Викинг

17

— Не те обвинявам, че ме мразиш, но не съм го направил аз — възрази Торн. — Повярвах, че си ме напуснала. Роло и Брита измамиха и мене, и Арен. Една смела робиня, която мрази Роло, ни разкри какво е станало в действителност. Ако не беше тя, щях да повярвам, че си ме напуснала заради друг мъж.

— Просто ме остави на мира, Торн — изхлипа Фиона. — Не мога да те гледам. Детето ни вече го няма. Дори не знам дали е било дъщеря или син.

— Разстройваш я, Торн — намеси се Тайра, отделяйки го от Фиона. — Тя преживя голяма трагедия и й трябва време, за да се излекува.

— Мислиш ли, че аз не страдам? — изрече с горчивина Торн. — Тя изгуби моето дете.

— Сега за пръв път признаваш, че детето е твое — нападна го Фиона и се обърна с гръб към него. — Ужасно съм уморена. Страшно много.

— Ще се оправи ли? — запита Торн тревожно, когато Фиона като че ли се унесе.

— Тя спи, Торн — каза Тайра. — Сега точно това й трябва.

— След колко време ще може да пътува? — запита той.

— Няколко дни, струва ми се. Трябва и почивка и хубава гореща супа, да си възстанови силите. Може би двамата с Арен ще хванете някой тлъст заек. Аз намерих две железни гърнета, имаме още много дърва. Ще приготвя нещо да я нахраня, когато се събуди.

Макар да не му се искаше да излиза навън, Торн се зарадва, че ще може да помогне с нещо. Чувстваше се безпомощен в подобни ситуации, а това усещане никак не му харесваше.

— Съжалявам за загубата ти — каза Арен, когато излязоха от колибата. — Много ще ми хареса да те видя как раздаваш възмездие на Роло и Брита. Постъпката им е отвратителна.

— Така е — каза Торн, мислейки по какъв начин да накара Роло и Брита да страдат заради това, което бяха отнели на него и на Фиона.

Не можеше да понесе мисълта, че и той отчасти е виновен за случилото се. Ако не беше оставил Фиона при Роло и Брита, неговото дете още щеше да бъде в утробата й. Трябваше да преодолеят още толкова много препятствия, че Торн се питаше дали двамата с Фиона ще успеят да се справят с всичко тона. Дори собственият му брат се страхуваше от нея й я мразеше.

Тъкмо тогава забеляза един тлъст заек; инстинктът му на ловец надделя и той моментално престана да размишлява.

Сънят на Фиона добиваше очертания и плътност под затворените й клепачи. Видя Бран, застанал пред нея с нежна усмивка на лицето. Той хвана ръката й и приседна до нея.

— Загубих детето си — каза Фиона с треперещ от мъка глас.

— Не се отчайвай, дете — отвърна Бран и стисна ръката й. — Ще имаш и други деца. Много други деца. Винаги съм знаел, че първият ти син ще се роди на Ман. Ще има силата на баща си и мъдростта на майка си.

— Не. Няма да родя повече деца на Торн. Не мога да понеса отхвърлянето, нито болката да го обичам, а той да не ме обича.

Фиона сигурно бе извикала в съня си, защото Торн веднага се озова при нея и сграбчи ръката й. Все още в призрачното царство между съня и реалността, тя отвори очи, очаквайки да види Бран. Но видя само Торн. Премига няколко пъти, но обичният й приятел и наставник все така го нямаше. После усети изкусителната миризма на готвено и се опита да се надигне. Присви се от острата болка, която прониза вътрешностите й. Тогава действителността се върна като с един удар. Тя беше загубила детето си, и то по вина на Торн. Ако той не бе пожелал да се отърве от нея, детето й щеше да бъде на безопасно място под сърцето й. Не разбираше какво прави той тук.

— Добре ли си? — запита Торн, когато усети, че го е познала. — Боли ли те?

