Удобно решение

Глава десета

Второто писмо не бе открито по-рано от следобеда на следващия ден след празненството. Всички бяха станали по-късно и повечето поискаха да изпият сутрешното си кафе или шоколад в стаите си. Луси, разбрала, че не само те, но и слугите ще бъдат уморени, беше уговорила рано следобед да се сервира студена вечеря.

Слънцето, което тъкмо се беше показало, когато се бяха разотишли по стаите да си лягат, все още грееше, когато започнаха да заемат местата си около масата.

— Хареса ли ти празненството? — обърна се господин Мередит към Карълайн, която беше избрал за своя дама по време на вечерята.

— Дамите бяха много красиви — отговори детето. — Но не колкото мама и Арабела.

Момчетата се спогледаха и се усмихнаха снизходително. Карълайн изгледа последователно всеки от братята си, но изразът на лицето й не се промени.

— Точно така беше — настоя тя.

— И аз мисля така, скъпа моя — потвърди господин Мередит и й се усмихна.

Момиченцето победоносно изгледа братята си.

— А на вас хареса ли ви? — обърна се той към момчетата.

Дейвид кимна и тъкмо се готвеше да му отговори, когато се намеси Робърт.

— Досадно беше да седим горе на стълбите, обаче храната беше хубава. Особено пирожките с омар и пастичките.

Дейвид наведе глава над чинията си, прииска му се брат му да не е толкова бъбрив.

— Някой иска ли да дойде с мен на разходка? — попита баща им.

Дейвид вдигна глава.

— Аз ще дойда — каза тихо.

Баща му се усмихна и му кимна.

— И аз — добави Луси.

— Колко скучно! Така ли прекарвате следобедите си в Девъншир, Луси? — попита брат й.

След като годежът му беше оповестен публично и вече нямаше какво да го тревожи, че някой или нещо може да го раздели с Арабела, той изглеждаше много по-спокоен.

— Не. Излизаме в морето.

— В морето ли? — попита бащата на Луси и веждите му се вдигнаха въпросително нагоре. — Не е ли малко опасно?

— Татко ни взема всички, дядо Мередит — обясни му Дейвид. — Ние сме много добри ветроходци.

— И Карълайн ли? — попита Едуард, усмихвайки се на момиченцето.

То се намръщи.

— Научих се да управлявам корабчето още на пет години — заяви надуто.

Още веднъж възрастните си размениха насмешливи погледи. Момчетата захихикаха.

— Кажи им, татко!

Ричард кимна и побърза да прикрие насмешливата си усмивка.

— Ако сте приключили с храненето, можете да се приготвяте за разходка. Ще ви почакам.

Още докато говореше, децата се изправиха, помолиха учтиво за позволение да се оттеглят и се затичаха към стаите си. Той изчака да излязат и едва тогава се обърна към тъста си.

— Кога се връщате в имението си, господине?

Имаше нещо особено в тона му, което накара старият господин да го погледне по-внимателно.

— Не съм решил още. Признавам, че ми се понрави да се срещам с приятели. И да мога да чета вестници, преди още новините да са прекалено остарели. Мога да остана и след завършването на Сезона. Защо?

Той се извърна към дъщеря си, искаше му се да разбере как тя ще реагира на промяната в плановете му. Луси беше навела глава и мълчеше.

— Възникна малък проблем. Ако, разбира се, е приемливо за вас, ще можем ли да останем по-дълго, за да мога да го разреша?

Луси погледна за миг Ричард и после сведе отново глава.

— Винаги сте добре дошли. Съжалявам, че се е появил проблем, но пък се радвам, че ще прекарам повече време с дъщеря си. Притеснявах се от раздялата. Коледа е още много далеч — и усмивка озари лицето на господин Мередит.

— Коледа ли? — попита Ричард, опитвайки се да си припомни дали вече не е дал обещание за посещение по време на коледните празници.

— За сватбата ми, Блаунт — засмя се Едуард. — Ако оцелея дотогава. Опитах се да принудя семейството на Арабела да измести датата по-рано, но майка й остана непреклонна.

