Удобно решение

Глава трета

Дишайки дълбоко, Луси не смееше да помръдне и да събуди спящия мъж. Откъм камината се чуваше тихото пращене на горящи въглища. Започна внимателно да се придвижва и почувства как ръката на Ричард обгърна по-здраво раменете й. Тя застина, опитвайки се да си припомни какво се беше случило предишната вечер. Последното нещо, което помнеше, бяха ръцете му върху гърба си и краката си и как вдървените й мускули се отпускат. Разбира се, ако той… Тя си забрани да мисли по-нататък и в същото време заповяда на тялото си да се отпусне. Все пак той й беше съпруг! Усети как мускулите на гърба й се вдървяват отново. На всяка цена трябваше да стане и се опита да се изплъзне от прегръдката на Ричард.

— Вече се опитваш да избягаш? — попита я той с още дрезгав заради съня глас. Луси се стресна и вдигна завивките до брадичката си. Поклати глава, после внимателно седна.

— Усетих, че започнах да се вдървявам — обясни тя, сините й очи бяха скрити зад спуснатите й клепачи.

Когато се осмели да го погледне отново, той вече се беше обърнал на една страна и я гледаше със сериозните си сиви очи. Тя се изчерви. После очите й се разшириха. Ричард все още беше с дрехите от предната вечер, свалил си беше само обувките. Когато се отмести и се пъхна под завивките, едва тогава Луси осъзна, че той беше спал върху тях. Едно леко „О“ се изплъзна от устните й. После тя покри устата си с ръка и се изчерви отново.

— Предполагам, че ще бъдем сензация за деня в разговорите на слугите — каза той грубовато.

Когато беше взел решение да легне до Луси, не беше помислил за завивките. Мина му мисълта и кой ли се беше осмелил да влезе в стаята им неповикан. Надяваше се да е слугинята й — най-верният неканен посетител. Надяваше се и тя да не сподели впечатленията си с другите.

Очите на Луси се разшириха още повече.

— Ще бъдем — каза някак сухо тя, в тона й се усещаше леко неодобрение. — Ако искаше хората да не говорят за нас, щеше да присъстваш на собствената си сватба. — Сама се учуди, че обхваналото я възмущение е толкова силно.

— Обясних ти, че не мога да оставя децата сами — каза той с любезен тон, макар и през зъби.

— Можеше да доведеш и тях.

— Луси, мислех, че съм бил достатъчно ясен в писмата си.

Задържа поглед за миг върху очите й, после седна, чувстваше се объркан от подновяването на спора по този въпрос.

Тя също за миг го изгледа, после сведе очи.

— Във всички свои писма просто ми пишеше, че не можеш да дойдеш. Не смятам това за ясно обяснение.

— Ти се съгласи да се омъжиш за мен чрез представителство. За мен това означаваше, че си подразбрала.

Ричард стана от леглото и застана до нея с намръщено лице. Представата му за първата сутрин след женитбата му не включваше караница с новата му жена.

— Разбрах, че ти отказваш да дойдеш в дома ми — додаде тя тихо.

Когато беше прочела писмото му, в което й заявяваше това, тя беше решила да се откаже от женитбата. Но щом при нея беше дошла Арабела, за да обсъдят подробности по тяхната женитба с Едуард, Луси си бе припомнила какви отстъпки пък брат й беше принуден да направи и затова бе написала на Ричард, че е съгласна. Но не беше могла да разбере каква е причината за подобно предложение.

— Можехме да се оженим тук. Предложих ти да поканиш и семейството си.

— И да оставя татко сам вкъщи? — попита тя ядно. — Не си го виждал от години. Всяко, даже и най-кратко пътуване му причинява невероятни болки. Приех предложението ти да се оженим чрез представителство, защото това беше единственият начин и той да присъства на сватбата.

— Можеше и да се откажеш от женитбата ни — напомни й той, сивите му очи предвещаваха буря, а тонът му беше изключително студен.

Беше ли обречен да страда от още един нещастен брак, чудеше се Ричард. Беше очаквал много повече от момичето, което някога беше познавал много добре.

Разпознавайки в гласа начина, по който звучеше нейният глас, когато криеше огромната си болка, Луси се придвижи към ръба на леглото по-близо до него.

