Удобно решение

Глава шеста

Макар Луси да се опитваше да се държи сякаш нищо не се е случило, обедът същия ден ясно показа какво е настроението. Когато Дейвид се появи целият потънал в прах и несресан — на лицето му беше изписана възбуда — Ричард го погледна строго и му забрани да сяда на масата.

— Нито един от синовете ми да не е посмял да се появи още веднъж на обяд във вида, в който си ти сега — добави ядосан.

Момчето се изправи, от възбудата му вече нямаше и следа, присви устни и напусна стаята. Останалите две деца се вторачиха с разширени от изненада очи в баща си. Луси остана загледана в чинията си, прииска й се да каже нещо — нещо успокоително на Ричард или на Дейвид, но не посмя.

Веднага щом Дейвид напусна стаята, на Ричард му се прииска да го извика обратно, да му се извини. Не се помръдна обаче и никой не разбра какво притеснение го беше обзело — на лицето му не се изписа нищо подобно.

Макар че искаха да излязат с корабчето или просто да се поразходят с майка си и баща си, Ричард и Карълайн предпочетоха да не повдигат този въпрос и си намериха други занимания. Луси също избяга — поръча да й приготвят каручката и излезе на разходка сама.

Не беше се отдалечила много от имението, когато видя Дейвид да седи на една скала тъкмо до пътя, по който беше тръгнала. Тя спря. Той погледна към нея, после отвърна поглед — не искаше Луси да види, че е плакал.

— Дейвид, би ли ме придружил? — попита го тя, мислейки си в същото време, че той никога по-рано не беше изглеждал толкова малък — какъвто всъщност беше.

Той я изгледа някак объркано. Очите му дотолкова приличаха на бащините му, че Луси почувства като че топка застава на гърлото й.

— Моля те…

Отначало на Дейвид му се искаше да й откаже и извърна поглед към къщата. Видя, че баща му е застанал на външното стълбище и гледа в тяхната посока.

— Добре — смотолеви той с явно незачитане, гордо вирвайки глава. Вятърът леко разроши къдриците му.

Известно време, докато се движеха между хълмовете, Луси и Дейвид не си проговориха. Когато стигнаха до мястото, откъдето можеше да се наблюдава Ламанша, Луси спря. И двамата се загледаха в далечината. После тя го попита:

— Какво прави днес?

— Нищо.

Момчето я погледна дръзко, очаквайки следващите й въпроси. Тя просто му се усмихна и после отново извърна очи към морето. Мълчанието помежду им се настани трайно. Луси реши, че пръв Дейвид ще проговори. Той започна да се върти на седалката.

— В конюшнята се родиха кученца — каза най-накрая.

— Колко вълнуващо. Колко са? — попита Луси, извръщайки се така, че да вижда лицето му.

Прииска й се да го погали по къдриците, надвиснали на челото, но знаеше, че той няма да й позволи.

— Шест. Брайън, един от конярите, ми пратил съобщение. Успях да видя как се раждат четири — обясняваше той, опитвайки се да се представи не толкова развълнуван, колкото всъщност беше. — Татко ми каза, че мога да взема едно за себе си. — Споменаването на баща му като че изтри отведнъж радостта, изписала се на лицето му. — Това беше преди ти да дойдеш — добави той с горчивина.

— Сигурна съм, че той няма да промени решението си — каза Луси, надявайки се да се окаже права.

— Защо не? Всичко се промени. Вече не се виждаме с татко сутрин — каза Дейвид, слезе от каручката и започна да се катери по ръба на скалата до тях.

Луси искаше да слезе и да го последва, да го вземе в обятията си, да го увери, че всичко ще бъде наред. Виждайки неравната почва и сърдитата му стойка, тя реши да остане на мястото си. Освен това реши да си мълчи. Най-накрая той приведе рамене, извърна се към нея и се върна в каручката.

— Ще се връщаме ли вече вкъщи? — попита, гласът му беше дрезгав — заради чувствата, които беше потиснал.

— Може — увери го тя. — Искаш ли?

— Все ми е едно — и той сви рамене.

— Ще ми покажеш ли кученцата, като се приберем?

— Обичаш ли кученца?

Погледна я така, сякаш я виждаше за първи път.

— Брат ми винаги е имал ловджийски хрътки. Липсват ми тук — каза тя с усмивка. — Каква порода са?

Подробностите за кученцата и майка им запълниха целия път на връщане. Когато спряха пред конюшнята, Дейвид енергично скочи на земята.

— Отивам да ги намеря — извика и се затича към сградата.

Луси подаде поводите на понито на притичалия коняр и после с негова помощ слезе от каручката. За миг застана на място, но като се увери, че стои стабилно на краката си, бавно се запъти към конюшнята.

Контрастът между яркото следобедно слънце и полумрака вътре я ослепиха за миг и тя се блъсна в някого. Извини се и разпозна Ричард. Дейвид стоеше до него.

— Доведох Карълайн и Робърт да видят кученцата — каза й той с ръце на раменете й.

