Удобно решение

Глава девета

На следващата сутрин Ричард се събуди сам в леглото си. Макар да не беше спал много добре, бе твърде неспокоен, за да се мъчи да си доспива. Позвъни на слугата си, облече се и вече бе готов за излизане, докато по-голямата част от хората, живеещи в къщата, още и не бяха станали.

— Кажи на Бети да не безпокои жена ми — нареди той на Роулс. — Ако госпожа Блаунт пита за мен, кажи й, че ще се върна късно следобед.

И излезе.

Доста по-късно, когато Бети разпита всички кой би могъл да остави писмото, къщата зашумя като кошер.

— Винаги обвиняват слугите — оплака се един от лакеите, докато помагаше на Джарвис, един от по-старите слуги, да внесе сребърните сервизи в стаята до кухнята, за да бъдат лъснати.

Джарвис се опита да го накара да замълчи.

— Не е твоя работа да обсъждаш действията на господарите — каза той, поглеждайки изпод вежди лакея.

И лакеят веднага разбра, че не трябва да продължава.

На по-долните етажи също обсъждаха.

— Не съм аз, дявол ме взел. Ама нали се погрижиха за сградата на старата ми майка, иначе щях да им дам да се разберат — казваше перачката, кривейки устни и не обръщайки внимание на укорителния поглед на икономката.

Когото и да беше попитала Бети, всеки отричаше да е оставил писмото в стаята на Луси. Тогава тя се помъчи да си спомни кои бяха около масата, когато поднесоха тортата за икономката, и накрая сама се убеди, че никой от слугите не би могъл да го стори.

— Джарвис даже заключи входната врата, след като изнесоха подноса с чая от салона, така че и портиерът да може да присъства — обясни на господарката си, докато правеше прическата й.

— Тогава как писмото е стигнало дотук? — учуди се Луси.

Същото се питаха и приятелите на Ричард в Министерството на външните работи.

— Значи не си получавал нищо подобно, докато бяхте в Девъншир? — попита го бившият му наставник.

— Не, нищо. И затова това писмо толкова ме изненада. Въпреки че веднага след съобщението за женитбата ни във вестника зачаках да се появи подобно нещо. Нищо.

— Не е било много умно да позволиш това съобщение, Ричард — каза наставникът му и смръщи лице.

Облечен в сиво, той като че се сливаше с бледосивите стени на помещението.

— Да позволя! Направих ужасна сцена заради него, но едва след като се беше появило, и то без мое знание — каза Ричард, мислейки си в същото време за странните взаимоотношения, които се бяха установили между него и Луси след спора им по този въпрос. — Но съобщението не може да е поводът. Така и нищо не се случи, преди да пристигнем в Лондон.

— Странно — промърмори наставникът на Ричард и лицето му отново се смръщи.

В течение на час след този разговор той разказа на Ричард за всички действия, които бяха предприели неговите подчинени.

— Тези хора биха могли да бъдат навсякъде — промълви замислен бившият началник на Ричард.

Ричард пребледня.

— Нищо ли не може да се направи? — попита той.

Питаше се дали единственото спасение не е пълната изолация. Но се съмняваше, че връщането им в Девъншир ще му донесе така жадуваното спокойствие.

— Не бих казал. Ще се обадя на господина, който работеше по-рано по твоя случай.

Наставникът замълча за миг и се вгледа в младия мъж, когото винаги бе товарил с най-важните и най-опасни мисии.

— Няма да ти излезе много евтино, освен това ти вече не си на държавна служба…

И той сви рамене.

Ричард кимна като знак, че го е разбрал и каза със спокоен тон:

— Кесията ми е достатъчно дълбока. Няма значение колко скъпо ще ми излезе, бих искал да стигна до истината.

— Добре. Ето какво ще направим.

Ричард се върна вкъщи с чувство на задоволство, че и друг се е заел с търсене на отговорите на въпросите, които си задаваше. И се зае с подготовката си за вечерта.

Луси, която беше прекарала по-голямата част от деня в мисли къде ли е Ричард, вече беше готова. Веднага щом чу гласа на съпруга си в съседната на нейната стая, тя почука на вратата, свързваща двете стаи, и после влезе, без да изчака отговора на Ричард.

— Ричард, Бети не можа…

Очите й се разшириха.

— О! — възкликна при вида на съпруга си, който се беше съблякъл чисто гол и си миеше лицето. Слугата му се втрещи от ужас и побърза да увие хавлия около кръста му.

