Удобно решение

Глава петнадесета

Първата част от пътуването им премина в мълчание. Луси понечи да хване Ричард за ръка, но не посмя, виждайки изражението на лицето му. Тя събра ръце в молитвен жест.

Вече близо до странноприемницата, която беше избрал Смит, те освободиха кочияша и изминаха пеша останалата част от пътя. За изненада на Луси никой вътре в нея не им обърна внимание.

— Не говорете. Аз ще се оправя — каза Смит, после се вгледа в мъжете. — Трябва да имате по-уморен вид, нали сте работили с часове.

Ричард отпусна рамене и се постара да изглежда много изтощен. Едуард се опита да го имитира.

Не след дълго се настаниха в каруцата. Луси седна до съпруга си, докато Смит и Едуард се сместиха сред остатъци от зеле и други зеленчуци, явно превозвани с каруцата, преди те да я наемат. Едуард беше предложил да се направят на пияни, но Смит не се съгласи с аргумента, че фермерите ще предпочетат да не си харчат с труд спечелените пари за алкохол, още повече, че те самите си правеха алкохола. Вместо това се свиха, преструвайки се на заспали.

Пътят беше неравен и не след дълго Луси се почувства като разнебитена, Ричард я беше предупредил за това. Но нито едно оплакване не излезе от устата й. Тя стисна зъби, само лицето й леко пребледня. Съпругът й веднага разбра какво чувства, но нищо не каза. Нали я беше предупредил…

Тъкмо бяха подминали кръчмата, известна като При Джордж в Гринуич, а после и тълпа мъже, вървящи в посока към града, когато Смит каза на Ричард да спре. Озъртайки се наоколо, той насочи каруцата към едно голямо дърво, надявайки се клоните му да им осигурят някаква защита против любопитни.

— Мислех вече, че няма да дойдете — каза един мъж, показвайки се откъм единия край на каруцата. — Тогава щеше да се наложи да тръгна да ви търся.

Мъжът едва дишаше и трудно му се разбираше какво говори.

Пренебрегвайки думите му, Смит започна да го разпитва направо.

— Там ли са още?

Мъжът кимна.

— Колко са?

Мъжът почти полегна върху каруцата, опитвайки се да успокои дишането си.

— Джоунс, колко са?

Мъжът вдигна три пръста. Останалите го загледаха с известна изненада.

Джоунс си пое дълбоко дъх и после го изпусна бавно. Едва когато дишането му се поуспокои той се обади отново:

— Двама мъже и една жена. Бяха повече, но другите си заминаха.

Ричард се наклони към него, устните му се разкривиха в доволна от чутото усмивка.

— Колко далеч е този обор? — попита той.

— На около две мили по този път.

Джоунс пое бутилката вода, която му подаде Смит, и отпи голяма глътка.

— Защо сте довели и жена със себе си? — попита той, изглеждайки Луси от глава до пети.

— Тя настоя — обясни Смит, потупвайки леко приятеля си по гърба. — Тя е мащехата на момчето.

— Вие видяхте ли го? Добре ли е той? — попита Луси.

Сърцето й биеше толкова силно, че тя едва чуваше собствените си думи. Ричард се наведе още повече към Джоунс, за да чуе какво ще й отговори.

— Надникнах там рано тази сутрин, докато те още спяха. Той лежеше завит близо до пещта. Не ми заприлича на много изплашено дете — каза й Джоунс.

— Тази сутрин ли? А по-късно не сте ли го виждал?

Той поклати глава.

— Дайте ми още вода. Беше много горещо днес.

— Сега ни разкажете нещо повече за обора — помоли Едуард.

Джоунс се дръпна, някак изненадан от особеното му произношение. Не се срещаше често с хора от аристокрацията. После скочи от каруцата на земята и около него се вдигна облак прах.

— Само една врата ли има? — попита Ричард.

Мъжът кимна.

— Никакъв шанс да ги изненадаме.

— Не и през вратата.

Смит смръщи вежди.

