Внимавай какво си пожелаваш

7

— Само с един глас?

— Да — каза майорът.

— В такъв случай купуването на акциите вече се доказа като добра инвестиция.

— Какво искате да направя сега?

— Засега подкрепете председателя, защото скоро отново ще се нуждае от подкрепата ви.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Не е нужно да разбирате, майоре.

Дон Педро стана от бюрото си и тръгна към вратата. Срещата беше приключила. Фишър бързо го последва в коридора.

— Как ви се отразява животът на семеен мъж, майоре?

— Отлично — излъга Фишър, който бързо беше научил, че двама души не могат да живеят толкова евтино, колкото един.

— Радвам се да го чуя — каза Мартинес, докато подаваше на майора дебел плик.

— Какво е това? — попита Фишър.

— Малък бонус за добре свършената работа — отвърна Мартинес, докато Карл отваряше външната врата.

— Но аз вече съм ви длъжник — каза Фишър, докато прибираше плика във вътрешния си джоб.

— А аз съм сигурен, че ще ми се издължите подобаващо — каза Мартинес и погледна към мъжа, който седеше на една пейка от другата страна на улицата и се преструваше, че чете „Дейли Мейл“.

— Още ли искате да дойда в Лондон преди следващото заседание на борда?

— Не, но искам да ми се обадите веднага щом научите кой е спечелил поръчката за построяването на „Бъкингам“.

— Вие ще сте първият, който ще научи — каза Фишър.

Отдаде шеговито чест на новия си шеф и закрачи към Слоун Скуеър. Мъжът от отсрещната страна на улицата не тръгна след него, но пък капитан Хартли знаеше със сигурност къде отива майорът.

Дон Педро се усмихна, докато влизаше обратно в къщата.

— Карл, кажи на Диего и Луис, че искам да ги видя незабавно. Ти също ще ми трябваш.

Икономът се поклони, докато затваряше външната врата, тъй като внимаваше да играе ролята си всеки път, когато някой можеше да ги гледа. Дон Педро се върна в кабинета си, седна зад бюрото, усмихна се и си помисли за току-що приключилата среща. Този път нямаше да му попречат. Всичко беше на мястото си и той можеше да довърши не само един човек, а цялото семейство. Нямаше намерение да казва на майора какъв ще е следващият му ход. Имаше чувството, че въпреки редовните бонуси Фишър може да се окаже несигурен при натиск и че е възможно да има някакви граници, които не е склонен да прекрачи.

На дон Педро не му се наложи да чака дълго — на вратата се почука и в кабинета влязоха единствените трима души, на които имаше доверие. Двамата му синове заеха местата си от другата страна на бюрото, което само му напомни, че най-малкият му син няма да присъства. Това само засили решимостта му. Карл остана прав.

— Заседанието на борда е минало отлично. Решили са с един глас разлика да започнат строежа на „Бъкингам“, като решаващ се е оказал вотът на майора. Сега трябва да разберем коя корабостроителница ще получи поръчката за строежа. Дотогава не можем да продължим с втората част от плана ми.

— И тъй като начинанието може да се окаже доста скъпо — обади се Диего, — имаш ли идеи как ще финансираме цялата операция?

— Да — каза дон Педро. — Смятам да обера банка.

Полковник Скот-Хопкинс се вмъкна в „Кларънс“ малко преди обяд. Кръчмата се намираше само на двеста метра от Даунинг стрийт и бе популярна сред туристите. Той отиде при бара и поръча половин пинта тъмно и двоен джин с тоник.

— Три и шест, сър — каза барманът.

Полковникът сложи на тезгяха два флорина, взе питиетата и тръгна към едно сепаре в ъгъла, където щяха да са добре скрити от любопитни очи. Остави напитките на малката дървена масичка, покрита със следи от халби и фасове. Погледна си часовника. Шефът му рядко закъсняваше, но пък в неговата работа проблемите по принцип изникваха в последния момент. Но явно не и днес, тъй като секретарят на кабинета влезе в кръчмата само след няколко секунди и се насочи право към сепарето. Полковникът стана.

— Добро утро, сър. — Никога не беше и помислял да се обърне към него със „сър Алън“: струваше му се прекалено фамилиарно.

— Добро утро, Брайън. Разполагам само с няколко минути, така че няма да е зле да ме запознаете с развитието на нещата.

— Мартинес, синовете му Диего и Луис, както и Карл Лунсдорф, определено работят като екип. След срещата ми с Мартинес обаче никой от тях не е припарвал до болница „Принцеса Александра“ в Харлоу, нито е стъпвал в Бристол.

— Добре е да се знае — каза сър Алън, докато вдигаше чашата си. — Но това не означава, че Мартинес не работи върху нещо друго. Не е от хората, които отстъпват лесно.

— Сигурен съм, че сте прав, сър. Макар и да не е ходил в Бристол, това не означава, че Бристол не отива при него.

Секретарят на кабинета повдигна вежда.

— Алекс Фишър сега е на пълен работен ден при Мартинес. Върнал се е в борда на „Барингтън“ и докладва пряко на новия си шеф в Лондон веднъж, а понякога и два пъти в седмицата.

Докато обмисляше думите на полковника, секретарят на кабинета отпи от двойния си джин. Първото, което трябваше да направи, бе да купи няколко акции на „Барингтън Шипинг“, за да получава копие от протоколите след всяко заседание на борда.

— Нещо друго?

— Да. Мартинес си уговори среща с управителя на „Английска банка“ за единайсет сутринта идния четвъртък.

— Значи скоро ще разберем колко още фалшиви банкноти от по пет паунда са останали у този проклетник.

— Не унищожихме ли всичко в Саутхамптън миналия юни?

— Само онова, което бе скрил в статуята на Роден. Но той е прекарвал по-малки количества от Буенос Айрес през последните десет години, много преди някой от нас да осъзнае какви ги върши.

— Защо управителят просто не откаже да работи с него, щом всички знаят, че банкнотите са фалшиви?

— Защото е надут задник и отказва да повярва, че някой е в състояние да създаде идеално копие на една от скъпоценните му банкноти. Значи Мартинес се кани да смени всичките си стари лампи с нови, а аз с нищо не мога да му попреча.

— Винаги мога да го ликвидирам, сър.

— Управителят или Мартинес? — попита сър Алън, без да е съвсем сигурен дали Скот-Хопкинс се шегува.

Полковникът се усмихна. Не би имал нищо против да види сметката и на двамата.

— Не, Брайън. Не мога да одобря премахването на Мартинес, докато не разполагам със законен повод. А доколкото знам, фалшифицирането не се наказва с бесило.

Дон Педро седеше зад бюрото си, барабанеше нетърпеливо по плота и чакаше телефона да звънне.

Заседанието на борда бе насрочено за десет часа и обикновено приключваше около пладне. Вече бе 12:20, а от Фишър нямаше и вест въпреки ясните инструкции да му се обади веднага след края на срещата. Спомни си обаче, че Карл беше препоръчал Фишър да не се опитва да се свърже с шефа, докато не се отдалечи достатъчно от сградата, за да е сигурен, че никой от другите членове няма да го види.

Освен това Карл бе посъветвал майора да избере място, което никой от другите директори не би и помислил да посети. Фишър бе избрал „Лорд Нелсън“ не само защото се намираше на по-малко от миля от корабостроителницата на „Барингтън“, но и защото беше наистина невзрачна кръчма, предлагаща евтини питиета. Още по-важното бе, че имаше телефон до входа.

Телефонът на бюрото на дон Педро оживя. Той грабна слушалката преди второто иззвъняване. Карл беше посъветвал Фишър да не се представя, когато се обажда от улична кабина, да не си губи времето в празни приказки и да гледа докладите му да се вместват в рамките на минута.

— „Харланд и Волф“, Белфаст.

— Има Бог — отвърна дон Педро.

Връзката прекъсна. Явно на заседанието не беше обсъждано нищо, което според Фишър не можеше да изчака до пристигането му утре в Лондон. Дон Педро затвори и погледна тримата мъже от другата страна на бюрото. Всички те вече знаеха каква ще е следващата им работа.

— Влез.

Главният касиер отвори вратата и се дръпна настрана, за да направи път на банкера от Аржентина, и Мартинес влезе в кабинета на управителя. Беше с двуреден костюм на тънко райе, бяла риза и копринена вратовръзка, всички шити по поръчка на Савил Роу. Следваха го двама униформени охранители, които носеха голям очукан училищен сандък с инициали БМ. Последен вървеше висок слаб джентълмен с елегантно черно сако, сива жилетка, панталони на тънко райе и тъмна вратовръзка на светлосини райета, сякаш за да напомни на простосмъртните, че двамата с управителя на банката са посещавали едно и също училище.

Докато управителят заобикаляше бюрото си и се ръкуваше с дон Педро, охранителите поставиха сандъка в средата на стаята. Управителят не откъсна поглед от сандъка, докато гостът му отваряше закопчалките и вдигаше капака. Петимата мъже се взряха в редиците прилежно подредени банкноти от по пет паунда. Гледката не беше необичайна за никой от тях.

Управителят се обърна към главния касиер.

— Съмървил, банкнотите да се преброят и проверят отново и ако мистър Мартинес е съгласен с резултата, след това да бъдат унищожени.

Главният касиер кимна и единият от охранителите затвори капака и го закопча. След това двамата бавно вдигнаха тежкия сандък и го понесоха след касиера извън кабинета. Управителят не каза нито дума, докато вратата не се затвори, а после попита:

— Какво ще кажете за чаша „Бристъл Крийм“, докато изчакаме преброяването, старче?

На дон Педро му бе трябвало известно време да приеме, че обръщението „старче“ е знак на добронамереност и дори на признание, че си член на клуба, макар и чужденец.

Управителят наля две чаши и подаде едната на госта си.

— За ваше здраве, стари друже.

— За ваше здраве, стари друже — повтори като папагал дон Педро.

— Изненадан съм — каза управителят, след като отпи, — че държите такава голяма сума пари в брой.

— Бяха в един трезор в Женева през последните пет години и щяха да си останат там, ако правителството ви не беше решило да започне да печата нови банкноти.