— Боли ме сърцето — прошепна Фиона. — Можеш сам да ми кажеш, че не ме искаш, а не да оставиш Брита да го прави вместо тебе. Отдавна щях да се върна на Ман, ако ме беше пуснал.

Торн си спомни всичко, което беше казал и направил, за да си спечели недоверието на Фиона. Спомни си как я беше обвинявал, че й е харесвало да бъде любовница на Роло. Спомни си как упорито бе отказвал да повярва, че детето, което тя носи, е негово, а вместо това бе давал ухо на лъжите на Брита и Роло.

— Виновен съм за много неща, но не и за това, че те продадоха — каза той.

— Признай си. Ако детето ни беше се родило, винаги щеше да се чудиш чие е — нападна го Фиона.

Торн нямаше какво да каже. Не умееше да лъже. И макар да съжаляваше от цялото си сърце, думите на Фиона бяха отчасти верни. Съмнението, че тя носи дете от Роло, се бе така силно вкоренило в душата на Торн, че той вече не знаеше на какво или на кого да вярва.

— Възможно е — съгласи се той. — Но никога няма да знаем със сигурност. Прости ми, че ти причиних такава мъка. Не ме интересува дали съм омагьосан. Това вече няма никакво значение. Ти си моя, Фиона. Ние още сме съпруг и съпруга според твоя християнски бог.

— Ще си говорите по-късно, Торн — каза Тайра, подканвайки го да се дръпне.

Зад нея стоеше Арен, държейки гърнето със супа, която Тайра беше сварила. Той го остави на земята до Фиона.

— Нямаме чинии, но имаме лъжици — каза Тайра, извади една лъжица от торбата си и я подаде на Фиона. — Ние ще ядем, след като ти се нахраниш.

Фиона посегна да вземе лъжицата от Тайра, но Торн се намеси. Взе лъжицата и започна търпеливо да сипва супа в устата на Фиона, като между всеки две лъжици течност й даваше хапки от свареното заешко. Въпреки че нямаше сол, супата беше богата и засищаща, а когато тя се нахрани, Торн й помогна да легне.

Докато Фиона си почиваше, Торн, Арен и Тайра изядоха останалата супа и месото и започнаха да говорят какво ще правят.

— Фиона не може да пътува — каза Торн, снишавайки глас.

— Какво ще правим? — запита Арен, който много искаше да помогне с нещо на братовчед си и на Фиона.

— Мисля, че ти и Тайра трябва да тръгнете към дома на Гарм, а ние с Фиона ще ви последваме, когато тя укрепне достатъчно.

— Ще можете ли да изкарате тук толкова време?

— Да. И преди съм го правил. Има много дивеч, за да си напълним стомасите, и дърва, за да поддържаме огъня. Имаме кожени наметки, да се пазим от студа, и легло от слама, на което да спим. Колибата е в добро състояние, въпреки че е изоставена. Ще се справим.

След като се нахраниха, Арен и Тайра отнесоха наръч слама до отсрещната стена и си направиха легло. Торн легна до Фиона, завивайки и нея, и себе си с наметалото си. Когато я прегърна, тя се стегна, но не отрони и дума. След няколко минути той чу равномерното й дишане и разбра, че е заспала. Държейки я все така здраво в прегръдките си, Торн също потъна в обятията на съня.

Когато на следващата сутрин Фиона се събуди, наоколо беше толкова тихо, че тя се уплаши да не би да са я изоставили. В колибата нямаше друг освен нея; не видя нито Торн, нито Арен, нито пък Тайра. Тогава вратата се отвори и вътре влезе Торн, изпълвайки малката колиба с енергичното си присъствие. Носеше огромен куп дърва, които започна да подрежда край огнището. Фиона бързо забеляза, че е остъргал брадата от лицето си с помощта на ножа — явно докато тя е спала.

— Къде са другите? — запита Фиона, изненадана от това, че гласът й прозвуча толкова тихо.

Като чу гласа й, Торн се обърна и се отправи към леглото й.

— Събудила си се. Как се чувстваш?