Прииска й се да я притегли към себе си, да й каже колко съжалява за сутрешното им спречкване. Но Ричард отстъпи назад и ръцете му се отпуснаха.

— Дейвид каза, че ти също си искала да ги видиш.

Тя кимна, надявайки се, че разочарованието не се е изписало на лицето й.

— Ето там са. Трябва да запазим тишина, защото иначе майка им ще се разсърди.

Дейвид и Луси си размениха разбиращи погледи. Бяха разисквали това по пътя за вкъщи.

След успешната визита при кученцата всички се върнаха в къщата. Не бяха се хранили достатъчно на обяд и затова Луси ги покани на чай. Благодарни, че нормалната атмосфера отново се беше възцарила помежду им, децата започнаха да обсъждат кученцата. После щом слугите внесоха подносите, те веднага се нахвърлиха върху сандвичите и фино нарязания кекс. Луси забеляза, че Ричард стори същото като децата си. Когато подносите се изпразниха, по всичко изглеждаше, че децата са забравили спречкването сутринта.

Луси и Ричард обаче не можеха да го забравят така лесно. Но само човек, който ги познаваше много добре, можеше да усети напрежението помежду им. След като децата се разотидоха по стаите си, Луси даде нареждане вечерята да се сервира в покоите й и също се оттегли. Ричард вечеря в пълно усамотение, чувствайки се по-самотен от когато и да било.

Късно вечерта той влезе в стаята й и легна мълчаливо до нея, Луси изтръпна. Той не се опита да я заговори или да я докосне, просто лежеше загледан в балдахина на леглото. Искаше му се да й обясни случилото се, но в същото време не се осмеляваше да я обезпокои със своите страхове. Тишината помежду им растеше.

Отначало Луси се притесни, че няма да може да се отпусне. Искаше й се да обсъдят случилото се сутринта, да получи някакво обяснение. Но не желаеше първа да подхване темата. Лежеше като вдървена. После, заслушвайки се в равномерното му дишане, установи, че Ричард е заспал. Опря се на лакът и се вгледа в него, прииска й се да го замери с нещо, да го изтика от леглото. Вместо това легна и затвори очи. И не след дълго също заспа.

През нощта се събуди и разбра, че се е озовала в прегръдките на Ричард. Както обикновено тя се почувства сякаш обхваната от пламъци и се притисна по-силно към него. Той започна да я люби безмълвно, неистово, жадно, сякаш се боеше да не я загуби. Тя отговори със същата страст.

Заредиха се един след друг едни и същи дни и нощи. Когато бяха с децата, Луси и Ричард се преструваха, че нищо не се е случило. Когато бяха само двамата, се държаха подчертано любезно, но без топлина. Само през нощта страстта, от която се отказваха през останалото време, избухваше и те изгаряха в пламъците й, чувствайки ужасна празнота, след като всичко свършеше.

Въпреки нарастващата враждебност между Луси и Ричард, съобщението във вестника имаше и положителен резултат. Скоро в къщата започнаха да пристигат писма от приятели на Ричард, предлагащи да подновят връзките си. Но вестите, от които се страхуваше, не го споходиха. Нищо необикновено не се случи. Постепенно той се успокои.

Една сутрин, докато той работеше в кабинета си, Луси влезе при него.

— Ричард, получи ли писмо от Едуард тази сутрин? — попита го тя и погледна към писмото в ръката си. — Арабела ми пише, че ти е писал.

Притеснен от това какво можеше да съдържат писмата, Ричард обикновено предпочиташе да приключи с всичко друго и едва тогава да се заеме с пощата.

— Трябва да е тук някъде. Защо?

— Тя ми пише, че татко ще организира празненство по случай годежа им в Лондон и се пита дали ние бихме могли да отидем. Но тя изглежда е объркала името на града. Татко не е стъпвал от години в Лондон. Винаги е казвал, че не може да пътува толкова далеч.

Тя седна на стола пред бюрото му и се загледа в счетоводните книги, разхвърляни върху него.

Ричард ги подреди една върху друга и ги пусна на пода до бюрото.

— Баща ти ли? Който отказа да пътува и затова не можахме да се оженим тук? — попита я с горчивина.

Луси се вцепени. Забелязвайки промяната в настроението й, Ричард побърза да поправи грешката си и реши да насочи вниманието й към друго.

— Писмата трябва да са тук някъде. Дейс ги донесе отдавна.

Луси отново погледна към бюрото, но не видя там никакви писма.

— На бюрото ли ги остави? Може би са останали в някоя от счетоводните книги? — попита.

На бюрото беше единствено таблицата, над която Ричард явно беше работил, преди тя да влезе.

— Не.

Ричард се опита да си припомни какво беше казал, когато лакеят беше влязъл с пощата.

— Казах му да остави писмата. Огледай се наоколо. Трябва да са тук някъде.

Той вдигна една по една счетоводните книги и ги разгърна.

