Внимавай какво си пожелаваш

31

.

Неделя вечерта

Седрик огледа масата, но не заговори, докато всички не седнаха.

— Съжалявам, че ви свиках толкова спешно, но Мартинес не ми остави друг избор. — Всички изведнъж застанаха нащрек. — Имам основания да смятам — продължи той, — че Мартинес планира да пусне за продажба всичките си акции в „Барингтън“, когато фондовата борса започне работната си седмица утре. Надява се да възвърне колкото се може повече от първоначалната си инвестиция, докато цената на акциите е висока, и в същото време да постави компанията на колене. Предприема тази стъпка точно една седмица преди общото годишно събрание, точно когато се нуждаем най-много от публично доверие. Ако успее да изпълни замисъла си, „Барингтън“ може да банкрутира само за дни.

— Това законно ли е? — попита Хари.

Седрик се обърна към сина си, който седеше от дясната му страна.

— Той ще наруши закона само ако смята да изкупи акциите обратно на по-ниска цена — каза Арнолд. — Но очевидно планът му не е такъв.

— Но възможно ли е цената на акциите наистина да бъде ударена толкова лошо? В края на краищата той е единственият, който пуска дяла си на пазара.

— Ако всеки акционер, имащ представител в борда на компания, пусне повече от милион акции на пазара без предупреждение или обяснения, в Сити ще предположат най-лошото и всички ще се втурнат да се отървават от своите акции. Цената им може да падне двойно за часове и дори за минути. — Седрик замълча, за да вникнат в думите му, след което добави: — Ние обаче все още не сме победени, тъй като имаме преимущество.

— И какво е то? — попита Ема, като се мъчеше да запази спокойствие.

— Знаем точно какво е намислил, затова можем да го изиграем в собствената му игра. Но ако искаме да го направим, ще трябва да действаме бързо и можем да се надяваме на успех само ако всички около тази маса са склонни да приемат препоръките ми и рисковете, които вървят с тях.

— Преди да ни кажете какво имате предвид — рече Ема, — трябва да ви предупредя, че това не е единственото, което Мартинес е планирал за тази седмица. — Седрик я погледна изненадано. — Алекс Фишър ще подаде оставка от борда в петък, само три дни преди общото годишно събрание.

— Толкова лошо ли е това? — попита Джайлс. — В края на краищата Фишър никога не е подкрепял нито теб, нито компанията.

— При нормални обстоятелства щях да се съглася с теб, Джайлс, но в писмото си, което още не съм получила, макар да знам, че ще бъде от петък, Фишър твърди, че е бил оставен без друг избор, освен да подаде оставка, тъй като смята, че компанията е изправена пред банкрут и че негов дълг е да защити интересите на акционерите.

— Това ще е първата му подобна проява — отбеляза Джайлс. — Във всеки случай това просто не е вярно и би трябвало лесно да бъде опровергано.

— Така си мислиш, Джайлс — рече Ема. — Колко от колегите ти в Камарата на общините продължават да вярват, че си получил инфаркт в Брюксел, въпреки че го отрече хиляда пъти?

Джайлс не отговори.

— Откъде знаете, че Фишър ще подава оставка, щом не сте получили писмото? — попита Седрик.

— Не мога да отговоря на този въпрос, но ви уверявам, че източникът ми е абсолютно сигурен.

— Значи Мартинес смята да ни удари в понеделник, когато пусне за продажба акциите си — каза Седрик. — И след това да нанесе втори удар в петък с оставката на Фишър.

— Което ще ни остави без друг избор, освен да отложим церемонията по кръщаването с кралицата майка, да не говорим за датата на първото плаване — каза Ема.

— Гейм, сет и мач за Мартинес — обади се Себастиан.

— Как ще ни посъветвате да постъпим, Седрик? — попита Ема, без да обръща внимание на коментара на сина си.

— Да го изритаме в топките — каза Джайлс. — За предпочитане когато не гледа.

— Аз самият едва ли бих могъл да се изразя по-добре — каза Седрик. — И, честно казано, имах наум точно това. Да приемем, че Мартинес смята да пусне на пазара всичките си акции след осем дни и четири дни по-късно да продължи с оставката на Фишър, като с този двоен удар се надява да събори компанията и да принуди Ема да се оттегли. За да предотвратим това, трябва да нанесем първия удар, при това да го нанесем мръснишки и там, където най-малко очаква. Ето защо смятам да продам всичките си триста и осемдесет хиляди акции този петък, на всяка цена, която ми се предложи.

— Но как ще ни помогне това? — попита Джайлс.

— Надявам се това да доведе до падане на цената на акциите до понеделник, така че когато пусне своите в девет часа сутринта, Мартинес да изгуби цяло състояние. И точно тогава възнамерявам да го сритам в топките, защото вече имам купувач, готов да изкупи неговите милион акции на новата ниска цена, така че те да не бъдат на пазара за повече от няколко минути.

— Това ли е човекът, когото не познаваме, но който мрази Мартинес не по-малко от нас? — попита Хари.

Арнолд Хардкасъл постави ръка върху ръката на баща си и прошепна:

— Не отговаряй на този въпрос, тате.

— Дори да успеете да го направите — каза Ема, — все пак ще се наложи седмица по-късно да обясня на пресата и акционерите на общото годишно събрание защо цената на акциите е паднала.

— Не и ако аз се върна на пазара веднага щом акциите на Мартинес са изкупени и не започна да купувам агресивно и спра едва когато цената се върне на сегашните си нива.

— Но нали казахте, че е незаконно.

— Когато казах „аз“, имах предвид…

— Нито дума повече, тате — твърдо се намеси Арнолд.

— Но ако Мартинес открие какво сте замислили… — започна Ема.

— Няма да позволим да научава, защото ще действаме по неговия график, както ще обясни Себ — каза Седрик.

Себастиан стана от мястото си и се обърна към първата си и най-сериозна аудитория в Уест Енд.

— Мартинес смята да прекара уикенда в лов на яребици в Шотландия и няма да се върне в Лондон до вторник сутринта.

— Откъде си сигурен в това, Себ? — попита баща му.

— Цялата му колекция произведения на изкуството ще бъде обявена за продан в „Агню“ в понеделник вечерта, а той е казал на собственика на галерията, че няма да може да присъства на откриването, тъй като няма да е в града.

— Вижда ми се странно, че не иска да е в града в деня, в който ще се отърве от всичките си акции и продава колекцията си — каза Ема.

— Лесно може да се обясни — каза Седрик. — Ако „Барингтън“ изглежда загазила, той ще иска да е колкото се може по-далеч, за предпочитане някъде, където никой няма да може да се свърже с него, и ще остави вас на лаещата преса и разгневените акционери.

— Знаем ли къде точно в Шотландия ще се намира? — попита Джайлс.

— Засега не — каза Седрик. — Снощи обаче се обадих на Рос Бюканан. Той самият е първокласен ловец и ми каза, че има не повече от шест хотела и ловни хижи северно от границата, които Мартинес би сметнал за достатъчно добри за него, за да отпразнува славната си победа. Рос смята да прекара следващите два дни в обикаляне на всички тях, докато не открие къде точно си е направил резервация Мартинес.

— Ние можем ли да помогнем с нещо? — попита Хари.

— Просто се дръжте нормално. Особено вие, Ема. Трябва да давате вид, че се готвите за общото годишно събрание и пускането на „Бъкингам“ на вода. Оставете фината настройка на операцията на Себ и мен.

— Но дори да успеете да изпълните номера с акциите, това пак не решава проблема с оставката на Фишър — каза Джайлс.

— Вече задействах план за справяне с Фишър.

Всички го погледнаха с очакване.

— Няма да ни кажете какво сте замислили, нали? — каза накрая Ема.

— Няма — отвърна Седрик. — Моят юрист — добави той и докосна ръката на сина си — ме посъветва да не го правя.

32

Вторник следобед

Седрик вдигна телефона и веднага позна леко заваления шотландски акцент.

— Мартинес е направил резервация в „Гленливън Лодж“ от петък, четиринайсети, до понеделник, седемнайсети.

— Мястото изглежда доста отдалечено.

— Насред нищото е.

— Какво друго открихте?

— Посещава „Гленливън“ със синовете си два пъти годишно, през март и през август. Винаги резервират едни и същи три стаи на втория етаж и се хранят в апартамента на дон Педро, никога в трапезарията.

— Разбрахте ли кога ги очакват?

— Да. Ще пътуват със спален вагон четвъртък срещу петък и шофьорът на хотела ще ги вземе в пет и половина сутринта. Ще пристигнат в „Гленливън“ за закуска. Мартинес обича пушена сьомга, препечен черен хляб и английски мармалад.

— Впечатлен съм. Колко път бихте, за да научите всичко това?

— Над триста мили из възвишенията и проверяване на няколко хотела и хижи. След няколко малки на бара в „Гленливън“ знам дори кой е любимият му коктейл.

— Значи с малко късмет ще имам свобода на действие от момента, когато шофьорът на хотела ги вземе в петък сутринта до връщането им в Лондон във вторник вечерта.

— Освен ако не стане нещо непредвидено.

— Винаги става и няма причина да смятаме, че този път ще бъде изключение.

— Сигурен съм, че сте прав — каза Рос. — Поради което ще съм на гара Уейвърли в петък сутринта и веднага щом тримата потеглят за „Гленливън“, ще ви се обадя. После ще трябва само да изчакате борсата да отвори в девет и да започнете да продавате.

