Внимавай какво си пожелаваш

41

— Снощи четох речта, изнесена от Джошуа Барингтън на първото общо годишно събрание на новосъздадената компания през хиляда осемстотин четирийсет и девета. На трона е седяла кралица Виктория, а слънцето никога не залязвало над Британската империя. Той казал на трийсет и седемте души, събрали се в Темперънс Хол в Бристол, че оборотът на „Барингтън Шипинг“ за първата година възлиза на четиристотин и двайсет паунда, десет шилинга и четири пенса и че може да обяви печалба от трийсет и три паунда, четири шилинга и два пенса. Обещал на акционерите, че следващата година ще се справи по-добре.

— Днес се обръщам към повече от хиляда акционери на сто двайсет и петото общо годишно събрание в Колстън Хол — продължи Ема. — Тази година оборотът ни бе двайсет и един милиона четиристотин двайсет и две хиляди седемстотин и шейсет паунда и декларирахме печалба от шестстотин деветдесет и една хиляди четиристотин седемдесет и два паунда. На трона седи кралица Елизабет Втора и макар че вече не владеем половината свят, „Барингтън“ продължава да плава уверено в открито море. Но, подобно на сър Джошуа, аз възнамерявам следващата година да се представя по-добре. Компанията все още печели от превоз на пътници и стоки до всяко кътче на земното кълбо. Продължаваме да търгуваме на изток и запад. Преживяхме две световни войни и намираме мястото си в новия световен ред. Разбира се, гледаме с гордост назад към времето на колониалната ни империя, но в същото време сме готови да прегърнем и новите възможности.

Седящият на първия ред Хари гледаше развеселено как Джайлс си записва трескаво думите на сестра си и се запита колко ли време ще мине, преди да ги повтори в Камарата на общините.

— Една от тези възможности бе използвана преди шест години от предшественика ми Рос Бюканан, който с подкрепата на борда взе решението „Барингтън“ да започне строежа на новия луксозен лайнер „Бъкингам“, който ще бъде първият кораб от бъдещия ни флот „Палас Лайн“. Въпреки че се наложи да преодолеем няколко пречки по пътя, сега остават само няколко седмици до официалното кръщаване на великолепния съд.

Ема се обърна към големия екран зад нея и секунди по-късно на него се появи „Бъкингам“, който бе посрещнат първо с ахване, после с бурни и продължителни аплодисменти. Едва сега Ема си позволи да се отпусне и погледна към речта си, докато аплодисментите затихваха.

— С огромно удоволствие мога да ви съобщя, че Нейно Величество кралицата майка се съгласи да кръсти „Бъкингам“ при посещението си в Ейвънмаут на двайсет и първи септември. Ако погледнете под седалките си, ще намерите брошура с всички подробности около този забележителен съд. Позволете да насоча вниманието ви към някои основни моменти.

— Бордът избра за строители на „Бъкингам“ „Харланд и Волф“ под ръководството на изтъкнатия корабен архитект Рупърт Камерън, работещ с морските инженери от „Сър Джон Байлс и компания“ и в сътрудничество с датската компания „Бурмайстер и Вайн“. Резултатът е първият дизелов кораб на света. — Тя погледна бележките си. — „Бъкингам“ е двумоторен кораб с дължина шестстотин фута и максимална ширина седемдесет и осем фута, способен да развие скорост до трийсет и два възела. Може да побере сто и двама пътници в първа класа, двеста четирийсет и двама във втора и триста и шестдесет в туристическа. Налице е значително място за колите на пътниците и за други стоки, в зависимост от дестинацията. Екипажът от петстотин седемдесет и седем души, както и корабният котарак Персей, ще са под командването на капитан Николас Търнбул от Кралския флот.

— А сега ще ви обърна внимание на едно уникално нововъведение, на което ще могат да се радват единствено пътниците на „Бъкингам“ и на което конкурентите ни със сигурност ще завидят. За разлика от всички други лайнери, „Бъкингам“ няма да има открити палуби за горещо време. За нас това е част от миналото, тъй като построихме първата слънчева палуба с плувен басейн и два ресторанта.

Появилият се на екрана диапозитив бе посрещнат с нови аплодисменти.

— Не мога да твърдя — продължи Ема, — че построяването на лайнер с такова качество не бе скъпо. Всъщност крайната сметка възлезе на малко над осемнайсет милиона паунда, което се отрази сериозно на резервите ни, както знаете от миналогодишния ми доклад. Но благодарение на предвидливостта на Рос Бюканан с „Харланд и Волф“ беше сключен втори договор за построяването на кораб близнак „Балморал“ за седемнайсет милиона паунда, ако проектът бъде потвърден в рамките на дванайсет месеца след като „Бъкингам“ получи сертификата си за годност. Получихме „Бъкингам“ преди две седмици, което означава, че разполагаме с петдесет седмици да решим дали да продължим със строежа на другия кораб. Дотогава трябва да сме наясно дали „Бъкингам“ е еднократно начинание, или ще бъде първият кораб от новия ни флот. Честно казано, решението няма да бъде взето от борда и дори от акционерите, а от обществото, както е при всички подобни начинания. Единствено то ще реши бъдещето на „Палас Лайн“.

— А сега продължавам със следващата новина — днес по обед „Томас Кук“ ще открият втори срок за резервации за първото плаване на „Бъкингам“. — Ема млъкна и погледна аудиторията. — Но не за широката публика. През последните три години вие, акционерите, не получихте дивидентите, с които бяхте свикнали в миналото, затова реших да използвам тази възможност и да ви благодаря за вашата лоялност и подкрепа. Всеки, който е притежавал акции в продължение на повече от година, ще може да резервира с предимство място за първото плаване. Зная, че мнозина от вас вече са се възползвали от това преимущество, но за в бъдеще ще се ползвате и с десет процента отстъпка за всяко пътуване на кораб на „Барингтън“.

Избухналите аплодисменти позволиха на Ема да погледне отново бележките си.

— Томас Кук ме предупреди да не изпадам в еуфория от големия брой пътници, които вече са си запазили места за първото плаване. Според очакванията всички каюти ще бъдат заети много преди отплаването на кораба, но същото се отнася и за премиерите в театъра. Също като в театъра, и ние ще трябва да разчитаме на редовни клиенти в продължение на дълъг период. Фактите са прости. Не можем да си позволим да паднем под шейсет процента заети каюти, като дори този брой ще означава, че ще излезем на нула в края на годината. Заетост от седемдесет процента ще ни гарантира малка печалба, но са ни нужни осемдесет и шест процента, ако искаме да възвърнем вложените средства за десет години, какъвто бе и планът на Рос Бюканан. Подозирам, че дотогава конкурентите ни също ще имат палуби с плувни басейни и ще трябва да търсим нови идеи, за да привлечем все по-капризната и изтънчена публика.

— Така че следващите дванайсет месеца ще решат бъдещето на „Барингтън“ — заключи тя. — Дали ще правим история, или ще се превърнем в история? Бъдете сигурни, че директорите ще работят неуморно от името на акционерите, които са се доверили на нас, за да осигурим услуга, която ще бъде световен еталон за луксозното плаване. Позволете да завърша така, както започнах. Подобно на прадядо си, възнамерявам следващата година да се справя по-добре, както и по следващата.

Ема седна, а цялата зала се изправи на крака. Тя затвори очи и си спомни думите на дядо си. „Ако те бива за председател, няма никакво значение дали си жена, или мъж.“

Адмирал Съмърс се наведе към нея и прошепна:

— Поздравления. — И добави: — Въпроси?

Ема скочи отново на крака.

— Извинете, съвсем забравих. Разбира се, с удоволствие ще отговоря на въпросите ви.

Елегантно облечен мъж на втория ред побърза да се изправи.

— Споменахте, че цената на акциите напоследък достига рекордни висини, но можете ли да обясните защо през последните две седмици имаше такива резки покачвания и сривове, които за лаик като мен са необясними, да не кажа тревожни?

— Аз самата не мога да си го обясня напълно — призна Ема. — Но мога да ви кажа, че един бивш акционер пусна двайсет и два и половина процента от акциите на компанията на пазара, без да си направи труда да ме уведоми, въпреки че имаше свой представител в борда. За наше щастие, брокерът бе достатъчно съобразителен да предложи акциите на един от бившите ни директори, мистър Седрик Хардкасъл, който е и банкер. Мистър Хардкасъл успя да продаде всички акции на водещ бизнесмен от Северна Англия, който от известно време желаеше да купи значителен дял от компанията. Това означаваше, че акциите бяха на пазара само за няколко минути и появата им причини минимално разтърсване. И наистина, в рамките на няколко дни цената им се върна на предишните си нива.

Ема я видя да се изправя от мястото си в средата на четвъртия ред с широкополата си жълта шапка, която би била по-уместна в Аскот. Игнорира я и вместо нея посочи един мъж няколко реда по-назад.

— „Бъкингам“ само по трансатлантическия маршрут ли ще плава, или компанията има планове и за други дестинации в бъдеще?

— Добър въпрос. — Джайлс я беше научил да отговаря по този начин най-вече когато въпросът не е добър. — Не би било възможно „Бъкингам“ да донесе печалба, ако ограничим пътуванията му до източното крайбрежие на Щатите. До голяма степен причината за това са съперниците ни и особено американците, които доминират по този маршрут вече почти столетие. Не, трябва да открием ново поколение пътници, за които целта на пътуването не е просто придвижването от точка А до точка Б. „Бъкингам“ трябва да бъде като плаващ луксозен хотел, в който пътниците спят всяка нощ, а през деня посещават страни, за които не са и мечтали, че ще видят през живота си. Предвид това „Бъкингам“ ще прави редовни плавания до Карибите и Бахамите, а през лятото ще плава в Средиземно море и покрай италианския бряг. А кой може да каже дали през следващите двайсет години няма да се отворят и други части от света?

Жената отново стана и Ема отново не я забеляза, а посочи друг мъж от предните редове.

— Безпокоите ли се за броя пътници, които избират да пътуват по въздуха вместо на океански лайнери? „Бритиш Овърсийс Еъруейс“ например твърдят, че могат да ви закарат до Ню Йорк за по-малко от осем часа, докато на „Бъкингам“ ще са му нужни най-малко четири дни.

— Напълно сте прав, сър — отвърна Ема. — Поради което рекламната ни кампания е съсредоточена върху различно виждане за нашите пътници и предложения за изживяване, което никога не биха могли да имат на самолет. Кой самолет може да предложи театър, магазини, кино, библиотека и ресторанти, предлагащи най-добрата кухня, да не споменаваме слънчева палуба и плувен басейн? Истината е, че ако бързате, не е нужно да търсите каюта на борда на „Бъкингам“, защото той е плаващ дворец, в който ще искате да се връщате отново и отново. Мога да обещая и нещо друго — когато се приберете у дома, няма да страдате от рязката смяна на часовете.

