Удобно решение

Глава втора

Пътуването бе добра възможност за Луси да се отдаде на размисъл. Ами ако Ричард реши, че тя може да му предложи твърде малко, както беше решил бившият й годеник? Отново дръпна завеската на прозорчето на каретата, за да може да наблюдава менящия се пейзаж.

Времето за пътуването се беше случило много добро. Макар да беше захладняло, дъжд не беше завалял. По пътя се беше вдигнал червен облак прах. Луси знаеше обаче, че кочияшът на брат й би предпочел дъжд или лека мъгла. Слугинята й се закашля и здраво стисна очи.

Луси без желание дръпна завеската обратно и се облегна назад. Сутринта кочияшът я беше уверил, че преди да настъпи вечерта, ще пристигнат закъдето се бяха запътили.

— На прав път сме, госпожице Луси. За малко да объркам посоката. А и конете добре се движат — докладва той сърдечно, преди да се качат отново в каретата за последната част от пътуването си.

След като Луси беше взела решение да се омъжи за Ричард, той и Едуард бяха поели грижата да уточнят детайлите на пътуването. В началото Ричард беше настоял той да изпрати карета за нея, но Едуард се беше наложил, като му беше обяснил, че бащината му карета е пригодена специално за по-удобно пътуване. Те бяха запланували и смяната на конете и престоите за почивка, така че Луси да се чувства най-малко притеснена. Едуард щеше да осигури конете за първата смяна, а Ричард — за последната. Така конете щяха да са отдъхнали за връщането на кочияша и конярите лесно щяха да ги върнат на притежателите им. Припомняйки си безбройните спорове, които беше принудена да изслуша, както и детайлите и инструкциите, които Ричард беше изписал, Луси въздъхна и се замисли дали щеше да се окаже подвластна на чак такава организираност до края на живота си. Това й причини безпокойство. Но мисълта, че веднъж вече беше отхвърлена, я накара да затаи притесненията за себе си.

Припомняйки си зелените хълмове и червената земя навън, на Луси й се прииска да помоли кочияша да спре, да слезе и за малко да се разходи. Чувстваше се толкова уморена от пътуването. Болките й се увеличаваха с всяка изминала нощ. Но и не помисляше да се оплаква — просто нищо не можеше да се направи за облекчаването им. Слугинята й, виждайки колко бледо е лицето на господарката й, се договори с кочияша следващият престой да бъде малко по-дълъг.

За известно време падна лека мъгла, замествайки червената пушилка, после и тя се вдигна и тогава Луси отново дръпна завеската, вглеждайки се в околната обстановка — вече се намираха близо до новия й дом. Хрипливите крясъци на чайки им подсказваха, че са близо и до морето. Ричард й беше писал колко се радват децата, когато излязат с корабчето, и, че ще я научи на ветроходство. Не се беше обвързала с категоричен отговор на предложението му, но то я беше заинтригувало.

Свежият въздух и съзнанието, че пътуването й е към своя край, като че я повъзстановиха и лицето й възвърна цвета си. Бети кимна със задоволство.

— Ще искате ли да ви помогна да се преоблечете в друга дреха следващия път, когато спрем — попита тя.

— И тя ще бъде също толкова намачкана като тази — отговори господарката й, сочейки с очи към сивата дреха, с която пътуваше. След няколко дни на път нито една от дрехите й не изглеждаше вече свежа.

— Изгладих синята, която харесвате най-много, и я сложих най-отгоре в багажа ви. Ако са се образували няколко гънки, много бързо ще ви избавя от тях. Във всяка странноприемница жените на съдържателите винаги държат ютиите си близо до огъня. Сигурно и тази, в която ще спрем, няма да е по-различна от другите.

Бети й беше лична слугиня от деня, в който се реши, че Луси е достатъчно голяма, за да я има. Сега тя беше решена да накара господарката си да се представи по най-добрия начин в новия си дом. Когато Луси кимна в знак на съгласие, Бети въздъхна с облекчение.

Ако Луси можеше да надзърне в мислите на слугинята си, щеше веднага да се заеме да я убеди в противното. Бети, както и другите слуги в бащиния й дом, доста бяха умували над сватбата на господарката си с мъж, когото не беше виждала почти осем години. По-младите слугини бяха предположили, че най-вероятно предишният й годеж се е провалил заради Ричард Блаунт. Даже и когато Бети и икономката бяха разяснили обстоятелствата, при които бе отменен годежът на Луси с графа, те настояваха на своето романтично хрумване. Даже и Бети в някаква степен вярваше на тази история, независимо, че знаеше истината.

