Удобно решение

Глава пета

Когато на следващата сутрин Луси се събуди първа, тя беше почти убедена, че случилото се предната нощ е само сън. Но като се разсъни достатъчно, осъзна, че не е сама. И също както предната сутрин, тя се опита да стане от леглото, без да събуди Ричард. Но още при първото движение изписка от болка.

Ричард се прозина широко и седна на леглото — за първи път от месеци насам се усещаше напълно отпочинал.

— Ще се наложи да те отуча да се измъкваш сутрин рано — промърмори той с усмивка.

Наведе се към нея — искаше да я целуне. Но се отдръпна, като видя колко е бледо лицето й.

— Зле ли ти е?

— Няма нищо. Ще се оправя след малко — каза тя и се опита да му върне усмивката.

Макар обикновено сутрин да се чувстваше вдървена и то особено ако застудееше, сега това чувство много бързо отшумя.

— Да не би снощните събития да са те уморили прекалено — попита я той, като вътрешно се укоряваше, че е трябвало да се отнесе по-нежно с нея.

— Не.

Припомняйки си как се беше притискала в него, как го беше окуражавала, тя се изчерви и сведе очи. После погледна към него и се усмихна. Ричард въздъхна, в този миг му се прииска двамата отново да се потопят в огъня на страстта. Но видът на все още бледото й лице бързо го върна на земята. Той стана от леглото, заобиколи го и се приближи до нея.

— Легни по корем — каза й.

Тя го изгледа.

— За да мога да масажирам мускулите ти — обясни й.

Припомняйки си начина, по който беше облекчил болката й през първата й вечер в имението, тя му се подчини и легна по корем.

Когато Ричард приключи с масажа, Луси вече не усещаше болка в гърба и краката си. Превъртя се и вдигна очи към него, пожелавайки си случилото се от предната нощ да се повтори. При вида на страстта, която се появи в очите му, тя едва си пое дъх. Протегна ръце към него, а той като че това бе очаквал. Легна до нея, взе я в прегръдките си и я отведе отново до непознати върхове.

Следващия път, когато се събудиха, видяха, че слънцето вече се намира високо в небето. За своя най-голяма изненада Луси нямаше никакви проблеми, като се раздвижи. Погледна към Ричард, който вместо на възглавницата си, беше сложил глава на гърдите й. Усети топлия му дъх върху кожата си и потрепери. Той отвори очи и тя усети топлината на езика му. После, за неин най-голям ужас, се обадиха червата й.

Ричард седна на леглото и се засмя. На Луси й се искаше да го помоли да остане, но беше твърде смутена.

— Да позвъня ли за закуската — попита той с такъв тон, сякаш беше напълно нормално те двамата да се будят в едно легло.

Тя кимна и потърси топлината на завивките. Ричард, все още гол, се протягаше към връвта със звънеца, когато тя рязко стана.

— Ами дрехите, с които бяхме снощи! — извика ужасена, припомняйки си, че предната нощ ги бяха захвърлили на пода.

— Няма ги! — каза той, оглеждайки се наоколо.

— Няма ги? — повтори тя и се учуди какво ли са си помислили слугите. После се изчерви — знаеше какво точно са си помислили.

— Предполагам слугинята ти ги е прибрала — каза спокойно Ричард.

Луси въздъхна с облекчение.

— Може би ще трябва да поговориш с нея днес за това.

— За какво? — попита недосетливо Луси.

— Че не трябва да влиза в покоите ти, преди да бъде повикана, госпожо съпруго. Сега, след като си вече омъжена, ти е нужно по-голямо уединение.

Той се протегна, обиколи леглото, наведе се над нея и я целуна.

— Ще се върна след малко — обеща.

Тя го последва с поглед, докато той се отправяше към стаята си, без изобщо да осъзнава, че е гол. Макар на бузите й да се появи червенина, тя не отвърна поглед, а продължи да се наслаждава на стройните му бедра и стегнатите хълбоци — изглеждаше също толкова елегантен, както и с дрехи.