Ръката й се притисна към корема.

— Празна.

Доплака й се.

— Фиона, аз…

— Не, не искам да говоря за това — и тя извърна лице от него.

Торн се отпусна на колене до нея.

— Не се отвръщай от мене, любов моя. Чувствам се ужасно виновен. Детето, което загуби, беше мое.

— Не ме интересува какво каза Бран — изрече тя замислено, — но това дете ужасно ще ми липсва.

— Бран ли? Той е мъртъв.

Да не й се привижда нещо, почуди се Торн и положи ръка на челото й, търсеше признаци на треска. Но челото й беше хладно.

— Да, Бран е мъртъв, но връзката между нас е изключителна, неподвластна на времето и пространството, дори на смъртта.

— Бран ти е говорил? Какво каза?

Любопитството на Торн се събуди, въпреки че той не вярваше в способността на Фиона да говори с мъртвите. Но тя го бе опровергавала толкова много пъти, че му се стори, че е най-добре да я изслуша.

— Каза ми да не се отчайвам и че ще имаме други деца.

— Ще имаме, Фиона. Ще ти дам всичките деца, които поискаш.

Тя поклати глава.

— Вече е късно, Торн. Не искам деца от тебе.

— Знам, че сега те боли, но…

— Изобщо не знаеш как се чувствам! — извика тя. — Никой мъж не знае как се чувства жената, когато загуби дете. Може би ще имам и други деца, но няма да са от тебе, Торн Безмилостни.

Торн мъдро реши да не спори. Фиона беше още твърде слаба, за да си хаби силите в размяна на гневни думи.

— Пратих Арен и Тайра напред, в дома на Гарм. Ние ще тръгнем натам след няколко дни.

— Защо не замина с тях? Аз мога да се грижа за себе си, не ми трябва твоята помощ.

Торн я изгледа навъсено.

— Никога няма да те оставя сама, Фиона. Ще се грижа за тебе, докато оздравееш достатъчно, за да можеш да пътуваш.

— Това ли искаш наистина, Торн? Или стоиш при мене само за да успокоиш гузната си съвест?

— Спомняш ли си, когато ти казах, че се чувствам изгубен без тебе, че искам винаги да си с мене? Нищо не се е променило. Липсваше ми. Нямах търпение да се върна и да ти кажа, че те обичам, че съм бил глупак да се усъмня в тебе. Когато Роло ми каза, че си заминала с друг мъж, бях в състояние да убия някого. Съжалявам, че повярвах, че можеш да бъдеш способна на такава измама. Какво трябва да направя, за да ми простиш?

— Не съм сигурна дали изобщо мога да ти простя. Може би, ако детето ни беше оцеляло… но сега вече е много късно.

— Ще те накарам да ме обикнеш, Фиона, заклевам се.

Тя въздъхна и затвори очи. Чувстваше се съкрушена, сякаш животът й беше натрошен на парчета и стъпкан. Преди имаше поне Торн, за когото да се държи, но сега се чувстваше изоставена и изгубена. Искаше да си иде у дома, да види баща си, да се наслаждава на мекия въздух и зелените хълмове на своя приличен на украшение остров. Искаше да забрави всичката мъка, преживяна с Торн, както и цялото блаженство и да се върне към простия си живот на лечителка.

След като напразно я чака да проговори, Торн решително се отправи към огнището и внимателно извади желязното гърне от жарта. Беше го напълнил със сняг и го беше сложил да се стопи.

— Стоплих вода, ако искаш да се измиеш — каза той, оставяйки димящото гърне с вода край нея. Без да чака отговор, откопча токата на рамото й и започна да съблича туниката и ризата й.

— Мога и сама — протестира слабо Фиона.

— Остави на мене — каза Торн с твърд глас и отмести ръцете й.

Свали сръчно дрехите й и я покри с коженото й наметало. После откъсна парче от туниката й, намокри го в топлата вода и смъкна наметалото, оголвайки горната част на тялото й. Изми внимателно лицето, врата, ръцете и гърдите й. Когато свърши, я зави и отви краката и. Присви болезнено очи при вида на окървавените й бедра и с мрачна решителност пристъпи към задачата си.