— Решението не е мое, старче. Всъщност бях против, но онзи глупак секретарят на кабинета… завършил неподходящото училище и университет… настояваше, че немците са фалшифицирали банкнотите ни от пет паунда по време на войната. Казах му, че това е просто невъзможно, но той не искаше и да чуе. Държеше се така, сякаш разбира повече от специалистите от банката ни. Казах му също, че докато подписът ми стои на английска банкнота, сумата трябва да се признае напълно.

— Не бих очаквал по-малко — каза дон Педро и рискува да се усмихне.

Скоро откриха, че им е трудно да намерят тема за разговор, по която и двамата да се чувстват удобно. Единствено благодарение на полото (не водното), Уимбълдън и очакването на 12 август продължиха да разговарят достатъчно дълго, за да може управителят да налее по още едно шери, но и той не бе в състояние да скрие облекчението си, когато телефонът най-сетне иззвъня. Управителят остави чашата си, вдигна слушалката и се заслуша. После извади от вътрешния си джоб писалка „Паркер“, написа някакво число и помоли главния касиер да го повтори.

— Благодаря, Съмървил — каза и затвори. — С радост мога да ви съобщя, че числата съвпадат, стари друже. Не че съм се съмнявал — побърза да добави.

Отвори горното чекмедже на бюрото си, извади чекова книжка и написа „Два милиона сто четирийсет и три хиляди сто трийсет и пет паунда“ с отработен калиграфски почерк. Не се сдържа и добави „в брой“, преди да сложи подписа си. Подаде с усмивка чека на дон Педро, който провери сумата и отвърна на усмивката му.

Дон Педро предпочиташе банково нареждане, но чек от управителя на „Английска банка“ беше второто най-добро решение. В края на краищата документът носеше подписа му.

8

Тримата излязоха от къщата на Итън Скуеър 44 по различно време сутринта, но накрая всички се оказаха на едно и също място.

Пръв излезе Луис. Отиде до станцията на метрото на Слоун Скуеър и взе влака на Съркъл Лайн до Хамърсмит, където се прекачи на Пикадили Лайн. Ефрейтор Кран го следваше плътно.

Диего взе такси до Виктория и се качи на автобус до летището; секунди по-късно опашката му го последва.

Луис улесни капитан Хартли да не пропуска нито един негов ход, но пък от друга страна, изпълняваше точно онова, което му бе наредил баща му. На Ханслоу Уест излезе от метрото и взе такси до летището, където се увери, че самолетът му излита след малко повече от час. Купи си последния брой на „Плейбой“ и тъй като нямаше багаж за деклариране, бавно тръгна към Изход 5.

Автобусът остави Диего пред терминала няколко минути преди десет. Той също направи справка и установи, че полетът му до Мадрид има четирийсет минути забавяне. Нямаше значение. Той се разходи до „Форте Грил“, поръча си кафе и сандвич с шунка и се настани до входа, за да е пред погледа на всички.

Карл отвори вратата на къщата няколко минути след като самолетът на Луис отлетя за Ница и тръгна към Слоун стрийт, понесъл торба на „Хародс“, която вече беше пълна. По пътя спря при една витрина, но не за да се възхищава на изложените стоки, а да погледне отраженията в стъклото — стар трик да провери дали го следят. Следяха го, разбира се — същият онзи вехто облечен дребосък, който вървеше по петите му през последния месец. Когато стигна „Хародс“, много добре си даваше сметка, че опашката му е само на няколко крачки зад него.

Портиер с дълъг зелен шинел и цилиндър отвори вратата на Карл и отдаде чест. Гордееше се, че познава редовните клиенти.

Щом влезе в магазина, Карл бързо закрачи през галантерията, ускори покрай кожените изделия и почти тичаше, когато стигна шестте асансьора. Вратата на един от тях беше отворена. Кабината вече бе пълна, но Карл успя да се вмъкне. Опашката му го настигна, но операторът на асансьора дръпна решетката преди онзи да успее да скочи вътре. Преследваният не се сдържа и се усмихна на преследвача си, докато кабината се издигаше.

Карл слезе чак на най-горния етаж. Там бързо мина през електрическите изделия, мебелите, книжарницата и художествената галерия и стигна рядко използваното каменно стълбище в северната част на магазина. Вземаше по две стъпала наведнъж и забави ход едва когато се озова обратно на партера. Мина през мъжката мода, парфюмите и канцеларските стоки и стигна до една странична врата, излизаща на Ханс Роуд. Щом се озова на тротоара, спря първото такси, качи се и се сниши, за да се скрие.

— Към летището.

Изчака таксито да мине два светофара, преди да рискува да надникне през задния прозорец. От опашката му нямаше и следа, освен ако сержант Робъртс не караше велосипед или не бе взел автобус.

Карл бе посещавал „Хародс“ всяка сутрин през последните две седмици, като отиваше направо при хранителните стоки на партера и пазаруваше, след което се връщаше на Итън Скуеър. Но не и днес. Макар че този път бе успял да се откачи от човека на САС, знаеше, че няма да може да изпълни същия номер с „Хародс“ втори път. И тъй като бе пътувал доста често до днешната си дестинация, те лесно щяха да се досетят накъде е тръгнал, така че в бъдеще щяха да го чакат, когато слиза от самолета.

Когато таксито го остави пред терминал „Европа“, Карл не си купи „Плейбой“ и не поръча кафе, а тръгна право към Изход 18.

Самолетът на Луис кацна в Ница няколко минути след като този на Карл излетя. Луис носеше пачка нови банкноти по пет паунда в малкия си сак и имаше съвсем ясни инструкции — забавлявай се и не се връщай поне една седмица. Задачата едва ли можеше да се нарече тежка, но бе част от големия план на дон Педро.

Самолетът на Диего навлезе в испанското въздушно пространство с един час закъснение, но тъй като срещата му с един от най-големите вносители на телешко бе чак в четири следобед, той разполагаше със свободно време. При всяко пътуване до Мадрид винаги отсядаше в един и същи хотел. Опашката му също отсядаше там и обядваше в същия ресторант, но оставаше сам в едно кафене на отсрещната страна на улицата всеки път, когато Диего прекарваше два часа в „Ла Буена Ноче“ — знаеше, че полковник Скот-Хопкинс едва ли ще се зарадва, ако му представи касова бележка от заведението.

Карл Лунсдорф никога не беше ходил в Белфаст, но след няколко питиета в една ирландска кръчма на Пикадили си бе тръгнал с отговори на почти всичките си евентуални въпроси. Освен това се закле никога повече да не пие „Гинес“.

От летището взе такси до хотел „Роял Уиндзор“ в центъра, където се регистрира за три нощи. Каза на рецепцията, че може да остане и по-дълго, в зависимост от това как се развие бизнесът му. Щом се качи в стаята си, заключи вратата, извади нещата от торбата на „Хародс“ и влезе в банята. След това се просна на леглото и се замисли за онова, което трябваше да прави вечерта. Не помръдна, докато уличните лампи не светнаха. Разгледа още веднъж картата на града, за да не му се налага да прави отново справка навън.

Излезе от стаята си малко след шест и слезе по стълбите до партера. Никога не използваше асансьора — малко и твърде осветено пространство, в което другите гости лесно можеха да го забележат и да го запомнят. Мина бързо, но не прекалено, през фоайето и излезе на Дънегол Роуд. След стотина метра зяпане по витрините беше сигурен, че никой не го следи. Отново бе сам в тила на врага.

Не тръгна направо към целта си, а пое по странични улички, така че разходката, която обикновено би му отнела двайсет минути, продължи почти цял час. Но пък Карл не бързаше. Когато най-сетне стигна Фолс Роуд, усещаше избилата на челото му пот. Знаеше, че страхът ще му е постоянен спътник, докато се намира в този обитаван единствено от католици квартал. Не за първи път в живота си се озоваваше на място, от което не бе сигурен, че ще излезе жив.

Метър и деветдесет, с гъста руса грива и сто килограма мускули, Карл трудно можеше да се смеси с тълпата. Онова, което бе предимство, когато бе млад офицер от СС, щеше да е пълната противоположност през следващите няколко часа. Само едно нещо му беше от полза — германският му акцент. Много от католиците на Фолс Роуд мразеха англичаните повече от немците, макар че понякога омразата им почти се изравняваше. В края на краищата Хитлер бе обещал да обедини Севера и Юга, след като спечели войната. Карл често се питаше какво ли щеше да му даде следвоенният Химлер, ако Германия беше нападнала Великобритания, както бе препоръчвал, а не бе допуснала катастрофалната грешка да се насочи към Русия. Жалко, че фюрерът не бе чел повече история. Карл обаче не се съмняваше, че мнозина от онези, които прегръщаха каузата за ирландското обединение, са чисто и просто мутри и престъпници, за които патриотизмът е зле скроен параван, целящ да скрие желанието им да направят пари. В това отношение Ирландската републиканска армия доста приличаше на СС.

Видя люлеещата се на вечерния вятър табела. Ако искаше да се върне, трябваше да го направи сега. Обаче не се поколеба. Никога нямаше да забрави, че именно Мартинес му бе помогнал да избяга от родината си, когато руските танкове бяха на един изстрел разстояние от Райхстага.

Бутна олющената зелена врата на бара. Чувстваше се толкова незабележим, колкото би била монахиня в казино. Вече беше приел, че няма дискретен начин да покаже на ИРА, че е в града. Не беше въпрос кого познаваш — той не познаваше никого.

Поръча си „Джеймисън“, като нарочно говореше с подчертан немски акцент. Отвори портфейла си, извади чисто нова банкнота от пет паунда и я сложи на бара. Барманът я изгледа с подозрение. Не беше сигурен, че има в касата достатъчно, за да върне рестото.

Карл гаврътна уискито и веднага поръча второ. Трябваше поне да опита и да покаже, че има нещо общо с тях. Винаги му беше смешно как мнозина си мислят, че големите мъже трябва да са и големи пиячи. След второто уиски се огледа, но никой не гореше от желание да установи зрителен контакт с него. В бара имаше двайсетина души, които бъбреха, играеха домино, отпиваха от бирите си и се преструваха, че не са забелязали слона в стъкларския магазин.