Съзнавайки безполезността повече да разчита на вниманието му, Луси стана и започна да се оглежда из кабинета. Не след дълго тя откри сребърния поднос с писмата на полицата на камината.

— Ето ги — каза тя и сложи подноса на бюрото пред него.

— Ти ги отвори — каза й Ричард, повече заинтересуван от счетоводните книги, наредени една върху друга, да не се срутят.

— Не смея. Адресирани са за теб. А, ето го писмото на Едуард — каза тя и взе един от пликовете.

— Мисля преди малко ми каза, че не смееш да ги отвориш — реши да я подразни Ричард.

— Познах го по почерка — каза тя нетърпеливо. — Отвори го.

Той взе писмото и се облегна на бюрото. За миг се загледа в него, после сви рамене.

— Може да почака.

— Ричард! — почти изкрещя Луси.

— О, ти искаше да знаеш какво пише в него — отново я подразни, предварително наслаждавайки се на реакцията й. Откакто беше открил съобщението за женитбата им във вестника, те или запазваха ледена дистанция през деня, или избухваха в страст късно през нощта. Сега нарочно бавеше отварянето на писмото, за да види какво ще направи тя.

Тя се приближи към него и протегна ръка, за да хване писмото — Ричард се наслади на доста показалите се над деколтето й гърди. Тя се усмихна и се отдръпна.

— Мислех, че никога не ще се осмелиш да четеш писмата ми — каза Ричард през смях.

— Моля те, Ричард. Прочети ми го — помоли го тя.

— И каква награда ще получа за това?

Тя го погледна стреснато, не беше съвсем сигурна какво има предвид. От спречкването им насам Луси сякаш изгуби представа как точно да се държи със съпруга си и старите й страхове за собствената й привлекателност се върнаха.

— Какво? — попита тя, настанявайки се на стола.

За миг Ричард се замисли. После се усмихна.

— Ела, ще ти обясня — започна да я придумва той. Щом като беше достатъчно близо до него, Ричард я обгърна с ръка и я притегли върху коленете си. Луси се вцепени, после омекна и обви с ръка врата му.

— Това моята награда ли е? — прошепна тя.

— Не.

Той я притегли още по-близо до себе си.

— Искам целувка.

— Целувка?

Тя леко се отдръпна от него, за да може да го погледне в очите. След толкова дни студенина помежду им, не беше сигурна дали той само я дразни или е напълно сериозен.

— Нали знаеш. Разтваряш устни и докосваш моите — каза й той с усмивка, като я прегърна и отново я притегли към себе си. Пое дълбоко дъх и вдиша мириса на чистота, излъчващ се от нея.

— Страхувам се, че не те познавам достатъчно добре, за да те целуна — запротестира тя.

Макар и казани със закачлив тон, в думите й имаше голяма доза истина.

— Тогава защо ми позволи да… — и той зашептя в ухото й.

Тя се изчерви и се опита да се освободи от прегръдките му, но той не я пускаше. Прегърна я още по-здраво.

— Само една целувка — прошепна й изкусително.

Все още несигурна какво точно се очаква от нея, Луси сведе глава и го целуна.

След доста време и след като оправиха поизмачканите си дрехи, Ричард вдигна падналото на пода писмо и счупи печата.

— Арабела е права. Баща ти настоява годежното празненство да бъде организирано в Лондон. Ще отворят градската ви къща. Едуард ни моли да отидем веднага там, за да им помогнем. Страхува се, че баща ти е на края на силите си и ще се съсипе окончателно.

Ричард едва прикриваше раздразнението си към баща й. Как смееше този мъж да откаже да пътува и така да лиши дъщеря си от истинска женитба, а сега да организира празненство в Лондон? После друга мисъл започна да занимава ума му. Луси също беше отказвала да ходи в Лондон през осемте години след нещастието с нея.

Тя го изненада със следващите си думи.

— Когато татко си науми нещо, никой не може да го спре. Ще ми позволиш ли да отида.

— Да ти позволя? — попита я той объркан.

— Вероятно няма да искаш да дойдеш с мен, нали така? — попита го, припомняйки си твърдия му отказ да напусне дома си, за да се ожени за нея.

Ричард стана, прекоси стаята и застана до прозореца. Гледа известно време през него, без обаче да обръща внимание на пейзажа.

— Няма да те пусна сама — каза той.

Луси затаи дъх — беше се надявала да й позволи да отиде. Сега беше негов ред да я изненада.

— Всички ще отидем.

— Всички? — попита тя, не разбирайки много добре какво има предвид.

Огледа се безпомощно наоколо, сякаш очакваше нещо в кабинета да й подскаже обяснението.

— Децата ще се радват да видят какво представлява Лондон.

Той се извърна и я погледна в очите.

— Къщата ви в Лондон разполага ли с достатъчно стаи, за да се настаним там? Моята къща там не е била обитавана повече от година, освен това съм освободил слугите. Но ако искаш да отседнем там, ще се обадя, където трябва, за да наемем нови.

— И децата ли ще дойдат? — попита тя, удивена колко лесно се беше съгласил.