Ричард изтри с нея лицето си, отново я привърза около кръста си и прекоси стаята, приближавайки се до Луси.

— Какво казваш за Бети? — попита, улавяйки я за ръка и отвеждайки я към столовете пред камината.

Движенията му бяха толкова галантни, все едно че вече беше напълно облечен.

— Не е могла да разбере нищо. Никой в къщата изглежда не знае нищо.

Тя поклати глава, когато Ричард безмълвно й посочи с ръка един от столовете.

— Нищо? Този лист хартия не е попаднал в стаята ти благодарение на някаква магия!

Леко покашляне откъм другия край на стаята ги накара да се обърнат.

— Имаш нещо да ни кажеш ли, Роулс? — попита строго Ричард.

— Само една идея. Ако само ми позволите да поразпитам, докато сте навън тази вечер? — попита колебливо.

Въпреки че вършеше перфектно задълженията си, винаги се беше опитвал да стои настрана от делата на господаря си и да не се сближава прекалено с него, така че и сега не се чувстваше много сигурен в правилността на постъпката си.

— Разпитвай, когото искаш и колкото искаш — даде разрешение господарят му. — Но внимавай да не обезпокоиш слугите повече от необходимото.

— Какво имаш предвид? — попита Луси, макар почти да беше отгатнала какъв ще бъде отговорът.

— Джарвис ме посрещна на вратата, оплаквайки се от настойчивостта, с която слугинята ти го е разпитвала — обясни Ричард.

— Специално ли дойде при теб? — попита тя с гневен тон.

— Баща ти отказа да го изслуша, а брат ти не беше вкъщи целия следобед.

Ричард прекоси стаята и започна да се облича — първо ризата, метната от Роулс на леглото, след това чорапите.

— Едуард е с Арабела, за да се видят с един от роднините й, който днес пристига в града.

Луси се запъти към стаята си.

— Мислиш ли, че трябва да говоря с Джарвис? — попита тя. — Не мога да повярвам, че не е поискал да говори с мен. Все пак това е моя къща.

— Каза, че не би искал да те безпокои — обясни съпругът й. — Обсъдихме обстойно въпроса и аз се погрижих за всичко. Не трябва да се тревожиш за нищо.

Почувствала се като външен човек в собствената си къща, Луси понечи да протестира, но беше достатъчно разумна да разбере, че не бива гневът й да излиза наяве. След притесненията сред слугите през този ден тя беше сигурна, че всяка гневна дума, казана на някой от тях, веднага би стигнала до останалите и би дала повод за нови коментари.

— Добре, оставям всичко в твои ръце — въздъхна тя, криейки зад маска на спокойствие емоциите, бушуваха в нея.

Освен, че не можеше да го дари с деца, оказва се, че не можеше и да се справя със слугите, мислеше си тя.

Ричард се усмихна и вдигна глава. Но усмивката му веднага като че се стопи, като видя, че тя изобщо не го гледа и се е запътила към стаята си. Тя все още не беше отворила вратата, съединяваща стаите им, когато той я попита:

— Как са децата?

— Децата ли?

Тя се извърна бавно, за да го погледне, припомняйки си пред какъв проблем се беше изправила следобед.

— Да, децата. След като им обясних, че няма да можеш да ги заведеш на езда в парка, както им беше обещал, им казах, че ще отидем да ги видим, преди да тръгнем за бала — каза спокойно Луси, макар едва да сдържаше гнева си.

— А, паркът.

Той поклати глава, докато навличаше връхната си дреха с помощта на Роулс.

— Надявам се да не са ти създавали много затруднения?

— Затруднения ли?

И изведнъж Луси като че загуби контрол над чувствата си — от устата й изригна вулкан от думи.

— Ричард, почувстваха се оскърбени и се разгневиха. Накара ги да се почувстват като бреме, което можеш всеки миг да пренебрегнеш заради други по-желани от теб неща. Успях да залъжа Карълайн и Робърт с обещание за утре, но Дейвид се затвори в стаята си, като преди това затръшна вратата. И отказа да излезе и за обяд, и за чая.

— Утре вече ще е забравил — отговори Ричард някак с безцеремонен глас, несъзнателно изпадайки в настроението си отпреди пожара.

Той взе иглата за шалчето си, подадена му от слугата, и я забоде на мястото й.

— Ричард, говорим за сина ти. И то за този син, който се нуждае от допълнително внимание.

