Внимавай какво си пожелаваш

36

Понеделник, 8:53

Диего Мартинес си погледна часовника. Не можеше да си позволи да чака повече. Огледа пълния коридор, за да се увери, че стюарда го няма, отвори прозореца, завъртя дръжката отвън, отвори вратата и скочи от влака.

— Не можете да правите това! — извика някой.

Нямаше смисъл да си губи времето и да му казва, че вече го е направил.

Затича се към осветената гара и след около двеста метра перонът се появи пред него. Не можеше да види изумените лица на пътниците, които го гледаха от прозорците на вагоните, докато профучаваше покрай тях.

— Сигурно е въпрос на живот и смърт — предположи един от тях.

Без да спира да тича, Диего измъкна портфейла си и извади билета си много преди да стигне бариерата. Контрольорът го погледна.

— Казаха ми, че „Нощният шотландец“ ще пристигне най-малко след петнайсет минути.

— Къде е най-близкият телефон? — извика Диего.

— Ето там. — Контрольорът посочи редица червени кабини. — Не можете да ги пропуснете.

Диего се втурна през пълната чакалня, като вадеше монети от джоба на панталоните си. Спря пред шестте кабини. Три бяха заети. Той отвори вратата на едната свободна и провери дребните, но нямаше четири пенса, а само три.

— Прочетете новините! — чу глас наблизо.

Рязко се обърна, видя вестникарчето и се затича към него. Пререди дългата опашка и подаде на момчето половин крона.

— Искам едно пени.

— Веднага — каза момчето, което предположи, че господинът има спешна нужда да посети тоалетната, и бързо му даде едно пени.

Диего се втурна обратно към кабините и не чу вестникарчето да казва: „Рестото, сър“ и „Забравихте си вестника!“. Отвори вратата на първата кабина и бе посрещнат от надпис „НЕ РАБОТИ“. Напъха се в следващата, докато една стресната жена отваряше вратата. Вдигна слушалката, пъхна четирите пенса в черната кутия и набра СИТИ 416. Секунди по-късно чу сигнал за свободно.

— Вдигай, вдигай, вдигай! — извика той.

Най-сетне в слушалката прозвуча глас.

— „Кейпъл и компания“. С какво мога да ви помогна?

Диего натисна А и чу как монетите падат в кутията.

— Свържете ме с мистър Александър.

— Кой мистър Александър? А., Д. или У?

— Момент. — Диего остави слушалката върху апарата, извади от портфейла си визитката на мистър Александър и бързо взе отново слушалката. — Чувате ли ме?

— Да, сър.

— Дейвид Александър.

— В момента не е на разположение. Да ви свържа ли с друг брокер?

— Не, свържете ме незабавно с Дейвид Александър — настоя Диего.

— Но той разговаря с друг клиент.

— Тогава прекъснете разговора. Спешно е.

— Нямам право да прекъсвам разговори, сър.

— Можеш и ще го направиш, глупачке, освен ако не искаш от утре да си търсиш работа.

— За кого да предам? — попита разтрепераният глас.

— Просто ме свържи! — извика Диего.

Чу се изщракване, после глас:

— Чувате ли ме, мистър Хардкасъл?

— Не, не ви чува. Обажда се Диего Мартинес, мистър Александър.

— А, добро утро, мистър Мартинес. Обаждате се точно навреме.

— Кажете ми, че не сте продали акциите на „Барингтън“ на баща ми.

— Всъщност току-що го направих. Несъмнено ще се зарадвате да научите, че един клиент купи всички милион и двеста хиляди акции. При нормални обстоятелства това можеше да отнеме две, може би три седмици. И дори ги продадох с един шилинг над цената им при отварянето на борсата.

— За колко ги продадохте?

— За един паунд и девет шилинга. Нареждането е пред мен.

— Но те струваха два паунда и осем шилинга, когато борсата затвори в петък следобед!

— Така е, но явно е имало оживена търговия с акции на компанията през уикенда. Предположих, че ще сте в течение, и затова така се зарадвах, че успях да се освободя така бързо от тях.

— Защо не опитахте да се свържете с баща ми, за да го предупредите, че цената се е сринала? — изкрещя Диего.

— Баща ви ясно заяви, че няма да е на разположение през уикенда и че няма да се връща в Лондон до утре сутринта.

— Но когато видяхте, че цената пада, защо не използвахте здравия си разум и не изчакахте първо да говорите с него?

— Писмените инструкции на баща ви са пред мен, мистър Мартинес. Няма как да бъдат по-ясни. Цялото му дялово участие в „Барингтън“ трябва да бъде пуснато на пазара при отварянето на борсата днес сутринта.

— Чуйте ме добре, Александър. Нареждам ви да отмените продажбата и да върнете акциите му.

— Боя се, че не мога да го направя, сър. Трансакцията е уговорена и няма начин да се отмени.

— Документите оформени ли са?

— Не, сър, но това ще бъде направено преди края на работния ден.

— Тогава не ги оформяйте. Кажете на купувача, че е станала грешка.

— Сити не работи по този начин, мистър Мартинес. След като трансакцията е уговорена, няма връщане назад, в противен случай пазарът щеше да е в непрекъснат хаос.

— Казвам ви, Александър, отменете продажбата или ще съдя компанията ви за неизпълнение на нареждания.

— А аз ви казвам, мистър Мартинес, че ако го направя, ще бъда изправен пред Съвета на фондовата борса и ще изгубя лиценза си.

Диего смени тактиката.

— Акциите от член на семейство Барингтън или Клифтън ли бяха купени?

— Не, сър. Изпълнихме дословно инструкциите на баща ви.

— Тогава кой ги е купил?

— Председателят на уважавана йоркшърска банка от името на свой клиент.

Диего реши, че е време да опита друг подход, който винаги досега бе работил безотказно.

— Ако успеете да забутате някъде нареждането, мистър Александър, ще ви дам сто хиляди паунда.

— Ако го направя, мистър Мартинес, не само ще изгубя лиценза си, но и ще вляза в затвора.

— Парите ще са в брой, така че никой няма да разбере.

— Аз обаче знам — каза Александър. — И ще съобщя за този разговор на баща ми и брат ми на следващата среща на съдружниците. Искам да го кажа съвсем ясно, мистър Мартинес. Тази фирма вече няма да работи с вас, нито с друг член на семейството ви. Приятен ден, сър.