— И те се нуждаят от промяна на обстановката.

Луси вдигна въпросително вежди.

— Е, ще вземем и госпожа Стенхоуп, господин Ейвъри и слугинята им — предупреди я той. — Отдавна не сме се решавали на такова пътуване.

— Но защо сега? — поиска да узнае Луси, припомняйки си как само няколко месеца преди това той беше отказал категорично да напуска Девъншир.

Редно беше Ричард да изпита неудобство при този въпрос — и това му пролича. Извърна се и отново се загледа през прозореца. Все още чувстваше вина, че й беше отказал да се появи за собствената си женитба.

— Нещата се промениха — каза той тихо, надявайки се, че тя ще се задоволи с този отговор.

— Кои неща? — попита тя, решена да стигне докрай и да разбере най-накрая какво го е притеснявало.

Ричард се извърна и я погледна в очите. Луси отстъпи крачка назад. Той се опита да се овладее.

— Нищо, което да засяга теб — каза й тихо, надявайки се да се окаже прав.

Видя, че лицето й се сгърчи — сякаш някой я беше ударил. Със съзнанието, че е сложил край на закачливото настроение, което се беше установило между тях, той се приближи до нея и започна да говори за местата в Лондон, където биха могли да заведат децата. Напразно, съмнението в собствените й способности отново беше взело връх у Луси, и думите му като че само я наскърбяваха още повече.

Но както обикновено след спречкването им, тя реши да не казва нищо. Макар идеята да се върне в Лондон да я изплаши, тя знаеше, че няма избор. Щеше да се постарае да помогне на брат си — той заслужаваше щастието си.

Най-накрая Луси се успокои. Вдигна очи и погледна Ричард. Прииска й се за пореден път през последните дни да знае какво всъщност занимава мислите му. Тишината беше започнала да става тягостна и тя първа я наруши.

— Можеш да пишеш на Едуард, че ще се настаним в къщата заедно с тях. Ако видим, че е тясна за всички нас, ще решим какво да правим на място. Кога искаш да заминем?

Гласът й беше спокоен, нищо не подсказваше, че е притеснена и объркана. Защо искаше да отиде в Лондон заради брат й, а си беше останал вкъщи по време на тяхната женитба? Отново я обхвана чувство на малоценност.

Ричард за миг притвори очи, благодарен за това, че тя беше приела думите му, без да прави сцени. Пое си дълбоко дъх.

— Едуард пише, че Арабела е вече в Лондон.

— Тя е там за Сезона — каза тихо Луси.

Ричард продължи:

— Баща ти щял да тръгне в края на следващата седмица. Искаш ли да пристигнем по същото време или преди това?

— Преди това, ако успеем да се приготвим, разбира се.

Тя вдигна глава, изразът на лицето й беше сериозен — беше решила да не показва колко я бе наскърбило неговото решение.

— Ако се чувстваш неудобно, можеш да не ме придружаваш, Ричард — каза тя тихо. — Ще те разбера.

След напрежението през последните седмици тя даже щеше да се зарадва да бъде далеч от него за известно време, помисли си. В същото време при мисълта, че ще се раздели с него, усети празнина в себе си. Но за нищо на света не би му доверила, че копнее той наистина да я придружи до Лондон.

— Колко дълго мислиш, че ще останем? — попита я той, игнорирайки предложението й.

— Не много дълго. Кога пише Едуард, че ще бъде празненството?

Ричард прочете набързо писмото, после сви рамене и й го подаде. Луси също като че пробяга по редовете с очи, после го погледна разочарована.

— Мъже. Предполагам Едуард даже не си е отбелязал датата в календара. Можеш ли да изпратиш един от конярите да дойде при мен? — каза тя и веждите й политнаха нагоре.

— Коняр ли? Защо?

— Някой трябва да съобщи на баща ми. Ще трябва да определим дата в рамките на сезона, преди хората да са започнали да напускат Лондон. Ще са необходими пресни плодове и зеленчуци и други продукти. Защо да купуваме всичко от града, след като можем да си го набавим от нашата градина? — Замисли се за миг. — Може би слугите ще тръгнат по-рано, за да подготвят къщата за пристигането ни.

Очите й отново пробягаха по редовете на Едуардовото писмо. После го остави на бюрото.

— Предполагам, той мисли, че празненството ще се организира от само себе си или, че може би Арабела ще се заеме с подготовката? Мъже!

Луси не дочака отговора на Ричард и все още мърморейки, се втурна към вратата.

Ричард я сподири с поглед, надявайки се, че е взел правилно решение. Съвсем сигурно беше, че ако трябва да се случи нещо подобно като няколкото инцидента с него преди пожара, то наистина вече трябваше да се е случило. Не можейки да се освободи от притеснението си, той също се запъти извън кабинета си — искаше за пореден път да се увери, че нищо лошо не се е случило и, че децата му са в учебната зала.

