Внимавай какво си пожелаваш

27

Барклис Банк

Халтън Роуд

Бристол

16 юни 1964

Уважаеми майор Фишър,

Тази сутрин осребрихме два чека и платежно нареждане от личната Ви сметка. Първият бе от Обществото на строителите от Западната провинция на стойност 12 паунда, 11 шилинга и 6 пенса; вторият — от винарска верига „Харви“ за 3 паунда, 4 шилинга и 4 пенса, а платежното нареждане бе за 1 паунд за Обществото на питомците на „Сейнт Бийд“.

С тези плащания надхвърляте лимита на овърдрафта Ви от 500 паунда, поради което трябва да Ви посъветваме да не издавате нови чекове, докато в сметката Ви не влязат достатъчно средства.

Фишър погледна сутрешната поща на бюрото си и въздъхна дълбоко. Кафявите пликове бяха повече от белите, няколко търговци му напомняха, че „Трябва да се плати в рамките на 30 дни“, а един изказваше съжаление, че е оставил въпроса в ръцете на адвокатите. На всичкото отгоре Сюзан отказваше да му върне безценния му „Ягуар“, докато не изплати дължимите й месечни издръжки — Фишър не можеше без кола и в крайна сметка се принуди да купи на старо един „Хилман Минкс“, което бе още един разход.

Остави тънките кафяви пликове настрана и започна да отваря белите — покана за официална вечеря на офицерите от Кралския Уесекски полк, на която щеше да държи реч фелдмаршал сър Клод Окинлек — щеше да приеме; писмо от Питър Мейнард, председателя на местната Асоциация на консерваторите, който го питаше дали няма да се съгласи да се кандидатира за изборите за Общински съвет. Безкрайни часове разисквания и слушане на безсъдържателни речи на колеги, непрекъснати разходи и единствената утеха, че се обръщат към теб със „съветник“. Не, благодаря. Щеше да обясни любезно, че в момента има твърде много други ангажименти. Разрязваше последния плик, когато телефонът иззвъня.

— Майор Фишър.

— Алекс — измърка глас, който никога нямаше да забрави.

— Лейди Вирджиния, каква приятна изненада.

— Вирджиния — настоя тя, което със сигурност означаваше, че е намислила нещо. — Питах се дали случайно не смятате да посетите Лондон през следващите две седмици?

— Ще бъда в Лондон в четвъртък, за да се видя… Имам среща в десет на Итън Скуеър.

— Е, както знаете, аз живея зад ъгъла на Кадоган Гардънс. Защо не отскочите за едно питие? Да кажем, по обед? Имам едно предложение, което може да ви допадне. В интерес и на двама ни е.

— Четвъртък, в дванайсет. С нетърпение очаквам да се видим… Вирджиния.

— Можете ли да обясните защо акциите на компанията се качват стабилно през последния месец? — попита Мартинес.

— Първото предварително запазване на места на „Бъкингам“ върви много по-добре от очакваното — каза Фишър. — Чух, че почти всички билети за първото плаване са продадени.

— Това е добра новина, майоре, защото не искам на кораба да има и една празна каюта, когато потегли за Ню Йорк. — Фишър се канеше да попита защо, когато Мартинес добави: — Всичко готово ли е за церемонията по кръщаването?

— Да, след като „Харланд и Волф“ завършат изпитанията и корабът бъде предаден официално, ще бъде обявена дата за церемонията по кръщаването. Всъщност в момента нещата вървят доста по-добре за компанията.

— Няма да е за дълго — увери го Мартинес. — Въпреки това, майоре, трябва да продължите да подкрепяте вярно председателя, така че когато балонът гръмне, никой да не поглежда към вас. — Фишър се изсмя нервно. — И гледайте да ми звъннете веднага след края на предстоящото заседание на борда, защото не мога да направя следващия си ход, докато не разбера датата на церемонията.

— С какво е толкова важна датата? — попита Фишър.

— Всяко нещо с времето му, майоре. Щом всичко си дойде по местата, вие ще бъдете първият информиран.

На вратата се почука и влезе Диего.

— Да изчакам ли?

— Не, майорът тъкмо си тръгваше. Нещо друго, Алекс?

— Нищо — каза Фишър, като се чудеше дали не трябва да каже на дон Педро за срещата си с лейди Вирджиния. Реши да не го прави. В края на краищата може и да нямаше нищо общо с Барингтънови или Клифтънови. — Ще ви звънна веднага щом науча датата.

— Гледайте да го направите, майоре.

— Той има ли представа какво кроим? — попита Диего, след като Фишър излезе.

— Абсолютно никаква, и смятам нещата да си останат така. В края на краищата едва ли ще гори от желание да сътрудничи, ако открие, че ще изгуби работата си. Интересува ме нещо по-важно. Намери ли парите, които ми трябват?

— Да, но излиза солено. Банката се съгласи да увеличи овърдрафта ти с още сто хиляди, но настоява на допълнителни гаранции, докато лихвите са толкова високи.

— Акциите ми не са ли достатъчна гаранция? В края на краищата те са почти на цената, на която ги купих.

— Не забравяй, че трябваше да платиш и на шофьора, което се оказа доста повече, отколкото се бяхме разбрали.

— Копелета — изруга Мартинес, който не бе казал на синовете си за заплахата, която му бе отправил Кевин Рафърти, ако не плати навреме. — Но аз все още имам половин милион в сейфа за спешни случаи.

— При последната проверка бяха малко над триста хиляди. Дори започвам да се питам дали тази вендета срещу Барингтънови и Клифтънови си заслужава, при положение че има реален шанс накрая да фалираме.

— Не се бой от това — каза дон Педро. — На онези нещастници не им стиска да се изправят срещу мен, когато се стигне до конфронтация, а не забравяй, че вече ударихме два пъти. — Той се усмихна. — Джесика Клифтън се оказа бонус, а след като продам всичките си акции, ще мога да потопя мисис Клифтън заедно с останалите от безценното й семейство. Всичко се свежда до избора на момента, а аз ще държа хронометъра.

— Алекс, колко се радвам, че наминахте. Отдавна не сме се виждали. Нека ви налея питие — каза Вирджиния, докато отиваше към бюфета. — Любимото ви беше джин и тоник, ако не ме лъже паметта?

Алекс беше впечатлен, че помни — не се бяха виждали, откакто лейди Вирджиния бе станала причината той да изгуби мястото си в борда преди близо девет години. Той обаче помнеше последните й думи, когато се разделиха: „И когато казвам сбогом, наистина имам предвид сбогом“.

— Как я карат семейство Барингтън, когато са отново в борда?

— Компанията тъкмо преодоля най-тежкия си период и продажбата на билети за първото плаване на „Бъкингам“ върви изключително добре.

— Мисля да си запазя апартамент за първото плаване до Ню Йорк. Това ще ги накара да се замислят.

— Ако го направите, едва ли ще ви поканят на капитанската маса — отбеляза Фишър, на когото идеята му хареса.

— Когато стигнем Ню Йорк, скъпи, всички ще искат да седят единствено на моята маса.

Фишър се разсмя.

— Това ли е причината да поискате да се видим?

— Не, нещо по-важно — каза Вирджиния и потупа канапето. — Седнете до мен. Трябва ми помощ за един малък проект, по който работя, а вие, майоре, с военното си минало и бизнес опита си сте идеалният човек за целта.

Алекс отпиваше от питието си и слушаше изумен онова, което му предлагаше Вирджиния. Канеше се да отхвърли цялата идея, когато тя отвори чантата си, извади чек за 250 паунда и му го подаде. Единственото, което можеше да види пред себе си, беше купчина кафяви пликове.