Жената от четвъртия ред отново се изправи, замаха и извика:

— Да не би да се опитвате да ме подминете, госпожо председател?

На Джайлс му се стори, че разпознава гласа, и когато се обърна, най-лошите му страхове се потвърдиха.

— Ни най-малко, мадам, но тъй като вие не сте нито акционер, нито журналист, не ви дадох приоритет. Моля, задайте въпроса си.

— Вярно ли е, че един от директорите ви е продал огромния си дял през уикенда в опит да постави компанията на колене?

— Не, лейди Вирджиния, случаят не е такъв. Може би имате предвид онези двадесет и два и половина процента, които дон Педро Мартинес пусна на пазара, без да уведоми борда. За щастие видяхме какво ни се пече, ако ми позволите да използвам модерния израз.

В залата се чу смях, но Вирджиния не се смути.

— Ако някой от директорите ви е бил въвлечен в подобно начинание, не би ли трябвало да подаде оставката си от борда?

— Ако имате предвид майор Фишър, поисках оставката му миналия петък, когато дойде да се срещне с мен в кабинета ми. Сигурна съм, че това вече ви е известно, лейди Вирджиния.

— Какво намеквате?

— Че в два случая, когато майор Фишър представляваше вас в борда, вие му позволихте да продаде всичките ви акции за един уикенд и после, след като направихте добра печалба, ги изкупихте обратно през триседмичния период на продажбата им. Когато цената на акциите се върна на предишните си нива и достигна нови висоти, направихте същото упражнение втори път, което ви донесе още по-голяма печалба. Ако намерението ви е било да поставите компанията на колене, лейди Вирджиния, значи сте се провалили също като мистър Мартинес. И провалът ви е достоен за оплакване, защото бяхте победена от обикновени почтени хора, които искат компанията да се развива успешно.

В цялата зала избухнаха спонтанни аплодисменти. Лейди Вирджиния си запробива път през реда, без да се интересува чии крака настъпва. Когато стигна до пътеката, погледна назад към сцената и извика:

— Ще се видим в съда.

— Надявам се — каза Ема, — защото така майор Фишър ще може да разкаже пред съдебните заседатели кого е представлявал, когато е купувал и продавал акциите ви.

Този решителен удар бе посрещнат с най-бурните овации за деня. Ема дори имаше време да погледне към първия ред и да намигне на Седрик Хардкасъл.

През следващия час тя продължи да отговаря на безбройните въпроси на акционерите, анализаторите от Сити и журналистите, като го правеше с увереност и авторитет, каквито Хари рядко бе виждал. След като приключи и с последния въпрос, Ема закри събранието с думите:

— Надявам се мнозина от вас да се включат с мен в първото плаване до Ню Йорк след два месеца. Сигурна съм, че изживяването ще е незабравимо.

— Мисля, че можем да го гарантираме — прошепна един мъж с изтънчен ирландски акцент, който седеше в дъното на залата, и се измъкна навън, докато Ема се наслаждаваше на продължителните овации.

42

— Добро утро, „Томас Кук и син“. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се лорд Гленартър. Надявах се да ми помогнете с един личен въпрос.

— Ще направя всичко по силите си, сър.

— Аз съм семеен приятел на Барингтънови и Клифтънови и казах на Хари Клифтън, че за мое съжаление няма да мога да дойда на първото плаване на „Бъкингам“ до Ню Йорк поради делови задължения. Тези ангажименти вече отпаднаха и си помислих, че ще е доста забавно да не им казвам, че ще бъда на борда. Един вид изненада, ако ме разбирате.

— Разбира се, милорд.

— Така че се обаждам да проверя дали бихте могли да ми намерите каюта някъде близо до семейството.

— Ще видя какво мога да направя, ако бъдете така добър да изчакате за момент.

Мъжът от другата страна на линията отпи глътка „Джеймисън“ и зачака.

— Милорд, все още имаме две свободни първокласни каюти на горната палуба, номера три и пет.

— Бих искал каютата да е колкото се може по-близо до семейството.

— Ами, сър Джайлс Барингтън е в каюта номер две.

— А Ема?

— Ема ли?

— О, извинете. Мисис Клифтън.

— Тя е в каюта номер едно.

— В такъв случай ще взема номер три. Много съм ви благодарен.

— За мен е удоволствие, сър. Мога ли да попитам на кой адрес да пратим билетите?

— Не, не си правете труда. Ще пратя шофьора си да ги вземе.

Дон Педро отключи сейфа в кабинета си и извади остатъка от парите. Нареди банкнотите на спретнати пачки от по десет хиляди паунда, докато не покриха цялото бюро. Върна 23 645 паунда в сейфа и го заключи, после преброи отново останалите 250 000 и ги прибра в раницата, която му бяха осигурили. Седна зад бюрото си, взе сутрешния вестник и зачака.

Бяха изминали десет дни преди шофьорът да отговори на обаждането му и да му каже, че операцията е одобрена, но само ако е готов да плати половин милион паунда. Когато дон Педро се поинтересува защо сумата е толкова голяма, му беше посочено, че операцията е свързана със значителни рискове, тъй като ако някое от момчетата бъде хванато, най-вероятно ще прекара остатъка от дните си в Кръмлин Роуд, ако не и нещо по-лошо.

Дон Педро се пазари. В края на краищата нямаше намерение да плаща втората половина, тъй като се съмняваше, че ИРА има много симпатизанти в Буенос Айрес.

— Добро утро, „Томас Кук и син“.

— Бих искала да резервирам каюта в първа класа за първото плаване на „Бъкингам“ до Ню Йорк.

— Разбира се, мадам, ще ви свържа.

— Резервации първа класа, с какво мога да ви помогна?

— Обажда се лейди Вирджиния Фенуик. Бих искала да резервирам каюта за първото плаване.

— Бихте ли повторили името, ако обичате?

— Лейди Вирджиния Фенуик — бавно повтори тя, сякаш говореше на чужденец.

Последва дълго мълчание. Вирджиния прие, че служителят проверява за свободни места.

— Много съжалявам, лейди Вирджиния, но всички места в първа класа са продадени. Мога ли да ви предложа каюта във втора класа?

— Разбира се, че не. Давате ли си сметка коя съм аз?

На служителя му се искаше да отговори: „Да, много добре знам коя сте, защото името ви от един месец виси на таблото за обяви с ясни инструкции какво да се отговаря, ако въпросната лейди се обади да резервира каюта“, но вместо това продължи да се придържа към сценария.

— Съжалявам, милейди, но нищо не мога да направя.

— Но аз съм лична приятелка на госпожа председателя на борда — каза Вирджиния. — Нима това не променя нещата?

— Определено ги променя — отвърна служителят. — Имаме една свободна първокласна каюта, но тя може да бъде дадена единствено по нареждане на председателя. Така че ако бъдете така добра да се обадите на мисис Клифтън, ще запиша каютата на ваше име и ще я освободя веднага щом тя ми се обади.

Лейди Вирджиния така и не се обади повече.

Щом чу клаксона, дон Педро сгъна вестника, остави го на бюрото, взе раницата и излезе от къщата.

Шофьорът докосна козирката на фуражката си, поздрави с „Добро утро, сър“ и прибра раницата в багажника на мерцедеса.

Дон Педро се настани на задната седалка, затвори вратата и зачака. Когато седна зад волана, шофьорът не попита накъде да кара, защото вече беше избрал маршрута. Потеглиха от Итън Скуеър и се насочиха към Хайд Парк Корнър.

— Приемам, че уговорената сума е в раницата — каза шофьорът, докато минаваха покрай болницата на ъгъла на Хайд Парк.

— Двеста и петдесет хиляди паунда в брой — каза дон Педро.

— И очакваме другата половина да бъде изплатена в рамките на двайсет и четири часа след изпълняването на задачата.

— Така се разбрахме — каза дон Педро, като си мислеше за онези 23 645 паунда в сейфа му — единствените пари, които притежаваше. Дори къщата вече не беше на негово име.

— Нали си давате сметка за последствията, ако не платите втората половина?

— Напомняхте ми ги неведнъж — отвърна дон Педро, докато колата се движеше по Парк Лейн, без да превишава разрешената скорост от четирийсет мили в час.

— Ако не платите, при нормални обстоятелства бихме убили един от синовете ви, но тъй като и двамата вече са на сигурно място в Буенос Айрес, а хер Лунсдорф вече не е сред нас, оставате само вие — каза шофьорът, докато караше около Марбъл Арч.

Дон Педро запази мълчание, докато продължиха по другата страна на Парк Лейн и спряха на един светофар, после попита остро:

— Ами ако вие не изпълните вашата част от уговорката?

— Тогава няма да се наложи да плащате другите двеста и петдесет хиляди, нали така? — каза шофьорът, докато спираше пред хотел „Дорчестър“.

Портиер с дълъг зелен шинел се завтече към колата и отвори задната врата, за да може дон Педро да слезе.

— Трябва ми такси — каза дон Педро, щом шофьорът потегли, за да се включи в сутрешния трафик на Парк Лейн.

— Да, сър — каза портиерът, вдигна ръка и изсвири пронизително.

Дон Педро се качи в таксито и каза „Итън Скуеър четирийсет и четири“, а портиерът загледа озадачено след него. Защо му беше на този джентълмен да вика такси, щом си имаше шофьор?

— „Томас Кук и син“, с какво мога да ви помогна?

— Бих искал да резервирам четири каюти на „Бъкингам“ за първото му плаване до Ню Йорк.

— Първа или втора класа, сър?

— Втора.

— Свързвам ви.

— Добро утро, резервации втора класа за „Бъкингам“.

— Бих искал да запазя четири единични каюти за пътуването до Ню Йорк на двадесет и девети октомври.

— Бихте ли ми казали имената на пътниците?

Полковник Скот-Хопкинс продиктува своето име и имената на тримата си колеги.

— Билетите струват по трийсет и два паунда. Къде да пратя фактурата, сър?

Би могъл да каже: „В щаба на САС, Челси Баракс, Кингс Роуд, Лондон“, тъй като те плащаха сметката, но вместо това даде на служителя домашния си адрес.

43

— Бих искала да открия днешното заседание, като посрещна с добре дошъл новия член на борда мистър Боб Бингам — каза Ема. — Боб е председател на борда на „Рибен пастет Бингам“ и тъй като неотдавна придоби двайсет и два и половина процента от акциите на „Барингтън“, не е нужно да убеждава когото и да било във вярата си в бъдещето на компанията. Освен това получихме оставките на други двама членове на борда, мистър Седрик Хардкасъл, чиято проницателност и мъдри съвети много ще ни липсват, и на майор Фишър, за чието отсъствие едва ли бихме тъгували.

Адмирал Съмърс си позволи да пусне крива усмивка.

