Удобно решение

Глава първа

— Все още можеш да промениш решението си — напомни Едуард Мередит на сестра си.

Беше застанал в преддверието на енорийската църква, вперил поглед към нея. Макар денят да беше топъл, вътре беше студено и явно личеше, че тя потреперва под тъмносиньото си вълнено палто, метнато върху бялата муселинова рокля. Той улови брадичката й и вдигна лицето й така, че да го вижда по-ясно изпод синята й шапчица.

— Татко не би те упрекнал.

— Но Ричард ще е в пълното си право да го направи. Мислех, че ти е приятел — каза Луси тихо, осъзнавайки, че макар прошепнати, всички изречени думи отекват сред каменните стени. Не искаше баща й да чуе и едно изречение от този спор. — И ако обществото разбере, че съм анулирала още една женитба, отново ще се превърна в тема за клюки в Лондон.

Тя вдигна очи към него, отметна леко глава назад и вдигна едната си вежда нагоре — не беше привърженик на чак такова спазване на приличие. Ако останалите бяха до тях, Едуард нямаше да има възможност отново да постави на обсъждане решението й.

— Два годежа в разстояние на осем години не са нещо необикновено. Освен това Ричард настоя да не обявяваме официално вашия годеж. И затова няма да се гневи, че си го изложила на присмех. Освен това той може да ми е приятел, но ти си ми сестра. Приятелството ни няма нищо общо с този спор.

Сестра му едва сдържа смеха си — толкова приличаше на баща им в този момент. Брат й за миг се вгледа право в очите й и продължи:

— Даже и Ричард, ако е в състояние все още да прояви повече разум, също би…

— Достатъчно. Започваме да се повтаряме. Дадох дума на Ричард. Да започваме. Сигурно всички вече се чудят какво става. — Луси се вгледа със сериозните си очи в Едуард. — Нямам намерение да променям решението си — завърши тя меко.

Нямаше и намерение повече да обсъжда каквото и да било по този въпрос. Лекичко го улови за ръката, той въздъхна и я поведе към вътрешността на църквата. Тъй като вниманието на Луси бе изцяло погълнато от него, тя се подхлъзна по изтърканата каменна настилка и ако не беше подкрепата на братовата й ръка, щеше да падне.

— Добре ли си — попита я той разтревожен.

Един мъж, стоящ също в преддверието на църквата, се извърна към тях, по позата му личеше, че е готов всеки миг да им се притече на помощ, но те продължиха по-спокойно пътя си.

— Добре съм — промълви тихо Луси, стараейки се по израза на лицето й да не проличи колко много я боли.

Криеше болката си и от най-близките си, така правеше и в течение на изминалите осем години. Първите няколко стъпки винаги й костваха много усилия, след това придвижването й се удаваше по-леко. Едуард Мередит забави крачка, знаейки, без да трябва да му се казва, че сестра му се нуждае от това забавяне. Хвърли й един бърз кос поглед, прииска му се да беше в негова власт да отмени това, което й се беше случило преди осем години.

Винаги обожавана от семейството си, тя се бе показала в превъзходна светлина в своя първи Сезон пред обществото. Беше сподиряна от погледите на всички приемливи за семейството им кандидати за женитба, както и на много от не чак толкова подходящите. Тя приемаше като нещо съвсем естествено отправяните й комплименти. За щастие чувството й за хумор я предпазваше да си вирне прекалено нагоре носа. Даже и когато усмихнатите й сини очи и тежката й къдрава кестенява коса вдъхновяваха много от младите мъже да им посветят поеми.

В края на Сезона тя вече бе получила няколко предложения. Когато реши да приеме предложението на граф Хавършам, цялото семейство бе на мнение, че те напълно си подхождат.

Щом като Сезонът свърши, цялото семейство се върна в имението, за да се подготви за сватбата. И тогава, само в течение на един ден, всичко се бе променило. По време на лов Луси бе прескочила с кобилата си ограда, но бе паднала от другата страна. Там някой бе натрупал камъни, вероятно за да довърши поправката й. Кобилата се приземи върху тях, подхлъзна се и падна върху нея — Луси нямаше възможност да се измъкне, защото кракът й се беше заплел в дамското седло.

За щастие един от ловците беше видял какво се е случило и почти веднага себе притекъл на помощ. Твърде късно за кобилата, не толкова късно за Луси, макар пораженията, които бе получила, да бяха такива, че дълго време никой не бе сигурен дали изобщо ще оживее.