Все още шокирана от думите му, тя се втренчи в него, а лицето й като че се беше лишило от цвят. След като освободи Роулс, той прекоси стаята, улови ръцете й и ги задържа в своите. Тя се отдръпна и си влезе в стаята.

Ричард я последва. Луси отказа да се извърне и да го погледне в очите, този път лицето й пламна от гняв и се открои по особен начин на фона на кехлибарената рокля, която беше облякла.

— Луси, съжалявам, че те оставих да се оправяш с децата сама. Зная, че постъпих зле. Но нямах време да обсъдя с теб всичко, защото се наложи да изляза. Дейвид ще забрави. Ще видиш.

Той я улови за раменете и я завъртя с лице към себе си. Тя нервно облиза устни. Той се усмихна. Сведе глава и я целуна, потисканите му чувства през целия ден изведнъж нахлуха и като че се изляха върху нея.

Луси се опита да се изплъзне. После, макар все още да й се искаше да има достатъчно сила, за да не отвърне на ласките му, тя въздъхна, притисна се по-силно към него и обви ръце около шията му. Когато целувката свърши, й се стори, че е била твърде кратка. Но после разтърси глава сякаш да се отърси от завладелите я чувства.

— Отиваме ли да видим децата?

В учебната зала беше изключително студено. Двете по-малки деца поздравиха баща си, макар и неохотно, но Дейвид изобщо отказа да му обърне внимание. Ричард протегна ръка към него, но се поколеба да го докосне.

— Искате ли да пояздим в парка утре? — попита той.

— Мислиш ли, че ще имаш свободно време? — попита Робърт, несигурен дали може да се вярва на бащиното обещание.

Случилото се днес беше напомнило на детето за времето отпреди пожара.

— Освен днес някога нарушавал ли съм обещанията си? — попита Ричард.

Въпреки думите преди малко, казани на Луси, той много добре знаеше какво е някой, макар и веднъж да те е разочаровал. Не искаше децата му да страдат, както той беше страдал.

— След пожара не — изрече бавно Робърт, толкова бавно, сякаш някой вадеше думите с ченгел от устата му.

Докато говореше, беше навел глава и не смееше да погледне баща си. Карълайн, която се беше приближила до Луси и гладеше с ръка меката копринена тъкан на роклята й, вдигна глава — изглеждаше много натъжена.

— Татко обещава, че повече няма да прави така, Робърт — обяви тя на брат си.

Изразът на лицето й беше много сериозен и в този миг тя не приличаше на малко едва шестгодишно момиченце.

— Той даде обещание и преди да тръгне за Русия — напомни влязлото в този миг по-голямо момче.

Сякаш нож се заби в сърцето на Ричард. Той погледна към Луси, очите му бяха потъмнели от болка. Нямаше ни най-малка представа, че в сърчицата на децата му се беше настанила такава горчивина заради пътуванията му. След пожара беше прекарвал почти изцяло с тях, отказвайки се от нещата, които биха му доставили развлечение или удоволствие, и на практика не ги беше оставял сами. Припомни си какво беше казал на Луси преди минути и се почувства виновен.

— Мислех, че ще ме разберете — промълви тихо.

— Разбрахме, че не те е грижа за нас — възропта Дейвид. — Ако мама не беше умряла в пожара, сигурно пак щеше да заминеш някъде и да не те видим месеци наред.

Луси протегна ръце към упоритото малко момче, но то рязко се дръпна.

— Не, Дейвид — отрони тя и в очите й се появиха сълзи.

Карълайн отвори широко очи и се притисна в Луси.

— Дейвид греши. Зная, че греши — прошепна тя. — Татко ни обича — добави по-високо.

Ричард тежко преглътна, погледна я и й се усмихна.

— Благодаря ти, сърце мое.

После премигна няколко пъти, защото очите му се бяха изпълнили със сълзи. Извърна се към по-малкия си син.

— Мислиш ли също като Дейвид, че не ме е грижа за вас? — попита, като в същото време коленичи на пода, забравяйки, че е с дрехите, с които се готвеше да излиза, за да може да се вгледа по-добре в очите им.

— Той ни спаси, Дейвид — каза по-малкото момче, осмелявайки се най-сетне да вдигне глава и да погледне по-големия си брат. — И ни научи да управляваме корабчето.

Усмивката на детето беше колеблива, но това беше достатъчно за баща му да разбере, че не е изгубил напълно обичта му.