— Но аз не исках да го направя.

Протегна ръка и улови неговата, също както като дете, когато той се опитваше да избяга от нея. Ричард отстъпи назад и ръката й увисна. В този миг Луси почувства как я обхваща същото отчаяние, както когато бившият й годеник — графът, беше приел отказа й.

— Какво те накара да се омъжиш за мен? Да не си мислила, че аз вероятно съм най-безопасният вариант в сравнение с други предложения?

Тонът му я обвиняваше в предателство. Беше се надвесил над нея, на лицето му ясно се четеше възмущение и обида.

— Безопасен по отношение на какво? — попита тя смутена. — Ричард, не те разбирам. — Тя стана от леглото и се изправи пред него, сините й очи бяха широко разтворени и в тях се четеше болка. В писмата му нямаше и намек за подобно поведение от негова страна — толкова жлъч и толкова гняв като че се беше насъбрала в него. — Сгреших ли в нещо?

Той отвори уста, за да й отговори, после я затвори отново. При вида на дългата й плитка, провесена над измачканата й нощница, той си припомни за малкото момиче Луси — твърде заето да се радва на живота, за да се замисля дали дрехите му са в ред; припомни си щастливите мигове, които някога бяха споделяли. Стиснатите му устни се поотпуснаха, след като си спомни с кого всъщност разговаря. Пое си дълбоко въздух и успя да се овладее.

— Ще го обсъдим по-късно. Госпожа Дейс сигурно вече те очаква — каза тихо, после с бързи крачки се запъти към вратата.

Погледът на Луси го последва. Когато той отвори вратата, тя се втурна след него.

— Ричард, нужно е поговорим. Сега! — запротестира тя.

— По-късно — отговори й той с любезен тон и затвори вратата пред лицето й.

За миг Луси като че не повярва на очите си, после я обхвана ярост — прииска й се да има нещо подръка, за да го хвърли подире му. После също толкова бързо, както се беше появила, яростта я напусна и отстъпи място на съмнението.

— Какво пък направих сега? — възкликна и започна да крачи из стаята.

Когато се вгледа в часовника, разположен на полицата на камината, се ужаси. Втурна се веднага към звънеца — чудеше се защо Бети още не се беше появила.

Затова, когато слугинята й се появи, тя я запита:

— Защо ме остави да спя толкова до късно? Накарала съм госпожа Дейс да ме чака.

— Господарят заповяда да не бъдете обезпокоявана — обясни Бети, докато приготвяше дрехите й за през деня, после извърна поглед към втората слугиня, която беше влязла заедно с нея в стаята. Тя носеше в ръцете си изпрана и изгладена риза.

— Ооо.

И лицето на Луси пламна в червенина, когато се вгледа в момичето — едва сега осъзна какво са си помислили всички от прислугата.

— Да помоля ли закуската ви да бъде сервирана тук или ще слезете долу? — попита Бети, връщайки Луси към действителността.

Зарадва се, като видя, че господарката й откопчава жартиерата си и долната й фуста се свлича на пода.

— Ще сляза долу.

После седна пред огледалото и остави Бети да се заеме с косата й. Може би Ричард беше разочарован от начина, по който изглеждаше, и бе прикрил огорчението си с гняв?

— Дали ще изглеждам по-добре с къдрици около лицето? — попита тя, въртейки глава наляво и надясно, което всъщност само затрудняваше слугинята й.

Бети, по чието лице не можеше да се прочете нищо, но която едва сдържаше любопитството си, не й отговори, докато не сложи и последната фиба на мястото й.

— Смятам, че много ще ви подхождат. Нося си ножиците, а и няма да ни отнеме много време да стоплим ютията. Сега ли искате да накъдря косата?

През последните няколко месеци се беше опитала да заинтересува Луси от новите модни прически.

— Сега ли?

Луси се опита да си спомни как изглеждаше с късите къдрици. В Сезона на представянето й в обществото, косата й бе подстригана късо, но през годините след нещастието беше израснала много дълга.

— Не днес.

