Удобно решение

Глава осма

Макар Луси да реши да придружи Ричард и Едуард на бала същата вечер, явно беше, че не е забравила случилото се. Облечена във великолепна копринена рокля в синьо с тюл в същия цвят, донесена следобед, по време на отсъствието им, тя беше невероятно красива. Отново си беше сложила комплекта, изработен с диаманти и перли, който Ричард й беше подарил предната вечер. Но държанието й спрямо съпруга й и брат й можеше да се нарече направо студено.

Тя влезе в гостната, където баща й беше седнал, за да се погрее на огъня в камината, и го целуна по бузата.

— Сигурен ли си, че не искаш да ни придружиш? — го попита.

— И да ме носят по всичките тези стълби до балната зала? Не ми се нрави това, дъще. Освен това никога не са ми били по душа баловете. Ходех там заради майка ти. Сега вече не съм задължен — увери я той. — Но ти отиди и се забавлявай добре.

После премести поглед към брат й.

— И внимавай брат ти да не премине всякакви граници с Арабела. Като например да иска тя да танцува постоянно с него или да изчезне в някоя съседна зала, както направи онзи път тук.

За изненада и на Луси, и на Ричард, Едуард се изчерви.

— Татко! — слабо се опита да протестира синът.

— Хм. Какво има толкова! Зная какво е да си млад и сгоден.

После се извърна към зет си.

— Много по-добре е вече да си женен. Не си ли съгласен с мен? Защото тогава няма нужда да си пожелаваш лека нощ.

Ричард не знаеше какво да каже. Затова предпочете да запази мълчание. Извърна се към Луси и видя, че за миг и тя го погледна, затова побърза да й се усмихне и така да й напомни за нощите, които бяха прекарвали чудесно. И тя както брат си се изчерви. После, припомняйки си, че всъщност му е сърдита, гордо вирна брадичка и се овладя. Ричард въздъхна и си пожела най-накрая да имат възможност да си поговорят и да изгладят различията.

Докато се изкачваха по стълбището към балната зала, на Луси леко й прилоша. Макар предната вечер всички да се бяха отнесли много добре към нея, тя съзнаваше, че ще бъде наблюдавана, и при най-малкия повод обществото ще я охули. Особено ако и Джордж присъстваше на този бал. При тази мисъл тя обви по-здраво ръка около ръката на Ричард.

— Какво ти е? — попита я той, покривайки ръката й със своята.

Лицето й беше станало извънредно бледо.

— Нищо — беше тихият й отговор, но в същото време тя потрепери. — Не ми е добре — прошепна и той едва я чу.

— Какво се е случило? Да си тръгваме ли? — попита я притеснен, оглеждайки се наоколо и мислейки в същото време как е възможно по-незабелязано да напуснат.

— Не. Мисля, че постъпвам глупаво.

— Глупаво?

— Просто съм нервна — поясни тя, ядосвайки се на себе си.

Искаше й се да не беше започвала този разговор.

— Ти ли? — попита я. — И каква е причината да си нервна?

Огледа я внимателно и отново установи — прелестна е. Синята рокля правеше сините й очи да изпъкват още повече на фона на бялата й кожа.

— Всички ти се възхищават.

— Възхищават? Ричард, на този бал ще има и хора, които не са ме виждали от осем години. Те ще ме наблюдават с най-голямо внимание и ще търсят да открият, макар и най-малка проява на слабост.

— Още малко и ще кажеш, че те са ловци, а ти си плячката. Нямаш предвид подобно нещо, нали?

— Дали нямам? За някои от тези хора клюките са целият им живот — промълви Луси с горчивина в гласа.

— Нямат никаква причина да те превръщат в обект на клюки. Още по-красива си — каза той галантно.

После погледна нагоре към чакащите да оповестят имената им и да пристъпят в балната зала. Едуард, който в този миг съзря Арабела да влиза, се опита да привлече вниманието й, но тя не го видя.

Луси се усмихна на Ричард, забравяйки за гнева и страховете си. Усмивката не слезе от устата й, докато чакаха представянето си и след като влязоха в балната зала. Щом пред очите й се ширна лакираният под и обляната в светлина заради невероятното количество запалени свещи зала, тя си припомни последния бал, преди да се върне в провинцията и да се случи нещастието. Беше танцувала до изнемога.

Музикантите известиха предстоящото начало на първия танц и двойките започнаха да се подреждат. На лицето на Луси ясно се изписа копнежа и тя да бъде сред тях.

— Ще ми позволиш ли този танц? — попита Ричард.

— Танц? Вече не танцувам — промълви тя тихо, като в същото време много й се искаше да танцува, но се боеше да не сбърка някоя стъпка.