Той шумно въздъхна. Седна на пода, почувствал се изведнъж слаб след облекчението, което изпита — твърде малко го интересуваше каква гледка представлява. После протегна ръце, за да прегърне двете си по-малки деца. Отначало бавно, след това подтичвайки, те се спуснаха в прегръдките му. Дейвид за миг се загледа към тях, след това им обърна гръб.

Луси се отпусна върху стола — люлка в единия ъгъл на залата, без изобщо да мисли, че може да измачка балната си рокля. Беше свидетел колко разстроени бяха децата следобед и сега, след току-що разигралата се сцена между тях и баща им, беше останала смаяна от дълбочината на чувствата им. Вгледа се в Дейвид, прииска й се да може някак да се докосне до душата му, да намери подходящата дума за него, да го накара да се почувства по-добре.

Все още седнал на пода, Ричард погледна към Луси. Тя му се усмихна. При вида на балната й рокля той се сепна. Притисна по-силно децата към себе си, те го изгледаха с любопитство, и попита:

— Ще може ли Едуард днес да те придружава по време на бала?

— Защо? — попита Луси, усещайки гърлото си свито и затаи дъх.

— Искам да остана с децата.

— И двамата ще останем.

— Не, ти трябва да отидеш — промълви тихо той. Последните му думи като че удариха Луси. Пак не се съобразяваха с мнението й. Тя успя да се овладее:

— Ще трябва да попитам Едуард.

Осъзнавайки недоволството й и какви последствия можеше да има то за техните взаимоотношения, той се почувства задължен да обясни защо настоява:

— Напълно готова си за бала, освен това ако поне един от нас отиде, роднините на Арабела няма да се почувстват обидени, че не сме изпълнили обещанието си.

Луси стана, макар сърцето да й повеляваше да остане и да се бори да стане част от това семейство.

— Ще видя дали Едуард все още е в къщата — изрече тихо тя.

И излезе, преди Ричард да успее да каже каквото и да било в отговор. Бръчки прорязаха челото му и той се замисли над особения тон, с който Луси изрече последните думи.

Карълайн се разплака.

— Не искам да отива. Накарай я да се върне, татко — помоли момиченцето, бършейки очи и нос в ръкава му.

— Тя не си заминава завинаги. Ще се върне, а аз тази вечер оставам с вас — опита се да я успокои баща й.

После погледна към полуотворената врата, след това последователно Робърт и Карълайн.

— Утре ще се видите с Луси.

— Момичетата все плачат — каза Робърт пренебрежително.

— Не е вярно — изхленчи Карълайн.

— Ами, нали виждам — изгледа я брат й, настроен войнствено.

— Престанете веднага, и двамата — повиши глас Ричард, извади кърпа от джоба си и я подаде на Карълайн.

— Не харесвам Лондон — включи се Робърт начумерено. — Искам да си отидем вкъщи.

— Аз също. Кога ще си тръгваме? — попита Карълайн и отново започна да хленчи.

В този миг и Дейвид се обърна да ги погледне. На лицето му се изписа очакване.

Въпреки че първата му реакция беше да се върнат в Девъншир, Ричард много добре съзнаваше, че ако искаше веднъж завинаги да узнае кой заплашва семейството му, трябваше да доведе разследванията си докрай. И да остане в Лондон — поне за известно време. Въздъхна и каза:

— Ще трябва да останем известно време тук.

— Защо?

— Заради сватбата на вуйчо Едуард и Арабела — обясни важно Карълайн. — Днес влязох в балната зала и ги видях да…

— Той не ни е вуйчо — прекъсна я Дейвид.

— Какво? — попита Карълайн, извръщайки се към него.

— Той е ваш вуйчо след сватбата ни с Луси — прекъсна ги баща им със строг глас. — Както и Луси след сватбата ни ви е майка.

— Мащеха — прошепна Дейвид, но така, че да бъде чут.

После погледна към баща си, чудейки се дали той ще го накаже. Сигурен беше, че учителят им щеше да го накаже, ако го беше чул да говори така.

Не за първи път Ричард от своя страна се чудеше дали по-големият му син просто не го предизвиква. Макар да не му харесваше това качество на сина му, той съзнаваше, че в това отношение детето има изцяло неговия характер. Затова се опита да запази спокойствие, като си пое дълбоко дъх.

— Да, тя е твоя мащеха, по-скоро ти е втора майка, Дейвид. Мисля, че вече говорихме по този въпрос, когато ви съобщих, че ще се женя повторно.