И последният престой приключи. Луси, пременена в току-що изгладена рокля, усети, че ръцете й са започнали да треперят. Ричард й беше съобщил, че след последния престой им предстои да пропътуват само една-две мили. Тя се опита да се успокои, извиквайки на помощ описанието на Ричард, на дома му. Селцето, което току-що бяха напуснали, беше най-близкото населено място, тя знаеше това. Беше живяла сред приятели и съседи и сега нямаше представа как ще се справи с пълната изолация. Тук нямаше и равни поляни, където да се разхожда, ако пожелае. Колкото и красиви да бяха хълмовете, Луси знаеше, че те ще ограничат движението й.

При вида на голямата къща, обградена от градини и дървета, разположена на хълма, тя като че спря да диша. Дълъг път водеше към нея.

Ричард, подготвен за приближаването на каретата от коняря, изпратен да чака в странноприемницата, издаде веднага нареждане на слугите да сложат в ред къщата — като че те не бяха прекарали последната седмица в чистене и подреждане.

— Сложихте ли цветя в покоите на съпругата ми, госпожо Дейс? — попита той икономката.

— Ранни рози, господарю. Споменахте, че госпожа Блаунт предпочита белия цвят.

— Предпочиташе го като момиче.

Ричард се спря за миг, на лицето му се появи усмивка, когато си припомни, че където и да отидеха, Луси ги беше молила да спират, за да може да си набере цветя. В края на деня розите, разбира се, увяхваха, но Луси ги притискаше към сърцето си, сякаш бяха от злато. Той кимна на икономката и забърза към класната стая.

— Тя тук ли е, татко? — попита го дъщеря му, вълнението се беше изписало на лицето й.

— Не още, Карълайн. Но конярят дойде да ни каже, че е вече в странноприемницата. — Ричард огледа стаята. — Помните ли как трябва да се държите? — попита той. И трите му деца кимнаха. — Бързо сега да се преоблечете. Нали не искате да направите лошо впечатление — напомни им меко баща им.

— Трябва ли да я наричаме мама? — попита Карълайн, едната й вежда беше политнала нагоре.

— Ако искате — каза нежно баща й. — Нали ви казах, имате право на избор. — Той погледна към момчетата и повдигна вежди. — Ако не побързате, няма да сте готови, когато тя пристигне.

Дейвид промърмори нещо под сурдинка. Щом баща му го погледна, той побърза да прикрие мърморенето си, като въздъхна.

— Татко, ти също ли ще се преоблечеш? — попита го Дейвид, вглеждайки се в разрошената му коса.

Макар баща му да се решеше всяка сутрин, само при леко подухване на вятъра косата му веднага се накъдряше. Ричард се огледа в огледалото в учебната зала.

— Ей сега отивам. Ще се срещнем в преддверието веднага щом се приготвите.

Щом затвори вратата на стаята, той въздъхна — искаше му се Дейвид да беше проявил малко повече радост.

Не след дълго той вече слизаше по главното стълбище, водещо към преддверието. Никой не можеше и да предположи, че сърцето му бие до пръсване. Всяко косъмче на косата му си беше на мястото, измачканите дрехи от сутринта бяха заменени от сиво-бежов панталон, елегантна жилетка и кафява връхна дреха. Единственото бижу, което носеше, беше голям пръстен с герб, който служеше и за печат.

— Портиерът сигнализира, че каретата е тръгнала по алеята, господарю — информира го главният слуга.

— Благодаря, Дейс. — Ричард въздъхна дълбоко. — Щом като госпожа Блаунт поздрави децата, учителя и гувернантката ще ви я представя на теб и съпругата ти, а вие ще я представите на останалата прислуга.

Главният слуга леко кимна, като не му напомни, че са обсъждали даже къде точно да застане всеки слуга и реда, по който да й бъдат представени. Дочуха шум на горната площадка на стълбището и се извърнаха да погледнат — децата и техният антураж се придвижваха надолу, изглеждаха спокойни. Поне Карълайн, гувернантката, учителят на момчетата и слугинята им. Синовете му препускаха, сякаш се бяха запътили към конюшнята.

— Тя пристигнала ли е? — попита Робърт, едва успявайки да спре своя бяг току пред баща си. После огледа Ричард и кимна с одобрение. — Много по-добре си така, татко. — Баща му леко се поклони.

Дейвид, няколко крачки по-назад, залепи нос на прозореца.