Брат й, който вече беше заедно с бъдещата си съпруга, не пожела да се съгласи със сестра си.

— Елате да се подредим заедно.

Арабела, чиито очи блестяха, също кимна, за да я окуражи.

И Луси се впусна в танца, бузите й пламнаха, очите й се разшириха от удоволствие. Когато музиката приключи и двойките започнаха отново да се подреждат, тя позволи на съпруга си да я отведе до един от прозорците. Луси седна и започна да си вее с ветрилото. И още преди вълнението от танца да е преминало, тя се видя обкръжена от нейни и на Ричард приятели.

Когато доста по-късно в залата влезе и граф Хавършам, никой от двамата не го забеляза. Луси беше решила да не танцува повече и сега бърбореше с приятелките си за случилото се през изминалите години и последните модни новости. Никой, който не я познаваше добре, не можеше да предположи колко нервна е всъщност. Издаваха я само набързо разменяните погледи със съпруга й.

Ричард не очакваше връщането им в обществото да премине толкова лесно. Оставяйки жена си в надеждни ръце, той се впусна в танци, които беше задължен да осъществи, после побърза да се върне при нея. Предпочете да направи това, отколкото да се оттегли при мъжете в залата за игри, както беше правил винаги по време на първия си брак. По-късно, когато влизаха в трапезарията, вече се бяха превърнали в център на компанията от свои приятели. В същото настроение излязоха от залата, качиха се в каретата и се отправиха към къщата на баща й.

Фенерите на каретата и факлите пред нея разпръскваха непрогледния мрак. Може би затова наблюдаващите ги от другата страна на улицата се отдръпнаха бързо в сянката. Нито Луси, нито Ричард ги забелязаха. Забравили за няколкото поредни спречквания помежду си, те за миг докоснаха устни, после, смеейки се, изтичаха към къщата. Облегната на ръката на Ричард, Луси изобщо не куцаше.

Смехът им прониза като с нож сърцето на прикрилата се в тъмнината жена, която продължаваше да ги наблюдава.

— Той е — заяви тя с надменен тон й в очите й се появи опасен блясък. — Трябва да бъде наказан — добави ядно.

Придружителят й не се опита да я разубеди.

— Как? — беше единственото, което каза.

Докато се отправяха към по-оживената част на града, където можеха да наемат карета, тя му обясни плана си. След като я изслуша, той се разсмя с цяло гърло.

Преминали успешно своеобразния изпит при първата си съвместна поява в обществото, Луси и Ричард бяха в повишено настроение. Ричард не се оттегли, когато влезе слугинята й, за да я съблече. Наблюдаваше как Бети разресва косите й, после как откопчава накитите й и започва да разкопчава роклята й.

— Можеш да си тръгваш, Бети — каза той тихо.

Тя погледна първо него, после господарката си. Луси, без да отделя очи от очите на съпруга си кимна.

Веднага, щом като слугинята затвори вратата на стаята, Ричард накара Луси да се изправи и разголи раменете й. Роклята бавно се свлече и падна на пода. Ричард сведе глава и докосна с устни раменете й и гънката между гърдите й. Тя затаи дъх. После ръцете й се вдигнаха и обвиха шията му. Целунаха се.

Ричард я завъртя, разкопча корсета й, после фустата й и Луси се озова пред него по риза, чорапи и жартиери. Тя се извърна към него, наслаждавайки се на начина, по който очите му се разшириха, докато я оглеждаше. Протегна ръце към него и в отговор той се приближи до нея, но Луси отстъпи назад.

— Не още — прошепна тя и се зае с ризата му.

Доста по-късно, лежейки в прегръдките си и след като дишането им се успокои, Ричард тихо каза:

— Съжалявам, че не се отнесох с теб както трябва днес.

Луси остана замислена за миг. После извърна лице към него и прокара пръсти по устните му.

— Не трябваше да реагирам по този начин — призна тя.

— Обичаш ли го все още? — попита Ричард.

Отново последва мълчание. Ричард се изруга наум, че не е успял да се въздържи от този въпрос. Най-накрая Луси просто попита:

— Кого?

— Хавършам.

Тя се изтегна по гръб и се загледа в балдахина, изпитвайки чувствата си. Мълчанието се изправи помежду им като стена. Ричард беше готов да я хване за рамото и да я разтърси, настоявайки за отговор и едва тогава тя се обади:

— Не съм сигурна, че изобщо…

— Че изобщо какво? — настоя Ричард за отговор и сърцето му ускори пулса си. Прииска му се да я вземе в прегръдките си, да я притисне към себе си, но знаеше, че сега не е време за това. Затаи дъх и зачака тя да продължи.