Дейвид промърмори нещо под сурдинка. Ричард отново сдържа гнева си, напомняйки си, че синът му е едно дете, което вероятно не можеше да се справи с големите промени, настъпили в живота му. Дали не беше твърде мек с тях през изминалата година, запита се той. Но след нещастието те бяха потърсили обичта му и на него не му се беше искало да им даде какъвто и да било повод да се почувстват отблъснати, след като беше получил шанса да се сближи с тях.

Единствен син, чиято майка обичаше празненствата и светския живот, а баща му беше луд на тема спорт, той винаги беше копнял за голямо семейство. С тази мисъл се беше и женил, а след това беше открил, че жена му прекалено обича да е център на внимание сред обществото в провинцията, за да има време за собственото си семейство. Тя охотно го беше допускала до леглото си, а след това го беше ругала всеки път, като установеше, че е бременна, и го беше отпращала. След като се беше родила Карълайн, тя беше отказала веднъж завинаги да изпълнява съпружеските си задължения. По същото това време той беше започнал да пътува по поръчение на Министерството на външните работи. И по този начин не беше разбрал как са пораснали децата му. Сега съжаляваше за пропуснатите години от детството им.

Въздъхна. После се изправи и седна на стола, на който преди малко беше седяла Луси.

— Разкажете ми какво правихте днес — поде, опитвайки се да игнорира емоциите от последните няколко минути.

Отначало бавно, след това по-уверено и бързо Карълайн и Робърт възстановиха случилото се през деня. Даже и Дейвид се включи с едно-две изречения, когато окончателно осъзна, че баща му не възнамерява да излиза.

След като излезе от учебната зала, Ричард се разходи из къщата, търсейки някой, с когото да си поговори. Когато разбра, че господин Мередит вече се е оттеглил в покоите си, той взе книга от библиотеката, върна се в стаята си и се опита да чете. Бързо се отказа, настани се по-удобно върху стола и съвсем скоро се унесе в дрямка.

Шумът на затваряща се врата го събуди. Той се изправи и се ослуша. Дочу шум от съседната стая.

— Луси? — извика и след това отвори вратата.

Тя седна в леглото.

— Да?

— Добре, че все още не си заспала. Исках да говоря с теб.

Сърцето й, ускорило пулс при звука на гласа му, сега като че се успокои.

— За какво? — попита тя и така силно стисна ръце в юмруци, че кокалчетата й побеляха.

Той я изгледа учуден.

— За децата, разбира се. Ти се оказа права. Не трябваше да се съмнявам в преценката ти.

Думите му би трябвало да я успокоят, каза си Луси. Но тя си припомни как той я отпрати да отиде сама на бала и предпочете да остане с децата.

— Права ли? — попита тя прегракнало.

— Трябваше да ме накараш да те изслушам.

— Как? Ти познаваш децата си по-добре от мен.

— Очевидно не. Чу какво казаха. Те ме мразят.

— Ричард, не те мразят. Обичат те.

— Даже и Дейвид ли? — попита той. После се замисли над това, което току-що беше казал, и се запита колко всъщност мъже наистина се интересуват от децата си. Най-много да се зарадват, че им се е родил син, но рядко някой щеше да седне и да се замисли за наследника си. Даже и родителите му, и приятелите им бяха същите. Припомни си, че когато посещаваше училище, едва ли имаше повече от две-три момчета, сред тях и Едуард, които получаваха редовно писма от родителите си или някой от семейството им ги посещаваше. Когато беше във ваканция, родителите му даже не си бяха вкъщи. Заминаваше направо от училище при дядо си в Уелс, а после, след като дядо му умря, започнаха пребиваванията му при приятели като Едуард. Така ли се беше държал и той със своите деца?

Лицето му се сгърчи от болка при тази мисъл, измъчвала го през цялото време, след като пожела лека нощ на децата си.

Луси го беше наблюдавала през цялото време и беше видяла как изразът на лицето му се променя в зависимост от това какво мислеше и й се прииска да го погали.

— Дейвид нямаше да бъде толкова разстроен, ако не те обичаше толкова — опита се да го убеди тя. — А и повече не е споменал, че предпочита да отиде при родителите на Джулия.

Тя улови ръката му и го притегли да седне на леглото до нея. Погали го по бузата, опитвайки се да го успокои. Опитвайки се да отнеме поне част от болката му.

— По-добре да беше споменала.