Луси и Ричард мислеха, че ще им е много трудно да подготвят децата за предстоящото им пътуване. По-трудно се оказа да усмирят ентусиазма им след споменаването за това. Робърт и Дейвид вече си бяха приготвили списъци за това какво искат да видят в града. Карълайн слушаше разговорите им за Лондон с широко отворени очи и уста. Луси и Ричард знаеха, че ще им са нужни месеци, за да заведат децата навсякъде, където пожелаеха.

— Ще посетим Астлийс — обеща им Ричард следобеда, преди да тръгнат — и може би менажерията. Трябва да остане нещо невидяно и за следващите пътувания до Лондон.

Отначало децата се смълчаха, после понечиха да протестират, но отново нищо не казаха, защото осъзнаха, че може и да бъдат строго наказани и да им бъдат отказани и тези визити. Гувернантката и учителят им постоянно им напомняха, че са деца с късмет и, че много родители при подобен случай биха предпочели да не ги вземат със себе си.

За учудване на Луси те тръгнаха точно както бе предвидено. Слънцето току-що се беше вдигнало над хълмовете, когато те с целия си антураж се отправиха на път. Бети и личният слуга на Ричард бяха тръгнали два часа по-рано с повечето от багажа им. Момчетата, гувернантката на Карълайн и техният учител бяха във втората карета, която обаче тръгваше първа. За неудоволствие на кочияша Ричард беше предпочел да пътува след децата, пренебрегвайки праха, който обезателно щеше да се вдигне след тяхната карета. Припомняйки си заплахите, които му бяха отправени непосредствено преди пожара, той бе решен да ги опази на всяка цена. Ако пътуваха отпред, щеше да е по-лесно да не откъсва очи от тях.

Карълайн, която щеше да бъде в компанията на Ричард и Луси през първата част на пътуването, бе толкова развълнувана, че не можеше да се сдържи на едно място и подскачаше на седалката, докато стане време за тръгване. Луси усещаше сърцето си лудо да бие и едва си поемаше дъх. Усмихна се на дъщеря си и съпруга си, прикривайки страха, който беше на път да заличи всичките й притеснения — страх, какъвто не беше изпитвала по време на предишното й посещение на Лондон. Припомняйки си презрителните усмивки и жестоките подигравки, с които в обществото осъждаха всеки, който не отговаряше на очакванията им, тя и сега се учудваше с каква смелост беше взела решение да се върне там. Усети да я полазват тръпки.

Макар Ричард да беше планирал внимателно пътуването и да беше предвидил много повече спирания, отколкото ако беше пътувал сам, то се оказа тежко за Луси. Макар каретата да беше много удобна, тя все пак не беше предвидена за човек, за когото всяка дупка или камък по пътя причиняваше страшна болка. По време на всеки престой тя с мъка слизаше от каретата и даже куцаше. Първия ден Ричард даже я принуди да влезе в странноприемницата, пред която бяха спрели, и да си отпочине в специално наета стая — Луси се страхуваше да не ги забави прекалено.

Станал свидетел на с мъка понасяната болка от Луси, Ричард, независимо от решението, което бяха взели, реши, че компанията на децата за останалата част от пътуването не им е нужна. Когато при следващия престой им каза за решението си, всички се почувстваха огорчени.

— Беше мой ред, татко. Ти ми обеща — заспори Робърт, ръкомахайки.

След многочасови игри и боричкане с брат си, той беше готов вече да смени обстановката. Освен това в присъствието на учителя и гувернантката все пак не можеше да си позволи да върши това, което му се искаше.

— Нека да го вземем при нас — помоли Луси.

Ричард се направи, че не ги чува. Луси се замисли дали пък той не беше решил, че тя наистина не се проявява добре като майка на децата и й се доплака. Вдигна очи към него и се приготви за спор. По начина, по който беше стиснал устни, разбра, че няма да промени мнението си и мълчаливо влезе в каретата, усещайки остра болка в гърба и краката. Но най-лошото беше, че я болеше и душата. Беше прикривала успешно страховете и колебанията си, докато се занимаваше с Карълайн. Затова се беше надявала и на присъствието на Робърт. Ричард я последва, затвори вратата, седна до нея и я привлече към себе си, подлагайки гърди като възглавница, опитвайки се да я предпази при всяко подскачане на каретата. Но тази прегръдка не можеше да я предпази от колебанията в душата й.

Колкото повече се приближаваха до Лондон, толкова повече нарастваха съмненията на Луси за способността й да се впише отново в обществото. Освен, че й даде възможност да се отдалечи от семейството си, женитбата с Ричард й осигури и дом далеч от градския шум и суетня.

— Как да се потопя отново във всичко това? — прошепна Луси, докато каретата преминаваше покрай първите лондонски къщи.

— Какво? — стресна се Ричард. Беше задрямал, но сега се изправи. — Пристигнахме — каза и се протегна. После извърна очи към Луси и отбеляза бледността на лицето й. — Ще се наложи май Бети да те сложи веднага в леглото — каза той и внимателно обви ръце около раменете й. — Това пътуване за теб се оказа по-тежко, отколкото предполагах. Следващия път ще пътуваме по малко всеки ден и повече ще си почиваме.