Връзката прекъсна.

— Коя новина да бъде първа, добрата или лошата?

— По принцип съм оптимист, така че да започнем с добрата.

— Успяхме. Вече сте горд собственик на един милион и двеста хиляди акции на „Барингтън Шипинг“.

— А лошата?

— Трябва ми чек за един милион седемстотин и четирийсет хиляди, но ще останете доволен да чуете, че акциите скочиха с четири шилинга, откакто ги купихте, така че вече сте направили добра печалба.

— Благодарен съм ви, Седрик. И както се разбрахме, ще покрия всички загуби, които сте претърпели през уикенда. Мисля, че е съвсем честно. И сега какво следва?

— Утре ще пратя в Гримсби един от младшите ни директори, Себастиан Клифтън, с всички бумаги за подписване. Тъй като става дума за голяма сума, предпочитам да не оставям документите на прищевките на пощенската служба.

— Ако става дума за брата на Джесика, нямам търпение да се срещна с него.

— Точно той е. Би трябвало да пристигне при вас утре по обед и след като подпишете всичко, ще се върне в Лондон.

— Кажете му, че подобно на вас му предстои чревоугодническо изживяване с най-добрата риба и пържени картофи на света, поднесени върху вчерашен „Гримсби Ивнинг Телеграф“. Определено няма да го водя в скъпи ресторанти с покривки и чинии.

— Щом беше добро за мен, ще бъде добро и за него — каза Седрик. — Очаквам с нетърпение да се видим идния понеделник на общото годишно събрание.

— Въпреки всичко ни остават още няколко проблема — каза Себастиан, след като Седрик затвори телефона.

— Какви по-точно?

— Макар че цената на акциите вече започна да се покачва, не бива да забравяме, че писмото на Фишър с оставката му ще бъде пратено на пресата в петък. Твърдението на член на борда, че компанията е изправена пред фалит, може да доведе до сриване на акциите.

— Това е една от причините утре да пътуваш за Гримсби — каза Седрик. — Фишър има среща с мен в дванайсет, а по това време ти ще се наслаждаваш на най-добрата риба и пържени картофи в страната, с грахово пюре като допълнително.

— А каква е другата причина? — попита Себастиан.

— Искам да си по-далеч, когато се срещна с Фишър. Присъствието ти може само да му напомни на чия страна съм всъщност.

— Той няма да е лесен противник — предупреди Себ. — Вуйчо ми Джайлс на няколко пъти се увери в това.

— Нямам намерение да се отнасям към него като към лесен противник — каза Седрик. — Тъкмо обратното. Някакви други проблеми?

— Три всъщност. Дон Педро Мартинес, Диего Мартинес и донякъде Луис Мартинес.

— Имам достоверна информация, че с тези тримата на практика е свършено. Дон Педро е изправен пред банкрут, Диего всеки момент може да бъде арестуван за опит за даване на подкуп, а Луис не е в състояние да издуха и носа си, ако баща му не му държи носната кърпичка. Според мен съвсем скоро ще видим тези трима господа да поемат на еднопосочно пътуване до Аржентина.

— Въпреки това имам чувството, че дон Педро ще опита да си отмъсти до последно, преди да си тръгне.

— Не мисля, че точно сега би посмял да припари до Барингтънови или Клифтънови.

— Не мислех за семейството си.

— Не е нужно да се безпокоиш за мен — каза Седрик. — Мога да се грижа за себе си.

— Не мислех и за вас.

— Тогава за кого?

— За Саманта Съливан.

— Не ми се вярва, че дори той ще е склонен да поеме такъв риск.

— Мартинес не мисли като вас…

Понеделник вечер

Дон Педро беше толкова бесен, че мина известно време преди да си възвърне дар слово.

— Как са успели да го направят? — остро попита той.

— След затварянето на борсата в петък и заминаването ми за Шотландия — каза Диего — някой е започнал да продава голям брой акции на „Барингтън“ в Ню Йорк и Лос Анджелис, а после и в Сидни след отварянето на тамошната борса, като се е отървал от последните няколко в Хонконг, докато всички ние сме спали.

— Спали във всяко едно отношение — каза дон Педро. Отново последва дълго мълчание и отново никой не посмя да наруши тишината. — И колко изгубих? — попита накрая той.

— Над един милион паунда.

— Разбра ли кой е продавал акциите? Защото се обзалагам, че е същият, който е изкупил моите тази сутрин на половин цена.

— Мисля, че е някакъв Хардкасъл, който беше на телефона, когато прекъснах разговора на Дейвид Александър.

— Седрик Хардкасъл — каза дон Педро. — Йоркшърски банкер, който членува в борда на „Барингтън“ и винаги подкрепя председателя. Ще съжалява.

— Татко, това не е Аржентина. Ти изгуби почти всичко, а и без това знаем, че властите само търсят повод да те депортират. Може би е време да сложиш край на тази вендета.

Диего видя полетялата към него ръка, но не трепна.

— Да не си посмял да казваш на баща си какво може и какво не може да прави. Ще замина тогава, когато поискам, а не по-рано. Ясно ли е? — Диего кимна. — Има ли друго?

— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че забелязах Себастиан Клифтън на Кингс Крос, когато се качих на влака, макар че беше доста далеч.

— Защо не провери?

— Защото влакът всеки момент щеше да замине и…

— Дори са се сетили, че не могат да продължат с плана си, ако не се качиш на влака. Умно — каза дон Педро. — Значи трябва да са имали и човек в „Гленливън“, който е следил всяка наша стъпка. Как иначе биха разбрали, че се връщаш в Лондон?

— Сигурен съм, че никой не ме проследи, когато напуснах хотела. Проверих на няколко пъти.

— Но явно някой е знаел, че си във влака. Прекалено съвпадение е, че точно в нощта, в която пътуваш ти, влакът закъснява с час и половина за първи път от години. Помниш ли да е ставало нещо необичайно по време на пътуването?

— Някаква курва, Кити, се опита да ме свали, после някой дръпна внезапната спирачка…

— Прекалено много съвпадения.

— По-късно я видях да си шепне с главния стюард, а той се усмихна и се отдалечи.