В началото тя изобщо не си даваше сметка колко сериозно е пострадала — беше като замаяна. Когато се оправи дотолкова, че да започне да задава въпроси на лекуващия я лекар, отказа да му позволи да спести нещо в отговорите си. В обясненията му на последствията за нея се усещаше безнадеждност — точно от това се беше страхувала най-много. Макар че се беше постарала лекарят да не забележи колко я бяха поразили думите му, когато той излезе от стаята и я остави само със слугинята, сълзите й рукнаха като порой. След като първоначалният шок отмина и след известно време на размисъл, тя взе решение какво да предприеме по-нататък.

Луси изпрати да повикат годеника й. Едуард се оказа неволен свидетел на срещата им. Виждайки, че вратата на стаята й е отворена, той прекрачи прага и едва тогава видя графа до нея. Луси тъкмо му обясняваше как лекарят не вярва, че тя някога би могла да има деца и, че го освобождава от дадената й дума. Заради готовността, с която младият граф прие предложението й, на Едуард му се прииска да го удари, докато Луси с нищо не показа, че е огорчена. Изразът на лицето й беше все така приветлив и спокоен, Едуард я чу да казва довиждане на вече бившия си годеник, без да му позволи да разбере колко жестоко я беше наранил. Щом вратата след него се затвори и тя си помисли, че е останала сама, покри лицето си с ръце и заплака.

Едуард се втурна към нея, но тя се опита да прикрие скръбта си, казвайки със спокоен глас:

— Джордж и аз решихме, че не си подхождаме.

Постъпката на графа промени живота й. Тя се оттегли от обществото, отказвайки да се върне в Лондон даже и когато раните й напълно зараснаха. Баща й изпадна в ярост, после започна да умолява, но нищо не бе в състояние да я накара да промени решението си. Не се поколеба, независимо от молбите от всички страни. Даже й бяха отправени няколко предложения за женитба, макар тя съвсем честно да беше обяснила здравословното си състояние. Винаги имаше мъже, които се нуждаеха от съпруги, но не и от повече деца. За жалост на баща й, тя бе отказала на всички, с изключение на Ричард Блаунт.

Луси Мередит погледна към олтара — там ги очакваше свещеникът, когото познаваше от детските си години. Той й се усмихна и в отговор тя му отправи една от най-ослепителните си усмивки. Независимо че имаше известни резерви, той се беше съгласил да извърши церемонията, колкото и неортодоксална да беше. Погледна към пейката, където седеше бащата на Луси, на когото краката бяха толкова болни, че не можеше да се движи без чужда помощ.

Само един поглед бе достатъчен, за да се види, че старият господин Мередит не беше особено щастлив днес. Такъв беше и й деня на първото обявяване на женитбата.

Свещеникът отново се вгледа в Луси — лицето й излъчваше едновременно спокойствие и радост — и въздъхна. Замисли се дали решението й ще се окаже правилно. Беше присъствал, когато бе заявила на баща си и брат си какво възнамерява да прави. После каквото и да й казваха те, нищо не беше в състояние да я отклони от това, което бе намислила. Луси и Ричард бяха взели решението, решение, което и двамата бяха сметнали за удовлетворяващо и двете страни, и тя бе готова и за последствията.

Ако всичко протичаше по обичайния начин, църквата щеше да бъде пълна с техни доброжелатели, сега само няколко души, поканени лично от Луси, присъстваха на церемонията. Много от енориашите нямаха и представа какво да бъде поведението им при една толкова неортодоксална женитба. Нито един от тях не се беше женил чрез представителство и много бяха направо ужасени, че младоженецът няма изобщо да се появи. Самият свещеник трябваше да проучи как точно да протече церемонията при това положение — нали никога преди това не му се беше случвало подобно нещо.

Луси стоеше пред него, на лицето й се беше изписало спокойствие, макар вътре в нея всичко да вреше и кипеше. Защо беше дала съгласието си на предложението на Ричард? Мъдростта, с която беше подходила към вземането на решението, сега някак й убягваше. Вгледа се в свещеника, опитвайки се да почерпи отговора на въпроса си от спокойствието, каквото винаги струеше от него. Тя леко извърна глава и видя намръщеното лице на баща си. До него беше Арабела. Един поглед към нея и това като че успокои Луси. Тя си пое дълбоко дъх и си пожела свещеникът вече да започне церемонията.