— Какво? Защо?

Луси се отдръпна от Ричард. В мига, в който си беше помислила, че може би го разбира, той я беше изненадал неприятно с реакцията си.

— Не. Нямах предвид това — каза той. — Или може би имах точно това предвид. О, вече не знам…

Луси за миг го изгледа. После, независимо, че я владееха противоречиви чувства, наклони глава към него:

— Ела да си лягаме, Ричард. Утре отново ще говорим.

Той извърна глава и я погледна. Не му се искаше да се отказва от разговора, прекалено много бяха съмненията. Но след това въздъхна и се пъхна под завивките. Луси духна свещта и позволи на Ричард да я вземе в прегръдките си.

На следващата сутрин, докато Луси се занимаваше с подготовката за празненството същата вечер, Ричард заведе децата в парка. Той не забеляза двойката, която ги наблюдаваше от каретата, спряла недалеч от къщата.

— Това е най-големият — прошепна жената.

Тя дръпна кожената завеса и се вгледа в момчето.

— Казах ти, че всички са тук — промърмори с дрезгав глас мъжът до нея. — Внимавай да не те видят.

— Не съм толкова глупава — беше гневният й отговор, после тя се наведе напред и заповяда на кочияша да последва каретата с Ричард и децата.

— Не се дръж тогава като глупачка!

Тя се извърна да го погледне, но този път не каза нищо. Когато каретата пред тях намали ход и спря пред входа на парка, каретата, в която бяха те, продължи и ги подмина.

— Нека и ние да слезем тук — предложи тя.

— Много е опасно.

— Глупости!

И преди той да може да я спре, тя извика на кочияша, че го освобождават.

— Трябва да разберем нещо повече. Плати на кочияша.

Мъжът измърмори нещо под сурдинка, но се подчини на изреченото със заповеднически тон от нея.

Внимателно прикривайки се, те успяваха да следят съвсем отблизо Ричард и децата. Вървяха пред тях достатъчно далеч, за да могат в миг да избягат, но и достатъчно близо, за да могат да чуят за какво си говорят. Когато стана така, че Дейвид се оказа начело на групичката, жената се усмихна.

— Той ли е? — попита мъжът.

— Да.

По тона й личеше, че е много развълнувана.

— Хайде да тръгваме — чуха да казва Ричард.

— Но още не сме пили мляко — взе да протестира Робърт.

Карълайн също се помъчи да убеди баща си да поостане още малко. Дейвид просто загледа баща си гневът му беше твърде силен, за да може така лесно да му прости, както бяха сторили по-малкият му брат и сестра му.

— Трябва да взема един пакет.

По тона на гласа му децата разбраха, че не бива повече да спорят с него. Робърт даже и не се обади.

— Какво има в него? — попита Карълайн, вдигайки глава към баща си.

— Нещо, предназначено за Луси.

— За празненството довечера ли? — искаше да знае момиченцето. — Тя пак ще бъде хубава, нали? Даже по-хубава от Арабела.

Карълайн улови баща си за ръка и лекичко подскочи. Дейвид се извърна към нея и се опита да я подразни, правейки гримаса, но тя не му обърна внимание.

Ричард се засмя.

— Елате. Ще ви отведа вкъщи.

Дейвид отново измърмори нещо под сурдинка Баща му го изгледа строго.

— Ето я каретата, татко — изрече бързо момчето, когато забеляза погледа на баща си.

После се обърна към Робърт.

— Ще съм в нея преди теб, Робърт.

— Ами… — отговори брат му и се затича, а след него хукна и Дейвид.

— Глупаци — обобщи Карълайн и усмихната вдигна глава към баща си по начин, който го накара да осъзнае защо бащите на хубавите момичета побеляват по-рано, отколкото бащите на момчетата.

Мъжът и жената, които сега тръгнаха след тях, си размениха съучастнически погледи. Те наблюдаваха, докато семейството се качи в каретата, после мъжът направи знак на един кочияш, който чакаше клиенти през входа към парка.

Когато Ричард се върна с децата вкъщи и ги остави под грижите на гувернантката и учителя, разбра, че разходката е продължила по-дълго, отколкото беше предполагал. Затова се отказа от вечерята и веднага излезе. Когато се върна, вече беше станало време да се преоблича за празненството.

През по-голямата част от деня Луси беше заета да уточнява последните детайли за предстоящото празненство. Но намери и време да влезе в учебната зала и да обещае на децата, че ще могат да наблюдават пристигането на гостите от най-горната стълбищна площадка.

