Удобно решение - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Барбара Алистър (Глава дванадесета) #12

Глава дванадесета

На другия край на града един от мъжете, които Ричард беше наел да открият кой заплашва семейството му, се намръщи, като чу доклада на партньора си.

— Значи знаем не повече, отколкото преди? — попита той остро.

— Много странно, нали. Трябва да е някой, който го познава много добре — каза партньорът му и си сръбна доста голяма глътка бира.

После отри уста с ръкава си.

— Говори ли със слугите?

— И не поискаха даже да имат нещо общо с мен. Изглежда някой така се е постарал в разпитите си, че ги е направил подозрителни.

Той се пресегна през масата и приближи глава до ухото на мъжа, така че никой да не може да ги чуе.

— Наех няколко мъже да наблюдават. Никой не ще може да влезе или да излезе, без да бъде забелязан.

— Добре си го намислил. Ще се наложи обаче да наемем още няколко, за да наблюдават всеки обитател на къщата, когато излезе из града.

— Но ще струва много пари — като че се оплака партньорът му. — Той дали ще плати?

— Вече плати — успокои го мъжът, който единствен беше виждал Ричард, и показа пълната кесия. — И ми каза да не се безпокоя, ако трябва да се доплати — допълни и се усмихна. — Каза, че ще има и повече, ако ги открием.

— Хм. Мисля, че не ни казва нищо. Прати му съобщение. Нека да се срещнем с него, но другаде. Ако го видят втори път тук, ще има приказки.

Мъжете си кимнаха един на друг.

Когато Ричард се върна от разходката с децата и Луси, съобщението им вече го очакваше. Луси го наблюдаваше и след като той счупи печата, тя усети, че цялата трепери. А той смръщи вежди.

— Е? — обади се тя.

— Мъжете, които наех, искат да се видим.

— Може ли да дойда с теб?

— Не. Дама като теб няма работа в тази част на града, където трябва да отида. Почини си.

Нежността в тона му посмекчи отказа.

— И не ми казвай, че не се нуждаеш от почивка — додаде той строго, но в същото време й се усмихна. — Започна да накуцваш, а това е сигурен знак, че си уморена. Май не трябваше да идваш с нас този следобед.

— Ричард, не трябва да се опитваш постоянно да ме предпазваш само защото не съм много здрава. Не искам по тази причина да стоя настрана от семейните ни дела — каза Луси тихо. Изразът на лицето й беше сериозен. Ричард се загледа в нея, покорен от тихата молба, съдържаща се в тона. — Искам да стана част от живота на децата, част от твоя живот. Но не бих могла, ако ти постоянно настояваш да си стоя вкъщи.

Осъзнавайки, че разговарят в коридора, а съвсем близо до тях се намираха и двама от слугите. Ричард тихо каза:

— Почини си преди вечеря. После ще поговорим насаме.

Едва тогава Луси забеляза слугите и кимна.

— Ще поговорим, като се върна — обеща съпругът и.

Наблюдава я известно време, докато тя се изкачваше по стълбите. После си сложи шапката и излезе от къщата.

Още като влезе в кръчмата, в която му бяха казали, че ще се състои срещата, се огледа. За негова изненада, беше задимено, но чисто. Масите бяха разположени на доста голямо разстояние една от друга и в ниши — това осигуряваше известна усамотеност. Някои от посетителите бяха облечени също толкова добре като него. Огледа още веднъж внимателно хората, опитвайки се по лицата им да познае търсения от него човек, но скоро се убеди, че няма да му бъде лесно да го открие. Едър мъж се приближи до него.

— Търсите ли някого? — попита.

Ричард го загледа за миг. После кимна.

— Името ви?

Ричард му го каза.

— Оттук, моля — отговори мъжът.

И го поведе към ниша в задната част на кръчмата, закрита допълнително със завеса. Като стигна там, мъжът повдигна леко завесата и пропусна Ричард вътре.

— Радвам се, че се оказахте толкова бърз, господин Блаунт — посрещна го мъжът, с когото Ричард се беше запознал едва вчера. — Седнете. Това е партньорът ми, господин Джоунс.

— Смит и Джоунс. Много интересно — каза Ричард с усмивка. — Каква е тази кръчма?

— Кръчма, където между другото можеш да останеш незабелязан — отговори мъжът, наречен Джоунс.

— Срещу заплащане, разбира се — добави Смит.

Ричард кимна.

— Какво научихте? — попита той, местейки поглед от единия към другия.