— Ще се връщате ли в „Гленливън“?

— Да, резервирах стая там, но с Джийн ще се регистрираме чак следобед. Надявам се да прекараме спокоен уикенд сред природата. Ще ви звънна само ако изникне нещо спешно. Иначе няма да ме чуете до вторник сутринта, при това едва след като видя как тримата се качват във влака обратно за Лондон.

— И дотогава ще бъде твърде късно за Мартинес да направи каквото и да било.

— Е, такъв е план А.

Сряда сутрин

— Нека за момент помислим какво би могло да се оплеска — каза Диего.

— Какво имаш предвид? — попита дон Педро.

— Противниците може да са разбрали какво сме намислили и само да чакат да се забутаме някъде в Шотландия, за да се възползват от отсъствието ни.

— Но ние винаги държим всичко в семейството — каза Луис.

— Ледбъри не е от семейството, а знае, че ще продаваме акциите си в понеделник сутринта. Фишър също не е от семейството и няма да се чувства задължен към нас, след като връчи писмото с оставката си.

— Сигурен ли си, че не преувеличаваш? — попита дон Педро.

— Възможно е. Но въпреки това предпочитам да дойда в „Гленливън“ един ден по-късно. Така ще знам каква е цената на акциите на Барингтън при затварянето на пазара в петък вечерта. Ако продължават да са над цената, на която ги купихме, ще се чувствам по-спокоен за пускането на повече от милион акции на борсата в понеделник сутринта.

— Ще изпуснеш цял ден лов.

— За предпочитане е пред загубата на два милиона паунда.

— Прав си. Ще се погрижа шофьорът да те вземе от Уейвърли в събота сутринта.

— Защо не покрием всичките си позиции, за да сме сигурни, че никой не ни крои номер? — каза Диего.

— И какво предлагаш?

— Обади се в банката и кажи на Ледбъри, че си размислил и че в крайна сметка няма да продаваш акциите в понеделник.

— Но аз нямам друг избор, ако искам планът ми да има някакви шансове за успех.

— Пак ще продадем акциите. Ще дам инструкции на друг брокер малко преди да замина за Шотландия в петък вечерта, при това само ако цената им не е паднала. По този начин няма как да изгубим.

Четвъртък сутрин

Том паркира даймлера пред „Агню“ на Бонд стрийт.

Седрик беше освободил Себастиан за един час, за да може да вземе картините на Джесика, и дори му бе позволил да използва колата му, за да се върне бързо в офиса. Себастиан почти изтича в галерията.

— Добро утро, сър.

— „Добро утро, сър“? Не бяхте ли вие дамата, с която вечерях в събота?

— Да, но галерията си има правила — прошепна Сам. — Мистър Агню не одобрява персоналът да фамилиарничи с клиентите.

— Добро утро, мис Съливан. Дойдох да взема картините си — каза Себастиан, като се мъчеше да звучи като клиент.

— Разбира се, сър. Бихте ли ме последвали?

Себастиан я последва долу и не каза нито дума, докато тя не отключи вратата на хранилището, където го чакаха няколко грижливо опаковани картини, подпрени на стената. Сам взе две, а Себастиан успя да награби три. Отнесоха ги горе и ги сложиха в багажника на колата. Докато се връщаха, мистър Агню излезе от кабинета си.

— Добро утро, мистър Клифтън.

— Добро утро, сър. Дойдох да взема картините.

Агню кимна и Себастиан последва Саманта надолу по стълбите. Когато я настигна, тя вече бе взела още две картини. Имаше още две, но Себастиан взе само едната, тъй като търсеше повод отново да слезе долу с нея. Когато се качиха горе, мистър Агню не се виждаше никакъв.

— Не можа ли да вземеш последните две? — каза Сам. — Голям слабак си.

— Права си — ухилено отвърна Себастиан.

— В такъв случай по-добре да ида да я взема.

— А аз по-добре да дойда да ви помогна.

— Колко мило от ваша страна, сър.

— За мен е удоволствие, мис Съливан.

Щом се озоваха в хранилището, Себастиан затвори вратата и попита:

— Свободна ли си довечера?

— Да, но ще трябва да ме вземеш оттук. Още не сме приключили с подготовката за изложбата в понеделник, така че няма да мога да се измъкна по-рано от осем.

— Значи в осем ще бъда отпред — каза той, прегърна я през кръста и се наведе напред…

— Мис Съливан?

— Да, сър. — Сам бързо отвори вратата и изтича обратно горе.

Себастиан я последва, като се опитваше да изглежда небрежен, и със закъснение си спомни, че никой от двамата не е взел последната картина. Втурна се обратно надолу, грабна картината и бързо се върна. Мистър Агню разговаряше със Сам. Тя не го погледна, когато той мина покрай нея.

— Бих искал да прегледаме отново списъка, след като приключите с клиента.

— Да, сър.

Том тъкмо слагаше последната картина в багажника, когато Саманта излезе на тротоара.

— Харесвам колелата — каза тя. — И шофьора, който върви с тях. Не е зле за някой, който не може да си позволи да изведе на вечеря момиче от магазин.

Том се ухили и й отдаде шеговито чест, след което седна зад волана.

— Нито колелата, нито шофьорът са мои, за съжаление — каза Себастиан. — Колата е на шефа ми и той ми я зае едва когато му казах, че имам романтична среща с прекрасна млада жена.

— Не беше особено романтична — отбеляза тя.

— Довечера ще положа повече усилия.

— Очаквам го с нетърпение, сър.

— Иска ми се да беше по-скоро, но тази седмица… — каза той без повече обяснения, докато затваряше багажника. — Благодаря за помощта, мис Съливан.

— За мен беше удоволствие, сър. Надявам се да се видим отново.

Четвъртък следобед

— Седрик, обажда се Стивън Ледбъри от „Мидланд“.

— Добро утро, Стивън.

— Въпросният джентълмен ми се обади току-що, за да ми каже, че е променил решението си. В крайна сметка няма да продава акциите си на „Барингтън“.

— Обясни ли защо? — попита Седрик.

— Каза ми, че вече вярва в дългосрочното бъдеще на компанията и предпочита да задържи дяла си в нея.

— Благодаря, Стивън. Моля ви да ме уведомите, ако има някакви промени.

— Със сигурност, защото още не съм върнал дълга си към вас.

— О, напротив — каза Седрик без повече обяснения, затвори и си записа трите думи, които му казваха всичко, което му беше нужно.

Четвъртък вечер

Себастиан пристигна на Кингс Крос малко след седем. Изкачи стъпалата до първото ниво и застана в сянката на големия четиристранен часовник, откъдето имаше ясен изглед към „Нощният шотландец“, стоящ на пети перон в очакване да превози 130 пътници до Единбург.

Седрик му беше казал, че иска да е сигурен, че и тримата са се качили на влака, преди да пусне акциите си на пазара. Себастиан гледаше как дон Педро Мартинес с цялата надута самоувереност на близкоизточен владетел и синът му Луис излизат на перона минути преди заминаването. Отидоха до другия край на влака и влязоха в първокласния вагон. Защо Диего не беше с тях?

След малко кондукторът изсвири два пъти със свирката си, размаха зеленото си флагче и „Нощният шотландец“ започна пътуването си на север само с двама Мартинес на борда. След като белият пушек от комина изчезна в далечината, Себастиан изтича към най-близкия телефон и набра личния номер на мистър Хардкасъл.

— Диего не се качи във влака.

— Втората му грешка — каза Седрик. — Искам да се върнеш незабавно в офиса. Изникна нещо друго.

На Себастиан му се искаше да каже на Седрик, че има среща с прекрасна млада жена, но сега не беше време да му напомня, че може да има и личен живот. Набра номера на галерията, пъхна четири пенса в апарата, натисна бутон А и зачака, докато от другия край на линията не се чу характерният глас на мистър Агню.

— Мога ли да говоря с мис Съливан?

— Мис Съливан вече не работи тук.

Четвъртък вечер

Само една мисъл се въртеше в главата на Себастиан, докато Том го караше обратно към банката. Какво искаше да каже мистър Агню с това „Мис Съливан вече не работи тук“? Защо Сам беше напуснала работата, която й харесваше толкова много? Невъзможно бе да са я изхвърлили, нали? Можеше да се е разболяла, но той беше там сутринта. Още не беше разрешил загадката, когато Том спря пред главния вход на „Фартингс“. И което бе по-лошо, Себ нямаше как да се свърже с нея.

Взе асансьора до последния етаж и тръгна направо към кабинета на председателя. Почука на вратата, влезе и завари провеждаща се среща.

— Извинете, ще…

— Не, Себ, влизай — каза Седрик. — Помниш сина ми — добави той, докато Арнолд Хардкасъл вървеше енергично към него.

— Отговаряй единствено на въпросите, които ти се задават, и не казвай нищо повече — прошепна му Арнолд, докато се ръкуваха.

Себастиан погледна другите двама в стаята. Никога досега не ги беше виждал. Те не направиха опит да му стиснат ръката.

— Арнолд е тук, за да те представлява — каза Седрик. — Вече казах на инспектора, че съм сигурен, че има просто обяснение.

Себастиан нямаше представа за какво говори Седрик.

По-възрастният от двамата непознати направи крачка напред.

— Аз съм детектив инспектор Росиндейл от полицейския участък на Савил Роу и трябва да ви задам няколко въпроса, мистър Клифтън.