Когато вратата след него се затвори, тя се мушна под завивките, които първо дръпна до брадичката си, а после над главата си. Мирисът на тялото му все още се усещаше.

— О, Господи — прошепна.

През дните, които последваха, Луси започна да усеща дома на Ричард като свой. Следобедите прекарваха заедно с децата, а вечерите и ранните сутрини принадлежаха само на тях двамата. След една година безбрачие и няколко преди това нещастен брак с първата си съпруга, Ричард се наслаждаваше да води Луси към нови чувствени висоти, а тя беше много добра ученичка.

За нейна изненада тя си припомни и как се флиртува. Когато обядваха с децата, седейки срещу Ричард, тя беше повдигнала бавно дългите си мигли, беше го погледнала право в очите и сладко му се бе усмихнала. После беше прокарала бавно върха на езика си между устните си, сякаш искаше да оближе някоя залепила се там троха. А той беше помръднал на мястото си, сякаш изведнъж се беше почувствал неудобно. Но тя бе видяла блясъка в очите му, обещаващ й подобаващо отмъщение по-късно, когато останат сами и тя се надяваше това да стане час по-скоро.

От мига, в който се беше съгласила да се омъжи за Ричард, Луси знаеше, че той ще очаква тя да му бъде съпруга във всички аспекти на тази дума. Това, което тогава не знаеше, бе каква наслада за нея ще се окаже физическата им връзка. Нямаше значение колко пъти бяха се любили, щом като я докоснеше и тя се възпламеняваше.

Постепенно Луси зае мястото си на господарка на къщата. Само Дейвид отказваше да приеме жестовете й на приятелство. Карълайн и Робърт я следваха навсякъде, и също както на баща си един през друг й разказваха какво им се е случило през деня. Дейвид само я гледаше мълчаливо и на въпросите й отговаряше едносрично.

Единствено когато бяха на корабчето, забравяше да й се сърди. Ричард я беше завел още първата седмица от пристигането й до корабчето. Бяха само двамата, беше казал на децата, че иска, преди да излязат всички заедно, да провери дали няма да й стане лошо. За негово учудване, тя се оказа родена за мореплавател и стриктно следваше инструкциите и заповедите му. Когато имението се оказа извън полезрението им, той хвърли котва. Луси се учуди.

— Защо спираме тук? — попита.

— Искам да ти покажа нещо — каза той и й се усмихна сластно.

Бавно започна да се придвижва към нея и тя веднага разпозна по израза на лицето му какво възнамерява да прави.

— Ричард! Не трябва. Не и тук — изписка тя.

Очите й се разшириха и тя отстъпи леко назад.

— Ако не искаш да се прибираш с плуване, внимавай къде стъпваш — каза й, улавяйки я за ръката и придръпвайки я към себе си.

Тя не се отдръпна, даже с радост се озова в прегръдките му. Целунаха се.

— Не мога да издържам повече — прошепна той в ухото й.

Тя докосна с устни шията му, точно на мястото, където беше пулсът му и в същото време усети как той си поема тежко дъх. Вече беше станала по-смела — целуна го по брадичката и после устните й потърсиха устните му. Прокара език между тях. Ричард приседна и я притегли на коленете си, в това време корабчето се разлюля. Тя се вцепени от страх.

— Няма да се наложи да се връщаме вкъщи с плуване — обеща й той. — А даже и някой да мине покрай нас, няма да разбере какво правим. Искаш ли да ти покажа?

Останала без дъх, тя кимна и обви с ръце шията му и ръкавите й с цвят на старо злато се залюляха от вятъра. Скоро тя забрави къде се намира. Единственото, което имаше значение, беше Ричард и начинът, по който той я караше да се чувства.