— Виждам каретата. — Тонът му беше много по-сдържан, отколкото на брат му.

Карълайн все още слизаше по стълбата, оставаха й само няколко стъпала, но тя предпочете да ги мине на бегом, съвсем забравяйки за току-що изгладената си рокля.

— Красива ли е?

Баща им се приближи до тях.

— Като момиче беше красива. Нали видяхте миниатюрата, която ми изпрати — каза той тихо.

— Миниатюра! — отзова се някак с възмущение по-големият му син. — На моята миниатюра изглеждам като бебе.

— Ти наистина беше бебе, когато е рисувана — напомни му Ричард, протягайки ръка да приглади косата на сина си, също толкова къдрава като неговата.

— И сте ми оставили косата да порасне толкова дълга? — попита Дейвид, в очите му имаше болка.

Преди Ричард да обясни, че майка му е настояла косата му да остане дълга, докато стане на възраст да носи къси панталони, характерният шум вън ги подсети, че каретата е пристигнала.

Като че децата току-що осъзнаха, че им предстои голяма промяна, и се скупчиха около баща си, Карълайн го улови за ръката, сякаш се страхуваше да не изчезне. Той им се усмихна, опитвайки се в същото време да успокои собственото си разтуптяло се сърце. Кимна на Дейс, който отвори вратата пред тях. Ричард и децата се показаха на входното стълбище.

— Чакайте тук — каза меко Ричард на децата си. После се приближи към вратата на каретата.

Когато Ричард се появи в полезрението й, Луси за малко не ахна. Той беше красив като момче и млад мъж, но сега опитът го беше променил, прибавяйки черти, които го бяха превърнали в привлекателен и изискан мъж.

За миг Луси като че се побоя да помръдне. Той не я беше виждал, откакто се беше случило нещастието с нея. Какво ли щеше да си помисли? Въпреки че много от познатите и приятелите й бяха изключително любезни и я приемаха както преди, Луси знаеше, че сега е само сянка на онова далечно аз. Ами ако той се разочароваше от нея? Щеше ли да го покаже?

Тя пропусна слугинята си да слезе първа, после, събрала кураж, подаде глава през вратичката. Ричард машинално подаде ръка, за да й помогне при слизането. Усещайки се нервна, тя се спря още на първото стъпало. Синьото на шапката и роклята й беше същото като на небето, току-що открило се измежду сивите облаци, които го бяха крили цял ден. С трепереща усмивка тя пое ръката на съпруга си и стъпи предпазливо на земята. От другата страна стоеше Бети, готова всеки момент да окаже помощ на господарката си.

Чувствайки се в безопасност на твърда земя, Луси се усмихна на Ричард, но й се искаше той да беше произнесъл поне една дума. Познат в дипломатическите кръгове заради способностите си да се справя с изключително трудни ситуации, сега той бе непривично мълчалив. Последния път, когато беше видял Луси, тя бе всепризната красавица. И даже я беше подкачал за това, но той самият не беше привлечен от нея. Подготвен за драматична промяна от писмата й, той бе като зашеметен колко е привлекателна; разбира се, не беше вече порцелановата красавица отпреди осем години, сега изглеждаше по-нежна, по-фина, една елегантна дама, която щеше да си остане красива и на преклонна възраст.

Мълчанието продължаваше. Ричард все още държеше ръката й и й се усмихваше, гледайки я в очите. Луси усети, че бузите й пламнаха. Преди тишината да успее да я притесни, едно момчешко гласче запита:

— Това ли е новата ни майка, татко? — Робърт задърпа панталона на баща си, за да привлече вниманието му.

Ричард погледна надолу към по-малкия си син и потисна желанието си да разроши косата му.

— Да, Робърт. — После отново се извърна към Луси и й се усмихна. — Моля да простите лошите ми маниери, скъпа моя. Вашето пристигане малко ни пообърка.

За щастие тя не трябваше да отговаря. Той я хвана под ръка и се извърна към децата си.

Дейвид стоеше здраво стиснал устни. По-малките бяха едно стъпало пред него.

— Да ти представя ли децата си?

В отговор Луси му се усмихна, вече бе прикрила нервността си зад маска от спокойствие — беше се научила да го прави перфектно.

— Младата дама е дъщеря ми, Карълайн — започна той с усмивка, усещайки гордост от впечатлението, което правеше тя с русата си къдрава коса, спускаща се над раменете й, и бялата муселинена рокля с колосани розови панделки. Детето направи реверанс.