— Не мисля, че…

— И ще получите още двеста и петдесет, когато работата бъде свършена.

Алекс видя изход и каза твърдо:

— Не, Вирджиния, благодаря. Предпочитам пълната сума предварително. Може би сте забравили какво се случи последния път, когато направихме подобна сделка.

Вирджиния скъса чека и макар че отчаяно се нуждаеше от пари, Алекс изпита облекчение. Но за негова изненада тя отвори отново чантата си, извади чековата си книжка и написа „Платимо на майор А. Фишър, петстотин паунда“. После подписа чека и го подаде на Алекс.

По обратния път към Бристол Алекс си помисли дали да не скъса чека, но мислите му все се връщаха към неплатените сметки, заплахата за съд, забавените издръжки и неотворените кафяви пликове, които го чакаха на бюрото.

След като осребри чека и плати сметките си, той прие, че връщане назад няма. Прекара следващите два дни в планиране на цялото начинание, сякаш беше военна кампания.

Ден първи, разузнаване на Бат.

Ден втори, подготовка в Бристол.

Ден трети, изпълнение в Бат.

В неделя вече съжаляваше, че изобщо се е съгласил да участва, но дори не му се мислеше как би си отмъстила Вирджиния, ако се откаже в последния момент и не върне парите.

В понеделник сутринта пропътува тринайсетте мили до Бат. Паркира на градския паркинг, мина по моста и през курортната част и стигна до центъра. Не му трябваше карта, тъй като бе посветил по-голямата част от уикенда в запомняне на пътя, докато не бе в състояние да го измине със затворени очи. Посветеното на подготовка време рядко е изгубено, както често казваше някогашният му командир.

Започна мисията си на главната улица, като спираше само когато стигаше до някой магазин или при новите супермаркети. Вътре внимателно проверяваше рафтовете и ако търсената стока бе налице, купуваше половин дузина. След като приключи с първата част от операцията, му оставаше само да посети друго заведение, хотел „Ейнджъл“, за да провери къде се намират обществените телефони. След това мина обратно по моста до паркинга, сложи двете торби в багажника на колата си и потегли за Бристол.

Щом стигна до дома си, прибра колата в гаража и извади торбите. Докато вечеряше доматена супа „Хайнц“ и пирожка с кайма, отново си повтори какво трябва да направи на следващия ден. През нощта се буди на няколко пъти.

След закуска седна зад бюрото си и прочете протоколите от последното заседание на борда, като непрекъснато си казваше, че не би могъл да го направи.

В 10:30 влезе в кухнята, взе празна бутилка за мляко от перваза и я изми. Уви бутилката в кърпа за бърсане на съдове, постави я в умивалника и взе малък чук от горното чекмедже. Започна да троши бутилката на парчета, като после разби парчетата на все по-малки и по-малки.

След края на операцията се чувстваше уморен и като всеки уважаващ се работник си направи почивка. Наля си бира, направи си сандвич със сирене и домат и седна да прочете сутрешния вестник. Ватиканът настояваше противозачатъчните хапчета да бъдат забранени.

След четирийсет минути се зае отново със задачата си. Постави двете пазарски торби на работната повърхност, извади трийсет и шестте малки бурканчета и ги нареди в три спретнати редици като войници на парад. Разви капачката на първото и поръси малко стъкла отгоре, сякаш добавяше подправка. После отново зави здраво капачката и повтори упражнението трийсет и пет пъти, преди да върне бурканчетата в торбите и да ги прибере в шкафа под мивката.

След това изсипа остатъка от стъклената прах в мивката и продължи да чисти, докато не се увери, че не са останали никакви следи от нея. Излезе от къщата, отиде до края на улицата, влезе в местния клон на „Барклис“ и развали банкнота от един паунд на двайсет монети от по един шилинг. На връщане си купи новия брой на „Бристол Ивнинг Нюз“. Щом се прибра у дома, си направи чай. Отиде в кабинета си, седна зад бюрото и позвъни на справки. Попита за пет лондонски номера и един в Бат.

На следващия ден сложи двете торби в багажника на колата и потегли към Бат. След като паркира в ъгъла на градския паркинг, извади торбите и се върна в центъра, като влизаше във всеки магазин, от който бе купил бурканите, и тайно, подобно на крадец, ги върна по лавиците. След като остави трийсет и петия в последния магазин, занесе трийсет и шестия на щанда и поиска да се види с управителя.

— Някакъв проблем ли има, сър?

— Не искам да става скандал — каза Алекс, — но вчера купих този буркан рибен пастет „Бингам“, който ми е любим, между другото. И когато се прибрах у дома, открих в него парченца стъкло.

Управителят остана шокиран, когато Алекс разви капачката и го покани да огледа съдържанието. Ужаси се още повече, когато потопи пръст в пастета и се поряза.

— Не съм по оплакванията — каза Алекс, — но може би няма да е зле да проверите другата си стока и да съобщите на доставчика.

— Ще го направя незабавно, сър. — Управителят се поколеба, после попита нервно: — Желаете ли да направите официално оплакване?

— Не, не — отвърна Алекс. — Сигурен съм, че е случайност, а и не искам да ви създавам неприятности.

Стисна ръката на благодарния управител и тъкмо се канеше да излезе, когато онзи каза:

— Най-малкото, което можем да направим за вас, сър, е да ви върнем парите.

Алекс не искаше да се задържа, тъй като се опасяваше, че някой може да го е запомнил, но си даде сметка, че ако си отиде, без да вземе парите, може да събуди подозрения. Той се обърна, а управителят отвори касата, извади един шилинг и му го даде.

— Благодаря — каза Алекс, взе шилинга и тръгна към вратата.

— Съжалявам, че ви притеснявам отново, сър, но ще бъдете ли така добър да разпишете една разписка?

Алекс се върна с неохота, надраска на мястото за подпис „Самюъл Оукшот“ — първото име, което му дойде наум — и бързо си тръгна. Щом се озова навън, пое по по-заобиколен маршрут, отколкото беше планирал, за да се увери, че никой не го следи. Накрая влезе в хотела, отиде право при телефоните и постави монетите от по един шилинг на рафта. Извади от джоба си лист и набра първия номер в списъка.

— „Дейли Мейл“ — каза нечий глас. — Новини или реклама?

— Новинарският — каза Алекс, след което го помолиха да изчака, докато го свържат с репортер от новинарския отдел.

Разговаря с дамата няколко минути за неприятния инцидент, който бе имал с рибен пастет „Бингам“, любимата му марка.

— Ще ги съдите ли? — попита тя.

— Още не съм решил — каза Алекс, — но със сигурност ще се консултирам с адвоката си.

— Как казахте, че е името ви, сър?

— Самюъл Оукшот — повтори той и се усмихна при мисълта как би реагирал покойният директор на училището, ако можеше да разбере какви ги върши.

След това позвъни на „Дейли Експрес“, „Нюз Кроникъл“, „Дейли Телеграф“, „Таймс“, а за всеки случай и на „Бат Еко“. Последното му позвъняване, преди да се върне в Бристол бе до лейди Вирджиния.

— Знаех, че мога да разчитам на вас, майоре — каза тя. — Наистина трябва да се видим някога. Винаги е толкова забавно с вас.

Алекс прибра в джоба си двата останали шилинга, излезе от хотела и се върна на паркинга. По пътя обратно към Бристол реши, че няма да е зле да избягва Бат в близко бъдеще.