— Не е приключила още с подготовката на булчинската си рокля. Освен това, докато се избродират всички ленени покривки и спално бельо, ще мине много време. А и ти обеща, че ще изчакаш.

— Не виждам защо трябва да чакам да избродират инициалите ми на всички покривки. Ти изобщо не си направи труда да чакаш за подобно нещо — опита се да я подкачи брат й.

Като видя, че лицата и на Луси, и на Ричард като че замръзнаха, на Едуард му се прииска да можеше да си вземе думите обратно.

— При нас беше различно — отрони тихо Луси.

После тя се извини и напусна стаята.

Едуард местеше поглед от Ричард на баща си. Осъзнавайки, че каквото и да каже като извинение, ще бъде безполезно, той сви рамене и вместо това обяви:

— И аз трябва да тръгвам. Обещах на Арабела, че ще прекарам заедно с нея следобеда.

Между Ричард и тъста му за миг се настани тишина. После старият господин каза:

— Ако искаш да обсъдиш проблема си с мен, ще съм радостен да мога да те посъветвам.

Ричард се почувства неловко след тези думи, още повече, че не знаеше какво е казала Луси на баща си и затова отговори:

— Поласкан съм от вашето предложение. Въпреки това, мисля, че с този проблем трябва да се справя сам.

Чувайки шум в преддверието, той се изправи.

— Сега се налага да ви пожелая приятен следобед. По всичко изглежда, че вече ме очакват за разходката.

Господин Мередит се загледа след него, смръщил вежди.

Децата се върнаха от разходката със зачервени бузи и в леко приповдигнато настроение, всички говореха едновременно.

— Учителят и гувернантката им, струва ми се, няма да бъдат много доволни, че си ги оставил да тичат на воля, Ричард — каза Луси, вслушвайки се какво разказваха децата на лакея, който им беше отворил вратата.

Разбира се, всичко това бе изречено с усмивка. Тя позволи на Джарвис да отнесе чантичката и шапчицата й.

— Поръчайте да поднесат чая в приемната. И попитайте баща ми дали би искал да се присъедини към нас — нареди тя на главния слуга. — Ще пиеш ли чай с нас или ще излизаш? — обърна се тя към съпруга си.

— Ще пия чай с вас — каза Ричард, наслаждавайки се на руменината, появила се на лицето й от слънцето. — Какви са плановете ти за вечеря?

— Отказах всякакви покани — въздъхна Луси.

— Винаги можеш да кажеш, че си променила плановете си — напомни й съпругът й, разчитайки погрешно въздишката й.

— Нямах такова намерение! — възкликна Луси. — Мисля, че заслужавам една спокойна вечер.

— Ние всички заслужаваме много повече спокойствие, на каквото досега нямахме възможност да се радваме — отговори Ричард.

После, опитвайки се да надвика децата си, додаде:

— Деца, ще пием чай в приемната. Измийте си ръцете и лицата и елате при нас.

Децата се втурнаха нагоре по стълбите.

— Моля, дръжте се както подобава на една дама и господа — подвикна той след тях.

Децата веднага се подчиниха и забавиха ход, но така беше само докато знаеха, че той може да ги вижда. Когато излязоха извън полезрението му, отново се затичаха. Разбира се, всичко се чуваше и Ричард се намръщи.

— Какво очаквате, господине? Те са си деца — каза съпругата му и го хвана под ръка.

Беше се почувствала освежена след разходката с децата — по някакъв начин тя я беше навела на мисълта за причините, заради които се беше омъжила.

— Да донеса ли пощата за вас тук, господине? — попита Джарвис, отваряйки им вратата на приемната.

Ричард кимна. Когато счупи печата на плика, който лежеше най-отгоре, и прочете няколкото думи на листа вътре, му се прииска да върне сякаш времето назад. Писмото гласеше:

Ричард прочисти гърлото си и се опита да изрече името на жена си, но като че гласът му не излизаше. Опита отново.

— Луси?

Нещо в тона му я накара да вдигне глава и внимателно да се вгледа в очите му.

— Да?

— Да ти липсва някаква брошка?

— Как разбра? — попита тя смаяна.

— Откога е изчезнала?

