Удобно решение

Глава тринадесета

Луси и Ричард се събудиха решени да открият кой заплашва живота им и какво е причинило вчерашната реакция на Дейвид. Докато тя се обличаше за официалната закуска, той отиде да си поговори с момчето. Когато след доста време се върна, Луси разбра по израза на лицето му, че новините не са добри.

— Какво ти каза? — попита го.

Той извърна глава към слугинята й, без да промълви и дума. Луси веднага разбра. Но изчака Бети да забоде и последната фуркета в косата й и едва тогава я освободи. Веднага щом вратата се затвори, Ричард каза:

— Нищо не ми каза.

— Нищо ли?

— Не иска да говори с никого. Просто лежи и има такъв израз на лицето сякаш е видял нещо ужасно.

Ричард се облегна на полицата на камината и се загледа надолу.

— Не зная какво да правя.

Безсилието и болката, съдържащи се в тона му, нараниха дълбоко Луси. Тя прекоси стаята и сложи ръка в неговата.

— Може би трябва да повикаме лекар — предложи тихо тя.

Ричард я притисна в обятията си с такава сила сякаш се давеше, а Луси беше сламката, за която се беше хванал.

— Сигурна съм, че татко ще знае кого да ни препоръча.

— Той е толкова малък. Какво ще правя, ако цял живот остане такъв? — попита Ричард и гласът му като че се пречупи. — Независимо че пожарът беше най-ужасното нещо, което можеше да ни се случи, именно през изминалата след него година се сближих с децата си много повече, отколкото бях успял да постигна дотогава. Дейвид ме следваше навсякъде, задаваше въпроси. — Той притвори очи ужасен. — Дали някога отново ще можем да разговаряме?

— Винаги най-много си се тревожил за Дейвид. Спомни си как се държеше той с мен отначало. Но лека-полека започна да свиква — опита се да го успокои Луси.

— Виж сега какво стана с него. Трябва да има нещо, което мога да направя…

Ръцете му я притиснаха с нова сила, мачкайки прясно изгладената муселинена рокля. Тя не каза нищо и на свой ред го прегърна. След известно време той разхлаби прегръдката си и отстъпи лекичко назад.

— Трябва да има нещо — повтори Ричард.

Очите на Луси заблестяха.

— Нали каза, че Смит и… и…

— Джоунс ли? — попита той.

— Да. Нали каза, че те са наели някого да наблюдава къщата. Може би този някой е видял какво се е случило с Дейвид.

Печалното изражение на Ричард рязко се смени с енергично.

— Веднага ще се свържа с тях.

Той отново я взе в прегръдките си.

— Ти си чудесна съпруга и умна жена! — каза и я целуна.

Луси облегна глава на гърдите му, развълнувана от неговата реакция. Почукване на вратата ги накара да се разделят.

— Влезте — обади се Ричард.

Не очакваха, че точно Джарвис ще влезе. Спогледаха се изненадани.

— Току-що донесоха това. Казаха, че е спешно — докладва лакеят, подавайки на Ричард запечатано съобщение.

Той го пое с израз на ужас от това какво ли съдържа и счупи печата. Съзирайки подписа, въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, Джарвис. Ще ти позвъня, когато съм готов с отговора.

— От кого е? — попита Луси.

Вече беше разбрала, че не е поредното писмо, съдържащо заплаха.

— От Смит и Джоунс ли?

— Не, от мъжа, който се занимава с делата ми.

Ричард се съсредоточи в съдържанието на писмото.

Но още докато четеше се намръщи.

— Какво е станало? — попита Луси.

— Някой е влизал в къщата ми — отговори той.

— В Девъншир ли?

— Не. В лондонската ми къща. Нали ти казах, че смятам да наема слуги да я почистят и приготвят за следващото ни пребиваване в града. Възложих тази работа на господин Лидсуърт.

Ричард отново се зачете в писмото.

— И? — обади се, нетърпелива да узнае продължението, Луси.

— Веднага щом влезли със слугите в къщата, разбрали, че нещо не е наред. Иска да се срещнем там колкото е възможно по-скоро, за да разбера дали нещо не е изчезнало.

— Сега ли?

— Не, по-късно. Ще трябва да съобщя за това на Смит. Веднага след това ще тръгна натам.