— Не — каза Луси, после си пое дълбоко дъх и се опита да смекчи тона си. — За мен ще бъде по-изтощително, ако пътуването се проточи. Предпочитам да пътуваме по-бързо.

— Ще видим — избъбри той тихо.

Не откъсваше очи от нея, докато тя си слагаше шапчицата и се опитваше да скрие една немирна къдрица под него. Той я погали по бузата. Тя се загледа в треперещите си ръце и за кой ли път се замисли как изобщо бе могла да се реши на подобно изпитание.

— Не бих желал да се преуморяваш — каза й Ричард притеснено.

Бяха женени отскоро, но и за толкова кратко време той беше успял да разбере, че тя по-скоро би прикрила болката, която изпитва, отколкото да откаже да свърши нещо.

От думите му я полазиха тръпки от страх — чудеше се дали и Ричард не се притеснява също като нея заради появата й в обществото. Реши засега да не се занимава с подобни мисли. Напомни си, че сега по-важно е щастието на брат й. Просто се усмихна на Ричард.

— Татко толкова ще се зарадва на децата — каза тя енергично. Като за момент през лицето й премина сянка. — Той никога не е мислил, че ще мога да го зарадвам с внуци.

При спомена за болката, когато за пръв път беше научила, че никога няма да има деца, очите й се бяха напълнили със сълзи и една даже се бе търколила по бузата й.

— Е, надявам се, помни какво значи да имаш деца и няма да се изнерви с мо… нашите.

Изплъзналата се от устата на Ричард сричка се заби като нож в сърцето на Луси.

— След като са прекарали дни наред заедно в една карета в спорове и караници, сега се нуждаят от нови впечатления — каза Ричард с най-ведрия тон, на който беше способен.

Опита се да изтрие сълзите й с кърпата си, но Луси извърна глава. Той седна и лицето му смени цвета си до бяло. Беше се надявал, че по време на пътуването ще могат да възстановят предишния приятелски тон, така лесно установил се между тях в първите седмици на съвместния им живот. Вместо това, сега изглеждаха още по-отчуждени един от друг.

Когато пристигнаха пред къщата на баща й на площад Гросвенър, усмивката на Луси се беше възвърнала. Тя позволи на съпруга си да й подаде ръка и да й помогне да слезе от каретата. При появата си на стълбичката видя, че и баща й е излязъл да ги посрещне и усмивката й стана още по-широка. Втурна се към него, стараейки се да не му даде да разбере какво е истинското й настроение. Ричард само отбеляза за себе си, че тя накуцва още повече. После се насили да бъде учтив с бащата на Луси и даже му се усмихна, но само с устни. Появата на Едуард внесе сърдечност в сцената на посрещането.

— Значи скоро и ти като мен ще станеш женен мъж — каза му Ричард, потупвайки го по гърба.

Едуард отстъпи крачка назад.

— Не чак толкова скоро, колкото би ми се искало — отговори Едуард с усмивка и огледа внимателно приятеля си. Макар да не се бяха виждали само от две години, като че Ричард беше притурил към възрастта си цели пет.

— Нетърпелив ли си, Едуард? — попита Луси усмихната, приближавайки се до него, за да го прегърне.

Привършил със своеобразния оглед на Ричард, Едуард сега се вгледа в лицето на Луси — не се почувства напълно щастлив от това, което съзря там.

— Как мина пътуването? — попита баща й и се приближи до нея — искаше да я улови за ръката.

— Просто беше много дълго — отвърна тя тихо. После веднага смени темата. — Не очаквах да те видя вече тук — обърна се към баща си и му се усмихна, решена да не позволи притесненията й да излязат наяве.

— Татко реши, че трябва да бъде тук, за да може да ви посрещне — обясни брат й. — Къде са децата, за които ни писа?

— Всеки миг ще пристигнат. Тръгнаха доста след нас при последния ни престой — каза Луси и хвърли поглед на съпруга си.

— Кратко спречкване край един поток на момчетата и се наложи да се забавят — обясни Ричард.

После той и Едуард се спогледаха и се усмихнаха при спомена за подобно спречкване между тях като деца. За щастие потокът не беше далеч от Лондон, така че навременното прибиране вкъщи, за да се изсушат, не се оказа никакъв проблем.

— Да минем в гостната и там да ги изчакаме — предложи господин Мередит, после изгледа последователно сина си и зет си, като че очакваше да му се възпротивят.

Никой не го стори, въпреки че Ричард се готвеше да предложи Луси да си почине в определените за тях покои. Тя обаче не се отделяше от баща си и веднага го последва, щом той насочи инвалидната си количка към гостната — всичко това наведе Ричард на мисълта, че Луси предпочита да остане с тях.

Бяха вече насядали и пиеха чай, когато от преддверието се чуха детски гласове.

— Не искам да се качвам горе. Искам да видя баща си — чу се гласът на Дейвид, звучеше доста гневно.