На следващата сутрин Вирджиния поръча да й купят всички вестници без „Дейли Уъркър“.

Остана доволна от отразяването на „Скандала с рибения пастет Бингам“ („Дейли Мейл“). „Мистър Робърт Бингам, председател на борда на компанията, излезе със заявление, в което потвърди, че цялата партида от пастета е изтеглена от търговската мрежа и няма да бъде сменена, докато не се проведе пълно изследване“ („Таймс“).

„Служител от Министерството на земеделието, рибната промишленост и храните увери обществеността, че предстои проверка на фабриката на „Бингам“ в Гримсби от инспектори по безопасност на храните“ („Дейли Експрес“). „Акциите на „Бингам“ падат с пет шилинга от отварянето на борсата“ („Файненшъл Таймс“).

След като изчете всички публикации, Вирджиния можеше само да се надява, че Робърт Бингам ще се досети кой е замислил всичко това. Какво ли не би дала да закуси тази сутрин в Мейбълторп Хол и да слуша реакцията на Присила на злощастния инцидент. Погледна часовника си и, уверена, че Робърт вече е заминал за фабриката, вдигна телефона и набра номер в Линкълншър.

— Скъпа Присила, обаждам се само да ти кажа колко съжалявам за тази неприятна история в Бат. Какъв ужас само!

— Колко мило от твоя страна да се обадиш, скъпа — отвърна Присила. — В моменти като този човек разбира кои са истинските му приятели.

— Можеш да си сигурна, че винаги съм на линия, ако имаш нужда от нещо. Моля те, предай съчувствията ми и най-добрите ми пожелания на Робърт. Надявам се да не е разочарован, че вече не е на опашката за рицарско звание.

28

Когато Ема зае мястото си начело на заседателната маса, всички станаха. От известно време тя с нетърпение очакваше този момент.

— Господа, позволете да открия заседанието, като съобщя на борда, че вчера цената на акциите ни достигна печелившата стойност и акционерите ни ще получат дивиденти за първи път от три години.

Чуха се одобрителни възгласи, съпроводени с усмивки на лицата на всички директори, с изключение на един.

— След като неприятностите останаха в миналото, да продължим към бъдещето. Вчера получих предварителния доклад на Министерството на транспорта за годността на „Бъкингам“. С няколко малки модификации и след завършването на изпитанията би трябвало към края на месеца да получим пълен сертификат. След получаването му корабът ще напусне Белфаст и ще отплава за Ейвънмаут. Господа, възнамерявам да проведем следващото заседание на борда на мостика на „Бъкингам“, за да можем да направим обиколка на кораба и да видим с очите си за какво сме похарчили парите на акционерите ни.

— Зная, че бордът ще се зарадва да научи също, че в началото на седмицата секретарят на компанията получи обаждане от Кларънс Хаус, че Нейно Величество кралицата майка се е съгласила да изпълни церемонията по кръщаването на кораба на двайсет и първи септември — продължи тя. — Господа, едва ли ще е преувеличение да кажа, че следващите три месеца ще бъдат сред най-натоварените в историята на компанията, тъй като въпреки огромния успех с продаването на билетите за първото пътуване, за което са останали свободни само няколко каюти, това не решава бъдещето на компанията в дългосрочен план. И тъй, готова съм да отговарям на въпросите ви. Адмирале?

— Госпожо председател, позволете първо да ви поздравя и да кажа, че макар да ни предстои още път до спокойните води, днес определено е най-радостният ден, който мога да си спомня през двайсет и двете ми години в този борд. Позволете обаче бързо да продължа с основните точки от маршрута, както се изразяваме във флота. Избрахте ли капитан от тримата кандидати, одобрени от борда?

— Да, адмирале. Окончателният ни избор е капитан Николас Търнбул от Кралския флот, който до неотдавна бе първи офицер на „Куин Мери“. Имаме голям късмет, че си осигурихме службата на такъв опитен офицер, който наред с всичко друго е роден и израснал в Бристол. Освен това разполагаме с пълния състав офицери, много от които са служили при капитан Търнбул или в Кралския флот, или по-късно в „Кюнард“.

— А останалият екипаж? — попита Анскот. — В края на краищата това е круизен кораб, а не разрушител.

— Точно така, мистър Анскот. Мисля, че ще откриете, че повечето длъжности са заети, като се започне от машинното отделение и се свърши с кухните. Все още има няколко свободни места, но тъй като имаме най-малко по десет кандидатури на ден, можем да си позволим да сме изключително взискателни при подбора си.

— Какво е съотношението екипаж пътници? — попита Добс.

За първи път на Ема й се наложи да направи справка с бележките си.

— Екипажът се състои от двайсет и петима офицери, двеста и петдесет матроси, триста стюарди и обслужващ персонал, а също така корабен лекар и сестра. Корабът е разделен на три класи — първа, втора и туристическа. Има места за сто и двама пътници в първа класа, като цените за първото плаване до Ню Йорк варират от четирийсет и пет паунда за каюта до шестдесет паунда за апартамент; двеста четирийсет и две места във втора класа на цена около трийсет паунда всяко и триста и шестдесет места в туристическата класа на цена десет паунда, по трима души в каюта. Ако желаете повече подробности, мистър Добс, ще намерите всичко във втория раздел на синята папка пред вас.

— Тъй като се очаква голям интерес около церемонията по кръщаването на двайсет и първи септември и първото плаване до Ню Йорк през следващия месец — каза Фишър, — кой ще поеме връзките с пресата и обществеността?

— Спряхме се върху „Дж. Уолтър Томпсън“, които направиха най-добрата презентация — каза Ема. — Те вече уредиха екип на Би Би Си да заснеме филм за кораба по време на едно от изпитанията и направиха профил на капитан Търнбул за „Сънди Таймс“.

— По мое време никога не съм се занимавал с подобни неща — изсумтя адмиралът.

— И основателно. Тогава не искахме врагът да знае къде сме, докато сега искаме нашите пътници не само да знаят къде сме, но и да знаят, че не биха могли да се намират в по-сигурни ръце.

— Какъв процент от каютите трябва да бъде зает, за да се оправдаят разходите за едно плаване? — попита Седрик Хардкасъл, който явно не се интересуваше от рекламата и връзките с обществеността, а от крайния резултат.

— Шейсет процента, като се вземат предвид само разходите по поддръжката. Но ако искаме да си възстановим инвестираните средства в рамките на десет години, какъвто бе планът на Рос Бюканан, когато той бе председател на борда, през този период ще трябва да са заети осемдесет и шест процента от местата. Така че няма място за самодоволство, мистър Хардкасъл.

Алекс си записваше всички дати и числа, които смяташе, че ще представляват интерес за дон Педро, макар че все още нямаше представа защо те са толкова важни и какво имаше предвид дон Педро с онова „когато балонът гръмне“.

През следващия час Ема продължи да отговаря на въпроси и Алекс с огромна неохота трябваше да признае — макар че никога не би го споменал пред дон Педро — че представянето й е блестящо.

След като Ема закри заседанието с думите „Ще се видим на общото годишно събрание на двайсет и четвърти август“, Алекс бързо напусна залата и излезе от сградата. Докато го гледаше от прозореца как излиза през портала, Ема си припомни за пореден път, че нито за миг не може да си позволи да прояви непредпазливост.

Алекс спря пред „Лорд Нелсън“ и тръгна към телефонната кабина с готови четири пенса.

— Корабът ще бъде кръстен от кралицата майка на двайсет и първи септември, а първото плаване до Ню Йорк все още се планира за двайсет и девети октомври.