Едва ли някой бе очаквал, че тя ще завърши толкова скоро, а ето вече, че Луси и брат й като представител на съпруга й полагаха подписите си в регистъра. Едуард Томас Мередит, представител на Ричард Дейвид Блаунт — думите се открояваха върху листа. Макар бракът да бе обявен на всеослушание, Едуард реши да не спира дотук, просто не искаше излишно да рискува. Затова бе наредил да се приготви и удостоверение за брака, което също подписа. Същото стори и Луси. Когато се извърна да погледне брат си, а после и баща си, усмивката й бе малко несигурна.

— Хайде да излизаме вече от тази студена сграда. Чак костите започнаха да ме болят — заяви баща й някак грубовато, прикривайки чувствата, които го вълнуваха и най-вече притесненията си какво ли бъдеще оттук нататък очаква Луси.

Макар присъстващите да се мъчеха с общи усилия да превърнат последвалата сватбена закуска в щастливо събитие, никой от тях не можа да се поздрави с особени успехи в това отношение.

— Ще се върнеш ли за сватбата ни с Едуард? — попита я Арабела, по лицето й се четеше тревога.

— Не бих си позволила да отсъствам. Даже и ако Ричард не ме придружи, аз ще дойда — обеща Луси, макар да осъзнаваше, че съпругът й може да не се съгласи с нея. Е, добре, той просто ще трябва да промени мнението си, помисли си тя. — Решихте ли кога ще бъде?

— Мислим да е съвсем скоро след Коледа — отговори й Арабела с усмивка на лице, после огледа всички в стаята, докато най-накрая погледът й се срещна с този на Едуард. — Аз не бих искала да чакам толкова дълго, но семейството ми настоява за това.

Луси забеляза разменените между Арабела и Едуард погледи и в душата си се зарадва. Брат й бе чакал доста дълго щастието си.

Едуард се приближи, обгърна Арабела с една ръка и я притисна към себе си. Тя въздъхна и отпусна глава на рамото му, независимо че осъзнаваше — ако майка й беше тук, щеше да се разрази лют скандал заради този й жест.

— Убеди ли я да остане до нашата сватба? — попита Едуард.

— Обещах й да се върна за нея — обясни сестра му.

— Но Арабела се нуждае от твоята помощ, сестричке.

— На Арабела може да й помогне майка й, а освен това благодарение на мен тази къща не й е непозната. Вероятно вече даже знае много повече за нея, отколкото аз. А нашата икономка е уведомена, че трябва да изпълнява заповедите й. Тя ще се справи, Едуард — увери го Луси. — А аз трябва да се заема с новия си дом.

— Налага ли се да тръгнеш утре? — попита я приятелката й.

— Обещах на Ричард, че ще го направя.

Луси хвърли бърз поглед на брат си. Разпознавайки по твърдо стиснатите й устни, че няма да отстъпи от поетото обещание, Едуард благоразумно се въздържа от по-нататъшни увещания.

— Ще бъдеш толкова далеч от нас — каза за кой ли път и както винаги почти с плач Арабела.

— Глупости! Ричард има жилище само на два часа път оттук.

— Но то е необитаемо от години — опита се да спори отново Арабела.

Макар да бе изтъквал същия аргумент като годеницата си, Едуард разбра, че дискусията по този въпрос е необходимо да приключи. Сестра му вече бе омъжена. Виждайки колко са побледнели устните й, той осъзна с какво усилие вероятно понася техните атаки и затова промени темата.

— Ще дойдете ли с Ричард в Лондон за Малкия сезон? — попита.

Лицето на Арабела в миг се оживи.

— Това е нещо, което никога не сме обсъждали — призна Луси, като преди това си пое дълбоко дъх и се усмихна на по-големия си брат.

— Учуден съм. Като гледах колко дебели писма ти праща, ми се стори, че няма нещо, което да не сте обсъдили — подкачи я брат й. — Вероятно и твоите писма са били не по-малко дълги и също толкова скъпи като неговите.

Луси избухна в смях. В същия миг в полезрението й попадна инвалидната количка на баща й и тя се извърна към него. Той внимателно прецени израза на лицето й, а после й протегна ръка.

— Много е късно да се променя каквото и да било — каза той тихо. — Надявам се, че много добре осъзнаваш какво правиш — добави, все още стискайки ръката й — сякаш не му се искаше да я пуска надалеч.

