Внимавай какво си пожелаваш

1

Хари Клифтън се събуди от звъна на телефон.

Сънуваше нещо, но не можеше да се сети какво точно. Може би настоятелният металически звън беше част от съня. Обърна се мудно и примигна към светещите зелени стрелки на часовника до леглото. 6:43 сутринта. Усмихна се. Само един човек би помислил да му звънне по това време. Вдигна слушалката и промърмори с престорено сънен глас:

— Добро утро, скъпа.

Отговор не последва и за момент Хари се зачуди дали телефонистът на хотела не е объркал номера на стаята. Тъкмо се канеше да затвори, когато някой изхлипа в слушалката.

— Ти ли си, Ема?

— Да — отвърна тя.

— Какво е станало? — меко попита той.

— Себастиан е мъртъв.

Хари не отговори веднага, защото в момента ужасно му се искаше да си мисли, че още сънува.

— Не може да бъде — рече най-сетне. — Вчера разговарях с него.

— Загинал е тази сутрин. — Ема едва успяваше да произнесе по няколко думи наведнъж.

Хари рязко се изправи, вече напълно буден.

— При автомобилна катастрофа — продължи Ема между риданията.

Хари се опита да запази спокойствие и зачака да му каже какво точно е станало.

— Пътували са заедно за Кеймбридж.

— Кои? — попита Хари.

— Себастиан и Бруно.

— Бруно жив ли е?

— Да. Но е в болница в Харлоу и не са сигурни, че ще изкара нощта.

Хари отметна одеялото и спусна крака на килима. Замръзваше и не беше на себе си.

— Веднага ще повикам такси до летището и ще взема първия полет до Лондон.

— Аз отивам направо в болницата — каза Ема. Не добави нищо повече и за момент Хари се запита дали връзката не е прекъснала. После Ема прошепна: — Искат някой да разпознае трупа.

Ема затвори, но й трябваше известно време да успее да събере достатъчно сили, за да стане. Накрая прекоси с несигурна крачка стаята: наложи й се да се подпира на мебелите, подобно на моряк по време на буря. Отвори вратата на кабинета. Марсдън стоеше в хола с наведена глава. Никога не беше виждала стария прислужник да показва каквито и да било чувства пред член на семейството и едва разпозна повехналата фигура, която се подпираше на полицата на камината. Обичайната му маска на самообладание беше сменена от жестоката реалност на смъртта.

— Мейбъл ви е приготвила ръчен багаж, мадам — като пребит рече той. — И ако ми позволите, ще ви откарам до болницата.

— Благодаря, Марсдън, много мило от твоя страна — отвърна Ема, докато той й отваряше външната врата.

Докато слизаха по стъпалата към колата, Марсдън я хвана под ръка. За първи път докосваше господарката си. Отвори вратата, тя се качи и се отпусна върху кожената седалка като грохнала старица. Марсдън запали, превключи на скорост и пое по дългия път от Имението към болница „Принцеса Александра“ в Харлоу.

Едва сега Ема се сети, че не се е обадила на брат си и сестра си, за да им каже за станалото. Реши, че ще го направи вечерта, когато бе по-вероятно Грейс и Джайлс да са сами. Не искаше да им съобщава новината в присъствието на други хора. Изведнъж изпита остра болка в корема, сякаш някой я беше пронизал. Как щеше да каже на Джесика, че никога вече няма да види брат си? Дали някога щеше да бъде отново същото весело дете, което тичаше след Себ като послушно паленце, въртящо опашка и изпълнено с неподправено обожание? Джесика не биваше да научава новината от някого другиго, което означаваше, че Ема трябваше да се върне в Имението колкото се може по-бързо.

Марсдън отби в предния двор на местния гараж, където обикновено зареждаше бензин в петък следобед. Когато забеляза мисис Клифтън на задната седалка на зеления „Остин А30“, служителят на колонката докосна козирката на фуражката си. Ема не отговори и младежът се запита дали не е сгафил нещо. Напълни резервоара и вдигна капака да провери маслото. След като приключи, отново отдаде чест, но Марсдън потегли, без да каже нито дума и без обичайните шест пенса бакшиш.

— Какво им става? — помърмори младежът, докато колата се отдалечаваше.

След като излязоха отново на пътя, Ема се опита да си спомни точните думи на приемащия наставник на Питърхаус, с които той й съобщи новината. „Съжалявам, че трябва да ви го кажа, мисис Клифтън, но синът ви е загинал при автомобилна злополука.“ Като се изключи това сурово съобщение, мистър Паджет като че ли знаеше съвсем малко — но пък и беше само приносител на новината, както сам се изрази.

Въпросите продължаваха да се блъскат в ума й. Защо синът й е пътувал за Кеймбридж с кола, след като само няколко дни по-рано му беше купила билет за влака? Кой е карал, Себастиан или Бруно? Защо са се движели прекалено бързо? Гума ли бяха спукали? Била ли е замесена друга кола? Въпросите бяха много и тя се съмняваше, че някой знае всички отговори.

Няколко минути след обаждането на наставника позвъниха от полицията да попитат дали мистър Клифтън ще може да иде в болницата и да идентифицира тялото. Ема обясни, че съпругът й е на турне в Ню Йорк, на което представя новата си книга. Сигурно щеше да откаже да го замести, ако знаеше, че той ще се върне в Англия още на следващия ден. Слава богу, връщаше се със самолет и нямаше да му се налага да прекарва пет дни в Атлантическия океан, останал сам с мъката си.

Докато Марсдън караше през градчетата Чипнам, Нюбъри и Слау, Ема мислеше и за дон Педро Мартинес. Възможно ли бе да е търсил отмъщение за случилото се в Саутхамптън само преди няколко седмици? Но ако другият в колата беше синът му Бруно, това беше лишено от всякаква логика. Докато Марсдън се насочваше на север към А1 — магистралата, по която Себастиан беше карал само преди часове, Ема отново се замисли за Себастиан. Беше чела някъде, че в моменти на лична трагедия хората искат единствено да върнат времето назад. С нея бе същото.

Себастиан. Спомни си раждането му, когато Хари беше в затвор в другия край на света, първите му стъпки, когато беше на осем месеца и четири дни, първата му дума „Още“ и първия му учебен ден, когато скочи от колата още преди Хари да е успял да спре напълно, после в „Бийчкрофт Аби“, когато директорът искаше да го изключи, но го помилва, след като Себ получи стипендия за Кеймбридж. Толкова много мечти и цели за постигане — и всичко това се бе превърнало в прах само за миг. И накрая огромната й грешка, когато бе позволила на секретаря на кабинета да я убеди, че Себастиан трябва да се забърка в плановете на правителството да изправи дон Педро Мартинес пред съда. Ако беше отказала молбата на сър Алън Редмейн, единственият й син още щеше да е жив. Ако, ако…

Когато стигнаха покрайнините на Харлоу, Ема погледна през прозореца и видя знака към болница „Принцеса Александра“. Опита се да се съсредоточи върху онова, което се очакваше от нея. След няколко минути Марсдън мина през портала от ковано желязо, който никога не се затваряше, и спря пред главния вход. Ема слезе и тръгна към вратата, а Марсдън продължи, за да намери място за паркиране.

Ема съобщи името си на рецепционистката и приветливата усмивка на момичето тутакси изчезна, за да се смени с израз на съжаление.

— Моля да ме извините за момент, мисис Клифтън — каза рецепционистката, докато вдигаше телефона. — Ще съобщя на мистър Оуен, че сте тук.

— Мистър Оуен?

— Той беше дежурен консултант сутринта, когато приеха сина ви.

Ема кимна и започна да крачи нервно в коридора, а спомените й се смениха с разбъркани мисли. Кой, защо, кога… Спря едва когато пред нея се появи елегантно облечена сестра с колосана яка.

— Вие ли сте мисис Клифтън?

Ема кимна.

— Моля, елате с мен.

Сестрата я поведе по коридор със зелени стени. Не размениха нито дума. Но пък и какво можеха да си кажат? Спряха пред врата с надпис «Д-р Уилям Оуен, член на Кралското общество на хирурзите». Сестрата почука, отвори и се дръпна настрани, за да направи път на Ема.

Висок слаб оплешивяващ мъж със скръбната физиономия на гробар стана от бюрото си. Ема се запита дали това лице някога се усмихва.

— Добър ден, мисис Клифтън — каза той и я настани в единственото удобно кресло в стаята. — Много съжалявам, че трябва да се запознаем при такива тъжни обстоятелства.

На Ема й дожаля за горкия човек. Колко пъти на ден трябваше да изрича същите тези думи? Ако се съдеше по изражението му, никак не му беше лесно.

— Боя се, че има много бумащина за оправяне, но съдебният лекар ще се нуждае от официално идентифициране на тялото, преди да се заемем с друго.

Ема сведе глава и избухна в сълзи. Искаше й се да беше послушала съвета на Хари и да го остави той да се заеме с тази непоносима задача. Мистър Оуен скочи от мястото си и приклекна до нея.

— Ужасно съжалявам, мисис Клифтън…

Харолд Гинзбърг едва ли можеше да е по-мил и отзивчив.

Издателят на Хари му беше резервирал билет за първия полет до Лондон, в първа класа. „Поне ще пътува удобно“, помисли си Харолд, макар да не му се вярваше, че горкият човек ще успее да мигне. Реши, че моментът не е подходящ да му съобщава добрата новина, и просто помоли Хари да предаде искрените му съболезнования на Ема.