— Готово — каза той, изпирайки парцала за последно. — Сега ще се погрижа да ти направя някаква закуска. Заекът, който хванах и одрах сутринта, вече ври на огъня. Усещаш ли миризмата? След като се нахраниш, можеш да си подремнеш, а аз ще ти изпера дрехите и ще ги окача да се сушат над огнището.

Наблюдавайки Торн да върши женска работа, Фиона изпита странно страхопочитание. Викингите не се славеха с домакински умения. Торн беше изключителен в много отношения, мярна се неясна мисъл в ума й, но това въпреки всичко не променяше решението, което бе взела. Той трябваше да спечели доверието й и едва тогава щеше да я умилостиви.

Торн седна при Фиона и я загледа как спи. Вцепенението, което го бе обзело при вестта, че е била продадена, вече започваше да се оттича. Тя бе претърпяла огромни страдания заради ревността на Брита и гордостта на Роло. Той едва не я бе изгубил. Загубата на детето им беше покъртителна, но ако изгубеше Фиона, това щеше да бъде последният удар. Тя щеше да бъде потресена, ако научеше колко отчаяно се нуждае той от нея, колко много я…

Обича.

Още на другия ден Фиона настоя да стане и да се разходи из колибата. Силите й укрепваха, но не беше още достатъчно здрава, за да тръгне на път. Торн изтръпна, когато забеляза на хоризонта признаци, че се надига нова буря. Уплаши се да не би снегът да ги затрупа, затова излезе, хвана няколко заека и един млад елен.

Торн знаеше, че двамата с Фиона няма да умрат от глад, докато оръжията му са при него, нито пък ще умрат от замръзване, докато имат покрив над главата и достатъчно дърва за горене. Беше благодарен на предишните обитатели на колибата за железните гърнета, както и на себе си заради своите оръжия и различните полезни неща, които предвидливо бе взел със себе си. И за торбата с билки и лекарства, която Фиона носеше. Торн не се и съмняваше, че бързото й възстановяване се дължи на билките, накиснати в гореща вода, които тя пиеше по три пъти на ден.

Свирепа и безмилостна, очакваната буря се разрази на следващия ден. Зави вятър, ледени парченца се заудряха със страшна сила в стените на колибата. От време на време на Торн му се струваше, че виелицата ще ги отнесе. Но им беше учудващо топло и уютно, сгушени един до друг пред пламтящия огън, увити в кожените си наметала. Имаха достатъчно храна, която щеше да им стигне за няколко дни, и Торн се чувстваше странно спокоен. Нямаше друг човек освен Фиона, с когото би искал да бъде затрупан от снежна виелица.

От друга страна, Фиона беше неспокойна и меланхолична. Загубата на детето й още я изпълваше с печал, струваше й се, че се носи нанякъде без посока. Дори когато беше пленница на Торн, животът й имаше цел… да го накара да я обикне. Беше започнала да вярва, че двамата с него са обречени един на друг. И точно когато бе намерила любовта, целият й свят се бе разпаднал.

Бурята завя колибата с две стъпки сняг. Торн утъпка пътека до нужника, за да може Фиона да стига дотам лесно, без да пропадне в някоя преспа. Като нямаха какво друго да правят, освен да чакат бурята да отмине, помежду им започна да се установява относителен мир. Възможно беше да минат дни, дори седмици, преди да могат отново да тръгнат на път. А Фиона малко по малко възстановяваше силите си.

Торн можеше да излиза на лов и често се връщаше с достатъчно прясно месо, така че двамата не изпитваха глад. Когато Фиона останеше дълго време загледана мрачно в огнището с тъжен израз на лицето, Торн правеше всичко възможно да я развлича с разкази за приключенията си във Византион и в други чужди страни.