— Ричард е добър човек, татко. Ти винаги си го ценил високо. Ще се чувствам щастлива с него — увери го тя, прикривайки съмненията, които самата тя изпитваше, под маска от спокойствие.

— Надявам се да се окажеш права…

За миг замълча и погледна нагоре към нея — изразът на лицето му беше изключително сериозен.

— Знаеш, че тази къща винаги ще си остане твой дом, ако някога разбереш, че се нуждаеш от дом, Луси.

— Зная, татко.

Тя го целуна по бузата, беше толкова развълнувана, че в очите й избиха сълзи. И побърза да смени темата.

Припомни си думите му в каретата на път за новия си дом. Мили упорити татко, помисли си тя. Ако й беше позволил малко повече самостоятелност, сега тя нямаше да бъде омъжена жена.

А всичко, към което се стремеше тя, бе собствен дом. Когато за първи път бе споменала за мечтата си, той само се бе изсмял. Но спря веднага, щом като разбра, че желанието й е сериозно.

— Няма да търпя моята дъщеря да води такъв скандален живот — заяви той.

Нито сериозните й аргументи, нито молбите й можаха да го накарат да отстъпи. Всеки път, когато тя отново се връщаше към тази тема, той ставаше все по-непреклонен, докато най-накрая даже вписа специална клауза в завещанието си, че ще я лиши от наследство, ако макар и едно пени от парите бъде използвано с цел тя да си уреди свой собствен дом. Ако не се омъжеше, тя бе задължена да живее в бащиния си дом.

Луси осъзна безполезността на своя план и се отказа от него, помирявайки се с мисълта, че няма да има свое домакинство. Но когато Едуард поиска от бащата на Арабела ръката й, тя реши, че е време сериозно да се замисли за бъдещето си. Арабела заслужаваше да има свой собствен дом и да бъде господарка в него, а не да зависи от сестрата на съпруга си. Нямаше да бъде лесно новото семейство да споделя живота си с баща й, още повече, че той най-вероятно щеше да се меси във възпитанието на толкова очакваните внуци. Да, тогава Арабела едва ли щеше да се чувства спокойна в присъствието и на друга жена.

Луси знаеше, че брат й прекалено дълго бе чакал Арабела. Беше се влюбил в нея още преди първия й Сезон, но се колебаеше официално да й поиска ръката — искаше да бъде сигурен в себе си. После, малко преди да започне Сезонът, майката на Едуард и Луси се беше простудила и скоропостижно починала. Когато бе възможно Едуард да се върне в Лондон, макар и не за да посещава празненствата и баловете, вниманието на Арабела вече бе привлякъл красив млад мъж във великолепна униформа със звание, равно на бащиното й. Едуард предпочете да се отдръпне, без да спомене на никого за своята любов. Само Луси знаеше колко го боли. В края на сезона бащата на Арабела обяви годежа й с красивия младеж. Но точно преди да се оженят, частта му бе преместена на Иберийския полуостров.

Арабела го бе чакала търпеливо, притеснена, че не получава много често вести от него. Един ден бе получила известие, че продава службата си и в скоро време се завръща. Но това завръщане никога не се състоя. Заразявайки се с една от болестите, които задължително се появяваха винаги, когато имаше война, годеникът й бе починал в ръцете на една испанка. Арабела бе съсипана и веднага потърси утеха при приятелката си Луси. Така Едуард и тя имаха отново възможност да се сближат.

Отначало Едуард просто го беше страх да се надява. После, когато жалейният период приключи, а Арабела все така не се връщаше към обичайния ритъм на градския живот, той стана по-смел в мечтите си. Окуражаван от сестра си, Едуард започна да ухажва Арабела, но този път се стараеше постоянно да показва колко много означава тя за него. И най-накрая Арабела му отговори с взаимност. Независимо от това родителите й поискаха тя да почака, докато започне и приключи следващият Сезон, преди женитбата им да бъде огласена в самия му край. Макар все повече да харесваха Едуард, те искаха да се убедят, че решението й е продиктувано от истински дълбоко чувство. Луси даде воля на гнева си заради оскърблението, което нанасяха на брат й, на което той реагира само със смях, но после се съгласи с нея.

— И на мен не ми харесва това — каза той. — Разбирам обаче и гледната точка на родителите й. Те толкова искаха за Арабела мъж със звание…

Очакването само направи по-здрава спойката между тях. Наблюдавайки как любовта им става все по-силна, у Луси узря решението да не допусне да се превърне в бреме за тях. Но преди Едуард да получи писмо от Ричард, тя все още не знаеше какъв път да избере.