— Проститутка и стюард не могат да спрат сами „Нощният шотландец“ за час и половина. Не, на влака трябва да е имало някой с истинска власт, който да дърпа конците. — Отново последва дълго мълчание. — Мисля, че са се усетили, но този път ще се погрижа да не се усетят. За целта ще трябва да сме толкова добре организирани, колкото са и те.

Диего не изрази мнение. Разговорът се беше превърнал в монолог.

— Колко пари в брой са ми останали?

— Около триста хиляди при последната ми проверка — каза Карл.

— И художествената ми колекция снощи е била изложена за продажба. Агню ме увери, че би трябвало да ми донесе повече от милион. Значи все още имам предостатъчно ресурси да се справя с тях. Никога не забравяйте, че няма значение колко дребни сблъсъци губиш, стига да победиш в решителното сражение.

Диего сметна, че моментът не е подходящ да напомня на баща си кой от двамата генерали е изказал това мнение при Ватерлоо.

Дон Педро затвори очи, облегна се в креслото си и се умълча. Отново никой не посмя да прекъсне мислите му. Внезапно очите му се отвориха и той изпъна гръб.

— Сега слушайте внимателно — каза дон Педро и се обърна към по-малкия си син. — Луис, от теб искам да актуализираш досието на Себастиан Клифтън.

— Татко — започна Диего, — предупредиха ни…

— Млъквай. Ако не искаш да участваш в екипа ми, можеш да се пръждосаш още сега.

Диего не помръдна, но усети обидата по-силно и от плесника.

Дон Педро отново насочи вниманието си към Луис.

— Искам да знам къде живее, къде работи и кои са приятелите му. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с това?

— Да, татко — отвърна Луис.

Диего не се съмняваше, че ако брат му имаше опашка, щеше да я размахва.

— Диего — продължи дон Педро, обръщайки се към големия си син, — ти ще идеш в Бристол и ще посетиш Фишър. Не му казвай, че ще пътуваш, по-добре да го изненадаш. Сега е още по-важно в петък сутринта да връчи писмото с оставката си на мисис Клифтън, а след това да съобщи и на пресата. Искам бизнес редакторът на всеки национален вестник да получи копие и очаквам Фишър да бъде на разположение на всеки журналист, който реши да го интервюира. Вземи хиляда паунда. Нищо не съсредоточава Фишър по-добре от вида на пари в брой.

— Може вече да са го купили — предположи Диего.

— Тогава вземи две хиляди. — Дон Педро се обърна към най-верния си съюзник. — Карл, най-доброто съм запазил за теб. Вземи нощния влак до Единбург и открий онази курва. И когато го направиш, дай й нощ, която никога няма да забрави. Не ми пука как ще действаш, но искам да знам кой е направил така, че влакът да закъснее с час и половина. Ще се срещнем отново утре вечер. Така ще мога да мина през галерията на Агню и да видя как вървят продажбите. — Дон Педро помълча известно време и после добави: — Имам чувството, че за това, което съм наумил, ще са ни нужни много пари в брой.

37

Вторник сутрин

— Имам подарък за теб.

— Нека позная.

— Не, ще трябва да почакаш и да видиш.

— А, значи било от онези подаръци.

— Да, признавам, че всъщност още го нямам, но…

— Но след като си прекара добре с мен, ще трябва да почакам и да видя?

— Схващаш. Но в моя защита ще кажа, че се надявам да го взема днес от…

— „Тифани“?

— Ами, не…

— „Оспри“?

— Не точно.

— „Картие“?

— Това беше вторият ми избор.

— А какъв е първият?

— „Бингам“.

— „Бингам“ на Бонд стрийт ли?

— Не, „Бингам“ от Гримсби.

— И с какво са известни те? С диаманти? Кожи? Парфюми? — с надежда попита тя.

— С рибен пастет.

— Един или два буркана?

— Като начало един, тъй като тепърва предстои да видя как ще се развият отношенията ни.

— Предполагам, че това е горе-долу всичко, на което може да се надява едно уволнено от магазин момиче — каза Саманта, докато ставаше от леглото. — А само като си помисля, че си мечтаех да стана любовница.

— Това по-нататък, когато стана председател на борда на банката — отвърна Себастиан и я последва в банята.

— Може и да не съм склонна да чакам толкова дълго — предупреди го Саманта, докато заставаше под душа.

Понечи да дръпне завесата, но Себастиан се вмъкна при нея.

— Няма достатъчно място за двамата — каза тя.

— Някога да си се любила под душ?

— Почакай и ще видиш.

— Майоре, благодаря ви, че намерихте време да се срещнете с мен.

— Няма защо, Хардкасъл. И без това бях в Лондон по работа, така че времето съвпадна.

— Да ви предложа кафе, друже?

— Черно и без захар, благодаря — каза Фишър, докато се настаняваше от другата страна на бюрото.

Седрик натисна един бутон на телефона си.

— Мис Клъф, две черни кафета без захар и бисквити… Вълнуващи времена, Фишър, не мислите ли?

— Какво по-точно имате предвид?

— Кръщаването на „Бъкингам“ от кралицата майка следващия месец, разбира се. Както и първото плаване, което би трябвало да открие цяла нова ера пред компанията.

— Да се надяваме — каза Фишър. — Макар че все още има няколко трудности за преодоляване, преди да съм се убедил напълно.

— Което е и причината да поискам да поговорим, друже.

На вратата се почука и мис Клъф влезе в кабинета с поднос и две чаши кафе. Остави едната пред майора, а другата пред председателя, а между двете — чиния курабийки.

— Позволете да кажа направо колко съжалявам, че мистър Мартинес реши да продаде целия си дял в „Барингтън“. Питах се дали можете да хвърлите известна светлина върху решението му.

Фишър рязко остави чашата си в чинийката, като разля няколко капки.

— Нямах представа!

— Ужасно съжалявам, Алекс. Мислех, че ви е съобщил, преди да предприеме подобно крайно решение.

— Кога е станало?

— Вчера сутринта, веднага след отварянето на фондовата борса. Това е и причината да ви звънна. — Фишър приличаше на лисица, внезапно попаднала под светлината на приближаващи фарове. — Вижте, бих искал да обсъдя нещо с вас. — Фишър си остана все така втрещен, което позволи на Седрик да удължи агонията му още мъничко. — През октомври ще навърша шейсет и пет и макар да нямам намерението да се оттегля от поста си в банката, възнамерявам да се освободя от някои странични занимания, сред които и членството ми в борда на „Барингтън“.