В същото време си мислеше, че ако се намираха на улицата, сред повече хора, за нищо на света не би ги познал. Даже тук те като че се сливаха с интериора.

Мъжете се спогледаха. После Смит каза:

— Нищо. Затова ви повикахме да дойдете.

— Нищо?

Ричард се изправи.

— Искате да ми кажете, че се отказвате ли?

В гласа му се усещаше студенина. Загледа ги и в очите му блеснаха опасни пламъчета.

Двамата мъже станаха едновременно и се изправиха един до друг, очаквайки избухването му.

— Моля, седнете, господине — предложи със спокоен тон Смит. — Изобщо не сме споменали нещо за отказване.

Ричард ги изгледа последователно, след това отново седна.

— Просто ни трябва нещо, за което да се заловим.

Ричард се отпусна.

— Е, добре, какво искате да знаете?

Смит извърна глава към Джоунс и получи потвърждение от него да започне пръв с въпросите.

— Кажете ни къде сте ходил и какво сте правил, откакто дойдохте в града.

— Вече ви казах — понечи да им откаже Ричард.

— Разкажете ни още веднъж. Може да сте пропуснал нещо — помоли тихо Джоунс.

Ричард отново ги изгледа последователно и започна да разказва.

Когато стигна до посещението в театъра, Смит го прекъсна.

— Някой да е показал по-специален интерес към вас тази вечер?

Ричард не се замисли нито за миг.

— Бяхме център на внимание — призна той.

— Защо? — попита Джоунс.

— Съпругата ми е била обявена за най-неотразимата дебютантка по време на първия й Сезон. След това обаче дълги години не е посещавала града. Затова всеки, с когото тогава е разменила, макар и няколко думи, се опитваше да привлече вниманието й.

— Да сте забелязали сред тях нещо по-особено? — попита Смит и веждите му полетяха въпросително нагоре.

— Не — за миг Ричард се замисли и добави: — Има един човек. Бившият й годеник.

— Може ли да ви има зъб заради нея? — попита Джоунс.

— Съмнявам се. Навремето се е съгласил годежът да се развали. Освен това оттогава са минали осем години.

— Някои гонят карез цял живот — напомни му Смит. — Как му е името?

Ричард му каза. Изведнъж в съзнанието му се появи една мисъл и това го накара да сбърчи вежди. Но не загуби нито секунда в колебание и реши да я сподели с мъжете, които беше наел.

— Това ще означава, че писмата отпреди пожара нямат нищо общо с последните съобщения — каза той замислен. — Не мога да повярвам.

— Пожар ли? Какъв пожар? — обади се Джоунс, за миг изглеждаше доста объркан.

— Вече ви разказах за него — каза Ричард с такъв тон, като че се отбраняваше.

— Някак между другото — каза Смит. — Разкажете ни повече.

Ричард изгледа и двамата. После започна да разказва. Те го слушаха внимателно, прекъсвайки го само за да поискат да им дообясни някой детайл, който им се струваше важен или просто за да поискат още подробности.

— И после се преместихме с децата в Девъншир — завърши разказа си Ричард.

— И колко време прекарахте там? — попита Смит.

— Повече от година. Дойдохме в Лондон, защото жена ми трябваше да организира празненство по случай годежа на брат си.

— Значи жена ви. Хм. Познавахте ли я достатъчно добре, преди да се ожените? — попита Джоунс.

Ричард се разгневи.

— Няма да търпя никакви обвинения и намеци за съпругата ми. Тя е невинна.

— Никакви намеци не правим, господине — прекъсна го с дрезгав глас Смит, опитвайки се да го успокои.

Двамата мъже срещу Ричард се спогледаха.

— Просто си мислим, че е възможно някой от нейните познати да ви отправя заплахи — добави Джоунс.

— Казах ви вече, че тя не ми създава проблеми — каза Ричард. В гласа му мъжете усетиха твърди нотки. — Нямах връзка с нея, когато започнаха да пристигат първите писма.

Смит и Джоунс отново се спогледаха. После Смит каза:

— Вие мислите, че писмата са писани заради вас.

Ричард кимна.

— Може би ще се наложи Джоунс да посети предишния ви дом и да се поогледа.

— Какво се надявате да откриете там? — поиска да узнае Ричард.

— Най-вероятно нищо. Какво стана със слугите ви? — попита Джоунс, навеждайки се напред и вглеждайки се в очите на мъжа, който ги беше наел.