— До официалното кръщаване на «Бъкингам» остават само десет дни, така че първо искам да ви запозная с хода на подготовката за церемонията. — Ема отвори червената папка пред себе си и внимателно провери графика. — Кралицата майка ще пристигне на Темпъл Мийдс с кралския влак в девет и трийсет и пет сутринта на двайсет и първи септември. Ще бъде посрещната на перона от лорд лейтенанта[8] на графство и град Бристол и лорд кмета на Бристол. След това Нейно Величество ще бъде откарана до Бристолската гимназия и ще се срещне с директора за обиколка на новите научни лаборатории на училището, които ще бъдат открити от нея в десет и десет. След това ще се срещне с избрана група ученици и учители и ще напусне училището в единайсет часа. Ще бъде откарана до Ейвънмаут и ще пристигне в корабостроителницата в единадесет и седемнайсет. — Ема вдигна поглед. — Животът ми щеше да е много по-прост, ако знаех точната минута, в която ще пристигна някъде. Ще посрещна Нейно Величество при пристигането й — продължи тя, гледайки отново графика, — и ще я поздравя от името на компанията, след което ще я представя на борда. В единайсет и двайсет и девет ще я заведа на северния док, където тя ще се срещне с корабния архитект, морския ни инженер и председателя на борда на „Харланд и Волф“. В дванайсет без три минути официално ще посрещна почетната ни гостенка. Речта ми ще продължи три минути и на първия удар на часовника Нейно Величество ще кръсти „Бъкингам“, като разбие традиционната бутилка шампанско в корпуса.

— А какво ще стане, ако бутилката не се счупи? — със смях попита Клайв Анскот.

Никой друг не се засмя.

— Тук не пише нищо по този въпрос — каза Ема. — В дванайсет и трийсет Нейно Величество ще потегли към Кралската академия на Западна Англия, където ще обядва и ще открие новата художествена галерия в три. В четири ще бъде откарана обратно до Темпъл Мийдс заедно с лорд лейтенанта и ще се качи на кралския влак, който ще потегли за Падингтън десет минути след качването й.

Ема затвори папката, въздъхна и получи шеговити аплодисменти от останалите директори.

— Като дете — добави тя — винаги исках да съм принцеса, но трябва да ви кажа, че след това размислих.

Този път аплодисментите бяха искрени.

— Как ще научаваме къде да бъдем в един или друг момент? — попита Анди Добс.

— Всеки член на борда ще получи копие на официалния график и бог да е на помощ на онзи, който не е на точното място в точното време. Сега продължавам със също толкова важния въпрос за първото плаване на „Бъкингам“, което, както знаете, ще започне на двайсет и девети октомври. Всички каюти са разпродадени. Още по-приятната вест е, че са разпродадени местата и за обратното пътуване.

— Разпродадени е интересно описание — каза Боб Бингам. — Колко са плащащите пътници и колко са гостите?

— Гости ли? — учуди се адмиралът.

— Пътници, които няма да плащат билетите си.

— Ами, има няколко души, които имат право…

— … на безплатно пътуване. Бих ви посъветвал да не им позволявате това да им стане навик.

— Бихте ли включили в тази категория членовете на борда и семействата им, мистър Бингам? — попита Ема.

— Не на първото плаване, но със сигурност за следващите. Въпрос на принцип е. Един плаващ дворец е много съблазнително място, ако не се налага да плащаш каютата си, да не говорим за храната и напитките.

— Кажете ми, мистър Бингам, винаги ли плащате собствения си пастет?

— Винаги, адмирале. Така хората ми не смятат, че имат право на безплатни буркани за семействата и приятелите си.

— В такъв случай при всяко друго плаване винаги ще плащам каютата си и никога няма да пътувам безплатно, докато съм начело на тази компания — каза Ема.

Един-двама от директорите се размърдаха неспокойно.

— Надявам се — каза Дейвид Диксън, — че това няма да попречи на семейства Барингтън и Клифтън да бъдат добре представени на това историческо плаване.

— По-голямата част от семейството ще участва в пътуването — каза Ема. — С изключение на сестра ми Грейс, която ще може да присъства само на церемонията по кръщаването, тъй като тогава започва първата седмица на новия семестър и тя ще трябва да се върне незабавно в Кеймбридж.

— А сър Джайлс? — попита Анскот.

— Зависи дали премиерът няма да реши да обяви общи избори. Синът ми Себастиан и приятелката му Саманта със сигурност ще присъстват, но ще пътуват във втора класа. И преди да попитате, мистър Бингам, платих билетите им.

— Ако става въпрос за момъка, който дойде във фабриката ми преди две седмици, бих си държал очите отворени, госпожо председател, защото имам чувството, че се е прицелил в мястото ви.

— Но той е само на двайсет и четири — посочи Ема.

— Това едва ли би го обезпокоило. Аз станах председател на „Бингам“ на двайсет и седем.

— Значи имам още три години.

— Вие и Седрик — каза Боб. — В зависимост от това кого реши да измести.

— Според мен Бингам не се шегува, госпожо председател — каза адмиралът. — С нетърпение очаквам да се срещна с момчето.

— Бивши директори поканени ли са на плаването до Ню Йорк? — попита Анди Добс. — Имам предвид Рос Бюканан.

— Да — отвърна Ема. — Трябва да призная, че поканих Рос и Джийн като гости на компанията. Разбира се, стига мистър Бингам да одобрява.

— Нямаше да съм в борда, ако не беше Рос Бюканан. И след като Седрик Хардкасъл ми каза какво е направил във влака, според мен той напълно си е заслужил мястото.

— Абсолютно съгласен — обади се Джим Нолс. — Но това повдига въпроса какво е положението с Фишър и Хардкасъл?

— Не съм и помисляла да каня майор Фишър — каза Ема. — А Седрик Хардкасъл вече ми съобщи, че според него няма да е разумно да присъства на церемонията по кръщаването след косвената атака срещу него на общото годишно събрание от страна на лейди Вирджиния.

— Тя направи ли глупостта да заведе дело? — попита Добс.

— Да — отвърна Ема. — За клевета и уронване на доброто й име.

— Уронването го разбирам — каза Добс. — Но как може да обвинява в клевета?

— Защото твърдях, че всяка дума от разговора ни е записана в протоколите на събранието.

— Тогава да се надяваме, че е достатъчно тъпа да отнесе делото до Върховния съд.

— Определено не е тъпа — каза Бингам. — Но е достатъчно арогантна, макар да имам чувството, че докато Фишър може да дава показания, няма да рискува.

— Можем ли да продължим по същество? — обади се адмиралът. — Може и да съм мъртъв по времето, когато делото влезе в съда.

Ема се разсмя.

— Някакъв конкретен въпрос ли искате да повдигнете, адмирале?

— Колко ще продължи пътуването до Ню Йорк по график?

— Малко над четири дни, което ни прави съпоставими с конкурентите ни.

— Но „Бъкингам“ е първият, оборудван с два дизелови двигателя. Несъмнено е способен да спечели Синята лента за най-бързо пресичане на океана, нали?

— Ако атмосферните условия са идеални, а те обикновено са доста добри по това време на годината, бихме имали шанс, но е достатъчно само да се спомене „Синя лента“ и хората веднага се сещат за „Титаник“. Така че не бива дори да намекваме за подобна възможност, докато не видим Статуята на свободата на хоризонта.

— Госпожо председател, колко хора очакваме за церемонията по кръщаването?

— Началникът на полицията твърди, че ще са три до четири хиляди.

— А кой е шеф на охраната?

— Полицията е отговорна за контролирането на тълпата и за безопасността на публиката.

— А ние поемаме сметката.

— Също като на футболен мач — отбеляза Нолс.

— Да се надяваме, че не е така — рече Ема. — Ако няма повече въпроси, предлагам следващото заседание да се проведе в апартамента „Уолтър Барингтън“ на борда на „Бъкингам“ при обратното пътуване от Ню Йорк. Междувременно очаквам с нетърпение да ви видя точно в десет часа на двайсет и първи.

— Но това е повече от час преди пристигането на Нейно Величество — обади се Боб Бингам.

— Ще откриете, че на запад се будим рано, мистър Бингам. Както се казва, рано пиле рано пее.

44

— Ваше Величество, позволете да ви представя мисис Клифтън, председател на борда на „Барингтън Шипинг“ — каза лорд лейтенантът.

Ема направи реверанс и зачака кралицата майка да каже нещо; в инструктажа недвусмислено се посочваше, че не бива да говориш, докато не те заговорят, и не бива да задаваш въпроси.

— Сър Уолтър несъмнено би се зарадвал на ден като този, мисис Клифтън.

Ема остана поразена. Знаеше, че дядо й се е срещал само веднъж с кралицата майка, и макар често да споменаваше случая и дори да имаше снимка в кабинета си, за да напомня на всички за срещата, тя не бе предполагала, че Нейно Величество също ще я помни.

— Позволете да ви представя адмирал Съмърс — каза Ема, поемайки инициативата от лорд лейтенанта. — Той е член на борда на „Барингтън“ вече от двайсет години.

— При последната ни среща, адмирале, бяхте така добър да ме разведете из разрушителя ви „Шеврон“.

— По-скоро разрушител на Негово Кралско Величество, мадам. Аз бях само временно командващ.

— Много мило уточнение, адмирале — отвърна кралицата майка, а Ема продължи да й представя останалите директори, като се чудеше как ли Нейно Величество ще приеме най-новия член на борда.

— Мистър Бингам, вие бяхте прогонен от двореца. — Боб Бингам отвори уста, но от нея не излезе нито звук. — Ако трябва да съм честна, не вие лично, а пастетът ви.

— Но защо, мадам? — попита Боб, зарязвайки инструктажа.

— Защото внук ми принц Андрю непрекъснато пъха пръст в буркана, имитирайки момченцето от етикета.

Боб не каза нито дума, а кралицата майка се обърна към корабния архитект.

— При последната ни среща…

Докато кралицата майка бъбреше с председателя на „Харланд и Волф“, Ема си погледна часовника.

— Какъв е следващият ви проект, мистър Бейли? — попита кралицата майка.

— Засега всичко се пази в тайна, мадам. Мога само да кажа, че съдът ще бъде на Нейно Кралско Величество и че ще прекарва ужасно много време под водата.

Кралицата майка се усмихна и лорд лейтенантът я поведе към удобно кресло зад трибуната.

Ема я изчака да седне и излезе на самата трибуна да изнесе речта, за която не й трябваха бележки, тъй като я знаеше наизуст. Хвана катедрата от двете страни, пое дълбоко дъх, както я бе посъветвал Джайлс, и погледна надолу към огромната тълпа. Бяха се събрали много повече от четирите хиляди, които очакваше полицията, и всички бяха затаили дъх в очакване.