— И ще поръчам на готвачката да ви донесе от същите ястия като за гостите — обеща им с усмивка, припомняйки си колко вълнуващо беше за самата нея, когато като дете й позволяваха да наблюдава пристигането на гостите и после да опита от ястията, приготвени специално за тях.

— Ще дойдете ли с татко да ни видите, преди да дойдат гостите? — попита Карълайн почти с плач.

Робърт и Дейвид направиха гримаси, след като чуха въпроса й. Тя се извърна да ги погледне.

— Е, добре де, нали вчера пак трябваше да ходят на бал, а пък дойдоха?

— Ще се опитаме — отговори й Луси с усмивка, прикриваща болката при спомена за случилото се предната вечер. — Само дано гостите ни не започнат да пристигат по-рано.

— Дядо може да ги посрещне вместо вас — предложи Робърт. — Днес ми каза, че и той ще присъства на бала. Обаче как ще се изкачи по стълбите.

В този миг по-големият му брата го изгледа насмешливо.

— Чух, когато Джарвис каза на единия лакей да го пренесе — изрече Дейвид с такъв тон, сякаш очакваше Робърт да му възрази. — И да пренесе и инвалидната му количка.

— О! — успя само да възкликне по-малкото момче. После децата отново извърнаха погледи към Луси очаквателно. Тя им се усмихна, пожела им довиждане и си излезе.

Докато стигна стаята си, вече куцаше. Не обърна обаче внимание на болката и за пореден път провери дали всичко по предварително изготвения от нея списък от необходими за празненството неща е свършено. След това се протегна и за миг затвори очи.

— Сега да си взема вана — промърмори тя, чудейки се дали ще й остане време и за лека дрямка. Докато чакаше да донесат водата, още веднъж провери мислено всички детайли по празненството, с надежда нищо да не е пропуснала.

Когато вече се беше отказала да се надява, че ще успее да се приготви, преди да пристигнат гостите, в стаята влезе Ричард, облечен в черно и бяло — комбинация според най-последната мода. Той се усмихна, оценявайки балната й рокля в морскозелено, гарнирана с бродерии в златно. Това съчетание още по-добре подчертаваше белотата на кожата й. Беше сложила и перлите си.

— Мисля, че тези бижута ще подхождат повече на роклята ти — обяви той, докато й подаваше кутия с гривна, огърлица, обици и декоративен гребен от злато и диаманти.

Лекичко я улови за раменете и я обърна така, че да може да разкопчае пърлената й огърлица. Луси се загледа в бижутата, които държеше. После се опита да се извърне и да погледне Ричард в очите.

— Не се извръщай още — каза й той, докато се мъчеше да открие закопчалката.

Най-накрая откопча огърлицата и я подаде на Бети, която също беше в стаята.

— Подай ми огърлицата — каза на Луси, докато лекичко я галеше по врата и раменете.

Тя отвори уста и усети, че се задъхва. Извърна се и с устни докосна ръката му.

— Ричард, нямаше нужда — прошепна.

Той закопча огърлицата и извърна Луси с лице към себе си.

— Но аз исках да ти ги подаря — промълви той меко, вглеждайки се в очите й — толкова сини, като морето в слънчев ден.

Бети нервно потрепери. Ричард се отдръпна от Луси.

— А сега нека слугинята сложи гребена в косите ти — предложи той.

Без да каже и дума, Луси седна пред тоалетката. Макар да наблюдаваше какво прави Бети с косата й, тя не изпускаше от поглед и Ричард. Той й се усмихна и тя усети като че топли вълни преминаха през нея. Гледаше го като хипнотизирана. Ако бяха сами, вече щеше да е в прегръдките му и да е забравила напълно предстоящото празненство.

Когато Бети бе окончателно готова с прическата й, Луси се изправи и се огледа още веднъж в огледалото. После се извърна към Ричард и го погледна. Той пристъпи крачка към нея. Тя разтвори устни и ги облиза. Припомняйки си, че гостите всеки миг ще започнат да пристигат, той й подаде ръка. Тя въздъхна и сложи ръката си върху неговата.

Малко по-късно, застанала до баща си, Луси приветстваше гостите усмихната и очите й блестяха. Не беше от дълго време в Лондон, но лесно се беше вписала в обществото най-вече защото одумванията и клюките, които беше очаквала да чуе за себе си, просто не се бяха появили. Тя хвърли бърз поглед на съпруга си, който не се беше отделял от нея, откакто започнаха да прииждат гостите, и му се усмихна. Той отвърна на усмивката й с усмивка.