— Повечето все още си живеят там. Грижат се за това, което остана след пожара.

— Не ги взехте в Девъншир, така ли?

— Не, повечето от тях са се установили със семействата си в близкото селце — обясни Ричард. — Освен това исках да наема хора, в които да съм абсолютно сигурен.

— Мислите, че някой от тях би могъл да е причината за тези писма? — предположи Смит.

— Не зная. Тогава единственото, което ме интересуваше, бе да защитя семейството си.

— Хм.

Смит се извърна към партньора си.

— Ще поговориш с тях, нали?

Джоунс кимна.

— Можеш веднага да тръгваш.

Преди Ричард да успее да го спре, Джоунс дръпна завесата и се оттегли.

— Но сега какво възнамерявате да правите във връзка с последните писма? Как ще защитите семейството ми?

— По всички възможни начини — и Смит разказа на Ричард за мъжете, които беше наел. — Но не позволявайте никой от семейството ви да излиза сам. Винаги трябва да са с придружител. Някой от слугите и то не само един. И да са достатъчно силни физически и умът им да щрака. Ако ви трябват допълнителни…

— Няма да има нужда — увери го Ричард и се изправи. — Очаквам да ме осведомявате често как вървят издирванията ви — добави, вече с ръка на завесата.

Смит кимна.

По пътя към къщата на тъста си Ричард мислено все повече се убеждаваше, че никой и нищо не би могло да навреди на семейството му и че е направил всичко възможно, за да предпази децата и Луси. Но увереността му се изпари още щом прекрачи входната врата.

— Ела бързо — каза тя, сграбчвайки го за ръката и дърпайки го към стаята.

— Какво се е случило?

— Дейвид.

Той спря, но тя продължаваше да го дърпа.

— Ела. Той има нужда от теб — изрече тя умоляващо.

Ричард я последва в приемната. Господин Мередит беше прегърнал най-големия му син. Момчето трепереше и плачеше.

— Какво е станало?

— Били са в парка на площада — обясни Луси. — Според господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп нищо особено не се е случило.

Ричард се приближи до сина си.

— Оставете го да дойде при мен, господин Мередит — помоли тихо и прегърна Дейвид.

Синът му се опита да се освободи, после сви ръце в юмруци и започна да го удря. Но както беше избухнал, така и спря. Тогава Ричард го придърпа към канапето и го накара да седне. Приседна и той и го притисна към себе си. Едва сега забеляза Карълайн и Робърт и разтревожения израз на лицата им.

— Луси — промълви той колкото се може с по-мек тон.

Тя се приближи до него.

— Заведи децата в стаите им, моля те.

Тя кимна и хвана двете по-малки деца за ръка.

След като се излязоха от стаята, господин Мередит се прокашля, но не се реши да каже нещо. Дейвид беше подновил опитите си да се освободи от здравата прегръдка на Ричард и старият мъж известно време наблюдава как зет му придържа детето, като се опитва едновременно да избегне ударите.

— Да извикам ли лекаря? — попита.

Ричард вдигна глава, лицето му се беше сгърчило в гримаса.

— Не още. Ще опитам аз да го успокоя.

Той разхлаби прегръдката си, но това само направи опитите на Дейвид да се освободи още по-неистови.

— Хайде, Дейвид. Успокой се.

— Трябва да изляза. Тя иска да ме види — каза момчето умоляващо.

— Повтаря само това, откакто са се върнали. Какво може да означава? — попита господин Мередит.

Ричард не отговори на стария човек. Цялото му внимание беше съсредоточено върху сина му. Най-накрая момчето престана да се бори. Но продължи да повтаря:

— Тя иска да ме види. Трябва да изляза.

Когато вратата на стаята се отвори, Дейвид като че се вцепени — може би от страх кой би могъл да бъде посетителят. Беше Луси. Детето захлупи глава на гърдите на баща си. Ричард го притисна в прегръдките си. Постепенно хленченето на Дейвид стихна и той вече не повтаряше онези думи. Тримата възрастни чакаха, докато съвсем се успокои. Дишането му стана равномерно и момчето заспа.

— Изтощи се, горкото дете — каза господин Мередит и въздъхна. — Сега бихте ли ми обяснили какво се е случило?

— Господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп казаха, че нищо особено не се е случило. Една дама разхождала куче и Дейвид се спрял при него. Изглежда много му харесало, защото го последвал дори когато дамата излязла извън парка. Господин Ейвъри го хванал за ръката и, според Карълайн и Ричард, Дейвид се разярил и започнал да се мята. Господин Ейвъри трябвало да го влачи до вкъщи — каза Луси. — Те са много стреснати, Ричард. Обещах им, че ще отидем да ги видим, преди да си легнат.

— Да се е разярил? Дейвид никога не е правил подобно нещо. Какво би могло да се случи? — попита Ричард.

— И коя е била дамата? Сигурно живее някъде наблизо, на този площад — обади се господин Мередит.

Той отри лице с голямата си носна кърпа и те видяха, че ръката му трепери. Беше се опитал да успокои Дейвид и се чувстваше изтощен, искаше му се само да си легне и да си почине. Но не се оплака, защото не искаше Луси да го отпрати да си почива с думите, че това е само за негово добро.

— Дамата ли? Робърт и Карълайн дали могат да я опишат? — обърна се Ричард към съпругата си.

— Те са обърнали много повече внимание на кучето — каза му Луси. — Но бихме могли да попитаме господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп. Може би те са запомнили нещо около тази жена.

Луси приседна до Ричард и погали момчето по косата.

— Толкова е малък, а се налага така да страда.

Както и по-рано, прииска й се като че да поеме цялото страдание, което изпитваше детето, и да му остави само чистите чувства на щастие и безгрижие.

— По-добре да го сложа да си легне — каза тихо Ричард.

После стана и вдигна момчето на ръце.

— Накарай го да изпие нещо успокоително, за да не се събуди през нощта. Нека се наспи спокойно — обади се господин Мередит.

Макар да го каза със спокоен тон. Ричард разпозна недвусмислената команда. Той кимна и понесе детето към вратата. Луси избърза пред него и я отвори.

След като дадоха на Дейвид успокоително, съблякоха го и то сложиха да си легне, двамата се почувстваха напълно изтощени. Спогледаха се и въздъхнаха едновременно.

— Какво не бих дал за един обикновен спокоен ден — въздъхна Ричард и се протегна, надявайки се да успокои напрегнатите си мускули.

Луси кимна. После се прозя, но не си направи труд да закрие устата си с ръка.

— Дали другите двама вече са заспали?

Луси вдигна глава и се загледа в светлината, идваща откъм учебната зала.

— Може и да не са заспали. Мисля, че още е много рано. Но се чувствам сякаш вече минава полунощ.

— Да отидем да си поговорим с тях. После ще вечеряме в стаята ти.

Той я прегърна през рамо и я поведе към учебната зала. Посягайки към дръжката на вратата, той спря за миг.

— Как бих искал да не трябваше да правя това.

Объркване и отчаяние — това се четеше в тона му. Луси кимна в знак на съгласие.

Сцената, която завариха в учебната зала, ги убеди, че решението да се видят с децата е правилно. Карълайн и Робърт със сериозни лица и изплашени очи вечеряха. Щом видяха баща си и Луси, като че се изплашиха още повече. Хвърлиха по един бърз поглед към наставниците си, после отново сведоха глави и продължиха да вечерят. Докато наблюдаваше как Карълайн с мъка преглъща залъчетата хляб, на Луси й хрумна, че децата вероятно биха се почувствали по-добре в присъствието само на баща им и нейното. Затова предложи на учителя и гувернантката:

— Ако искате, можете да се оттеглите. Ние бихме могли да останем с децата и да ги сложим да си легнат.

След като господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп излязоха от стаята, Луси отпрати и слугинята на децата.

— Ако ни потрябваш, ще ти позвъня, Мери — каза й тя.

Когато останаха сами с децата, Ричард придърпа един стол, седна помежду им и се опита да поведе неангажиращ разговор с тях. Луси също се отпусна на един стол. Едва когато Робърт и Карълайн приключиха с вечерята си, той се реши да ги разпита за случката в парка. Но първо погледна към Луси и когато тя му кимна окуражително, той зададе първия си въпрос:

— Учудих се, като разбрах, че след като бяхме на разходка, сте излезли отново. Често ли ходите в парка на площада?

Карълайн се настани на коленете на Луси. Робърт стана и се приближи до баща си.

— Господин Ейвъри ни преподаваше за листата. Вече се научихме да ги разпознаваме. Днес трябваше да открием три вида. Ето моите — каза той и извади от джоба събраните от него.

— Аз хвърлих моите, когато Дейвид… — започна Карълайн и сбърчи лице, сякаш се готвеше да заплаче.