И той се запъти към стаята си, но припомняйки си за закуската, спря и се извърна към Луси.

— Дали Арабела ще ми прости отсъствието?

— Тя ще разбере — увери го Луси.

Този проблем, за разлика от всички други я накара да си помисли колко малко в този миг значеха за тях светските им задължения.

— Да кажа ли на татко и Едуард?

— Не още. Но може би по-нататък ще имам нужда от помощта им.

Той я целуна и я притисна към себе си, омачквайки още повече роклята й.

— Оставям те без придружител — въздъхна той мрачно.

— Не се тревожи. Едуард нали ще бъде там? Освен това Арабела ме помоли да отида преди всички останали. Никой няма да забележи, че съм дошла сама. Изведнъж очите й се разшириха от ужас. — Мислиш, че заплахите включват и мен? — попита тя.

— Може би.

Беше се сетил за подобна възможност още докато четеше последното писмо — заплаха.

— Ще те осведомя веднага щом разбера нещо повече — обеща й той, сложил вече ръка на дръжката на вратата. — Обещала ли си да ходим някъде тази вечер?

— На бал, организиран от една братовчедка на Арабела. Да й изпратя ли писмено извинение?

— Не. Само предупреди Роулс. Ще се върна навреме.

Преди да успее да го попита за какво да предупреди слугата му, той се изгуби от погледа й. Тя се погледна в огледалото, смръщи лице, като видя колко измачкана е роклята й и позвъни на слугинята си. Налагаше се да се преоблече.

Когато Ричард пристигна пред градската си къща, Смит и гледащият го с подозрение господин Лидсуърт вече го очакваха.

— Кажете му, че вие сте ме наели — обади се Смит веднага щом съгледа Ричард. — Гледа ме така сякаш аз съм крадецът.

Ричард даде необходимите обяснения и господин Лидсуърт видимо си отдъхна.

— Интересно нещо. Нека да ви покажа — каза той. Влязоха в къщата и веднага се насочиха към двете големи стаи на първия етаж. Още щом влязоха, видяха, че някои от покривалата на мебелите са смъкнати и хвърлени напосоки на пода.

— Слугите, които наехте, ли направиха това? — попита Ричард.

— Беше така, когато влязохме — увери го Лидсуърт. — Нали след като напуснахте къщата, по ваша поръка веднъж вече бях влизал в нея и сега веднага разбрах, че нещо не е в ред.

— Прав сте. Нека разбера какво липсва.

Докато крачеха из стаите, Ричард отбелязваше на глас липсващите неща, между тях няколко статуетки, които беше настояла да купят навремето първата му жена. Също и една картина, висяла отляво на камината в една от стаите. Когато влязоха в библиотеката, Ричард направо ахна — цели лавици книги липсваха, докато покривалата на мебелите си бяха на местата.

— По дяволите — изруга Ричард, опитвайки се да си припомни кои заглавия биха могли да са сред изчезналите.

— Голяма ли беше стойността им? — попита Смит, който си водеше бележки.

— Ако са тези, за които мисля, наистина имат стойност. И то голяма — каза с гневен глас Ричард.

Трескаво затърси първото издание на произведенията на Шекспир, но не откри нито един от томовете.

— Гръм и мълнии! — извика той, потресен повече от липсата на книгите, отколкото на китайските статуетки или картината.

— Ще може ли да ми приготвите списък на липсващите книги? — попита Смит, оглеждайки внимателно стаята.

Ричард кимна. Веждите на Лидсуърт полетяха нагоре, по всичко изглеждаше, че той се готви да зададе въпрос, но Смит го изпревари.

— Може би ще мога да открия кой ги е купил — обясни той искането на списъка. — Как е положението в другите стаи?

— Не сме се качвали горе — призна Лидсуърт.

— Какво ли е положението в стаята, където държим сребърните съдове и прибори… — промърмори като че по-скоро на себе си Ричард.

— Винаги ли ги оставяте в къщата? — попита Смит неодобрително.

— Обикновено не, но Джулия не виждаше смисъл да ги пренасяме непрекъснато, след като често посещавахме града. Последния път даже оставихме почти всички прибори и съдове тук. След пожара изобщо забравих за тях.

— Къде е тази стая?

Ричард ги повече към сутерена, подмина кухнята и миялното помещение и отвори една доста тясна врата.