Въпреки че не беше повишил тон, нещо в интонацията му й подсказа, че зад въпросите му се криеше нещо по-сериозно.

— Не съм сигурна. Не можах да я намеря тази сутрин. — Тя се намръщи. — Ричард, брошката не е ценна. Просто дреболия — подари ми я Едуард по случай първия ми Сезон.

Преди да могат да продължат разговора си, вратата се отвори и в приемната влезе господин Мередит. Усещайки притеснението им, той ги изгледа с любопитство. Най-накрая се усмихна на дъщеря си.

— Как мина разходката в парка? Къде са децата?

— Тук сме, дядо — извика Карълайн на прага.

И се покатери на коленете му. Очите на Луси се разшириха от изненада, тя знаеше колко болни са краката на баща й, и се спусна да я вдигне.

— Остави я, Луси — възпря я баща й. — Знаеш, че не трябва да мърдаш много, нали, сладка моя? — И се усмихна на Карълайн. — Момчетата могат да ни повозят.

Момиченцето се засмя, а момчетата веднага откликнаха на предложението. Макар килимчетата често да ги караха да се спират, децата не се умориха да бутат инвалидната количка.

Когато слугите поднесоха чая и Луси собственоръчно приготви чаша за всеки, тя ги повика около масичката. Благодарение на чистия въздух и насъбраното слънце по време на разходката, децата бяха огладнели толкова, че сега унищожиха почти цялото количество сладкиши и пасти, поднесени заедно с чая. Ричард, напротив, не хапна почти нищо. Когато отказа да опита и от любимата си лимонова пита, Луси наистина се разтревожи.

Щом като приключиха с чая и сладкишите, Ричард придружи децата до учебната зала. Но преди да ги остави на грижите на учителя им, той го извика настрана и тихо му каза:

— Много внимателно ги наблюдавайте. Предупредете и госпожа Стенхоуп за същото. Не допускайте да изчезват от полезрението ви.

— Нещо лошо ли се е случило, господин Блаунт? — попита господин Ейвъри, чудейки се какво ли са направили децата.

— Просто ви казвам да бъдете по-внимателен.

Ричард остана доволен, когато младият мъж кимна. После целуна дъщеря си и разроши косите на синовете си.

— Ще дойда при вас, когато се върна — обеща той. — Но не ме чакайте, ако се забавя, и си лягайте.

Луси го чакаше в коридора.

— Какво се е случило? — попита го тя, докато влизаха в стаята.

Ричард в същото време заповяда на Роулс да му приготви връхни дрехи за преобличане.

— Нищо.

Луси усети как между тях отново се изправи познатата стена. Но този път реши да не мълчи.

— Не се опитвай да ме лъжеш, Ричард. Кажи ми какво става?

— Нямам време да обсъждам това сега — заяви твърдо той. — Ще се видим, когато се върна. Попитай слугинята си кога е установила липсата на брошката ти.

И Луси, и слугата му се намръщиха при последните му думи.

— Роулс, докъде стигна с разследванията?

— Надявам се скоро да открия отговора — отговори слугата.

— Веднага да ме осведомиш.

Поемайки шапката и ръкавиците, Ричард се приближи до съпругата си, която в същото време се опитваше да сглоби малкото споменати от него факти и да успее да получи отговор на загадката, която представляваше за нея поведението му, и я целуна по бузата.

— Ще се видим по-късно. Почивай си.

— Къде отиваш, Ричард — попита Луси.

— В моя клуб.

И преди да може да му зададе поне още един въпрос, той вече беше излязъл. Луси и Роулс се спогледаха. После тя си влезе в стаята.

Улеснен от отсъствието на господаря си, Роулс реши да продължи с разследванията си. По време на бала предната вечер той имаше шанс да се сближи още повече със слугинята, която се грижеше покоите на господаря и господарката му да бъдат чисти — напета мома, отскоро в Лондон. Поласкана, че е привлякла вниманието на такъв мъж, тя се разбъбри повече от обикновено. Потвърдиха се съмненията на Роулс, че не всички са присъствали на рождения ден на икономката. Една слугиня и един от лакеите не били там. Момичето захихика, когато започна да разказва за начина, по който двамата се измъкнали, и после под секрет му довери:

— Е, тя вече е изгубила онова, което момите трябва най-зорко да пазят…

— На някого да са трябвали по това време? — попита той.