Когато след четирийсет минути освободи стаята си в хотел „Пиер“, Хари откри шофьора на Харолд да го чака отпред, за да го откара до летище „Айдълуайлд“. Седна на задната седалка на лимузината, тъй като нямаше желание да говори с никого. Мислите му инстинктивно се насочиха към Ема и онова, което трябваше да понесе тя. Изобщо не му харесваше, че трябва да разпознава тялото на Себ. Надяваше се от болницата да са я посъветвали да изчака завръщането му.

Изобщо не обърна внимание на факта, че ще е сред първите пътници, пресекли Атлантика със самолет. Можеше да мисли единствено за сина си — с какво нетърпение очакваше да иде в Кеймбридж и да започне първата си година в университета. А след това… беше предполагал, че с естествената си дарба за езици Себ може да започне работа във Външно министерство, да стане преводач, може би дори преподавател или…

Когато самолетът се издигна, Хари отказа чашата шампанско, предложена му от усмихната стюардеса — но пък откъде тя можеше да знае, че той няма поводи да се усмихва? Не й обясни защо няма да яде и да спи. През войната, когато бе в тила на врага, Хари се беше научил да остава буден в продължение на трийсет и шест часа — караше единствено на предизвикания от страха приток на адреналин. Знаеше, че няма да може да мигне, преди да е видял сина си за последен път, и подозираше, че това ще продължи и доста след това — само че адреналинът щеше да се дължи на отчаянието.

Мистър Оуен мълчаливо поведе Ема по безличен коридор. Спряха пред плътно затворена врата с матово стъкло, на което с подходящи черни букви бе изписана една-единствена дума — МОРГА. Мистър Оуен отвори и отстъпи настрани, за да й направи път. Вратата се затвори рязко зад нея. Внезапната промяна на температурата накара Ема да потръпне… а после погледът й спря върху количката в средата на помещението. Под чаршафа се различаваха очертанията на тялото на сина й.

До количката стоеше асистент в бяла престилка. Мълчеше.

— Готова ли сте, мисис Клифтън? — меко попита мистър Оуен.

— Да — твърдо отвърна Ема и ноктите й се впиха в дланите й.

Оуен кимна и асистентът дръпна чаршафа. Ема се взря в покритото с драскотини и синини лице и го разпозна моментално. Изкрещя, рухна на колене и захлипа неудържимо.

Мистър Оуен и асистентът не се изненадаха от очакваната реакция на майка, виждаща мъртвия си син, но наистина се смаяха, когато тя каза тихо:

— Това не е Себастиан.

2

Таксито спря пред болницата и Хари се изненада, че Ема го чака при входа. Още повече се изненада, когато тя затича към него. На лицето й беше изписано огромно облекчение.

— Себ е жив! — извика тя още преди да стигне до него.

— Но ти каза… — започна той, докато тя се хвърли в обятията му.

— Полицаите са сгрешили. Приели са, че е карал собственикът на колата и че следователно Себ е седял до него.

— Значи Бруно е бил пътникът? — тихо попита Хари.

— Да — малко виновно рече Ема.

— Даваш ли си сметка какво означава това? — попита Хари, като я пусна.

— Не. Какво имаш предвид?

— Полицията е казала на Мартинес, че неговият син е оцелял, а сега той ще открие, че мъртвият е Бруно, а не Себастиан.

Ема сведе глава.

— Горкият — каза тя, докато влизаха в болницата.

— Освен ако… — започна Хари, но не довърши. — Как е Себ? Какво е състоянието му?

— Тежко. Мистър Оуен каза, че почти не му е останала здрава кост. По всичко изглежда, че ще остане в болницата няколко месеца и може да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка.

— Да сме благодарни, че е жив — каза Хари и прегърна жена си през раменете. — Ще ни пуснат ли да го видим?

— Да, но само за няколко минути. И имай предвид, скъпи, целият е в гипс и бинтове, така че може дори да не го познаеш.

Хвана го за ръка и го поведе към първия етаж, където се срещнаха с жена в тъмносиня униформа, която следеше внимателно пациентите и от време на време даваше нареждания на подчинените си.

— Аз съм мис Пъдикомби — каза тя и протегна ръка.

— Старша сестра за теб — прошепна Ема.

Хари стисна ръката й.

— Добър ден, старша сестра.

Без да каже нито дума повече, дребната жена ги поведе през отделението към две редици легла, всичките заети. Продължи нататък, докато не стигна до един пациент в дъното на помещението. Дръпна завесата около Себастиан Артър Клифтън и се оттегли.

Хари впери поглед в сина си. Левият му крак беше вдигнат с макара, а другият, също гипсиран, лежеше на леглото. Главата му беше омотана в бинт, който оставяше свободни само едното му око и устните. Окото погледна към тях, но устните не помръднаха.

Хари се наведе да го целуне по челото, а Себастиан прошепна:

— Как е Бруно?

— Съжалявам, че се налага да ви разпитвам след всичко, което сте преживели — каза главен инспектор Майлс. — Не бих го направил, ако не беше абсолютно необходимо.

— И защо е необходимо? — попита Хари, който познаваше добре детективите и методите им за извличане на информация.

— Още не съм убеден, че случилото се на магистралата е трагична случайност.

— Какво намеквате? — попита Хари и погледна детектива право в очите.

— Нищо не намеквам, сър, но нашите хора извършиха внимателен оглед на колата и смятат, че едно-две неща просто не се връзват.

— Какви неща? — попита Ема.

— Първо, мисис Клифтън — каза Майлс, — не можем да си обясним защо синът ви е минал в насрещното платно, след като е било очевидно, че рискува да бъде блъснат от друга кола.

— Може би поради някаква повреда в колата? — предположи Хари.

— Това беше първата ни мисъл — отвърна Майлс. — Но макар колата да е сериозно смачкана, няма нито една спукана гума, а воланът е непокътнат, което е истинско чудо при катастрофи като тази.

— Това едва ли е доказателство за извършено престъпление — каза Хари.

— Да, сър — рече Майлс. — И само по себе си нямаше да е достатъчно, за да поискам съдебният лекар да отнесе случая към прокурора. Появи се обаче свидетел, който даде доста смущаващи показания.

— Какво е казал той?

— Тя — уточни Майлс и направи справка с бележника си. — Мисис Чалис ни каза, че била задмината от открито „Ем Джи“, което тъкмо щяло да задмине и три камиона, движещи се по вътрешното платно, когато предният рязко преминал във външното платно, макар пред него да нямало друга кола. Това принудило шофьора на колата рязко да набие спирачки. Тогава третият камион също минал във външното платно, също без явна причина, а средният продължил със същата скорост, лишавайки автомобила от възможност да го задмине или да премине във вътрешното платно. Мисис Чалис каза и че трите камиона заклещили колата в това положение доста време, а после шофьорът й, без никаква видима причина, рязко завил през тревата направо към насрещното движение.

— Разпитахте ли някой от шофьорите на камионите? — попита Ема.

— Не. Не успяхме да открием нито един от тях, мисис Клифтън. И не мислете, че не сме опитали.

— Но това, което намеквате, е немислимо — рече Хари. — Кой ще иска да убие две невинни момчета?

— Бих се съгласил с вас, мистър Клифтън, ако наскоро не бяхме открили, че първоначално Бруно Мартинес не е имал намерение да пътува със сина ви до Кеймбридж.

— Откъде научихте това?

— Приятелката му, мис Торнтън, се яви и ни съобщи, че същия ден двамата с Бруно са смятали да ходят на кино, но трябвало да отмени уговорката в последния момент, защото настинала. — Главният инспектор извади от джоба си химикалка, обърна страницата на бележника си и погледна родителите на Себастиан в очите. — Имате ли причина да смятате, че някой би искал да навреди на сина ви?

— Не — каза Хари.

— Да — каза Ема.

3

— И този път гледай да си свършиш работата — почти изкрещя дон Педро Мартинес. — Едва ли ще е много трудно — добави той, докато се навеждаше напред в креслото си. — Вчера сутринта се разходих съвсем спокойно из болницата, така че нощем би трябвало да е много по-лесно.

— Как желаете да се отърва от него? — прозаично попита Карл.

— Прережи му гърлото — каза Мартинес. — Трябва ти само бяла престилка, стетоскоп и скалпел. Само гледай да е остър.

— Не мисля, че е разумно да му се прерязва гърлото — рече Карл. — По-добре да го задуша с възглавница, за да си помислят, че е умрял от нараняванията си.

— Не. Искам момчето на Клифтън да умре бавно и мъчително. Колкото по-бавно, толкова по-добре.

— Разбирам как се чувствате, шефе, но не е нужно да даваме на онзи детектив още причини да подновява разследването си.

Мартинес го погледна разочаровано и каза:

— Добре тогава, задуши го. Но се погрижи да е колкото се може по-дълго.

— Искате ли да взема Диего и Луис?

— Не. Искам обаче да присъстват на погребението като приятели на Себастиан, за да могат да докладват. Искам да чуя, че са страдали толкова, колкото и аз, когато разбрах, че не Бруно е оцелелият.

— А какво ще…?

Телефонът на бюрото зазвъня и дон Педро грабна слушалката.

— Да?

— Търси ви някой си полковник Скот-Хопкинс — каза секретарката му. — Иска да говори с вас по личен въпрос. Твърди, че било спешно.

Четиримата бяха променили графиците си така, че в девет сутринта на следващия ден да са в Министерския съвет на Даунинг стрийт.

Секретарят на кабинета сър Алън Редмейн бе отменил срещата си с френския посланик М. Шовел, с когото трябваше да обсъдят последиците от възможното връщане на Шарл дьо Гол в Елисейския дворец.

Депутатът сър Джайлс Барингтън нямаше да присъства на седмичната среща на кабинета в сянка поради спешен семеен проблем, както обясни на лидера на опозицията мистър Гейтскел.