— Ваше Величество, това е третото ви посещение в корабостроителницата на „Барингтън“. За първи път дойдохте като наша кралица през хиляда деветстотин трийсет и девета, когато компанията честваше сто години от основаването си и дядо ми беше председател на борда. Посетихте ни отново през четирийсет и втора, за да видите с очите си щетите от бомбардировките по време на войната, а днес отново сте тук за пускането на лайнер, наречен на дома, в който живеете през последните шестнайсет години. Между другото, мадам, ако ви е нужна стая за през нощта — думите на Ема бяха посрещнати с топъл смях, — имаме двеста деветдесет и две, макар че трябва да посоча, че изпуснахте шанса да се включите в първото плаване, тъй като разпродадохме всичко.

Смехът и аплодисментите помогнаха на Ема да се отпусне и да се почувства по-уверена.

— И ако мога да добавя, мадам, вашето присъствие днес тук прави това събитие истерическо…

Чу се ахване, което премина в смутено мълчание. На Ема й се искаше земята да се отвори и да я погълне, но в следващия момент кралицата майка избухна в смях и цялата тълпа нададе ликуващи викове и започна да хвърля шапки във въздуха. Ема усети как бузите й пламнаха и мина известно време, преди да се окопити достатъчно и да продължи.

— Мадам, за мен е привилегия да ви поканя да кръстите „Бъкингам“.

Ема направи крачка назад, за да направи място на кралицата майка. Това бе моментът, от който се страхуваше най-много. Рос Бюканан веднъж й бе разказал за един прословут случай, когато всичко се оплескало и корабът не само бил опозорен публично, но и екипажът и хората отказвали да плават на него, тъй като били убедени, че е прокълнат.

Тълпата отново се смълча и зачака нервно. Един и същи страх беше свил сърцата на всички работници от корабостроителницата, които гледаха нагоре към височайшата гостенка. Неколцина от по-суеверните, сред които и Ема, кръстосаха пръсти, когато часовникът започна да отброява дванайсет и лорд лейтенантът връчи бутилката шампанско на кралицата майка.

— Кръщавам този кораб „Бъкингам“ — заяви тя, — и нека той донесе радост и щастие на всички, които плават на него, и да се радва на дълъг и ползотворен живот в открито море.

Кралицата майка вдигна бутилката, спря за момент и я пусна. Ема искаше да затвори очи, докато бутилката се спускаше по широка дъга към кораба. Когато удари корпуса, тя се пръсна на стотици парчета и пенливото шампанско потече по борда, а тълпата зарева.

— Не виждам как би могло да мине по-добре — каза Джайлс, след като колата на кралицата майка потегли от корабостроителницата.

— Бих минала и без истерическото събитие — отвърна Ема.

— Не съм съгласен — рече Хари. — Малкият ти лапсус определено се хареса на кралицата майка, работниците ще разказват на внуците си за него, а ти като никога показа, че не си безгрешна.

— Много мило — рече Ема. — Имаме обаче още много работа преди първото плаване и не мога да си позволя още един истеричен момент — добави тя, докато сестра й се присъединяваше към тях.

— Толкова се радвам, че не пропуснах кръщаването — каза Грейс. — Не може ли обаче за следващия ви кораб да не избирате учебно време? И ако ми позволите, още един съвет към голямата ми сестра — постарай се да гледаш на първото плаване като на празненство и почивка, а не като на поредната работна седмица в офиса. — Тя целуна брат си и сестра си по бузите. — Между другото, онова с истерическия момент ми хареса.

— Права е — каза Джайлс, докато гледаха как Грейс се отдалечава към автобусната спирка. — Трябва да се насладиш на всеки момент, защото аз определено смятам да го направя.

— Може и да не си в състояние.

— Защо?

— Защото дотогава може да станеш министър.

— Преди да стана министър, трябва първо да запазя мястото си в Парламента и партията да спечели изборите.

— И кога според теб ще са изборите?

— Ако трябва да позная, някъде през октомври, малко след партийните конференции. Така че през следващите няколко седмици доста често ще ме виждаш в Бристол.

— И Гуинет, надявам се.

— Естествено, макар да се надявам бебето да се роди по време на кампанията. Това ще ми гарантира поне още хиляда гласа, ако се вярва на Гриф.

— Ти си шарлатан, Джайлс Барингтън.

— Не, аз съм политик, борещ се за незначително място, и ако го спечеля, може и да стигна до кабинета.

— Внимавай какво си пожелаваш.

45

Джайлс беше приятно изненадан колко цивилизована се оказа предизборната кампания. Немалък принос за това имаше опонентът му консерватор Джереми Фордайс, интелигентен млад мъж от централата на партията, който нито веднъж не създаде впечатлението, че вярва, че наистина може да спечели мястото, и определено не използваше мръсни похвати като Алекс Фишър, когато той бе кандидат на консерваторите.

Единствената цел на вечния кандидат на либералите Реджиналд Елсуърти бе да увеличи вота си; дори лейди Вирджиния не успя да нанесе удар над или под кръста, може би защото още се възстановяваше от нокаута, в който я беше проснала Ема на общото годишно събрание на „Барингтън“.

Така че никой не беше изненадан, когато общинският секретар обяви:

— В качеството си на главен преброител за избирателния район на Бристолското пристанище обявявам общия брой гласове, подадени за всеки кандидат, както следва: сър Джайлс Барингтън — двайсет и една хиляди сто и четиринайсет; мистър Реджиналд Елсуърти — четири хиляди сто и девет; мистър Джереми Фордайс — седемнайсет хиляди триста четирийсет и шест. Въз основание на това обявявам сър Джайлс Барингтън за надлежно избран представител на Бристолското пристанище в Камарата на общините.

Макар че гласуването в избирателния район не беше много оспорвано, въпросът кой ще управлява страната се решаваше на косъм, както се изрази великият инквизитор на Би Би Си Робин Дей. Едва след обявяването на финалния резултат от Мългелри в 15:34 в деня след изборите страната започна да се готви за първото лейбъристко правителство от времето на Клемънт Атли преди тринайсет години.

На следващия ден Джайлс отиде в Лондон, но не преди той, Гуинет и едномесечният Уолтър Барингтън да направят обиколка на избирателния район, за да благодарят на партийните работници за най-голямата победа, постигана досега от Джайлс.

„Успех в понеделник“ беше изречението, което се повтаряше отново и отново, докато той обикаляше района, защото всички знаеха, че тогава новият премиер ще решава кой да седне с него на масата на кабинета.

Джайлс прекара уикенда в изслушване на мненията на колегите си по телефона и в четене на колоните на водещи политически кореспонденти, но истината бе, че само един човек знаеше кой ще бъде избран; всичко останало бяха предположения.

В понеделник сутринта, докато Харолд Уилсън отиваше в двореца, за да бъде попитан от кралицата дали ще сформира правителство, Джайлс гледаше телевизия. След четирийсет минути Уилсън излезе като премиер и бе откаран на Даунинг стрийт да покани двайсет и двама от колегите си за членове на кабинета.

Джайлс седеше на масата за закуска и се преструваше, че чете сутрешните вестници, докато всъщност се взираше в телефона и мислено му нареждаше да звънне. Той иззвъня няколко пъти, но го търсеха или някой от семейството, или приятел, който искаше да го поздрави с изборната победа и да му пожелае да бъде избран за министър. „Не заемайте линията — идеше му да им изкрещи. — Как може премиерът да се свърже с мен, ако телефонът непрекъснато е зает?“ И тогава обаждането дойде.

— Тук е телефонната централа на номер десет, сър Джайлс. Премиерът пита дали можете да дойдете на адреса в три и трийсет следобед.

На Джайлс му се прииска да отговори, че може и да намери време.

— Да, разбира се — каза той и затвори. Къде в йерархията се падаше три и половина следобед?

В десет часа знаеш, че си министър на финансите, на външните или на вътрешните работи. Тези постове вече бяха заети от Джим Калахан, Патрик Гордън Уолър и Франк Соскис. По обед идваше ред на министъра на образованието (Майкъл Стюарт) и на заетостта (Барбара Касъл). В три и половина си на опашката. Влизаше ли изобщо в кабинета, или трябваше да изкара изпитателен период като помощник-министър?

Джайлс щеше да си приготви нещо за обяд, ако телефонът не звънеше на всяка минута. Колеги се обаждаха да се похвалят какъв пост са получили, да се оплачат, че премиерът още не им се е обаждал, и да се поинтересуват по кое време премиерът иска да се срещне с него. Като че ли никой не беше сигурен какво означава три и половина следобед.

Тъй като в чест на лейбъристката победа слънцето светеше ярко, Джайлс реши да измине пеша пътя до № 10. Излезе от апартамента си на Смит Скуеър малко след три и се разходи по крайбрежната улица и покрай Парламента на път за Уайтхол. Пресече улицата, докато Биг Бен отброяваше три и четвърт, и продължи покрай Външно министерство и Министерството на Общността, преди да завие по Даунинг стрийт. Там беше посрещнат от шумна тълпа журналисти, държани зад импровизирани бариери.

— Какъв пост очаквате да получите? — извика един от тях.

„Де да знаех“, искаше да отговори Джайлс. Светкавиците почти го ослепяваха.

— Надявате ли се да влезете в кабинета, сър Джайлс? — настоятелно попита друг.

„Разбира се, че се надявам, идиот такъв.“ Устните му обаче не помръднаха.

— Колко дълго ще оцелее кабинетът според вас при такова малко мнозинство?

„Не много“ — макар да не му се искаше да го признава.

Докато вървеше по Даунинг стрийт, въпросите продължиха да валят, макар че всички журналисти отлично знаеха, че няма как да получат отговори на влизане и ще трябва да се задоволят най-много с махане на ръка и усмивка на излизане.

Джайлс се намираше на около три крачки от вратата, когато тя се отвори и той за първи път в живота си влезе на Даунинг стрийт 10.

— Добро утро, сър Джайлс — каза секретарят на кабинета, сякаш не се бяха срещали никога досега. — В момента премиерът е зает с един от колегите ви, така че ще ви помоля да изчакате да се освободи.

Джайлс осъзна, че сър Алън вече знае кой пост ще му бъде предложен, но лицето на непроницаемия мандарин дори не трепна.

Джайлс седна в малката чакалня, където според легендата бяха седели Уелингтън и Нелсън и бяха чакали да се видят с Уилям Пит младши, без да знаят кой е другият. Изтри длани в панталоните си, макар да знаеше, че няма да се ръкува с премиера — по традиция парламентарните колеги никога не го правеха. Часовникът над камината сякаш тиктакаше по-силно от тупкането на сърцето му. Накрая вратата се отвори и сър Алън се появи и каза:

— Премиерът ще ви приеме.

Джайлс стана и тръгна, сякаш вървеше по дългия път към бесилото.

Харолд Уилсън седеше на дългата овална маса, заобиколена от двайсет и два празни стола. Веднага щом видя Джайлс, той стана от мястото си под портрета на Робърт Пийл и каза:

— Страхотен резултат на Бристолското пристанище, Джайлс, чудесна работа.

— Благодаря, господин премиер — отвърна Джайлс, спазвайки традицията вече да не се обръща към него на малко име.