— Ами ако се представим за други? — попита Луси и се загледа в посоката, която беше посочил Джоунс, сякаш можеше да зърне Дейвид от такова разстояние.

— Какво имате предвид? — попита Смит.

Ричард се извърна към нея и я целуна. Тя се изчерви.

— Представете си, че каруцата се счупи тъкмо като минаваме оттам — каза съпругът й и Луси кимна като потвърждение, че е разбрал идеята й. — Казахте, че пътят минава точно покрай обора, така ли? Можем да се престорим, че търсим някого да ни помогне да поправим каруцата.

— Но се постарайте да не говорите — каза Джоунс. — Само една дума да продумате и те веднага ще разберат, че не сте работници.

Смит кимна.

— Вашата жена най-добре да се представя за моя дъщеря — предложи той. — И ако може да се престори на болна или нещо такова.

— Куцането ти! Престори се, че си ударила лошо крака, когато едно от колелата се е счупило — каза Едуард.

— Най-накрая куцането ми да послужи за нещо — вметна Луси, опитвайки се да се усмихне, макар да беше все още силно изплашена.

Тя загледа Ричард, който беше смръщил вежди.

— Как ли ще реагира Дейвид, като ни познае?

— Да, и това трябва да имаме предвид. Но той никога не ни е виждал така облечени. Ако нахлупиш шапката си ниско и същото направим и ние с нашите шапки, и ако гледаме все надолу, може би ще успеем да го заблудим — разсъди на глас Ричард. — И трябва да изглеждаме по-мръсни.

— Аз вече се чувствам все едно върху мен има повече прах, отколкото дрехи — оплака се Луси.

Но позволи на Ричард да я свали от каруцата долу, напълни шепите си с пръст и посипа лицето и дрехите си. Същото сториха и съпругът й, и брат й.

— Достатъчна ли е маскировката, господин Смит? Както беше заета известно време по този начин, страхът й, макар да не изчезна напълно, поне отстъпи на заден план в съзнанието й.

Щом видяха, че на лицето на Смит се изписа одобрение, те се качиха обратно в каруцата. Този път Ричард се присъедини към Едуард и Джоунс и седна във вътрешността й, а Смит подкара конете.

Докато пътуваха, се уговориха какво ще правят. Оборът се намираше от другата страна на невисок хълм, скрит в долината. Планираха да загубят колелото тъкмо като изкачат най-високата част на хълма. С дупките по пътя предположиха, че каруцата така или иначе едва ли би издържала здраво до обора. Нито Едуард, нито Ричард изказаха някакво възражение, макар и двамата да си помислиха какво ли би станало, ако похитителите имат съгледвач на върха на хълма.

Имаха обаче късмет. След като Смит измъкна винта, който придържаше колелото, всички веднага слязоха и продължиха на бавен ход — никой не искаше да пострада, когато каруцата се счупеше. Бяха почти на средата на пътя от хълма надолу до обора, когато колелото се изплъзна и търколи. Каруцата продължи бавно по нанадолнището и спря. С накуцване много по-силно, отколкото в най-лошите й дни, Луси се качи да полегне в нея, докато Смит успокои конете. Едуард и Ричард се покатериха при нея, а Смит и Джоунс в това време отвързаха конете.

— Добре ли си? — прошепна брат й, вдигайки я на ръце, за да я свали от каруцата.

Тя кимна и едновременно с това изпъшка. Ричард я погледна с разтревожени очи.

— Кажи му, че скоро ще се оправя — прошепна тя в ухото на брат си.

Той се извърна към Ричард и му направи знак да се приближи.

— А сега ме свали на земята — каза Луси, когато вече можеха добре да бъдат видени откъм обора.

Брат й се подчини. Тя направи една-две крачки, като при това накуцваше много силно и след това се строполи на земята. Мъжете понечиха да я вдигнат, но тя успя да се изправи. Едуард я подхвана за лакътя.

— Много добре, сестричке — прошепна той, докато се опитваше безуспешно да поизтрие лицето й.