Фишър напълно забрави за кафето и заслуша внимателно всяка дума на Седрик.

— Предвид това реших да се оттегля от борда и да направя място за някой по-млад.

— Съжалявам да го чуя — каза Фишър. — Винаги съм смятал, че внасяте мъдрост и благоразумие в дискусиите ни.

— Много мило от ваша страна. Точно затова исках да се видим.

Фишър се усмихна, чудейки се дали пък…

— Алекс, наблюдавах ви внимателно през последните пет години и останах силно впечатлен от лоялната ви подкрепа за председателя, особено като се има предвид, че когато се състезавахте срещу нея за председателското място, тя спечели единствено благодарение на решаващия глас на предишния председател.

— Никога не бива да позволяваме личните чувства да пречат на интересите на компанията.

— Аз самият едва ли бих могъл да се изразя по-добре, Алекс, поради което се надявах, че ще успея да ви убедя да заемете мястото ми в борда, след като вече няма да представлявате интересите на мистър Мартинес.

— Това е много щедро предложение, Седрик.

— Не, всъщност е доста егоистично, тъй като ако смятате, че можете да се справите, това ще гарантира стабилността и бъдещето както на „Барингтън“, така и на „Фартингс“.

— Да, разбирам.

— Освен хилядата паунда годишно, които получавате в момента като директор, „Фартингс“ ще ви плаща още толкова, за да представлявате интереса на банката. Но пък ще искам пълен доклад след всяко заседание на борда, което ще изисква да идвате в Лондон и да преспивате тук. Разбира се, всички разходи ще бъдат поети от банката.

— Това е изключително щедро от ваша страна, Седрик, но ще ми трябва малко време да си помисля — каза майорът, като явно се бореше с изникналия проблем.

— Разбира се, че ще ви трябва — съгласи се Седрик, който чудесно знаеше какъв е проблемът.

— Кога искате да знаете решението ми?

— До края на седмицата. Бих искал да решим въпроса преди общата годишна среща следващия понеделник. Първоначално смятах да помоля сина си Арнолд да ме замести, но това беше преди да си дам сметка, че може да се окажете на разположение.

— До петък ще съм решил.

— Много добре, Алекс. Веднага ще напиша писмо, потвърждаващо предложението, и довечера ще ви го пусна по пощата.

— Благодаря, Седрик. Определено ще го обмисля сериозно.

— Отлично. А сега няма да ви задържам повече, защото май казахте, че имате среща в Уестминстър, ако си спомням правилно.

— Точно така — каза Фишър, бавно стана и стисна ръката на Седрик, който го изпрати до вратата.

Седрик се върна при бюрото си, седна и започна да пише писмото си до майора, като се питаше дали предложението му няма да се окаже по-изкушаващо от онова, което несъмнено щеше да му направи Мартинес.

Червеният ролс-ройс спря пред галерия „Агню“ и дон Педро слезе и погледна витрината, където имаше портрет на мисис Кейтлин Нютън, прекрасната любовница на Тисо. Усмихна се, когато видя червената точка.

Усмивката му стана по-широка, след като влезе в галерията. Не от вида на толкова много великолепни картини и скулптури, а от изобилието червени точки до тях.

— Мога ли да ви помогна, сър? — попита жена на средна възраст.

Дон Педро се запита какво ли е станало с красивото момиче, което го беше посрещнало при предишното му идване в галерията.

— Искам да говоря с мистър Агню.

— Не съм сигурна дали е на разположение в момента. Може би аз ще мога да ви помогна.

— Ще бъде на разположение за мен — каза дон Педро. — В края на краищата това представление е мое — добави той и вдигна високо ръце, сякаш благославяше паство.

Жената бързо отстъпи назад и без нито дума повече почука на вратата на кабинета на мистър Агню и изчезна вътре. След секунди собственикът се появи и каза малко сковано:

— Добър ден, мистър Мартинес.

Дон Педро реши, че поведението му е проява на типичната английска сдържаност.

— Виждам, че продажбите вървят добре, но каква сума сте събрали дотук?

— Ако обичате да влезем в кабинета ми, за да поговорим насаме.

Дон Педро го последва през галерията, като броеше червените точки, но изчака вратата на кабинета да се затвори, преди да повтори въпроса си.

— Каква сума събрахте дотук?

— Малко над сто и седемдесет хиляди при откриването снощи, а днес сутринта се обади един джентълмен, за да запази двете картини на Бонар и Утрило, с които сумата със сигурност ще надхвърли двеста хиляди. Освен това от Националната галерия проявиха интерес към Рафаело.

— Добре, защото са ми нужни сто хиляди още сега.

— Боя се, че това е невъзможно, мистър Мартинес.

— Защо? Парите са си мои.

— Опитвам се да се свържа с вас от няколко дни, но вие бяхте на лов в Шотландия.

— Защо да не мога да си взема парите? — остро попита Мартинес. В тона му вече се долавяше заплаха.

— Миналия петък ни посети някой си мистър Ледбъри от „Мидланд Банк“ в Сейнт Джеймс. Дойде с техния юрист, който ни нареди да прехвърляме всички събрани суми от продажбата директно на банката.

— Няма правото да го прави. Тази колекция е моя.

— Показаха редовни документи, подписани от вас, според които цялата колекция, изброена творба по творба, е гаранция срещу взет заем.

— Но аз върнах заема вчера.

— Юристът се върна малко преди откриването вчера вечерта със съдебна заповед да не прехвърлям пари на никого, освен на банката. Трябва да посоча, мистър Мартинес, че в „Агню“ не обичаме да правим бизнес по този начин.

— Веднага ще взема писмо, което ви освобождава от нареждането. Когато се върна, искам да ми връчите чек за сто хиляди паунда.

— С нетърпение ще ви очаквам, мистър Мартинес.

Дон Педро излезе от галерията, без да му стисне ръката и без да каже нито дума повече. Закрачи енергично към Сейнт Джеймс, а лимузината го следваше на няколко метра.