На светлината на свещта, която държеше, ясно се видяха счупените порцеланови и керамични съдове на пода.

— Някой вече е бил тук — разбра Лидсуърт.

— И ви е измъкнал всичко. Не е трябвало да оставяте ценни неща в къщата — допълни Смит.

Ричард беше напълно объркан.

— Трябваше да наема пазач — изсумтя той ядно.

Господин Лидсуърт предвидливо не му напомни, че вече му беше предлагал подобно нещо.

Докато огледат всички стаи и следобедът си беше отишъл. Смит влизаше преди тях във всяка стая и докато не я прегледаше основно, не ги пускаше, без обаче да им казва какво точно търси. Като приключиха с огледа, Ричард се сбогува с Лидсуърт, но преди това му нареди да изпрати слугите, които беше възнамерявал да наема, да почистят основно къщата. После се извърна към Смит.

— Е, какво ще кажете? Тази кражба свързана ли е със заплахите?

Смит сбърчи чело. После поклати глава.

— Прекалено много прах има — каза той замислен.

— Прах ли?

— Никакви следи от скорошен взлом. Никакви отпечатъци. Крадците трябва да са влизали доста отдавна. Най-вероятно почти веднага, след като сте напуснали къщата.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно — увери го Смит.

— Значи е било обикновена кражба — каза Ричард, макар да не искаше така лесно да се откаже от предположението, че кражбата има връзка със заплахите.

— Нищо такова не съм казал — отговори веднага Смит. — Който и да е бил крадецът, много добре е знаел какво търси. Освен това се е постарал да не нанесе вреда на тези вещи, които биха могли да се виждат през прозорците.

Смит прекоси стаята и показа какво има предвид. Въпреки че Ричард не си беше дал сметка, сега, като му обърнаха внимание, осъзна, че е точно така. Доста ценна картина, висяща точно срещу прозореца, беше оставена на мястото си. Докато картината от отсрещната стена липсваше.

— Няма нито едно счупено стъкло или насилена врата. Крадецът е разполагал с доста време. Най-вероятно е идвал няколко пъти и е изнасял награбеното през изхода за слугите. Сигурно на идване даже е носел по нещо. Така че никой да не се усъмни с какво всъщност се занимава. Ако някой от съседите го е видял, сигурно си е помислил, че правите ремонт.

— Трябва ли да разбирам, че всичко е загубено? — попита Ричард, оглеждайки се наоколо из стаята, в която се намираха — приемната.

Колкото и да не му се нравеше, че е ограбен, единственото, за което истински съжаляваше, бяха книгите. Докато се оглеждаше, му дойде идея. Луси сигурно щеше да е много доволна да се заеме с обзавеждането на къщата.

— Не бих казал такова нещо. Ще поразпитаме наоколо, за да разберем дали някой не е купил някоя от откраднатите вещи — обади се в това време Смит.

Той направи последна обиколка и се върна в приемната.

Докато вървяха към входната врата, Ричард си спомни какво възнамеряваше да научи от Смит.

— Имахте ли време да разпитате мъжете, които наблюдават къщата ми?

— Още не. Дойдох веднага тук. Отивам при тях сега. До утре сутринта ще имаме отчета им. Искате ли да пратя някого да пази тук, докато Лидсуърт осигури пазач?

Ричард изрази съгласие, свали един от ключовете за входната врата, нанизани на халка, и го даде на Смит.

Като се върна вкъщи, той се запъти направо към учебната зала.

— Има ли някакво подобрение при Дейвид? — попита с разтревожен глас господин Ейвъри.

— Не е изрекъл нито дума през целия ден — отговори учителят с видимо неодобрение в гласа.

— Нали поне е станал.

— Е, да, поне това. Веднага щом излязохте. Даже пи чай с господин Мередит, брат си и сестра си.

Ричард усети как го обхваща страх за съдбата на момчето му.

— И тогава ли не каза нищо?

— Нито дума.

Ричард отново усети неодобрението в гласа на младия мъж. Прииска му се да изплаче пред него мъката си, да му каже, че това не е просто каприз на Дейвид. Че момчето се намира в голяма беда. Но се въздържа. С бавна крачка се приближи до децата, които играеха на карти. За миг се загледа в тях.