Тя му се усмихна почти незабележимо и притвори очи. Смит в ролята си на припрян баща се защура около тях, крещейки различни заповеди — заприлича им на куче, което се мъчи да хване опашката си.

— Дайте я тук — каза той, мъчейки се да звучи не като градски човек. — И иди, викни помощ.

Преди да посегнат към дръжката на вратата, тя се отвори и в рамката й се показа едър мъж.

— Туй вашия обор ли е? — попита Смит. — Може ли да ни помогнете за каруцата? Счупи се. И дъщеря ми лошо се удари.

Мъжът погледна назад през рамо сякаш чакаше нареждане. За миг се поколеба, после видя строшената каруца и кимна. Сякаш прекалено изплашен, за да обърне внимание на опита на мъжа да ги спре, Смит мина покрай него и влезе в обора. Едуард внесе Луси, огледа се и се запъти към натрупаната в отсрещния край слама. Вторият мъж вътре понечи да ги спре, но дамата до него поклати глава. Едуард положи сестра си внимателно върху сламата и се изправи.

— Добре ли си, момичето ми? — попита Смит, стараейки се да наподоби селско произношение.

Докато минаваше покрай Едуард се опита да огледа обора, но освен двамата вътре не забеляза момчето.

Луси усети раздвижване зад себе си. Тя лекичко отвори очи и се извърна на една страна. Дейвид се беше втренчил в нея. Ръцете и краката му бяха завързани, а около устата му имаше кърпа. Беше я забелязал и започнал да се мъчи да се освободи от въжетата. Тя поклати глава в знак на несъгласие и той спря.

— Ще те вземем веднага щом оправим каруцата — каза Смит и потупа Луси по бузата. — Джоунс, я донеси вода. И ти, непрокопсанико — Смит посочи Ричард, — връщай се при каруцата. Ако я беше я потегнал, както трябва, преди да тръгнем от Лондон, нямаше да стане, каквото стана.

И той се загледа как Ричард и Джоунс излязоха от обора. После сякаш едва сега забеляза останалите присъстващи, той се обърна към тях и направи лек поклон.

— Благодарен съм ви, че ни позволихте да настаня дъщеря си тук, докато се оправим. Не очаквах да видя някой като вас в такова запуснато място.

Дамата се усмихна.

— Тук съм, за да взема решение за този обор. Управителят на недвижимото ми имущество — каза тя и посочи към мъжа, застанал до нея, не обръщайки внимание на киселата физиономия, която той направи — ми предложи да се откажа от него.

Докато говореше, тя свали воалетка, спускаща се от малката й шапчица, така че лицето й напълно се скри и Смит едва различаваше очите й. От другата страна на вратата Ричард, очакващ сигнала на Смит и притеснен за сина си, замръзна от ужас и изненада, когато чу гласа й.

— Т-татко — чу Ричард да се обажда Луси, нарочно заеквайки.

Чу стъпките на Смит, втурнал се към нея.

— Ще се оправиш, момичето ми — каза успокояващо Смит. — Най-малката ми — извърна се той към дамата, за да извини внезапното прекратяване на разговора. — За първи път дойде с нас в града. И вижте сега какво стана.

После се извърна към вратата и подаде уговорения сигнал на партньора си, че детето е намерено.

— Надявам се да се оправи. А сега ви желая приятен ден.

Дамата повдигна леко велурената си пола, изправи се и понечи да си тръгне. Успя да направи само няколко крачки, когато Ричард, усещайки сякаш нещо му пречи в гърлото да диша, се изправи на пътя й.

— Ричард — прошепна тя, като ръката й се задържа на дръжката на вратата, по-скоро за да се подпре.

— Не очакваше, че ще ви открием, нали, Джулия? — Макар да беше пребледнял, гласът му си оставаше твърд. Гневът запали пламъчета в очите му. — Къде е той? Къде е синът ми?

— Тук е при мен — обади се Луси.