— Щастлива съм да се запозная с теб, Карълайн — каза тихо Луси, отхвърляйки засега страховете си при мисълта, че сега тя е майката на това момиче.

— А това е Робърт. — Ричард посочи с ръка сина си, който подскачаше по стъпалата от възбуда.

— Робърт.

Луси видя, че той й кима и й се усмихва. Тя погледна към по-голямото момче, застанало на най-горното стъпало, очите му, в които се четеше враждебност, се оказаха почти наравно с нейните.

— А това трябва да е Дейвид — промълви тя тихо.

Макар да си беше казала, че е съвсем естествено момчето да негодува срещу факта, че тя ще заеме мястото на майка му, сега се почувства наранена. Криейки чувствата си, тя се извърна към Ричард.

— Той беше само на няколко седмици, когато…

— … се видяхме последния път в Лондон? Да. Дейвид, ела тук.

Независимо от благия глас, синът му можеше да разпознае командата. Той пристъпи няколко крачки надолу и се поклони.

— Луси и брат й ти бяха изпратили онова дървено конче, което обичаше да яздиш като малък — каза Ричард, обгърна раменете на сина си и лекичко го потупа.

Дейвид най-много беше страдал при смъртта на майка си. Ричард осъзнаваше, че на момчето ще му трябва време да приеме повторния му брак.

— Благодаря ви много. Ние всички много му се радваме.

И Луси, и Ричард потрепериха вътрешно от иначе съвсем равния му тон.

Робърт отново подскочи от едно стъпало на друго.

— Аз също го яздих — каза той, усмихвайки се на Луси. — И Карълайн също.

— Чудесно. И аз яздех кончето на брат си, когато ми позволяваше — изрече Луси с поверителен тон.

— Сега ще можеш да яздиш каквото си пожелаеш — подразни я Ричард.

За момент Луси като че изгуби контрол над себе си и пребледня, но почти веднага възвърна цвета на лицето си.

— Е това беше много отдавна…

През последните осем години в семейството и не се говореше за предишната й страст да язди, но Ричард нямаше как да знае това.

Той беше забелязал внезапната промяна в цвета на лицето й и си обеща никога да не повдига този въпрос.

— Ето че се разприказвахме, а съм почти сигурен, че копнееш за чаша чай. Нека да ти представя прислугата.

След няколко минути малко несръчното представяне беше приключило и Луси беше настанена на удобен стол пред запалената камина — независимо че навън денят беше топъл, в къщата беше студено. Децата се разположиха около нея, погледите им се местеха от Луси към баща им и обратно. Даже Луси започна да се притеснява от тишината, когато вратата се отвори и Дейс и един лакей внесоха таблата с чая и я оставиха на масата пред нея.

— Все още ли пиеш чая си с мляко и много захар, Ричард? — попита тя, щастлива от факта, че ще има с какво да се занимае.

— Все още го пия с мляко, но с много малко захар — докладва той през смях. — Много време мина, откакто настоявах за пет бучки.

— Пет бучки ли, татко? А на нас ни позволяваш само по една — обади се Карълайн нацупено.

— Една е достатъчно. Доколкото си спомням, Луси изобщо не си слага захар.

Той погледна съпругата си, изпитвайки удоволствие от вида й. Въпреки неловката тишина, която понякога се настаняваше помежду им, представянето на Луси беше минало много по-добре, отколкото беше очаквал.

Междувременно всички вече се бяха сдобили с чаши, Луси също, и децата се бяха впуснали в разговор помежду си. Ричард, който се беше настанил на канапето до нея, реши да се възползва от това, че децата не ги наблюдаваха.

— Как мина пътуването? — Беше забелязал, че цветът на лицето й се беше възвърнал, но после тя отново беше пребледняла. — Това е първото ти по-голямо пътуване…

— … след нещастието ли? — Луси опита да се усмихне, но усилията й не се увенчаха с успех. — Не трябва да се страхуваш да говориш за това, Ричард. Аз живея с мисълта за него от осем години.

— Ще запомня това. — После внимателно я изгледа. — Но ти не отговори на въпроса ми. — Тя нервно потрепери, както правеше винаги, когато се готвеше да отклони темата. — И не се опитвай да ме измамиш.

Луси въздъхна. Извърна очи към децата, които явно кипяха от енергия и добро здраве и си пожела да приличаше поне малко на тях. А енергичността на Ричард я накара да се запита как ли се беше осмелила да приеме предложението му. После отново леко въздъхна, почувства се някак обидена, че той беше разгадал намеренията й. А след това, като че да потвърди правото му на подобен въпрос, му каза следното:

— Каретата беше много удобна.