От романите на баща си Себастиан знаеше, че детектив инспекторите не се занимават с дребни престъпления. Той кимна, но изпълни инструкциите на Арнолд и не каза нищо.

— По-рано през деня посетихте ли галерия „Агню“?

— Да.

— Каква беше целта на посещението ви?

— Да взема едни картини, които купих миналата седмица.

— И бяхте обслужен от някоя си мис Съливан?

— Да.

— Къде са картините сега?

— В багажника на колата на мистър Хардкасъл. Смятах по-късно да ги откарам в апартамента си.

— Така ли? Къде е колата сега?

— Паркирана е пред банката.

Детектив инспекторът се обърна към Седрик Хардкасъл.

— Мога ли да взема ключовете на колата, сър?

Седрик погледна към Арнолд, който кимна.

— У шофьора ми са — каза Седрик. — Той е долу и чака да ме откара у дома.

— С ваше разрешение, сър, ще сляза да проверя дали картините са в багажника, както твърди мистър Клифтън.

— Нямаме възражения — каза Арнолд.

— Сержант Уебър, ще останете тук — каза Росиндейл. — И гледайте мистър Клифтън да не напуска помещението.

Младият полицай кимна.

— Какво става, по дяволите? — попита Себастиан, след като детектив инспекторът излезе.

— Справяш се чудесно — каза Арнолд. — Но мисля, че предвид обстоятелствата е най-добре да не казваш нищо повече — добави той, като гледаше право към младия полицай.

— Обаче — каза Седрик, като застана между полицая и Себастиан, — аз бих искал да помоля изпечения престъпник да потвърди, че във влака са се качили само двама души.

— Да, дон Педро и Луис. Диего го нямаше никакъв.

— Играят точно според плана ни — каза Седрик, докато Росиндейл се връщаше, понесъл три опаковани картини. Следваха го сержант и полицай, които носеха другите шест. Подпряха всички картини на стената.

— Това ли са деветте пакета, които взехте от галерията с помощта на мис Съливан? — попита детектив инспекторът.

— Да — без никакво колебание отвърна Себастиан.

— Ще ми позволите ли да ги разопаковам?

— Да, разбира се.

Тримата полицаи почнаха да свалят кафявата опаковъчна хартия. Изведнъж Себастиан ахна и посочи една от картините.

— Сестра ми не е рисувала тази.

— Но въпреки това е великолепна — отбеляза Арнолд.

— Не бих могъл да кажа, сър — каза Росиндейл. — Но мога да потвърдя — добави той, гледайки етикета отзад, — че картината не е нарисувана от Джесика Клифтън, а от Рафаело и според мистър Агню струва най-малко сто хиляди паунда. — Себастиан гледаше объркано, но не каза нищо. — И имаме основания да смятаме — продължи Агню, като гледаше Себастиан, — че вие в съучастничество с мис Съливан сте откраднали това ценно произведение на изкуството под претекст, че вземате картините на сестра си.

— Но това е абсолютно безсмислено — каза Арнолд преди Себастиан да успее да отговори.

— Моля, сър?

— Помислете, детектив инспектор. Ако клиентът ми, с помощта на мис Съливан, наистина е откраднал Рафаело от галерията, както твърдите, щяхте ли да очаквате да намерите картината в багажника на колата на работодателя му няколко часа по-късно? Или намеквате, че шофьорът на председателя също е замесен, а може би дори и самият председател?

— Мистър Клифтън — каза Росиндейл, като погледна бележника си, — призна, че е възнамерявал да отнесе картините в апартамента си по-късно вечерта.

— Не смятате ли, че един Рафаело би изглеждал малко не на място в ергенски апартамент във Фулам?

— Изобщо не е смешно, сър. Мистър Агню, който съобщи за кражбата, е високоуважаван търговец на произведения на изкуството от Уест Енд и…

— Това не е кражба, детектив инспектор, освен ако не можете да докажете, че картината е взета умишлено. А тъй като дори не попитахте клиента ми за неговата версия, не виждам как бихте могли да стигнете до подобно заключение.

Полицаят се обърна към Себастиан, който броеше картините.

— Виновен съм — каза Себастиан. Детективът се усмихна. — Не в кражба, а в увлечение.

— Може би ще обясните.

— На изложбата по случай завършването на „Слейд“ сестра ми Джесика Клифтън беше изложила девет картини, а тук са само осем. Значи ако другата е все още в галерията, то вината е моя — взел съм погрешната картина и се извинявам, просто е станала грешка.

— Грешка за сто хиляди паунда — каза Росиндейл.

— Не ми се иска да бъда обвинен в лекомислие, детектив инспектор — каза Арнолд, — но ще си позволя да вметна, че е доста необичайно един изпечен престъпник да оставя на местопрестъплението улики, които водят право към него.

— Не знаем, че случаят е такъв, мистър Хардкасъл.

— В такъв случай нека всички да идем в галерията и да видим дали липсващата картина на Джесика Клифтън, собственост на клиента ми, е все още там.

— Това няма да е достатъчно, за да се убедя в невинността му — каза Росиндейл, хвана твърдо Себастиан за ръката, изведе го навън и не го пусна, докато не го настани на задната седалка на полицейската кола, с по един як полицай от двете му страни.

Себастиан си мислеше само на какво ли е подложена Саманта. По пътя към галерията попита детектив инспектора дали тя ще е там.

— Мис Съливан в момента е в участъка на Савил Роу и е подложена на разпит от един от хората ми.

— Но тя е невинна — каза Себастиан. — Ако някой трябва да бъде обвиняван, това съм аз.

— Трябва да ви напомня, сър, че от галерията, в която е била асистентка, е изчезнала картина за сто хиляди паунда, открита в багажника на кола, където сте я поставили вие.

Себастиан си спомни съвета на Арнолд и не каза нищо повече.

След двайсет минути спряха пред „Агню“. Колата на председателя ги следваше, със Седрик и Арнолд на задната седалка.

Детектив инспекторът слезе с картината на Рафаело в ръце, а единият полицай натисна звънеца. Мистър Агню се появи бързо, отключи вратата и се загледа с обич в шедьовъра, сякаш виждаше отдавна изгубеното си дете.

Себастиан обясни какво се е случило според него.

— Това лесно може да се докаже или отхвърли — каза Агню и без нито дума повече ги поведе в мазето и отключи вратата на хранилището, където няколко увити картини очакваха новите си собственици.

Себастиан затаи дъх, докато мистър Агню внимателно проверяваше етикетите и най-сетне стигна до един с името Джесика Клифтън.

— Ще бъдете ли така добър да я разопаковате? — каза Росиндейл.

— Разбира се. — Мистър Агню внимателно махна опаковъчната хартия и разкри графика на Себастиан.

Арнолд избухна в смях.

— Обзалагам се, че е озаглавена „Портрет на изпечен престъпник“.

Дори детектив инспекторът си позволи да се усмихне криво, но въпреки това напомни на Арнолд:

— Не бива да забравяте, че мистър Агню повдигна обвинението.

— И несъмнено ще го оттегля, тъй като стана ясно, че не е имало намерение за кражба. Всъщност — каза Агню, обръщайки се към Себастиан, — дължа извинение на вас и на Сам.

— Това означава ли, че тя ще се върне на работа?

— Категорично не — твърдо рече Агню. — Приемам, че не е участвала в престъпление, но си остава виновна в голямо нехайство или глупост. А и двамата знаем, мистър Клифтън, че тя изобщо не е глупава.

— Но нали аз взех погрешната картина.

— А тя ви е позволила да я изнесете от галерията.

Себастиан се намръщи.

— Мистър Росиндейл, мога ли да дойда с вас до участъка? Бяхме се разбрали да заведа Саманта на вечеря.

— Не виждам причина да не го направите.

— Благодаря за помощта, Арнолд — каза Себастиан и стисна ръката на кралския съветник. После се обърна към Седрик и добави: — Съжалявам, че ви причиних толкова много неприятности, сър.

— Гледай да си в офиса в седем сутринта. Както знаеш, утре е много важен ден за всички ни. И ще си позволя да отбележа, Себ, че трябваше да избереш по-подходяща седмица за кражба на Рафаело.

Всички се разсмяха, с изключение на мистър Агню, който все още държеше шедьовъра. Той върна картината в хранилището, заключи два пъти и ги поведе горе.

— Благодаря ви, детектив инспектор — каза той, докато Росиндейл излизаше от галерията.

— За мен бе удоволствие, сър. Радвам се, че всичко завърши добре.

Когато Себастиан се качи на задната седалка на полицейската кола, детектив инспектор Росиндейл се обърна към него.

— Ще ви кажа защо бях така убеден, че сте откраднали картината, млади човече. Приятелката ви пое вината върху себе си, което обикновено означава, че защитава някого.

— Не съм сигурен, че ще ми остане приятелка след всичко, на което я подложих.

— Ще я освободя колкото се може по-бързо — каза Росиндейл. — След обичайните бумащини — добави с въздишка той, докато колата спираше пред участъка.

Себастиан последва полицаите в сградата.

— Заведете мистър Клифтън долу при килиите, докато се оправя с документите.

Младият сержант поведе Себастиан надолу по стъпалата, отключи вратата на една килия и се дръпна, за да му направи място. Саманта се беше сгушила в края на тънък дюшек, със свити до брадичката колене.

— Себ! И теб ли арестуваха?