Луси по-скоро усещаше, отколкото чуваше хленченето на момчето. Възползвайки се от настъпилата суматоха, тя се приближи до Дейвид и го взе в прегръдките си.

— Той е и мой син — напомни Джулия на мъжа, на когото повече не гледаше като на свой съпруг.

Тя направи крачка към Ричард и му се усмихна сякаш да покаже колко приятна за нея се е оказала възможността отново да го види. Мъжът до нея беше пребледнял. Той бавно пъхна ръка в джоба на връхната си дреха.

— Не се ли радваш да ме видиш? — опита се да кокетира тя. — Каква прекрасна тройка правим само, нали — ти, аз и това момиче, за което сега си женен. Хората ще клюкарстват, но ние няма да им обръщаме внимание. И без това предпочитам провинцията пред Лондон. Е, ако ти беше херцог, щяхме да сме по-добре.

Тя направи още няколко крачки към Ричард. Мъжът, който стоеше до нея, напротив, отстъпи и застана така, че да се окаже в сенчестата част на вътрешността на обора. Луси, която отначало не беше чула добре думите на Ричард, усети като че й се завива свят. Едуард, поразен от мисълта какво би могла да означава за сестра му появата на законната съпруга на приятеля му, застина на мястото си и извърна очи към Луси. Лицето й беше бледо, но не изглеждаше да е загубила присъствие на духа.

— Защо? За какво беше тази криеница? — попита Ричард, за миг забравяйки присъствието на останалите.

— Защо не! Не можеш да отречеш, че с радост се отърва от мен. И така евтино — подразни го Джулия.

Беше застанала много близо до него, толкова близо и сякаш единствената преграда между тях беше спуснатата й воалетка.

Щом Джулия започна да сипе предизвикателните си думи към Ричард, Луси притисна още по-силно Дейвид към себе си и сложи ръка на останалото му неприкрито ухо. Беше по-разтревожена за него, отколкото за себе си.

— Ричард, не забравяй, че и синът ти е тук — извика тя, притеснена от гневните им реплики.

В същото време със свободната си ръка се опитваше да развърже въжетата, с които бяха стегнали краката му.

Ричард замълча за миг и веднага усети как като че гневът му намалява. Джулия се извърна и очите й блеснаха.

— Госпожа Блаунт, предполагам — каза тя и горчиво се засмя. — Представям си как ще се произнесе обществото, като разбере, че Ричард е двуженец. Всички ще говорят за нас. А когато клюките отшумят, вие ще бъдете изхвърлена от обществото, макар някои и да изпитат съжаление към вас. Помислете си добре — делила сте легло с мъж, който не ви е съпруг.

Тя се извърна отново към съпруга си.

— Спал си с нея, нали, Ричард?

И в обора отново се разнесе ужасният й смях.

Опитвайки се да не покаже колко я е огорчила сцената, предизвикана от Джулия, Луси стана и помогна на Дейвид да се изправи.

— Едуард, би ли го извел навън да го доразвържеш? — попита тя, убедена, че брат й ще изпълни молбата й, макар да съзнаваше, че той би предпочел да остане.

Брат й не сваляше очи от първата съпруга на приятеля му. Дейвид се беше сгушил до Луси и не искаше да тръгне. Тя сведе глава и го целуна.

— Върви с Едуард, скъпо дете. И аз ще дойда след малко.

— Не я слушай, Дейвид. Ела при своята майка — кресна Джулия, сякаш забравяйки за въжетата, които все още бяха около ръцете му и с които по нейна заповед го беше завързал един от помагачите й.

Детето облиза с език устните си, сякаш се готвеше да каже нещо, но само поклати отрицателно глава. Едуард го взе на ръце и се насочи към вратата, стараейки се да бъде колкото се може по-далече от Джулия и партньора й.

Когато разбра, че синът й няма да дойде при нея, Джулия смръщи вежди.

— Да не си посмял да изведеш сина ми оттук — извика тя със заповеднически тон.

Едуард продължи, като че нищо не е чул.