— Искаш ли да ни помогнеш, татко? — попита Робърт.

Баща му поклати глава.

— Дейвид постоянно печели.

Щом като Ричард се приближи до най-големия си син, той откри картите си и ги остави на масата. После стана и понечи да се оттегли. Баща му го последва, не обръщайки внимание на протестите на Робърт и Карълайн.

— Дейвид, разкажи ми какво се случи на площада вчера — помоли тихо Ричард, не откъсвайки поглед от лицето на сина си.

Лицето на Дейвид смени на няколко пъти израза си, преди момчето да поклати глава.

— Ще се видим утре сутринта — въздъхна Ричард, свеждайки глава, за да целуне по бузата сина си.

Дейвид се отдръпна като ужилен и побягна. Ричард се почувства като ранен в сърцето, но си наложи да каже довиждане на другите си две деца и се отправи към покоите си.

Все още под впечатлението на всичко случило се през деня, той се преоблече, изяде си вечерята и придружи жена си на бала, установявайки, че не си спомня кой го беше организирал. Не забеляза даже, че двамата с Луси се радваха на всеобщо внимание — той в черно и бяло, а Луси в зашеметяваща рокля от сатенирана коприна в син цвят и с дантела с цвят на слонова кост. Когато брат й я отне от него, за да танцуват, той просто застана и ги следваше с поглед, докато танцът свърши. Но по начина, по който гледаше, Луси даже не беше сигурна, че той съзнава отсъствието й до него.

Арабела се присъедини към тях и сложи край на унеса му.

— Би трябвало да съм ти много ядосана, Ричард — каза тя леко намусена.

После погледна към роклята на Луси и й се прииска вече да е омъжена, за да може тя да има думата при избора на дрехи.

— Защо? — насили се да попита Ричард, след като усети как Луси лекичко го побутва.

— Защото липсваше днес. Всъщност разбрах, че не си имал избор. Е, как беше? Хванахте ли крадците?

Преди Ричард да успее да си отвори устата, за да я наругае и да провали вечерта, се обади Едуард.

— Какви крадци? Мислех, че се разбрахме да ми казваш всичко — почти изрева той.

— Нямах възможност да те видя по-рано. А и балът не е място да се обсъжда такова нещо. Ще поговорим по-късно.

Осъзнавайки правотата на приятеля си, Едуард кимна. Луси обаче забеляза, че макар да танцуваше с Арабела, за известно време той не сваляше очи от тях.

Дойде миг, когато Ричард почувства, че повече не може да остане в балната зала.

— Ще може ли скоро да си тръгнем? — попита той, докато танцуваше с Луси.

— Веднага щом този танц свърши — прошепна тя, усмихвайки му се топло.

Той я притисна към себе си и усети как напрежението, което изпитваше, като че намалява.

Докато чакаха да им докарат каретата пред входа на къщата, един господин, който в същото време пристигаше, се спря при тях.

— Радвам се да ви видя в града отново — поздрави ги той.

После, без да се впуска в светски разговори, реши да мине направо на въпроса, заради който се беше спрял при тях:

— Мисля, че трябва да знаеш, Блаунт. Открих същата като твоята статуя — нимфата в градината ви, нали си помниш? Помислих, че е копие, но ме увериха, че е оригинал.

— Как я намери? — попита Ричард, без изобщо да показва вълнението си.

Тази статуя също бе сред откраднатите.

— Намери ми я един, на когото съм поръчал да се оглежда за произведения на изкуството за мен.

— Познавам ли го?

— Съмнявам се. Няма и да ти кажа кой е. Не бих искал да ме надминеш — засмя се мъжът.

— Кога я откри?

— Преди около година. Беше голяма изненада за мен. Не е пристигнала от континента. Предполагам, че я е предложил някой, който много се е нуждаел от пари.

Когато каретата пристигна, Луси и Ричард се извиниха и се качиха в нея. Едва след като потеглиха, Луси попита:

— От него научи нещо много важно, нали?

— Как разбра?

— По израза на лицето ти. Не, не се притеснявай. Той нищо не забеляза. Беше твърде зает да ти покаже, че се е оказал по-успешен колекционер от теб. Статуята е открадната от теб, нали? — попита тя.

Докато пътуваха към бала, съпругът й в общи линии й беше описал какво се е случило.