— Ще танцуваш ли с мен? — прошепна в ухото й. Тя поклати глава и се извърна да поздрави току-що пристигналите нови гости. Музикантите известиха присъстващите за предстоящия първи танц и гостите започнаха да се подреждат.

— Не мога да си позволя да танцувам, преди да са дошли всички гости — каза му тя в една от паузите между представянето на новопристигналите.

— Мога да чакам — увери я той и й намигна.

Против волята си тя му се усмихна.

Баща й се извърна да й каже нещо, но предпочете да замълчи, наблюдавайки щастливия израз на лицето й. Независимо, че празненството беше заради Арабела и Едуард, то се беше оказало добра възможност дъщеря му отново да заеме мястото си в обществото. Макар отначало да не беше убеден в правилността на решението й да се омъжи за Ричард, господин Мередит беше доволен от промяната, настъпила у Луси след женитбата.

Още щом последният гост пожела лека нощ, цял Лондон вече говореше — не само за Едуард и Арабела, но също и за Ричард и Луси.

Ричард беше завъртял във вихъра на танца Луси. Нещо повече, беше я задържал и танцувал с нея три танца подред. Едва когато тя беше се оплакала, че е изтощена, той я беше отвел да седне и да си почине. А когато тя се беше оттеглила в покоите на децата, за да се увери, че при тях всичко е наред, той я беше последвал, не желаейки повече от минута да я губи от погледа си. Наблюдавайки ги как излизат от балната зала, гостите веднага бяха започнали да правят най-различни предположения, но в едно никой не се беше усъмнил — че се обичат.

В малка къща в не най-богатата част на града, една жена се разяри, след като чу разказа как е преминало празненството.

— Направо скандално — обясни приятелят й, после наклони глава към нея. — Чух, че бижутата от злато и диаманти, които тя носеше, са й специален подарък от съпруга й. Един от диамантите беше голям колкото нокътя ми.

Слушателката му за миг не реагира. После устните й се разтеглиха в усмивка. Никой, който би могъл да я наблюдава в този миг, не би могъл да бъде заблуден какви чувства я вълнуваха.

— Злато и диаманти ли? Добави и тях в списъка. — Тя замълча за миг.

— А писмото? Какво стана с писмото? — попита.

— Всичко върви по план.

Той се засмя, разхлаби шалчето си и продължи:

— Никой не ме забеляза. Чаках, докато засвири музиката, и после се промъкнах в къщата заедно с няколко души, които току-що бяха пристигнали. Никой не се заинтересува от мен.

— А за какво ли? — каза тя и сведе глава, за да може той да я целуне по шията. — Казах ти, че точно така и ще стане.

По лицето й премина сянка.

— Не ми се понрави обаче да си стоя вкъщи сама. Трябваше и аз да дойда.

— Твърде опасно е, скъпа моя. Но ти вземаш решенията. Искаш ли да променим плана? А сме близо, толкова сме близо — прошепна той.

После я прегърна и притисна към себе си. Бръкна в джоба си, извади оттам малка брошка във формата на камея със златен обков и й я подаде.

Тя прие подаръка, усмихна се и това й подейства някак отпускащо.

— Прав си. Просто трябва да изчакаме още съвсем малко.

Тя изгледа бедно обзаведената стая и прошепна:

— Повръща ми се от това място.

— Можехме да заминем веднага за Америка.

— Америка? Все още ли се стремиш към този континент? Това даже вече не е модно. Знаеш, че не бях в състояние да пътувам! — И тя го изгледа с такъв поглед, сякаш хвърляше цялата вина за крехкото си здраве върху него.

— Моя беше вината. Чаках прекалено дълго за теб — предпочете да се съгласи с нея той, знаейки, че признанието за собствената вина е единственият начин да предотврати по-нататъшното разгаряне на спора.

— Точно така беше — каза тя и лекичко го плесна по бузата. — Но повече няма да променяш плановете ми, нали, скъпи?

— Никога.

Мъжът отстъпи назад, очите му проблясваха. Очакваше нов изблик на гняв, но нищо подобно не се случи.

Жената му се усмихна. После се извърна и се запъти към вратата. Точно пред нея се спря и го погледна през рамо.

— Идваш ли? — попита.