Хари Клифтън нямаше да подписва бройки от последната си книга „Кръвта е по-гъста от водата“ в „Хатчардс“ на Пикадили. Беше подписал предварително сто с надеждата да умилостиви управителя, който не можеше да скрие разочарованието си, особено след като бе научил, че книгата на Хари ще оглави списъка на бестселърите в неделя.

Ема Барингтън отложи среща с Рос Бюканан, на която трябваше да обсъдят идеите на председателя за построяване на нов луксозен лайнер, който щеше да стане част от флотилията на Барингтън, ако бордът го подкрепеше.

Четиримата седнаха на местата си около овалната маса в кабинета на секретаря.

— Благодаря, че се съгласихте да ни приемете толкова бързо — каза Джайлс. Сър Алън кимна. — Но съм сигурен, че разбирате, че мистър и мисис Клифтън се тревожат, че животът на сина им може все още да е в опасност.

— Споделям безпокойството им — каза Редмейн. — И ми позволете да изразя съжалението си за случилото се със сина ви, мисис Клифтън. Най-малкото защото се чувствам отчасти виновен за всичко това. Искам обаче да ви уверя, че не стоях със скръстени ръце. През уикенда разговарях с мистър Оуен, с главен инспектор Майлс и със съдебния лекар. Оказаха ми пълно съдействие. Трябва да се съглася с Майлс, че просто няма достатъчно доказателства, че дон Педро Мартинес има някаква връзка с инцидента. — Видя изражението на Ема и побърза да добави: — Въпреки това доказателствата и увереността често са две много различни животни, така че щом разбрах, че Мартинес не е знаел, че синът му е бил в колата, заключих, че може да реши да нанесе втори удар, колкото и неразумно да изглежда.

— Око за око — каза Хари.

— Може и да сте прав — каза секретарят на кабинета. — Той явно не ни е простил за онова, което възприема като кражба на негови осем милиона паунда, дори да са фалшиви. И макар че е възможно още да не е проумял, че зад операцията стои правителството, няма съмнение, че според него синът ви е лично отговорен за случилото се в Саутхамптън. Мога само да съжалявам, че тогава не се отнесох достатъчно сериозно към разбираемите ви тревоги.

— Поне за това съм ви благодарна — каза Ема. — Но вие не се чудите през цялото време кога и къде ще нанесе Мартинес следващия си удар. Всеки може да влезе и излезе от болницата толкова лесно, колкото и в някоя автогара.

— Не мога да не се съглася — каза Редмейн. — Аз самият го направих вчера следобед. — Откровението му предизвика моментна тишина, която му позволи да продължи. — Можете обаче да сте сигурна, мисис Клифтън, че този път взех необходимите мерки, за да гарантирам, че синът ви вече не е в опасност.

— Можете ли да споделите с мистър и мисис Клифтън причината за тази ваша увереност? — попита Джайлс.

— Не, сър Джайлс, не мога.

— Защо? — остро попита Ема.

— Защото в този случай се наложи да се обърна към вътрешния министър и към министъра на отбраната, така че съм длъжен да спазвам правилата за поверителност на Тайния съвет.

— Що за дрънканици са това? — избухна Ема. — Все пак не забравяйте, че става въпрос за живота на сина ми!

Джайлс се обърна към сестра си.

— Ако нещо от ставащото се разчуе дори след петдесет години, ще е важно да се покаже, че нито ти, нито Хари сте знаели, че в случая са били замесени министри.

— Благодарен съм ви, сър Джайлс — каза секретарят на кабинета.

— Може и да понеса тези ваши кодирани съобщения, които си разменяте, стига да ме уверите, че животът на сина ми вече не е в опасност — каза Хари. — Защото ако със Себастиан стане нещо, сър Алън, виновникът ще е само един.

— Приемам упрека ви, мистър Клифтън. Мога обаче да потвърдя, че Мартинес вече не представлява заплаха за Себастиан или за друг член на семейството ви. Честно казано, наложи се да прекрача някои граници, за да се погрижа Мартинес да разбере, че не си заслужава да се опитва.

Хари още беше скептичен и макар че Джайлс като че ли приемаше думите на сър Алън, той осъзна, че ще му се наложи да стане премиер, за да накара секретаря да разкрие причината за своята увереност. А може би дори и тогава нямаше да научи.

— Да не забравяме обаче — продължи сър Алън, — че Мартинес е безскрупулен и коварен тип. Не се съмнявам, че въпреки всичко ще иска да си отмъсти по някакъв начин. И ако не престъпва закона, няма начин, по който да му попречим да го направи.

— Поне този път ще сме подготвени — каза Ема, която добре си даваше сметка накъде бие секретарят на кабинета.

Полковник Скот-Хопкинс почука на вратата на Итън Скуеър 44 в десет без една минута. Секунди по-късно на прага се появи гигант, пред който командирът от САС изглеждаше като джудже.

— Аз съм Скот-Хопкинс. Имам среща с мистър Мартинес.

Карл леко се поклони и отвори вратата, колкото да може гостът да се промуши през процепа. После придружи полковника по коридора и почука на вратата на кабинета.

— Да.

Когато полковникът влезе, дон Педро стана от бюрото си и го изгледа подозрително. Нямаше представа защо човек от Специалните части ще иска спешна среща с него.

— Желаете ли кафе, полковник? — попита дон Педро, след като двамата се ръкуваха. — Или може би нещо по-силно?

— Не, сър, благодаря. Часът е прекалено ранен за мен.

— В такъв случай седнете и ми кажете защо искате да се срещнете спешно с мен. — Замълча за момент. — Предполагам, разбирате, че съм доста зает човек.

— Много добре знам колко зает сте били напоследък, мистър Мартинес, така че ще говоря направо по същество.

Дон Педро се опита да запази пълно самообладание, докато сядаше на мястото си и продължаваше да се взира в полковника.

— Целта ми е съвсем проста — да се погрижа Себастиан Клифтън да се радва на дълъг и спокоен живот.

Маската на арогантна самоувереност се изтри от лицето на Мартинес. Той успя обаче бързо да се овладее и се надигна.

— Какво намеквате?

— Мисля, че знаете много добре, мистър Мартинес. Позволете ми все пак да се изразя съвсем ясно. Тук съм, за да се погрижа никой от семейство Клифтън да не пострада в бъдеще.

— Себастиан Клифтън беше най-близкият приятел на сина ми!

— Не се съмнявам в това, мистър Мартинес. Инструкциите ми обаче са съвсем ясни и прости — да ви предупредя, че ако Себастиан или член от семейството му попаднат в още някакъв инцидент, синовете ви Диего и Луис ще бъдат качени на първия самолет за Аржентина. При това няма да пътуват в първа класа, а в товарния отсек, в дървени сандъци.

— Знаете ли кого заплашвате? — ревна Мартинес и стисна юмруци.

— Един долнопробен южноамерикански гангстер, който си мисли, че може да мине за джентълмен само защото има пари и живее на Итън Скуеър.

Дон Педро натисна бутон под бюрото си. Миг по-късно вратата рязко се отвори и Карл нахълта в кабинета.

— Изхвърли този човек, докато се свържа с адвоката си — каза Мартинес и посочи полковника.

— Добро утро, лейтенант Лунсдорф — каза полковникът, когато Карл тръгна към него. — Като бивш член на СС несъмнено ще оцените слабата позиция, в която се намира господарят ви. — Карл се закова на място. — Така че ми позволете да кажа нещо и на вас. Ако мистър Мартинес реши да пренебрегне условията ми, плановете ни за вас не включват заповед за депортиране до Буенос Айрес, където в момента са се установили толкова много от бившите ви колеги; не, намислили сме друга дестинация, където ще намерите неколцина граждани, които с радост ще свидетелстват за ролята ви като един от доверените хора на доктор Гьобелс и докъде сте стигали, за да изкопчите информация от тях.

— Блъфирате — каза Мартинес. — И номерата ви няма да минат.

— Колко слабо познавате британците, мистър Мартинес — каза полковникът, стана от стола и тръгна към прозореца. — Позволете ми да ви представя неколцина типични представители на островната ни раса.

Мартинес и Карл се присъединиха към него и се загледаха навън. От другата страна на улицата стояха трима мъже, които човек определено не би пожелал за неприятели.

— Трима от най-доверените ми колеги — обясни полковникът. — Един от тях ще ви следи ден и нощ с надеждата да предприемете погрешна стъпка. Отляво е капитан Хартли, който за съжаление бе уволнен от Драгунската гвардия, задето залял с бензин спящата си съпруга и любовника й, след което драснал клечката. Както можете да се досетите, след излизането от затвора му беше трудно да си намери работа. Докато не го прибрах от улицата и не му дадох нова цел в живота.

Хартли им се усмихна топло, сякаш знаеше, че говорят за него.

— В средата е ефрейтор Кран, по професия дърводелец. Той страшно обича да реже с трион разни неща, без значение дали са дърво или кост.

Кран ги гледаше безизразно.

— Признавам обаче — продължи полковникът, — че любимецът ми е сержант Робъртс, доказан социопат. През повечето време е безобиден, но се боя, че така и не успя да се върне напълно към цивилния живот след войната. — Полковникът се обърна към Мартинес. — Може би не бива да му казвам, че сте натрупали състоянието си от сътрудничество с нацистите, но, разбира се, точно така сте се запознали с лейтенант Лунсдорф. Подробност, която предпочитам да не споделям с Робъртс, освен ако наистина не ме раздразните. Разбирате ли, майката на сержант Робъртс беше еврейка.

Дон Педро се извърна от прозореца и видя, че Карл гледа полковника така, сякаш ще го удуши с най-голямо удоволствие, но разбира, че сега не е нито времето, нито мястото за това.