— Сядайте — каза Уилсън, докато пълнеше лулата си.

Джайлс понечи да седне до него, но премиерът го спря.

— Не, не там. Това е мястото на Джордж. Може би някой ден, но не и днес. Защо не седнете ей там — каза той и посочи тапициран със зелена кожа стол от другата страна на масата. — В края на краищата министърът по европейските въпроси ще сяда там всеки четвъртък на заседанията на кабинета.

46

— Само си помисли колко много неща могат да се оплескат — каза Ема, без да спира да крачи нервно из спалнята.

— Защо не се съсредоточиш върху това колко неща могат да минат идеално? — предложи Хари. — Вслушай се в съвета на Грейс и се опитай да се отпуснеш и да гледаш на цялото преживяване като на ваканция.

— Жалко, че тя няма да бъде с нас на плаването.

— Грейс никога не би си взела две седмици отпуска насред семестъра.

— Джайлс обаче успява да го направи.

— Но само за една седмица — напомни й Хари. — И съчетава приятното с полезното, защото плановете му са да посети ООН в Ню Йорк, а после да иде във Вашингтон и да се срещне с американския си колега.

— Като остави Гуинет и бебето у дома.

— Мъдро решение предвид обстоятелствата. Едва ли ще е почивка и за двамата, ако малкият Уолтър им надува главите ден и нощ.

— А ти готов ли си? — попита Ема.

— Да, госпожо председател. От доста време.

Ема се разсмя и го прегърна.

— Понякога забравям да ти благодаря.

— Не ставай сантиментална. Имаш още доста работа, така че какво ще кажеш да се размърдаме?

Ема сякаш изгаряше от нетърпение да тръгне, макар това да означаваше, че ще виси на борда часове преди капитанът да даде заповед да вдигнат котва и да потеглят към Ню Йорк. Хари реши, че ще е по-зле, ако останат у дома.

— Виж го само — с гордост каза Ема, докато колата наближаваше кея и „Бъкингам“ се издигаше над тях.

— Да, наистина истерически кораб.

— Господи — промърмори Ема. — Ще го преживея ли някога това?

— Надявам се, че не — отвърна Хари.

— Толкова е вълнуващо — каза Сам, когато Себастиан излезе от А4 и продължи към пристанището. — Никога не съм се качвала на презокеански лайнер.

— При това не какъв да е — отбеляза Себастиан. — Има си закрита слънчева палуба, кино, два ресторанта и плувен басейн. Прилича повече на плаващ град.

— Изглежда шантаво да имаш басейн, щом си заобиколен от вода.

— Вода, вода, навсякъде вода.

— Това някой от неизвестните английски поети ли е? — попита Сам.

— А има ли известни американски поети?

— Ето ти един, от когото можеш да се поучиш: „Не се достигат висини с криле вълшебни в този свят, а с устрема към бъднини, докато всички други спят“.

— Кой е написал това? — попита Себастиан.

— Колко от хората ни вече са на борда? — попита лорд Гленартър, мъчейки се да остане в ролята, докато колата излизаше от Бристол и се насочваше към пристанището.

— Трима носачи и двама сервитьори, един в грил ресторанта, един във втора класа и един куриер.

— Можем ли да разчитаме, че ще си държат езика зад зъбите, ако бъдат подложени на разпит и ги натиснат сериозно?

— Двама от носачите и един от сервитьорите са подбрани специално. Куриерът ще е на борда само за няколко минути и след като достави цветята, незабавно ще офейка обратно в Белфаст.

— Лайъм, след като се регистрираме, ела в каютата ми в девет часа. Тогава повечето пътници от първа класа ще вечерят и ще имаш предостатъчно време да подготвиш оборудването.

— Проблемът не е в подготвянето — каза Лайъм. — А в качването на онзи голям сандък на борда, без да събудим подозрения.

— Двама от носачите знаят номера на тази кола — каза шофьорът. — Ще се оглеждат специално за нас.

— Как е акцентът ми? — попита Гленартър.

— Мен можеш да заблудиш, но пък аз не съм английски джентълмен. И ще трябва да се надяваме, че никой на борда не се е срещал с лорд Гленартър.

— Малко вероятно е. Той е над осемдесет и не се е появявал в обществото, откакто жена му умряла преди десет години.

— Той не е ли далечен роднина на Барингтънови? — попита Лайъм.

— Точно затова избрах него. Ако САС имат на борда свои хора, те ще проверят в „Кой кой е“ и ще приемат, че съм роднина.

— Ами ако се сблъскаш с някой от семейството?

— Няма да се сблъсквам с някой. А ще блъсна всички. — Шофьорът се изкиска. — А сега ми кажи как да стигна до другата си каюта, след като натисна бутона?

— Ще ти дам ключа в девет часа. Помниш ли къде е общият клозет на шеста палуба? Там ще трябва да се преоблечеш, след като излезеш за последен път от каютата си.

— В края на салона първа класа. И между другото, друже, това е тоалетна, а не клозет — каза лорд Гленартър. — Дребни грешки от този род могат да доведат до издънки. Не забравяй, този кораб е типично английско общество. Висшата класа не се смесва с втора класа, а онези от втора няма и да помислят да разговарят с пътуващите в туристическата. Така че може да имаме трудности с поддържането на връзка.

— Но аз четох, че това е първият лайнер с телефон във всяка каюта — каза Лайъм. — Ако изникне нещо спешно, просто набираш седемстотин и дванайсет. Ако не вдигна, сервитьорът в грила се казва Джими и…

Полковник Скот-Хопкинс не гледаше към „Бъкингам“. Той и колегите му внимателно наблюдаваха тълпата на кея и търсеха следи от ирландско присъствие.

Засега не беше видял нито едно познато лице. Капитан Хартли и сержант Робъртс, които бяха служили в Северна Ирландия, също не откриваха нищо. Забеляза го не друг, а ефрейтор Кран.

— Четири часа, стои сам зад тълпата. Не гледа кораба, а само пътниците.

— Какво прави там, по дяволите?

— Може би същото като нас, търси някого. Но кого?

— Не знам — каза Скот-Хопкинс. — Кран, не го изпускайте от очи и ако заговори някого или опита да се качи на борда, искам незабавно да ми съобщите.

— Да, сър — отвърна Кран и тръгна през тълпата към целта си.

— Шест часа — каза капитан Хартли.

Полковникът погледна натам.

— Господи, само това ни трябва…

— Лайъм, щом сляза от колата, веднага се изпарявай и приеми, че в тълпата има хора, които те търсят — каза лорд Гленартър. — И те искам в каютата си в девет вечерта.

— Току-що забелязах Кормак и Деклан — каза шофьорът, примигна с фаровете и двамата забързаха към тях, подминавайки неколцина други пътници, които се нуждаеха от помощ.

— Не слизай от колата — каза Гленартър.

Наложи се двамата носачи да обединят усилия, за да вдигнат тежкия сандък и да го поставят много внимателно върху количката, сякаш държаха новородено. След като единият затвори багажника, Гленартър каза:

— Кевин, когато се върнеш в Лондон, дръж под око Итън Скуеър четирийсет и четири. Мартинес продаде ролс-ройса си и имам чувството, че може да се опита да офейка.

Гленартър се обърна към Лайъм.

— Ще се видим в девет — добави той, слезе от колата и изчезна в множеството.

— Кога да доставя лилиите? — прошепна младият мъж, който се бе материализирал до лорда.

— Трийсетина минути преди корабът да отплава. После гледай да не те виждаме повече, освен ако не сме в Белфаст.

Дон Педро стоеше в тълпата и гледаше как една позната му кола спира на известно разстояние от кораба. Не се изненада, че точно този шофьор не слезе, когато изневиделица се появиха двама носачи, отвориха багажника, натовариха голям сандък на количката си и я подкараха бавно към кораба. Двама мъже, един възрастен и един на трийсет и няколко, слязоха от задната седалка. Възрастният, когото дон Педро не беше виждал досега, наглеждаше разтоварването на багажа и разговаряше с носачите. Дон Педро се огледа за другия, но той беше изчезнал в тълпата.

След секунди колата обърна и се отдалечи. Шофьорите обикновено отваряха задната врата за пътниците си, помагаха при разтоварването на багажа и чакаха по-нататъшни инструкции. Но не и този, който явно не искаше да се задържа достатъчно дълго, за да бъде разпознат, особено при наличието на толкова много полиция на кея.

Дон Педро бе сигурен, че каквото и да са замислили ИРА, то най-вероятно ще се случи по време на плаването, а не преди вдигането на котва. След като колата изчезна, дон Педро се нареди на дългата опашка за такси. Вече нямаше шофьор и кола. Още кипеше от яд заради цената, която беше получил за ролс-ройса, след като настоя да му платят в брой.

Накрая се качи в едно такси и каза на шофьора да го откара до гара Темпъл Мийдс. Във влака за Падингтън обмисли отново плановете си за следващия ден. Нямаше намерение да плаща вторите 250 000 — пък и не разполагаше с толкова пари. В сейфа му оставаха малко над 23 000 паунда и още четири хиляди от продажбата на колата. Помисли си, че ако успее да се измъкне от Лондон преди ИРА да изпълнят своята част от уговорката, те едва ли ще го последват в Буенос Айрес.

— Той ли беше? — попита полковникът.

— Възможно е, но не съм сигурен — отвърна Хартли. — Днес има много шофьори с фуражки и тъмни очила, а докато приближих достатъчно, за да погледна, той вече караше към портала.

— Видяхте ли кого остави?

— Огледайте се, сър, може да е всеки от стотиците пътници, които се качват на кораба — каза Хартли.

В същото време някой се блъсна полковника.

— Ужасно съжалявам — каза лорд Гленартър, повдигна шапка и се усмихна на полковника, след което продължи нагоре по рампата.

— Страхотна каюта — каза Сам, докато излизаше от банята, увита в кърпа. — Помислили са за всичко, от което се нуждае едно момиче.

— Защото майка ми лично е проверила всяко помещение.

— Всяко ли? — слиса се Сам.

— И още как. Жалко само, че не е помислила за всичко, от което се нуждае едно момче.

— Че какво друго би могъл да искаш?

— Като начало, двойно легло. Не мислиш ли, че още ни е рано да спим в отделни легла?

— Стига си се оплаквал, Себ, просто ги събери едно до друго.

— Де да беше така лесно. Завинтени са за пода.

— Тогава свали дюшеците — каза тя много бавно, като на малоумен, — постави ги един до друг и ще спим на пода.

— Вече опитах, но мястото едва стига за един, какво остава за два.

— Ако печелеше достатъчно за първа класа, това нямаше да е проблем — каза тя и въздъхна престорено.

— Когато дойде денят, в който ще мога да си го позволя, вече ще спим в отделни легла.

— Как ли пък не — каза Сам и остави кърпата да се свлече в краката й.