— Всичко беше толкова наопаки цялата вечер, че даже и да са трябвали на някого, никой нищо не е споменал. — Момичето отново се разсмя и му поднесе устни за целувка.

Веднага щом се откопчи от нея, Роулс се зае да издири лакея. Не се наложи дълго да го увещава, че трябва да поговорят. Просто му спомена, че господарят му желае да разговаря с него на таванския етаж. Лакеят, придружил господин Мередит в пътуването му до Лондон и за първи път изобщо напускащ провинцията, с радост изостави лъскането на сребърните съдове и се заизкачва с Роулс по стълбите нагоре.

— Седни тук — каза слугата на Ричард и посочи далечния ъгъл на стаята.

Лакеят отначало като че се подчини, но после се извърна и се запъти към изхода. Роулс се прокашля. Лакеят спря и зачака по-нататъшни заповеди. Слугата на Ричард се приближи до него.

— Разбрах, че си открил място, където да прекараш с момиче — започна той с леко пресипнал глас.

Очите на лакея се разшириха от страх.

— Не съм аз, господин Роулс — каза той нервно.

После погледна към вратата, сякаш измервайки разстоянието до нея и преценявайки дали ще може да избяга.

— Аз пък чух друго.

— Грешно са ви осведомили — каза лакеят, като се приближи до Роулс и на лицето му се изписа гняв. — Заради това могат да ме уволнят. Знам вече кого ще обвиня, ако това стане.

Роулс отстъпи.

— Сега пък ти ме разбра погрешно — каза той колебливо, прииска му се никога да не се бе притичвал на помощ на господаря си така самопожертвувателно. — Намерих си приятелка и мислех…

Лакеят се разсмя от облекчение и потупа Роулс по рамото.

— Разбирам какво имаш предвид. Е, наистина си открил човека, който да ти каже какво да направиш. Има едно местенце в градината, обградено с високи храсти и с пейка по средата. Рядко някой ходи там.

— Но как се измъквате без никой да ви види?

Лакеят отметна глава назад и се разсмя.

— Искаш да ти издам всичките си тайни, така ли? — попита.

Роулс кимна. Лакеят се втренчи в него, като че се опитваше да разбере нещо по израза на лицето му. Най-накрая каза:

— Има една врата, която прилича на прозорец. В сутерена.

— Какво? Къде?

— Повече нищо няма да ти кажа. Трябва да тръгвам.

И преди Роулс изобщо да има време да отвори уста, лакеят вече беше излязъл от стаята.

Докато Роулс говореше с лакея, господарят му беше отнесъл писмото на мъжете, които с помощта на наставника си беше наел да се занимават със случая.

— Кажете ми какво открихте досега? — настоя той и хвърли писмото на масата пред тях.

— По-тихо, господине — помоли го нисък мъж в доста стари дрехи.

Същият този мъж огледа тъмната и усойна кръчма, за да се увери дали някой не ги гледа с любопитство. Като се убеди, че при този шум никой не би могъл да ги чуе какво си говорят, той взе листа от масата и го прочете.

— Брошката наистина ли липсва?

— Съпругата ми потвърди липсата й. Какво възнамерявате да правите?

— За кое? — попита мъжът и се подпря на масата, в едната си ръка държеше чаша с бира.

— Плащам ви, за да спрете всичко това — процеди Ричард през зъби. — И то трябва да спре.

— Съгласен съм. Но трябва да ни дадете още малко време — каза мъжът и върна писмото на Ричард — Разпознавате ли почерка?

— Всеки би могъл да го напише.

— Не точно всеки.

— Защо? — попита Ричард и го изгледа изненадан.

— Вгледайте се в буквите. Всички са перфектно изписани. И никъде няма грешка.

Мъжът се наведе към Ричард и изрече почти в ухото му:

— Човекът, който го е писал, е получил много добро образование.

Изненадан, Ричард отново прочете писмото.

— Нещо друго имате ли да ми съобщите?