Може би не се отнасяше за косата й, може би Ричард не беше харесал жената, в която се беше превърнала. Последния път, когато я бе видял, тя беше просто едно лекомислено хлапе. А сега сигурно бе разочарован, че е старомодна.

— Може би трябва добре да разучиш картините с рокли последна мода и да избереш нещо подходящо за мен — предложи тя на Бети и не можеше да се каже, че слугинята й не беше доволна от това.

След като помогна на Луси да облече жълтата си рокля от батиста, Бети предложи:

— Ако ще обикаляте имението, може би ще е по-добре да си вземете и бастуна.

Когато и последната медна кукичка беше закачена, тя подаде на Луси бастуна със сребърна топка. Луси го изгледа така, като че е змия, но го взе. Знаеше, че слугинята й е права и щеше да носи този символ на собствената си немощ с гордост.

Когато влезе в залата за закуска след малко, Ричард я погледна изненадан.

— Мислех, че ще закусваш в стаята си — каза той; докато й придържаше стола.

После заповяда да донесат топъл чай.

— Само когато наистина не се чувствам добре. Не обичам много да се задържам в стаята си, обикновено съм на крака доста по-рано — обясни тя с любезен тон, давайки знак в същото време на лакея, стоящ до масата. Даде му нарежданията си и той излезе от стаята.

После Луси се наклони леко напред, вниманието й бе насочено изцяло към мъжа, седящ срещу нея.

— Ще можем ли да поговорим днес? — каза тя храбро, макар да не бе сигурна, че й се искаше да чуе отговора му.

Той се озърна, имаше вид сякаш очакваше някой да ги шпионира.

— Слугите — каза той извинително, почти шепнейки.

— Не съм дете, Ричард. Зная, че сега не е подходящото време. Но бих искала да ми отделиш време днес. — Беше изненадана от решителността на тона си.

— Децата ще бъдат заедно с нас на обяд — напомни й той, — а госпожа Дейс вече те очаква.

— Тогава ще можем ли да говорим довечера?

В това време лакеят се върна и тя замлъкна. Мъжът сложи чинията пред нея и тя кимна. Ричард не й отговори, но след като изпи чая си, помоли за още. Луси въздъхна и му наля. Все още несигурна за ролята си в имението, което вече беше и нейно, тя се поколеба да повтори въпроса си.

Останалата част от деня като че измина доста бързо. След като обиколката из имението завърши, тя се върна в стаята си. Въздъхна с облекчение, след като затвори вратата, болката, която така усърдно беше крила, сега лесно можеше да бъде разпозната на лицето й.

— Не се ли чувствате добре? — попита я притеснена слугинята. — Да ви приготвя ли специалната напитка?

— Не, само малко да си почина преди обяд и ще се почувствам по-добре — отвърна й Луси с лека усмивка, искаше й се, както толкова пъти досега, тялото й да беше малко по-силно.

— В мига, когато видях онова вито стълбище, разбрах, че доста ще се измъчите, докато свикнете с него. Искате ли да ви помогна да се съблечете, за да можете да си починете по-добре?

Бети се засуети около нея и колосаните й поли се разлюляха. Вгледа се в лицето на господарката си и никак не хареса вида му.

Именно защото се чувстваше много слаба, Луси кимна.

— Мисля, че за обяда ще бъде най-добре да облека синята муселинена рокля — каза тя, като по тона й личеше, че вече е в плен на съня.

Бети беше доволна — господарката й затвори очи и заспа. От мига, в който беше избрана за слугиня на Луси, тя се грижеше за нея сякаш беше нейно дете. Преди ужасното нещастие работата й се състоеше да върви и прибира след нея и да я учи на добро поведение. Тя буквално не сваляше очи от нея, когато лекарите още се страхуваха за живота й. Беше силна, когато самата Луси започваше да губи надежда дали някога отново ще може да върви. Когато господарката й отказа да приеме присъдата на лекаря, че ще остане инвалид до края на живота си, и започна да се опитва да върви отново, първите няколко пъти се облягаше на Бетиното рамо. Сега слугинята й беше също толкова решена да й осигури подкрепа при първите стъпки на господарката й по новата пътека, която беше поела — доста стръмна, ако се вярва на приказките на прислугата. Бети още се въздържаше да се произнесе за характера на новия си господар. Когато рано сутринта беше влязла в стаята на господарката си, тя с учудване установи, че той също е там, но въздържанието му беше очевидно.