— Но?

— Даже и най-добрите кочияши не могат да избегнат друсането, както и дупките, които са част от всяко пътуване. Освен това не съм свикнала да пътувам толкова надалеч — добави тя.

— Трябваше да ти позволя да се оттеглиш в покоите си веднага — промълви той със съжаление в гласа.

Чувството на вина, че я беше подложил на повече изпитания, отколкото тя можеше да понесе, се беше изписало ясно на лицето му. Но успя да прикрие разочарованието си, че се проваляше това, което беше планирал за вечерта.

— Глупости. На децата и на мен ни трябва време да свикнем едни с други — каза тя с усмивка и това го накара веднага да забрави колко е уморена.

— И това ще стане по-нататък — убеди я той. — Макар да се хранят обикновено в учебната зала, откакто нямаме толкова често гости, им разрешавам да вечерят с мен. За часовете на хранене се придържаме към провинциалните традиции, но ти можеш да ги промениш, ако искаш.

— Не. Да станеш майка е достатъчно голяма промяна — засега ще се огранича с това — каза тя, мислейки си в същото време какво ли ще стане, когато поеме управлението на имението в свои ръце. В нейни ръце беше управлението на бащиното й имение от смъртта на майка й, но там слугите я познаваха от малка.

Момчетата започнаха да се търкалят по пода и баща им реши да сложи край на това.

— Време е да се връщате в учебната зала — обяви той меко, но твърдо, без да обръща внимание на протестите им. — След малко и аз ще се кача при вас да ви видя. А сега покажете на Луси, че не съм ви оставил да подивеете, а съм ви научил на добри маниери.

— Маниерите им са чудесни — съгласи се новата им майка с усмивка.

По-малките деца отвърнаха на усмивката й с усмивки. Дейвид се ограничи с лек поклон. След като вратата се затвори зад тях, в стаята отново се възцари тишина. Луси, която беше напрегната, колкото никога досега, въздъхна и се сгуши в самия край на канапето, отпускайки се в такава поза, която веднага би предизвикала неодобрението на гувернантката й в момичешките й години.

— Време е и ние да се качим горе — каза съпругът й.

Изправи се и й подаде ръка. Луси с благодарност му позволи да й помогне да стане, после той отстъпи назад. Тя пристъпи, като неволно се олюля — дългото седене беше вкоравило мускулите й. Ричард се спусна към нея, вдигна я на ръце и я понесе извън стаята.

— О, не трябва — изписка Луси, изнервена от притеснение.

— Болка ли ти причинявам?

— Не.

— Тогава не ми казвай какво трябва да правя, госпожо съпруго. Ще те отнеса чак до стаята ти.

— Твърде тежка съм — протестираше тя, докато той я носеше по стълбите.

Тя се огледа наоколо дали някой не ги наблюдава. Две слугини бяха застанали като приковани към местата си, с широко отворени очи и уста. Тя притвори очи, знаеше, че няма да изминат и няколко минути и цялото имение щеше да говори за тях.

— Глупости. Едва ли си по-тежка от Карълайн — противопостави й се решително Ричард. Осъзнавайки, че е безполезно да спори с него, Луси се отпусна в ръцете му и положи глава на рамото му. — Когато се почувстваш отпочинала, утре или вдругиден, госпожа Дейс ще ти покаже имението. Не е толкова голямо, колкото на баща ти, както сама ще се увериш.

Той отвори една врата и прекрачи през прага, като в същото време се опитваше да погледне на стаята през нейните очи.

— Не знаех какви цветове би предпочела — започна да й обяснява. — Можеш да смениш всичко, което не ти е по вкуса.

Тя огледа стаята с интерес — нямаше много мебели, завесите и балдахинът бяха в розово.

— Много е хубаво. Съпругата ти ли ги избра?

Лицето на Ричард се смръзна, но се накара насила да й отговори.

— Не, майка ми. Първата ми съпруга никога не стъпи в Девън. Смяташе това имение недостатъчно представително за себе си.

Тонът му беше хладен. Той внимателно пусна Луси на земята. Тя отстъпи назад. Надяваше се, че Ричард никога нямаше да говори с такъв тон за нея.

— Не ми се иска веднага да правя някакви промени — каза тя тихо, прииска й се да не беше споменавала за предишната му съпруга.