— Да — кимна Ричард и поднесе ръката й към устните си. — Вие сте много умна, госпожо.

Тя сведе клепачи и го дари с кокетна усмивка.

— Както и ти. Ти го накара да отговори на всичките ти въпроси.

— Не на всичките. Може би Смит ще има повече късмет.

Той й се усмихна. После за първи път тази вечер се вгледа в нея и изведнъж вдигна въпросително вежди.

— С тази рокля ли беше облечена по-рано? — попита, вглеждайки се неодобрително в деколтето.

— Ричард, за какво става дума? — попита Луси и се извърна, за да го погледне по-добре.

— За роклята ти.

— Какво за моята рокля? Преди малко даже ми направи комплимент за нея.

— Аз ли? Носеше ли шал тогава?

— Не. Ричард, нищо не разбирам.

Очите на Луси се разшириха от изненада и объркване.

Той се засмя.

— Нали знаеш, скъпа, право на съпруга е да обсъжда облеклото на съпругата си.

— Но ти ми каза, че ме харесваш така.

— Наистина.

Той се приближи до нея.

— Но тя разкрива достойнства, на които само аз бих искал да се радвам — каза той, прокарвайки пръст покрай деколтето й, откриващо едната й гръд.

Луси пламна.

— О! — изохка тя леко, потрепервайки при неговото докосване — както ставаше винаги с нея.

После протегна ръка и приглади косата му. Той улови ръката й и отново я поднесе към устните си.

Когато каретата пристигна пред къщата на господин Мередит, те и двамата пламтяха от страст. Изкачиха почти на бегом стълбите.

— Бети дали ще те чака? — попита той.

Луси поклати глава.

— Добре.

Тя се изчерви още повече.

По-късно, лежейки в прегръдките си и не желаейки все още да се предадат в плен на съня, взеха тихичко да си говорят. Едва когато усети, че умората го наляга, Ричард си спомни какво беше намислил да помоли Луси.

— Искаш ли да се заемеш с преобзавеждането на къщата?

— В Девъншир ли?

Луси веднага се замисли какво би могла да промени.

— Не, тук, в Лондон. По-малка е от тази. Няма да ти отнеме много време.

Говореше бавно и вече почти се унасяше. Луси лежеше загледана в балдахина над леглото им. Ръката му я придърпа по-близо до него. Тя извърна глава и с не по-малко унесен от неговия поглед се загледа в лицето му. Мисълта, че ще се заеме с обзавеждането на неговата къща, я изпълни с чувство на гордост и принадлежност към новото й семейство. Тя ще превърне къщата в техен истински дом.

Веднага щом слязоха на следващата сутрин за закуска, Едуард се спусна към тях.

— Какво стана? За какво говорехте снощи?

Оглеждайки се наоколо, за да се увери, че наблизо няма слуги, Ричард му разказа. Когато вратата се отвори, той веднага смени темата. Въпреки това знаеше, че няма да успее да запази дълго време нещата в тайна от прислугата. Но не знаеше на кого да вярва.

— Ето шоколада. Или може би искате кафе? — попита Луси двамата мъже с такъв тон сякаш това беше от изключителна важност.

Те поискаха кафе и тя им наля в чашите. След като лакеите привършиха със сервирането, тя ги освободи.

— Да имаш някакви идеи, Едуард? — попита тя веднага, щом като слугите затвориха вратата.

— Идеи ли? Какви идеи?

Тя сбърчи вежди и сви устни.

— А, за кражбата — сети се веднага Едуард и за миг замълча. — Бихте могли да обявите, че предлагате награда.

Ричард се замисли.

— Ще попитам Смит дали смята, че това е добра идея. Проблемът е, че се е случило доста отдавна.

— Кога мога да разгледам къщата? — попита Луси, докато разчупваше поднесената препечена с масло кифла на малки парченца.

— Още днес.

Ричард й се усмихна, наслаждавайки се на гледката, която тя представляваше със светложълтата си рокля и привързаната й със светложълти панделки коса.

— Не ми харесва идеята ти — каза брат й мрачно и се вгледа в Ричард.

— Защо — попита приятелят му.

— Ами ако крадците се върнат?

Едуард се изправи и заобиколи масата, подавайки чашата си на Луси. Тя му наля още кафе.