— Ще се видим в кабинета ми утре сутринта в десет — отвърна дон Педро и връзката прекъсна.

Алекс с удоволствие би му казал поне веднъж: „Съжалявам, друже, но не става. Имам една много по-важна среща по това време“, но знаеше, че в десет часа без една минута ще бъде на Итън Скуеър 44.

Аркадия Меншънс 24

Бридж стрийт

Бристол

Скъпа мисис Клифтън,

С голямо съжаление се налага да подам оставката си като директор в борда на „Барингтън Шипинг“. По времето, когато колегите ми гласуваха за построяването на „Бъкингам“, Вие твърдо се противопоставихте на идеята и гласувахте против. Сега разбирам, макар и със закъснение, че преценката Ви е била основателна. Както посочихте тогава, рискуването на такава голяма част от резервите на компанията спокойно може да се превърне в решение, за което да съжаляваме.

Откакто Рос Бюканан реши, че трябва да напусне заради последвалите неуспехи (напълно основателно според мен), трябва да призная, че се борихте мъжки компанията да остане платежоспособна. Но когато съобщихте на борда, че ако искаме да възвърнем инвестициите си, трябва да пълним 86 % от каютите през следващите десет години, освен ако не вдигнем цените, осъзнах, че проектът е обречен, и се опасявам, че същото се отнася и за компанията.

Естествено, надявам се да греша, тъй като би било изключително тъжно да видя как такава чудесна стара кампания като „Барингтън“ рухва или дори стига до фалит, да не дава господ. Но тъй като смятам, че това е твърде вероятно, първата ми отговорност трябва да бъде към акционерите и затова нямам друг избор, освен да подам оставката си.

Искрено Ваш,

@ Алекс Фишър (майор от запаса)

— И очаквате да пратя това писмо на мисис Клифтън на двайсет и първи август, само три дни преди общото годишно събрание?

— Да, точно това очаквам — каза Мартинес.

— Но ако го направя, цената на акциите ще се срине и може дори да завлече компанията.

— Бързо се ориентирате, майоре.

— Но вие инвестирахте в „Барингтън“ над два милиона паунда. Ще изгубите цяло състояние.

— Не и ако продам всичките си акции няколко дни преди да оповестите писмото пред пресата.

Алекс го гледаше втрещен.

— А — рече Мартинес, — най-сетне схванахте. Разбирам, майоре, че в личен план новината не е добра, тъй като не само ще изгубите единствения си източник на доходи, но и може да се окаже трудно да си намерите друга работа на вашата възраст.

— Меко казано — отвърна Алекс. — След като пратя това — добави той и размаха писмото пред дон Педро, — никоя компания не би помислила да ме покани в борда си. И напълно основателно.

— Затова смятам, че е справедливо — продължи дон Педро, без да обръща внимание на избухването му, — че трябва да бъдете компенсиран за лоялността ви, особено след като минахте през такъв скъп развод. Затова, майоре, смятам да ви платя пет хиляди паунда в брой, за които не е нужно да научават нито бившата ви съпруга, нито данъчните.

— Много щедро от ваша страна — каза Алекс.

— Така е. За целта обаче ще трябва да предадете това писмо на председателя на борда в петъка преди заседанието, тъй като ми казаха, че съботните и неделните вестници ще проявят жив интерес към историята. Освен това трябва да сте на разположение за интервюта в петък, за да изразите безпокойството си относно бъдещето на „Барингтън“, така че когато мисис Клифтън открие общото годишно събрание в понеделник сутринта, всички журналисти да задават само един въпрос.

— Колко дълго би могла да оцелее компанията? — каза Алекс. — Но предвид обстоятелствата, дон Педро, се питам дали не бихте могли да ми дадете две хиляди аванс, а остатъка след като изпратя писмото и дам интервютата?

— Няма начин, майоре. Все още ми дължите хиляда за гласуването на жена ви.

— Мистър Мартинес, осъзнавате ли какъв удар ще бъде това за „Барингтън Шипинг“?

— Не ви плащам да ме съветвате, мистър Ледбъри, така че просто изпълнете нареждането ми. Ако не можете да го направите, ще се наложи да потърся някой, който може.

— Но има голяма вероятност да изгубите значителна сума, ако изпълня инструкциите ви дословно.

— Парите са мои, пък и в момента акциите на „Барингтън“ вървят над цената, на която ги купих, така че съм уверен, че ще си възвърна по-голямата част от сумата. В най-лошия случай може да изгубя няколко паунда.

— Но ако ми позволите да продам акциите за един по-дълъг период, да кажем месец и половина или дори два, има по-голяма вероятност да възстановя първоначалната ви инвестиция, а може би дори да ви осигуря малка печалба.

— Ще харча парите си така, както ми се харесва.

— Но дългът ми като доверено лице е да защитавам позициите на банката, особено като се има предвид, че в момента сте превишили кредита си с един милион и седемстотин трийсет и пет хиляди паунда.

— Сумата е покрита от стойността на акциите, които при сегашната цена биха ми донесли повече от два милиона.

— В такъв случай поне ми позволете да се обърна към семейство Барингтън и да попитам дали…

— В никакъв случай не бива да се свързвате с никого от семейство Барингтън или Клифтън — извика дон Педро. — Ще пуснете всичките ми акции на пазара веднага щом борсата отвори в понеделник, седемнайсети август, и ще приемете всяка цена, която се предлага тогава. Инструкциите ми едва ли могат да бъдат по-ясни.

— Къде ще бъдете на този ден, мистър Мартинес, ако ми се наложи да се свържа с вас?

— Точно там, където бихте очаквали да откриете всеки джентълмен — на лов за яребици в Шотландия. Няма да има начин да се свържете с мен и именно това е причината да избера мястото. Толкова е затънтено, че дори не носят сутрешните вестници.

— Щом инструкциите ви са такива, мистър Мартинес, ще напиша писмо в този смисъл, така че да няма неразбирателства по-нататък. Ще ви го изпратя следобед на Итън Скуеър по куриер, за да го подпишете.

— Ще го направя с удоволствие.

— И след като трансакцията ни приключи, мистър Мартинес, може би няма да е зле да помислите дали да не прехвърлите сметката си в някоя друга банка.

— Ако все още сте запазили работата си, мистър Ледбъри, ще го направя.

29

Сюзан паркира колата на една странична уличка и зачака. Знаеше, че поканата за официалната вечеря на полка е между 19:30 и 20:00 ч., и тъй като почетен гост щеше да бъде фелдмаршалът, бе сигурна, че Алекс няма да закъснее.

В 19:10 пред бившия й семеен дом спря такси. След няколко секунди се появи Алекс. Беше с вечерен костюм с медали от три кампании. Сюзан забеляза, че вратовръзката му е накриво, а едно от копчетата на яката му липсва; не се сдържа и се разсмя, когато видя обувките без връзки, които със сигурност нямаше да изкарат цял живот. Алекс се качи на задната седалка и таксито потегли към Уелингтън Роуд.

Сюзан изчака още малко, премести колата на главната улица, слезе и отвори вратата на гаража. После паркира ягуара вътре. Според условията на развода тя трябваше да върне неговата гордост и радост, но отказа да го направи, докато той не изплати забавените месечни издръжки. Беше осребрила последния му чек сутринта, като се чудеше откъде ли е намерил парите. Адвокатът на Алекс я бе посъветвал да върне колата, докато той е на официалната вечеря. Това бе едно от малкото неща, по които двете страни имаха съгласие.