Луси я обгърна с ръце и лекичко я притисна към себе си.

Робърт видимо пребледня.

— Дейвид разваля всичко — кресна той гневно. — Щях да спечеля първата награда с моите събрани листа. А сега господин Ейвъри изобщо не се интересува от тях.

— Прибери ги в чекмеджето си и му ги покажи утре. До утре всички ще са се успокоили — каза баща му. — Освен ако Дейвид отново не провали излизането ви.

— Разбира се, че пак ще го направи. Защо се държа така? Нарича мен бебе, а май той е бебето!

Ричард прегърна сина си, искайки да знае отговора на въпроса му.

— Може би ще можеш да ми помогнеш случилото се да не се повтори — предложи бащата.

— Как?

Карълайн, останала безмълвна досега, се размърда, при което причини неимоверна болка на Луси, но тя стисна зъби и когато детето понечи да слезе, го притегли към себе си в още по-здрава прегръдка.

— Мисля, че всичко стана заради онази дама — започна тихо Карълайн.

— Каква дама? — попита Луси, прикривайки зад маска на привидно безразличие надеждата си, че причината за тайнственото поведение на Дейвид всеки миг ще излезе наяве.

— Онази с тъмните дрехи. С кученцето — допълни момиченцето и се облегна на рамото на Луси.

— Ти също ли я видя? — обърна се Ричард към Робърт.

Момчето кимна.

— Тя каза ли ти нещо?

— Не. Аз нали събирах листа. Обаче Дейвид разговаря с нея.

— Какво му каза тя? — попита баща му. Усещаше сърцето си да бие толкова силно и се опасяваше, че няма да чуе отговора на момчето.

— Не зная.

— Дейвид се изплаши — обади се Карълайн. — Аз бях при госпожа Стенхоуп — ти нали ми каза да не разговарям с непознати?

Момиченцето извърна глава към Луси, сякаш за да провери дали тя одобрява подобно поведение. Луси отвърна с усмивка.

— Как изглеждаше тази дама? — попита тя, отмятайки с ръка къдриците, паднали над челото на Карълайн.

— Като вещиците в приказките, които Дейвид ни чете.

— Как пък разбра? — обади се брат й. — Нали беше с воалетка.

— Вярно ли е това? — обърна се Ричард към дъщеря си.

Карълайн кимна.

— Какво още си спомняте?

— Ами, имаше си кученце — изпревари сестра си Робърт.

— Беше сама — допълни Карълайн и отново вдигна поглед към Луси. — Не ми изглежда да е добра.

Възрастните се спогледаха.

— Защо? — попита Луси.

— Госпожа Стенхоуп каза, че една дама не излиза навън сама.

И Ричард, и Луси се засмяха, защото момиченцето много точно имитираше тона и израза на лицето на гувернантката. Луси притисна Карълайн към себе си.

Преди баща им да продължи с въпросите, Робърт приближи лице до неговото и го погледна, сякаш искаше да го помоли за нещо. При това изглеждаше все така притеснен.

— Татко, може ли, докато спя, поне една от свещите да остане запалена?

— Запалена ли?

— И при мен също — обади се Карълайн. — Толкова тъмно става, като се загасят всичките.

— Сигурни ли сте, че искате да оставя свещите запалени? — попита баща им, помнейки как седмици наред след пожара паленето на свещите вечер му причиняваше страдание. — Нали знаете, че Мери е в съседната стая.

— Само тази нощ, татко — примоли се Робърт.

Ричард отправи безмълвен въпрос към Луси. Тя кимна.

— Добре, само за тази нощ — съгласи се той и лекичко притисна към себе си сина си. — Ако си припомните още нещо за разходката, ще ми го кажете утре, нали?

— Като например колко грозно е било кученцето ли? — попита Карълайн.

— Така ли, сърце мое? — обади се Луси и й се усмихна. — И как точно изглеждаше.

— Като ония гадни кучета, които имаше мама.

— И ти ли смяташ така, Робърт? — поиска да узнае баща му. По израза на лицето му изобщо не личеше огромното напрежение, което изпитваше.

— Да. Предполагам, това значи, че повече няма да ходим на площада — каза ядно момчето. — Дейвид разваля всичко.

Ричард съобразително не се обади. За няколко минути настъпи тишина. След това Карълайн се прозя.