— … някога съм го обичала — обясни Луси и в тона й се усещаше собствената й изненада. — Аз, разбира се, го харесвах много. От всички мои ухажори той беше най-красивият и с най-добро потекло. И най-вероятно бракът ни щеше да бъде удобен и за двама ни.

Думите й причиниха остра болка в гърдите на Ричард.

— Мислех, че съм влюбена в него, но всъщност не бях.

— Тогава защо се скри вкъщи през последните осем години?

— От гордост и от страх.

Последните думи Луси изрече толкова тихо, че Ричард не беше сигурен дали всъщност ги е чул.

— Не разбирам.

— Не е нужно да разбираш — прошепна Луси и се извърна, за да може да го целуне.

Той й беше съпруг, тя му дължеше обяснение за реакцията си при вида на мъжа, за когото преди много години се беше сгодила, но не искаше да му разкрива всичките си страхове. Осъзнавайки, че повече обяснения няма да последват, Ричард я притегли към себе си и също я целуна.

Независимо че Луси искаше да обсъди отново всички подробности по подготовката за годежното парти, на следващата сутрин двамата слязоха доста късно за закуска. При появата им хванати под ръка, Едуард предпочете да запази коментара за себе си.

— Какви са плановете ти за днес? — попита Луси, докато оправяше ревера на дрехата на съпруга си.

— Обещах да намина в Министерството на външните работи — каза й.

Ръката на Луси увисна във въздуха.

— Ще работиш за тях отново ли? — попита, придавайки си безразличен вид и стараейки се гласът й да не издава вълнението, което я беше обхванало.

— Не. Приключих с работата си за тях — заяви твърдо Ричард.

Луси широко се усмихна и въздъхна с облекчение.

— Други неща ме интересуват много повече сега — напомни й той и й намигна.

Тя се изчерви и се извърна така, че брат й, който все още стоеше в ролята на наблюдател, да не може да види пламтящите й бузи.

— Ричард!

— О, не му забранявай да говори подобни неща, Луси — изхихика брат й. — Толкова неща научавам покрай него.

Луси се извърна да го погледне и той се засмя. Обади се часовникът.

— Трябва да тръгвам — каза Луси. — Не искам Арабела да ме чака.

— И аз идвам с теб — каза брата й, излизайки след нея от стаята.

— Не. Отиваме да проверим как вървят приготовленията. Ти само ще ни пречиш. В същото време би могъл да обсъдиш с татко марките на вината, които да поръчаме. Опасявам се, че предвиденото количество няма да стигне.

Тя си сложи шапчицата, отстъпи назад и така се озова много близо до Ричард. Усмихна му се, а той сведе глава и я целуна. После и той взе шапката си.

— Само след вас, госпожо Блаунт — изрече галантно съпругът й.

Луси потрепери при произнасянето на името си. Кимна и го хвана под ръка. Вратата се затвори, скривайки от погледа им загледания в тях Едуард.

Той се извърна и понечи да се насочи към гостната, когато забеляза, че вратата, водеща към кабинета на баща му, е отворена. Влезе вътре.

— Чу ли ги? — попита го.

— Да.

Баща му вдигна глава над книгите върху бюрото си и се облегна.

— Какво мислиш?

— За какво?

— За тях двамата. Смяташ ли, че решението й се оказа правилно? — попита баща му с известно нетърпение в тона.

Едуард се почеса по главата, разрошвайки по този начин старателно подредената от слугата си коса.

— Да, така смятам. Имах известни колебания, като ги видях отначало — призна синът.

— И аз така смятам. Като дойдоха, съвсем ясно си личеше, че са скарани. Но всеки женен мъж трябва да има предвид, че колкото и да харесва съпругата си, винаги ще се намерят поводи за спорове. Запомни това, Едуард.

Старият господин въздъхна, после се засмя.

— Караниците и особено сдобряването след това си имат известни предимства.

— Предимства ли?

— Няма значение. Сигурен съм, че ще го разбереш по-късно.

Старият човек отново се засмя.

— Сега ми разкажи как се държа Луси на снощния бал. Не мислех, че ще се реши да отиде.

— Обаче ти я постави в такава ситуация, че тя нямаше избор — напомни синът му.

После се вгледа по-отблизо в баща си. Въпреки страшните болки по време на пътуването, старият господин явно беше в много добро настроение — не се беше чувствал така от години. Едуард седна пред бюрото.

— Тя даже танцува.