В 21:30 барманът удари камбанката и изрева, че скоро затваря, което накара неколцина клиенти да се втурнат към бара за по последно питие. Все още никой не поглеждаше Карл, нито го заговаряше. Той остана още няколко минути, но нищо не се промени, така че реши да се върне в хотела и да опита отново утре. Знаеше, че трябва да минат години, преди да започнат да го приемат като местен, ако изобщо се случеше подобно нещо, а той разполагаше само с няколко дни да се срещне с човек, който никога не би и помислил да влезе в този бар, но който до полунощ щеше да научи, че Карл е бил тук.

Докато излизаше на Фолс Роуд, усети, че няколко чифта очи следят всяко негово движение. Секунди по-късно двама мъже, по-скоро пияни, отколкото трезви, се заклатушкаха по улицата след него. Карл забави крачка, за да е сигурен, че преследвачите му няма да пропуснат да видят къде е отседнал и ще докладват на шефа си. Влезе спокойно в хотела, обърна се и забеляза двамата в сенките от другата страна на улицата. Качи се на третия етаж и се прибра в стаята си с чувството, че през първия си ден в града едва ли би могъл да направи нещо повече от това да ги накара да забележат появата му.

Изгълта всички бисквити в бюфета заедно с портокала, ябълката и банана от купата с плодове — бяха му напълно достатъчни. Когато бе избягал от Берлин през април 1945 година, беше карал само на вода от мътните реки, разкаляни от танковете и други тежки машини. Е, веднъж се наслади и на лукса на суров заек — беше когато пресече границата с Швейцария. Нито веднъж не спа под покрив, никога не вървя по път и не влизаше в градчета или села по време на дългото, пълно с отбивки пътуване до средиземноморския бряг, където бе взет на борда на един параход като чувал въглища. Минаха пет месеца, преди да слезе от кораба и кракът му да стъпи в Буенос Айрес. Там незабавно потърси дон Педро Мартинес, с което изпълни последната заповед, която му бе дал Химлер, преди да се самоубие. И сега Мартинес беше неговият командир.

9

На следващата сутрин Карл стана късно. Знаеше, че не може да си позволи да го виждат в пълния с протестанти салон за закуска на хотела, така че хапна сандвич с бекон в кафенето на ъгъла на Лийсън стрийт и бавно тръгна към Фолс Роуд. Улицата беше пълна с купувачи, майки с колички, деца с биберони в устите и свещеници с черни раса.

Озова се пред „Волунтиър“ секунди след като съдържателят бе отворил вратата. Той го позна незабавно — човека с петарката — но не го показа. Карл си поръча пинта светло и плати с рестото от сандвича. Остана да пази бара до края на работния ден, като само на два пъти отскочи до тоалетната. Обядът му беше солен чипс. До вечерта изяде три сини пакетчета, които само засилиха жаждата му. Местните идваха и си отиваха; Карл забеляза, че един-двама не наминаха за питие, което го изпълни с известна надежда. Наблюдаваха го, без да го гледат. Часовете обаче се изнизваха, без никой да го заговори и дори да хвърли поглед към него.

Петнайсет минути след като обяви последни поръчки, барманът извика: „Господа, погледнете си часовниците“ и Карл изпита чувството, че е пропилял още един ден. Докато вървеше към изхода, дори си помисли дали да не мине към план Б — да премине на другата страна и да се свърже с протестантите.

Щом излезе на тротоара, пред него спря черен „Хилман“. Задната врата се отвори и преди Карл да успее да реагира, двама мъже го сграбчиха, хвърлиха го на задната седалка и затръшнаха вратата. Колата потегли незабавно.

Карл вдигна глава и видя младеж, който със сигурност не бе на достатъчно години, за да гласува. Държеше опрян в челото му пистолет. Единственото, което обезпокои Карл, бе, че младокът очевидно беше по-уплашен от него и толкова трепереше, че имаше голяма вероятност оръжието да гръмне не нарочно, а случайно. Можеше да обезоръжи момчето за миг, но тъй като това нямаше да послужи на целта му, не оказа съпротива, когато по-възрастният мъж от другата му страна върза ръцете му отзад и сложи превръзка на очите му. Същият мъж го претърси за оръжие и сръчно извади портфейла му. Карл го чу да подсвирва, докато броеше банкнотите по пет паунда.

— Там, откъдето идват, има много повече — каза Карл.

Последва разгорещен спор на някакво тяхно си наречие. Карл остана с впечатлението, че младокът иска да го убие, но се надяваше, че по-възрастният ще се изкуши от възможността да се добере до повече пари. Парите явно надделяха, защото Карл престана да усеща допира на пистолета в челото си.

Колата рязко зави надясно и секунди след това наляво. Кого се опитваха да заблудят? Карл знаеше, че просто обикалят, защото не биха се осмелили да напуснат католическата си твърдина.

Внезапно колата спря, вратата се отвори и Карл беше изхвърлен на улицата. Помисли си, че ако остане жив през следващите пет минути, може и да доживее до пенсия. Някой го сграбчи за косата и грубо го изправи. Удар в гърба го засили през отворена врата. Карл долови миризмата на изгоряло месо от някаква задна стая, но подозираше, че храненето не влиза в дневния ред.

Замъкнаха го по стълби в стая, която миришеше на спалня, и го бутнаха да седне на твърд дървен стол. Вратата се затръшна и Карл остана сам. Или не? Предположи, че е в тайна квартира и че някой старши, може би дори командир на района, сега решава какво да правят с него.

Не можеше да прецени със сигурност колко време го оставиха да чака. Сякаш изминаха часове — всяка минута се изнизваше по-бавно от предишната. Накрая вратата рязко се отвори и Карл чу най-малко трима души да влизат в стаята. Единият започна да обикаля стола.

— Какво искаш, англичанино? — попита грубият обикалящ глас.

— Не съм англичанин — каза Карл. — Германец съм.

Последва дълго мълчание.

— Какво искаш, швабо?

— Имам предложение за вас.

— Подкрепяш ли ИРА? — попита друг глас, по-млад, по-страстен, но без авторитет.

— Пет пари не давам за ИРА.

— Тогава защо рискуваш живота си, като се опитваш да ни намериш?

— Защото, както казах, имам предложение, което може да ви се стори добро. Така че те съветвам да се размърдаш и да доведеш някой, който може да взема решения. Защото имам чувството, момченце, че майка ти още те учи как да сядаш на гърнето.

Получи юмрук в устата, последван от шумна гневна размяна на реплики. Няколко гласа говореха едновременно. Карл усети как кръвта се стича по брадичката му и се приготви за втори удар, но той така и не дойде. По-възрастният мъж явно бе надделял. След малко тримата излязоха и вратата се затръшна. Този път обаче Карл знаеше, че не е сам. След толкова време с превръзка на очите бе станал по-чувствителен към звуци и миризми. Мина поне час, преди вратата да се отвори отново. В стаята влезе човек, обут в обувки, а не в ботуши. Карл усети как новодошлият спря съвсем близко до него.

— Как се казвате? — попита културен глас почти без акцент.

Карл предположи, че гласът е на мъж на възраст между трийсет и пет и четирийсет. Усмихна се. Макар че не можеше да го види, това беше човекът, с когото бе дошъл да преговаря.

— Карл Лунсдорф.

— И какво ви води в Белфаст, мистър Лунсдорф?

— Нуждая се от помощта ви.

— Какво имате предвид?

— Трябва ми някой, който вярва във вашата кауза и работи в „Харланд и Волф“.

— Сигурен съм, че вече знаете, че малцина католици могат да намерят работа в „Харланд и Волф“. Там не се допуска всеки. Боя се, че сте били напразно път дотук.

— Има неколцина католици, наистина внимателно проучени, които работят там в специализирани области като електрически системи, тръби и заваряване, но само когато ръководството не може да намери протестанти с необходимите умения.

— Добре сте информиран, мистър Лунсдорф. Но дори да намерим човек, който да поддържа каузата ни, какво очаквате от него?

— „Харланд и Волф“ току-що спечелиха поръчка от „Барингтън Шипинг“.

— За строежа на луксозен лайнер на име „Бъкингам“, да.

— Е, сега вие сте добре информираният — каза Карл.

— Едва ли — отвърна възпитаният глас. — Чертежът на бъдещия кораб беше публикуван на първите страници на местните вестници в деня след подписването на договора. Така че, мистър Лунсдорф, кажете ми нещо, което не зная.

— Работата по строежа ще започне следващия месец, като корабът трябва да бъде предаден на „Барингтън“ на петнайсети март шейсет и втора.

— И какво се надявате, че можем да направим ние? Да ускорим строежа или да го забавим?

— Да го спрете.

— Трудна задача, като се има предвид колко подозрителни очи ще следят работата.

— Трудна, но ще си струва.

— Защо? — обади се грубият глас.

— Да кажем просто, че представлявам конкурентна компания, която би искала да види „Барингтън Шипинг“ със сериозни финансови затруднения.

— И как ще си спечелим парите? — попита възпитаният глас.

— Според резултатите. Договорът изисква строежът на кораба да се извърши на осем етапа, като за всеки етап има определен срок. Първият етап трябва да бъде приет от двете страни най-късно до първи декември тази година. Предлагам ви по хиляда паунда за всеки ден от забавянето на строежа. Тоест ако той се забави за година, ще ви платим триста шейсет и пет хиляди паунда.

— Зная колко дни има в една година, мистър Лунсдорф. Ако приемем предложението ви, ще очакваме аванс в израз на „добра воля“.

— Колко? — остро попита Карл, който най-сетне започна да се чувства като равнопоставен събеседник.

Двамата мъже си зашепнаха.

— Мисля, че двайсет хиляди могат да ни убедят, че сте сериозни — каза възпитаният глас.

— Дайте ми банковата си сметка и ще ви прехвърля цялата сума утре сутринта.

— Ще поддържаме връзка — каза възпитаният глас. — Но не и преди да обмислим предложението ви по-внимателно.

— Но вие не знаете къде живея.