Когато стигна банката, дон Педро влезе и тръгна право към кабинета на управителя, преди някой да успее да го попита кой е и с кого иска да се срещне. Не почука, а нахълта направо вътре. Мистър Ледбъри седеше зад бюрото си и диктуваше нещо на секретарката си.

— Добър ден, мистър Мартинес — каза Ледбъри, сякаш го беше очаквал.

— Вън — каза дон Педро на секретарката и тя бързо излезе, без дори да погледне управителя.

— Какви игрички играете, Ледбъри? Идвам от „Агню“. Отказват да ми дадат парите от продажбата на личната ми колекция и твърдят, че вие сте виновникът.

— Боя се, че колекцията вече не е ваша — каза Ледбъри. — И то от доста време. Явно сте забравили, че я прехвърлихте на банката, след като увеличихме овърдрафта ви за пореден път. — Отвори горното чекмедже на малък зелен шкаф и извади една папка.

— А парите от продажбата на акциите ми от „Барингтън“? Сумата възлиза на повече от три милиона.

— Което ви оставя с овърдрафт — Ледбъри прелисти няколко страници в папката — от седемстотин седемдесет и две хиляди четиристотин и петдесет паунда в края на работния ден вчера. За да не ви поставям отново в неудобно положение, позволете да ви напомня, че наскоро подписахте и лична гаранция, която включва къщата ви в провинцията и онази на Итън Скуеър четирийсет и четири. И трябва да ви уведомя, че ако продажбата на колекцията ви не покрие сегашния овърдрафт, ще се наложи да ви попитаме с кой от двата имота желаете да се простите най-напред.

— Не можете да го направите.

— Мога, мистър Мартинес, и ако се наложи, ще го направя. И следващия път, когато се видим — каза Ледбъри, докато вървеше към вратата, — бъдете така добър да си запишете час при секретарката ми. Позволете да ви напомня, че това е банка, а не казино. — Отвори вратата. — Приятен ден, сър.

Мартинес се изниза от кабинета на управителя, помъкна се по коридора и излезе навън. Ролс-ройсът го чакаше отпред. Мартинес се запита дали все още притежава колата.

— Закарай ме у дома — каза той.

Когато изкачиха Сейнт Джеймс, лимузината зави наляво, спусна се по Пикадили и продължи покрай гара Грийн Парк, от която излизаше поток хора. Сред тях имаше млад мъж, който пресече улицата, зави наляво и тръгна към Албъмаръл стрийт.

Когато влезе в „Агню“ за трети път за по-малко от седмица, Себастиан възнамеряваше да остане там само няколко минути, колкото да прибере картината на Джесика. Можеше да я вземе още когато полицията го върна при галерията, но тогава умът му беше зает изцяло от мисли за заключената в килията Сам.

И сега беше разсеян, но не от мисли за спасяването на бедстваща девица, а от превъзходните произведения на изкуството, които бяха изложени. Спря да се възхити на „Мадоната от Богота“, която бе негова за няколко часа, и се опита да си представи какво ли е да напишеш чек за 100 000 паунда и да знаеш, че няма да го отхвърлят.

Стана му смешно, че „Мислителят“ на Роден е бил оценен на 150 000 паунда. Много добре помнеше как дон Педро беше купил статуята в „Сотбис“ за 120 000, което беше истински рекорд за Роден по онова време. Но тогава дон Педро си бе мислил, че в статуята има осем милиона във фалшиви банкноти от по пет паунда. Точно тогава бяха започнали неприятностите за Себастиан.

— Добре дошли отново, мистър Клифтън.

— Боя се, че пак аз съм виновен. Забравих да взема картината на сестра си.

— Така е. Тъкмо помолих асистентката си да я донесе.

— Благодаря, сър — каза Себастиан.

Заместницата донесе опакованата картина и мистър Агню внимателно провери етикета, преди да я предаде на Себастиан.

— Да се надяваме, че този път не е Рембранд — не успя да се сдържи Себастиан.

Нито мистър Агню, нито асистентката му се усмихнаха.

— И не забравяйте уговорката ни — каза само мистър Агню.

— Ако не продам картината, а я подаря на някого, ще разваля ли уговорката ни?

— На кого смятате да подарявате?

— На Сам. Като начин да кажа, че съжалявам.

— Нямам възражения срещу това — каза Агню. — Подобно на вас, аз съм сигурен, че мис Съливан никога няма да помисли да я продава.

— Благодаря, сър — отвърна Себастиан. После погледна творбата на Рафаело и каза: — Един ден тази картина ще бъде моя.

— Надявам се — каза Агню. — Все пак по този начин си изкарваме парите.

Когато Себастиан излезе от галерията, беше такава приятна вечер, че реши да отиде до Пимлико и да даде на Сам нейния „почакай и ще видиш“ подарък. Докато вървеше през парка „Сейнт Джеймс“, си помисли за посещението си в Гримсби през деня. Беше харесал мистър Бингам. И фабриката му. И работниците. Истински хора, вършещи истинска работа, както се бе изразил Седрик.

На мистър Бингам му трябваха около пет минути да подпише всички документи по прехвърлянето на акциите и още половин час да погълнат двете порции най-вкусна риба и пържени картофи във вселената, поднесени върху вчерашен брой на „Гримсби Ивнинг Телеграф“. Малко преди Себ да си тръгне мистър Бингам му връчи буркан рибен пастет и го покани да пренощува в Мейбълторп Хол.

— Много мило от ваша страна, сър, но мистър Хардкасъл очаква да сложа документите на бюрото му преди края на работния ден.

— Добре, но имам чувството, че ще се виждаме по-често, след като вече съм член на борда на „Барингтън“.

— Нима сте член на борда, сър?

— Дълга история. Ще ви я разкажа, когато ви опозная по-добре.

Себастиан осъзна, че Боб Бингам е мистериозният човек, който не бива да се споменава до края на операцията.

С нетърпение очакваше да даде подаръка на Сам. Когато стигна жилищната й сграда, отвори входната врата с ключа, който му бе дала сутринта.

Мъж, скрит в сенките от другата страна на улицата, си записа адреса. Тъй като Клифтън бе влязъл със свой ключ, мъжът прие, че това е домът му. На вечеря щеше да каже на баща си кой е купил акциите на „Барингтън“, името на йоркшърската банка, извършила трансакцията, и домашния адрес на Себастиан Клифтън. Дори какво е обядвал. Спря такси и каза да го откара на Итън Скуеър.