Тя слезе от колата, отвори багажника и извади макетен нож и кутия боя. Остави боята на земята, отиде отпред и заби ножа в едната гума. Отстъпи крачка и изчака съскането да спре, след което продължи със следващата. Когато и четирите гуми бяха надупчени, насочи вниманието си към боята.

Отвори кутията, изправи се на пръсти и бавно изля гъстата течност на покрива на колата. След като се убеди, че в кутията не е останала нито капка, отстъпи назад и се наслади на начина, по който боята бавно се стича от двете страни и по предното и задното стъкло. Би трябвало да е изсъхнала преди Алекс да се прибере от вечерята. Сюзан бе посветила доста време на избора на подходящия цвят, който най-добре ще отива на яркозеленото, и накрая се спря на лилавия. Резултатът се оказа по-приятен, отколкото беше очаквала.

Майка й беше прекарала часове над изписаните с дребен шрифт условия на развода и бе посочила, че Сюзан трябва да върне колата, но без да се казва в какво точно състояние.

Мина известно време преди Сюзан да се застави да излезе от гаража и да се качи на третия етаж, където смяташе да остави ключовете от колата на бюрото в кабинета му. Единственото й разочарование бе, че няма да може да види физиономията на Алекс, когато отвори вратата на гаража на сутринта.

Влезе в апартамента със стария си ключ, доволна, че Алекс не е сменил бравата. Отиде в кабинета му и хвърли ключовете на бюрото. Канеше се да си тръгне, когато видя някакво писмо с характерния му почерк. Любопитството й надделя. Тя се наведе и бързо прочете поверителното съобщение, после седна на стола му и го прочете още веднъж, този път по-бавно. Не можеше да повярва, че Алекс е готов да жертва мястото си в борда на „Барингтън“ от принципни съображения. В края на краищата той нямаше никакви принципи и мястото в борда бе единственият му източник на доходи, освен мизерната военна пенсия. От какво смяташе да живее? И най-вече как щеше да изплаща месечната й издръжка без редовната си заплата?

Прочете писмото за трети път, като се питаше дали не пропуска нещо. Не можеше да разбере защо носи дата 21 август. Ако искаш да подадеш оставка по принципни съображения, защо да чакаш две седмици, преди ясно да изразиш позицията си?

Когато Сюзан се върна в Бърнам он Сий, без да е проумяла на какво е попаднала, Алекс все още слушаше внимателно фелдмаршала.

Себастиан вървеше бавно по Бонд стрийт, възхищаваше се на различните луксозни стоки по витрините и се чудеше дали някога ще може да си позволи някоя от тях.

Мистър Хардкасъл неотдавна му беше повишил заплатата. Себастиан вече изкарваше по 20 паунда седмично, което го правеше „човек, правещ по хилядарка годишно“, както се изразяваха в Сити. Освен това имаше и нова длъжност, младши директор — не че титлите означаваха нещо в банковия свят, освен ако не си председател на борда.

В далечината забеляза полюшваща се на вятъра табела — „Галерия за изящни изкуства Агню, основана 1817 г“. Никога не бе влизал в частна художествена галерия и дори не беше сигурен дали са отворени за широката публика. Беше посещавал Кралската академия, „Тейт“ и Националната галерия с Джесика, която не спираше да говори нито за миг, докато го мъкнеше из залите. Понякога направо го подлудяваше. Сега му се искаше да е до него и да го подлудява. Не минаваше нито ден, нито час, без да чувства липсата й.

Отвори вратата на галерията и влезе. За момент остана да стои и да оглежда просторното помещение, чиито стени бяха покрити с великолепни картини, някои от които разпозна — Констабъл, Мънингс и Стъбс.

И внезапно тя се появи от нищото, по-прекрасна от първия път, когато я видя онази вечер в „Слейд“, когато Джесика отнесе всички награди в деня на завършването.

Докато вървеше към него, гърлото му пресъхна. Как се обръща човек към богиня? Бе с жълта рокля, проста, но елегантна, а косата й бе в онзи нюанс на естественото русо, за който всяка жена, освен шведка, би платила цяло състояние — и мнозина го правеха. Днес косата й беше прибрана в официална и професионална прическа, а не падаше на голите й рамене както предишния път. Себастиан искаше да й каже, че не е дошъл да гледа картините, а просто да я види. Ама че хилаво обяснение. Дори не беше истина.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

Първата изненада бе, че е американка — ясно си личеше, че не е дъщеря на мистър Агню, както беше предположил първоначално.

— Да — каза той. — Питах се дали нямате картини на Джесика Клифтън?

Тя като че ли се изненада, но се усмихна.

— Да, имаме. Бихте ли ме последвали?

„До края на света.“ Още по-жалък отговор, за който се радваше, че не е изрекъл на глас. Някои мъже си мислят, че една жена може да бъде също толкова прекрасна и когато вървиш зад нея. На Себастиан изобщо не му пукаше, докато я следваше надолу към друго голямо помещение, пълно със също толкова хипнотизиращи картини. Благодарение на Джесика разпозна Мане, Тисо и любимата й художничка Берта Моризо. Ако беше тук, нямаше да спре да бъбри.

Богинята отключи една врата, която Себастиан не беше забелязал и която водеше към по-малка странична стая. Той влезе след нея и видя, че стаята е пълна с редици подвижни рафтове. Тя избра един, дръпна го и разкри страната, посветена на маслените картини на Джесика. Себастиан впери поглед в деветте спечелили награди творби от изложбата по случай завършването, както и в дузината графики и акварели, които не бе виждал никога, но които бяха също толкова грабващи. За момент изпита въодушевление, след което краката му се подкосиха. Той се хвана за рафта, за да се задържи.

— Добре ли сте? — попита тя, а професионалният й тон се смени с по-мек и загрижен.

— Ужасно съжалявам.

— Защо не поседнете? — предложи тя, взе един стол и го сложи зад него.

Себастиан седна, тя хвана ръката му, сякаш е старец, и на него изведнъж му се прииска да не го пуска. Защо мъжете се влюбват толкова бързо и безпомощно, а жените са много по-предпазливи и разумни?

— Ще ви донеса вода — каза тя и го остави, преди да успее да й отговори.

Себастиан отново погледна картините на Джесика, като се мъчеше да реши дали има любима и се питаше дали може да си я позволи, ако я открие. После тя се появи с чаша вода, следвана от възрастен мъж, когото Себастиан помнеше от вечерта в „Слейд“.

— Добро утро, мистър Агню — каза той и стана.

Собственикът на галерията го погледна изненадан. Явно не го беше познал.

— Срещнахме се в „Слейд“, сър, когато дойдохте на церемонията по случай завършването.

Агню отново го изгледа озадачено, но после се сети.

— А, да, спомних си. Вие сте братът на Джесика.

Себастиан се почувства пълен глупак, докато сядаше и отпускаше глава върху ръцете си. Тя пристъпи до него и сложи ръка на рамото му.

— Джесика беше най-прекрасният човек, когото съм срещала — каза му тя. — Ужасно съжалявам.

— А аз съжалявам, че се представих като такъв глупак. Исках само да разбера дали продавате нейни картини.

— Всичко в тази галерия се продава — каза Агню, като се мъчеше да разведри обстановката.

— Колко струват те?

— Всичките ли?

— Всичките.

— Не съм ги оценил все още, тъй като се надявахме Джесика да стане един от редовните художници на галерията, но за съжаление… Зная какво ми струваха. Петдесет и осем паунда.

— А каква е реалната им цена?

— Толкова, колкото е готов да плати купувачът — отвърна Агню.