— Спри! — изкрещя тя.

Дейвид скрил лице в дрехите на Едуард.

Смит в това време започна да отстъпва назад и се скри в едно от отделенията за животни. Опита се да не губи от поглед вратата, също както и съучастника на дамата. Ричард се отдръпна от вратата и влезе по-навътре в обора. Смит се усмихна. Сега виждаше спокойно какво прави Джоунс, оставен за охрана отвън. Явно се беше справил с първия мъж, който се беше показал на вратата отначало, защото бавно, стъпка по стъпка се промъкваше вътре, като се стараеше да го прави безшумно и наистина успяваше — бяха го забелязали само Смит и Едуард, които единствени гледаха към вратата в този миг.

— Няма да го дам толкова лесно — кресна Джулия. — Саймън!

— Да, скъпа моя? — каза мъжът, излизайки от сянката с револвер, насочен към Ричард.

— Накарай ги да се откажат.

Джоунс насочи револвера си към него, но на пътя на куршума щяха да се окажат Едуард и Дейвид и засега се отказа да стреля. Затова продължи да влиза по-навътре в обора. Смит изруга наум, след като прецени, че и той не би могъл да стреля в похитителите, без да улучи някой от другите.

— Върни веднага момчето, където беше — нареди Саймън. — Или ще стрелям в него.

Едуард веднага спря, лицето му в миг беше пребледняло. Сведе глава и погледна към момчето, после към сестра си. В джоба на дрехата си имаше револвер, но сега не би могъл да си послужи с него. Дейвид захленчи.

— И след това да ви видя всичките какво ще правите — продължи Саймън, посочвайки на Луси и Едуард да се приближат до Ричард.

Двамата с Джулия сякаш бяха забравили Смит. Той в това време зае такава позиция, че да може да вижда всички.

Джулия се засмя.

— Да не мислеше, че ще оставя планът ни да се провали? — обърна се тя към Саймън и с победоносно вдигната глава се приближи до него.

Луси хвана ръцете си една в друга, надявайки се така да не проличи, че трепери. С крайчеца на очите си видя, че Едуард пусна Дейвид на земята. Разбирайки, че детето окончателно се е освободило от въжетата, тя по никакъв начин не промени изражението на лицето си, за да не привлече вниманието на похитителите.

Джулия изобщо не им обърна внимание, все още твърде заета от сблъсъка със съпруга си.

— Не искаш ли да знаеш какъв беше планът ми, скъпи съпруже? — попита тя, копнеейки да покаже качествата на ума си.

Ричард сви рамене. В очите й се появиха пламъчета. Тя тръгна към него, но се спря на известно разстояние.

— Мръсник такъв! Няма да допусна да загубя. По-добре ще е ако се държа на разстояние. Има какво да поспорим с теб, нали? Саймън, разкажи на Ричард за плана ни.

Партньорът й се намръщи.

— Кажи му — настоя тя.

След като Саймън и този път не се обади, тя се извърна към него и се засмя.

— Страх ли те е от тях? — попита го. — Докато Дейвид е при нас, ще сме добре.

Не толкова заслепен от гняв както Джулия, Саймън запази мълчание и не сваляше очи от Ричард, Луси и Едуард, усещайки заплахата за плановете им, която се четеше в очите им.

Въпреки че Луси гледаше към Дейвид, тя надаваше ухо и към шума, идващ откъм Дейвид — шум от стъпки и разбра, че детето бавно пристъпва към вратата. Пожелавайки му да успее в бягството си, тя затаи дъх. Ричард полуизвърнат към сина си, също забеляза движенията му, но по никакъв начин не показа чувствата си в този миг. Едуард пъхна ръце в джобовете си, като че демонстрирайки безсилие, и веднага обви пръсти около револвера.

— Приближете се един към друг — обади се Саймън.

Тримата машинално направиха крачка един към друг. Саймън се вгледа по-внимателно в групичката и едва сега забеляза, че някой липсва.

— Къде е баща й? — попита той.