След кратка дрямка Луси се събуди освежена, макар да се усещаше вдървена. Започна предпазливо да се раздвижва и се разходи из стаята. В деня, когато пристигна, беше твърде уморена да обръща внимание на обстановката. Сега се спря пред камината и разгледа часовника на полицата — италиански, ако не се лъжеше. Като момиче бе изцяло завладяна от тези тиктакащи машинки и беше събрала цяла колекция. Брат и често я подиграваше заради интереса й към тях, като й казваше, че ще е по-добре да колекционира обожатели. Но след нещастието си изобщо не ги беше и поглеждала. Напразно, помисли си тя. Какво ли беше станало с тях?

Звънецът, който известяваше, че е време да се приготвя за обяд, сложи край на спомените. Тя приключи навреме с обличането и когато слезе долу, видя, че децата и Ричард вече бяха там. Луси се спря на прага — изглеждаха толкова заети един с друг — и се замисли дали ще се окаже възможно да се почувства част от семейството. Колебанието й трая само миг — Ричард усети присъствието й и вдигна очи към нея. После се изправи, приближи се до нея, улови ръката й и я поднесе към устните си. Луси се изчерви, а децата се разсмяха. След това той я поведе към мястото, където се бяха разположили. През изминалите часове беше съжалил за казаното от него сутринта.

— Децата тъкмо ми разказваха как са прекарали сутринта — обясни й той. В същото време внимателно изучаваше лицето й и остана удовлетворен, че сега тя изглежда доста по-спокойна. — Ела, седни при нас. — И я настани на канапето до себе си на мястото, което Дейвид току-що бе освободил.

Облекчена, че напрежението помежду им е изчезнало, тя седна на избраното от него място. Дейвид й хвърли бърз поглед, когато знаеше, че баща му няма да го гледа и предпочете да промърмори нещо неразбрано, но не и да каже ясно добър ден. Карълайн и Робърт я поздравиха с доста по-приветлив тон.

— Мога да казвам буква по буква цялото си име — обяви с гордост малкото момиче. — Кей-Ей-Ар-Оу-Ел-Ай-Ен-И, това е Карълайн. И — Ел-Ай-Зет-Ей-Би-Ти-Ейч, това е второто ми име — изрече тя със срамежлива усмивка.

— Татко, да не искаш да й позволиш да продължи до края? — започна да се оплаква Робърт. — Исках да разкажа на мама… — Дейвид го изгледа по такъв начин, че Ричард набързо реши да промени това, което беше намислил предварително да каже. — Исках да разкажа на… и той посочи Луси — какво научих за Русия тази сутрин. — Той се наклони към баща си с невинен израз на лицето. Тактиката му щеше да успее, ако не беше вдигнал глава и погледнал Луси. Тя едва сдържа смеха си — припомни си, че на същата възраст беше постъпвала като него.

— Остави Карълайн да довърши. След това ще дойде и твоят ред — каза със спокоен тон баща му, опитвайки се да прикрие смущението си.

— Но тогава ще стане време за обяд. Знаеш, че Дейс ще ни повика точно в два часа, а дотогава Карълайн няма да е свършила — продължи с оплакванията си момчето.

Този път Ричард просто изви вежди нагоре и го изгледа очаквателно. Усещайки, че търпението на баща му е на път да се изчерпи, Робърт този път просто си замълча.

— Продължавай, Карълайн — обърна се Ричард към дъщеря си.

Робърт измърмори нещо под сурдинка, но отново се смълча още щом видя, че баща му извръща глава към него.

— Би-Ел-Оу-Ю-Ен-Ти — завърши гордо момиченцето. — Цялото ми име е Карълайн Елизабет Блаунт, също като на баба ми. Тя е умряла, преди да се родя, но в нашата галерия има неин портрет. — Изведнъж споменът какво се беше случило с дома им се върна. Гласът на Карълайн като че се пречупи, а на лицето й се появи отчаяние. Тя се притисна до баща си и от очите й се затъркаляха сълзи. — Забравих, татко. Той е изгорял също като мама, нали?