— Радвам се, че привлякох вниманието ви — каза Скот-Хопкинс. — Сега съм още по-уверен, че сте разбрали кое е най-доброто за вас. Приятен ден, господа. Не е нужно да ме изпращате.

4

— Дневният ни ред е много натоварен — каза председателят. — Затова ще съм благодарен, ако колегите директори бъдат кратки и конкретни.

Ема беше започнала да се възхищава на деловия тон на Рос Бюканан, с който водеше заседанията на борда на „Барингтън Шипинг“. Никога не показваше предпочитания към един или друг директор и винаги изслушваше внимателно всеки, който предлагаше становище, различно от неговото. Понякога — само понякога — дори позволяваше да го убедят да промени мнението си. Освен това имаше способността да обобщава сложни обсъждания, при това по такъв начин, че да представи добре възгледа на всеки от участниците. Ема знаеше, че някои членове на борда намират шотландските му маниери за малко резки, но самата тя ги смяташе просто за практични и понякога се питаше как ли собственият й подход ще се различава от неговия, ако тя някога заеме мястото му. Бързо изхвърли тази мисъл от главата си и се съсредоточи върху най-важната точка от дневния ред. Предишната вечер беше репетирала речта си пред борда, като Хари играеше ролята на председателя.

След като секретарят на компанията Филип Уебстър прочете протоколите от последната среща и отговори на поставените въпроси, председателят продължи с първата точка от дневния ред — решението на борда за строежа на луксозния лайнер „Бъкингам“, който да стане част от флотилията на „Барингтън“.

Бюканан недвусмислено изрази мнението си, че построяването на лайнера е единственият начин „Барингтън Шипинг“ да останат една от водещите корабни компании в страната. Неколцина членове на съвета закимаха в знак на съгласие.

След като изложи становището си, председателят покани Ема да представи противоположното мнение. Първо тя посочи, че макар банковият рейтинг на компанията да е висок, „Барингтън Шипинг“ трябва да консолидира позициите си и да не рискува с такива големи инвестиции в начинание, което според нея има в най-добрия случай 50 % шансове за успех.

Мистър Анскот, един от второстепенните директори в борда, назначен от покойния й баща сър Хюго Барингтън, изказа мнение, че е време да пуснат кораба на вода. Никой не се разсмя. Контраадмирал Съмърс пък смяташе, че не бива да вземат такова радикално решение без одобрението на акционерите.

— Ние сме хората на мостика — напомни му Бюканан, — и следователно ние следва да вземаме решенията.

Адмиралът се намръщи, но премълча. В края на краищата вотът му щеше да говори вместо него.

Ема изслуша внимателно мнението на всеки член на борда и бързо си даде сметка, че директорите са разделени по равно. Един-двама още не бяха взели решение, но тя подозираше, че ако се стигне до гласуване, председателят ще излезе победител.

Час по-късно бордът така и не беше взел решение. Някои от директорите просто повтаряха изложените по-рано аргументи, което явно дразнеше Бюканан. Ема обаче знаеше, че той в крайна сметка ще трябва да продължи нататък, тъй като имаха за обсъждане и други важни въпроси.

— Длъжен съм да кажа — обобщи председателят, — че не можем да отлагаме решението още дълго, и затова предлагам всеки от нас внимателно да помисли какво е мнението му по този въпрос. Честно казано, залогът в случая е бъдещето на компанията. Предлагам на следващата ни среща другия месец да гласуваме дали да строим кораба, или да изоставим цялото начинание.

— Или поне да изчакаме по-спокойни води — добави Ема.

Председателят с неохота продължи нататък и тъй като останалите точки от дневния ред не бяха толкова спорни, когато Бюканан попита дали има други въпроси за обсъждане, атмосферата след разгорещения дебат беше доста по-спокойна.

— Разполагам с информация, която съм длъжен да съобщя на борда — каза секретарят на компанията. — Несъмнено сте забелязали, че цената на акциите ни се покачваше стабилно през последните няколко седмици, и сигурно се питате защо, тъй като не сме излизали с важни изявления, нито сме публикували прогнози за печалбите. Вчера тази мистерия намери отговора си, когато получих писмо от директора на „Мидланд Банк“ в Сейнт Джеймс, Мейфеър, в което той ми съобщава, че един от клиентите му притежава седем и половина процента от акциите на компанията и съответно следва да бъде представен от директор в борда.

— Нека позная — каза Ема. — Става дума не за друг, а за майор Алекс Фишър.

— Именно — каза председателят с нетипична за него непредпазливост.

— Ще има ли награди, ако познаем кого ще представлява скъпият ни майор? — попита адмиралът.

— Не, защото ще сгрешите — отвърна Бюканан. — Макар че трябва да призная, че когато научих новината, подобно на вас предположих, че става дума за старата ни приятелка лейди Вирджиния Фенуик. Директорът на „Мидланд“ обаче ме увери, че Нейно Благородие не е сред клиентите на банката. Когато го притиснах по въпроса кой притежава акциите, той любезно отвърна, че не е в състояние да разкрие тази информация, което на банкерски език означава да си гледаме работата.

— С нетърпение очаквам да разбера как ще гласува майорът за предложението за строежа на „Бъкингам“ — със суха усмивка рече Ема. — Защото можем да сме сигурни в едно. Когото и да представлява, той със сигурност няма да вземе интересите на компанията присърце.

— Бъдете сигурна, Ема, че не бих искал онова миризливо лайно да е факторът, който ще наклони везните в една или друга посока — каза Бюканан.

Ема го зяпна втрещено.

Едно от възхитителните качества на председателя бе способността му да оставя настрана всички разногласия, колкото и сериозни да са те, след края на заседанието на борда.

— Какви са новините за Себастиан? — попита той, когато се присъедини към Ема за питие преди обеда.

— Старшата сестра каза, че е доволна от възстановяването му. С удоволствие мога да кажа, че при всяко следващо посещение в болницата виждам подобрение. Гипсът на левия му крак е свален и вече има две очи и мнение за всичко, от това защо вуйчо му Джайлс е подходящият човек, който да замести Гейтскел като лидер на лейбъристите, до убеждението, че платените места за паркиране са поредният правителствен трик да измъкват още от спечелените ни с тежък труд пари.

— Съгласен съм с него и по двата въпроса — каза Рос. — Да се надяваме, че тази енергичност е прелюдия към пълното му възстановяване.

— Хирургът му е на същото мнение. Мистър Оуен ми каза, че модерната хирургия е отбелязала бърз напредък по време на войната, тъй като мнозина войници е трябвало да бъдат оперирани, без да се търси второ и трето мнение. Преди трийсет години Себ щеше да остане в инвалидна количка до края на живота си, но не и днес.

— Още ли се надява да иде в Кеймбридж за следващата учебна година?

— Мисля, че да. Наскоро беше посетен от наставника си, който му каза, че може да заеме мястото си в Питърхаус през септември. Дори му даде книги за четене.

— Е, едва ли има много неща, които да го разсейват.

— Странно, че го споменавате, защото напоследък започна да проявява жив интерес към развитието на компанията, което донякъде ме изненадва — каза Ема. — Всъщност той чете протоколите от всяко заседание на борда, от първата до последната страница. Дори си купи десет акции, което му дава законното право да следи всеки наш ход, и трябва да ви кажа, Рос, че изобщо не се срамува да изразява мнението си, включително и за предложението за построяването на „Бъкингам“.

— Несъмнено повлияно от всеизвестното мнение на майка му по въпроса — усмихна се Бюканан.

— Не, точно това е странното — каза Ема. — Като че ли някой друг го съветва точно по този въпрос.

Ема избухна в смях.

Хари я погледна от другия край на масата и остави вестника.

— Тъй като не мога да открия абсолютно нищо развеселяващо в днешния „Таймс“, ще те помоля да споделиш шегата с мен.

Ема отпи глътка кафе и отново насочи вниманието си към „Дейли Експрес“.

— Оказва се, че лейди Вирджиния Фенуик, единствената дъщеря на деветия граф Фенуик, е подала искане за развод с графа на Милано. Уилям Хики предполага, че Вирджиния ще получи обезщетение от около четвърт милион паунда, апартамента им на Лаундс Скуеър, както и имението в Баркшър.

— Не е зле за две години работа.

— Естествено, споменава се и Джайлс.

— Това става винаги, когато Вирджиния се появи в новините.

— Да, но в случая е доста ласкателно — каза тя и зачете: — „Първият съпруг на лейди Вирджиния сър Джайлс Барингтън, депутат от Бристолското пристанище, се сочи от мнозина като бъдещ министър от кабинета, ако лейбъристите спечелят следващите избори.“

— Не мисля, че е много вероятно.

— Джайлс да стане министър ли?

— Не. Лейбъристите да спечелят следващите избори.

— „Той се доказа като блестящ оратор и неотдавна се сгоди с доктор Гуинет Хюз, преподавател в Кралския колеж в Лондон.“ — продължи Ема. — Следва чудесна снимка на Гуинет и отвратителна на Вирджиния.

— На Вирджиния няма да й хареса — каза Хари и се върна към „Таймс“. — Но няма какво толкова да направи по въпроса.

— Не бъди толкова сигурен — каза Ема. — Имам чувството, че точно този скорпион още не е изгубил напълно жилото си.

Всяка неделя Хари и Ема пътуваха от Глостър до Харлоу на свиждане при Себастиан. Естествено, Джесика винаги беше с тях, тъй като не искаше да пропуска нито една възможност да види по-големия си брат. Всеки път, когато завиваше наляво от портите на Имението, за да поеме към болницата, Ема не можеше да се отърси от спомена за първия път, когато бе изминала дългия път, сигурна, че синът й е загинал в автомобилна катастрофа. Беше благодарна, че не се беше обадила на Грейс и Джайлс да им съобщи новината и че Джесика беше на палатков лагер в Куонтокс, когато позвъни наставникът. Единствено горкият Хари беше преживял двайсет и четири часа с мисълта, че никога повече няма да види сина си.