— Не — каза той, докато я прегръщаше за първи път. — Не мисля, че биха ни сложили в една и съща килия, ако ни смятаха за лондонска версия на Бони и Клайд. След като намери картината на Джесика в хранилището, мистър Агню прие, че просто съм направил грешка, и оттегли всички обвинения. Боя се обаче, че ти изгуби работата си. Заради мен.

— Не мога да го виня — рече Саманта. — Трябваше да внимавам, а не да флиртувам. Но започвам да се питам докъде ще стигнеш, за да не ме заведеш на вечеря.

Себастиан я пусна, погледна я в очите и нежно я целуна.

— Казват, че едно момиче винаги помни първата целувка с мъжа, в което се е влюбило, и трябва да призная, че ще ми е доста трудно да забравя тази — каза тя.

Вратата на килията се отвори.

— Свободна сте, мис — каза младият сержант. — Съжалявам за грешката.

— Вината не е ваша — каза Саманта.

Сержантът ги поведе нагоре и им отвори вратата на участъка.

Себастиан излезе на тротоара и хвана Саманта за ръка. В същото време пред сградата спря тъмносин кадилак.

— Ох, по дяволите — каза Саманта. — Забравих. Полицаите ми позволиха да се обадя по телефона и аз звъннах в посолството. Казаха ми, че родителите ми са на опера, но ще ги вземат по време на антракта. Ох, по дяволите — повтори тя, докато мистър и мисис Съливан слизаха от колата.

— Какво става, Саманта? — попита мистър Съливан, след като я целуна по бузата. — С майка ти ужасно се разтревожихме.

— Съжалявам — каза Сам. — Всичко се оказа една ужасно глупава грешка.

— Слава богу — каза майка й и погледна младия мъж, който държеше ръката на дъщеря й. — А това кой е?

— О, това е Себастиан Клифтън. Човекът, за когото ще се омъжа.

33

Петък сутрин

— Прав бяхте. Диего ще вземе нощния влак от Кингс Крос и ще се присъедини към баща си и Луис в „Гленливън Лодж“ утре сутринта.

— Откъде сте толкова сигурен?

— От рецепцията казали на жена ми, че сутринта щяла да го чака кола, която да го откара направо в хижата за закуска. Мога да отида до Единбург утре сутринта и да проверя.

— Не е нужно. Себ ще е на Кингс Крос довечера, за да се увери, че се качва на влака. Разбира се, стига да не го арестуват за кражба на Рафаело.

— Не ви разбрах — каза Рос.

— Ще ви обясня друг път. Още се опитвам да разбера какъв е план Б.

— Е, не можете да рискувате да продавате акциите си, докато Диего е все още в Лондон, защото ако цената внезапно падне, дон Педро ще се досети какво сте замислили и няма да пусне своите акции на пазара.

— В такъв случай съм победен, защото няма смисъл да купувам акциите на Мартинес на пълната им цена. Той едва ли би могъл да се надява на нещо по-добро.

— Още не сме победени. Хрумнаха ми две идеи, които можете да обмислите. Разбира се, стига да сте готов да поемете страхотен риск.

— Слушам ви — каза Седрик, взе писалка и отвори бележника си.

— В осем сутринта в понеделник, един час преди отварянето на борсата, можете да се свържете с основните брокери в Сити и да им кажете, че вие сте купувачът на дяловете на „Барингтън“. Когато в девет Мартинес пусне своите милион акции, брокерите ще се обадят най-напред на вас, тъй като комисионата от продажбата на такъв обем ще е огромна.

— Но ако цената на акциите все още е висока, единственият, който ще спечели от това, ще е Мартинес.

— Казах, че имам две идеи — напомни Рос.

— Извинете — каза Седрик.

— Това, че фондовата борса затваря в четири следобед в петък, не означава, че не можете да продължите да търгувате. Нюйоркската борса ще остане отворена още пет часа, а борсата в Лос Анджелис — още осем. И ако дотогава не сте се освободили от всичките си акции, борсата в Сидни отваря в полунощ в неделя. А дори и след това да са ви останали още няколко акции, Хонконг с радост ще ви помогне да се отървете от тях. Така че когато борсата в Лондон отвори в девет часа в понеделник, по моя преценка акциите на „Барингтън“ ще се продават на около половината от цената, на която се предлагат днес.

— Блестящо — каза Седрик. — С изключение на това, че не познавам брокери в Ню Йорк, Лос Анджелис, Сидни и Хонконг.

— Нужен ви е само един — отвърна Рос. — Ейб Коен от „Коен, Коен и Яблон“. Подобно на Синатра, той работи само нощем. Просто му кажете, че имате триста и осемдесет хиляди акции на „Барингтън“ и че искате да се освободите от тях до понеделник сутринта лондонско време. Повярвайте ми, ще будува през целия уикенд, за да си изработи комисионата. Имайте обаче предвид, че ако Мартинес разбере какво правите и не пусне акциите си на пазара в понеделник сутринта, ще изгубите доста пари, а той ще отбележи поредната си победа.

— Зная, че ще пусне акциите си на пазара в понеделник — каза Седрик. — Казал е на Стивън Ледбъри, че се е отказал да продава, защото вече вярвал в „дългосрочното бъдеще“ на компанията, а това е нещо, в което определено не вярва.

— Това е риск, който не би поел никой самоуважаващ се шотландец.

— И риск, който един скучен и досаден йоркшърец е решил да поеме.

Петък вечер

Себастиан дори не беше сигурен, че ще го познае. В края на краищата бяха минали повече от седем години от последната му среща с Диего в Буенос Айрес. Помнеше, че е по-висок от Бруно и определено по-слаб от Луис, когото бе виждал неотдавна. Диего си падаше по елегантните дрехи — двуредни костюми от Савил Роу и широки пъстри копринени вратовръзки. Черната му коса бе намазана с „Брилкрийм“.

Себ се появи на Кингс Крос един час преди заминаването на влака и отново зае позиция в сянката на големия четиристранен часовник.

„Нощният шотландец“ очакваше пътниците си на перона. Неколцина вече пристигаха — от онези, които предпочитаха да чакат, отколкото да рискуват да закъснеят. Себастиан подозираше, че Диего е от онези, които се качват в последния момент, защото обичат да си губят времето.

Докато чакаше, мислите му се насочиха към Сам и най-щастливата седмица в живота му. Как беше извадил такъв късмет? Откри, че се усмихва всеки път, когато си помисли за нея. Онази вечер отидоха на вечеря и той отново не плати; бяха в един шикозен ресторант на Мейфеър, „При Скот“, където менюто беше без изписани цени. Но от друга страна, мистър и мисис Съливан явно искаха да опознаят мъжа, за когото щеше да се омъжва дъщеря им — дори тя просто да се шегуваше.

Себастиан бе доста изнервен — меко казано. В края на краищата за по-малко от седмица бе станал причина за арестуването на Саманта и изхвърлянето й от работа. Когато обаче сервираха пудинга (и този път той хапна пудинг), цялото „объркване“, както го наричаха вече, се бе превърнало от възвишена мелодрама в долнопробен фарс.

Себастиан започна да се отпуска, когато мисис Съливан му каза колко й се иска да посети Бристол и да види града, в който работи детектив сержант Уилям Уоруик. Той обеща да я заведе на „Обиколката Уоруик“ и когато вечерта приключи, не се съмняваше, че мисис Съливан е много по-запозната с произведенията на баща му, отколкото самият той. След като се сбогуваха с родителите на Сам, двамата отидоха пеша до апартамента й на Пимлико подобно на влюбени, които не искат вечерта да свършва.

Сега Себастиан стоеше в сянката на часовника, който започна да отброява кръглия час.

— Влакът на трети перон тръгва в двайсет и два часа и трийсет и пет минути и ще пътува без междинни спирки до Единбург — обяви напрегнат глас, който звучеше така, сякаш се явяваше на прослушване за говорител на Би Би Си. — Първа класа е в предната част, трета е отзад, вагон-ресторантът е по средата.

Себастиан не се съмняваше в коя класа ще пътува Диего.

Опита да пропъди Сам от мислите си и да се съсредоточи. Оказа се сложна задача. Минаха пет, десет, петнайсет минути и макар че на трети перон вече пристигаше постоянен поток пътници, Диего не се виждаше никакъв. Себастиан знаеше, че Седрик е зад бюрото си и с нетърпение очаква телефонното обаждане, което да потвърди, че Диего се е качил във влака. Едва след това можеше да даде зелена светлина на Ейб Коен.

Седрик вече беше решил, че ако Диего не се появи, играта няма да си заслужава свещта, както се изразяваше мистър Шерлок Холмс. Не можеше да рискува и да пусне всичките си акции на пазара, докато Диего е в Лондон, защото ако го направеше, Мартинес щеше да е онзи, който ще духне свещта.

Минаха двайсет минути и макар че перонът вече бе пълен с хора и носачи, помъкнали тежки куфари, от сеньор Диего Мартинес все още нямаше и следа. Себастиан започна да се отчайва, когато видя, че кондукторът слиза от задния вагон със зелено флагче в едната ръка и свирка в другата. Себ погледна към голямата черна стрелка на часовника, която се местеше на всеки шейсет секунди. 10:22. Нима целият труд на Седрик щеше да се окаже напразен? Веднъж беше казал на Себастиан, че когато започнеш някакъв проект, винаги трябва да си готов да приемеш, че шансът ти за успех е едно към пет. Нима този проект щеше да попадне в групата на четирите от общо пет? Себастиан си помисли за Рос Бюканан. Дали той не чакаше в „Гленливън Лодж“ някой, който нямаше да се появи? После си помисли за майка си, която можеше да изгуби най-много от всички.