Ричард се втурна към вратата. Като я отвори, видя сина си в прегръдката на доста висок мъж — един от лакеите, зад него съзря фигурата на учителя.

— Оставете децата да се запознаят с дядо си и вуйчо си — нареди той, опитвайки се да звучи колкото е възможно по-спокойно.

После пристъпи няколко крачки към тях и каза тихо, но през зъби:

— Пуснете сина ми.

Лакеят отпусна хватката на ръцете си и отстъпи крачка назад. Ричард се извърна към учителя.

— Какво става тук? — попита и погледът му се впи в лицето на младия мъж.

— Нищо. Беше просто едно недоразумение — замънка господин Ейвъри, убеден, че го чака уволнение. Страхът се беше изписал съвсем отчетливо на лицето му.

— Татко — извика Дейвид, — не искам да оставаме тук.

Дългото пътуване бе заличило и малките остатъци от добро чувство, което той изпитваше към Луси и го бе накарало да се върне към предишната линия на поведение.

— И къде предлагаш да отидем? — попита го баща му, учуден какво ли този път е хрумнало на най-големия му син.

— При мамините родители, при любимите ми баба и дядо — отговори момчето и издаде брадичка напред, готово да се противопостави на всяко възражение на баща му.

Робърт и Карълайн се оказаха свидетели на сцената. При последните думи на Дейвид момичето задърпа баща си за панталона. Ричард не отклони поглед от големия си син, но се наведе, за да чуе какво ще му прошепне дъщеря му. Когато се изправи, изразът на лицето му беше станал още по-строг.

— Госпожа Стенхоуп ще ти помогне — каза той и после обясни на лакея за какво става дума.

Карълайн, гувернантката и слугинята се оттеглиха в покоите, предназначени за децата, а Ричард отново се обърна към синовете си.

— Много добре знаеш, че те са в Йоркшир. Дядо ти е много болен.

Дейвид кимна, а Робърт попита:

— Значи тогава те няма да могат да ни заведат никъде. А Дейвид каза, че ще ни покажат какво ли не. — Робърт от бързане да изрече наведнъж всичко, което го вълнуваше, се задъха. — Ти нали каза, че няма да имаш много време за нас?

— А, значи такава била работата — каза Ричард, доволен, че причината за тяхното поведение не се оказа толкова необичайна.

— Нищо, че дядо е болен. Искам да ги видя — настоя Дейвид, загледан в брат си.

Когато се извърна към баща си, видя, че той го гледа студено.

— Ще останете с мен — обяви Ричард тихо, но твърдо.

После вдигна поглед и едва сега осъзна, че учителят все още стоеше с тях в преддверието. Усмихна му се и каза:

— Сигурен съм, че имате нужда да си починете, господин Ейвъри. Надявам се, че онзи огромен слуга ще бъде така добър да ви покаже къде да се настаните и да ви донесе чай. Момчетата могат да останат с мен.

Учителят веднага беше отведен по стълбището нагоре.

— Когато се появи дъщеря ми, моля доведете я в гостната — обърна се той още веднъж към слугата.

Луси се беше притеснила, че Ричард не се връща в гостната, последвала го беше след известно време и макар да беше свидетел на случилото се, не спомена и дума за това. Осъзнавайки, че тя може да е чула думите на Дейвид, лицето на съпруга й се сгърчи от болка. Даже и Дейвид сведе глава. Луси, напротив, изпъна снага, усмихна се, учудвайки се в себе си какво я беше накарало да мисли, че е постигнала успех като майка и съпруга. Може би изобщо не трябваше да се омъжва?

— Очаквам да се държите възпитано — изсъска Ричард на момчетата, докато отваряше пред Луси вратата, водеща към гостната.

Децата мълчаливо кимнаха. Все така притеснен, Ричард прекрачи прага на гостната. Изразът на лицето на Луси го нарани още повече. Видя и как тя се усмихна широко заради брат си и баща си, за да прикрие болката. Прииска му се да я вземе в прегръдките си и да й каже колко съжалява за думите на Дейвид.

След избухването Дейвид мълча почти през цялото време, останалите деца също едва-едва се включваха в разговора. Като приключиха с пиенето на чая, заинтригувани от инвалидния стол, те най-сетне решиха да се изплъзнат изпод контрола, макар и без думи, на баща си и Луси и насочиха цялото си внимание към господин Мередит. Карълайн зададе отдавна вълнуващия ги въпрос:

— Защо имате такъв стол на колелца?

Ричард се сепна.

— Карълайн, внимавай какво говориш! — предупреди я притеснен.

— Няма нищо, момичето ми. Как да разбере, ако не попита — отговори господин Мередит.

Извърна се към малкото момиче и му се усмихна, после хвърли бърз поглед и към дъщеря си, която беше седнала до мъжа, за когото се беше омъжила. Забеляза, че Луси се отдръпна от съпруга си и това го наскърби.

— Защо са тия колелца? — прошепна Карълайн, като се наведе почти до ухото му и се опря на стола му.