Баща й я прегърна и се помъчи да изтрие сълзите от очите й. Прииска му се, и то не за първи път, да беше в силата му да изтрие мъчителния спомен от детските главици. Дейвид и Робърт се приближиха към тях, лекичко потупвайки сестра си по гърба. По лицата им се четеше мъка. Луси, която малко преди това си беше задала въпроса дали някога ще може да се превърне в част от семейството, сега още повече се почувства като външен човек. Пое си дълбоко дъх и си каза, че е напълно естествено Карълайн да иска баща й да я утеши. Колкото повече й се искаше да го признае, толкова повече й се щеше да стане част от групичката, която представляваха Ричард и децата — копнееше и нея някой така да утешава и прегръща. Преди да беше взела решение за брак с Ричард, тя се беше научила да отхвърля самата мисъл за подобни чувства, даже отказваше да приеме съществуването им. Когато беше започнала да обмисля бъдещата си женитба с него и особено след като беше прочела някои пасажи от писмата му, засягащи децата му, беше усетила непреодолимо желание у себе си да станат едно семейство.

В този миг Дейс влезе в стаята и обяви:

— Обядът е сервиран.

Луси и Ричард погледнаха към часовника едновременно.

— А ти, татко, помисли, че преувеличавам — заяви Ричард възмутен. — Знаех си, че няма да има време да й разкажа за Русия.

Оплакването му като че разреди натрупалото се напрежение. Те всички се засмяха малко нервно. Ричард се изправи. Дейвид и Карълайн сведоха глави надолу, притеснени, че са били невъздържани в емоциите си пред една всъщност непозната жена.

— Може би по време на обяда — предложи Луси, като хвана под ръка съпруга си, позволявайки му да я поведе към трапезарията. Дейвид предложи ръката си на малката си сестра, оставяйки Робърт на опашката.

Тъй като му беше отредено място на другия край на масата, Робърт не можа да сподели познанията си с Луси. След като обедът приключи, Ричард ги поведе към градината на разходка.

— Татко, да разкажа ли сега? — попита Робърт.

— Не да разкажа ли, а мога ли да разкажа, Робърт — прекъсна го малката му сестра, тонът й толкова приличаше на този на гувернантката, че всички се разсмяха. Тя ги изгледа възмутена. — Ама точно така трябва!

— Права си, скъпа моя — успокои я баща й, прикривайки с усилие желанието си още да се посмее.

Луси прикри усмивката си, поднасяйки кърпичка към устата си.

— Добре, Робърт. Разкажи ни за Русия.

Робърт събра пети, отпусна ръце по шевовете на панталоните си, отвори уста, помълча малко и каза:

— Толкова дълго ме накара да чакам, че сега забравих какво исках да разкажа — призна той почти плачешком.

Брат му и сестра му избухнаха в смях. Дейвид се приближи до него и му каза нещо на ухо. Ричард се изчерви и удари с юмрук брат си.

— Вземи си думите обратно! — каза.

Преди някой от възрастните да може да реагира, момчетата вече се търкаляха на земята, стараейки се да си нанесат колкото се може повече удари. Баща им ги сграбчи отзад за яките и се опита да ги раздалечи.

— Престанете веднага — каза строго.

Принуди първо единия, а след това и другия да го погледнат право в очите. Когато беше напълно сигурен, че няма да продължат да се бият, ги пусна. Момчетата отстъпиха няколко крачки назад, като продължаваха да се гледат ядно.

— Е, ще кажете ли за какво беше боят?

Карълайн, която се беше уловила за ръката на Луси като за сламка по време на боя, сега подсказа със спокоен глас:

— Дейвид най-вероятно е нарекъл Робърт глупак. Винаги така му казва.

По-силният й брат направи крачка към нея, на лицето му се беше изписал гняв. Карълайн се притисна в Луси и скри лице в роклята й.

Преди момчето да се приближи още повече, Ричард застана помежду им.

— Дейвид, отиваш в кабинета ми и ме чакаш там — каза той тихо.

Свитите му устни бяха знак за сина му, че всякакви протести са излишни. Момчето хвърли бърз поглед към сестра си и брат си, после им обърна гръб и се запъти към къщата. Усмивката на победител, макар и лека, се появи на устните на Робърт.