— Спри! — извика Луис, скочи от таксито, изтича до вестникарчето и грабна броя на „Лондон Ивнинг Нюз“. Прочете напечатаното с големи букви заглавие „Жена в кома след скачане от „Нощният шотландец“ и се усмихна. После се върна в таксито.

Явно някой друг също бе изпълнил нареждането на баща му.

38

Сряда вечер

Секретарят на кабинета беше обмислил всички промени и имаше чувството, че най-сетне е измислил идеалния начин да се справи и с четиримата с един-единствен удар.

Сър Алън Редмейн вярваше във върховенството на закона. В края на краищата това бе основата на всяка демокрация. Всеки път, когато го питаха, сър Алън се съгласяваше с Чърчил, че демокрацията има своите недостатъци като форма на управление, но като цяло е най-доброто, което може да се измисли. Ако зависеше от него обаче, той самият би предпочел добронамерена диктатура. Проблемът бе, че диктаторите по природа не са добронамерени. Подобно качество просто не се вписваше в длъжностната им характеристика. По негово мнение най-близкото нещо до добронамерен диктатор, с което разполагаше Великобритания, бе секретарят на кабинета.

Ако това беше Аржентина, сър Алън просто щеше да нареди на полковник Скот-Хопкинс да убие дон Педро Мартинес, Диего Мартинес, Луис Мартинес и със сигурност Карл Лунсдорф, с което щеше да приключи случая. Но подобно на много други секретари на кабинета преди него, трябваше да направи компромис и да се задоволи само с едно отвличане, две депортирания и банкрут, който щеше да остави жертвата без друг избор, освен да се прибере в родината си и никога да не помисли да се връща отново тук.

При нормални обстоятелства сър Алън щеше да изчака нещата да минат по законния си ред. За съжаление ръката му бе принудена да действа не от друг, а от самата кралица майка.

Сутринта беше прочел в бюлетина на двора, че Нейно Величество е благоволила да приеме поканата на председателя на борда на „Барингтън Шипинг“ мисис Хари Клифтън да кръсти новопостроения „Бъкингам“ по обяд на 21 септември, понеделник. Така на сър Алън му оставаха само няколко седмици да изпълни плана си, тъй като нямаше никакви съмнения, че дон Педро Мартинес е намислил за онази дата нещо различно от кръщелна церемония.

Очертаваха се напрегнати дни и първият му ход бе да се погрижи Карл Лунсдорф да бъде елиминиран от уравнението. Последното му престъпление на „Нощният шотландец“ беше жалко и достойно за презрение дори по неговите стандарти. Диего и Луис Мартинес можеха да изчакат реда си, тъй като той вече разполагаше с предостатъчно доказателства, за да арестува и двамата. И беше сигурен, че щом бъдат пуснати под гаранция преди съда, двамата незабавно ще избягат от страната. Полицията щеше да бъде инструктирана да не ги задържа на летището, тъй като двамата щяха добре да си дават сметка, че никога няма да се върнат във Великобритания, освен ако не искат да лежат дълго зад решетките.

Те можеха да почакат. Това обаче не се отнасяше за Карл Ото Лунсдорф, както бе пълното му име според акта за раждане.

Макар че от показанията на главния стюард бе съвсем ясно, че Лунсдорф е изхвърлил посред нощ от прозореца на влака — сър Алън прелисти страницата — известната проститутка мис Кити Парсънс, нямаше как да се сдобият с неоспорими доказателства срещу бившия офицер от СС, докато горката жена беше в кома. Въпреки това колелата на правосъдието щяха да се завъртят.

Сър Алън не се интересуваше особено от коктейлни партита и макар че получаваше по десет покани на ден за какво ли не, от градинско парти на кралицата майка до „Роял Бокс“ в Уимбълдън, в девет от случаите поставяше в горния десен ъгъл на поканата параф „Не“ и оставяше секретарката да измисли приемливо извинение. Но когато получи покана от Външно министерство за парти по случай пристигането на новия израелски посланик, сър Алън написа „Да, ако съм свободен“.

Секретарят на кабинета не гореше от особено желание да се среща с новия посланик, когото познаваше от минали посещения като член на няколко делегации. На партито обаче щеше да има гост, с когото искаше да поговори на четири очи.

Сър Алън излезе от кабинета си на Даунинг стрийт малко след шест и отиде до сградата на Външно пеша. След като поздрави новия посланик и размени любезности с неколцина други, които искаха да се подмажат, тръгна уверено сред тълпата с чаша с ръка, докато не зърна целта си.

Симон Визентал бъбреше с главния равин. Сър Алън се присъедини към тях, изчака търпеливо сър Израел Броди да започне разговор със съпругата на посланика, след което обърна гръб на тълпата, за да покаже ясно, че не иска да бъде прекъсван.

— Доктор Визентал, позволете да споделя колко се възхищавам на кампанията ви за издирване на нацисти, участвали в холокоста. — Визентал леко се поклони. — Питам се — продължи секретарят на кабинета, снишавайки глас, — дали името Карл Ото Лунсдорф ви говори нещо?

— Лейтенант Лунсдорф беше един от най-близките помощници на Химлер — каза Визентал. — Работеше като разпитващ офицер от СС в личния му екип. Имам безброй документи за него, сър Алън, но се боя, че той е избягал от Германия няколко дни преди съюзниците да влязат в Берлин. Според последните сведения живее в Буенос Айрес.

— Мисля, че ще го откриете малко по-близко — каза тихо сър Алън.

Визентал се наведе към него и заслуша съсредоточено.

— Благодаря, сър Алън — каза той, след като секретарят на кабинета му предаде нужната информация. — Ще се заема незабавно.

— Ако мога да помогна с нещо, неофициално, разбира се, знаете къде да ме намерите — каза секретарят на кабинета, докато към тях се присъединяваше председателят на „Приятели на Израел“.

Сър Алън остави празната си чаша на един поднос, отхвърли предложената му наденичка на клечка, пожела лека нощ на новия посланик и се върна на Даунинг стрийт 10. Там отново прегледа плана си, за да се увери, че е изпипал и най-малката подробност. Много добре осъзнаваше, че най-големият му проблем ще е времето, особено ако искаше да арестува и двамата в деня след изчезването на Лунсдорф.