— В цялата къща ще има слуги. Нали каза, че си наредил на господин Лидсуърт да наеме хора да започнат да разчистват още днес? — обърна се Луси към съпруга си.

Ричард като че си отдъхна.

— Да. Тя няма да е сама.

— Пак не ми харесва — настоя Едуард. — Тези хора ще бъдат заети с работата си. Освен това, вероятно не се и познават. Как тогава ще разберат кой е слуга и кой крадец?

Ричард поклати глава.

— Какво предлагаш? — попита той.

Луси погледна единия, после другия и най-накрая поклати глава, недоумяваща какво би могло да ги притеснява.

— Където и да отиде в града, Луси трябва да бъде придружавана от слугинята й и от някой от лакеите, изобщо някой, който познава всички членове на семейството ни.

Луси отвори уста да изрази несъгласието си, но Ричард я изпревари.

— Чудесна идея. А аз ще ги накарам да разберат, че единствената им работа е да не свалят очи от нея.

— Аз нямам ли право да се произнеса по този въпрос? — попита ги Луси с умолителен тон.

— Не — отговориха и двамата едновременно.

— Но Бети има работа тук — възрази тя.

— Ще наемем някого да й помага — обяви твърдо съпругът й. — Още днес ще изпратя бележка на Лидсуърт.

— Не мисля, че всичко това е оправдано. Не знаем кого ще изпратят — каза Едуард и смръщи вежди.

Ричард кимна. После изведнъж му хрумна:

— Ще попитам Смит. Може би знае някой надежден човек.

— Не искам непознати вкъщи. Ще помолим някой от другите слуги. Сигурен съм, че икономката няма да откаже — каза Луси.

И тя изгледа единия, после другия. При решимостта, която излъчваше погледът й, те нямаше как да не се съгласят.

— Е, предполагам това е най-доброто решение — избъбри Ричард, изглеждайки доста глупаво в този миг.

Брат й само кимна в знак на съгласие. После каза:

— Арабела с радост ще те придружи. Може и да ти направи ценни предложения как да обзаведеш къщата по последна мода.

— А дали ще има толкова време? — попита го сестра му. — Прекалено е заета. И ти много добре го знаеш. Затова не настоявай да ми помага.

— Но…

— Едуард, ти май нямаш ни най-малка представа колко е ангажирана.

Едуард я изгледа недоверчиво.

— Само си мислиш, че знаеш, но ме чуй сега. Ако започне да си прекарва времето с мен в градската къща на Ричард, дали ще й остане изобщо време за теб? И не ми казвай, че ще се виждате вечерта. Познавам майка й. Макар да сте сгодени, тя няма да позволи на Арабела да остане и минута насаме с теб, независимо колко го желаете и двамата. А и ти не би искал да предизвикаш клюки по неин адрес, нали? Достатъчно са говорили хората за нея.

Чувствайки се сякаш току-що е бил спасен от двойка тичащи срещу него бързи коне, Едуард беше принуден да признае, че сестра му има право. Макар да нямаше за какво толкова да се радва, Ричард се усмихна, наслаждавайки се на демонстрацията на силния й дух.

— За кога да се приготвя? — попита тя и се изправи.

Малко по-късно, тъкмо когато се занимаваше с жартиерите си, Ричард влезе в стаята й.

— Съгледвачите са видели дамата с кучето — каза той и й подаде съобщението, което току-що беше получил от Смит.

Бети, която помагаше на Луси да си облече долната фуста, промърмори нещо от рода, че поне докато се облича, господарката й би могла да бъде оставена на мира. Луси се намръщи. После се обърна, за да може слугинята да й завърже панделките отзад.

Ричард седна и се наслади на гледката, която представляваше жена му без връхни дрехи. Бети посегна към корсета.

— Този ли ще си сложиш? — попита той, смръщвайки чело, като си припомни какви белези оставяше тази част от женското облекло по кожата й.

— Да — кимна спокойно Луси, макар вътрешно да изгаряше от нетърпение.

Не изрече нито дума, докато слугинята й не закачи и последното телче.

— Какво друго ти пише?

— Виждали са тази дама и преди. Всеки следобед се разхождала на площада. Но не вярват да живее там.

— Защо мислят така? — попита го Луси и се извърна към него.