— А ти, господинчо, ще ме чакаш в коридора пред кабинета, докато се освободя и дойда при теб — каза баща му.

Раменете на момчето се приведоха. То кимна и също се запъти към къщата. Ричард го последва с поглед, после въздъхна.

— Татко, Дейвид се отнася много зле с Робърт напоследък — каза Карълайн почти шепнешком.

— Така ли, сърчице мое? — попита я Ричард, коленичейки, за да може да я гледа в лицето. — И защо не ми го каза по-рано?

— Не исках Дейвид да пострада — каза тя, очите й се бяха напълнили със сълзи. Една се търколи по бузата й. Тя изтри нос с опакото на ръката си. — Той много ще ми се сърди. — И започна да подсмърча.

Ричард я вдигна, притисна я към себе си и я потупа успокояващо по гърба. После погледна над главата й към Луси, която стоеше безпомощна до тях.

— Хайде да се връщаме в къщата — предложи Ричард и въздъхна.

Ужасяваше се от предстоящите разговори със синовете си. Каквото и да кажеше на Дейвид, му се струваше, че няма да е най-подходящото. Знаеше, че момчето беше много близко с майка си, много повече отколкото другите им две деца, и много по-ясно осъзнаваше дълбочината на трагедията, която се беше случила с нея. Затова Ричард беше правил компромиси по отношение на него, вярвайки, че с времето Дейвид ще привикне с мисълта за случилото се и поведението му ще се оправи. Сега вече Ричард не беше много сигурен в това.

През последната година беше научил много. В миналото само жена му се беше занимавала с децата. Той ги беше виждал само когато се бе завръщал вкъщи. Чувствал се бе приятно в тяхна компания, но не беше взимал участие в ежедневното им възпитание. Често извън дома, в Лондон или на път по поръчение на правителството, той изобщо не беше осъзнавал от какви грижи се нуждаят те. А когато се беше замислял за това, просто си беше казвал, че гувернантката и учителят са всичко, което им трябва. Едва миналата година беше открил, че грижите за тях са нещо много повече. А и беше разбрал, без да задава много въпроси, че и съпругата му също като него не се беше интересувала много от Робърт и Карълайн, или поне през последните години от живота си не се беше интересувала.

Веднага щом влязоха в къщата, Ричард пусна Карълайн на пода.

— Ще постоиш ли с нея? — обърна се той към Луси. — Не исках толкова рано да станеш свидетел на нашите проблеми — добави той с извинителен тон.

След разменените помежду им думи същата сутрин беше взел решение да даде възможност на съпругата си да привикне към тях и ритъма им на живот, преди да започне да й предявява каквито и да било изисквания.

— Как можеш изобщо да си помислиш такова нещо! Как ще се почувствам част от новото си семейство, ако не ми позволиш да ти помогна? — каза тя тихо.

Беше пристъпила толкова близо до него, че момиченцето едва ли можеше да чуе за какво си говорят. Следващите си думи изрече по-високо:

— Надявам се, че на Карълайн ще й бъде приятно да пие чай в стаята ми. Ще я помоля да ми каже кои от дрехите, които съм си донесла, ще са подходящи за корабчето. Никога не съм се качвала на нещо по-голямо от лодка.

— Не си ли? — Карълайн протегна ръка и улови Лусината. — Татко взема Дейвид, Робърт и мен винаги когато времето е хубаво. Някога ще стигнем чак до Франция и може би до Уелс. Татко се е родил там — завърши тя важно.

Луси се усмихна първо на нея, после и на Ричард. Двете се заизкачваха по стълбата, а Ричард гледа след тях, докато се скриха от погледа му. После изправи рамене, на лицето му се появи строг израз и той се запъти по коридора, водещ към кабинета му. Робърт, който беше седнал с наведена глава на стол, прекалено голям за него, като чу стъпки, вдигна очи. А когато видя баща си, се изправи — на лицето му се беше изписал израз на надежда.

— Ще се видим след няколко минути, Робърт — каза баща му тихо.

Детето седна и раменете му отново се приведоха. Ричард отвори вратата си и прекрачи прага.