Като сравняваше разказите му със своя доста обикновен живот, Фиона реши, че той е живял извънредно вълнуващо. Колкото повече време прекарваше с него, толкова повече осъзнаваше, че никой друг мъж не би могъл да се сравнява с Торн.

Един ден, след като бяха стояли по принуда в колибата цели две седмици, Фиона пожела да се изкъпе. Торн опъна наметалото си между две греди на стената, за да й създаде интимно кътче. Къпането и миенето на косата с желязно гърне не беше идеалният вариант, но сега и това стигаше. Когато след малко Фиона излезе иззад импровизираната завеса, с блеснало лице и мокра коса, спускаща се на вълни по гърба й, той бе така поразен от красотата й, че не можеше да възпре това, което се случи после, дори да беше поискал.

Без да обръща внимание на блесналите от страст очи на Торн, Фиона коленичи пред огнището, за да среши косата си с пръсти. Изненада се, когато Торн коленичи зад нея и я притегли към себе си. През бариерата на дрехите им тя усети изгарящата топлина, която се излъчваше от тялото му.

Замря на място.

— Торн, недей.

Страхуваше се как ще реагира на този единствен мъж, плашеше се от начина, по който тялото й тръпнеше и сърцето й се разтуптяваше, когато той я докоснеше.

— Искам да те прегръщам, Фиона. Можеше да те изгубя окончателно. Надявам се един ден да разбера коя е робинята, която ми каза истината за твоето изчезване, и да я възнаградя.

Той обърна Фиона към себе си.

Знаеше, че репутацията му на грабител всява страх у мъже и жени, но с Фиона бе открил в себе си нещо нежно и ласкаво. Ако брат му или другарите му научеха за този негов недостатък, сигурно щяха да се присмиват на това, че една дребничка жена е направила това, което никой мъж не би посмял.

— Ще те целуна, любов моя.

Фиона усети как нещо у нея се сгромолясва и се уплаши, че това е защитната й сила. След като помълча нерешително, каза:

— Бих предпочела да не го правиш.

Той разбра страха й и поиска да го прогони. Искаше да я накара да го пожелае. Искаше и тя да почувства онази буря на чувствата, която бушуваше у него.

— Ти си моя, Фиона. Винаги си била моя. Най-напред ми беше пленница, а след това съпруга. Не мога да направя нищо, за да променя това, което се случи с детето ни, но мога да ти помогна да го забравиш за известно време.

Устата му плени нейната, преди тя да бе успяла да протестира. Устните му бяха твърди, горещи, настоятелни, изискващи отговор. Отначало Фиона беше решила да не реагира, но когато устата му започна да прави магии с нейната, езикът му накара устните й да се отворят и преодоля съпротивата й, тялото й полека започна да се отпуска.

Торн я притисна към себе си, държейки я здраво с едната ръка през кръста, а другата бе вплел в дългата й коса. После ръцете му започнаха да бродят нагоре-надолу, обхващаха стегнатия й ханш, стискаха тънката й талия и накрая се спряха на гърдите й. Целувките му ставаха по-дълбоки, езикът му търсеше горещината на устата й. Фиона въздъхна и обви ръце около врата му. Стонът й се зароди дълбоко в корема и си проправи път нагоре към устата й. Той го пое с измъчено изпъшкване, докато я вдигаше на ръце и я отнасяше към сламената им постеля. Положи я полека на леглото и се отпусна до нея.

— Това не е добра идея — изрече със задавен дъх Фиона, когато най-накрая той освободи устата й.

— Рано ли е? — запита Торн. Стряскащата синева на очите му бе потъмняла от страст. — Не искам да те нараня.

— Не, вече оздравях — каза тя. — Не е това.

— Искам да те любя — прошепна Торн, галейки леко с език ухото й. — Тялото ти ме иска, Фиона. Толкова време мина, а аз съм почти полудял от желание. Никога не съм допускал, че един мъж може да иска собствената си съпруга така, както аз те искам.

— Може би още си омагьосан — подразни го Фиона.