И тогава на перона се появи човек, който привлече вниманието му. Носеше куфар, но Себастиан не можеше да е сигурен дали е Диего, защото стилната кафява шапка и вдигнатата кадифена яка на дългото му черно палто скриваха лицето му. Мъжът подмина трета класа и продължи към предната част на влака, което вдъхна у Себастиан малко повече надежда.

Един носач вървеше по перона срещу него и затваряше вратите на първокласния вагон една по една — бам, бам, бам. Когато видя приближаващия мъж, спря и му задържа вратата отворена. Себастиан излезе от сянката на часовника и се опита да разгледа по-добре закъснелия пътник. Мъжът с куфара тъкмо се канеше да се качи, когато се обърна и погледна нагоре към часовника. Поколеба се. Себастиан замръзна, но след това мъжът се качи. Носачът затръшна вратата.

Диего беше сред последните качили се във влака и Себастиан не помръдна от мястото си, докато „Нощният шотландец“ не излезе от гарата, бавно набирайки скорост за дългото си пътуване към Единбург.

Себ потръпна, обзет от опасения. Разбира се, че Диего не би могъл да го познае толкова отдалеч, пък и нали той се оглеждаше за него, а не обратното. Бавно тръгна към телефоните в края на чакалнята с монети в ръка. Набра личния номер. Познатият рязък глас отговори още на първото позвъняване.

— Едва не изпусна влака, появи се в последния момент. Но сега пътува за Единбург.

Себастиан чу как Седрик изпуска с облекчение затаения си дъх.

— Приятен уикенд, момчето ми — каза Седрик. — Заслужи си го. Но гледай в понеделник да си в офиса в осем сутринта, защото имам специална работа за теб. И дотогава стой по-далеч от художествени галерии.

Себастиан се разсмя, затвори и позволи на мислите си отново да се насочат към Сам.

Веднага щом приключи разговора със Себастиан, Седрик набра номера, даден му от Рос Бюканан.

— Коен — каза глас от другата страна.

— Потвърждавам продажбата. Каква беше цената при затварянето на лондонската борса?

— Два паунда и осем шилинга — каза Коен. — Качи се с един шилинг през деня.

— Добре, в такъв случай пускам на пазара всички триста и осемдесет хиляди акции и искам да ги продам на най-добрата възможна цена. Не забравяйте, че трябва да съм се отървал от тях преди отварянето на лондонската борса в понеделник сутринта.

— Разбрано, мистър Хардкасъл. Колко често искате да ви докладвам през уикенда?

— В осем сутринта в събота и по същото време в понеделник.

— Добре че не съм ортодоксален евреин — каза Коен.

34

Събота

Оказа се нощта на първите неща.

Себастиан заведе Сам на китайски ресторант в Сохо и плати сметката. След вечерята отидоха пеша до Лестър Скуеър и се наредиха на опашка за кино. Саманта страшно хареса избрания от Себастиан филм и на излизане от „Одеон“ призна, че преди идването си в Англия не била чувала за Иън Флеминг, Шон Конъри и дори за Джеймс Бонд.

— Къде си живяла? — шеговито попита Себастиан.

— В Америка, с Катрин Хепбърн, Джими Стюарт и един млад актьор, Стив Маккуин, който превзе с щурм Холивуд.

— Никога не съм чувал за него — каза Себастиан и я хвана за ръка. — Имаме ли нещо общо?

— Джесика — тихо каза тя.

Себастиан се усмихна. Тръгнаха пеша към апартамента й на Пимлико, като се държаха за ръце и бъбреха.

— Чувала ли си за Бийтълс?

— Естествено. Джон, Пол, Джордж и Ринго.

— А за Гунс?

— Не.

— Значи никога не си попадала на Блуботъл или Мориарти?

— Мориарти не беше ли големият противник на Шерлок Холмс?

— Не, той е противоположността на Блуботъл.

— А ти чувал ли си за Литъл Ричард? — попита тя.

— Не, но пък съм чувал за Клиф Ричард.

От време на време спираха да се целунат и когато най-сетне стигнаха пред жилищната сграда на Сам, тя извади ключа си и отново го целуна нежно — за лека нощ.

На Себастиан му се искаше да го покани на кафе, но надеждите му не се оправдаха.

— До утре — каза му тя.

За първи път през живота си Себ не бързаше за никъде.

Когато Диего пристигна в „Гленливън Лодж“, дон Педро и Луис бяха излезли на лов. Диего не забеляза възрастния джентълмен с плисирана пола, който седеше в кожено кресло с висока облегалка, четеше „Скотсман“ и изглеждаше едва ли не като част от мебелировката.

Час по-късно, след като разопакова багажа си, изкъпа се и се преоблече, Диего слезе долу по голф панталони, кафяви кожени ботуши и ловен елек, като явно се мъчеше да изглежда по истински англичанин и от англичаните. Един „Ланд Роувър“ чакаше да го откара сред хълмовете при баща му и брат му, за да се включи в лова. Когато потегли, Рос все още седеше в креслото. Ако беше малко по-наблюдателен, Диего щеше да забележи, че старецът продължава да чете същата страница от същия вестник.

— Каква беше цената на акциите, когато борсата затвори? — бе първият въпрос на дон Педро, когато синът му слезе от колата.

— Два паунда и осем шилинга.

— С един шилинг нагоре. Значи все пак можеше да дойдеш още вчера.

— Цената на акциите обикновено не се вдига в петък — отвърна Диего, докато прислужникът му подаваше пушка.

Ема прекара по-голямата част от сутринта в подготвяне на първата чернова на речта, която се надяваше да произнесе на общото годишно събрание след девет дни. Наложи се да остави празни места, които можеха да се попълнят по-нататък през седмицата, а в един-два случая само часове преди началото на събранието.

Беше благодарна за всичко, което правеше Седрик, но никак не й харесваше, че не може да играе по-съществена роля в драмата, развиваща се в Лондон и Шотландия.

Хари беше излязъл да крои фабули. Докато другите мъже прекарваха съботите в гледане на футбол през зимата и крикет през лятото, той излизаше на дълги разходки из имението и мислеше, така че когато вземеше писалката в понеделник, вече да знае как точно Уилям Уоруик е разгадал случая. Хари и Ема вечеряха у дома и си легнаха малко след като изгледаха „Случаите на д-р Финли“. Ема още мислеше върху речта си, когато най-сетне заспа.

Джайлс направи обичайната си среща в събота сутринта и изслуша оплакванията на осемнайсет избиратели, включващи въпроси от неспособността на общината да се справи с прибирането на отпадъците до това как е възможно стар възпитаник на Итън като сър Алек Дъглас-Хоум да започне да разбира проблемите на работещия човек.

След края на срещата агентът му го заведе в кръчмата на седмицата „Нова Скотия“ на пинта ейл и корнуолски пай, за да го видят избирателите. Поне двайсетина от тях се почувстваха длъжни да споделят с местния депутат вижданията си по безброй въпроси, преди Джайлс и Гриф да успеят да продължат към Аштън Гейт за приятелската среща между „Бристол Сити“ и „Бристол Ровърс“, която завърши нула на нула и изобщо не беше приятелска.

Над шест хиляди запалянковци гледаха мача и когато съдията обяви края на срещата, зрителите изобщо не се съмняваха кой отбор подкрепя Джайлс, който носеше открито шалчето си на червени и бели ивици; Гриф редовно му напомняше, че 90 % от избирателите му подкрепят „Бристол Сити“.

Докато излизаха от стадиона, трябваше да изслушат още мнения, невинаги ласкателни.

— Ще се видим по-късно — каза му Гриф.

Джайлс се върна в Барингтън Хол да вечеря с Гуинет, чиято бременност вече беше напреднала. Не размениха нито дума за политика. Джайлс не искаше да я оставя, но малко след девет чу приближаващата по алеята кола, целуна жена си и когато отвори вратата, агентът му вече стоеше на прага.

Гриф го помъкна в клуба на докерите, където Джайлс изигра две партии снукър и една дартс, която изгуби. Почерпи момчетата с няколко питиета, но тъй като датата за следващите избори още не беше обявена, не можеше да бъде обвинен в купуване на гласове.

Когато най-сетне закара депутата обратно в Барингтън Хол, Гриф му напомни, че на следващата сутрин трябва да присъства на три църковни служби и да седи сред избиратели, които не бяха отишли на сутрешната му среща, не бяха гледали местното дерби и не присъстваха в докерския клуб. Когато си легна малко преди полунощ, Джайлс откри, че Гуинет вече е заспала.

Грейс прекара съботата в четене на есета на студенти, някои от които най-сетне бяха проумели, че след по-малко от година ще се изправят пред изпитната комисия. Емили Галиер, една от най-умните й студентки, която можеше и да вземе изпита, сега беше изпаднала в паника. Надяваше се да покрие тригодишния конспект за три срока. Грейс не изпитваше съчувствие към нея. Продължи с есето на Елизабет Рътлидж, друго умно момиче, което не бе спряло да работи от деня, в който бе пристигнало в Кеймбридж. Елизабет също се бе паникьосала, тъй като се тревожеше, че няма да завърши с отличната оценка, която очакваха всички. Грейс силно й съчувстваше. В края на краищата тя самата бе имала същите опасения през последната си година.