— Бих дал всяко свое пени, за да се сдобия с тях.

Мистър Агню го погледна с надежда.

— И колко точно са всичките ви пенита, мистър Клифтън?

— Проверих банковата си сметка тази сутрин, защото знаех, че ще дойда тук. — Двамата го зяпнаха. — Имам четирийсет и шест паунда, дванайсет шилинга и шест пенса, но тъй като работя в банката, имам право на овърдрафт.

— В такъв случай цената е четирийсет и шест паунда, дванайсет шилинга и шест пенса, мистър Клифтън.

Ако имаше някой, който изглеждаше по-изненадан и от Себастиан, това бе асистентката, която никога не бе виждала мистър Агню да продава картина на по-ниска цена от онази, на която я е купил.

— Но при едно условие.

Себастиан се зачуди дали собственикът не е размислил.

— И какво е то, сър?

— Ако някога решите да продадете някои от картините на сестра ви, първо трябва да ги предложите на мен на същата цена, за която сте ги купили.

— Разбрахме се, сър — каза Себастиан, докато си стискаха ръцете. — Но никога не бих ги продал — добави той. — Никога.

— В такъв случай ще помоля мис Съливан да напише фактура за четирийсет и шест паунда, дванайсет шилинга и шест пенса. — Тя кимна и излезе. — Нямам желание отново да ви разплаквам, млади човече, но в моята професия човек се смята за късметлия, ако успее да попадне на талант като Джесика два, може би три пъти в живота си.

— Много мило от ваша страна, сър — отвърна Себастиан, докато мис Съливан се връщаше с кочана фактури.

— Моля да ме извините — каза мистър Агню. — Следващата седмица организирам голяма изложба, а още не съм приключил с оценяването.

Себастиан седна и написа чек за 46 паунда, 12 шилинга и 6 пенса, откъсна го и го подаде на асистентката.

— Ако имах толкова пари, аз също щях да ги купя — каза тя. — О, ужасно съжалявам — побърза да добави, когато Себастиан сведе глава. — Сега ли ще ги вземете, сър, или ще се върнете по-късно?

— Ще дойда утре, стига, разбира се, да работите в събота.

— Да, работим — каза тя. — Но аз имам няколко почивни дни, така че ще помоля мисис Кларк да ви обслужи.

— Кога се връщате на работа?

— В четвъртък.

— Тогава ще дойда в четвъртък сутринта.

Тя се усмихна, този път по различен начин, след което го поведе обратно горе. Едва сега Себастиан видя за първи път статуята, поставена в ъгъла на галерията.

— „Мислителят“ — каза той.

Тя кимна.

— Някои казват, че това е най-великата творба на Роден. Знаете ли, че първоначалното й име било „Поетът“?

Тя го погледна с изненада.

— И ако не ме лъже паметта, ако отливката е направена приживе, тя би трябвало да е дело на Алекс Рудие.

— Сега вече парадирате с познанията си.

— Виновен — призна Себастиан. — Но имам основания да си спомням точно тази творба.

— Джесика ли?

— Не, този път не. Мога ли да попитам за номера на отливката?

— Пети от общо девет.

Себастиан се опита да запази спокойствие, тъй като трябваше да научи отговорите на още някои въпроси, но не искаше да буди подозрения.

— Кой е бил предишният собственик? — попита той.

— Нямам представа. В каталога е записана като собственост на джентълмен.

— Какво означава това?

— Че въпросният джентълмен не иска да се разчува, че разпродава колекцията си. Имаме много подобни клиенти, наричаме ги СРД — смърт, развод и дълг. Но трябва да ви предупредя, че няма да успеете да убедите мистър Агню да ви продаде „Мислителя“ за четирийсет и шест паунда, дванайсет шилинга и шест пенса.

Себастиан се разсмя.

— Каква е цената? — попита той, докосвайки сгънатата дясна ръка на статуята.

— Мистър Агню още не е приключил с оценяването на колекцията, но ако желаете, мога да ви дам каталог и покана за частния оглед на седемнайсети август.

— Благодаря — каза Себастиан, докато вземаше каталога. — Очаквам с нетърпение да ви видя отново в четвъртък.

Тя се усмихна.

— Освен ако… — Той се поколеба, но тя не му помогна. — Освен ако не се съгласите да вечеряме заедно утре вечер?

— Предложението е неустоимо — каза тя. — Но по-добре аз да избера ресторанта.

— Защо?

— Защото зная колко пари са останали в банковата ви сметка.

30

— Но защо му е да продава колекцията си? — учуди се Седрик.

— Явно му трябват пари.

— Това е ясно, Себ, но не мога да разбера защо му трябват парите. — Седрик продължи да прелиства страниците на каталога, но така и не намери отговор, докато не стигна до „Панаир при Ермитаж край Понтоаз“ на Камий Писаро на задната страница. — Може би е време да поискам една услуга.

— Какво имате предвид?

— Кого, не какво — каза Седрик. — Мистър Стивън Ледбъри, управителят на „Мидланд Банк“, Сейнт Джеймс.

— Защо точно той? — попита Себастиан.

— Той е банкерът на Мартинес.

— Откъде знаете?

— Когато седиш до майор Фишър на заседанията на борда в продължение на повече от пет години, можеш да научиш страшно много неща, стига да си търпелив и да си готов да слушаш един самотник. — Седрик звънна на секретарката си. — Бихте ли ме свързали със Стивън Ледбъри от „Мидланд“? — После се обърна отново към Себастиан. — Откакто открих, че Ледбъри е банкер на Мартинес, му подхвърлям по някой и друг кокал. Може би е време да ми върне един от тях.

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— Мистър Ледбъри на първа линия.

— Благодаря — каза Седрик и изчака прещракването, след което включи спикърфона. — Добър ден, Стивън.

— Добър ден, Седрик. Какво мога да направя за вас?

— По-скоро какво аз мога да направя за вас, стари друже.

— Някаква новина ли? — с надежда попита Ледбъри.

— По-скоро е от категорията „да си покриеш гърба“. Чувам, че един от не особено здравословните ви клиенти разпродава художествената си колекция в галерия „Агню“ на Бонд стрийт. Тъй като в каталога творбите са описани като „собственост на джентълмен“, което е погрешно определение във всяко едно отношение, предполагам, че поради една или друга причина той не иска да научавате за това.

— Какво ви кара да смятате, че въпросният джентълмен има сметка в централния клон на Уест Енд?

— Седя до представителя му в борда на „Барингтън Шипинг“.

Последва дълга пауза. Накрая Ледбъри каза:

— А, значи казвате, че е обявил за продан цялата си колекция в „Агню“?

— От Мане до Роден. Каталогът в момента е пред мен и направо не мога да повярвам, че по стените на дома му на Итън Скуеър е останало нещо. Желаете ли да ви пратя каталога?

— Не, не си правете труда, Седрик. „Агню“ е само на двеста метра по улицата, така че ще се отбия и ще го взема лично. Много мило, че ме уведомихте. Отново съм ви длъжник. Ако мога да се отплатя по някакъв начин…

— Ами като го споменавате, Стивън, мога да ви помоля за една малка услуга, щом така и така се чуваме по телефона.

— Само кажете.

— Ако вашият „джентълмен“ реши да се освободи от акциите си на „Барингтън Шипинг“, имам клиент, който може да прояви интерес.

Последва нова дълга пауза, след която Ледбъри попита:

— Този клиент по някаква случайност да е член на семействата Барингтън или Клифтън?

— Не, не ги представлявам. Мисля, че тяхната банка е „Барклис“ в Бристол, докато моят клиент е от Северна Англия.