— На Итън Скуеър четирийсет и четири в Челси, мистър Лунсдорф. — Сега беше ред на Карл да замълчи. — И ако се съгласим да си сътрудничим, гледайте да не правите честата грешка да подценявате ирландците, както правят англичаните вече близо хиляда години.

— Как успяхте да изпуснете Лунсдорф?

— Изплъзна се на сержант Робъртс в „Хародс“.

— Понякога ми се иска и аз да го направя, когато пазарувам с жена си — каза секретарят на кабинета. — А Луис и Диего Мартинес? Те също ли се измъкнаха?

— Не, но се оказаха просто димни завеси, които да ни отвличат вниманието, докато се измъква Лунсдорф.

— Колко време го нямаше?

— Три дни. Върна се на Итън Скуеър в петък следобед.

— Едва ли е пътувал надалеч за това време. Ако си падах по залаганията, щях да заложа на Белфаст, като се има предвид, че през последния месец е прекарал няколко вечери в пиене на „Гинес“ в ирландската кръчма на Пикадили.

— А Белфаст е мястото, където строят „Бъкингам“. Но аз все още не мога да разгадая какво е намислил Мартинес — каза Скот-Хопкинс.

— И аз. Но мога да ви кажа, че неотдавна той депозира малко над два милиона паунда в клона на „Мидланд Банк“ в Сейнт Джеймс и незабавно започна да купува още акции на „Барингтън“. Скоро ще е в състояние да постави втори директор в борда.

— Може би планира да овладее компанията.

— За мисис Клифтън идеята Мартинес да управлява семейния бизнес ще е наистина унизителна.

— Но Мартинес може да изгуби цяло състояние, ако опита подобно нещо.

— Съмнявам се. Той несъмнено има план за непредвидени обстоятелства, но проклет да съм, ако имам представа какъв е той.

— Можем ли да направим нещо?

— Не много, освен да чакаме и да се надяваме, че някой от тях ще направи грешка. — Секретарят на кабинета допи питието си и добави: — В подобни моменти ми се иска да бях роден в Русия. Вече щях да съм шеф на КГБ и нямаше да ми се налага да си губя времето с играене по правилата.

10

— Никой не е виновен — каза председателят.

— Може би, но имам чувството, че залитаме от едно необяснимо бедствие към друго — рече Ема и зачете на глас дългия списък пред себе си. — Пожар в склада, който спира строежа за няколко дни; при разтоварването на единия котел въжетата се късат и той се озовава на дъното на пристанището; хранително отравяне, което изважда от строя седемдесет и трима електротехници, водопроводчици и заварчици; спонтанна стачка…

— Какъв е крайният резултат, председателю? — попита майор Фишър.

— Изоставаме сериозно от графика — отвърна Бюканан. — Няма шансове първият етап да приключи до края на годината. Ако нещата продължават в същия дух, няма надежда да спазим първоначалните срокове.

— А какви ще са финансовите последици от едно такова забавяне? — поинтересува се адмиралът.

Финансовият директор Майкъл Карик направи справка със сметките си.

— Дотук надхвърляме бюджета с около триста и дванайсет хиляди паунда.

— Можем ли да покрием допълнителните разходи от резервите си, или ще трябва да разчитаме на някакъв краткосрочен заем? — попита Добс.

— Разполагаме с повече от достатъчно да покрием първоначалния дефицит по сметката — каза Карик. — Но ще трябва да направим всичко по силите си да наваксаме изгубеното време през следващите месеци.

„Всичко по силите си“ — записа Ема в бележника си.

— Може би при тези обстоятелства е разумно да отложим обявяването на датата на пускане на вода — каза председателят, — тъй като започва да изглежда, че ще се наложи да преразгледаме първоначалните си предвиждания както за срока, така и за планираните разходи.

— Когато бяхте заместник-председател в „П & О“, имали ли сте се подобни проблеми? — попита Нолс. — Или сегашното състояние е необичайно?

— Крайно необичайно е. Всъщност никога не съм се сблъсквал с подобно нещо — призна Бюканан. — При всеки строеж има неприятни изненади, но в крайна сметка нещата обикновено се компенсират.

— Застраховката ни покрива ли някои от тези проблеми?

— Успяхме да предявим няколко претенции — каза Диксън, — но застрахователните компании винаги налагат граници, а в един или два случая ние вече ги прекрачихме.

— Но тези забавяния несъмнено са по вина на „Харланд и Волф“ — каза Ема. — Така че можем да се позовем на съответните наказателни клаузи в договора.

— Де да беше толкова лесно, мисис Клифтън — отвърна председателят. — „Харланд и Волф“ оспорват почти всичките ни претенции и твърдят, че не са пряко отговорни за забавянията. Въпросът се е превърнал в бойно поле за юристите и това ни струва още повече пари.

— Виждате ли оформящата се картина, председателю?

— Не съм сигурен какво имате предвид, адмирале.

— Дефектно електрооборудване от иначе надеждна компания в Ливърпул, котел на дъното, разтоварван от кораб от Глазгоу, нашите момчета се натравят, но не и другите работници в корабостроителницата, макар че храната се осигурява от един и същи доставчик от Белфаст?

— Какво намеквате, адмирале?

— Твърде много съвпадения за моя вкус, които по една случайност се случват по същото време, когато ИРА започва да показва мускули.

— Вижда ми се доста необосновано предположение — обади се Нолс.

— Може би чета прекалено много по въпроса — призна адмиралът, — но пък съм роден в графство Мейо в семейството на баща протестант и майка католичка, така че мнителността ми може да върви с територията и произхода ми.

Ема погледна през масата и видя, че Фишър трескаво си води записки, но остави химикалката си веднага щом забеляза, че го наблюдават. Тя знаеше, че Фишър не е католик, което се отнасяше и за дон Педро Мартинес, чието верую се свеждаше единствено до личния му интерес. В края на краищата бе продавал с готовност оръжие на германците през войната, така че какво му пречеше да има вземане-даване и с ИРА, ако можеше да постигне целта си?

— Да се надяваме, че ще ви представя по-положителен доклад на заседанието следващия месец — каза председателят, без ни най-малко да изглежда убеден в думите си.

След края на срещата Ема остана изненадана, че Фишър бързо напуска залата, без да размени дума с никого. И това ли беше една от случайностите на адмирала?

— Ема, може ли да поговорим? — попита Бюканан.

— Ей сега идвам, председателю — каза Ема и излезе в коридора точно когато Фишър изчезна надолу по стълбите. Защо не беше взел асансьора? Тя влезе в кабината и натисна бутона за партера. Когато вратата се отвори, не излезе веднага, а остана да гледа как Фишър минава през въртящата се врата и излиза от сградата. Когато Ема стигна вратата, Фишър вече се качваше в колата си. Ема остана в сградата и гледаше как той потегля към портала. За нейна изненада зави наляво към доковете, а не надясно към Бристол.

Ема мина през вратата и изтича при колата си. Когато стигна портала, погледна наляво и видя автомобила на майора в далечината. Тъкмо щеше да го последва, когато пред нея мина един камион. Тя изруга, зави наляво и продължи след него. Потокът коли в насрещното платно правеше изпреварването невъзможно. Беше изминала само половин миля, когато забеляза колата на Фишър пред „Лорд Нелсън“. Щом приближи, видя майора в телефонната кабина до кръчмата. Набираше номер.

Ема остана зад камиона и продължи, докато кабината не изчезна в огледалото. После обърна и бавно подкара обратно, докато кабината не се появи отново. Спря до тротоара, но не изгаси двигателя. След малко майорът излезе от кабината, качи се в колата си и потегли. Ема не подкара след него. В края на краищата знаеше много добре къде отива.

Когато след няколко минути мина отново през портала, Ема не се изненада да види колата на майора паркирана на обичайното й място. Взе асансьора до четвъртия етаж и отиде направо в трапезарията. Неколцина директори, в това число и Фишър, стояха край шведската маса и се обслужваха. Ема също си взе чиния и се присъедини към тях, след което седна до председателя.

— Искахте да говорим ли, Рос?

— Да. Трябва спешно да обсъдя нещо с вас.

— Не точно сега — каза Ема, докато Фишър се настаняваше срещу нея.

— Дано да е важно, полковник, защото тъкмо излизам от среща с председателя на Камарата.

— Мартинес има нов шофьор.

— И какво от това? — попита секретарят на кабинета.

— Навремето беше човек на Лайъм Дохърти.

— Командирът на ИРА в Белфаст ли?

— Същият.

— Как се казва? — попита сър Алън и взе молив.

— Кевин Рафърти в Северна Ирландия.

— А в Англия?

— Джим Крофт.

— Ще ти трябва още един човек в екипа.

— Никога досега не съм пил чай в Палмовия салон — каза Бюканан.

— Свекървата ми Мейзи Холкомби работеше навремето в хотел „Роял“ — обясни Ема. — Но по онова време не ни позволяваше с Хари и да припарим тук. Казваше, че било „изключително непрофесионално“.

— Още една жена явно изпреварила времето си — каза Рос.

— Може би. Но ще оставя разказа за Мейзи за друг път — каза Ема. — Първо моля за извинение, че не исках да говорим по време на обяда или поне докато Фишър можеше да подслушва.

— Нали не го подозирате, че има пръст в проблемите ни?

— Не пряко. Всъщност дори бях започнала да мисля, че може да е станал нов човек. До тази сутрин.

— Но той се представя много добре на заседанията на борда.

— Така е. Едва тази сутрин открих на кого е лоялен всъщност.

— Нищо не разбирам — каза Рос.

— Нали помните, че след края на срещата поискахте да поговорим, но аз се измъкнах?

— Да. Но какво общо има това с Фишър?

— Проследих го и открих, че се обажда по телефона.

— Както несъмнено са направили и някои други директори.

— Несъмнено, но те се обаждат от сградата. Фишър излезе навън, пое в посока към пристанището и се обади от телефонна кабина пред кръчмата „Лорд Нелсън“.

— Не мога да кажа, че заведението ми е познато.

— Може би именно затова го е избрал. Разговорът продължи по-малко от две минути и той се върна в „Барингтън“ навреме за обеда, преди някой да забележи отсъствието му.