Когато беше сигурен, че тя вече е готова, той внимателно се отдели от нея, освободи пояса на панталона си и след това нежно я притегли на коленете си. Тя се настани там и изведнъж го погледна с широко отворени очи — беше усетила напрегнатата му мъжественост. Усмихна се и внимателно го обви с крака. Вълните люлееха корабчето и за известно време това беше единственият ритъм, от който те се нуждаеха. Ричард развърза панделките на деколтето й, после освободи гърдите й от корсета и ги покри с целувки. Беше се разгърдил и тя прокара пръсти по гърдите му. Той бавно я приближи към себе си. С това движение сякаш дръпнаха спусъка на възбудата си. Доста по-късно порозовели от слънцето и усмихнати се върнаха вкъщи.

— Е, татко, тя ще може ли да плава с нас? — поиска да разбере Робърт още щом зърна баща си.

Дейвид се намръщи.

— Може и още как — отговори Ричард.

Разроши косата на Робърт, после прегърна през рамо по-големия си син. Дейвид потрепери.

— Може ли да поплаваме днес? — попита Карълайн и очите й заблестяха. — Облякла съм си една от най-старите си рокли. Госпожа Стенхоуп казва, че една дама трябва много да пази дрехите си.

Луси погледна към измачканата рокля и се засмя.

— Защо госпожата не даде и на мен подобен съвет, преди да се кача на корабчето? — устните й се разтвориха в дяволита усмивка, предназначена за Ричард. — Нямах и представа, че плаването с кораб може да се отрази така на дрехите.

Той отвърна на усмивката й и се усети като замаян от спомена за случилото се. Само желанието да изслуша Карълайн го предпази от по-нататъшно размекване.

— Заради солта е — обясняваше сериозно Карълайн. — Госпожа Стенхоуп казва, че морската вода не действа добре на дрехите.

— Вярвам, че е права — й каза Луси. — Не мисля обаче, че днес ще се кача още веднъж на корабчето. Защо ти не се качиш с мен на каручката?

Ричард беше настоял тя да не се опитва да ходи пеша из хълмовете. Макар когато за първи път й беше споменал за каручката, тя да се беше възпротивила, сега се радваше на свободата, която й даваше този вид превоз. И след случилото се на корабчето не беше много сигурна, че ще може да върви нагоре по хълма даже и с помощта на Ричард.

— Вие, момчета, можете да дойдете в конюшнята с мен — предложи Ричард, прегръщайки ги и двамата. — Не съм много млад и имам нужда от помощта ви.

Робърт се засмя. Даже и Дейвид поизкриви устни, гледайки как баща му пристъпва едва-едва с клатушкаща се походка.

— Аз ще стигна пръв — извика Робърт, като се затича бързо — колкото му беше възможно.

Дейвид го последва и бързо го настигна. Ричард се загледа след тях, после се извърна към Луси и Карълайн.

— Приятно яздене — каза им и забърза след синовете си.

Докато понито тръгне, Ричард и децата завиха зад къщата.

— Момчетата мислят, че са много умни — каза Карълайн, гордо вдигайки брадичка. — Интересува ги само язденето и кой ще излезе пръв.

— Те не се състезават с нас, а само помежду си — напомни й Луси. — Ако искаш, мога да те откарам до конюшнята. Може да се съгласят да се състезават и с теб.

— Да, и после само ще говорят кой е победил. Винаги побеждава един от тях. Краката ми не са толкова дълги като техните. Те винаги ме побеждават — малкото момиче въздъхна. Изведнъж очите й заблестяха. — Обаче ти не ги покани да се качат при теб в каручката — заяви тя с гордост. — Мислиш ли, че татко ще ми разреши аз също да си имам каручка — попита.

— Може би трябва да го попиташ — каза Луси, разчитайки ясно надеждата, изписала се на личицето й. Не й се искаше много да бъде манипулирана по начина, по който тя и брат й постъпваха с нищо неподозиращата им майка.

След този следобед цялото семейство често излизаше с корабчето, когато денят беше слънчев и имаше съвсем лек вятър. Нито Луси, нито Карълайн обичаха плаването при силен вятър. В такъв случай Ричард излизаше само с момчетата. Те се връщаха с обрулени от вятъра лица, с разрошени коси и изпълнени с възбуда.