Отново дълго мълчание.

— Къде ще бъдете в девет часа в понеделник, седемнайсети август?

— В кабинета си — отвърна Седрик.

— Добре, може пък да ви звънна в девет и една минута и евентуално да върна няколко услуги.

— Браво на вас, Стивън. А сега на по-важни теми — какъв е хендикапът ви на голф?

— Все още единайсет, но имам чувството, че ще бъде дванайсет в началото на следващия сезон. Не ставам по-млад.

— За всички ни се отнася — отвърна Седрик. — Направете добра тренировка през уикенда и с нетърпение очаквам да се чуем отново… — той погледна календара — след десет дни. — Натисна копчето отстрани на апарата и погледна младшия директор. — Кажи ми какво научи от това, Себ.

— Че Мартинес може да пусне всичките си акции на „Барингтън“ на пазара в девет часа на седемнайсети август.

— Точно една седмица преди майка ти да открие общото годишно събрание.

— Ох, по дяволите — изпъшка Себастиан.

— Радвам се, че се сети какво е намислил Мартинес. Но никога не забравяй, че от всеки разговор, колкото и незначителен да изглежда, можеш да получиш информацията, която търсиш. Мистър Ледбъри беше така добър да ми предостави две такива скъпоценни перли.

— Каква е първата?

Седрик погледна бележника си и прочете на глас:

— „Не си правете труда, Седрик. „Агню“ е само на двеста метра по улицата, така че ще се отбия и ще го взема лично.“ Какво ни казва това?

— Че не е имал представа, че Мартинес продава колекцията си.

— Да, това със сигурност, но и нещо по-важно — че поради някаква причина фактът, че продава, го безпокои, в противен случай щеше да прати човек от екипа си да вземе каталога. Но не. „Ще го взема лично.“

— А втората перла?

— Попита ме дали банката представлява семействата Клифтън или Барингтън.

— Какво значение има това?

— Ако бях казал да, разговорът щеше да приключи на мига. Сигурен съм, че Ледбъри е получил инструкции да пусне на пазара акциите, но не и да ги продава на член на семейството.

— Това важно ли е?

— Мартинес явно не иска семейството да е наясно с действията му. Очевидно се надява да възвърне по-голямата част от инвестициите си в „Барингтън“ в навечерието на общото годишно събрание и като че ли е сигурен, че когато дойде време за него, цената на акциите ще се е сринала, без да му се налага да губи твърде много свои пари. Ако прецени момента внимателно, всеки акционер ще се опитва да се отърве от акциите си на „Барингтън“, което със сигурност ще докара на заседанието глутница журналисти, желаещи да научат дали компанията не е изправена пред банкрут. В такъв случай новина номер едно няма да бъде кръщаването на „Бъкингам“ от кралицата майка.

— Можем ли да направим нещо, за да предотвратим това? — попита Себастиан.

— Да, но по отношение на времето трябва да сме по-точни дори от Мартинес.

— Нещо не ми се връзва напълно. Щом изглежда вероятно Мартинес да върне повечето си пари при продажбата на акциите, защо му трябва да продава и колекцията си?

— Съгласен съм, че това е загадка. И имам чувството, че ако я решим, всичко друго ще си дойде на мястото. Възможно е също да намерим още едно-две парчета от пъзела, ако поразпиташ младата дама, която ще водиш на вечеря утре. Но не забравяй какво ти казах току-що — непредпазливият коментар често се оказва толкова важен, колкото е отговорът на пряко зададен въпрос. Между другото, как се казва младата дама?

— Не зная — отвърна Себастиан.

Сюзан Фишър седеше на петия ред на претъпканата зала и внимателно слушаше речта на Ема Клифтън за живота й като председател на борда на голяма корабна компания, изнасяна на годишната среща на Асоциацията на питомките на „Ред Мейдс“. Макар че Ема все още изглеждаше чудесно, Сюзан видя, че около очите й са започнали да се появяват малки бръчки и че гъстата й черна коса, за която й завиждаха съученичките й, се нуждае от малко помощ, за да запази естествения си блясък и да не разкрива пораженията, нанесени от мъката и напрежението.

Сюзан винаги идваше на събиранията на някогашните съученички и чакаше с особено нетърпение точно тази среща, тъй като беше голяма почитателка на Ема Барингтън, откакто я помнеше. Тя бе първенец, беше спечелила място в Оксфорд и бе станала първата жена председател на борда на публична компания.

Едно нещо в речта на Ема обаче я озадачаваше. Писмото с оставката на Алекс предполагаше, че компанията е взела поредица лоши решения и може да се изправи пред банкрут, докато Ема оставяше впечатлението, че първата продажба на билети за „Бъкингам“ е безпрецедентен успех и че бъдещето пред „Барингтън“ е светло. Не можеше и двете неща да са верни и Сюзан изобщо не се съмняваше в кое от тях й се иска да вярва.

По време на приема след речта й бе невъзможно да приближи до Ема, тъй като тя бе заобиколена от стари приятелки и нови почитателки. Сюзан не си направи труда да чака на опашка, а реши да се види с някои от връстниците си. Всеки път, когато се повдигаше темата, тя се опитваше да избягва въпросите за Алекс. След около час реши да си тръгне, тъй като бе обещала да се върне у дома навреме, за да приготви вечеря на майка си. Тъкмо излизаше от залата, когато някой зад нея каза:

— Здравей, Сюзан.

Тя се обърна и видя Ема Барингтън да върви към нея.

— Не бих могла да произнеса тази реч, ако не беше ти. Постъпката ти беше много храбра, защото мога само да си представя какво ли е имал да ти каже Алекс, когато се е прибрал у дома онзи следобед.

— Не изчаках да разбера — каза Сюзан. — Вече бях решила да го напусна. И сега, когато зная колко добре се справя компанията, съм още по-доволна, че те подкрепих.

— Все още ни чакат шест месеца изпитания — призна Ема, — но ако минем през това, ще се чувствам много по-уверена.

— Сигурна съм, че ще се справите — рече Сюзан. — Мога само да съжалявам, че Алекс обмисля да подаде оставка в такъв важен момент от историята на компанията.

Ема тъкмо се канеше да се качи в колата си, но се закова на място и се обърна към нея.

— Алекс обмисля да подаде оставка ли?

— Предположих, че знаеш.

— Нямах представа — каза Ема. — Кога ти го каза?

— Не ми е казвал. Случайно видях писмото на бюрото му и останах изненадана, защото зная, че му харесва да е в борда. Но тъй като писмото носеше дата двайсет и първи август, може би все още не е решил окончателно.

— Май ще е по-добре да поговоря с него.

— Не, моля те, недей — замоли се Сюзан. — Писмото не е било предназначено за моите очи.

— Тогава ще си остане между нас. Но все пак, можеш ли да си спомниш причините, поради които се оттегля?

— Не си спомням точните думи, но беше нещо в смисъл, че основният му дълг е към акционерите и че е въпрос на принцип някой да им каже, че компанията може би е изправена пред банкрут. Но след като чух речта ти, това ми се струва безсмислено.

— Кога ще се видиш отново с Алекс?

— Надявам се, че никога — каза Сюзан.

— Тогава може ли разговорът да си остане между нас?

— Да, моля. Не искам да научава, че съм ти казала за писмото.

— И аз — рече Ема.

— Къде ще бъдете в девет сутринта в понеделник, седемнайсети?

— Където можете да ме намерите всяка сутрин в девет: следя двете хиляди буркана рибен пастет, излизащи всеки час от фабриката. Но все пак къде искате да бъда?