— Защо му е да е толкова потаен относно това на кого се обажда?

— Заради думите на адмирала. Фишър е трябвало незабавно да докладва на шефа си и не е искал да рискува да го чуят.

— Да не би да мислите, че Фишър е замесен по някакъв начин с ИРА?

— Самият Фишър не, но дон Педро Мартинес — определено.

— Дон Педро кой?

— Мисля, че е време да ви разкажа за човека, чийто представител е майор Фишър, как синът ми попадна на него и какво е значението на една статуя на Роден, по-точно „Мислителят“. Така ще започнете да разбирате с какво си имаме работа.

Трима мъже се качиха на вечерния ферибот от Хейшам за Белфаст. Единият носеше сак, вторият куфарче, а третият — нищо. Не бяха приятели или познати. Бяха ги събрали единствено особените им умения и виждания.

Пътуването до Белфаст обикновено траеше около осем часа и през това време повечето пътници се опитваха да дремнат. Не и тези тримата. Те отидоха в бара, поръчаха си три пинти „Гинес“ — едно от малкото неща, които бяха общи за тях — и се настаниха на горната палуба.

Съгласиха се, че най-доброто време за свършването на работата е около три сутринта, когато повечето други пътници ще са заспали, пияни или прекалено уморени, за да им пука. В уречения час единият напусна групата, прескочи веригата с надпис САМО ЗА ЕКИПАЖА и безшумно се спусна по стълбите в трюма. Озова се сред големи дървени контейнери, но не му беше трудно да открие четирите, които му трябваха. В края на краищата върху тях се мъдреше щампата „Харланд и Волф“. С чук „кози крак“ той охлаби пироните от задната страна на контейнерите — общо 116 броя. След четирийсет минути се върна при другарите си и им съобщи, че всичко е готово. Без да кажат нито дума, двамата му колеги слязоха в трюма.

По-едрият, който приличаше на зарязал спорта боксьор тежка категория с подобните си на карфиол уши и счупения си нос, извади пироните от първия контейнер, откърти дъските и разкри електрически панел със стотици червени, зелени и сини жици. Панелът беше предназначен за мостика на „Бъкингам“ и чрез него капитанът щеше да е в състояние да поддържа връзка с всяка част на кораба, от машинното отделение до камбуза. Неколцина електроинженери се бяха трудили цели пет месеца, за да конструират това забележително устройство. На младия специализант от университета Белфаст с докторат по физика му бяха нужни само клещи и само двайсет и седем минути да го съсипе. Той отстъпи назад да се възхити на работата си, но само за момент, защото боксьорът върна дъските на мястото им. След като се увериха, че са сами, се заеха с втория контейнер.

Вътре имаше две бронзови перки, изковани с любов от екип майстори от Дърам. Изработката им бе отнела месец и половина и те с право се гордееха с крайния резултат. Специализантът отвори куфарчето си, извади бутилка азотна киселина, разви капачката и бавно изля съдържанието й върху перките. Когато по-късно сутринта отвореха контейнера, те щяха да са готови за вторични суровини, а не за инсталиране.

Третият контейнер съдържаше онова, което младият доктор очакваше с най-голямо нетърпение, и той не остана разочарован, когато якият му колега се справи с дъските. Навигационният компютър „Ролекс“ беше първият по рода си, фигурираше във всички рекламни материали на „Барингтън“ и обясняваше на потенциалните пътници защо трябва да предпочетат „Бъкингам“ пред всичко останало, когато става въпрос за безопасност. Нужни му бяха само дванайсет минути да превърне творението от уникат в ненужен боклук.

Последният контейнер съдържаше великолепно корабно кормило от дъб и месинг, изработено в Дорсет. Всеки капитан би се гордял да застане зад подобен шедьовър на мостика. Младият мъж се усмихна. Времето изтичаше и кормилото вече нямаше да послужи за нищо, така че той го остави в пълния му блясък.

След като колегата му постави и последната дъска на мястото й, двамата се върнаха на горната палуба. Ако някой беше проявил непредпазливостта да ги обезпокои през последния час, щеше да открие защо бившият боксьор навремето бе известен с прякора Унищожителя.

Щом се върнаха на палубата, колегата им слезе надолу по спиралното стълбище. Времето вече не беше на негова страна. С помощта на носна кърпичка и чука той внимателно закова обратно всички 116 пирона. Работеше върху последния контейнер, когато чу двете изсвирвания на корабната сирена.

Когато фериботът акостира на Дънегол Кий в Белфаст, тримата слязоха през интервали от петнайсет минути. Никой от тримата не знаеше имената на другите, но и тримата знаеха, че никога повече няма да се срещнат.

11

— Уверявам ви, майоре, че за нищо на света не бих и помислил да имам отношения с ИРА — каза дон Педро. — Те са просто мародери и убийци и колкото по-скоро ги затворят до един в Кръмлин Роуд, толкова по-добре за всички ни.

— Радвам се да го чуя — каза Фишър, — защото и при най-малкото съмнение, че имате вземане-даване с онези престъпници, щях незабавно да напусна.

— А това е последното, което бих искал от вас — възрази Мартинес. — Не забравяйте, че гледам на вас като на следващия председател на борда на „Барингтън“, при това може би в не толкова далечно бъдеще.

— Не мисля, че Бюканан ще се оттегли скоро.

— Би могъл, ако реши, че трябва да го направи.

— Защо да го прави, след като току-що се зае с най-голямата инвестиционна програма в историята на компанията?

— Или с най-големия й провал. Защото ако инвестицията се окаже неразумна, след като е заложил репутацията си, за да си осигури подкрепата на борда, няма кого другиго да винят, освен човека, който е предложил идеята. И ще се сетят, че семейство Барингтън са били против тази идея от самото начало.

— Възможно е. Но ситуацията може да се влоши много преди той да помисли за оставка.

— Колко повече от това може да се влоши? — каза Мартинес и побутна броя на „Дейли Телеграф“ на бюрото си.

Фишър погледна заглавието: „Полицията подозира ИРА в саботажа на ферибота от Хейшам“.

— Това забавя строежа на „Бъкингам“ с още половин година и не забравяйте, че всичко се случва по времето на Бюканан. Какво още трябва да стане, преди да започне да се замисля за положението си? Казвам ви, ако цената на акциите падне още, ще бъде изхвърлен, преди да му се даде възможност да се оттегли сам. Така че трябва сериозно да се замислите за заемането на мястото му. Може да не ви се отвори друга такава възможност.

— Дори Бюканан да си отиде, очевидният кандидат за мястото му е мисис Клифтън. Нейното семейство е основало фирмата, те все още държат двайсет и два процента от акциите и другите директори доста я харесват.

— Не се съмнявам, че е фаворитка, но фаворитите обикновено падат при първата пречка. Затова ви съветвам лоялно да подкрепяте сегашния председател, защото той може да се окаже с решаващия глас. — Мартинес се изправи. — Съжалявам, че трябва да ви напусна, но имам среща в банката за обсъждане точно на този въпрос. Звъннете ми довечера. Тогава ще имам интересни новини за вас.

— Добро утро, Кевин — каза Мартинес на шофьора си, след като се качи в „Ролс-Ройс“-а и се включиха в сутрешния трафик. — Момчетата ти свършиха чудесна работа на ферибота. Иска ми се да можех да видя физиономиите на онези при отварянето на контейнерите в „Харланд и Волф“. Какво следва по плана ви?

— Нищо, докато не платите стоте хиляди, които ни дължите.

— Нали точно затова отиваме в банката.

— Радвам се да го чуя — каза Рафърти. — Би било жалко да изгубите още един син толкова скоро след трагичната смърт на Бруно.

— Не ме заплашвай! — извика Мартинес.

— Не е заплаха — отвърна Рафърти, докато спираше на един светофар. — И само защото ви харесвам, ще ви позволя да изберете на кой от синовете ви да бъде позволено да оцелее.

Мартинес се облегна назад и не си отвори устата, докато колата не спря пред „Мидланд Банк“ в Сейнт Джеймс.

Всеки път, когато изкачваше стъпалата на банката, изпитваше чувството, че влиза в друг свят, който ясно му даваше да разбере, че мястото му не е в него. Тъкмо посегна към дръжката, когато вратата се отвори и на прага се появи млад мъж.

— Добро утро, мистър Мартинес. Мистър Ледбъри с нетърпение очаква да се види с вас. — И без да каже нито дума повече, поведе един от най-ценните клиенти на банката право към кабинета на директора.

— Добро утро, Мартинес — каза директорът, когато дон Педро влезе. — Времето е доста меко за сезона.

На Мартинес му бе нужно известно време да приеме, че когато един англичанин зареже обръщението „мистър“ и използва само фамилията ти, това е комплимент, защото те третират като равен. Но едва когато започнат да се обръщат към теб по име, можеш да се смяташ за техен приятел.

— Добро утро, Ледбъри — каза Мартинес. Все още не беше сигурен как точно да реагира на английската мания да се приказва за времето.

— Кафе?

— Не, благодаря. Имам друга среща в дванайсет.

— Разбирам. Както ни наредихте, продължихме да купуваме акции на „Барингтън“ веднага щом се появят на пазара. Както ви е известно, след като вече притежавате двайсет и два и половина процента от акциите на компанията, имате право да назначите още двама директори в борда, освен майор Фишър. Трябва обаче да посоча, че ако делът на акциите ви се увеличи на двайсет и пет процента, съгласно закона банката ще бъде задължена да съобщи на стоковата борса, че възнамерявате да купите цялата компания.

— Това е последното, което искам да правя — каза Мартинес. — Двайсет и два и половина процента са напълно достатъчни за целта ми.

— Отлично. В такъв случай са ми нужни само имената на двамата нови директори, които сте избрали да ви представляват в борда на „Барингтън“.

Мартинес извади от вътрешния си джоб плик и го подаде на директора. Ледбъри го отвори, извади формуляра и прочете имената. Макар че беше изненадан, не коментира, а само каза:

— Като ваш банкер трябва да добавя, че се надявам злощастните неуспехи, които сполетяха напоследък „Барингтън“, да не са проблем за вас в дългосрочен план.