През тези дни Дейвид приличаше на обикновено малко момче, изцяло отдадено на радостта от живота. Макар когато бяха заедно, той навъсено да мълчеше, Луси всъщност се радваше на промяната, която беше настъпила в живота й.

Всеки ден беше едно приключение. Отначало й се струваше странно в леглото й да спи и друг човек и той да бъде първото нещо, което вижда сутрин, и последното — вечер. Но усети, че не й се искаше нищо друго. Докосванията на Ричард й напомняха, че е жива, че има някой, който я намира привлекателна. Осем години беше възприемала себе си абсолютно безполезна като жена, защото никога нямаше да има деца. А сега се наслаждаваше на новите си роли на съпруга и майка.

Ричард също се усещаше щастлив, както не се беше чувствал от дълго време насам. Изпращането на онова писмо на Едуард, което беше довело до приемането на предложението му от страна на Луси, се беше оказало чудесно разрешение на проблемите му. Само ако Дейвид можеше да приеме Луси… Иначе тя наистина се беше оказала майката, от която имаха нужда децата му. Беше и точно това, от което той имаше нужда. Момичето, което някога беше възприемал като добра компаньонка, сега се беше оказала превъзходна съпруга.

Но неговото доволство от женитбата трая по-малко от месец. Една сутрин малко след като беше пристигнала пощата, Луси беше повикана в кабинета на Ричард. Тя очакваше той да я притисне в обятията си и да я целува безспир, затова влезе широко усмихната. А и синята й муселинена рокля беше предназначена точно за тази цел — да го зарадва, да го предизвика. Достатъчно беше само да го погледне и да се закове на място.

— Какво се е случило? — попита го тя притеснена. — Нещо с децата? Или с баща ми?

Ричард горчиво се засмя.

— Очаквах да кажеш нещо такова.

После хвърли поглед към вестника на бюрото си.

— Знаеше ли какво е смятал да направи?

— Кой? За какво става дума?

Луси заобиколи бюрото му, протегна ръце към него сякаш искаше да ги обвие около шията му и да се притисне до него. Той се отдръпна назад, лицето му беше навъсено — приличаше на буреносен облак.

— Ричард?

На лицето й се изписа болка, а в сърцето си усети объркване.

— Ти се съгласи с всичко, което ти предложих, и трябваше при това положение да се усъмня. Мислеше, че няма да забележа ли? — попита я той през зъби.

От мига, в който беше видял съобщението във вестника, започна да си мисли, че Луси го е изиграла. И на нея не можеше да се разчита — също както на първата му съпруга.

— Но за какво става дума? — попита Луси. Очите й се забулиха от страх, страх пред нещо, което не разбираше и гласът й трепереше.

— Нервна ли си? Мислеше, че не ще ме е грижа, така ли? Смятах, че сме се разбрали по този въпрос. Ти се съгласи, а после постъпи както искаш.

Той улови лондонския вестник и го вдигна пред лицето й. Тя го взе и седна, приглаждайки страницата. Прочете съобщението, после вдигна глава.

— Значи затова си толкова ядосан. Заради съобщението за нашата женитба — каза тя още по-стъписана отпреди.

— Каква реакция очакваше! Предупредих те, че не искам никакви официални съобщения.

Той седна зад бюрото, подпря се на него и се загледа отново в нея.

Луси не можеше да понася повече тона, който й държеше — изправи се, после се подпря на бюрото му и се вгледа в очите му. Даже и в състоянието, в което се намираше, Ричард се възхити на линията на деколтето, което откриваше достатъчно от хубавите й гърди. Очите му заблестяха.

— А ти очакваше, че женитбата ни ще остане вечно в тайна ли? Зная, че не съм съпругата, която щеше да си подбереш, ако можеше да отидеш в Лондон, но избра да се ожениш за мен. — За миг спря, лицето й изглеждаше замислено. После там се изписа отново гняв. — Предполагам, страхуваш се, че някоя твоя любовница ще узнае за това и ще те напусне на бърза ръка. Може би си мислиш, че си прекалено добър за мен?