Изведнъж вратата на стаята се хлопна, те се стреснаха и бързо се извърнаха по посока на звука.

— По-късно ли да дойда? — попита Бети, носейки в ръце дрехи от току-що разопакования багаж на Луси.

— Уреди да приготвят вана за господарката ти — заповяда Ричард.

Прикривайки възмущението си от тона му, Бети само кимна, без да си направи труда да му каже, че вече беше свършила тази работа. Ричард се извърна към жена си. Гневът, който за миг го бе обзел, го напусна. Той прокара пръст по бузата й, после повдигна брадичката й.

— Няма нужда да се преобличаш за вечеря. Заповядах да ти я сервират тук.

Луси въздъхна с облекчение. Следващите му думи обаче я накараха да се вцепени.

— Приятен сън. Ще те посетя отново по-късно. — Игнорирайки присъствието на Бети, той наведе глава и я целуна леко по устните. — Винаги съм искал да го сторя — додаде той с дяволита усмивка.

Луси продължи да стои в средата на стаята с ръка на устните си, когато Бети отвори вратата на слугите, дошли с водата за ваната.

— Сложете я пред камината. После поставете и паравана — нареди Бети. — Водата гореща ли е?

Разговорът сякаш мина покрай ушите на Луси, както водата отичаше камъчетата по пътя си. В течение на осем години не беше позволявала каквато и да било проява на чувства на някого извън кръга на семейството си, просто държеше всички други настрана. Сега само след една нежна целувка така грижливо изгражданите защитни стени бяха започнали да поддават. Наслаждавайки се на доста позабравени, но възкръснали сега усещания, тя стоеше в средата на стаята, забравила и умора, и болка. Ричард, приятелят на брат й, мъжът, превърнал се в мерило за всичките й ухажори, я беше целунал. Споменът за целувките, които беше позволила на няколко предпочитани от нея кавалери, даже и тези на Джордж, изчезнаха. В паметта й се беше настанило усещането за нежното докосване на устните на Ричард.

— Да ви помогна ли да се съблечете? — попита я Бети високо, говорейки сякаш на някой, който трудно би я чул. Изразът на лицето й показваше едно — смайване.

Луси се извърна — приличаше на дете, покоряващо се на дойката си. Ричард я беше целунал. Подчинявайки се на заповедите на слугинята си, тя бързо се озова до шия в горещата вода. Когато топлината обгърна тялото й, въздъхна с облекчение.

— Не ме оставяй да заспя тук, Бети — помоли тя с усмивка.

— Хм. Сякаш бих могла.

Слугинята внимателно наблюдаваше господарката си и постоянно добавяше гореща вода, както и услужливо подаваше любимия й ухаещ на рози сапун. Когато клепките на Луси започнаха да се притварят, тя приготви хавлия и й помогна да излезе от ваната.

— Мушнете се в този халат — предложи й. — Приготвих ви леглото. Починете си поне за малко.

— Не ме оставяй да спя прекалено дълго. Съпругът ми ще дойде за вечеря — изрече Луси сънливо.

— И за нещо друго, не ще и дума — промърмори под сурдинка слугинята. — Ако господарката ми се надява, че той ще прояви милост и ще я остави да си почива… Мъже!

Едва се беше събудила и се появиха слугите — за да украсят масата с цветя и наредят чинии. Придърпаха я близо до камината и разположиха до нея канапе. Луси хвърли поглед на богато подредената маса и започна да се безпокои какво да облече.

— Извади ми синята копринена рокля. Или може би розовата? — засуети се тя. — Можа ли да ги изгладиш?

— Господин Блаунт ме помоли да ви кажа да не се притеснявате да се преобличате. Каза, че можете да бъдете и в халат — обяви тихо Бети. — Приготвих ви розовия халат от велур, защото вечерта ще бъде студена.

— Халат? Аз не съм болна — запротестира Луси.

— Но току-що пристигате от едно много изтощително пътуване — напомни й слугинята с малко пресилена загриженост.

Въпреки че господарката й демонстрираше пълно неведение, Бети не се съмняваше, че тя се досеща за претенциите, които съпругът й ще предяви към нея.

На лицето на Луси се изписа странен израз, нямащ нищо общо с притеснението, изписано на лицето на слугинята й. Беше се почувствала виновна заради Бети — сутринта тя сигурно беше станала час по-рано и вместо да пие чай като нея и да се изкъпе и разтовари след пътуването, в същото време беше разопаковала багажа й. Предпочете да не й създава допълнителна работа и затова каза:

— Добре, ще облека халата върху нощницата си. Заплети косата ми на една плитка.