— Време е за лягане — прошепна Луси. Момиченцето се опита да възрази. Вместо това то се прозя отново и после само слезе от коленете на Луси. Приближи се до баща си и го целуна по бузата, но изобщо не обърна внимание на брат си. А Луси още докато се изправяше, отново усети болка в краката.

— Ще ти помогна да се приготвиш — каза тя и протегна ръка към Карълайн.

Детето я пое и двете се запътиха към детските спални.

— И аз ли вече трябва да си лягам, татко? — попита Робърт.

— Защо, какво правиш по това време обикновено?

— Играем си с Дейвид, докато Мери приготвя Карълайн.

— Е, добре, но Дейвид сега го няма. Ще поиграеш ли с мен? — попита баща му.

Когато Луси се върна, те бяха потънали в играта. Тя целуна Робърт по бузата и каза на съпруга си, че се оттегля в покоите им и ще прати Мери при тях. Ричард кимна.

Когато не след дълго той отвори вратата на стаята й, тя го попита:

— Успя ли да разбереш нещо повече?

— Не. Смятам, че той наистина се е интересувал най-вече да събере исканите от учителя им листа. Карълайн, оказа се, е забелязала повече неща от него. — Той въздъхна. — Ще трябва да изчакаме събуждането на Дейвид, за да научим още нещо.

— Мислиш ли, че ще ти каже? — попита го Луси, отмятайки къдрите, паднали над челото й. После се извърна, за да го погледне по-добре. На светлината на свещите прасковено оранжевото на халата й хвърляше нежни отблясъци на лицето й.

Ричард беше застанал зад нея с ръце на раменете й.

— Не зная — отрони той с тъжен глас. Толкова тъжен, че на Луси й се стори, че не ще може да понесе тази тъга.

— Ричард, не позволявай на случилото се да те отчая — промълви тя и се изправи, за да може да го вижда по-добре.

— А бих ли могъл?

— В противен случай, човекът, който те заплашва, ще поеме контрола над собствения ти живот — додаде тя с гневен глас.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

Той отстъпи крачка-две назад, объркан към кого точно беше насочен гневът й.

— Размисли добре над постъпките си.

— Нямах възможност да направя много неща, откакто сме пристигнали в Лондон. — Обичайната му твърдост постепенно се възвръщаше. — Този път обаче смятам да се отнеса много сериозно към заплахите. Не както миналия път.

— Миналия път просто си бил сам със страховете си. Сега аз съм до теб.

Луси замълча. Изведнъж пронизалата я мисъл накара лицето й да се сгърчи от ужас.

— Мислиш, че случилото се днес с Дейвид има връзка с онези писма, нали? — почти извика тя.

Ричард я загледа втренчено — искаше му се да не беше изричала страховете си на глас — и кимна. Луси пребледня.

— Утре ще разкажа всичко на Смит.

— Смит?

— Един от мъжете, които наех. Днес се срещнах с него и с партньора му.

— И какво ти казаха?

Преди да може да й отговори, от другата страна на вратата се чу шум. Луси се усмихна.

— Нашата вечеря пристига.

Тя прекоси стаята и отвори вратата.

Въпреки че нито един от двамата не беше гладен те си похапнаха доста добре, макар всеки да ядеше само за да окуражи другия. Когато слугата отнесе и последното блюдо, Луси повтори въпроса си:

— Какво ти казаха мъжете, които си наел?

Ричард отметна къдрите, паднали над челото му.

Колкото и да не му се говореше по въпроса, знаеше, че съпругата му има право да узнае всичко. Сега и тя се намираше в същата опасност. Затова се отказа да чака по-подходящо време и й предаде в най-общи линии разговора си с мъжете.

— Какво се надяват да открият в имението ти? — изрази Луси учудването си на глас, бърчейки в същото време чело.

— Даже и те не знаят какво да очакват.

Ричард се загледа в намаляващия огън в камината, а в това време трескаво се мъчеше да намери кардиналното обяснение на всичко случило се досега. Изведнъж се изправи.

— Съгледвачите?

— Кои?

— Смит каза, че е наел няколко души да наблюдават къщата и да ни следват, когато излизаме навън.

Луси веднага разбра какво има предвид.

— Мислиш ли, че са видели какво е станало на площада ли?

Ричард отново приседна на канапето, появилите се пламъчета в очите му се изгубиха.

— Не зная. Предполагам, всичко зависи кога са започнали наблюдението.

Луси се досети за още нещо.

— Всички ни ли наблюдават?

— Не зная. Защо?