Джесика смяташе свижданията за най-важното събитие в седмицата. Щом пристигаха в болницата, тя поднасяше на Себ последното си произведение на изкуството и след като покриваше всеки квадратен сантиметър от гипса му с образи, се заемаше със стените. Старшата сестра окачаше всяка нова картина в коридора на отделението, но сподели, че скоро ще им се наложи да продължат със стълбището и долния етаж. Ема можеше само да се надява, че Себастиан ще бъде изписан преди картините на Джесика да стигнат до рецепцията. Винаги малко се притесняваше, когато дъщеря й представяше на старшата сестра поредното си творение.

— Не е нужно да се притеснявате, мисис Клифтън — каза мис Пъдикомби. — Трябва да видите някои от цапаниците, които дават други родители и очакват да ги окача в кабинета си. Във всеки случай, когато Джесика стане известна художничка, ще ги продам всичките и ще построя с парите ново отделение.

Ема не се нуждаеше от напомняне колко талантлива е дъщеря й. Знаеше, че мис Филдинг, учителката по рисуване от „Ред Мейдс“, има планове да й уреди стипендия в училището за изящни изкуства „Слейд“ — и изглеждаше уверена в резултата.

— Голямо предизвикателство е да учиш дете, което е много по-талантливо от теб, мисис Клифтън — каза й веднъж мис Филдинг.

— Никога не го споменавайте пред нея — отвърна Ема.

— Всички го знаят — каза мис Филдинг. — И всички очакваме с нетърпение още по-големи постижения в бъдеще. Никой няма да се изненада, когато й предложат място в Кралската академия. Ще е първата от „Ред Мейдс“.

Джесика като че ли изобщо не подозираше за редкия си талант, както и за много други неща. Ема неведнъж беше предупреждавала Хари, че е само въпрос на време осиновената им дъщеря да разбере истината за истинския си баща, и смяташе, че ще е по-добре да го научи от член на семейството, а не от външен човек. Хари изпитваше странна неохота да я товари с реалната причина, поради която я бяха взели от „Доктор Барнардо“, предпочитайки нея пред няколко по-добри кандидати. Джайлс и Грейс също бяха предложили да обяснят на Джесика, че и тримата имат един и същи баща, сър Хюго Барингтън, и защо майка й е отговорна за преждевременната му смърт.

Щом Ема паркира пред болницата, Джесика изскочи навън с най-новата си картина в едната ръка и млечен шоколад „Кадбъри“ в другата и се втурна направо при Себастиан. Ема не можеше да повярва, че някой може да обича сина й повече от нея, но ако имаше такъв човек, това бе Джесика.

Когато след няколко минути влезе в отделението, Ема с огромна изненада и радост откри, че Себастиан за първи път е станал от леглото и седи в едно кресло. Щом видя майка си, той се надигна и я целуна по бузите — още един първи път. Ема се зачуди кога ли идва моментът, когато майките престават да целуват децата си, а младежите започват да целуват майките си.

Джесика разказваше подробно на брат си какво е правила през седмицата, така че Ема седна на леглото и с радост изслуша за пореден път подвизите й. Когато Джесика млъкна достатъчно дълго, за да може Себастиан да вземе думата, той се обърна към майка си.

— Сутринта препрочетох протоколите от последното заседание на борда. Нали си даваш сметка, че на следващата среща председателят ще постави на гласуване предложението и този път няма как да избегнеш решението дали да се съгласиш с построяването на „Бъкингам“.

Ема не каза нищо, а Джесика се обърна и започна да рисува стареца, който спеше на съседното легло.

— Аз бих направил същото, ако бях на негово място — продължи Себастиан. — Кой според теб ще победи?

— Никой — отвърна Ема. — Защото какъвто и да е резултатът, бордът ще остане разделен, докато не може да се посочи кой е правият.

— Да се надяваме, че няма да е така, защото си мисля, че си изправена пред много по-сериозен проблем, който изисква двамата с председателя да работите в съгласие.

— Фишър ли?

Себастиан кимна.

— И бог знае как ще гласува той, когато се стигне до решението дали да се строи „Бъкингам“.

— Фишър ще гласува така, както му каже дон Педро Мартинес.

— Откъде си сигурна, че именно Мартинес е купил акциите, а не лейди Вирджиния? — попита Себастиан.

— Според Уилям Хики от „Дейли Експрес“ Вирджиния в момента е заета с поредния си развод, така че можеш да си сигурен, че основната й мисъл е колко пари може да изкопчи от графа на Милано, преди да реши как точно да ги похарчи. Освен това имам свои причини да смятам, че Мартинес стои зад купуването на акциите.

— Вече стигнах до същото заключение — каза Себастиан. — Едно от последните неща, които ми каза Бруно в колата на път за Кеймбридж, бе, че баща му имал среща с някакъв майор и той дочул в разговора им да се споменава името „Барингтън“.

— Ако това е вярно, Фишър ще подкрепи председателя — каза Ема. — Ако не за друго, то за да си върне на Джайлс, че му попречи да влезе в Парламента.

— Дори да го направи, не приемай, че ще иска строежът на „Бъкингам“ да мине гладко. Никак даже. Ще сменя страни всеки път, когато сметне, че има възможност да навреди на финансовото състояние на компанията в краткосрочен план или на репутацията й в дългосрочен. Прости за клишето, но вълците не менят козината си. Само не забравяй, че основната му цел е точно противоположна на твоята. Ти искаш компанията да успее, а той — да се провали.

— Защо му е да иска това?

— Подозирам, че много добре знаеш отговора, мамо.

Себастиан зачака реакцията й, но Ема предпочете да смени темата.

— И откъде е цялата тази неочаквана мъдрост у теб?

— Всеки ден се уча от експерт. И освен това съм единственият му ученик — каза Себастиан без повече обяснения.

— И според твоя експерт какво трябва да направя, ако искам бордът да подкрепи мен и да гласува против построяването на „Бъкингам“?

— Има план как да спечелиш гласуването на следващото заседание.

— Това е невъзможно, докато бордът е разделен по равно.

— О, напълно възможно е — възрази Себастиан. — Но само ако си склонна да изиграеш Мартинес в собствената му игра.

— Какво имаш предвид?

— Докато семейството притежава двайсет и два процента от акциите на компанията — продължи Себастиан, — ти имаш правото да назначаваш още двама директори в борда. Така че е достатъчно да се обърнеш към вуйчо Джайлс и леля Грейс да те подкрепят при вземането на решението. Така няма как да изгубиш.

— Никога не бих го направила — каза Ема.

— Защо, щом залогът е толкова висок?

— Защото подобен ход ще компрометира положението на Рос Бюканан като председател. Ако той изгуби такова важно гласуване, защото семейството се е обединило против него, няма да има друг избор, освен да подаде оставка. И подозирам, че и други директори ще последват примера му.

— Но това може да е най-добрият резултат за компанията в дългосрочен план.

— Възможно е, но трябва да ме видят, че спечелвам с аргументи, а не разчитам на уреждането на вота. Подобни евтини трикове са по-скоро в стила на Фишър.

— Скъпа мамо, никой не може да ти се възхищава повече от мен заради това, че винаги постъпваш морално, но когато имаш вземане-даване с хора като Мартинес, трябва да разбереш, че те нямат морал и с радост биха постъпили безчестно. Хора като него са готови да пълзят и в най-гадната клоака, ако смятат, че това ще им осигури победа.

Последва дълго мълчание. Накрая Себастиан каза много тихо:

— Когато за първи път дойдох в съзнание след катастрофата, дон Педро седеше на края на леглото ми.

Ема потръпна.

— Усмихваше се и попита: „Как си, момчето ми?“. Поклатих глава и едва тогава той разбра, че не съм Бруно. Никога няма да забравя как ме изгледа, преди да си тръгне.

Ема продължи да мълчи.

— Мамо, не мислиш ли, че е време да ми кажеш защо Мартинес е така твърдо решен да постави семейството ни на колене? — попита Себастиан. — Защото не беше много трудно да се досетя, че е искал да убие на магистралата мен, а не собствения си син.

5

— Винаги си толкова нетърпелив, сержант Уоруик — каза патологът, докато оглеждаше тялото по-внимателно.

— Не можеш ли поне да ми кажеш колко точно е плувал трупът във водата? — попита детективът.

Хари тъкмо зачеркваше думата „точно“ и заместваше „плувал“ с „престоял“, когато телефонът иззвъня. Той остави писалката и вдигна.

— Да — каза малко рязко.

— Хари, Харолд Гинзбърг се обажда. Поздравления, тази седмица си на осмо място. — Харолд се обаждаше всеки вторник следобед да докладва на Хари на кое място ще бъде в неделния списък на бестселърите. — Девета поредна седмица сред първите петнайсет.

Преди месец Хари бе стигнал до четвърто място, най-високата позиция, до която беше успял да се добере. И макар да не признаваше дори пред Ема, още се надяваше да влезе в избраната група британски писатели, достигнали до върха от двете страни на Атлантика. Последните две книги от серията за Уилям Уоруик бяха достигнали първо място във Великобритания, но върхът в Щатите още си оставаше непокорен.

— Единственото наистина важно нещо са продажбите — каза Гинзбърг, сякаш беше прочел мислите на Хари. — Пък и съм уверен, че ще се изкачиш още по-нагоре с излизането на изданието с меки корици през март. — Хари не пропусна да забележи, че издателят използва „още по-нагоре“, а не „на върха“. — Как е Ема?