Същия този следобед повишеното настроение на Луси беше подложено на изпитание. Беше стояла с часове на проба, докато модистката нанесе последни корекции на роклите, които беше си поръчала, и сега се чувстваше напълно изтощена. Искаше й се да се прибере в стаята си и да легне. Но не стана така, както се надяваше.

Още докато сваляше шапчицата си, дочу смях откъм салона, където баща й обичаше да прекарва следобедите си. Беше там заедно с децата и съпруга й.

— Е, добре. Щом си се върнала, сега вече можем да поръчаме да ни донесат чай — каза баща й, като я видя да влиза в стаята.

— Мен ли сте чакали? — попита Луси с въздишка.

Прегърна Карълайн и се усмихна на момчетата. Робърт й направи място до себе си на канапето. Тя седна и за миг притвори очи.

— Уморена ли си? — попита я съпругът й и вдигна въпросително вежди.

— Не много.

Тя му се усмихна, надявайки се думите й да са го успокоили. Въздъхна с облекчение, като усети, че той се отпусна до нея.

— Дядо каза, че мога да си хапна торта с чая — прошепна Карълайн на ухото й.

— Наистина ли?

Луси погледна към баща си, навел се над някаква книга, която му показваха момчетата.

— Обясни ли ти каква точно ще бъде тортата? Може би няма да я харесаш — подразни тя момиченцето.

— Да не харесам тортата? — попита детето и широко разтвори очи.

— Кой не обича торта? — обади се Ричард, притегляйки Карълайн на коленете си.

— Не и аз — заяви Робърт, вдигайки глава.

— Не и аз — обади се Дейвид.

Той погледна към баща си, притиснал малката му сестричка и седнал до Луси. Обхвана го ревност. Присви устни и сведе глава към картата, която държеше господин Мередит.

— Покажете ми отново, къде сте ходил — каза той и обърна гръб на баща си.

Ричард погледна към по-големия си син и въздъхна. После се загледа в Едуард, припомняйки си какво му беше предложил той. Може би да изпрати децата при родителите на Джулия в Йоркшир, щеше да се окаже добра идея. Но веднага си спомни колко болни бяха те всъщност и поклати глава.

Луси и Ричард бяха отказали всички покани, отнасящи се до същата вечер, и бяха предпочели да останат с децата. След вечерята, сервирана по-рано, отколкото беше прието в града, те се събраха в салона да изиграят една игра на карти, на която господин Мередит беше научил момчетата. Играха, докато стане време да си лягат, и накрая даже Дейвид изглежда се забавляваше.

Забелязвайки белезите на умора по лицето на стария човек, не след дълго и Ричард, и Луси казаха лека нощ. Изкачвайки се по стълбите заедно, Луси позволи на Ричард наистина да й се притече на помощ — много повече, отколкото обикновено. Пред вратата на стаята си тя се прозя.

— Да ти пожелая ли лека нощ сега? — попита я Ричард, чудейки се дали прозявката не е сигнал за него да спи в отделно легло.

— Защо? — сепна се Луси. — Ще излизаш ли?

Във въпроса й се съдържаха много повече въпроси.

— Не и тази вечер — каза той твърдо, отвори вратата пред нея и я последва.

Луси въздъхна с облекчение. Въпреки че той я погледна със страст в очите, вътрешно тя се раздираше от съмнения дали съпругът й я обича.

Той прекоси стаята и се отправи към собствената си спалня, където го чакаше слугата му. След като приключи с преобличането, се върна в стаята при нея и се излегна на леглото. Отначало не забеляза особения израз на лицето й.

Най-накрая и Бети излезе от стаята. Луси се извърна към него, държейки в ръка смачкан лист хартия.

— Ричард — изрече с треперещ глас.

Той отвори очи и седна.

— Какво се е случило? — попита притеснено, после слезе от леглото и се приближи до нея.

— Прочети това — и му подаде листа.

Той го взе и очите му се присвиха гневно.

— Откъде го взе? — попита.

— Беше тук, на тоалетката ми. Нямаше го, когато се преобличах за вечеря. Сигурна съм в това, щях да го видя… — И след тези нейни думи и двамата настръхнаха.

Ричард отново прочете написаното върху листа и сви устни.

Всяка буква беше писана първо на друга хартия, изрязана и залепена върху листа. Лицето му се сгърчи — отново се започваше, помисли си той.

— Кой би могъл да изпрати подобно нещо? — попита Луси, ставайки от стола пред тоалетката.

— Попитай слугинята си.

— Тя сигурно си е легнала.

— Извикай я — настоя той.

Тя се вгледа в израза на лицето му и видя там непреклонност. Затова побърза да позвъни.