— Откъде знаят кой живее в тази къща и кой е чужд? — попита тя.

— Джоунс каза, че те вече са поразпитали. Но освен при Роулс и твоята слугиня не са имали много голям успех — отговори малко троснато Ричард.

— Защо, какво е станало?

— Никой повече не иска да отговаря на каквито и да било въпроси. След като зазидахме онзи прозорец, на Роулс и подобни като него вече не се гледа с добро око.

— Защо на него, а не на Бети?

— Предполагам, защото Роулс беше този, който знаеше за прозореца — врата към градината. Сега на слугите им е много по-трудно да се измъкват незабелязано от къщата.

Ричард се плъзна по канапето и се приближи до Луси. Тя сложи глава на рамото му. За няколко минути настъпи тишина.

Първа се обади Луси.

— Ричард, мисля, че трябва да разкажем всичко на Едуард.

— Защо? Това само ще го разстрои. Сега той повече от всякога заслужава да не бъде притесняван от нищо.

— Съгласна съм с теб, но позволи ми да познавам добре брат си. Той много повече ще се разстрои, ако не му кажем. Особено ако узнае, че вече сме казали на татко.

— Откъде би могъл да разбере?

Тя се извърна, за да го погледне — по лицето й се четеше смайване.

— Ричард, ти май се шегуваш, така ли?

— Защо?

— Сигурно се досещаш, че слугите вече говорят за това. Макар нищо да не са казали на хората, които си наел, коментират помежду си. Няма начин Едуард да не разбере. Трябва да говориш с него още тази вечер.

— Сега ли?

Макар да осъзнаваше, че решението й е мъдро, не му се искаше точно сега да я напуска.

— Веднага щом се върне вкъщи. Беше казал на татко, че тази вечер Арабела ще иска да си легне рано, защото утре организира официална закуска. Така че няма да се забави много.

— Освен ако не се отбие в клуба си — напомни й Ричард.

Въпреки явното си нежелание, взе четката й и се опита да среши косата си както го правеше Роулс. После извърна глава към леглото и въздъхна.

— Трябва ли и ние да присъстваме на закуската?

— Аз трябва да бъда там — отговори му Луси — но ти можеш да си останеш вкъщи.

И тя започна да мисли какво по-приемливо извинение да представи на Арабела.

— Но ти си приела от името и на двамата, нали?

Луси кимна.

— Тогава значи и двамата трябва да отидем. За кога е обявена закуската?

— Обещах да бъдем там около единадесет. Повечето поканени ще се появят доста по-късно. Арабела се показа доста по-неспокойна от обикновено и затова се съгласих да отидем по-рано.

Тя се изправи и взе четката от ръката му. Само с няколко сресвания сложи косата му в ред. После оправи яката му и се отдръпна.

— Добре. Изглеждаш чудесно.

— Знаеш, че бих предпочел да остана с теб — каза и Ричард, прегърна я и я притисна към себе си.

— Ще те чакам — обеща тя, зарадвана от желанието и възхищението, което прочете в погледа му.

В мигове като този тя си позволяваше да мисли, че ги свързват много силни чувства. Той сведе глава и зашепна в ухото й. Тя се изчерви.

— Ричард!

— Да не забравиш — каза й тихо той.

Той отново сведе глава и я целуна. Желанието, което припламна помежду им, беше достатъчно силно, за да накара да изчезнат от мислите му всякакви притеснения заради заплашителните писма. Ричард притисна Луси още по-силно към себе си и тя усети топлината, която се излъчваше от тялото му, през халата си. Прииска й се да забрави всичко и да се отдаде на страстта, но знаеше, че не бива. Затова се освободи от прегръдките му и отстъпи крачка назад, протягайки в същото време ръка, за да го погали по бузата. Той извърна глава и целуна ръката й.

— Ричард.

— М-м?

— Трябва да говориш с Едуард — напомни му тя.

Той целуна ръката й повторно. Отново й се прииска да забрави проблемите им и да се отпусне в прегръдките му. Веднъж вече обаче игнорирането на проблемите с нищо не й бе помогнало. Сега се нуждаеха от помощта на брат й. Точно затова съпругът й трябваше да говори с него още сега. Луси отстъпи още една крачка назад. Ричард само кимна.

— Не се бави много — прошепна му тя, докато го следваше до вратата.