Тя така и нямаше да узнае за писмото, ако не се беше втурнала сутринта, когато бе пристигнало, в кабинета на Едуард — искаше да се посъветва с него за предстоящото празненство, което възнамеряваше да организира. На лицето му се беше изписал странен израз.

— Да не се е случило нещо лошо? — попита тихо. Той й подаде писмото.

— Прочети го.

Тя се загледа в изписания лист, след това се отпусна на стола пред бюрото на Едуард, за да го прочете по-внимателно. Когато свърши с четенето, вдигна глава, на лицето й се беше изписал израз на веселие.

— Иска да му помогнеш да си намери съпруга? Просто не знае колко дълго време ти самият не можа да се сдобиеш със своя?

— Нали прочете писмото му. Когато му съобщих за годежа си, той реши да ме провъзгласи за познавач на станалите на възраст за женене момичета в обществото — каза мрачно брат й.

— Не си прочел внимателно писмото, братко мой. Той не търси момиче. Би предпочел по-възрастна жена, която най-вероятно не е получила предложение навремето и сега би била щастлива да се омъжи и да стане майка на децата му — напомни му тя.

— И в този случай няма да съм му от полза. Не обръщам внимание кой се е омъжил и кой не в края на Сезона. Твърде зает съм с Арабела.

Той прокара пръсти през тежката си коса и въздъхна.

— Видяхме се съвсем за кратко след трагичната смърт на жена му и му казах да ми се обади в случай, че бих могъл с нещо да му помогна. Нямах ни най-малка представа, че ще ме моли за такова нещо.

На лицето на Едуард ясно се четеше объркването му. Ричард му беше много близък приятел и той знаеше, че трябва да е бил много отчаян, за да напише подобно писмо.

— Предполагам, бих могъл да помоля Арабела да ми посочи подходяща кандидатка.

Луси в това време препрочиташе някои пасажи от писмото. Изведнъж я осени идеята и тя се обърна с усмивка към брат си.

— Нека аз да поговоря с Арабела — каза тя. — Може би заедно ще можем по-добре да подберем някоя, най-вероятно сред тези, които са били представени в обществото малко след мен. След като си обещал, че ще му помогнеш, можем поне да опитаме. Писмото на Ричард е написано наистина от един отчаян мъж и изобщо няма нищо общо с оня безгрижен млад мъж, който те посещаваше през лятото.

Гласът й звучеше някак нехайно. Но ако брат й си беше дал труда да разгледа по-внимателно израза на лицето й, щеше да разбере, че тя е замислила нещо.

Едуард само сви рамене.

— Е, това беше едно време. Никой от нас вече не е същият. А Ричард преживя много повече беди, отколкото някой от нас. И явно проблемите му са го принудили да вземе такова решение. Сигурна ли си, че искаш да бъдеш въвлечена в този налудничав план? В противен случай ще му напиша, че не съм в състояние да му помогна.

— Ричард винаги е бил любезен с мен. И ако мога да му помогна… — обясни тя.

— Добре, ще му напиша, че си съгласна да му окажеш помощ — изрече той снизходително.

Единствено по въпроса да си уреди собствен дом Едуард и баща й не бяха съгласни с нея. Тя знаеше какво си мисли брат й сега — ако така ще й се удаде възможност да се занимава с нещо, колкото и безполезно да се окаже то, затова именно трябва да даде съгласието си.

Ново раздрусване на каретата я откъсна от мислите й. Тя погледна към писмата, които стискаше с две ръце, сякаш бяха талисман.

— Да му кажа ли да кара по-бавно, госпожице Луси? — попита я слугинята й, не харесвайки израза на напрежение, появил се на лицето на господарката й.

— Глупости! Никога няма да пристигнем, ако го помолиш, Бети.

Бети не каза нищо, но когато след няколко мили спряха за смяна на конете, тя настоя Луси да влезе странноприемницата и да си почине в стаята, която бяха запазили за нея. Едва няколко минути отдих и като че лицето на господарката й възвърна цвета си. Кратка почивка беше най-многото, за което бе успяла да я убеди Бети. Със съзнанието, че е направила всичко възможно, слугинята се качи отново в каретата с Луси, надявайки се, че при този преход кочияшът няма да се старае да измине колкото се може повече мили. Луси се усмихна на Бети — искаше й се да й обясни, че не толкова самото пътуване, а това, което я очакваше в края му, я правеше така напрегната.