Ричард беше поразен от посоката, която поемаха въпросите на Луси.

— Не. Разбира се, че не.

Изкашля се в опит да прочисти гърлото си. Искаше му се по-скоро да изясни ситуацията, учудвайки се как Луси бе успяла да извърти нещата, така че сега тя беше атакуващата.

— Нямам любовница. И не се опитвай да смениш темата.

— Да сменя темата? Аз даже не мога да разбера коя е главната тема — каза тя ядосана, удряйки с вестника и с юмруци по бюрото.

Той се изправи, наведе се към нея и сивите му очи се втренчиха в синьото на нейните.

— Става въпрос за съобщението за нашата женитба, появило се във вестника. Знаеше ли, че ще се появи или и за теб е също такава изненада, както и за мен?

Сарказмът в гласа му я засегна. В него обаче имаше и страх. Ами ако нещата, от които мислеше, че се е освободил, се повтореха?

Също както понякога вятърът спираше така внезапно, както се беше появил, така и Луси усети, че гневът й я напуска. В същото време се почувства слаба и седна.

— Значи заради съобщението — каза тя смутена.

И сякаш не повярвала на казаното от самата нея, отново повтори:

— Заради съобщението.

— Разбира се, че е заради него. За мен това е предателство — заяви ядосан Ричард, макар и доста разколебан от внезапното й омекване. — Имах по-добро мнение за вас, госпожо. Нали обеща да ми се покоряваш?

— Ричард, нямах представа, че съобщението ще се появи сега.

— Сега? Какво общо има времето, когато се е появило това съобщение? Да не би аз да съм споменавал за някакво ограничение във времето, когато те помолих да няма официално съобщение? — попита я той.

В очите му се появи такъв мрачен блясък, че Луси почувства как тръпки полазват по гърба й.

Тя притвори очи и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее чувствата си. Заповтаря си непрекъснато, че нищо не се постига с яд — беше го научила от гувернантката си. Тази мисъл я поуспокои. Тя вдигна очи към Ричард, по лицето й сега се четеше спокойствие.

— В писмата си бяхме обсъдили единствено съобщението за годежа ни. Мога да се кача до стаята си и да донеса писмата ти. Ще можем двамата да ги прочетем заедно и да проверим, ако съм забравила някои детайли — започна тя тихо и гласът й беше толкова спокоен, както когато й се искаше да успокои баща си или някое от децата.

— Ти си запазила всичките ми писма? — попита той и някой като че изтри притеснението, изписано на лицето му.

Ричард се опря на края на бюрото по-близо до нея и посегна да улови ръката й. После сякаш припомнил си притеснението, което го беше обхванало, на лицето му отново се появи твърдост.

— Нямам нужда да чета писмата си, за да си припомня какво съм писал — каза той с такъв тон, че тя се почувства като последната слугиня.

За момент Луси не успя да реагира. После в очите й се разгоря пламък.

— Не мисля, че аз имам нужда да продължавам този разговор.

Преди Ричард да успее да я спре, тя се изправи и се запъти към вратата. Само лекото накуцване загатваше за напрежението, което изпитва.

— Когато решиш, че си готов ясно да ми кажеш причината за избухването си, можем да разговаряме. А сега отивам да довърша работата си.

Вратата се затвори след нея, щракването на езичето му подейства сякаш тя беше я захлопнала със сила. Ричард приседна за миг, загледан в мястото, където Луси седеше допреди малко. После погледна към вестника на бюрото си. Изглежда, че когато беше видял краткото съобщение с точното упоменаване на адреса му, го беше обхванала паника. Притвори очи, няколко пъти си пое дълбоко дъх. Припомни си, че за около година не му се бяха случвали необясними инциденти, излагащи живота му на опасност. Просто защото във вестника бяха посочили адреса на дома му, не означаваше, че всичко отново ще се повтори.