— Баща й ли? — разсмя се Джулия, но в смеха й нямаше радост. — Къде сте, господине? — извика тя и закрачи, проверявайки едно след друго отделенията за животни.

Смит в това време се прехвърляше бързичко от отделение в отделение, използвайки шума от стъпките на Джулия. Джоунс, забелязвайки какво прави партньорът му, зае позиция в другия край на отбора. Когато Джулия започна претърсването, той се прикри зад една колона и застина, надявайки се да не бъде открит. Дейвид, застанал до една купа слама, внимателно се огледа. Забелязвайки, че нито Джулия, нито Саймън му обръщат внимание, той извърна глава към баща си и Луси. Ричард, наблюдаван от Саймън, не отвърна на погледа му. Луси, леко вдигайки полата си, прикри жеста, с който посочи на Дейвид вратата. Момчето разбра и с бавна крачка се насочи натам.

Осъзнавайки, че детето се нуждае от прикритие, Смит реши да привлече вниманието към себе си. Той пристъпи в центъра на обора с протегнати напред ръце. Дейвид се втурна към вратата и на слънчевата светлина ясно се видя насиненото му лице. Луси усети, че Ричард се вцепени. Тя сложи ръка на рамото му.

— Те ме накараха да се представям за неин баща — казваше в това време Смит. — А аз не исках да си загубя работата и… Какво може да направи човек, като има такъв господар?

Той посочи Ричард и спря на известно разстояние от тях, сякаш се страхуваше да ги приближи.

— Не се изпречвай на пътя ми, човече — изсъска ядно Джулия. — И млъкни най-после.

Изведнъж се сепна, извърна се и извика:

— Дейвид? Къде си, момчето ми?

Огледа се наоколо, сякаш беше забравила къде Едуард беше оставил детето. Ричард направи крачка към нея, за да й отвлече вниманието. Забравяйки за миг за сина си, Джулия реши да провери дали всички останали са на местата си.

— Какво ще правим с тях? — попита тя. — Може би пожар? Този стар обор е чудесен за тази цел, а Саймън прави много хубави пожари. Нали, любов моя?

Той се усмихна и кимна.

— Защо правиш всичко това? — попита Ричард.

— Сякаш не знаеш.

Тя отново се засмя, този път още по-зловещо. Явно беше я обхванала истерия.

— Как се спасихте от предния пожар? — попита Луси, гледайки Джулия в очите.

— Предния пожар… Това беше истинско нещастие. Но тогава разчитах изцяло на Саймън. Ако всичко беше станало, както го бях планирала, нямаше да има нужда да крада собствения си син, за да си осигуря приличен живот.

Тя потрепери от спомена.

— Саймън изчака твърде много.

Шалът й беше започнал да се свлича и тя нервно се загърна.

— Нали ти казах? Трябваше да чакам, докато обявят тревога — каза Саймън.

Смит в това време, надявайки се, че докато мъжът е зает с обясненията си, няма да забележи какво прави, пъхна ръка в джоба, където беше револверът му, но Саймън го заплаши със своя.

— Всичко, което успях тогава да взема, бяха бижутата ми. Само с тях обаче не можех да си осигуря луксозен живот.

Тя се усмихна накриво и погледна съпруга си.

— Донесе ли парите? — попита го остро.

— Сякаш имаше време да мисли за подобно нещо — обади се Луси.

— Той ще направи всичко, което поискам, ако са заплашени децата му.

Джулия удари Луси по рамото. Луси потрепери, но вътрешно се зарадва, че поне останалите са спасени от грубостите на тази жена. Надяваше се Дейвид да не ги изпита отново. Ричард я погледна безпомощно. Той прецени разстоянието между него и Джулия, но разбра, че не ще успее да стигне до нея, преди тя отново да удари Луси.

След като двете групички врагове смениха разположението си, Джоунс отново насочи револвера. Виждайки, че няма никой между него и Саймън, той не се поколеба повече и стреля. Саймън се олюля. Докато падаше, пръстът му натисна спусъка на револвера в ръката му и се раздаде изстрел. Джулия, която се беше затичала към него, политна назад и за миг като че застина на място. После коленете й се подгънаха и тя падна.