Писмата в ръцете й бяха единствената връзка с Ричард след почти осем години. Той беше танцувал с нея по време на първия й Сезон — и тези танци се бяха оказали добре дошла почивка от стараещите се да я омаят с чара си други мъже. Като женен мъж и много близък приятел на брат й, той беше безопасен. И постоянно караше Луси да се смее. Когато се беше върнал при жена си, защото се бе родило първото му дете, тя разбра, че й липсва. Заедно с Едуард бяха прегледали безчетно количество бебешки подаръци, за да открият най-подходящия за първия син на Ричард. През следващите две-три години, когато на бял свят се бяха появили и вторият му син, и дъщеря му, за писмата и подаръците се беше грижил само брат й.

Въпреки че Ричард и Едуард си кореспондираха от години, Ричард беше част от света, на която Луси бе обърнала гръб. Беше слушала, когато Едуард съобщаваше последните новини за това какво прави Ричард, наслаждавайки се на разказите му за Гърция, Москва и други места, където беше. Беше доловила от обясненията на Едуард, че Ричард служеше като неофициален куриер на правителството, макар нито тя, нито брат й някога открито да бяха засягали този въпрос. Понякога Луси се чудеше дали брат й всъщност не се радваше на писмата на Ричард заради това, че и на него би му се искало да стане част от такива приключения. Но Едуард бе принуден да поеме управлението над имението, когато баща им се оказа в невъзможност да върши тази дейност.

Луси отново се вгледа в писмата и поглади панделката, която ги придържаше. Макар Ричард да се беше постарал да се покаже добър писмописец, все пак в тях се усещаше някакво неудобство. Тя отново се замисли по въпроса дали беше взела правилно решение, после въздъхна. Ако ли не, щеше просто да се примири. През последните години добре бе усвоила този урок. Освен това щеше да бъде и майка. Едва след като бе прочела писмата, в които Ричард разказваше за децата си, тя разбра колко много бе копняла за свое семейство. Като че надеждата отново се върна при нея, тя се облегна назад, а ръцете й още по-здраво стиснаха писмата.

Също като Луси, Ричард Блаунт размишляваше върху това, което беше сторил. Сутринта в деня на сватбата той бе оставил децата на грижите на гувернантката и учителя им и бе препуснал към скалите, които се надвесваха над морето. Сутринта беше ясна и слънчева — ако някой го наблюдаваше отдалеч, той би представлявал забележителна фигура с неговата светлокестенява коса, която слънцето правеше да изглежда не толкова кестенява, колкото златна.

Във времето, в което Луси му бе писала, че ще се състои сватбата, той притвори очи и се опита да си я представи. Макар да му бе описала как изглежда сега, всичко, което можеше да си припомни тази сутрин, беше щастливата фея, която се заливаше от смях и следваше него и Едуард навсякъде из имението — не искаше да ги остави нито за миг на спокойствие.

Едуард се бе чувствал разстроен от упоритото й преследване, но Ричард това го беше забавлявало и той даже я бе окуражавал. Тогава си беше пожелал, вместо да бъде единствено дете, често изпращано при уелския си дядо, и той да има сестра, която да го обича толкова много.

Независимо от това, което си спомняше за нея, Ричард знаеше, че тя се е променила. Луси беше много открита в писмата си. Но той не можеше да заличи образа на смеещото се момиче и да го замени с по-мрачен. Едва ли предишната й самоличност толкова лесно се беше заличила.

Ричард тържествено произнесе своя обет, сякаш стоеше до Луси в църквата. Въпреки нещастната женитба с Джулия, първата му жена, той планираше да направи всичко възможно втората да се окаже успешна. Сега и възгледите му за брака бяха много по-реалистични, напомни си той. Причините да се ожени повторно бяха ясни — децата му се нуждаеха от майка, а той — от съпруга.

В допълнение на нанесения му удар от трагичната смърт на жена му, изминалата година също беше трудна. Може би бе сторил грешка, че бе побягнал и бе довел семейството си чак тук, в това имение, с цел да ги отдалечи от опасността. Не, не можеха да останат там, където обгорелите развалини щяха постоянно да им напомнят за ужаса на случилото се. Ловната му къща близо до имението на Едуард също не му се струваше безопасна за децата. Освен това обичаше тази част на Англия с нейните зелени хълмове, заливчетата и даже тресавищата.