Легна си малко след един, след като приключи с последното есе. Заспа дълбоко.

Когато телефонът иззвъня, Седрик седеше зад бюрото си вече повече от час. Той вдигна и не се изненада, когато чу гласа на Ейб Коен точно когато часовниците в Сити започнаха да отброяват осем.

— Успях да пласирам сто осемдесет и шест хиляди акции в Ню Йорк и Лос Анджелис. Цената падна от два паунда и осем шилинга на един паунд и осемнайсет шилинга.

— Не е зле като начало, мистър Коен.

— Две борси минаха, остават още две, мистър Хардкасъл. Ще ви се обадя в осем сутринта в понеделник, за да ви кажа колко са купили австралийците.

Седрик излезе от кабинета си малко след полунощ и когато се прибра у дома, дори не се обади на Берил, която сигурно вече спеше. Тя отдавна бе приела, че единствената любовница на съпруга й е мис Фартингс. Седрик си легна и започна да се върти неспокойно: мислеше си за следващите трийсет и шест часа и си даваше сметка защо през изминалите четирийсет години нито веднъж не беше рискувал.

След обяда Рос и Джийн Бюканан излязоха на дълга разходка сред хълмовете.

Върнаха се към пет, когато Рос отново „застъпи на пост“. Единствената разлика бе, че този път четеше стар брой на „Кънтри Лайф“. Не помръдна от мястото си, докато не видя дон Педро и синовете му да се връщат. Двама от тримата изглеждаха доста доволни, но Диего беше нещо начумерен. Всички се качиха в апартамента на дон Педро и не се появиха повече.

Рос и Джийн вечеряха в трапезарията и в десет без двайсет се качиха в стаята си. Както винаги четоха половин час — тя Жоржет Хейер, а той Алистър Маклейн. След като най-сетне угаси светлината с обичайното „Лека нощ, мила“, Рос потъна в дълбок сън. В края на краищата нямаше какво повече да направи, освен да се увери, че семейство Мартинес не са заминали за Лондон преди понеделник сутринта.

Когато дон Педро и синовете му седнаха да вечерят, Диего бе определено необщителен.

— Да не ти е криво, че застрелях повече птици от теб? — подразни го баща му.

— Нещо не е наред — каза Диего. — Само че не се сещам какво.

— Е, да се надяваме да се сетиш до утре, така че всички да се насладим на един хубав лов през деня.

След като вечерята приключи, към девет и половина Диего се прибра в стаята си. Легна на леглото и се опита да си спомни пристигането си на Кингс Крос кадър по кадър, сякаш гледаше филм. Беше обаче толкова уморен, че потъна в сън.

Събуди се със стряскане в 6:25, с един-единствен кадър в главата.

35

Неделя вечер

След следобедната си разходка с Джийн Рос жадуваше за гореща вана, чаша чай и парче кейк, преди да се върне на поста си.

Не се изненада, че докато вървяха по алеята към „Гленливън“, видя как шофьорът на хотела слага куфар в багажника на колата. В края на краищата неколцина гости напускаха след лова през почивните дни. Рос се интересуваше само от един гост, който щеше да остане тук до вторник, така че не обърна внимание на ставащото.

Докато се качваха по стълбите към стаята си на първия етаж, Диего Мартинес се размина забързано с тях, като вземаше по две стъпала наведнъж, сякаш закъснява за среща.

— О, оставих вестника си долу — каза Рос. — Джийн, ти се качвай, идвам след малко.

Обърна се и се опита да не зяпа Диего, който говореше с рецепционистката. Рос тръгна бавно към салона за чай, а Диего излезе от хотела и се качи на задната седалка на чакащата го кола. Рос смени посока и скорост, тръгна към изхода и стигна навреме да види как колата се отдалечава по алеята. Забърза обратно към рецепцията. Младото момиче му се усмихна.

— Да, мистър Бюканан?

Нямаше време за празни приказки.

— Току-що видях мистър Диего Мартинес да заминава. Смятах да го поканя да вечеря с мен и жена ми довечера. Ще се върне ли?

— Не, сър. Брюс го кара към Единбург да хване нощния влак до Лондон. Но дон Педро и мистър Луис Мартинес ще са тук до вторник, така че ако искате да вечеряте с тях…

— Трябва спешно да се обадя по телефона.

— За жалост нямаме връзка, мистър Бюканан. И сигурно няма да я възстановят до утре сутринта, както обясних на мистър Мартинес…

Рос, който по принцип беше възпитан човек, се обърна и се втурна към изхода. Изтича навън, скочи в колата си и потегли. Не направи опит да настигне Диего, тъй като не искаше той да разбере, че го следят.

Умът му работеше на пълни обороти. Първо обмисли практическите проблеми. Да спре и да звънне на Седрик, за да му каже какво е станало? Отхвърли тази идея — в края на краищата основният му приоритет беше в никакъв случай да не изпуска влака за Лондон. Ако имаше време, щеше да звънне на Седрик от Уейвърли, за да го предупреди, че Диего се връща в Лондон един ден по-рано.

Следващата му мисъл бе да се възползва от членуването си в борда на „Бритиш Рейлуейс“ и да принуди бюрото за резервации да откаже билет на Диего. Но това нямаше да свърши никаква работа, защото Диего щеше да отседне в някой хотел в Единбург и да се свърже с брокера си преди отварянето на борсата утре сутринта, щом открие, че цената на акциите на „Барингтън“ е паднала през уикенда; така щеше да има достатъчно време да отмени всички планове за пускането на акциите на баща си на пазара. Не, по-добре беше да го остави да се качи на влака и тогава да мисли как да действа нататък — не че имаше някаква представа какво да прави.

Излезе на главния път за Единбург и продължи да се движи с шейсет мили в час. Нямаше да има проблем да се качи в спалния вагон, тъй като там винаги имаше запазени места за членове на борда на директорите. Надяваше се само никой от колегите му да не пътува за Лондон тази нощ.

Изруга, когато тръгна по обиколния път покрай залива — мостът над Фърт ъф Форт щеше да бъде отворен след седмица. Стигна покрайнините на града, а още не беше решил как да се справи с Диего, когато се качат във влака. Искаше му се Хари Клифтън да беше тук. Досега той щеше да измисли поне няколко сценария. А ако това беше роман, щеше просто да пречука Диего.

Двигателят се задави и Рос се намръщи и погледна таблото. На индикатора за бензин светеше червена лампичка. Той изруга, удари ядно волана и започна да се оглежда за бензиностанция. Около миля по-нататък задавянето се превърна в кашлица, колата намали ход и накрая спря край пътя. Рос си погледна часовника. До заминаването на влака оставаха още четирийсет минути. Той изскочи навън и се затича, докато не спря задъхан до табела с надпис „Център — 3 мили“. Времето, когато пробягваше три мили за по-малко от четирийсет минути, отдавна бе в миналото.

Застана край пътя и се опита да хване автостоп. Сигурно представляваше странна гледка със зеленото си сако от туид, пола на клана Бюканан и дългите зелени чорапи. Правеше нещо, което не бе правил, откакто бе студент в „Сейнт Андрю“ — а дори и тогава стопът не му се удаваше много.

Смени тактиката и започна да търси такси. Това се оказа поредната неблагодарна задача в неделя вечерта в тази част на града. И тогава забеляза спасителя си — червен автобус, който се движеше към него с голяма табела, на която пишеше ЦЕНТЪР. Докато го подминаваше, Рос се обърна и се затича към спирката, като се надяваше, молеше се шофьорът да се смили над него и да изчака. Молитвите му получиха отговор и той се качи и рухна на предната седалка.

— До коя спирка? — попита кондукторът.

— Гара Уейвърли — изпъшка Рос.

— Шест пенса.

Рос извади портфейла си и му даде банкнота от десет шилинга.

— Не мога да ви върна.

Рос пребърка джобовете си за дребни, но беше оставил монетите в хотелската стая. Те не бяха единственото, което бе оставил там.

— Задръжте рестото — каза той.

Изуменият кондуктор прибра банкнотата и побърза да се омете преди пътникът да е размислил. В края на краищата Коледа обикновено не идва през август.

Автобусът измина само няколкостотин метра, когато Рос видя бензиностанция — „Макфърсънс“, работеща денонощно. Изруга отново. Изруга и за трети път, защото беше забравил, че автобусите спират на спирки и не те откарват право там, накъдето си се запътил. Поглеждаше часовника си на всяка спирка и на всеки червен светофар, но нито часовникът му се забавяше, нито автобусът започна да се движи по-бързо. Когато най-сетне стигнаха гарата, оставаха само осем минути. Нямаше достатъчно време да звъни на Седрик. Докато слизаше от автобуса, кондукторът застана мирно и му отдаде чест като на генерал на строеви преглед.

Рос бързо влезе в гарата и забърза към влака, с който беше пътувал неведнъж. Всъщност беше пътувал толкова често, че спокойно можеше да вечеря, да пийне с удоволствие и после да проспи всичките 330 мили въпреки тракането на колелата. Имаше обаче чувството, че тази нощ няма да мигне.

На бариерата го посрещнаха с нов, още по-изискан военен поздрав. Контрольорите на Уейвърли се гордееха, че разпознават директорите на компанията от трийсет крачки.