— Никога не са я виждали да излиза или да влиза в някоя от къщите наоколо — поясни той. — Признават си, че досега не са й обръщали голямо внимание. Наблюдавали са преди всичко къщата на баща ти.

— Приближили ли са се достатъчно, за да успеят да чуят разговора на Дейвид с тази дама? — попита тя, надявайки се мистерията да се разреши.

Седна пред тоалетката, за да може слугинята да й направи прическа, но извърната към него. Ричард поклати глава и Луси въздъхна.

— Ще я наблюдават. Ако се върне, някой от тях ще я последва.

— Ами ако не се появи повече?

— Тогава никога не ще узнаем — прозвуча много отчаяно Ричард.

За да го успокои, както и себе си, впрочем, Луси каза:

— Ще я открият. Ще видиш.

Той се усмихна на увереността й.

Когато Ричард и тя по-късно излязоха, никой от тях не забеляза да е следен. Информиран предварително за плановете им, Смит беше изпратил един от хората си да ги чака около градската къща на Ричард. Но независимо от инструкциите, които му бяха дадени, той изобщо не забеляза облечения като благородник мъж, който притича по външните стълби на съседната къща, отвори една врата, водеща към по-долния етаж и се скри.

Докато разглеждаха къщата, Луси все повече и повече се мръщеше. Макар слугите, които беше изпратил Лидсуърт, да бяха разчиствали цяла сутрин, все още имаше стаи, които бяха в същото състояние както след като бяха влизали крадците. Първият етаж беше прочистен, но не всичко със спалните беше наред. Докато обикаляше мъжката спалня, тя се подхлъзна и без малко да падне. Ричард, на другия край на стаята, се втурна към нея разтревожен. Без да го погледне, тя се наведе, за да вдигне нещото, в което се беше спънала.

— Достатъчно за днес — каза той. — Не бих искал да се изтощиш.

Ричард я подхвана за лакътя и я настани в един шезлонг.

— Не съм изтощена — възрази тя.

Тя се разположи удобно и едва тогава се вгледа в това, което държеше в ръката си.

— Ричард, погледни.

— Какво?

— Намерих го на пода. Мисля, че на миниатюрата си нарисуван ти.

И му го подаде.

— Мислех, че се е загубила по време на пожара. Изпратих го на Джулия, докато още бяхме сгодени. Трябва да я е забравила тук.

Той я завъртя в ръката си.

— Изглежда сякаш някой я е стъпкал. Мислиш ли, че я е изпуснал крадецът?

Той отново се загледа в миниатюрата.

— Може би.

Не искаше да признае, че действително портретът изглежда сякаш някой нарочно в миг на ярост го беше стъпкал. Припомняйки си разногласията между него и Джулия по време на последното им пребиваване в Лондон, му мина мисълта дали всъщност бившата му съпруга не е била тази, която така е стъпкала миниатюрата. Беше напълно в характера й, помисли си той.

— Лошо ли е повредена? — попита тя. — А аз нямам миниатюра с твоя лик? — допълни Луси.

Ричард й се усмихна.

— Нито пък аз с твоя. Ще накараме да ни нарисуват заедно. А аз бих искал и твой голям портрет. И тази картина ще бъде първата от моята нова колекция.

Тя също му се усмихна, стоплена от светлината, струяща от очите му.

— Също и твой портрет. И на децата — допълни тя, останала без дъх от нахлулите чувства.

Той приседна в шезлонга.

— И на децата — повтори и сведе глава, за да я целуне.

Колкото повече време беше с нея, толкова повече растеше любовта му и желанието му към нея. Хаосът около тях и съзнанието, че слугите всеки миг биха могли да влязат в стаята, го накараха да се въздържи от нещо повече от целувка. После се облегна назад и отново огледа стаята.

— Но преди това трябва да намерим отговорите на няколко въпроса. Преди всичко кой е причинил всичко това.

На лицето му се изписа израз на гняв при мисълта, че някой непознат без покана е влизал в къщата му.

Луси, която нямаше ни най-малка представа как е изглеждала по-рано къщата, също внимателно се огледа наоколо.

— Такива цветове ли предпочиташ? — попита тя, имайки предвид плата в червено и златно, който покриваше стените и мебелите.

Тя забеляза междувременно, че завесите не са дотам добре закачени.