И седна пред огледалото.

Най-сетне Бети приключи с прическата, пусна четката върху тоалетката и отстъпи назад, за да провери дали всичко с косата е наред. Едва тогава и Луси се погледна в огледалото. По лицето й нямаше и следа от умора, но то все така беше бледо. Въпреки това, когато слугинята предложи да й сложи малко руж, тя поклати глава и въздъхна. Искаше съпругът й да я види в естествения й вид, за да се убеди за каква точно жена се беше съгласил да се ожени. Отново се погледна в огледалото и се изправи.

— Вероятно си изключително уморена, Бети. Така че веднага след като се навечеряш, можеш да си лягаш. Видя ли вече стаята си, успя ли да разопаковаш дрехите си?

— Да, госпожице Луси. Ще имам собствена стая, докато съм ваша слугиня — заяви гордо Бети.

Като член на голямо фермерско семейство в съседство с имението на Лусиния баща, тя беше свикнала не само да дели стая, но и легло. Макар и да беше станала лична слугиня на Луси, тя пак делеше легло с друга жена.

— Кажи ми, ако ти потрябва нещо — каза й меко Луси, мислейки в същото време какво ли е да делиш стая с десетина братя и сестри. Тя самата често беше оставала сама, брат й беше ту на училище, ту в Лондон. — Хайде стига за днес. Ще си легна сама. — Усмихна се и се настани на стол близо до огъня.

Сама или с някой друг, помисли си цинично Бети, докато прибираше съблечените от господарката й дрехи.

— Да ви приготвя ли специалната напитка против болки? — попита тя, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът на господарката й.

Както и очакваше, Луси само поклати глава. Веднага щом приключи с прибирането на дрехите, слугинята излезе от стаята.

Едва се беше затворила външната врата зад нея, една друга, досега незабелязана за Луси, се отвори. Оттам подаде глава Ричард и попита:

— Мога ли да вляза?

Луси успя да овладее треперенето на ръцете си — реакция на внезапната му поява. Но не намери сили да му отговори, само кимна в знак на съгласие. Потискайки първоначалния импулс да открие най-дебелата си пелерина и да се увие с нея, тя стана от стола и седна на канапето. После вдигна очи към него, не се чувстваше удобно в стаята си в негово присъствие.

Когато беше болна, брат й често бе оставал в стаята й да й прави компания. Но Ричард не й беше брат. Не, той е твой съпруг, напомни си Луси, чувствайки отново как бузите й пламват. Съпрузите имат пълно право да влизат в покоите на съпругите си. Припомняйки си разговора с майката на Арабела, след като тя се беше убедила, че Луси съвсем сериозно е решила да се омъжи, се изчерви още по-силно. Чудеше се дали той ще предяви правата си още тази вечер. Изгледа го изпод дългите си плътни клепки. Беше свалил връхната си дреха, жилетката и шалчето и беше останал само по риза и панталони.

Ричард, за когото не можеше да се каже, че се чувства не на място в женска стая, наблюдаваше как лицето й мени цвета си.

— Спа ли добре? — попита я той някак небрежно, напомняйки си да не бърза.

Приближи се до връвта със звънеца и я дръпна. После напълни две чаши с виното, което беше донесъл, и й подаде едната.

— Много добре — прошепна тя, след като на два пъти безуспешно се опитва да издаде звук.

Чувстваше се не само изключително развълнувана, вълнението й беше примесено и с лека паника. Ами ако не му се хареса? Отпи глътка и се задави. Той я потупа по гърба така, че тя за малко да загуби равновесие, в същото време виното се разля от чашата й. Тъй като продължаваше да кашля, Ричард изпъна ръцете й нагоре. Щом като престана, той напълни отново чашата й и я подаде.

— Пий на малки глътки.

Луси го погледна. В същото време потъркваше мокрото място върху дрехата, чудейки се дали ще остане петно.

— Все така ли обичаш сладкиш с праскови? — попита я Ричард, наблюдавайки как вената на гърлото й пулсира.

Луси отчаяно се опитваше да се съвземе и се питаше какво ли има предвид той.

— Ако вече не го предпочиташ, моля те, не казвай на готвачката. Настоях пред нея да го приготви специално за теб тази вечер. Тя поръча да ти кажа, че е използвала последните сушени праскови за тази цел, така че ще може да ти го приготви за втори път едва когато узреят новите праскови.