— Добър вечер, мистър Бюканан — каза контрольорът. — Не знаех, че ще пътувате с нас тази нощ.

На Рос му идеше да отговори, че не е планирал да пътува, но вместо това просто отвърна на поздрава, продължи към другия край на перона и се качи на влака само минути преди потеглянето му.

Докато вървеше по коридора към купето на директорите, срещна главния стюард.

— Добър вечер, Ангъс.

— Добър вечер, мистър Бюканан. Не видях името ви в списъка на гостите от първа класа.

— Знам — каза Рос. — Реших да пътувам в последния момент.

— Боя се, че директорското купе… — сърцето на Рос се сви — не е оправено, но ако пийнете нещо във вагон-ресторанта, ще се погрижа незабавно.

— Благодаря, Ангъс, точно това смятах да направя.

Първото нещо, което Рос видя на влизане във вагон-ресторанта, бе привлекателната млада жена на бара. Той си поръча уиски със сода и седна на стола до нея. Помисли си за Джийн и се почувства виновен, че я е зарязал. До утре сутринта нямаше как да й съобщи къде е. После си спомни и нещо друго, което бе зарязал. Дори не беше обърнал внимание на коя улица е колата му.

— Добър вечер, мистър Бюканан — каза жената за най-голяма изненада на Рос. Той я погледна отново, но не я позна. — Аз съм Кити — добави тя и му протегна облечена в ръкавица ръка. — Виждам ви редовно в този влак, но пък вие сте директор на „Бритиш Рейлуейс“.

Рос се усмихна и отпи от питието си.

— И с какво се занимавате, че пътувате така редовно до Лондон и обратно?

— На свободна практика съм — каза Кити.

— Какъв по-точно е бизнесът ви? — попита Рос, но точно тогава стюардът се появи до него.

— Купето ви е готово, сър.

Рос допи уискито си и каза:

— Беше ми приятно, Кити.

— И на мен, мистър Бюканан.

— Каква очарователна млада дама, Ангъс — каза Рос, докато вървеше след стюарда към купето си. — Тъкмо щеше да ми каже защо пътува толкова често с този влак.

— Сигурен съм, че не знам, сър.

— Сигурен съм, че знаете, Ангъс, защото „Нощният шотландец“ просто няма тайни от вас.

— Ами, нека просто кажем, че тя е много популярна сред някои от редовните ни пътници.

— Да не би да намеквате…

— Точно така, сър. Пътува два-три пъти седмично. Много дискретно и…

— Ангъс! Това е „Нощният шотландец“, а не нощен клуб.

— Всички трябва да си изкарваме хляба, сър, и ако нещата вървят добре за Кити, всички имат полза.

Рос избухна в смях.

— Някой от другите директори знае ли за нея?

— Един или двама. За тях има специална тарифа.

— Дръжте се прилично, Ангъс.

— Извинете, сър.

— А сега сериозно. Искам да видя списъка на всички пътници от първа класа. Може да има някой, с когото бих желал да вечерям.

— Разбира се, сър. — Ангъс извади лист от клипборда си и го подаде на Бюканан. — Ще запазя обичайната ви маса.

Рос прокара пръст по списъка и откри, че мистър Д. Мартинес е в купе № 4.

— Бих искал да поговоря с Кити — каза той, докато връщаше списъка на Ангъс. — Без никой да забележи.

— Винаги съм самата дискретност — каза Ангъс, като скри усмивката си.

— Не е това, за което си мислите.

— Никога не е, сър.

— Искам също да запазите масата ми за мистър Мартинес от четвърто купе.

— Разбрано, сър — отвърна Ангъс, вече напълно озадачен.

— Ще запазя малката ви тайна, Ангъс, ако вие запазите моята.

— Разбира се, сър, стига да знам каква е тя.

— Ще разберете, преди да стигнем до Лондон.

— Ще ида да доведа Кити, сър.

Докато очакваше младата дама, Рос се опита да подреди мислите си. Засега бе измъдрил само тактика на забавяне, но тя можеше да му осигури достатъчно време, за да измисли нещо по-ефективно. Вратата на купето му се плъзна и Кити се вмъкна вътре.

— Радвам се да ви видя, мистър Бюканан — каза тя, седна срещу него и кръстоса крак върху крак, разкривайки края на чорапите си. — Какво ще обичате?

— Зависи — отвърна Рос. — Колко взимате?

— Зависи от това какво искате.

Рос й каза какво точно иска.

— Пет паунда, сър, в аванс.

Рос отвори портфейла си, извади банкнота от пет паунда и й я подаде.

— Ще направя всичко по силите си — обеща Кити, повдигна полата си още малко и пъхна банкнотата в единия си чорап. После изчезна също така дискретно, както се бе появила.

Рос натисна червения бутон до вратата и след секунди стюардът се появи.

— Запазихте ли масата ми за мистър Мартинес?

— Да, сър. Освен това ви намерих място в другия край на вагон-ресторанта.

— Благодаря, Ангъс. Искам Кити да бъде настанена срещу мистър Мартинес. Всичко, което си поръча, да бъде на моя сметка.

— Разбрано, сър. А мистър Мартинес?

— Той ще плати вечерята си, но искам да получи най-добрите вина и силни напитки, като ясно му се покаже, че са от заведението.

— И тях ли да пишем на ваша сметка, сър?

— Да. Но той не бива да разбира. Надявам се да спи дълбоко през нощта.

— Мисля, че започвам да разбирам, сър.

След като стюардът си тръгна, Рос се запита дали Кити ще се справи. Ако успееше да напие Мартинес така, че той да остане в купето си сутринта, щеше да е свършила работата си и Рос с радост би й платил още една петачка. Особено му бе харесала идеята й да го закопчае с белезници за леглото и да постави табелката „Не безпокойте“ на вратата. Никой нямаше да заподозре нищо, защото пътниците можеха да останат във влака до 9:30 и мнозина предпочитаха да поспят, преди да се насладят на късна закуска.

Рос излезе от купето си малко след осем, отиде във вагон-ресторанта и мина покрай Кити, която седеше срещу Диего Мартинес. Докато се разминаваха, чу как главният сомелиер ги запознава със списъка с вината.

Ангъс беше настанил Рос в дъното на вагона с гръб към Мартинес и макар ужасно да му се искаше да се озърне през рамо, Бюканан прояви по-голяма твърдост от жената на Лот и не го направи. След като си допи кафето и отказа обичайното бренди, подписа сметката и стана. Със задоволство установи, че обичайната му маса вече е празна. Доволен от себе си, Рос едва не изприпка до купето си.

Триумфът му се изпари, когато отвори вратата и видя седящата вътре Кити.

— Какво правиш тук? Нали…

— Не успях да събудя интереса му, мистър Бюканан — каза тя. — А опитах всичко, от връзване до ученически униформи. Първо, той не пие. Някаква религиозна глупост. И много преди да поднесат основното ястие стана ясно, че жените не представляват интерес за него. Съжалявам, сър, но благодаря за вечерята.

— Аз ти благодаря, Кити. Много съм ти благодарен — отвърна той, докато сядаше срещу нея.

Кити повдигна полата си, извади банкнотата от чорапа си и му я подаде.

— Категорично не — твърдо заяви той. — Заслужи си ги.

— Винаги бих могла… — каза тя, пъхна ръка под шотландската му пола и бавно плъзна пръсти нагоре по бедрото му.

— Не, Кити, благодаря — каза той и вдигна очи към тавана в шеговит ужас. Точно тогава му хрумна втората идея и той върна банкнотата на Кити.

— Нали не сте от онези смахнатите, мистър Бюканан?

— Трябва да призная, Кити, че ще предложа нещо наистина смахнато.

Тя изслуша внимателно каква услуга се очаква от нея.

— По кое време искате да го направя?

— Около три, три и половина.

— Къде?

— Най-добре в тоалетната.

— И колко пъти?

— Мисля, че веднъж ще е достатъчно.

— И няма да имам неприятности, нали, мистър Бюканан? Защото доходът ми тук е постоянен, а повечето джентълмени от първа класа не са много взискателни.

— Имаш думата ми, Кити. Само веднъж и не е нужно никой да научава, че имаш пръст в тази работа.

— Много сте мил, мистър Бюканан — каза тя, целуна го по бузата и се измъкна навън.

Рос не беше сигурен какво ли щеше да стане, ако беше останала още минута-две в купето. Позвъни на стюарда и зачака.

— Надявам се, че сте доволен, сър? — каза Ангъс, щом се появи.

— Още не мога да кажа със сигурност.

— Мога ли да направя нещо друго за вас, сър?

— Да, Ангъс. Трябва ми правилникът на железниците.

— Ще трябва да изчакате малко, сър — отвърна озадаченият Ангъс.

След двайсетина минути стюардът се върна с дебел червен том, чиито страници явно не бяха прелиствани много често, и Рос се настрои за нощно четене.

Първо прегледа съдържанието и откри трите части, които трябваше да проучи най-внимателно, сякаш отново беше студент в „Сейнт Андрю“ и се готвеше за изпит. Към три часа беше прочел и отбелязал всички важни места. През следващите трийсет минути се опита да ги запомни наизуст.

В 3:30 затвори дебелия том, облегна се и зачака. Нито за миг не си помисли, че Кити може да го разочарова. 3:30, 3:35, 3:40. Изведнъж вагонът рязко подскочи и той едва не отлетя от мястото си. Последва оглушителен писък на спирачки, влакът бързо започна да намалява и накрая спря. Рос излезе в коридора. Главният стюард тичаше към него.