— Джулия — прошепна Саймън и зарови лице в земята.

Смит извади револвера си и го насочи към двамата. Едуард поклати глава сякаш искаше да изличи спомена за последните няколко минути от съзнанието си.

— Тя вика теб — каза Смит на Ричард.

Ричард пусна Луси и коленичи до жената, която беше смятал за мъртва от дълго време.

Джулия усети неговото присъствие и отвори очи. Ричард се наведе над нея, мислейки, че ще чуе молбата й за прошка.

— Можеше всичко да бъде мое — каза тя. — Мое. — Закашля се и в крайчеца на устните й се появи кръв. — Ако не беше попречил на плана ми, щях да притежавам всичко.

— Всичко ли? Нали искаше само десет хиляди лири? — остана шокиран Ричард.

— Това беше преди. Преди пожара — каза тя много тихо, гласът й отслабваше. — Всички вие щяхте да сте мъртви.

Тя се закашля отново и лицето й се сгърчи от болка.

— Саймън? — прошепна.

Смит извърна глава да погледне към полегналия мъж и поклати глава. За миг очите й се разшириха, след това главата й се килна настрани.

Щом Ричард коленичи пред Джулия, Луси се втурна навън, за да разбере какво е станало с Дейвид. Ужасена от случилото се току-що, на нея й се прииска да може да заличи спомена за целия този ден. Откри момчето да се крие зад едно дърво. Надничаше оттам и като я видя, се запъти към нея. Очите му вече нямаха онзи невинен и щастлив детски израз.

— Тя не ме обича — каза той тихо.

— Тя искаше да бъдеш с нея — напомни му Луси, вземайки го в прегръдките си и притискайки го силно към себе си.

— За да накара татко да й даде пари. Била е жива и не ми се е обадила. А сега я интересуваха само парите.

Той зарови лице в гърдите на Луси и заплака.

В това време Ричард излезе от обора да ги търси. Сърцето му трепна от радост, като ги видя заедно прегърнати. Дейвид вдигна глава и се втурна към него.

— Татко, защо тя постъпи така с мен?

Въпросът като че увисна между тях. Оставяйки Смит и Джоунс да превозят телата на Джулия и Саймън до най-близкия съд, останалите поправиха каруцата и потеглиха за Лондон. Дейвид се облегна на Луси и спа почти през целия път. Останалите пропътуваха разстоянието в мълчание.

Веднага щом пристигнаха, Луси и Ричард поведоха Дейвид към учебната зала, оставяйки Едуард да разкаже всичко на господин Мередит. След като се нахрани, детето веднага си легна.

— Ще остана при теб, докато заспиш — обеща баща му. — И ще оставя една свещ, запалена в случай, че се събудиш. Ако ти потрябва нещо, повикай Мери.

Луси му пожела лека нощ и излезе.

— Какво беше настроението на Карълайн и Робърт днес, Мери? — попита тя слугинята.

— Доста неспокойни, но иначе както обикновено, госпожо — отговори момичето.

Луси й кимна.

— Кажи им, че ще дойда да ги видя утре сутринта — каза, усещайки, че копнее да усети малките им ръчички около раменете си.

И тя се отправи към покоите си, силно накуцвайки.

Остави се изцяло в ръцете на Бети и слугинята свали дрехите й, после нареди да й приготвят ваната. Топлата вода отпусна мускулите й и поуспокои нервите й. Когато Бети я попита какво е станало, Луси само поклати глава. След като излезе от ваната, отказа всякаква храна и си легна в леглото с мисълта, че би искала да заличи изминалия ден от спомените си. Вместо това си припомни съвсем точно думите, с които Джулия дразнеше Ричард. Погледна към халката си и я свали. После я взе в шепа и сви ръката си в юмрук. Подържа я за миг, но после се протегна и я остави на масичката до леглото. Не тази вечер, може би утре, помисли си тя. Утре ще поговорят за проблемите си.