— Никога не съм бил по-уверен в бъдещето на компанията.

— Радвам се да го чуя, защото купуването на такъв голям брой акции се отрази сериозно на капитала ви. Трябва да се надяваме, че цената няма да продължи да пада.

— Мисля, че скоро компанията ще излезе с изявление, което ще остави доволни както акционерите, така и финансовите среди.

— Това определено е добра новина. Има ли нещо друго, което да направя за вас?

— Да — каза Мартинес. — Бих искал да прехвърлите сто хиляди паунда в една сметка в Цюрих.

— Със съжаление трябва да съобщя на борда, че реших да се оттегля от поста председател.

Първоначалната реакция на колегите на Рос Бюканан беше шок и недоумение, бързо последвани от почти единодушни протести. Само един директор запази мълчание — единственият, който не бе изненадан от новината. Бързо стана ясно, че почти никой член на борда не иска оттеглянето на Бюканан. Председателят изчака всички да се успокоят и продължи:

— Трогнат съм от вашата лоялност, но съм длъжен да ви съобщя, че един от основните акционери ясно ми даде да разбера, че вече не се ползвам с доверието му. Напомни ми, при това напълно основателно, че съм заложил целия си авторитет на построяването на „Бъкингам“, което по негово мнение се е оказало в най-добрия случай зле премислено начинание, а в най-лошия — безотговорност. Вече пропуснахме първите два срока на етапите и разходите ни в момента са осемнайсет процента над предвидения бюджет.

— Което е още една причина да останете на мостика — обади се адмиралът. — Капитанът последен напуска кораба, когато се задава буря.

— В този случай мисля, че единствената ни надежда е аз да изоставя кораба, адмирале — отвърна Бюканан. Един-двама директори сведоха глави и Ема се уплаши, че с никакви думи няма да успее да накара Бюканан да размисли. — Според личния ми опит — продължи той — всеки път, когато се появят изпитания като тези, пред които сме изправени сега, се търси ново ръководство, което да реши проблема, при това бързо. — Огледа колегите си и добави: — Длъжен съм да кажа, че не мисля, че е нужно да търсите извън сегашните директори правилния човек, който да заеме мястото ми.

— Може би ако назначим мисис Клифтън и майор Фишър като съпредседатели, това би успокоило нервите на нашите господари на Скуеър Майл — предложи Анскот.

— Боя се, че ще видят това назначение такова, каквото е, Анскот — краткосрочен компромис. Ако в бъдеще на „Барингтън“ се наложи да заеме още пари, новият председател трябва да се обърне към банките не със свалена шапка, а с увереност, а това е най-важната дума в речника на финансистите.

— Рос — каза Ема, обръщайки се за първи път към Бюканан на малко име по време на заседание, — а ще помогне ли, ако ясно заявя, че семейството ми има пълна увереност във вашите способности и желае да останете на поста председател?

— Аз бих се трогнал, разбира се, но не и онези в Сити, които ще видят в това само един жест. Макар че на лично ниво, Ема, съм изключително благодарен за подкрепата ви.

— Винаги можете да разчитате и на моята подкрепа — обади се Фишър. — Ще бъда с вас до края.

— Точно това е проблемът, майоре. Ако не се оттегля, нещата спокойно могат да стигнат до края на тази велика компания във вида, в който я познаваме. А това не е нещо, което бих могъл да преглътна.

Председателят огледа присъстващите в очакване още някой да изрази мнението си, но всички като че ли бяха приели, че жребият вече е хвърлен.

— В пет следобед, след затварянето на фондовата борса, ще обявя, че подавам оставка като председател на борда на „Барингтън Шипинг“ поради лични причини. С ваше позволение обаче ще продължа да се занимавам с делата на компанията до назначаването на нов председател.

Никой не възрази. Заседанието приключи само след няколко минути и Ема не се изненада, когато видя Фишър бързо да напуска залата. Върна се след двайсетина минути и се присъедини към колегите си в трапезарията.

— Ще трябва да изиграете коза си — каза Мартинес, след като Фишър му докладва за заседанието на борда.

— И какъв е той?

— Вие сте мъж, а в страната няма публична компания, начело на която е жена. Всъщност малко компании имат жени в бордовете си.

— Ема Клифтън има навика да разчупва модела — напомни му Фишър.

— Може би. Но можете ли да посочите някой от колегите си, който не би могъл да преглътне идеята за жена председател?

— Не, но…

— Но?

— Знам, че Нолс и Анскот гласуваха против жени да бъдат допускани в „Ройъл Уайвърн Голф Клуб“ в дните, когато има мачове.

— Тогава им споменете как се възхищавате на принципната им позиция и добавете, че бихте направили същото, ако бяхте член на клуба.

— Направих го и съм член — каза майорът.

— Значи имате два гласа. Ами адмиралът? В края на краищата той е ерген.

— Възможно е. Помня, че се въздържа, когато името й бе предложено за първи път като член на борда.

— Значи възможен трети глас.

— Но дори те да гласуват за мен, това са само три гласа, а аз съм сигурен, че другите четирима директори ще подкрепят мисис Клифтън.

— Не забравяйте, че ще назнача още двама директори в деня преди заседанието. Така ще разполагате с шест гласа, което е повече от достатъчно везните да се наклонят във ваша полза.

— Не и ако Барингтън спечелят всички останали места в борда. Тогава пак ще ми трябва един глас, за да си осигуря победа, защото ако резултатът е равен, Бюканан несъмнено ще даде решителния си глас за мисис Клифтън.

— В такъв случай до следващия четвъртък ще трябва да имаме още един директор.

Двамата се умълчаха за известно време. Накрая Мартинес каза:

— Можете ли да се сетите за някой, който има малко свободни пари, дава си сметка колко евтини са акциите в момента и при никакви обстоятелства не би искал мисис Клифтън да е следващият председател на „Барингтън“?

— Да — без никакво колебание отвърна Фишър. — Познавам едно лице, което ненавижда Ема Клифтън повече и от мен. И което неотдавна получи голяма сума покрай развода си.

12

— Добро утро — каза Рос Бюканан. — И добре дошли на това извънредно заседание. В дневния ред има само една точка: избор на нов председател на „Барингтън Шипинг“. Искам да открия заседанието, като кажа, че за мен бе чест да служа като председател през последните пет години и че съжалявам, че трябва да се оттегля от поста. Но поради причини, които не е нужно да изтъквам отново, смятам, че е дошло време да освободя мястото, за да може да го заеме някой друг.

— Първото ми задължение — продължи той — е да представя акционерите, които се присъединиха към нас днес и които имат право на глас на извънредните общи заседания според устава на компанията. Един-двама от седящите около тази маса са познати на борда, докато други може би не са. От дясната ми страна е мистър Дейвид Диксън, главният изпълнителен директор, а отляво е мистър Филип Уебстър, секретарят на компанията. От лявата му страна е финансовият ни директор мистър Майкъл Карик. До него е контраадмирал Съмърс, а след него са мисис Клифтън, мистър Анскот, мистър Нолс, майор Фишър и мистър Добс, всичките редовни членове на борда. Днес към тях се включват представители на индивиди или компании, притежаващи голям дял от акциите на „Барингтън“. Това са мистър Питър Мейнард и мисис Алекс Фишър. И двамата са номинирани от майор Фишър, който сега представлява двайсет и два и половина процента от компанията.

Мейнард грейна, а Сюзан Фишър наведе глава и се изчерви, когато всички се обърнаха към нея.

— Семейство Барингтън и техните двайсет и два процента са представени от сър Джайлс Барингтън, депутат, и сестра му, доктор Грейс Барингтън. Другите двама, които отговарят на законните изисквания да гласуват, са лейди Вирджиния Фенуик — Вирджиния потупа Фишър по гърба, ясно показвайки на всички кого ще подкрепи, — а също и… — председателят погледна бележките си — мистър Седрик Хардкасъл, представляващ „Фартингс Банк“, която в момента държи седем и половина процента от акциите на компанията.

Всички се обърнаха да погледнат единствения човек, с когото не се бяха срещали до този момент. Той беше облечен в костюм с жилетка, бяла риза и доста износена синя копринена вратовръзка. Бе дребен и почти напълно плешив, ако не се броеше рехавият полукръг сива коса, която едва достигаше ушите му. Тъй като носеше очила с дебела рогова рамка, бе почти невъзможно да се определи възрастта му. Петдесет? Шестдесет? Може би дори седемдесет? Мистър Хардкасъл свали очилата и се видяха две стоманеносиви очи. Ема бе сигурна, че го е виждала и преди, но не можеше да си спомни къде.

— Добро утро, господин председател — каза той и тези четири думи бяха достатъчни да покажат от коя страна е.

— Да продължим по същество — каза Бюканан. — До шест вечерта вчера, когато бе крайният срок, за председателското място са издигнати две кандидатури — на мисис Ема Клифтън, предложена от сър Джайлс Барингтън и подкрепена от доктор Грейс Барингтън, и на майор Алекс Фишър, предложен от мистър Анскот и подкрепен от мистър Нолс. Сега двамата кандидати ще изнесат пред борда вижданията си за бъдещето на компанията. Най-напред давам думата на майор Фишър.

— Смятам, че ще е по-учтиво дамата да говори първа — каза Фишър и се усмихна топло на Ема.

— Много мило от ваша страна, майоре — отвърна Ема, — но предпочитам да се подчиня на решението на председателя и да ви оставя вие да говорите пръв.