— Добър вечер, милорд, аз съм Брейтуейт и съм главният стюард на тази палуба. Позволете да отбележа, че за мен е удоволствие да ви видя на борда. Ако ви потрябва нещо, по всяко време от денонощието можете да наберете номер сто и някой незабавно ще се яви.

— Благодаря, Брейтуейт.

— Желаете ли да разопаковам багажа ви, докато вечеряте, милорд?

— Много мило от ваша страна, но не. Имах уморително пътуване от Шотландия и мисля да си почина. Може и да пропусна вечерята.

— Както желаете, милорд.

— Всъщност — каза лорд Гленартър, докато вадеше банкнота от пет паунда от портфейла си, — можете ли да се погрижите да не ме безпокоят преди седем сутринта, когато бих искал чаша чай и препечени филийки с мармалад?

— Силно или слабо препечени, милорд?

— Предпочитам силно, Брейтуейт.

— Ще поставя табелката „Не безпокойте“ на вратата и ще ви оставя да си почивате. Лека нощ, милорд.

Четиримата се срещнаха в параклиса на кораба малко след като се настаниха в каютите си.

— Следващите дни едва ли ще ни се събере много сън — каза Скот-Хопкинс. — Видяхме онази кола и трябва да приемем, че на кораба има клетка на ИРА.

— Защо им е на ИРА да се интересуват от „Бъкингам“, когато си имат достатъчно неприятности у дома? — попита ефрейтор Кран.

— Защото ако успеят да направят удар като потапянето на „Бъкингам“, вниманието на всички ще се отклони от дома им.

— Нали не мислите… — започна Хартли.

— Винаги е най-добре да очакваш най-лошия сценарий и да приемеш, че целят точно него.

— Но откъде биха намерили пари за финансирането на подобна операция?

— От човека, когото забелязахте на кея.

— Но той не се качи на кораба, а взе влака за Лондон — каза Робъртс.

— Вие щяхте ли да се качите на кораба, ако знаехте какво са замислили?

— Ако се интересува само от семейства Барингтън и Клифтън, това поне конкретизира мишената, защото всички те са на една и съща палуба.

— Не е вярно — обади се Робъртс. — Себастиан Клифтън и приятелката му са в каюта седемстотин двайсет и осем. Те също могат да са мишена.

— Не мисля — каза полковникът. — Ако ИРА направят глупостта да убият дъщерята на американски дипломат, можете да сте сигурни, че парите, които получават от Щатите, ще секнат на мига. По-добре да се съсредоточим върху първокласните каюти на първа палуба, защото ако успеят да убият мисис Клифтън и още един-двама от семейството, това ще е първото и последно плаване на „Бъкингам“. Затова през цялото пътуване ще патрулираме на смени от по четири часа. Хартли, поемате каютите първа класа до два след полунощ. Аз ще ви сменя и ще ви събудя малко преди шест. Кран и Робъртс поемат същите вахти във втора класа, защото подозирам, че клетката се намира именно там.

— Колко хора търсим? — попита Кран.

— На борда ще има най-малко трима или четирима агенти, представящи се или за пътници, или за членове на екипажа. Така че ако забележите някого, когото сте виждали на улиците в Северна Ирландия, това няма да е съвпадение. И гледайте да ми докладвате незабавно. Което ме подсеща да попитам: открихте ли имената на пътниците, заели последните две каюти на първа палуба?

— Да, сър — каза Хартли. — Мистър и мисис Аспри, каюта номер пет.

— Магазинът, в който не бих пуснал жена ми, освен ако не е с друг мъж.

— И лорд Гленартър в каюта номер три. Потърсих го в „Кой кой е“. На осемдесет и четири е и е бил женен за сестрата на лорд Харви, така че се пада дядо на мисис Клифтън.

— Защо си е сложил табела „Не безпокойте“ на вратата? — попита полковникът.

— Казал на стюарда, че е много уморен от дългото пътуване от Шотландия.

— Нима? Все пак няма да е зле да го държим под око, макар че не виждам каква полза би могла да има ИРА от осемдесет и четири годишен старец.

Вратата се отвори и те се обърнаха. Влезлият капелан се усмихна на четиримата мъже, които бяха коленичили с молитвеници в ръце.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, докато вървеше по пътеката към тях.

— Не, отче, благодаря — отвърна полковникът. — Тъкмо си тръгваме.

47

— Налага ли се да обличам смокинг за вечеря? — попита Хари, след като разопакова багажа си.

— Не. За първата и последната вечер дрескодът винаги е неофициален.

— И какво означава това? Защото дрескодът май се променя с всяко поколение.

— За теб — костюм и вратовръзка.

— Някой ще вечеря ли с нас? — попита Хари, докато вадеше единствения си костюм от гардероба.

— Джайлс, Себ и Сам, така че ще сме само семейството.

— Значи Сам вече е член на семейството?

— Себ май мисли така.

— Значи е късметлия. Макар да признавам, че очаквам с нетърпение да опозная по-добре Боб Бингам. Надявам се някой път да вечеряме с него и жена му. Как се казва тя?

— Присила. Но те предупреждавам, че двамата са коренно различни.

— Какво имаш предвид?

— Няма да кажа нищо, докато не я срещнеш. После сам ще си направиш изводите.

— Звучи интригуващо, макар че предупреждението може да се смята за улика. Във всеки случай вече реших, че Боб ще запълни няколко страници в следващата ми книга.

— Като добър или като лош?

— Още не съм решил.

— Каква е темата? — попита Ема, докато отваряше гардероба.

— Уилям Уоруик и жена му на ваканция на борда на луксозен лайнер.

— И кой кого убива?

— Горкият изтормозен съпруг на председателката на корабна компания убива жена си и бяга с корабния готвач.

— Но Уилям Уоруик ще реши случая много преди да са стигнали пристанището и злият съпруг ще прекара остатъка от живота си в затвора.

— Не, няма — каза Хари, докато се мъчеше да реши коя от двете вратовръзки да сложи за вечеря. — Уоруик няма право да го арестува на борда на кораб, така че на съпруга му се разминава.

— Но ако корабът е английски, съпругът ще бъде отговорен според английските закони.

— А, точно тук е уловката. С цел избягване на данъци корабът плава под чужд флаг, в случая либерийски, така че е достатъчно съпругът да подкупи местния началник на полицията и случаят никога няма да стигне до съда.

— Чудесно — каза Ема. — Защо не се сетих за това? Би могло да реши всичките ми проблеми.

— Смяташ, че ако те убия, това ще реши всичките ти проблеми ли?

— Не, идиот такъв. Имах предвид данъците. Май ще те вкарам в борда на директорите.

— Направиш ли го, ще те убия — каза Хари и я прегърна.

— Под чужд флаг — повтори Ема. — Как ли ще реагира бордът на тази идея? — Тя извади две рокли от шкафа и ги вдигна. — Коя да бъде, червената или черната?

— Нали уж каза, че ще сме неофициални.

— Това не важи за председателя — отвърна тя.

На вратата се почука.

— Естествено, че не важи. — Хари отиде да отвори и се озова лице в лице с главния стюард.

— Добър вечер, сър. Нейно Величество кралицата майка е изпратила цветя на председателя — каза Брейтуейт, сякаш подобни неща се случваха всеки ден.

— Обзалагам се, че са лилии — каза Хари.

— Откъде знаеш? — попита Ема, докато в каютата влизаше як млад мъж с голяма ваза лилии.

— Защото са първите цветя, които й поднесъл херцогът на Йорк много преди тя да стане кралица.

— Ако обичате, сложете ги на масата в средата на каютата — каза Ема на младежа, докато вземаше прикрепената към букета картичка. Щеше да му благодари, но той вече беше излязъл.

— Какво пише? — поинтересува се Хари.

— „Благодаря за паметния ден в Бристол. Надявам се вторият ми дом да има успешно първо плаване.“

— Дърта професионалистка — каза Хари.

— Много вежливо от нейна страна — рече Ема. — Не ми се вярва цветята да издържат много след Ню Йорк, Брейтуейт, но бих искала да задържа вазата. Един вид спомен.

— Мога да сменя лилиите, докато сме в Ню Йорк, госпожо председател.

— Много вежливо от ваша страна, Брейтуейт. Благодаря.

— Ема ми каза, че искаш да си следващият председател на борда — каза Джайлс, докато сядаше на бара.

— Кой борд е имала предвид? — попита Себастиан.

— Реших, че на „Барингтън“.

— Не, в резервоара на майка ми има още няколко галона. Но ако ми предложи, може и да помисля дали да не вляза в борда.

— Много мило от твоя страна — каза Джайлс, докато барманът поставяше пред него уиски със сода.

— Не, повече се интересувам от „Фартингс“.

— Не мислиш ли, че на двайсет и четири си малко млад за председател на борда на банка?

— Може и да си прав, поради което се опитвам да убедя мистър Хардкасъл да не се пенсионира, преди да е навършил седемдесет.

— Но тогава ще си само на двайсет и девет.

— Иначе казано, четири години по-голям от теб, когато за първи път си влязъл в Парламента.

— Така е, но станах министър чак на четирийсет и четири.

— Само защото членуваш в погрешната партия.

Джайлс се разсмя.

— Няма да се учудя, ако един ден те заваря в Камарата на общините, Себ.

— Ако го направя, вуйчо Джайлс, ще ме гледаш през трибуната, защото ще седя на отсрещните банки. Пък и възнамерявам да натрупам състояние, преди да си помисля дали да се покатеря точно на този мазен стълб.

— А кое е това прелестно създание? — попита Джайлс и слезе от високия си стол, когато Сам се присъедини към тях.

— Приятелката ми Сам — каза Себастиан, без да може да скрие гордостта си.

— Можела си да направиш и по-добър избор — усмихна й се Джайлс.

— Знам, но едно бедно имигрантско момиче не бива да е твърде придирчиво — отвърна Сам.

— Ти си американка — каза Джайлс.

— Да. Мисля, че познавате баща ми, Патрик Съливан.

— Наистина познавам Пат и много го уважавам. Винаги съм смятал, че за него Лондон е само първото стъпало на една блестяща кариера.

— Абсолютно същото мисля и аз за Себастиан — каза Сам и хвана ръката му.

Джайлс се разсмя.

Ема и Хари влязоха в грил ресторанта и Ема попита:

— Каква е шегата?

— Сам току-що постави сина ти на мястото му. „Бих се оженил за тази хитруша само заради измислицата й“[9] — каза Джайлс и се поклони на Сам.

— О, не мисля, че Себастиан прилича на сър Тоби Хлъц. Всъщност той прилича на Себастиан.

— „И аз!“ — каза Ема.

— Не — намеси се Хари. — „И не ми трябва друга зестра, освен още една шега като тази.“

— Съвсем се обърках — каза Себастиан.

— Както казах, Сам, можела си да направиш и по-добър избор. Но съм сигурен, че по-късно ще обясниш на Себ. Между другото, Ема, роклята ти е убиец — каза Джайлс. — Червеното ти отива.