Доста по-късно, когато тя вече спеше, вратата на стаята й се отвори. Стараейки се да не предизвика излишен шум, в леглото до нея се настани Ричард. В просъница тя се плъзна към него, както правеше обикновено. После изведнъж разтвори широко очи.

— Какво правиш тук? — попита тя, дръпвайки завивките като преграда между тях и придвижвайки се към края на леглото.

— Да не очакваш, че ще спя сам след всичко случило се днес? — попита той, посягайки да запали свещта на масичката от своята страна на леглото.

Тъкмо се извръщаше към нея, когато на светлината на свещта съзря халката й върху масичката до нея. За миг като че се вцепени, после се пресегна и взе халката в шепата си.

— Защо си я свалила? — попита той с усилие. Ако е решила да го напусне… Той не посмя да довърши мисълта си. Но усети тръпки да го полазват.

— Не мога да я нося повече — обясни тя с треперещ глас.

— Защо?

— Ричард, бракът ни не е законен. Нали я чу днес как те нарича двуженец? И брат ми я чу.

— Сега имам само една жена.

— Ричард!

Той обгърна с ръка раменете й. Тя като че замръзна и той се отдръпна.

— Луси, чуй ме — примоли се той.

Тя намести възглавниците си и се облегна, внимавайки да не го докосва. Той въздъхна и също се облегна, без да я докосва.

— За мен Джулия умря преди повече от година. Тази жена с белезите по лицето, която умря днес, не беше майката на децата ми. Аз изобщо не я познавам.

— С белези ли? — попита тя.

— От пожара, предполагам. Никога не ще узнаем. Тя биеше Дейвид, и сега го е била. Трябва да е било много трудно за нея да свикне с мисълта, че вече не е красивата жена отпреди. Изглежда и преди пожара нещо в психиката й като че се е променило към лошо, но аз нищо не забелязах тогава. Дали е било заради връзката й със Саймън Аштън или по някаква друга причина, сега няма значение.

— Но има значение, че само допреди няколко часа беше жива. Това означава, че сватбата ни не е валидна.

— Никой не знае.

— Никой, освен синът ти, брат ми, вече и баща ми и онези двама мъже. Не очаквай да си мълчат вечно.

— Не очаквам.

Той се извърна настрани и протегна ръка, за да я прегърне. Тя не смееше да помръдне. Той се наведе и я целуна, после я притегли към себе си.

— Ще издействам нов документ. Ще трябва да измисля някаква основателна причина, но след случилото се днес няма да е трудно. Само така ще се измъкнем от заплетената ситуация и ще се оженим отново.

Луси като че се вцепени отново и усети как сърцето й ускори пулс.

— Ти искаш да се ожениш отново за мен? — попита тя.

Когато го погледна, в очите й се бяха появили радостни пламъчета.

— Разбира се, че искам.

Той се отпусна назад, без да я изпуска, така че сега тя лежеше върху него и лицето й беше на милиметри от неговото.

— Какво мислеше, че ще направя — че ще те напусна ли?

Тя притвори очи, но нямаше как да прикрие изчервяването си.

— Мислила си го. Мислила си, че ще те напусна.

По лицето му се четеше учудване.

Тя премигна няколко пъти, опитвайки се да предотврати потичането на сълзите й.

— Ти никога не си ми казвал какво изпитваш към мен.

— Но ти го знаеш. Трябва да си го разбрала, че си светлината на живота ми, моята радост, моето щастие — изрече той с плам. — Обичам те! Бракът ми с Джулия не означава нищо. Тя не означава нищо за мен. Но ако те загубя, не знам как ще продължа изобщо да живея.

Тя го целуна и спря потока от думи — същинска музика за сърцето й. Любовните думи, които тя изричаше, докато покриваше лицето му с целувки, накараха сърцето му да пее.

И те се предадоха на обхваналата ги страст.