Той я изгледа и се засмя леко.

— Това състояние много ми харесва. Не ме е грижа за никакви магии или вълшебства, които можеш или не можеш да правиш. Искам те, Фиона, и това никога няма да се промени.

Той зарови лице в топлата ямка на шията й и започна да я целува и облизва пулсиращата там вена. Фиона отметна глава, за да го улесни, и усети как сетивата й започват да се изплъзват от контрол.

Този мъж й беше толкова познат, но тя усещаше, че не знае нищо за него. Беше се любила с него, беше спала до него, беше правила всякакви интимни неща, каквито жената прави с мъж, но в действителност още не го познаваше.

— Какво ще стане, когато това привличане помежду ни умре от естествена смърт?

— Дотогава ще съм твърде стар, за да ме е грижа. Да не би вече да си се уморила от мене?

— Този въпрос не е честен. Ти се разведе с мене. Ти твърдеше, че съм те омагьосала, и отказваше да признаеш детето, което носех.

— Бях глупак — каза той. — Прости ми, Фиона.

Очите й се разшириха. Не беше в характера на Торн да иска прошка; той беше твърде горд мъж, този викинг, за когото се бе омъжила.

— Не знам дали мога да ти простя.

— Опитай — прошепна той срещу устните й.

Ръцете му, топли, нежни, решителни, полека сваляха туниката и ризата й и ги захвърляха на пода. Чорапите и обувките й бързо ги последваха. После той стана и свали и своите дрехи, Фиона го загледа омаяна; дъхът й замря, виолетовите й очи станаха като стъклени при вида на най-разкошния мъж, когото бог някога беше създал.

Той беше висок, с едри кости, но по тялото му нямаше и следа от тлъстина. Раменете му бяха широки, а торсът — сякаш изтъкан от мускули. В изпъкналите жили по дългите му бедра и ръце се таеше сила. Седалището му бе стегнато и твърдо. Мъжествеността му, вече набъбнала, се издигаше застрашително нагоре към плоския му корем. Ръцете й се свиха в юмруци, когато желанието да го докосне се превърна в непоносимо мъчение.

Той коленичи пред нея.

— Толкова си красива — прошепна, омаян от тъмнокосата красавица, изтегната пред него в цялата си разкошна голота. — Освен ако ми кажеш, че любенето ми ще те нарани, че не си готова след преживяното изпитание, само това може да ми попречи да се любя с тебе.

Фиона поклати отрицателно глава. Беше готова. Искаше го. Човек не може да вика и отпраща любовта по собствено желание. Ако Торн бе искал тя да излезе от живота му, мислеше Фиона, сега нямаше да е с нея, да се грижи за нея, да й осигурява топлина, храна и безопасност. Глупачка беше, че повярва на лъжите на Брита. Но тогава всичко изглеждаше приемливо, а тя бе толкова наранена, че не можеше да мисли задълбочено.

— Няма да те спра — каза Фиона. — Не трябваше с такава готовност да вярвам на Брита и Роло. Брита още те иска, нали знаеш.

— Тя иска всеки мъж, който би се оженил за нея. За нещастие или не, но както и да го погледнеш, никой мъж няма да я вземе. Забрави тази кучка. През лятото ще отплаваме за Ман. Роло и Брита вече няма да ни се изпречват на пътя.

— Ще останеш с мене? — запита Фиона, изумена от думите му.

Торн сви вежди.

— Мислех, че го знаеш. Съпругът и съпругата трябва да живеят заедно. Твоят остров е богат и плодороден, много по-пригоден за живеене от моята родина. Климатът е мек. Там е добре за реколтата и за децата. Ще основем своя династия на Ман. Съжалявам само за едно, че ще оставим тук Туролф. Ще ми липсва.

Изведнъж от тъмните дълбини на съзнанието на Фиона се надигна видение. Тя отмести поглед от Торн и пред очите й пробягнаха мигове от бъдещето. Видя Туролф и жената, която един ден щеше да стане негова съпруга, да вървят ръка за ръка на Ман и децата им да лудуват край тях. Фиона се усмихна, докато картината се стопяваше пред очите й, защото бе видяла лицето на бъдещата съпруга на Туролф.