— Приготвя реч за това защо компанията не трябва да строи нов луксозен лайнер точно сега.

— Съмнявам се, че ще се получи бестселър — каза Харолд. — А как се справя Себастиан?

— В инвалидна количка е. Но хирургът ме уверява, че това няма да продължи още дълго и че в началото на следващата седмица ще се изправи на крака.

— Браво. Това означава ли, че ще се прибере у дома?

— Не. Старшата сестра няма да позволи да пътува далеч толкова рано. Може би ще прескочи до Кеймбридж да се срещне с наставника си и да пие чай с леля си.

— Звучи ми по-лошо и от училище. Все пак едва ли ще мине много време преди да успее да се измъкне.

— Или да го изхвърлят. Не съм сигурен кое ще е първото.

— Защо да го изхвърлят?

— Една-две сестри започнаха да проявяват по-голям интерес към Себ с махането на поредната превръзка и се боя, че той изобщо не ги обезкуражава.

— Танцът на седемте воала — каза Харолд и Хари се разсмя. — Още ли се надява да иде в Кеймбридж през септември?

— Доколкото мога да преценя, да. Но се е променил много след катастрофата, така че нищо не би ме изненадало.

— В какъв смисъл се е променил?

— Не мога да кажа конкретно. Просто е съзрял по начин, какъвто не бих могъл и да си представя преди година. И мисля, че открих защо.

— Звучи интригуващо.

— Определено е. Ще ти разкажа по-подробно при следващото ми идване в Ню Йорк.

— Трябва ли да чакам толкова дълго?

— Да, защото е като писането ми. Нямам представа какво ще се случи, когато започвам нова страница.

— Разкажи ми тогава за нашето момиче за милиони.

— Само не и ти! — възкликна Хари.

— Предай на Джесика, че съм окачил в кабинета си картината й на Имението през есента, до една на Рой Лихтенщайн.

— Кой е Рой Лихтенщайн?

— Поредният моден писък в Ню Йорк, но не ми се вярва да се задържи дълго. Според мен Джесика е много по-добра. Кажи й, че ако ми нарисува картина на Ню Йорк през есента, ще я подаря на Лихтенщайн за Коледа.

— Питам се дали е чувала за него.

— Преди да затворя, мога ли да попитам как върви последният роман за Уилям Уоруик?

— Щеше да върви много по-бързо, ако не ме прекъсват непрекъснато.

— Извинявай — рече Харолд. — Не ми казаха, че пишеш.

— В интерес на истината, Уоруик е изправен пред неразрешим проблем. Или по-точно, аз съм изправен пред неразрешим проблем.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. Точно затова ти си издателят, а аз — писателят.

— За какъв проблем става въпрос? — продължи да упорства Харолд.

— Уоруик е открил тялото на бившата си жена на дъното на едно езеро, но е сигурен, че тя е била убита, преди да я хвърлят във водата.

— И какъв е проблемът?

— Моят или този на Уилям Уоруик?

— Първо на Уоруик.

— Налага му се да чака най-малко двайсет и четири часа преди да получи доклада на патолога.

— А твоят проблем?

— Разполагам с двайсет и четири часа преди да реша какво трябва да пише във въпросния доклад.

— Уоруик знае ли кой я е убил?

— Не е сигурен. В момента има петима заподозрени, всеки с мотив… и алиби.

— Но предполагам, че самият ти знаеш кой го е направил?

— Не, не знам — призна Хари. — Защото ако аз не знам, няма как да знае и читателят.

— Това не е ли малко рисковано?

— Разбира се, че е. Но пък и прави нещата много по-предизвикателни както за мен, така и за читателя.

— С нетърпение очаквам да прочета първата чернова.

— И аз.

— Е, извинявай за прекъсването. Оставям те с тялото на бившата в езерото. Ще ти звънна след седмица да видя дали си разбрал кой го е хвърлил там.

Когато Гинзбърг затвори, Хари остави слушалката и погледна празния лист пред себе си. Опита се да се съсредоточи.

— Какво е мнението ти, Пърси?

— Още е рано за точна преценка. Ще трябва да я откарам в лабораторията и да направя още няколко теста, преди да ти дам основателно заключение.

— Кога да очаквам предварителния ти доклад? — попита Уоруик.

— Винаги си толкова нетърпелив, Уилям…

Хари вдигна очи. Внезапно се беше сетил кой е убиецът.

Макар да не беше склонна да приеме съвета на Себастиан да привлече Джайлс и Грейс в борда, за да си осигури победа при гласуването, Ема въпреки това смяташе, че е длъжна да държи брат си и сестра си в течение. Гордееше се, че представлява семейството в борда, макар да знаеше много добре, че нито Джайлс, нито Грейс проявяват особен интерес към ставащото зад закритите врати на „Барингтън Шипинг“, стига да получават дивидентите си всяко тримесечие.

Джайлс беше затрупан с работа в Камарата на общините и отговорностите му нараснаха още повече, след като Хю Гейтскел го покани да участва в кабинета в сянка и да поеме европейския портфейл. Това означаваше, че той по-рядко се появяваше в избирателния си район, въпреки че от него се очакваше да пази спечеленото с мъка място и в същото време редовно да посещава страните, които трябваше да гласуват дали Великобритания да бъде включена в ЕИО [1]. Лейбъристите обаче имаха преднина според социологическите проучвания от последните няколко месеца и изглеждаше все по-вероятно Джайлс да стане министър след следващите избори. Ето защо последното, което му трябваше, бе да го разсейват с „дребни проблеми“.

Хари и Ема останаха доволни, когато Джайлс най-сетне обяви годежа си с Гуинет Хюз, при това не в светската колонка на „Таймс“, а в заведението „Острич“ в избирателния му район.

— Искам да ви видя женени преди следващите избори — заяви избирателният му агент Гриф Хаскинс. — И ако Гуинет успее да забременее до първата седмица от кампанията, още по-добре.

— Колко романтично — въздъхна Джайлс.

— Не ме интересуват никакви романтики — каза Гриф. — Работата ми е на следващите избори да ти осигуря място в Камарата на общините. Защото ако не се получи, със сигурност няма да влезеш в кабинета.

На Джайлс му се искаше да се изсмее, но знаеше, че Гриф е прав.

— Датата определена ли е? — попита Ема, която тъкмо се беше присъединила към тях.

— За сватбата или за изборите?

— За сватбата, идиот такъв.

— Седемнайсети май в гражданското на Челси — каза Джайлс.

— Доста различно от „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър, но поне се надявам, че този път двамата с Хари ще получим покани.

— Помолих Хари да ми бъде кум — каза Джайлс. — Но не съм толкова сигурен за теб — добави и се ухили.

Времето не беше най-подходящото, но единствената възможност на Ема да се види със сестра си беше вечерта преди решаващото заседание на борда. Тя вече поддържаше връзка с директорите, за които смяташе, че ще подкрепят позицията й, както и с един от двамата колебаещи се, но искаше Грейс да знае, че все още не е в състояние да предскаже как точно ще мине гласуването.

Грейс проявяваше още по-малък интерес към делата на компанията от Джайлс и един-два пъти дори бе забравила да осребри чека си с дивидентите. Неотдавна бе станала старши наставник в Нюнам и рядко излизаше извън пределите на Кеймбридж. Ема понякога успяваше да я придума да отиде до Лондон с нея за някое представление на Кралската опера, но времето им стигаше само колкото да вечерят, след което Грейс хващаше влака за Кеймбридж. Както обясни самата тя, не й харесвало да спи в чуждо легло. Толкова разкрепостена в едни неща и така тесногръда в други, както отбелязваше навремето скъпата им майка.

Постановката на „Дон Карлос“ на Лукино Висконти се оказа непреодолимо изкушение и Грейс дори се задържа на вечерята и слушаше внимателно обясненията на Ема за последствията от инвестирането на такава голяма част от капиталовите резерви на компанията в един-единствен проект. Грейс чоплеше мълчаливо зелената си салата, като коментираше само от време на време, но не изказа никакво мнение, докато не беше споменато името на майор Фишър.

— Той също се жени след няколко седмици, както знам от достоверен източник — каза тя, с което изненада сестра си.

— Коя жена би пожелала да се обвърже с такова ужасно създание, за бога?

— Сюзи Ламптън, както изглежда.

— Откъде ми е познато това име?

— Беше в „Ред Мейдс“, когато ти беше първенец, но е с две години по-малка от теб, така че едва ли я помниш.

— Само по име — каза Ема. — Е, значи е твой ред да разказваш.

— Сюзи беше красавица още на шестнайсет и го знаеше. Момчетата спираха и я зяпваха с увиснали ченета, когато минаваше покрай тях. След „Ред Мейдс“ хвана първия влак за Лондон и започна работа във водеща агенция за модели. След като излезе на светлината на прожекторите, ясно даде да се разбере, че си търси богат съпруг.

— В такъв случай Фишър едва ли може да се нарече голяма находка.

— Може би нямаше да е такъв тогава, но сега, след като тя прехвърли трийсетте и кариерата й като модел е минало, един член на борда на „Барингтън Шипинг“, подкрепян от аржентински милионер, може да се окаже последният й шанс.

— Възможно ли е да е толкова отчаяна?

— И още как — отвърна Грейс. — Била е зарязвана на два пъти, веднъж пред олтара. Чух, че вече е изхарчила парите, отсъдени й след успешното дело за неспазеното обещание за брак. Дори заложила годежния пръстен. Името мистър Микобър[2] едва ли й говори нещо.

— Горката — тихо каза Ема.