— По-близо до някой телефон, защото ще се обадя да ви посъветвам да направите значителна инвестиция в една корабна компания.

— Значи малкият ви план сработва.

— Още не съвсем — отвърна Седрик. — Трябва да се направят някои фини настройки, но дори след това ще трябва да внимавам с уцелването на подходящия момент.

— Ако го направя, това ще ядоса ли лейди Вирджиния?

— Направо ще посинее, драги.

Бингам се разсмя.

— В такъв случай ще стоя до телефона в девет без една в понеделник — той погледна работния си календар, — седемнайсети август.

— Да не би да поръча най-евтиното нещо от менюто, защото аз плащам сметката?

— Разбира се, че не — каза Себастиан. — Доматената супа и марулята винаги са ми били любими.

— Тогава нека опитам да позная какво още ти е любимо — каза Саманта и погледна сервитьора. — Сан Даниел с пъпеш и бифтек и за двама ни.

— Как ще желаете бифтека, мадам?

— Средно опечен, ако обичате.

— А вие, сър?

— Как ще желая бифтека си, мадам? — имитира Себастиан и й се усмихна.

— За него също средно опечен.

— И тъй…

— Как…

— Не, първо ти — каза тя.

— И тъй, какво води едно американско момиче в Лондон?

— Баща ми прави дипломатическа кариера и неотдавна беше назначен тук, така че реших, че ще е забавно да прекарам една година в Лондон.

— А майка ти с какво се занимава, Саманта?

— Сам. Всички освен майка ми ме наричат Сам. Баща ми се надявал да съм момче.

— Е, претърпял е зрелищен провал.

— Това вече е флирт.

— Е, с какво се занимава майка ти? — повтори Себастиан.

— Тя е старомодна, просто се грижи за баща ми.

— Надявам се да намеря някоя като нея.

— Желая ти късмет.

— Защо художествена галерия?

— Учих история на изкуството в Джорджтаун и след завършването реших да си взема една година почивка.

— И какво смяташ да правиш от тук нататък?

— Ще започна да работя по дисертацията си през септември.

— На каква тема?

— „Рубенс — художник или дипломат?“

— Не е ли бил и двете?

— Ще се наложи да почакаш две години, за да разбереш.

— В кой университет? — попита Себастиан с надеждата, че тя няма да се връща в Америка след няколко седмици.

— В Лондон или Принстън. Предложиха ми място и в двата, но все още не съм решила. А ти?

— Не ми предложиха място в нито един от двата.

— Не, глупчо, ти какво правиш?

— Започнах в банката след една година почивка — каза той, докато сервитьорът поставяше пред тях две чинии с шунка и пъпеш.

— Значи не си продължил в университет?

— Дълга история — каза Себастиан. — Може би друг път ще ти разкажа — добави, докато я чакаше да вдигне ножа и вилицата си.

— А, значи си сигурен, че ще има друг път.

— Абсолютно. Трябва да мина през галерията в четвъртък да взема картините на Джес, а в понеделник по твоя покана ще бъда на представянето на колекцията на неизвестния джентълмен. Или вече е известен?

— Не, единствено мистър Агню знае кой е. Мога само да ти кажа, че няма да присъства на откриването.

— Явно не иска никой да научава кой е.

— Или къде е — каза Сам. — Дори не мога да се свържа с него и да му кажа как е минало откриването, защото щял да отсъства за няколко дни. Отивал на лов в Шотландия.

— Става все по-любопитно и по-любопитно — каза Себастиан, докато вдигаха празните им чинии.

— А баща ти с какво се занимава? — попита тя.

— Разказва разни безкрайни истории.

— Това не се ли отнася за повечето мъже?

— Да, но на него му плащат.

— В такъв случай явно е много успешен.

— Номер едно в списъка на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ — гордо каза Себастиан.

— Хари Клифтън, разбира се!

— Нима си чела книгите на баща ми?

— Не, признавам, че не съм, но майка ми направо ги поглъща. Дори й подарих „Уилям Уоруик и двуострият меч“ за Коледа — каза тя, докато им поднасяха бифтеците. — По дяволите! Забравих да поръчам вино.

— И вода става — успокои я Себастиан.

Сам игнорира думите му и каза на сервитьора:

— Половин бутилка фльори.

— Ама че си деспотична.

— Защо винаги наричат някоя жена деспотична, а мъжът, който прави същото, се смята за решителен, властен и проявяващ лидерски качества?

— Ти си феминистка?

— И защо да не съм след онова, което вие сте сторили през последните хиляда години? — отвърна Саманта.

— Случайно да си чела „Укротяване на опърничавата“? — попита Себ и се ухили.

— Написана от мъж преди четиристотин години, когато на жените дори не им разрешавали да играят главната роля. А ако Кейт бе жива днес, сигурно щеше да е премиер.

Себастиан избухна в смях.

— Трябва да те запозная с майка си, Саманта. Тя е също толкова деспотична… извинявай, решителна като теб.

— Казах ти, че само майка ми ме нарича Саманта. И баща ми, когато ми е ядосан.

— Майка ти вече ми харесва.

— А твоята майка?

— Обожавам я.

— Не, глупчо, тя с какво се занимава?

— Работи в една корабна компания.

— Звучи интересно. Какво по-точно?

— Работи в кабинета на председателя на борда — каза той, докато Саманта опитваше виното.

— Точно както го искаше той — каза на сервитьора, който напълни чашите им, и вдигна своята. — Как казват англичаните?

— Наздраве — отвърна Себастиан. — А американците?

— За теб, хлапе.

— Ако искаше да се направиш на Хъмфри Богарт, опитът беше ужасен.

— Е, разкажи ми за Джесика. Винаги ли е било очевидно колко е талантлива?

— Всъщност не, защото поначало нямаше с кого да се сравнява. Е, поне докато не влезе в „Слейд“.

— Не мисля, че и тогава нещата са се променили — отбеляза Сам.

— Винаги ли си се интересувала от изкуство?

— Отначало исках да стана художничка, но боговете решиха друго. Винаги ли си искал да станеш банкер?

— Не. Смятах да вляза в дипломатическия корпус като баща ти, но не се получи.

Сервитьорът се появи отново и попита, докато вземаше празните им чинии:

— Желаете ли десерт, мадам?

— Не, благодаря — каза Себастиан. — Не може да си го позволи.

— Но аз бих искала…

— Тя би искала сметката — каза Себастиан.

— Да, сър.

— А сега кой е деспотичен? — попита Саманта.

— Не мислиш ли, че разговорите на първите срещи са шантави?

— Това първа среща ли е?

— Надявам се — каза Себастиан и се зачуди дали ще посмее да докосне ръката й.

Саманта му се усмихна толкова топло, че той се престраши да попита:

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се, Себ.

— Имаш ли си приятел.

— Да, имам — доста сериозно отвърна тя.

Себастиан не бе в състояние да скрие разочарованието си.

— Разкажи ми за него — смотолеви той, докато сервитьорът се връщаше със сметката.

— Ще дойде в галерията в четвъртък да вземе едни картини. Освен това го поканих на откриването на изложбата на Тайнствения колекционер следващия понеделник. И се надявам, че дотогава ще има достатъчно в банковата си сметка, за да ме покани той на вечеря.

Себастиан се изчерви, докато тя подаваше на сервитьора два паунда.

— Задръжте рестото.

— За първи път ми е — призна Себастиан.

Саманта се усмихна, протегна ръка през масата и докосна неговата.

— И на мен.