После се извърна да погледне баща си — чудеше се дали няма отново да й направи забележка. Ричард поклати глава.

— Защото не мога да вървя.

— Изобщо ли? — попита заставайки до сестра си Робърт, гледайки го с широко отворени очи.

— Е, не съвсем, но с помощта на този стол мога да отивам, където поискам. Разбира се, необходими ми са здрави млади мъже, които да бутат този стол — каза господин Мередит с усмивка.

Погледна към Дейвид и му намигна. Момчето явно впечатлено се запъти към него, но после си спомни, че беше решило да се сърди и си седна на мястото. Лицето му се сгърчи също като на баща му преди малко.

— Искаш ли ние да те бутаме? — попита Робърт, а Карълайн потвърди с кимване.

— Мисля, че ще се наложи да бутате и тримата — каза бащата на Луси. — Дейвид, ще им помогнеш ли?

— Хайде, Дейвид — включи се и Ричард.

— Ела да ни помогнеш — помоли го сестра му, изтичвайки към него и дърпайки го за дрехата.

Дейвид успя да се освободи от нея, но се изправи. После сякаш изхвърлен от някаква невидима пружина се завтече към господин Мередит.

— Внимавайте — помоли ги Ричард, следвайки с поглед децата си, притеснявайки се да не би бащата на Луси да се окаже на пода.

Луси, в един миг почувствала се по-отпочинала, отколкото можеше да постигне за един ден лежане, каза:

— Мисля, че преддверието ще е по-подходящо за тази цел. Едуард, ще им помогнеш ли?

След няколко минути всички бяха навън и наблюдаваха как трите деца бутат количката на господин Мередит от единия край на преддверието до другия отначало по-внимателно, след това с много по-голяма скорост.

— Настана голяма радост — каза Едуард. — Така могат да се занимават с това с часове.

— Само да не го бутнат на пода — каза Ричард, наблюдавайки децата си притеснен.

— Съмнявам се, че ще се случи. Братовчедите на Арабела, които са и по-големи, от години се опитват да направят подобно нещо. Но той не им се дава и досега е нямало падане — каза Луси, усмихвайки се снизходително.

Това беше втората искрена усмивка през този ден, която Ричард съзря на лицето й — първата беше при появата на баща й и брат й.

— Всъщност, Едуард, сега не трябва ли да си в компанията на Арабела? Да не би вече да се отегчаваш с нея и затова да си вкъщи?

Докато говореше Луси, нито за миг не погледна към съпруга си, страхувайки се да не съзре израз на съгласие с думите й, че семейният живот наистина се оказва скучно нещо.

— Никога не мога да се отегча с нея! Днес следобед трябва да се срещне с някои от лелите и братовчедките си.

— Много разумно от твоя страна да се държиш настрана в този случай — засмя се Ричард, потупвайки лекичко Едуард по гърба.

— Колко глупаво — обади се Луси и едва не се изплези на брат си.

— По-късно трябва да й се обадя — ще ходим заедно на бал. Впрочем има покани и за вас — каза Едуард.

— Бал ли? — попита Луси и в същия миг пребледня. Опита се да каже и още нещо, но от устните й не се отрони и звук.

Сякаш изобщо не забелязал реакцията й, Едуард продължи:

— Разбира се, след като сте пътували толкова много, може и да не ви се иска да излезете същата вечер. Ако е така, Арабела предложи да се видите на следващата сутрин. Мисля, че иска да се разходите из магазините. Ричард, това ваше идване може да се окаже доста скъпичко.

— Може и аз да се разходя с тях по магазините. Не мислите ли, че и аз мога да имам някаква представа как да се облича собствената ми съпруга? — изрече Ричард с малко крива усмивка.

Луси се изчерви. Той винаги й правеше комплименти за начина, по който се обличаше, но винаги добавяше, че изглежда много по-добре без дрехи. Погледна го изпод дългите си мигли, после сведе поглед. Беше видяла пламъчетата на страстта в очите му и това й беше достатъчно, за да внесе успокоение в душата й.

— Ще дойдете ли тази вечер на бала? — попита брат й, местейки поглед от единия към другия.

Макар да не беше останал доволен от начина, по който беше забелязал, че се отнасят един към друг, разменените помежду им преди малко погледи, го бяха поуспокоили.

— Не.

Думата се изплъзна едновременно и от двамата. Те се спогледаха набързо, после отклониха погледи.

— Пътуването се оказа много тежко за Луси — каза Ричард.

Наистина му се искаше да я настани в леглото, а също и да се притисне до нея.

— Освен това нямам какво да облека — добави Луси, раздвоена от мисълта дали Ричард наистина искаше тя да си почине или не желаеше да се показва с нея в обществото.

Най-вероятно второто, помисли си тя с горчивина. Също като Дейвид, той сигурно съжаляваше, че не е далеч оттук, не е в къщата на този, който го беше излъгал веднъж.

Разбирайки по променящия се израз на лицето й каква борба се води в душата й, Ричард въздъхна.