— Не е нужно да губиш съня си заради Сюзи — увери я Грейс. — Това момиче има докторска степен по вродено коварство, каквато не може да се получи в нито един университет — добави тя и допи кафето си. — Честно казано, не зная кого съжалявам повече, защото не мога да повярвам, че връзката им ще продължи дълго. — Грейс си погледна часовника. — Трябва да бягам, защото ще изпусна последния влак. — И без да каже нито дума повече, целуна сестра си по бузите, излезе от ресторанта и хвана такси.

Ема се усмихна, докато гледаше как сестра й се качва на задната седалка на черния автомобил. Светското общуване не можеше да се посочи като една от силните страни на Грейс, но на света нямаше друга жена, на която Ема да се възхищава повече. Студентите в Нюнам можеха само да се радват, че имат такава старша наставничка.

Когато поиска сметката, забеляза, че сестра й е оставила на подноса банкнота от един паунд. Грейс беше от хората, които не обичаха да остават длъжници на никого.

Кумът връчи на младоженеца проста златна халка. Джайлс на свой ред я сложи на средния пръст на лявата ръка на мис Хюз.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга — обяви регистраторът. — Можете да целунете булката.

Вълна от аплодисменти заля сър Джайлс и лейди Барингтън.

След това имаше прием в „Кадоган Армс“ на Кингс Роуд. Джайлс изглеждаше твърдо решен разликата с първата му сватба да е очевидна за всички.

Щом влезе, Ема видя Хари да бъбри с агента на Джайлс, на чието лице бе цъфнала широка усмивка.

— Жененият кандидат печели много повече гласове от разведения — обясни Гриф на Хари и пресуши третата си чаша шампанско.

Грейс бъбреше с булката, която доскоро бе една от докторантките й. Гуинет й припомняше как е срещнала Джайлс за първи път на партито, организирано от Грейс по случай рождения й ден.

— Рожденият ми ден беше само повод за въпросното парти — каза Грейс без по-нататъшни обяснения.

Ема отново насочи вниманието си към Хари, до когото тъкмо бе застанал и Дийкинс. Двамата несъмнено споделяха различните си преживявания от това да си кум на Джайлс. Ема не можеше да си спомни дали Алджърнън не беше вече професор в Оксфорд. Определено приличаше на такъв, но същото важеше и когато беше на шестнайсет и дори тогава да нямаше такава рошава брада, костюмът му беше същият.

Ема се усмихна, когато видя, че Джесика е седнала по турски на пода и рисува портрет на Себастиан, който говореше с вуйчо си. Синът й бе пуснат от болницата специално за случая с изричното условие да се върне преди шест вечерта. Джайлс се беше навел и слушаше внимателно племенника си. На Ема не й трябваше да гадае каква е темата.

— Ами ако Ема изгуби при гласуването? — попита Джайлс.

— Тогава ще е малко вероятно „Барингтън“ да обяви печалба в близко бъдеще, така че ще трябва да се простиш с идеята, че на всяко тримесечие ще получаваш дивиденти.

— Няма ли някакви добри новини?

— Има. Ако Рос Бюканан се окаже прав за бизнеса с луксозни лайнери и е проницателен ръководител, компанията може да се надява на светло бъдеще. И ти ще можеш да заемеш мястото си в кабинета, без да е нужно да се безпокоиш, че ще зависиш от министерската си заплата.

— Трябва да кажа, че съм изключително доволен, че проявяваш такъв жив интерес към семейния бизнес, и мога само да се надявам, че това ще продължи и след като започнеш да учиш в Кеймбридж.

— Можеш да си сигурен в това — отвърна Себастиан. — Защото съм загрижен най-вече за бъдещето на компанията. Надявам се все още да има семеен бизнес, когато стана готов да седна на мястото на председателя на борда.

— Наистина ли смяташ, че „Барингтън Шипинг“ може да загази? — попита Джайлс и този път в гласа му се долови безпокойство.

— Изглежда малко вероятно, но не е особено приятно, че майор Фишър се връща в борда, защото съм убеден, че интересите му в компанията ще бъдат диаметрално противоположни на нашите. Ако дон Педро Мартинес наистина се окаже човекът зад него, не съм сигурен, че оцеляването на „Барингтън“ е част от дългосрочния им план.

— Сигурен съм, че Рос Бюканан и Ема ще се окажат повече от достойни противници на Фишър и дори на Мартинес.

— Възможно е. Но не забравяй, че те невинаги пеят в унисон и Фишър задължително ще се възползва от това. И дори да успеят да осуетят опитите му на първо време, ще му е нужно само да изчака няколко години и всичко само ще се окаже в скута му.

— Какво имаш предвид? — попита Джайлс.

— Не е тайна, че Рос Бюканан смята да се пенсионира в недалечно бъдеще. Научих, че неотдавна е купил имение в Пъртшър, разположено в удобна близост до три голф игрища и две реки, което ще му позволи да се отдаде на любимите си занимания. Така че не след дълго компанията ще трябва да си търси нов председател.

— Но ако Бюканан иска да се оттегли, няма ли майка ти да е очевидната наследница на мястото му? В края на краищата тя е член на семейството и ние все още държим двайсет и два процента от акциите.

— Дотогава Мартинес също може да придобие двайсет и два процента, а може би дори повече, защото знаем със сигурност, че продължава да купува акции на „Барингтън“ всеки път, когато те излязат на пазара. И според мен можем да приемем, че когато се стигне до избор на председател, той ще има предвид друг кандидат.

6

Ема влезе в заседателната зала и не се изненада, че повечето от колегите й директори вече са тук. Само смъртта можеше да е приемливо извинение за отсъствие за това конкретно заседание в тази петъчна утрин.

Председателят бъбреше с контраадмирал Съмърс. Клайв Анскот, както и можеше да се очаква, разговаряше оживено с партньора си по голф Джим Нолс, който вече беше казал на Ема, че и двамата ще подкрепят председателя при гласуването. Ема отиде при Анди Добс и Дейвид Диксън, които ясно й бяха дали да разбере, че ще застанат на нейна страна.

Секретарят на компанията Филип Уебстър и финансовият директор Майкъл Карик разглеждаха архитектурните планове на предложения луксозен лайнер, които лежаха на заседателната маса заедно с нещо, което Ема не бе виждала досега — макет на „Бъкингам“. Трябваше да признае, че изглежда доста съблазнителен… а момчетата обичаха играчки.

— Гласуването ще бъде много оспорвано — тъкмо казваше Анди Добс на Ема, когато вратата на залата се отвори и на прага се появи десетият директор, Алекс Фишър.

Спря до вратата. Изглеждаше малко нервен, като нов ученик, който се чуди дали някое от другите момчета ще го заговори. Председателят незабавно тръгна към него да го посрещне. Ема гледаше как Рос се ръкува с майора — официално, а не като с уважаван колега. Станеше ли въпрос за Фишър, мненията на Ема и на Бюканан съвпадаха.

Щом големият часовник в ъгъла започна да отброява десет, разговорите незабавно престанаха и директорите заеха отредените им места около голямата маса. Подобно на дама без кавалер, Фишър остана прав, докато не остана само едно свободно място, сякаш събралите се играеха някаква детска игра. Накрая се настани на стола срещу Ема, но не погледна към нея.

— Добро утро — каза председателят, след като всички се настаниха. — Мога ли да открия заседанието, като поздравя майор Фишър с добре дошъл отново сред директорите?

Чу се само едно приглушено „добре дошъл“, но човекът, който се обади, не беше в борда предишния път, когато Фишър беше директор.

— Разбира се, това е второто участие на майора в борда, така че той е запознат с начина ни на работа и с лоялността, която се очаква от всеки член, когато представлява тази велика компания.

— Благодаря, господин председател — отвърна Фишър. — Бих искал да кажа колко съм радостен да се върна тук. Уверявам ви, че винаги ще правя онова, което смятам за най-изгодно за „Барингтън Шипинг“.

— Радвам се да го чуя — каза председателят. — Длъжен съм обаче да ви напомня, както правя с всеки нов член на борда, че е противозаконно един директор да купува или продава акции на компанията, без първо да информира стоковата борса, както и секретаря на компанията.

Дори Фишър да беше усетил назъбената стрела, насочена към него, тя явно не бе улучила целта си, защото той просто кимна и се усмихна, въпреки че мистър Уебстър прилежно внесе думите на председателя в протокола. Ема поне беше доволна, че всичко ще бъде записано.

След като протоколите от миналото заседание бяха прочетени и одобрени, председателят взе думата.

— Членовете на борда едва ли са пропуснали да забележат, че за днешното заседание остана само една точка от дневния ред. Както всички знаете, смятам, че е дошло време да вземем решение, което — и съм на мнение, че не преувеличавам — ще реши бъдещето на „Барингтън“ и може би на един-двама от нас, които служим в момента на компанията.

Веднага си пролича, че някои директори са изненадани от встъпителните думи на Бюканан — започнаха да си шепнат. Рос беше хвърлил ръчна граната насред заседателната маса с ясния намек, че смята да се оттегли от поста си, ако не спечели гласуването.

Проблемът на Ема бе, че не разполагаше с ръчна граната, която да хвърли в отговор. Не можеше да заплаши с оттегляне поради няколко причини, една от които бе, че никой член на семейството нямаше желание да заеме мястото й в борда. Себастиан вече беше изразил мнение, че при загуба на вота тя може да се оттегли от борда и двамата с Джайлс да продадат акциите си, което щеше да им донесе двойна изгода — много добри доходи и в същото време щяха да надхитрят Мартинес.

Ема погледна портрета на сър Уолтър Барингтън. Почти чу думите на дядо си: „Не прави нищо, за което някога можеш да съжаляваш, дете“.