— На какво се усмихваш? — обърна се с любопитство Торн към нея.

— На бъдещето — отвърна Фиона и усмивката й стана още по-широка. — Няма да загубиш брат си.

— Само това ли ще кажеш?

— Достатъчно е.

— Да, повече от достатъчно. Не мога да мисля за друго освен за това, че лежиш гола в прегръдките ми, а аз още не съм в тебе.

Очите му потъмняха в полунощно синьо, когато сведе глава и зацелува гърдите й — първо едната, след това другата. Започна да гали седалището и бедрата й и да смуче зърната й, докато те не се втвърдиха в стегнати пъпки, толкова чувствителни, че от устата на Фиона се изтръгна сподавена въздишка.

Тя плъзна ръка надолу по корема му и обхвана мъжествеността му. Той изстена и се прилепи към дланта й. Пръстите й се стегнаха. Той стана още по-твърд, боеше се, че ще експлодира, ако помръдне. Но не можеше да остане неподвижен. Остави я да го гали за един бездиханен миг, после отстрани ръката й.

Пръстите й се впиха в раменете му, а в същото време ръката му се спусна по бедрата й към гнездото от светлокафяви къдрици, сгушено между тях. Тя издаде задавен стон, когато той започна да гали влажната цепнатина, и тазът й неудържимо подскочи нагоре към ръката му. Пръстите му се свиха, два от тях навлязоха в копринения й отвор, хлъзгав от сладка влага и толкова горещ, че едва не го опари. Тя се стегна около пръстите му и сподави един вик.

— Обичам начина, по който ме чувстваш — прошепна Торн, докато пъхаше и изваждаше пръстите си.

— Знаеш точно къде да ме докосваш — изпъшка Фиона. — Боже господи, ще се пръсна.

— Не, още не — каза Торн и й се ухили широко, плъзгайки се надолу по тялото й. — Скоро, много скоро. — Сведе глава я докосна с език. Тя подивя, докато той я галеше и се наслаждаваше на това невероятно чувствително място. — Хайде — подкани я Торн, давайки й позволение да потърси върховната наслада. — Ето сега можеш да се пръснеш.

Бавното плъзгане на езика му, съчетано с движението на пръстите му в нея, беше невероятно еротично. Кръвта се блъскаше в слепоочията й, нагнетявайки напрежението, убийствена горещина танцуваше из нея. След миг я разтърсиха силни спазми.

Торн се плъзна нагоре по тялото й и вмъкна в нея, докато тя още се катереше по върховете на екстаза. Навлезе със силен тласък; очите й се разшириха, когато това движение увеличи удоволствието й. Той започна да влиза и да излиза, а тя отвръщаше с къси, диви тласъци на слабините си. Пръстите й се забиха в бедрата му; той направи рязко движение навътре, а в гърдите му отекваха диви, трескави стонове.

— Фиона!

Името й се изтръгна от гърлото му, докато изливаше семето си.

Не искайки все още да се отдръпне, той опря чело в нейното.

— Не те нараних, нали?

— Не си ме наранил. Това, това беше невероятно. Винаги ли ще бъде така?

— Само докато сме живи — Торн се отпусна до нея и я прегърна, придърпвайки кожената си наметка над двамата. — Имам само една работа, която трябва да довърша, преди да се сбогувам с тази страна.

Усетила настроението му, Фиона разбра какво има предвид.

— Остави това, Торн. Никакво удоволствие не е да отмъщаваш.

— Не мога. Това, което направиха Роло и Брита, е непростимо.

Фиона въздъхна. Животът беше толкова сложен. Поне Бран да беше при нея. После мислите й се разбягаха на всички страни, когато Торн отново започна да я люби.