— Какво става, Ангъс?

— Някакъв идиот, ще ме прощавате, сър, е дръпнал аварийната спирачка.

— Дръжте ме в течение.

— Слушам, сър.

Рос поглеждаше часовника си на всеки няколко минути, сякаш така можеше да накара времето да потече по-бързо. Неколцина пътници бяха излезли в коридора и се опитваха да разберат какво става. Минаха петнайсетина минути преди главният стюард да се появи отново.

— Някой е дръпнал внезапната спирачка в тоалетната, мистър Бюканан. Явно я е сбъркал с верижката на казанчето. Няма нищо страшно, сър, стига да потеглим в близките двайсет минути.

— Защо двайсет? — попита Рос, макар да бе наясно защо.

— Ако се забавим повече, влакът от Нюкасъл ще ни задмине и тогава ще загазим.

— Защо?

— Ще трябва да се мъкнем зад него и със сигурност ще закъснеем, защото той спира на осем гари оттук до Лондон. Случи се преди две години, когато някакъв ненормалник дръпна спирачката. Пристигнахме на Кингс Крос с цял час закъснение.

— Само един час?

— Да, стигнахме в Лондон след осем и четирийсет. Не искаме това да се повтаря, нали, сър? Така че, с ваше позволение, ще се погрижа да потеглим.

— Един момент, Ангъс. Установихте ли кой е дръпнал спирачката?

— Не, сър. Сигурно е духнал веднага щом е осъзнал грешката си.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, Ангъс, но според член 436 от правилника сте длъжен да откриете виновника преди влакът да продължи.

— Но това може да отнеме цяла вечност, сър, и се съмнявам, че ще има някакъв резултат.

— Ако не е имало основателна причина за дърпането на спирачката, извършителят трябва да бъде глобен пет паунда и докладван на властите — каза Рос; продължаваше да цитира правилника. — Така гласи член 47в.

— Позволете да изразя възхищението си от уменията и паметта ви, сър. Поискахте правилника само няколко часа преди инцидента.

— Благодаря. Въпреки това съм сигурен, че бордът би очаквал от нас да спазваме правилата, независимо от неудобствата.

— Щом казвате, сър.

— Да, казвам.

Рос започна да наднича нервно през прозореца и след двайсет минути, когато „Нюкасълският летец“ профуча покрай тях с продължително изсвирване, се усмихна. Въпреки това си даваше сметка, че ако пристигнат на Кингс Крос в 8:40, както предвиждаше Ангъс, Диего ще има предостатъчно време да стигне до някоя телефонна кабина, да се обади на брокера си и да отмени пускането на акциите преди отварянето на борсата в девет.

— Готови сме, сър — каза Ангъс. — Ако позволите, ще кажа на машиниста да потегля, защото един от пътниците заплашва да съди компанията, ако влакът не стигне в Лондон преди девет.

Не беше нужно Рос да пита кой точно пътник отправя заплахите.

— Действайте, Ангъс — с неохота каза той и затвори вратата на купето си. Не беше сигурен как точно би могъл да забави влака поне с още двайсет минути.

„Нощният шотландец“ направи няколко непредвидени спирания, тъй като „Нюкасълският летец“ спираше да свали и качи пътници в Дърам, Дарлингтън, Йорк и Донкастър.

На вратата се почука и стюардът влезе в купето.

— Какво ново, Ангъс?

— Мъжът, който недоволстваше от забавянето, пита дали може да слезе от влака при спирането Питърбъро.

— Не може — каза Рос. — По разписание влакът не спира в Питърбъро, а освен това ще се намираме извън гарата, което означава, че животът му ще бъде изложен на риск.

— Член 49в?

— Така че ако опита да напусне влака, ваше задължение е да го задържите насила. Член 49д. В края на краищата — добави Рос, — не искаме пътникът да загине, нали?

— Не искаме ли, сър?

— Колко още спирки има след Питърбъро?

— Нито една, сър.

— По кое време смятате, че ще пристигнем на Кингс Крос?

— Около осем и четирийсет. Най-късно осем и четирийсет и пет.

Рос въздъхна дълбоко и промърмори под нос:

— Толкова близко и в същото време толкова далеч.

— Простете, че питам, сър — каза Ангъс, — но по кое време вие бихте искали да пристигнем в Лондон?

Рос потисна усмивката си.

— Няколко минути след девет ще е просто идеално.

— Ще видя какво мога да направя, сър — каза главният стюард и излезе от купето.

През останалия път влакът се движеше с постоянна скорост, но най-неочаквано спря само на няколкостотин метра преди Кингс Крос.

— Говори стюардът — разнесе се глас от говорителите. — Извиняваме се за закъснението, но то се получи поради обстоятелства извън нашия контрол. Надяваме се, че всички пътници ще могат да слязат след няколко минути.

Рос можеше само да се пита как Ангъс е успял да добави още половин час към пътуването. Излезе в коридора и го видя да успокоява група разгневени пътници.

— Как го направихте, Ангъс? — прошепна Рос.

— На нашия перон има друг влак, който заминава за Дърам в девет и пет. За най-голямо съжаление, пътниците няма да могат да слязат преди девет и четвърт. Съжалявам за неудобството, сър — добави той по-високо.

— Хиляди благодарности, Ангъс.

— За мен беше удоволствие, сър. О, не! — възкликна Ангъс и се втурна към прозореца. — Той е.

Рос погледна през прозореца. Диего Мартинес тичаше презглава по релсите към гарата. Рос си погледна часовника — 8:53.

Понеделник сутрин

Седрик влезе в кабинета си още преди седем, макар да знаеше, че телефонът ще звънне чак в осем.

— Успях да се отърва от всички, мистър Хардкасъл — каза Ейб Коен точно в осем часа. — Честно казано, никой не може да проумее защо цената е толкова ниска.

— Каква беше последната цена? — попита Седрик.

— Един паунд и осем шилинга.

— Чудесно, Ейб. Рос беше прав — вие сте просто най-добрият.

— Благодаря, сър. Надявам се само да има някаква причина да изгубите всичките тези пари. — И преди Седрик да успее да отговори, добави: — Отивам да подремна.

Седрик си погледна часовника. Борсата щеше да отвори след четирийсет и пет минути. На вратата се почука, Себастиан влезе с поднос с кафе и бисквити и седна от другата страна на бюрото.

— Как мина? — попита Седрик.

— Обадих се на четиринайсет от най-големите брокери да им кажа, че ако на пазара излязат акции на „Барингтън“, купуваме.

— Добре. — Седрик отново си погледна часовника. — Рос не се обажда, така че явно все още имаме шанс.

Започна да пие кафето си, като на всеки няколко минути проверяваше колко е часът.

Когато стотици часовници по Скуеър Майл започнаха да отброяват девет, Седрик стана, за да посрещне химна на Сити. Себастиан остана седнал, без да откъсва поглед от телефона, като мислено му заповядваше да звънне. След три минути апаратът се подчини. Седрик се завтече към слушалката и едва не я изпусна.

— Търсят ви от „Кейпълс“, сър — каза секретарката му. — Да ви свържа ли?

— Веднага.

— Добро утро, мистър Хардкасъл. Обажда се Дейвид Александър от „Кейпълс“. Зная, че не сме обичайният ви брокер, но плъзна слух, че искате да купувате акции на „Барингтън“, така че реших да ви уведомя, че имаме нареждане за пускане на голяма партида с инструкции от клиента да продаваме на цената, на която отваря борсата. Питах се дали все още проявявате интерес.

— Възможно е — каза Седрик с надеждата, че гласът му е прозвучал спокойно.

— Акциите обаче трябва да се продават при едно условие — каза Александър.

— И какво е то? — поинтересува се Седрик, макар отлично да знаеше отговора.

— Нямаме право да продаваме на представители на семейство Барингтън или Клифтън.

— Моят клиент е от Линкълншър и мога да ви уверя, че няма минали или настоящи връзки с което и да е от тези семейства.

— В такъв случай ще ви ги продам с радост, сър.

Седрик се почувства като тийнейджър, опитващ се да сключи първата си сделка.

— И каква е цената, мистър Александър? — попита той, благодарен, че брокерът от „Кейпълс“ не може да види избилата на челото му пот.

— Един паунд и девет шилинга. Цената скочи с един шилинг след отварянето на борсата.

— Колко акции предлагате?

— Разполагаме с един милион и двеста хиляди, сър.

— Купувам ги всичките.

— Правилно ли ви чух, сър?

— Определено.

— В такъв случай имам нареждане за един милион и двеста хиляди акции на „Барингтън Шипинг“ на цена един паунд и девет шилинга. Приемате ли трансакцията, сър?

— Да, приемам я — каза председателят на „Фартингс Банк“, като се мъчеше да звучи надуто.

— Сделката е приключена, сър. Акциите вече са на името на „Фартингс Банк“. По-късно сутринта ще ви пратя документите за подпис.

Връзката прекъсна.

Седрик скочи и заудря въздуха с юмрук, сякаш „Хъдърсфийлд Таун“ са спечелили купата. Себастиан щеше да се присъедини към него, но телефонът иззвъня отново.

Той грабна слушалката, заслуша се за момент и бързо я подаде на Седрик.

— Дейвид Александър е. Казва, че е спешно.