— И тъй, призовавам да проведем откровена и открита дискусия — продължи Рос Бюканан. — Дискусия, на която се надявам, че всеки от директорите ще изрази мнението си без никакъв страх и предпочитания. — И след това метна втората си граната. — С оглед на това предлагам мисис Клифтън да открие дебата, тъй като освен че мнението й е противно на моето, не бива да забравяме, че тя представлява двайсет и два процента от акциите и че видният й прародител сър Джошуа Барингтън е човекът, който е основал тази компания преди повече от сто години.

Ема предпочиташе да е сред последните в дискусията, тъй като много добре си даваше сметка, че председателят ще обобщи и думите й могат да изгубят част от въздействието си, когато дойде неговият ред да говори. Въпреки това бе твърдо решена да изложи аргументите си по възможно най-убедителния начин.

— Благодаря, господин председател — започна тя и направи справка с бележките си. — Позволете първо да кажа, че независимо от изхода от днешната дискусия зная, че всички се надяваме, че ще продължите да водите тази компания още дълги години.

Заявлението й бе посрещнато с високи одобрителни възгласи и Ема се почувства така, сякаш бе успяла да обезвреди една от гранатите.

— Както ни напомни председателят, моят прадядо е основал тази компания преди повече от сто години. Той бил човек с необичайната дарба да забелязва открилите се възможности и в същото време умело да избягва капаните. Мога само да мечтая за усета на сър Джошуа, защото тогава щях да мога да ви кажа дали това — тя посочи плановете — е възможност или капан. Сериозните ми резерви относно този проект са свързани с това, че слагаме всичките си яйца в една кошница. Инвестирането на такъв голям дял от резервите на компанията в едно-единствено начинание може да се окаже решение, за което всички да съжаляваме. В края на краищата самото бъдеще на бизнеса с луксозни лайнери изглежда несигурно. Две големи корабни компании вече декларираха загуби тази година, като посочиха бума на пътническите авиолинии като основна причина за трудностите им. И не е случайно съвпадение, че рязкото намаляване на броя на нашите трансатлантически пътници отговаря почти напълно на увеличаването на пътуващите със самолети за същия период. Фактите са прости. Бизнесмените искат да стигнат за срещите си колкото се може по-бързо и след това незабавно да се приберат у дома. Това е напълно разбираемо. Тази промяна в нагласата на обществото може и да ни харесва, но би било глупаво да игнорираме дългосрочните последствия от нея. Смятам, че следва да се придържаме към бизнеса, който с право е изградил световната репутация на „Барингтън Шипинг“ — превозването на въглища, автомобили, тежки машини, стомана, храна и други стоки, и да оставим другите да зависят от пътници. Уверена съм, че ако продължим с основния си бизнес с товарни кораби, имащи каюти за не повече от десетина пътници, компанията ще оцелее през тези смутни времена и ще обявява добри печалби всяка година, осигурявайки на акционерите отлична възвръщаемост на инвестициите им. Не искам да залагам всички пари, които компанията е скътала така грижовно през годините, заради прищевките на капризната публика.

„Време е за моята ръчна граната“, помисли Ема и обърна страницата.

— Баща ми, сър Хюго Барингтън — няма да намерите на стената негов портрет, който да ни напомня за управлението му, — успя само за няколко години да постави компанията на колене и бяха нужни всички значителни умения и талант на Рос Бюканан, за да се изправи тя отново на крака, за което трябва да му бъдем вечно благодарни. За мен обаче последното предложение е твърде голяма крачка напред в несигурността и затова се надявам бордът да го отхвърли и да се съсредоточим върху основния си бизнес, който ни е служил така добре в миналото. Ето защо приканвам борда да гласува против решението.

Със задоволство видя, че един-двама от по-старите членове на борда, които преди се колебаеха, сега кимат одобрително. Бюканан покани останалите директори да допринесат за дискусията и час по-късно всички бяха изказали мнението си. Единственото изключение бе Фишър, който не бе казал нито дума.

— Майоре, след като чухте становищата на колегите си, бихте ли споделили вашите мисли с борда?

— Господин председател — каза Фишър, — през последния месец внимателно се запознах с подробните протоколи от предишните заседания на борда по този въпрос и съм сигурен в едно — не можем да си позволим да отлагаме повече и трябва да вземем решение в една или друга посока.

Изчака одобрителните възгласи да утихнат и продължи:

— Изслушах с интерес останалите директори и особено мисис Клифтън, която според мен представи разумна и добре обоснована теза със значителна страст, като ни припомни дългата връзка на семейството й с компанията. Но преди да реша как да гласувам, бих искал да чуя защо председателят смята, че трябва да продължим с построяването на „Бъкингам“ точно сега, тъй като все още не съм убеден, че рискът си струва и не е прекалено голяма крачка напред, както се изрази мисис Клифтън.

— Мъдър човек — обади се адмиралът.

Ема за момент се запита дали не е преценила Фишър погрешно и дали той наистина не желае само доброто на компанията. После си спомни думите на Себастиан за вълка и козината му.

— Благодаря, майоре — каза Бюканан.

Ема не се съмняваше, че въпреки добре обмислените и добре казаните си думи Фишър вече знае как ще гласува и ще изпълни дословно инструкциите на Мартинес. Все още не знаеше обаче какви са тези инструкции.

— Членовете на борда са много добре запознати с твърдото ми становище по този въпрос — започна председателят и хвърли поглед към няколкото точки върху единствения лист пред него. — Смятам, че решението, което ще вземем днес, е очевидно. Дали компанията е склонна да направи крачка напред, или да се задоволим с познатите води? Едва ли е нужно да ви напомням, че „Кюнард“ неотдавна пуснаха два нови пътнически кораба, „П & О“ строят „Канбера“ в Белфаст, „Юниън-Касъл“ добавя към южноафриканския си флот „Уиндзор Касъл“ и „Трансваал Касъл“, а ние си седим и гледаме как нашите съперници, подобно на мародерстващи пирати, установяват господството си в открито море. Никога няма да има по-добро време за „Барингтън“ да влезе в пътническия бизнес, трансатлантически през лятото и круизен през зимата. Мисис Клифтън посочва, че броят на пътниците ни намалява. И е съвсем права. Но това се дължи само на факта, че нашият флот е стар и вече не предлагаме услуги, които клиентите ни не могат да намерят другаде на по-конкурентни цени. Ако днес решим да не правим нищо и просто да чакаме подходящия момент, както предлага мисис Клифтън, другите със сигурност ще се възползват от отсъствието ни и ще ни оставят на кея като някакви махащи зрители. Разбира се, както посочи майор Фишър, ще поемем риск, но великите предприемачи като сър Джошуа Барингтън винаги са готови да рискуват. И позволете да ви напомня, че този проект не представлява такъв голям финансов риск, за какъвто го представя мисис Клифтън — добави той и посочи модела на лайнера в средата на масата. — Можем да покрием голяма част от разходите по построяването на този великолепен съд от сегашните си резерви и няма да е нужно да заемаме големи суми от банките за финансирането на проекта. Имам чувството, че Джошуа Барингтън би одобрил подобно нещо. — Бюканан направи пауза и изгледа насядалите около масата директори. — Смятам, че днес сме изправени пред суров избор — да не правим нищо и да се задоволим да тъпчем на едно място или да прегърнем бъдещето и да дадем на тази компания шанс да продължи да заема водещо място в корабния бизнес, както го е правила през последния век. Затова призовавам борда да подкрепи предложението ми и да инвестира в това бъдеще.

Въпреки силните думи на председателя Ема още не беше сигурна как ще мине гласуването. И точно в този момент Бюканан реши да хвърли третата си граната.

— Сега ще призова секретаря на компанията да покани всеки директор да заяви дали е за, или против предложението.

Ема бе смятала, че гласуването ще е тайно, каквато бе обичайната процедура в компанията: така щеше да си осигури повече шансове за мнозинство. Сега обаче осъзна, че ако възрази на този етап, реакцията й ще бъде изтълкувана като признак на слабост, а това щеше да е добре дошло за Бюканан.

Мистър Уебстър извади лист от папката пред себе си и зачете:

— Членовете на борда се приканват да гласуват резолюция, предложена от председателя и потвърдена от изпълнителния директор, а именно компанията да започне строежа на новия луксозен лайнер „Бъкингам“ още сега.

Ема бе поискала в резолюцията да се добавят последните две думи, тъй като се надяваше, че те ще убедят някои от по-консервативните членове на борда да не прибързват.

Секретарят на компанията отвори протоколната книга и зачете поред имената на директорите.

— Мистър Бюканан.

— За предложението — без колебание отвърна председателят.

— Мистър Нолс.

— За.

— Мистър Диксън.

— Против.

— Мистър Анскот.

— За.

Ема поставяше чавка или кръст срещу всяко от имената в своя списък. Дотук нямаше изненади.

— Адмирал Съмърс.

— Против — твърдо заяви той.

Ема не можеше да повярва на ушите си. Адмиралът беше размислил, което означаваше, че ако всички други се придържат към позициите си, тя няма как да изгуби.

— Мисис Клифтън.

— Против.

— Мистър Добс.

— Против.

— Мистър Карик.

Финансовият директор се поколеба. Беше казал на Ема, че е против цялата идея, тъй като бе сигурен, че разходите ще се увеличат спирално и че въпреки уверенията на Бюканан компанията в крайна сметка ще бъде принудена да заеме големи суми от банката.

— За — прошепна мистър Карик.

Ема изруга под нос. Постави кръстче срещу името на Карик и отново погледна списъка. Пет на пет. Всички обърнаха глави към най-новия член на борда, от когото сега зависеше всичко.

Ема и Рос Бюканан щяха да разберат как ще гласува дон Педро Мартинес, но не и защо.