Фишър като че ли се смути, но бързо се окопити. Събра бележките си, стана, огледа събралите се около масата и заговори:

— Господин председател, членове на борда. За мен е огромна чест, че изобщо сте помислили да издигнете кандидатурата ми за председател на „Барингтън Шипинг“. Аз съм роден и израсъл в Бристол и през целия си живот съм знаел за историята, традициите и репутацията на тази велика компания, станала част от богатото морско наследство на Бристол. Сър Джошуа Барингтън е легендарна фигура, а сър Уолтър, когото имах честта да познавам — Ема се изненада, освен ако под „познаване“ Фишър нямаше предвид, че го е виждал на някаква училищна реч преди трийсетина години, — беше човекът, който направи компанията публична и изгради репутацията й на една от водещите корабни институции не само в тази страна, но и в цял свят. Уви, това вече не е така, отчасти поради сина на сър Уолтър, сър Хюго, който просто не беше годен за тази работа. И макар че сегашният ни председател направи много за възстановяването на доброто име на фирмата, последните събития, не по негова вина, доведоха до загуба на увереност у някои от акционерите ни. — Фишър отново огледа лицата около масата. — Днес, колеги, трябва да решите кой е най-способен да се справи с тази криза на доверие. Предвид обстоятелствата смятам, че трябва да спомена препоръките си, когато стане дума за водене на битки. Служих на страната като млад лейтенант в Тобрук, битка, описана от Монтгомъри като една от най-кървавите в историята. Имах късмет да остана жив и бях награден за заслугите си на бойното поле.

Джайлс се хвана за главата. С голямо удоволствие би разказал на борда какво всъщност се бе случило, когато врагът се появи на северноафриканския хоризонт, но знаеше, че това няма да помогне на каузата на сестра му.

— Следващата ми битка бе, когато се изправих срещу сър Джайлс Барингтън като кандидат на консерваторите на последните общи избори — каза Фишър, наблягайки на думата „консерваторите“, тъй като му се струваше малко вероятно някой от присъстващите, с изключение на Джайлс да е гласувал някога за лейбъристи. — Изгубих борбата за място в парламента от Бристолското пристанище само с няколко гласа, при това след три поредни преброявания.

Този път той се усмихна Джайлс. На Джайлс му се искаше да скочи и да изтрие усмивката от лицето му, но някак успя да се сдържи.

— Затова спокойно мога да заявя, че съм преживявал победи и поражения и ако позволите да цитирам Киплинг, съм се отнасял към тези мошеници по един и същи начин.

— А сега — продължи той, — позволете да засегна някои от проблемите, пред които е изправена нашата изтъкната компания понастоящем. И ще наблегна върху думата „понастоящем“. Само преди година взехме важно решение и ще си позволя да напомня на борда, че тогава напълно подкрепих предложението на председателя за построяването на „Бъкингам“. Последваха обаче поредица нещастия. Някои от тях бяха неочаквани, други можеха да се предвидят, но всички те ни принудиха да изостанем от графика. В резултат на това за първи път в историята на компанията се наложи да се обърнем към банките за заем, за да се справим в тези неспокойни времена.

— Ако бъда избран за председател, смятам незабавно да направя три промени. — Замълча за по-голям ефект. — Първо, ще поканя мисис Клифтън за свой заместник, така че в Сити ясно да се знае, че семейство Барингтън остава напълно отдадено на бъдещето на компанията, както е било в продължение на повече от век.

Неколцина от присъстващите нададоха одобрителни възгласи и Фишър се усмихна на Ема за втори път, откакто бе влязъл в борда. Джайлс неволно се възхити на безочливостта на този човек, защото знаеше, че Ема не би и помислила да му върне комплимента, тъй като смяташе, че именно Фишър е виновникът за сегашните беди, и определено не би се съгласила да му става заместник.

— Второ — продължи Фишър, — ще отлетя за Белфаст още утре сутринта, ще седна с председателя на „Харланд и Волф“ сър Фредерик Ребек и ще предоговоря условията, като посоча, че неговата компания непрекъснато отказва да поеме отговорност за спънките при строежа на „Бъкингам“. И трето, ще наема най-добрата охранителна фирма, която да охранява оборудването, пращано в Белфаст от името на „Барингтън“, така че никога повече да не се допуснат саботажи като онзи на ферибота. В същото време ще сключа нови застрахователни полици, които нямат клаузи с много ситен шрифт. И накрая искам да добавя, че ако ми бъде оказана честта да стана ваш председател, ще започна да работя още от днес и няма да спра, докато „Бъкингам“ не бъде пуснат на вода и не започне да носи печалби срещу инвестицията ни в него.

Фишър седна сред аплодисменти, усмивки и одобрителни кимания. Още преди ръкоплясканията да затихнат Ема осъзна, че е допуснала тактическа грешка, като е оставила противника си да говори пръв. Той бе изложил повечето от собствените й точки и сега щеше да излезе, че тя в най-добрия случай е съгласна с него, а в най-лошия — че няма свои идеи. Много добре си спомни как Джайлс бе унизил същия този човек в Колстън Хол по време на избирателната кампания. Тази сутрин обаче в централата на „Барингтън“ беше влязъл друг човек и един поглед към брат й потвърди, че той също е изненадан.

— Мисис Клифтън — каза председателят, — бихте ли споделили идеите си с борда?

Ема се изправи неуверено. Грейс я окуражи с вдигнат палец, от което тя се почувства като християнка, която ще хвърлят на лъвовете.

— Господин председател, позволете първо да кажа, че виждате пред себе си човек, който с неохота се кандидатира за мястото ви, защото ако имах избор, щяхте да останете начело на компанията. Едва когато решихте, че нямате друга алтернатива, освен да се оттеглите, започнах да мисля дали да заема мястото ви и да продължа традицията на връзка на семейството ми с компанията. Нека започна с онова, което някои членове на борда вероятно смятат за мой най-голям недостатък — пола ми.

Забележката предизвика смях, който бе отчасти нервен, макар че Сюзан Фишър я погледна съчувствено.

— Писано ми е — продължи Ема — да бъда жена в мъжки свят и ако трябва да съм откровена, не мога да направя нищо по въпроса. Ще бъде проява на голяма смелост бордът да ме назначи за председател на „Барингтън“, особено предвид трудностите, пред които сме изправени сега. Но от друга страна, куражът и новаторството са точно нещата, от които се нуждае компанията днес. „Барингтън“ се намира на кръстопът и когото и да изберете днес, той трябва да избере в коя посока да продължи. Както знаете, когато бордът решаваше миналата година дали да строим „Бъкингам“, аз бях против предложението и гласувах по съответния начин. Затова смятам за редно да кажа на борда какво е сегашното ми становище по въпроса. Смятам, че не можем да мислим за връщане назад, тъй като това ще доведе до унизяване, а може би дори до крах на компанията. Бордът взе решение и сме длъжни пред акционерите да не се измъкваме и да стоварваме вината върху другите, а да направим всичко по силите си да наваксаме изгубеното време и да осигурим успеха си в дългосрочен план.

Погледна бележките си и повтори почти всичко, което съперникът й вече бе казал. Продължи нататък с надеждата, че естественият й ентусиазъм и енергичност ще надделеят над факта, че колегите й чуват едни и същи идеи и мнения за втори път.

Но когато стигна до заключителната част на речта си, вече усещаше, че бордът е започнал да губи интерес. Джайлс я бе предупредил, че днес може да се случи нещо неочаквано, и то наистина се случваше. Фишър бе готов за удар.

— Накрая бих искала да заявя, господин председател, че за тази Барингтън би била огромна чест да се присъедини към видните си предшественици начело на борда, особено във време, когато компанията е изправена пред истински трудности. Зная, че с ваша помощ ще мога да преодолея тези трудности и да възвърна доброто име на „Барингтън“, наред с репутацията й на компания с безупречна коректност и финансови успехи.

Седна с чувството, че оценката, която й дават присъстващите, е нещо като „Можеше да се представиш и по-добре“. Надяваше се Джайлс да е прав в другото свое предвиждане. Че всички около масата вероятно са решили как ще гласуват много преди свикването на заседанието.

След като кандидатите изложиха тезите си, дойде ред членовете на борда да изкажат своите мнения. Повечето искаха да се изкажат, но през следващия час не се чу нищо проникновено или оригинално и въпреки че отказваше да отговори на въпроса дали би назначила майор Фишър за свой заместник, Ема все още имаше чувството, че резултатът е на кантар. Докато думата не взе лейди Вирджиния.

— Искам само да споделя едно наблюдение, председателю — изгука тя и запърха с мигли. — Не вярвам, че жените са създадени да оглавяват бордове, да застават начело на трейдюниони, да строят луксозни лайнери и да осигуряват огромни суми от банкерите в Сити. Колкото и да се възхищавам на мисис Клифтън и всичките й постижения, смятам да подкрепя майор Фишър и мога само да се надявам, че тя ще приеме щедрото му предложение да бъде негов заместник. Дойдох тук без предубеждения и склонна да приема всичко, но за съжаление мисис Клифтън не оправда очакванията ми.

Ема нямаше как да не се възхити на дързостта й. Вирджиния явно бе наизустила всяка дума от изказването си много преди да влезе в заседателната зала и бе репетирала дори драматичните паузи, но въпреки това успя да създаде впечатлението, че никога не е смятала да се намесва до последния момент, когато не й е оставало друго, освен да сподели няколко непосредствени забележки. Ема се зачуди колко ли от присъстващите са се заблудили. Определено не и Джайлс, който гледаше бившата си жена така, сякаш му идеше да я удуши.

Само двама души не бяха изказали мнението си и председателят попита:

— Преди да пристъпим към гласуване, мисис Фишър или мистър Хардкасъл желаят ли да вземат думата?

— Не, господин председател, благодаря — отвърна Сюзан Фишър и наведе скромно глава.

Председателят погледна мистър Хардкасъл.

— Много мило от ваша страна, председателю — отговори Хардкасъл, — но искам само да кажа, че слушах с огромен интерес всички изказвания и особено тези на двамата кандидати и че, подобно на лейди Вирджиния, вече съм решил кого да подкрепя.

Фишър се усмихна на човека от Йоркшър.

— Благодаря, мистър Хардкасъл — каза председателят. — Ако няма други желаещи да вземат думата, време е членовете на борда да обявят решението си. — Замълча за момент, но никой не се обади. — Секретарят на компанията ще чете имената по списък. Бъдете така добри да кажете кой кандидат подкрепяте.

— Ще започна с изпълнителните директори, след което ще продължа с останалите членове на борда — каза Уебстър. — Мистър Бюканан?