Що се отнася до децата, морето даже беше предимство. През изминалата година те бяха станали доста добри моряци, Ричард ги беше обучил да изпълняват заповеди като екипаж на малкото корабче, с което обичаше да излиза в морето. Малка пътечка водеше до пристанището, така че нямаше да има проблеми.

Той сви рамене. Даже и ако на нея не й харесваше идеята да плава с тях, те щяха да се справят с това.

Мисълта за раните й притесняваше Ричард. Той беше изразил съчувствието си в писмо до Едуард, когато новината за падането й се беше превърнала в тема за разговор в обществото. Но как ли изглеждаше сега? Луси му беше писала, че понякога накуцва и най-важното — докторът й беше казал, че никога няма да може да има деца.

Въпреки че беше чул слуха за това защо годежът й се бе провалил, той не знаеше до каква степен нараняванията се бяха отразили на физиката й, а и на психиката й. Затова беше претеглил стотици пъти предложението й. Ами ако в нея беше взела връх горчивината и тя се беше озлобила? Ричард се замисли за своите енергични деца и се зачуди дали знанието, че Луси никога няма да има свои, няма да се отрази зле на техните взаимоотношения.

В писмата й, макар и доста по-умерени, отколкото бе очаквал, нямаше и следа от гняв, само твърда непоколебимост. Стоейки върху скалата тази сутрин, той си напомни, че решението вече беше взето. Даже и да възникнат проблеми, те трябва да положат всички усилия, за да ги преодолеят заедно. Още от предишната му женитба му беше станало ясно, че във всяко семейство има проблеми. Той решително прогони спомена за последните ужасни месеци от първия си брак от съзнанието си.

Ричард беше загубил усет за времето, загледан в далечината. В сивите му очи се отразяваше морската синева. Денят беше великолепен.

— Татко?

Викът го накара да се върне отново към настоящето, събуждайки щастливите спомени на времето, прекарано в Уелс, когато самият той беше момче.

— Татко? Днес ще излизаме ли в морето? — попита го най-големият му син, яздейки с понито си към него.

Баща му се огледа наоколо, искаше да се увери, че синът му не се е отдалечил от слугата, който беше задължен да придружава децата му винаги, когато поискаха да пояздят. И въздъхна с облекчение, когато видя мъжа, който нарочно сдържаше коня си, за да може Дейвид пръв да стигне до баща си. Нищо не ги заплашваше тук, но Ричард настояваше за децата му винаги да се полагат най-внимателни грижи.

— Какво правиш тук? — попита го Ричард сурово.

През годината, изминала след случилата се трагедия с майка им, Ричард се отнасяше с голямо внимание към децата си и за първи път се научи да ги възприема не просто като свои деца, а като хора, които представляват интерес за него. Но те не възприеха така лесно ролята, която той искаше да играе в живота им. Всъщност децата му не го и познаваха добре. А откакто им беше съобщил за предстоящата си женитба, разбра, че Дейвид се нуждае още повече от вниманието му; всъщност всички се нуждаеха от него. След като беше уверил по-малкия си син и дъщеря, че няма вече да ги напуска за месеци наред, както беше правил по-рано, те бяха възприели идеята за повторната му женитба. Само Дейвид изглежда изпитваше затруднения да я приеме.

— Приключих с уроците си — каза Дейвид още преди баща му да беше задал някакъв въпрос.

Ричард го изгледа въпросително. Дейвид наведе глава.

— Приключих с математиката — додаде той бързо. — Господин Ейвъри каза, че ще се занимаваме по география и латински, след като се наобядваме.

— И ти разреши да излезеш преди това? — попита го баща му строго.

Знаейки характера на учителя, Ричард се съмняваше в това, което казваше синът му.

— Не беше точно така.

Дейвид вдигна глава към баща си, в очите му се четеше молба.

— И какво ти каза?

Макар Ричард да знаеше, че веднага трябва да отпрати сина си обратно, сърце не му даваше да го накаже. И ако трябваше да бъде честен пред себе си, не му се искаше да остава сам.

— Посочи ми да прочета няколко абзаца от книгата по история. Но аз вече ги бях чел. Заедно с теб ги четохме. Истина ти казвам, татко — обясни синът му.

— Даде ли ти разрешение да излезеш?

Детето още веднъж сведе глава.