— Сега не. Когато партньорът ми се върне, тогава може би.

После отново огледа кръчмата — един-двама души ги зяпаха любопитно.

— Трябва да си тръгвате. И не се връщайте повече тук.

Ричард също се огледа и забеляза нездравия интерес, които бяха предизвикали. Той кимна.

— Искам резултат — повтори твърдо. — Знаете ли къде да ми изпратите съобщение?

Мъжът кимна. Докато Ричард вървеше към изхода той го следваше с поглед. Нищо не можеше да се прочете по израза на лицето му.

Щом Ричард се върна в къщата на площад Гросвенър, Роулс вече го очакваше.

— Разбрах по какъв начин са влезли в къщата — докладва слугата и по тона му личеше колко е доволен от постижението си.

После разказа историята на лакея и слугинята без обаче да издава имената им.

— Откри ли въпросния прозорец? — попита Ричард разхлабвайки шалчето си.

— Не още. Не можах да измисля подходяща причина да сляза в сутерена — изрече със съжаление слугата.

— Хм. Пред мен ще възникне същият проблем — проточи Ричард и започна да сваля ризата си — Сигурен ли си, че лакеят не те е излъгал?

— Не мога да бъда сигурен, преди да съм открил вратата — каза Роулс.

По тона на гласа му и издадената му брадичка Ричард разбра, че слугата му не е чак толкова уверен.

— Разбира се. Сега да измислим основателна причина да слезем в сутерена — каза Ричард и се засмя. — Слугите на господин Мередит доста ще се чудят, като ме видят долу.

— Може би госпожа Блаунт ще измисли нещо — предложи слугата, като в същото време проверяваше кои от шалчетата на господаря му се нуждая от гладене.

— Невероятно добра идея, Роулс. Ще я известя веднага — и Ричард се втурна към вратата, която разделяше стаите им.

Там се оказа само слугинята.

— Къде е съпругата ми? — попита той, без да обръща внимание, че разочарованието от отсъствието на Луси ясно си личи на лицето му.

— Мисля, че е в приемната с господин Мередит — осведоми го тихо Бети.

Тя погледна за миг Ричард, после сведе глава и отново се зае с довършването на шева, с който се беше заела. Въпреки че господарката й не споделяше чувствата си, за Бети беше ясно, че бракът й беше с проблеми. Колкото повече време минаваше, толкова повече Бети се убеждаваше, че проблемите идват от съпруга.

Ричард изруга тихо. Налагаше се да чака. Знаеше, че нито той, нито Луси биха искали да въвличат баща й в техните проблеми. Може би след вечерята ще му се удаде възможност да поговори с нея, помисли си той.

Докато Ричард изчакваше по-подходящо време да говори със съпругата си, авторката на писмото беше заета с друго.

— Откри ли мъжете, от които се нуждаем — попита тя партньора си, а на някога красивото й лице беше изписана решителност.

— Четирима от най-огромните и най-безмилостни мъже, с които едва ли някога би искала да се срещнеш — отговори мъжът, ехидно усмихнат. — Чакат само сигнал от нас.

За миг замълча, но после отново се обади:

— Сигурна ли си, че това ще подейства?

— Глупак. Разбира се, ако свършиш своята част от работата, ще подейства. Не моят план се провали последния път — добави тя с горчивина.

— Казах ти, че прозорецът беше затворен. Трябваше да чакам, докато обявят тревога — отговори той, понякога му се искаше да я беше оставил онази нощ там, където я беше открил.

Сякаш усетила какви мисли го занимават в този миг, тя се усмихна.

— Зная, че не трябваше да споменавам за това.

Тя се приближи до него, лекичко го поглади по гърдите, след това ръката й се спусна по-надолу. Той потрепери. Тя го целуна, а ръцете й продължиха да го галят.

— Но мисълта, че той се спаси, винаги ме докарва до ярост. Трябваше да умре.

Този път партньорът й се зае да я успокоява.

— Той ще си плати за всичко. Обещавам ти.

Завладян от нея още от първия път, когато бяха станали интимни, оттогава той като че живееше само за да й доставя удоволствие.

Жената в прегръдките му притисна лице към рамото му и се усмихна.