— Благодаря, Джайлс. Утре ще облека синя, така че ще ти се наложи да измислиш нещо друго.

— Да ви поръчам питие, госпожо председател? — шеговито предложи Хари, който жадуваше за джин с тоник.

— Не, скъпи, благодаря. Умирам от глад, така че е по-добре да седнем.

Джайлс намигна на Хари.

— Още като бяхме на дванайсет те предупредих да избягваш жените, но ти реши да не ме послушаш.

Докато вървяха към масата в средата на помещението, Ема спря да побъбри с Рос и Джийн Бюканан.

— Виждам, че си върнахте жената, Рос, но какво стана с колата ви?

— Когато се върнах в Единбург — отвърна Рос, — тя бе заключена на полицейския паркинг. Платих цяло състояние да си я прибера.

— Не толкова, колкото за тези — каза Джийн и докосна огърлицата си от перли.

— Подарък, за да ме откачи от въдицата — обясни Рос.

— А в същото време спасихте от въдицата компанията — рече Ема. — За което ще ви бъдем вечно благодарни.

— Не благодарете на мен — каза Рос. — А на Седрик.

— Иска ми се да можеше да дойде на това плаване — каза Ема.

— Момче ли искахте, или момиче? — попита Сам, докато оберкелнерът дърпаше стола й.

— Не дадох избор на Гуинет — рече Джайлс. — Казах й, че трябва да е момче.

— Защо?

— По чисто практични причини. Едно момиче не може да наследи фамилната титла. В Англия всичко се предава по мъжка линия.

— Колко архаично — рече Сам. — Аз пък си мислех, че британците са цивилизована раса.

— Не и когато става въпрос за наследяване на титли — каза Джайлс.

Тримата мъже станаха, когато Ема дойде на масата.

— Но мисис Клифтън е председател на борда на „Барингтън“.

— И си имаме кралица на трона. Не се безпокой, Сам, накрая ще победим онези дърти реакционери.

— Не и ако моята партия се върне на власт — каза Себастиан.

— Това ще стане, когато динозаврите отново започнат да бродят по земята — засмя се Джайлс.

— Кой е казал това? — попита Сам.

— Мъжът, който ме победи.

Лайъм не почука на вратата, а просто отвори, вмъкна се вътре и се огледа, за да се увери, че никой не го е видял. Не искаше да му се налага да обяснява какво прави един млад мъж в каютата на възрастен джентълмен в такъв час. Не че някой би коментирал.

— Има ли вероятност да ни прекъснат? — попита той, след като затвори вратата.

— Никой няма да ни безпокои преди седем сутринта, а тогава няма да има кого да безпокоят.

— Добре — каза Лайъм.

После коленичи, отключи големия сандък, отвори капака му и огледа сложния механизъм, за чието сглобяване им бе нужен цял месец. През следващия половин час проверяваше дали няма откачени жици, дали всичко е на мястото си и дали часовникът се задейства при завъртане на ключа. След като се увери, че устройството работи идеално, се изправи и каза:

— Всичко е готово. Кога да го активираме?

— В три след полунощ. И ще ми трябват трийсет минути да махна всичко това — добави Гленартър, докосвайки двойната си брадичка, — и да имам достатъчно време да стигна до другата си каюта.

Лайъм се върна при сандъка и нагласи таймера.

— Трябва само да завъртиш ключа, преди да тръгнеш, и да провериш дали секундарникът се движи.

— Какво може да се обърка?

— Ако лилиите са още в каютата й, нищо. Никой на този коридор, а може би и на долната палуба няма да има шансове за оцеляване. В пръстта под цветята има шест фунта динамит, много повече от необходимото, но по този начин можем да сме сигурни, че ще приберем парите.

— Донесе ли ключа ми?

— Да — каза Лайъм. — Каюта седемстотин и шест. Ще намериш новия си паспорт и билета под възглавницата.

— Има ли нещо друго, за което да се безпокоя?

— Не. Само провери дали секундарникът се движи, преди да излезеш.

Гленартър се усмихна.

— Ще се видим в Белфаст. А ако случайно се озовем в една и съща спасителна лодка, не ми обръщай внимание.

Лайъм кимна, отиде до вратата и я отвори предпазливо. Надникна навън. Никой не се връщаше от вечерята. Той бързо мина по коридора и отвори врата с надпис САМО ЗА СПЕШНИ СЛУЧАИ. Затвори тихо след себе си и се спусна по металните стъпала. Не срещна никого. След около пет часа това стълбище щеше да се напълни с паникьосани хора, питащи се дали не са се сблъскали с айсберг.

Когато стигна седма палуба, отвори вратата и надникна. Пак не видя жива душа. Тръгна по тесния коридор към каютата си. Неколцина пътници се връщаха от вечеря, но никой не прояви никакъв интерес към него. През годините Лайъм бе превърнал анонимността в изкуство. Той отключи вратата на каютата и тутакси се строполи на леглото си. Беше си свършил работата. Погледна си часовника — 9:50. Очертаваше се дълго чакане.

— Някой се вмъкна в каютата на лорд Гленартър малко след девет, но още не съм го видял да излиза — каза Хаскинс.

— Може да е стюардът.

— Малко вероятно, полковник. На вратата има табелка „Не безпокойте“, пък и човекът не почука. Влезе така, сякаш каютата е негова.

— В такъв случай наблюдавайте внимателно вратата и ако някой излезе, не го изпускайте от очи. Отивам да проверя дали Кран има да докладва нещо от втора класа. Ако няма, ще опитам да дремна за няколко часа. Ще ви сменя в два. Ако се случи нещо съмнително, веднага ме събудете.

— И какво си планирала за нас, когато пристигнем в Ню Йорк? — попита Себастиан.

— Ще останем там само за трийсет и шест часа, така че не можем да си позволим да изгубим нито миг — отвърна Сам. — Сутринта отиваме в музея „Метрополитън“, после правим бърза разходка из Сентръл Парк и обядваме в „Сарди“. Следобед отиваме във „Фрик“, а за вечерта татко ни е намерил билети за „Здрасти, кукло!“ с Карол Чанинг.

— Значи няма да има време за пазаруване?

— Ще ти позволя да се разходиш по Пето авеню, но само ще разглеждаш витрините. Не можеш да си позволиш дори кутията, та какво остава да сложиш нещо в нея. Но ако искаш някакъв спомен от посещението, ще минем през „Мейси“ на Западна трийсет и четвърта, където можеш да избираш от куп неща за по-малко от долар.

— Май отговаря на стандартите ми. Между другото, какво е „Фрик“?

— Любимата художествена галерия на сестра ти.

— Но Джесика никога не е стъпвала в Ню Йорк.

— Това не й пречеше да знае всяка картина във всяко помещение. Там ще видиш най-любимата й картина.

— Вермеер, „Момиче, прекъснато по време на музика“.

— Не е зле — похвали го Сам.

— И още един въпрос, преди да изгася лампата. Кой е Себастиан?

— Не е Виола.

— Сам си я бива, а? — каза Ема, след като двамата с Хари излязоха от ресторанта и заслизаха по широкото стълбище към каютата си на главната палуба.

— И Себ може да благодари на Джесика за това — отвърна Хари и я хвана за ръка.

— Иска ми се да беше с нас сега. Вече щеше да е нарисувала всички, от капитана на мостика до Брейтуейт, сервиращ следобедния чай. Нямаше да пропусне дори Персей.

Хари се намръщи, докато вървяха мълчаливо по коридора. Не минаваше нито ден, без да се упрекне, че не бе казал на Джесика истината за самоличността на баща й.

— Попадал ли си на джентълмена в трета каюта? — прекъсна мислите му Ема.

— Лорд Гленартър ли? Не, но видях името му в списъка на пътниците.

— Дали не е същият лорд Гленартър, който се оженил за баба Изобел?

— Възможно е. Срещнахме се веднъж, когато бяхме в замъка на дядо ти в Шотландия. Много приятен човек. Вече би трябвало да е прехвърлил осемдесетте.

— Чудно ми е защо е решил да дойде на първото плаване, без да ни уведоми?

— Сигурно не е искал да те безпокои. Да го поканим на вечеря утре. В края на краищата той е последната връзка с онова поколение.

— Чудесна идея, скъпи — рече Ема. — Утре сутринта ще му напиша бележка и ще я пъхна под вратата му.

Хари отключи вратата на каютата и се дръпна, за да й направи път.

— Ужасно съм уморена — каза Ема и се наведе да помирише лилиите. — Не знам как се справя кралицата майка всеки ден.

— Това й е работата и я бива, но се обзалагам, че и тя ще се умори, ако опита да бъде председател на „Барингтън“ за няколко дни.

— Въпреки това предпочитам моята работа пред нейната — каза Ема, докато събличаше роклята си и я окачаше в гардероба, преди да изчезне в банята.

Хари прочете отново картичката от Нейно Величество кралицата майка. Лично послание! Ема вече беше решила да сложи вазата в офиса си, когато се върнат в Бристол, и да слага в нея лилии всеки понеделник. Хари се усмихна. И защо не?

Когато Ема излезе от банята, Хари влезе и затвори след себе си. Тя свали халата си и си легна. Беше прекалено уморена, за да помисли дали да не прочете няколко страници от „Шпионинът, който дойде от студа“ от един млад автор, който Хари й бе препоръчал. Изгаси нощната си лампа и каза: „Лека нощ, скъпи“, макар да знаеше, че Хари не може да я чуе.

Когато Хари излезе от банята, тя вече спеше дълбоко. Той я зави като малко дете, целуна я по челото, прошепна: „Лека нощ, скъпа“ и си легна, развеселен от лекото й мъркане. Никога не би му минало през ума да намекне, че тя хърка.

Остана да лежи буден. Гордееше се с нея. Пускането на кораба едва ли можеше да мине по-добре. Обърна се настрани с очакването, че ще се унесе, но макар клепачите му да бяха натежали и да бе уморен, не можеше да заспи. Нещо не беше наред.

48

Дон Педро стана малко след два, но не защото не можеше да заспи.

Облече се, взе един сак и слезе в кабинета си. Отвори сейфа, извади останалите 23 645 паунда и ги сложи в сака. Банката вече притежаваше къщата и всичко в нея, включително обзавеждането. Ако таяха надежди, че той ще плати остатъка от овърдрафта си, мистър Ледбъри можеше да отиде в Буенос Айрес, където щеше да получи кратък и недвусмислен отговор.

Изслуша ранните новини по радиото, но не чу името „Бъкингам“. Беше сигурен, че ще успее да се измъкне от страната много преди да разберат, че е изчезнал. Погледна през прозореца и изруга, когато видя, че отново вали проливен дъжд. Може би щеше да мине време преди да намери такси.