Докато чакаше Едуард в кабинета, Ричард си мислеше за промените, които бяха настъпили в живота му след женитбата с Луси. Нито един от двамата не беше очаквал да се завърне сред обществото отново. И Ричард си каза, че не би трябвало да се отказва от това и че въпреки заплахите и случилото се с Дейвид, не бяха сторили грешка, като бяха дошли в Лондон. Досега не беше осъзнавал колко много му беше липсвала компанията на други мъже. А пък Луси беше върнала щастието в неговия живот. Но Ричард не можа да продължи с анализите, защото вратата на кабинета се отвори.

— Искал си да ме видиш, Ричард — каза Едуард. После се насочи към масичката, където беше гарафата с коняк.

— Да ти налея ли? — попита. — Цялата вечер пихме някаква ечемична отвара. Отвратително беше.

— Защо?

— Откъде да знам? Прищявка на домакинята. Някой ми каза, че е методистка.

— И никой ли не се оплака?

— Да не е луд! Е, разбира се, оплакахме се един на друг. И си казахме, че няма да приемаме повече покани, ако тя продължава по този начин.

— Дали такава заплаха би могла да подейства?

— Подейства веднага, защото стана публична тайна. Разбрах, че мъжът й наредил да се сервира вино в библиотеката на тези, които изобщо не могат да издържат без алкохол.

Едуард се протегна.

— На мен обаче не ми се искаше да оставям Арабела в устата на вълците.

— Вълците ли? Престани, Едуард. Даже и най-големите клюкари знаят, че няма за какво да се захванат с нея — напомни му Ричард.

— От това не ми става по-добре. Не ми харесва да се въртят около нея и да възхваляват косата й, очите й… Направо се вбесявам.

Едуард се прозя и отново се протегна.

— Но ти не ме чакаш, за да говорим за моите проблеми, нали?

— Прав си. Бих искал да поговорим за моите.

Ричард си пое дълбоко дъх и се почуди откъде да започне.

— Твоите? Не ми казвай, че между теб и Луси има някакви проблеми — каза Едуард и сякаш облак премина през лицето му.

— Не. Не и в смисъла, който ти влагаш. Луси е най-доброто, което ми се е случвало от много дълго време насам — побърза да го увери приятелят му.

Отначало, когато Ричард започна разказа си, Едуард се беше разположил удобно на избрания от него стол. Колкото повече напредваше разказът, Едуард все повече и повече се накланяше към зет си и когато Ричард приключи, той се изправи и започна да кръстосва кабинета. Възцари се тишина и тъкмо когато и двамата си мислеха, че ще се пръснат от напрежение, Ричард не издържа и попита:

— Ще ни помогнеш ли?

— Как можеш изобщо да се съмняваш? Защо не ми каза по-рано?

— Едуард, не исках да те притеснявам с моите проблеми — беше отговорът на Ричард.

— Твоите проблеми ли? Ричард, всички проблеми, които засягат сестра ми, засягат и мен. Освен това, по-добре да се занимавам с нещо, отколкото да изгарям от ревност, като гледам как Арабела се радва на всеобщо внимание.

— Ти ревнуваш?

— Не ми се подигравай, Ричард! Не би могъл да знаеш колко съм страдал. Сега, кажи ми как бих могъл да ти помогна.

След известно време, качвайки се по стълбите, те се почувстваха в изключително добро настроение, сякаш всичките им проблеми се бяха разрешили от само себе си — изглежда конякът им беше подействал.

По същото време в друг квартал на града един мъж наблюдаваше как една жена нервно кръстосва стаята, в която се намираха.

— Почти го бях хванала — процеди тя през зъби. Ако беше побързал…

— Побързал? При всички тия хора наоколо? Щяха да ни хванат, преди да направим и една крачка — изсумтя той, улавяйки я за ръката. — Откажи се. Хайде да заминем за колониите.

— Да заминем и да го оставим ненаказан?

В очите й се появиха опасни пламъчета.

— Ами пари? — попита тя.

— Ще ни стигнат.

Тя се изсмя.

— Ще ни стигнат, но за какво? За някаква нищо и никаква малка ферма. Не възнамерявам да прекарам живота си като фермерска съпруга. Искам лукс.

Той предпочете да си премълчи и да не й напомня, че щяха да разполагат с много повече пари, ако тя самата не ги беше пропиляла с лека ръка.

— Остави ли писмото? — попита жената и погледът й се впи в очите му.

— Не.

Виждайки по лицето й да избива червенина, което правеше още по-забележими белезите й, той побърза да обясни:

— Зазидали са прозореца.

— Хм.