Ричард приседна до нея — вниманието му беше привлечено от големите й сини очи и от здраво стиснатите й устни. Тя се придвижи към отсрещния край на канапето, едва ли не се вкопчи за облегалката.

— Луси, не зная какво са ти казали, но аз не планирам да те превърна в основно ястие на вечеря — каза той, като внимаваше гласът му да звучи леко и закачливо.

Поне не тази вечер, помисли си той. Усмихна й се, прииска му се и тя да му се беше усмихнала в отговор. Прииска му се още да я докосне и да разплете грижливо сплетената й коса — знаеше обаче, че тя няма да му позволи. Когато думите му достигнаха до съзнанието на Луси, че той наистина има предвид това, което казва, и възнамерява просто да поседи с нея на вечеря, тя започна да се отпуска. Но когато се чу почукване на вратата, тя все пак трепна и за малко да се изправи.

— Влез — обади се съпругът й.

За изненада и удоволствие на Луси, Дейс и двама лакеи внесоха храната и останаха да им сервират. Тя се зарадва, че бульонът е топъл, че месото и зеленчуците са подредени прекрасно и си отбеляза да поздрави специално на следващия ден госпожа Дейс и готвачката. Ричард се опита да я накара да яде повечко, отколкото тя първоначално възнамеряваше, грижеше се и чашата й да не остава празна. Започна да й задава въпроси за семейството й и най-вече за Едуард и Луси се опита да се справи според възможностите и силите си със своята роля в разговора. Когато остатъците от прасковения сладкиш бяха изнесени, масата беше почистена и слугите си заминаха, тя се почувства изтощена. Клепачите й започнаха да натежават.

— Време е за сън. — Ричард протегна ръка, за да й помогне да стане. Луси се опита да се покаже галантна, както го беше правила при предишните им срещи, и му протегна своята в отговор. Но когато се опита да направи и една крачка, отново залитна. Ричард, както и първия път, я вдигна на ръце и я понесе към леглото. Въпреки усилията й да предотврати това, той й помогна да съблече халата, пускайки го най-безцеремонно на пода. След като се облегна удобно на възглавниците, а лицето й в това време отново се беше зачервило, тя дръпна завивките до брадичката си. Тогава той й каза с тих и внимателен тон:

— Легни по корем.

Очите й се разшириха, в тях се четеше нарастваща паника. Но тонът на гласа му, същият като едно време, когато й беше заявил, че не трябва да придружава него и брат й при техните излизания, й подсказа, че няма никакъв шанс да му се възпротиви. Ричард беше един от малкото, на които не можеше да противопостави волята си. Легна по корем и въздъхна. Затвори очи и си каза, че трябва да бъде смела.

— Къде те боли най-много? — попита я съпругът й.

Луси се опита да се извърне, за да може да му отговори, но той постави ръце на раменете й и по този начин я застави да лежи, без да мърда. Ричард прокара леко пръсти по сплетената й коса.

— Какво?

— Къде те боли най-много? — попита той. — Тук?

И той започна да масажира гърба и краката й. Бутна завивката на пода и на Луси й се прииска да се скрие в пухения дюшек, отчасти защото чувствата, които изпитваше, започваха да я плашат, отчасти защото беше притеснена, че той ще види белезите по краката й, белези, които тя криеше най-грижливо от всички, освен от слугинята си и от лекаря. Мисълта, че Ричард също ще ги види, направо я смазваше.

— Какво правиш? — попита Луси с глух глас.

— Опитвам се да ти подсигуря един спокоен сън — отговори й той и в същото време пръстите му изучаваха току-що открит възел на гърба й.

Луси изпъшка.

— Заболя ли те? — попита я Ричард, отпускайки за миг хватката си.

— Не — прошепна тя, чудейки се защо тялото й по всичко изглежда започваше да пулсира всеки път, когато той я докосне. Тя се напрягаше, после се отпускаше, докато той не намереше нов възел.

— Какво правиш?

— Нещо, което научих, докато бях в Швеция. Паднах лошо, докато се катерех по леда на един от фиордите и един от придружителите ми направи такъв масаж. После го накарах да ме обучи. Как чувстваш гърба си сега?

Луси промърмори нещо, просто не й се искаше тези докосвания да приключат. Топлината, която се разля по гърба и краката й, скоро я накара да се унесе в сън.

На следващата сутрин се събуди с усещането, че не беше спала така дълбоко от месеци и се чувстваше все така затоплена, и видя, че главата й лежи на гърдите му.