Когато най-сетне приключи — малко след полунощ — секретарят на кабинета за пореден път реши, че все пак би предпочел добронамерената диктатура.

Майор Алекс Фишър сложи двете писма на бюрото си едно до друго — неговото с оставката от борда на „Барингтън“ и онова от Седрик Хардкасъл, което бе пристигнало сутринта и му предлагаше възможност да продължи ролята си на член на борда. Плавен преход, както го описваше Хардкасъл, с дългосрочни перспективи.

Мъчеше се да претегли всички за и против двете алтернативи. Дали да приеме щедрото предложение на Седрик и да запази мястото си в борда с доход 2000 паунда годишно плюс разходите и всички възможности да преследва и други интереси?

Ако обаче се оттеглеше от борда, дон Педро му беше обещал 5000 паунда в брой. Като цяло предложението на Хардкасъл беше по-привлекателното. Но оставаше въпросът с отмъщението на дон Педро, ако Фишър се отметне от сделката в последния момент. Случилото се с мис Кити Парсънс беше повече от показателно.

На вратата се почука. Това изненада Алекс, тъй като не очакваше никого. Изненадата му стана още по-голяма, когато отвори и се озова лице в лице с Диего Мартинес.

— Добро утро — каза Алекс, сякаш го беше очаквал. — Влизайте — добави, понеже не знаеше какво друго да каже. Заведе Диего в кухнята, тъй като не искаше неканеният му гост да вижда двете писма на бюрото в кабинета. — Какво ви води в Бристол? — попита той и понеже помнеше, че Диего не пие, напълни чайника с вода и го сложи да заври.

— Баща ми ме помоли да ви предам това — каза Диего и сложи на масата дебел плик. — Не е нужно да ги броите. Това са двете хиляди, които поискахте като аванс. Можете да приберете останалите в понеделник, след като връчите писмото с оставката.

Страхът се оказа по-силен от алчността. Алекс взе плика и го прибра във вътрешния си джоб, но не благодари.

— Баща ми ме помоли също да ви напомня, че очаква да сте на разположение на журналистите, след като подадете оставката си в петък сутринта.

— Разбира се — каза Фишър. — Щом връча писмото на мисис Клифтън — още му беше трудно да я нарича председател, — ще пратя телеграмите, както сме се разбрали, ще се прибера вкъщи и ще седя в кабинета си, готов да отговарям на всички позвънявания.

— Добре — каза Диего. Чайникът вече завираше. — Е, ще се видим в понеделник следобед на Итън Скуеър и ако пресата отрази благоприятно общото годишно събрание — или по-скоро неблагоприятно — с усмивка се поправи той, — ще получите останалите три хиляди.

— Кафе?

— Не. Предадох ви парите и съобщението на баща ми. Той просто искаше да е сигурен, че не сте размислили.

— Защо ще си мисли подобно нещо?

— Нямам представа. Но не забравяйте — каза Диего и хвърли поглед към снимката на мис Кити на първата страница на „Телеграф“, — че ако нещо се обърка, няма да съм аз онзи, който ще се качи на следващия влак за Бристол.

След като Диего си тръгна, Алекс се върна в кабинета, скъса писмото на Седрик Хардкасъл и го пусна в кошчето. Не беше необходимо да отговаря. Хардкасъл щеше да разбере в събота, когато прочете писмото му с оставка в националните вестници.

Хапна в „Карвардин“ и прекара остатъка от следобеда в уреждане на няколко по-дребни задължения с различни местни търговци, някои от които бяха отдавна просрочени. Когато се прибра, провери плика и установи, че все още разполага с 1265 паунда в чисто нови петачки; очакваха го и още 3000 в понеделник, ако пресата покаже достатъчен интерес към историята му. Остана да лежи буден и да преповтаря някои от изказванията, за които се надяваше, че ще накарат журналистите да оближат устни. „Боя се, че „Бъкингам“ ще потъне още преди да е потеглил на първото си плаване. Избирането на жена за председател на борда беше безразсъден риск и не вярвам, че компанията ще успее да се възстанови от него. Разбира се, че продадох всичките си акции, все пак предпочитам малка загуба сега, отколкото студен душ по-късно.“

На следващата сутрин след безсънната нощ Алекс се обади в кабинета на председателя и си уговори среща в десет сутринта в петък. Прекара остатъка от деня в чудене дали е взел правилното решение, но знаеше, че ако се отметне сега, след като е взел парите от дон Педро, следващият почукал на вратата му ще е Карл — а Карл нямаше да дойде в Бристол, за да му даде останалите три хиляди.

Въпреки това Алекс започваше да подозира, че може би е направил най-голямата грешка в живота си. Трябваше да обмисли всичко по-добре. След излизането на писмото му във вестниците шансовете му да седне в някой борд щяха да бъдат нулеви.

Запита се дали наистина е твърде късно да промени решението си. Ако разкажеше всичко на Хардкасъл, той дали щеше да му даде хиляда паунда в аванс, за да върне парите на Мартинес? Най-добре беше да му се обади още утре сутринта. Алекс сложи чайника и включи радиото. Не слушаше внимателно, докато не чу името Кити Парсънс. Усили звука, за да чува по-добре.

— Говорител на „Бритиш Рейлуейс“ потвърди, че мис Парсънс е умряла през нощта, без да излезе от кома.

39

Четвъртък сутрин

И четиримата си даваха сметка, че не могат да започнат операцията, освен ако не вали. Знаеха също, че няма нужда да го следят, тъй като всеки четвъртък той пазаруваше в „Хародс“, а той никога не променяше навиците си.

Ако в четвъртък валеше, той щеше да остави палтото и чадъра си в гардероба на магазина на партера. След това щеше да посети два отдела — тютюневия, където щеше да вземе кутия от любимите пури на дон Педро „Монтекристо“, и хранителния, за да купи провизии за уикенда. Въпреки че се бяха подготвили много добре, всичко трябваше да бъде изпълнено с точност до част от секундата. Имаха обаче едно преимущество — човек винаги можеше да разчита на един германец, че ще спазва графика.