Когато Бети влезе, Ричард стоеше до камината, смачкал листа в ръка. Момичето погледна първо него, после господарката си.

— Кога пристигна това писмо? — попита той с такъв строг тон, какъвто слугинята досега не беше чувала.

— Беше на тоалетката, когато влязох тук след вечеря — осведоми тихо Бети.

Беше си помислила, че вероятно някое от децата беше оставило съобщение за тях.

— По кое време?

— След като вие привършихте с вечерята — обясни Бети. — Нещо лошо ли съм направила, господарю?

— Не — каза Ричард и прекоси стаята, лицето му придоби замислен израз. — Кой друг влиза в тази стая?

— Всяка една от слугините и икономката — прошепна Бети. — Също и Роулс, вашият слуга.

— Друг?

— Лакеите, които се грижат да е топло.

Бети погледна към господарката си, опитвайки се да разбере какво толкова се е случило. Луси не забеляза погледа й и продължи да гледа през прозореца. Думите в писмото, колкото и невинни да бяха, изгаряха душата й. Какво имаше предвид изпращачът на това писмо? Не беше много сигурна, че иска да разбере.

— Би ли могъл някой от тях да влезе тук тази вечер? — попита Ричард.

Бети се извърна отново към господарката си.

— Кажи му, Бети — нареди спокойно Луси.

Момичето сведе глава. После си пое дъх и каза:

— Тази вечер не.

— Защо? С какво тази вечер е по-различна? — попита Ричард, улавяйки колебанието в тона й. — Какво се е случило?

— Днес икономката имаше рожден ден. Готвачката беше приготвила специална торта. Всички дойдоха да я поздравят. Е, разбира се, само за няколко минути.

Луси осъзна, че слугинята й всеки миг ще се разплаче. Затова побърза да я успокои.

— Много добре са направили. И, разбира се, ти си й помогнала да се подготви.

Слугинята видимо се успокои.

— След като казваш, че сте били там само за няколко минути, някой все трябва да е забелязал нещо по-особено. Може би е добре да разпиташ. Няма как това писмо да не е било дадено на някой да ми го предаде.

Ричард вдигна въпросително вежди в знак на протест, но Луси предпочете да се престори, че не го е забелязала. Бети кимна и се втурна извън стаята, въздъхвайки с облекчение.

Ричард отново прочете написаното на листа.

— Дейвид беше с нас цялата вечер — каза той тихо, сякаш повече на себе си, отколкото на нея.

— Не би могъл да бъде той — увери го Луси, надявайки се да е права. — Виж буквите. Не приличат на написани от детска ръка.

Тя се приближи до него, взе листа и го приглади с ръка.

— Виж.

— Сигурна ли си? — попита я той, гласът му леко потреперваше.

Не му се искаше да повярва, че синът му е способен на подобно нещо. Луси му се усмихна. Никой от тях не забеляза, че устните й трепереха.

— Да — промълви тихо тя. — Защо някой би искал да ми изпраща подобно съобщение, Ричард? — попита, искайки той да й отговори честно.

Съпругът й сви рамене. Седна и подпря глава на ръцете си.

— И аз бих искал да зная — прошепна. На лицето му се изписа твърдост. — Ще узная, на всяка цена — обеща й.

— Как? — попита го, прииска й се да повярва, че е възможно, но не беше много сигурна в това, понякога той беше толкова непредсказуем.

— Имам приятели, които могат да ми помогнат — я увери.

— Приятели?

Тя прекоси стаята, сложи ръце на раменете му и лекичко го завъртя така, че да може да гледа лицето му.

— Те знаят много добре какво трябва да се направи — отново я увери той. — Миналия път бяха почти на път да успеят.

— Миналия път?

Луси го погледна така сякаш досега не го беше познавала.

— Миналия път? И друг път ли са ти пращали подобни съобщения? — попита го недоверчиво.

Той се изправи и протегна ръце, за да я прегърне, но тя се отдръпна. Ръцете му увиснаха. Той отстъпи назад, после се приближи до прозореца и, също като нея преди минути, се загледа навън. Забравяйки импулсивното си отдръпване преди малко, Луси се приближи до него и го хвана за ръка. Повече от всичко му се прииска да се извърне към нея, да й разкаже цялата история, да усети съчувствието й. Вместо това запази мълчание.

Луси с неохота пусна ръката му, по израза на лицето й явно личеше, че се терзае.

— Моля те, обясни ми — помоли.

Но той не й отговори. Най-накрая Луси се отказа. Прекоси стаята, крачейки като старица и се пъхна под завивките. Ричард продължаваше да се вглежда в нощта навън.