На следващия ден слънцето най-сетне се показа. След два дни времето стана невероятно топло за сезона и Торн започна да подготвя заминаването им. Фиона напълно се бе възстановила от помятането и също като него нямаше търпение да напусне ограничаващите я стени на колибата.

Денят, в който потеглиха, беше студен и навъсен; но на хоризонта не се забелязваше никакъв признак на наближаваща буря. За през нощта потърсиха подслон при един приятелски разположен фермер. През нощта времето рязко се промени, небето се покри с облаци и надвисна ниско над главите им, но когато продължиха пътя си, видяха, че не е навалял нов сняг. Първият признак за неприятности дойде неочаквано около обед. Торн чу далечен вълчи вой.

— Трябва да намерим подслон — каза той с настоятелен тон, който стресна Фиона.

— Защо?

— Вълци. Надушили са ни. Не знам колко са, но бих предпочел да не съм на открито, когато нападнат.

Думите му изпратиха ледени тръпки по гърба на Фиона и тя трескаво затърси някакъв подслон. Не видя нищо друго освен дървета, далечни хълмове и открити пространства с недокоснат сняг. Беше много късно.

— Бързо — подкани я Торн, — качвай се на това дърво.

Той я повдигна към чатала на най-близкото дърво и се обърна с лице към вълците, които вече ги обграждаха.

Бяха четири. Обкръжиха предпазливо Торн със зейнали муцуни, от които капеха лиги. Торн безстрашно стискаше боздугана в едната ръка и Кръвопиеца в другата. Най-близкият до него вълк се сниши и скочи. Торн го уби с един удар на боздугана. Останалите зверове подушиха падналия си другар и обърнаха блесналите си очи към Торн. Два вълка скочиха едновременно към гърлото му. Той уби единия, но другият го повали. Тогава Торн хвърли настрана боздугана и измъкна ножа си.

Фиона изпищя, когато вълкът и човекът се затъркаляха в смъртна схватка в снега. Когато и четвъртият вълк се намеси в борбата, тя нададе предупредителен вик. Торн беше готов. Замахна нагоре и преряза гърлото на третия вълк, търкулна се и се изправи срещу четвъртия. Вълкът навярно беше разбрал, че е останал сам и има вероятност да свърши като тримата си другари, затова се обърна и се отдалечи с подвита опашка.

Торн беше готов да атакува, ако вълкът се върне, но в гората не се чуваше и един звук. Врагът беше побягнал. Задъхан, Торн остана така за миг, борейки се да си поеме дъх. Нападението беше така внезапно, че му бе трудно да се справи с притока на адреналин, който още бушуваше в тялото му.

Фиона не можеше да повярва на очите си. Торн беше великолепен; силата и смелостта му бяха невероятни. Тя не познаваше друг мъж, който да може сам да победи четири гладни вълка.

— Добре ли си? — запита тя, забелязвайки с тревога многото драскотини по ръцете и лицето му и раздраните, окървавени панталони.

— Нищо не е, само драскотини. И по-лоши неща са ми се случвали.

— Помогни ми да сляза. Имам една настройка, която ще предотврати инфекцията.

Той я свали от дървото и изчака търпеливо тя да извади едно малко шишенце от торбата си и да намаже раните му.

— Това, което направи, беше невероятно смело — каза тя, като го целуна леко по устните.

Ръцете му се вдигнаха и се обвиха плътно около нея.

— Бих убивал и дракони заради тебе, Фиона. Но не и днес, надявам се. Стигат ми вече диви зверове. Нека да продължим пътя си, преди онзи, който побягна, да се е върнал с нови приятели.

Надвечер стигнаха в малко рибарско селище и получиха храна и подслон при една вдовица, която приютяваше пътници. Продължиха на следващия ден и преди свечеряване пристигнаха в селцето Берген. Торн поразпита и научи, че са само на един час път от дома на Гарм Черния. Когато стигнаха там, ги посрещнаха извънредно радушно. Тайра и Рика много се зарадваха, че виждат Фиона, и плачешком я запрегръщаха.