Угаси лампите, излезе и за последен път затвори вратата на Итън Скуеър 44. Огледа улицата без особена надежда и остана приятно изненадан, когато видя едно такси с надпис „Свободно“ да се движи към него. Дон Педро вдигна ръка, изтича в дъжда и скочи на задната седалка. Докато затваряше вратата, чу изщракване.

— До летището — каза дон Педро и се облегна назад.

— Не мисля — отвърна шофьорът.

Друг мъж, само на две каюти от Хари, също беше съвсем буден, но пък и не се опитваше да заспи. Предстоеше му работа.

Стана от леглото си в 2:59, напълно отпочинал и буден, отиде до големия сандък в средата на каютата и вдигна капака му. Поколеба се само за миг, после завъртя ключа според инструкциите и задейства процес, от който нямаше връщане. След като се увери, че големият черен секундарник се движи — 29:59, 29:58 — натисна един бутон на часовника си и затвори капака. Взе малкия сак, който съдържаше всичко необходимо, изключи осветлението, отвори бавно вратата на каютата и надзърна в слабо осветения коридор. Изчака малко очите му да се приспособят към сумрака и след като се увери, че няма жива душа, излезе в коридора и бързо затвори вратата.

Стъпи предпазливо на дебелия тъмносин килим и тръгна безшумно по коридора, като се ослушваше и за най-малкия непознат звук. Не чу нищо, освен едва доловимия ритъм на двигателите, задвижващи неуморно кораба в спокойните води. Спря, когато стигна до горния край на широкото стълбище. Светлината тук беше малко по-силна, но отново нямаше никого. Мъжът знаеше, че първокласният салон е една палуба надолу и че в другия му край има дискретна табела „Господа“.

Никой не се размина с него, докато слизаше по стълбите, но когато влезе в салона, незабавно видя едър мъж, отпуснат в удобно кресло и изпънал крака, сякаш се възползваше максимално от безплатния алкохол, предлаган на пътниците от първа класа през първата нощ на първото плаване.

Промъкна се покрай задрямалия пътник, който хъркаше доволно, без да помръдне, и продължи към табелата в края на помещението. Щом влезе в тоалетната (вече започваше дори да мисли като тях), лампите светнаха, което го изненада. Той се поколеба за момент, после си спомни, че това е просто поредната от многото иновации на кораба, за които бе чел в лъскавата брошура. Отиде до умивалниците, остави сака на мраморната плоскост, отвори го и започна да вади различните лосиони и принадлежности, които щяха да премахнат фалшивата му самоличност — бутилка тоалетно масло, бръснач, ножици, гребен и кутийка крем за лице „Понд“, които щяха да допринесат за спускането на завесата на представлението му през тази първа нощ.

Погледна си часовника. Разполагаше с двайсет и седем минути и три секунди преди вдигането на друга завеса, когато той щеше да е просто част от изпадналата в паника тълпа. Отвори бутилката масло и го нанесе на лицето, врата и челото си. След няколко секунди усети паренето, за което го бе предупредил гримьорът. Бавно свали сивото оплешивяващо теме, хвърли го в умивалника и се погледна в огледалото, за да се наслади на гъстата си червена вълниста коса. След това махна зачервените бузи, сякаш махаше лапа от заздравяла рана, и накрая с помощта на ножиците разряза двойната брадичка, с която така се гордееше гримьорът.

Напълни умивалника с топла вода и изтърка лицето си, премахвайки всякакви остатъци от лепило и оцветители. Докато се бършеше, усети, че кожата му е раздразнена на няколко места, така че си сложи от крема за лице, за да завърши преобразяването си.

Лайъм Дохърти се погледна в огледалото и видя, че се е подмладил с петдесет години за по-малко от двайсет минути — мечтата на всяка жена. Взе гребена, оправи червения си перчем, прибра остатъците от лика на лорд Гленартър в сака и се зае да се освободи от одеждите, подобаващи на един благородник.

Започна с разкопчаването на твърдата бяла яка „Ван Хойзен“, която остави тънка червена линия на врата му, свали вратовръзката от Итън и ги напъха в сака. Смени бялата копринена риза със сива памучна и тънка вратовръзка от онези, които носеха всички момчета от Фолс Роус. Махна жълтите тиранти и остави торбестите сиви панталони да се свлекат на купчина на пода заедно с корема му (възглавничка), после се наведе и развърза връзките на черните кожени обувки, свали ги и ги прибра в сака. Извади тесни панталони тип кюнци и се усмихна неволно, докато ги обуваше — без тиранти, само с тънък кожен колан, който бе купил на Карнаби стрийт, докато беше по една друга работа в Лондон. Накрая обу кафяви велурени мокасини, които никога не биха стъпили на килима в първа класа. Погледна се в огледалото и видя себе си.

Погледна си часовника. След единайсет минути и четирийсет и една секунди трябваше да се намира в убежището на новата си каюта. Нямаше време за губене, защото ако бомбата избухнеше, докато е в първа класа, щеше да има само един заподозрян.

Напъха всички лосиони и мазила обратно в сака, дръпна ципа и забърза към вратата. Отвори я и надникна предпазливо в салона. Не видя никого. Дори пияният беше изчезнал. Мина бързо покрай празното кресло — само дълбока вдлъбнатина показваше, че допреди малко някой е седял в него.

Забърза през салона към голямото стълбище — пътник от втора класа в първокласна обстановка. Не спря, докато не стигна площадката на третата палуба, където се намираше демаркационната зона. Когато прескочи червената верига, разделяща двете класи, най-сетне си позволи да се отпусне — още не беше в безопасност, но със сигурност бе извън бойното поле. Стъпи на зеления килим и се спусна по едно по-тясно стълбище още четири площадки, докато стигна нужната му палуба.

Затърси каюта 706. Току-що бе минал 726 и 724, когато забеляза окъснял гуляйджия, който безуспешно се мъчеше да напъха ключа в ключалката. Дали изобщо беше уцелил каютата си? Дохърти се извърна, докато минаваше покрай него, макар да не смяташе, че мъжът ще може да разпознае него или когото и да било, когато настъпи хаосът.

Стигна каюта 706, отключи и влезе. Погледна си часовника — седем минути и четирийсет и три секунди преди всички да се събудят, колкото и дълбоко да спяха. Отиде при койката си и вдигна възглавницата. Под нея намери неизползван паспорт и нов билет, които го превръщаха от лорд Гленартър в Дейв Роско от Нейпиър Драйв 47, Уотфорд. Професия — художник и декоратор.

Строполи се на койката и погледна часовника — шест минути и деветнайсет секунди, осемнайсет, седемнайсет — предостатъчно време. Трима от другарите му също бяха будни и в очакване, но нямаше да разменят нито дума помежду си, докато не се срещнеха отново във „Волунтиър“ на Фолс Роудс на няколко пинти „Гинес“. Никога нямаше да говорят пред други за тази нощ, защото отсъствието им от обичайните им свърталища в Белфаст щеше да бъде забелязано и да ги направи заподозрени за месеци, а може би и за години. Чу силно блъскане по врата в коридора и реши, че гуляйджията най-сетне се е предал.

Шест минути и двайсет и една секунди…

Все същото безпокойство всеки път, когато ти се налага да чакаш. Не си ли оставил някакви следи, които могат да доведат право до теб? Не си ли допуснал грешки, които да провалят операцията и да те превърнат в посмешище у дома? Нямаше да се отпусне, докато не се озове в спасителната лодка или на друг кораб, плаващ към друго пристанище.

Пет минути и четиринайсет секунди…

Знаеше, че сънародниците му, бойци за същата кауза, са нервни като него. Чакането винаги беше най-лошата част, когато нещата са извън контрола ти и вече не можеш да направиш нищо.

Четири минути и единайсет секунди…

По-лошо от футболен мач, когато водиш с едно на нула, но знаеш, че противникът е по-силен и като нищо може да изравни и дори да поведе. Спомни си инструкциите на районния командващ — когато се вдигне тревога, гледайте да сте сред първите на палубата и в спасителните лодки, защото утре по това време ще издирват всички на възраст под трийсет и пет и с ирландски акцент, така че си дръжте устите затворени, момчета.

Три минути и четирийсет секунди… и трийсет и девет…

Впери поглед във вратата на каютата и си представи най-лошото, което би могло да се случи. Бомбата не избухва, вратата отлита разбита и десетина яки ченгета нахлуват вътре, размахвайки палки във всички посоки, без да им пука колко пъти го удрят. Но единственото, което чуваше, бе ритмичното буботене на двигателя, докато „Бъкингам“ продължаваше сънливото си плаване през Атлантика към Ню Йорк. Град, до който никога нямаше да стигне.

Две минути и трийсет и четири секунди… трийсет и три…

Започна да си представя какво ли ще бъде, когато се върне на Фолс Роуд. Хлапета по къси панталони ще го гледат със страхопочитание, когато минава покрай тях по улицата, и единствената им мечта ще е да станат като него, когато пораснат. Героят, взривил „Бъкингам“ само няколко седмици след като е бил кръстен от кралицата майка. Без да се споменава за погубените невинни — няма невинни, когато вярваш в кауза. Всъщност никога не се беше срещал с никой от пътниците от каютите на горните палуби. Щеше да прочете всичко за тях в утрешните вестници и ако си бе свършил работата добре, никой нямаше да спомене името му.

Минута и двайсет и две секунди… двайсет и една…

Какво би могло да се оплеска? Може би устройството, сглобено в спалнята на горния етаж на имението Дънганън, щеше да откаже в последния момент? Дали му предстоеше да чуе мълчанието на провала?

Шейсет секунди…

Започна да брои шепнешком.

— Петдесет и девет, петдесет и осем, петдесет и седем, петдесет и шест…

Дали пияният в креслото в салона го беше причаквал? Дали в момента не идваха към каютата му?

— Четирийсет и девет, четирийсет и осем, четирийсет и седем, четирийсет и шест…

Дали лилиите не бяха преместени, изхвърлени или махнати? Дали мисис Клифтън не беше алергична към цветен прашец?

— Трийсет и девет, трийсет и осем, трийсет и седем, трийсет и шест…

Дали не бяха отключили каютата на лорд Гленартър и не бяха намерили отворения сандък?

— Двайсет и девет, двайсет и осем, двайсет и седем, двайсет и шест…

Дали вече не претърсваха кораба за мъжа, измъкнал се от клозета в салона на първа класа?

— Деветнайсет, осемнайсет, седемнайсет, шестнайсет…

Дали… Вкопчи се в ръба на койката, затвори очи и продължи да брои на глас.

— Девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно…

Спря и отвори очи. Нищо. Само зловещата тишина, която винаги следва провала. Наведе глава и се замоли на Бог, в който не вярваше, и в следващия момент последва такава мощна експлозия, че той отлетя към стената на каютата като подхванато от бурята листо. Изправи се с мъка и се усмихна, когато чу писъците. Можеше само да се пита колко ли са оцелелите на горната палуба.