— Не, предпочитам нещо по-различно. — Той я погледна и й се усмихна. — Като очите ти, например.

Тя сведе клепачи, премигна няколко пъти и отново се вгледа в него. Изписалата се на лицето му страст я накара да затаи дъх. В същото време откъм коридора се чу шум. Тя сви крака под стола и бързо се изправи. За миг се олюля и Ричард се спусна да й помогне.

Вратата се отвори. Един лакей, който носеше принадлежности за камината, се спря като ги видя, чудейки се дали няма да ги разгневи с влизането си.

— Не знаех, че сте тук — промърмори той, опитвайки се да прикрие страха си и обзелото го в същото време любопитство.

— Стаята е на ваше разположение — каза Луси, обръщайки се към Ричард за потвърждение.

Той кимна. Лакеят, разбрал, че няма да го смъмрят, се усмихна.

В това време и противничката им се усмихна, като разбра, че се готвят да отворят градската къща на Ричард.

— Много удобно — каза тя и очите й заблестяха.

И преди да започне да излага плана си на партньора си, устните й се разтеглиха в дяволита усмивка. След като свърши, се облегна на стола си с доволно изражение.

— Сега ще чакаме.

На следващия ден Луси отново посети къщата и беше доволна да отбележи колко работа бяха свършили слугите. Единствено в кабинета, облицован с дървени плоскости, нищо не беше пипано. След като по-голямата част от основното почистване беше приключена и преди да започне мазането, Луси повика децата да я придружат.

Тя смаяна ги наблюдаваше как разглеждаха къщата като непознато място. Дейвид, който се беше отказал вече да мълчи, застана пред една от картините в приемната.

— Майка ми мразеше тази картина — промълви той тихо.

От случката на площада изобщо не беше проявявал подобен интерес към нещо.

— Мразеше ли? — попита Луси, присядайки на канапето, което възнамеряваше да претапицира с бледосин сатен на райета.

— Каза на татко, че не иска тази картина в имението. Предполагам, че той я е изпратил тук.

Луси загледа картината, учудвайки се какво беше накарало Джулия да не хареса пасторалната сцена, която представляваше. Дейвид също приседна на канапето и поглади тапицерията му. После се огледа наоколо.

— Не харесвам тази стая. Много е тъмна.

После се извърна към Луси.

— Нашите стаи също ли са такива?

— Не знаеш ли?

— Тук идвам за пръв път. Мама винаги настояваше да останем в имението, тъй като не искаше да остава в Лондон дълго.

— А оставаше ли?

Въпреки че не й харесваше какво прави, Луси изпитваше неимоверно любопитство да научи повече за предшественицата си.

Дейвид въздъхна, сбърчи чело и така заприлича повече на стар угрижен човек, отколкото на малко момче, каквото всъщност беше.

— Не. Тя не искаше дълго време да бъде далеч от имението — каза той.

— И от вас — добави Луси, опитвайки се да го разведри в спомена му.

Много се беше натъжила, когато го видя колко страда. И се обвиняваше, че ако не беше настоявала да дойдат в Лондон, нищо нямаше да му се случи.

— О, ние не я виждахме често, освен когато татко се връщаше вкъщи. Беше много заета — каза просто Дейвид. — Теб виждаме много по-често.

Ръката му все още беше върху тапицерията. Луси лекичко я погали и той не се отдръпна.

— Добре, веднага щом оправим тази къща, обещавам, че ще виждате мен и баща ти много по-често, отколкото сега.

И му се усмихна. Когато и на неговото лице се появи подобие на усмивка, тя се почувства сякаш е спечелила много трудна победа.

Помнейки думите му, че майка му не им е отделяла много време, след като бояджиите приключиха, Луси започна да ходи всеки ден, за да наблюдава лично работата на тапицерите, и водеше и децата със себе си. Макар къщата да беше значително по-малка, отколкото бащината й, тя пък разполагаше с голяма градина, където децата можеха да играят и тичат до насита.

Следвайки нарежданията на съпруга й и брат й, при тях навън винаги стоеше един от лакеите. Много заета и едновременно радостна с промените по къщата, които ставаха под нейно ръководство, Луси остави мисълта за заплахите на заден план. Беше щастлива от начина, по който се беше наредил животът й.