— Няма да подкрепя нито единия, нито другия кандидат — каза Бюканан. — Ако обаче резултатът се окаже равен, ще се възползвам от прерогативите си на председател и ще дам гласа си за човека, който според мен следва да заеме мястото начело на борда.

В продължение на няколко безсънни нощи Рос се бе борил с въпроса кой да го наследи и накрая се бе спрял на Ема. Но силната реч на Фишър и не така убедителният отговор на Ема го бяха накарали да размисли. Все още не му даваше сърце да гласува за Фишър, така че бе решил да се въздържи и да остави колегите си да вземат решението. Въпреки това, ако резултатът се окажеше равен, щеше с неохота да подкрепи Фишър.

Ема не можа да скрие изненадата и разочарованието си от решението на Рос да не гласува. Фишър се усмихна и зачеркна името на председателя, което досега бе в колоната на Клифтън.

— Мистър Диксън?

— Мисис Клифтън — без колебание отвърна главният изпълнителен директор.

— Мистър Карик?

— Майор Фишър — каза финансовият директор.

— Мистър Анскот?

— Майор Фишър. — Ема остана разочарована, но не и изненадана, тъй като това означаваше, че Нолс също ще гласува против нея.

— Сър Джайлс Барингтън?

— Мисис Клифтън.

— Доктор Грейс Барингтън?

— Мисис Клифтън.

— Мисис Ема Клифтън?

— Няма да гласувам и ще се въздържа, председателю — каза Ема.

Фишър кимна одобрително.

— Мистър Добс?

— Мисис Клифтън.

— Лейди Вирджиния Фенуик?

— Майор Фишър.

— Майор Фишър?

— Ще гласувам за себе си, тъй като имам това право — каза Фишър и се усмихна през масата на Ема.

Себастиан хиляди пъти бе умолявал майка си да не се въздържа, тъй като беше сигурен, че няма абсолютно никакъв шанс Фишър да постъпи като джентълмен.

— Мисис Фишър?

Сюзан погледна председателя, поколеба се за момент и нервно прошепна:

— Мисис Клифтън.

Алекс обърна глава и зяпна изумено жена си. Този път обаче Сюзан не наведе глава. Вместо това погледна Ема и се усмихна. Ема, която бе не по-малко изненадана, сложи чавка до името й.

— Мистър Нолс?

— Майор Фишър — каза той без колебание.

— Мистър Мейнард?

— Майор Фишър.

Ема преброи чавките и кръстчетата в бележника си. Фишър водеше с шест на пет.

— Адмирал Съмърс? — каза секретарят на компанията.

Последва мълчание, което се стори на Ема цяла вечност, но продължи всъщност само няколко секунди.

— Мисис Клифтън — каза накрая той.

Ема ахна. Старецът се наведе към нея и прошепна:

— Никога не съм бил сигурен във Фишър и когато той гласува за себе си, разбрах, че съм бил прав от самото начало.

Ема не знаеше дали да се разсмее, или да го целуне, но секретарят на компанията прекъсна мислите й.

— Мистър Хардкасъл? — Отново всички насочиха вниманието си към единствения човек, за когото не знаеха нищо. — Ще бъдете ли така добър да ни запознаете с решението си?

Фишър се намръщи. Разполагаше с шест гласа. Ако Сюзан бе гласувала за него, гласът на Хардкасъл нямаше да е от значение, но въпреки това той бе уверен, че човекът от Йоркшър ще го подкрепи.

Седрик Хардкасъл извади носна кърпа от горния джоб на сакото си, свали очилата си и започна да ги бърше.

— Ще се въздържа и ще оставя на председателя, който познава и двамата кандидати много по-добре от мен, да реши кой е по-подходящият за негов заместник.

Докато новоизбраният председател заемаше мястото си начело на масата, Сюзан Фишър избута стола си назад и тихо се измъкна от заседателната зала.

Дотук всичко бе минало добре. Сюзан обаче знаеше, че следващият час ще е жизненоважен, ако искаше да довърши плана си. Алекс не я бе удостоил дори с дума, когато сутринта му предложи да го закара на заседанието, за да може да се съсредоточи върху речта си. Не му беше казала обаче, че няма да го кара и на връщане.

От известно време Сюзан бе приела мисълта, че бракът им е преструвка, и вече дори не си спомняше кога за последен път се бяха любили. Често се питаше защо изобщо се бе съгласила да се омъжи за този човек. Непрекъснатото напомняне на майка й, че ако не внимава, ще си остане на лавицата, не беше помогнало. Въпреки това сега тя смяташе да разчисти всичко по лавиците.

Алекс Фишър не можеше да се съсредоточи върху встъпителната реч на Ема и още се опитваше да измисли как ще обясни на дон Педро, че жена му е гласувала против него.

Първоначално Мартинес бе предложил Диего и Луис да го представляват в борда, но Алекс го бе убедил, че ако има нещо, което би уплашило директорите повече от мисълта за жена председател, това е мисълта, че някакъв чужденец купува компанията.

Реши, че просто ще каже на дон Педро, че Ема е спечелила гласуването, и ще пропусне факта, че собствената му жена не го е подкрепила. Не смееше и да си помисли какво ще стане, ако дон Педро случайно прочете протоколите.

Сюзан Фишър паркира пред Аркадия Меншънс, отключи входната врата, взе асансьора до третия етаж и влезе в апартамента. Отиде бързо в спалнята, клекна и извади изпод леглото два куфара. Извади от гардеробите шест рокли, два костюма, няколко поли и бална рокля, за която се зачуди дали ще облече отново някога. След това започна да отваря чекмеджетата едно по едно и да вади чорапи, бельо, блузи и пуловери, които почти напълниха първия куфар.

Когато се изправи, погледът й се спря върху акварела на Лейк Дистрикт, за който Алекс бе платил доста пари по време на медения им месец. Със задоволство откри, че се побира точно на дъното на втория куфар. Отиде в банята и взе цялата си козметика, халата си и няколко кърпи: напъха ги във всяко свободно място, останало в куфара.

В кухнята нямаше много неща, които да иска, освен сервиза „Уеджууд“, сватбен подарък от майката на Алекс. Уви внимателно всяка част в страници от „Дейли Телеграф“ и ги постави в две пазарски торби, които намери под мивката.

Остави обикновения зелен сервиз за чай, който никога не й бе харесвал особено, а и защото не беше останало място за него.

— Помощ — каза на глас, когато осъзна, че има още безброй неща, които иска да вземе, а куфарите вече бяха пълни.

Върна се в спалнята, качи се на един стол и свали стария училищен куфар на Алекс от гардероба. Замъкна го в коридора и го отвори.

На камината в кабинета имаше часовник на стойка, който според Алекс бил семейна ценност, както и три снимки в сребърни рамки. Тя махна снимките, скъса ги и прибра само рамките. С удоволствие щеше да вземе и телевизора, но той бе прекалено голям, пък и майка й не би одобрила.

След като секретарят на компанията закри заседанието, Алекс не отиде да обядва с колегите си, а бързо излезе от залата, без да говори с никого. Питър Мейнард го следваше по петите. Алекс бе получил от дон Педро два плика, във всеки от които имаше по хиляда паунда. Жена му със сигурност нямаше да получи петстотинте, които й бе обещал. Щом се озоваха в асансьора, Алекс извади единия плик от джоба си.

— Поне вие изпълнихте своята част от уговорката — каза той и подаде плика на Питър.

— Благодаря — отвърна Мейнард и прибра парите. — Но какво й стана на Сюзан? — добави той, докато вратата на асансьора се отваряше на партера.

Алекс не отговори.

Когато излязоха от сградата, Алекс не се изненада, че колата му не е на обичайното си място, но се озадачи, като видя, че там е паркиран друг автомобил.

Млад мъж с куфарче стоеше до предната врата на автомобила и щом забеляза Алекс, тръгна към него.

Накрая, изтощена от усилията, Сюзан влезе в кабинета на Алекс. Не очакваше да намери нещо, което си струва да добави към плячката си — имаше само още две рамки за снимки, сребърна и кожена, както и сребърно ножче за разрязване на писма, което му бе подарила за Коледа. Но тъй като ножчето бе всъщност само посребрено, тя реши да му го остави.

Времето изтичаше и Алекс скоро щеше да се върне. Но тъкмо когато се канеше да излезе, Сюзан забеляза дебел плик, върху който бе написано името й. Отвори го и не повярва на очите си. Вътре бяха петстотинте паунда, които Алекс й бе обещал, ако отиде на заседанието на борда и гласува за него. Тя бе изпълнила своята част от уговорката, или поне половината от нея, така че прибра парите в чантата си и се усмихна за първи път от началото на деня.

Затвори вратата на кабинета и бързо обиколи апартамента още веднъж. Беше забравила нещо, но какво? Да, разбира се. Втурна се в спалнята, отвори по-малкия шкаф и се усмихна отново, когато видя редиците обувки, останали от дните й като модел. Прибра ги всичките. Преди да затвори шкафа, погледът й спря върху спретнатата редица черни обувки и кожени алпинки, излъскани така, сякаш бяха готови за парад. Знаеше, че те са гордостта и радостта на Алекс. Всички бяха ръчно изработени от „Лоб“ от Сейнт Джеймс и, както той все й повтаряше, можели да издържат цял живот.

Сюзан взе лявата обувка от всеки чифт и я пусна в стария сандък на Алекс. Взе също по един десен пантоф и десен ботуш, след което затвори куфара и го закопча.

Накрая измъкна трите куфара и двете торби на площадката и затвори вратата на дома, в който никога нямаше да се върне.

— Майор Алекс Фишър?

— Да?

Младият мъж му подаде дълъг бежов плик.

— Поръчаха ми да ви предам това, сър. — И без да каже нито дума повече, се обърна, качи се в колата си и потегли. Цялата среща бе приключила за по-малко от минута.

Озадаченият Алекс нервно отвори плика и извади документ от няколко страници. Когато видя думите на първата страница: „Молба за развод: мисис Сюзан Фишър с/у майор Алекс Фишър“, коленете му се подкосиха и той се вкопчи в ръката на Мейнард, за да не падне.

— Какво става, стари друже?