— Беше зает с Ричард и аз излязох.

— И сега не знае къде си? — попита баща му остро и присви устни.

Събития от времето преди пожара го накараха да настоява винаги някой да знае къде се намират децата му, през цялото време. Само така можеше да ги предпази от подобно на пожара бедствие. Пожарът, който беше разрушил дома им.

— Изпратих коняря да му съобщи, че ще пояздя — бързо обясни Дейвид.

Когато баща му присвиваше по този начин устните си, на Дейвид му се приискваше да не е този, който го е огорчил.

— Добре. — Ричард се усмихна на сина си. — Мисля, че няма да е честно да излезем с кораба без брат ги и сестра ти, нали?

Той погледна отново към упоритото момче до себе си и сърцето му се сви. Ако нещо се случеше с него или с брат му и сестра му, Ричард не знаеше как ще го понесе. Смъртта на жена му, колкото и отчуждени да бяха по това време, го беше ужасила.

Споменът за онази нощ изплува в паметта му, сякаш нарисувана върху платно, но той решително го загърби.

— Може би ще можем да склоним господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп да пуснат Робърт и Карълайн — предложи Ричард. — И след това ще можем да излезем с корабчето.

Докато плаваха по реката към Ламанш, той мислеше едновременно за женитбата си и за сполетялата ги трагедия. В това време лекият бриз, чийто хлад бяха усетили още на брега, започна да навява все по-голям студ.

— Хайде да плаваме чак до Франция, татко — предложи Карълайн.

Лицето й беше порозовяло, независимо че се беше увила с шал.

— Ние сме във война с Франция. Нали така, татко? — каза по-големият й брат някак надменно. — Защо би трябвало да ходим там?

— Госпожа Стенхоуп казва, че всеки образован човек трябва да знае френски. Ти знаеш ли френски, татко?

По-малкият му син, който беше по-бъбрив от другите му деца, го попита:

— Защо ще иска да знаем езика на врага?

Всички извърнаха глави към него.

— А, татко?

— Аз зная френски — обясни Ричард, припомняйки си последното си тайно пътуване като куриер, когато знаенето на езика му беше спасило живота. — Учителят ми настоя за това. Освен това няма винаги да бъдем във война — продължи той, независимо от тяхното явно неодобрение. — И тогава всички ще отидем във Франция. Така че и на вас ще ви трябва да знаете френски.

— И ще видим Наполеон? — попита Робърт и сивите му очи се разшириха.

— Тогава Наполеон ще е умрял — каза меко брат му. — Нали така, татко?

— Аз искам да отида в Уелс — обяви Дейвид със сериозен израз на лицето. — Искам да видя къде си се родил.

— Аз също — присъедини се Робърт.

— А дамата, която ще ни бъде новата майка, също ли ще дойде с нас? — попита Карълайн.

Едва сега за първи път Ричард забеляза, че тя трепери и зъбите й тракат.

— Надявам се. Сега хайде да видим дали ще си припомните как се връща кораб на брега — каза и загърна дъщеря си с палтото си.

После промени курса. Това преустанови разговора им и ги накара за момент да забравят за темата му.

Само Ричард не можеше нито за миг да забрави за новата си жена. Когато вечерта си лягаше, той се замисли дали Луси ще се окаже подготвена за изискванията, които биха могли да поставят пред нея той и децата му. Постара се да бъде възможно най-честен в писмата си. Въпреки че й беше казал за очакванията си да бъде негова жена във всички аспекти, беше се опитал да формулира вижданията си за брака им, така че да не я обиди.

Мислейки за живота им през изминалата година тук, в Девън, Ричард осъзна, че изолацията бе способствала решението му за повторна женитба да се превърне в необходимост. Той отказваше да оставя децата сами за повече от час-два. Предполагаше, че би могъл да живее с любовница, но не искаше такава атмосфера за децата си. А и няколкото жени, които живееха наблизо, не бяха привлекателни за него, въпреки че някои от тях бяха хвърлили доста сили да го очароват. Ако не се чувстваше толкова отговорен за безопасността на децата и ако можеше да ги остави сами за ден или два… Засмя се горчиво. Това беше толкова невъзможно, колкото и да доведе любовница вкъщи.

После се усмихна. Беше намерил решение на проблема. След няколко дни Луси щеше да поеме ролята си на съпруга и майка. Огледа спалнята и се замисли дали не трябва да смени някои от мебелите.