Малко след 10:00 Лунсдорф излезе от Итън Скуеър 44. Беше облечен в дълго черно палто и носеше чадър. Погледна към небето, отвори чадъра и закрачи целеустремено към Найтсбридж. Не беше ден за зяпане на витрините. Лунсдорф вече беше решил, че ако продължава да вали и след като купи всичко необходимо, ще вземе такси обратно до Итън Скуеър. Те се бяха подготвили дори за това.

Щом влезе в „Хародс“, той тръгна право към гардероба и подаде чадъра и палтото на жената зад щанда, която му връчи малък диск с номер. След това мина покрай парфюмерията и бижутата и спря при тютюна. Никой не го следеше. След като купи обичайната кутия пури, продължи към хранителните стоки и прекара там четирийсет минути, през които напълни няколко торби. Върна се в гардероба малко след единайсет, погледна навън и видя, че вали като из ведро. Запита се дали портиерът ще успее да му спре такси. Остави торбите и подаде номера на жената. Тя изчезна в задното помещение и след малко се върна с дамски розов чадър.

— Това не е мое — каза Лунсдорф.

— Ужасно съжалявам, сър — смутено отвърна жената и бързо се върна отзад.

Когато най-сетне се появи, носеше лисица.

— Това да ви изглежда мое? — заядливо попита Лунсдорф.

Тя се върна отново и когато се появи, носеше яркожълта непромокаема шапка с покривало за врата.

— Да не са ви избирали с конкурс за глупост? — извика Лунсдорф.

Гардеробиерката се изчерви и се вцепени като парализирана. До нея се появи някаква по-възрастна жена.

— Извинявам се, сър. Може би ще е най-добре да дойдете и да ми покажете палтото и чадъра си — каза тя и вдигна преградата, отделяща служителите от клиентите.

Лунсдорф я последва в задното помещение и му потрябваха само няколко секунди да види палтото си, окачено в средата на закачалката. Тъкмо се навеждаше да вземе чадъра си, когато нещо го фрасна в тила. Коленете му се подгънаха и той рухна на пода, а трима мъже изскочиха измежду дрехите и се хвърлиха върху него. Ефрейтор Кран сграбчи ръцете му и бързо ги върза отзад, сержант Робъртс натика парцал в устата на Лунсдорф, а капитан Хартли му върза глезените.

След секунди се появи полковник Скот-Хопкинс: носеше зелена ленена куртка и буташе голям кош за пране. Вдигна капака и тримата напъхаха Лунсдорф вътре. Макар да беше сгънат на две, той едва се побра. Капитан Хартли хвърли отгоре му палтото и чадъра, Кран затвори капака и закопча ремъците.

— Благодаря, Рейчъл — каза полковникът, докато гардеробиерката държеше преградата вдигната, за да могат да изкарат коша навън.

Ефрейтор Кран излезе на Бромптън Роуд пръв, следван плътно от Робъртс. Полковникът не спря нито за миг, а продължи да бута коша към микробус на „Хародс“, който чакаше пред входа с отворени задни врати. Хартли и Робъртс вдигнаха коша, който се оказа по-тежък, отколкото очакваха, и го натовариха вътре. Полковникът седна до Кран отпред, а Хартли и Робъртс скочиха отзад и затвориха вратата.

— Да тръгваме — каза полковникът.

Кран изкара микробуса в централното платно и се включи в сутрешния трафик, който бавно се влачеше по Бромптън Роуд към А4. Знаеше много добре накъде да кара, защото беше правил тренировки предишния ден — нещо, за което полковникът винаги настояваше.

След четирийсет минути приближиха оградата на изоставено летище и Кран светна два пъти с фаровете. Почти не му се наложи да намалява скоростта, тъй като порталът се отвори веднага. Той продължи по пистата, където ги чакаше товарен самолет с познатия отличителен знак в синьо и бяло и със спусната рампа.

Хартли и Робъртс отвориха задната врата на микробуса и скочиха на пистата още преди ефрейторът да спре напълно. Кошът за пране беше свален, избутан по рампата и натоварен в самолета. Хартли и Робъртс слязоха спокойно, скочиха в микробуса и бързо затвориха след себе си.

Полковникът следеше зорко всичко. Благодарение на секретаря на кабинета нямаше да е нужно да обяснява на бдителни митничари какво има в коша и каква е дестинацията на полета. Върна се на мястото си до шофьора. Двигателят още работеше и Кран бързо потегли, докато полковникът затваряше вратата в движение.

Когато микробусът излезе на пътя, самолетът вече рулираше. Не го видяха как излита, защото се движеха на изток, а самолетът отлиташе на юг.

След четирийсет минути микробусът на „Хародс“ се намираше обратно на мястото си пред магазина. Цялата операция бе продължила малко повече от час и половина. Доставчикът чакаше колата си на тротоара. Закъсняваше, но щеше да навакса изгубеното време през следобедната смяна, без шефът му да разбере каквото и да било.

Кран слезе и му подаде ключовете.

— Благодаря, Джоузеф — каза той и стисна ръка на бившия си колега от САС.

Хартли, Кран и Робъртс се върнаха по различни маршрути до Челси Баракс, а полковник Скот-Хопкинс влезе в „Хародс“ и се насочи направо към гардероба. Двете гардеробиерки още бяха на местата си.

— Благодаря, Рейчъл — каза той, свали униформената куртка на магазина, сгъна я и я сложи на тезгяха.

— За мен беше удоволствие, полковник — отвърна старшата гардеробиерка.

— Мога ли да попитам какво направихте с покупките на джентълмена?

— Ребека предаде торбите му в отдела за изгубени вещи. Такава е политиката на компанията, когато не знаем дали клиентът ще се върне, или не. Запазихме обаче това за вас — каза тя и извади някакъв пакет изпод щанда.

— Много мило от ваша страна, Рейчъл — каза той, докато вземаше кутията „Монтекристо“.

Самолетът бе посрещнат от цяла делегация, която търпеливо изчака спускането на рампата.

Четирима млади войници влязоха вътре, изкараха безцеремонно коша за пране и го оставиха пред председателя на комисията по посрещането. Един офицер пристъпи напред, разкопча ремъците и вдигна капака. В коша се бе свил насинен мъж с вързани ръце и крака.

— Махнете парцала от устата му и го развържете — каза мъжът, който бе очаквал този момент почти двайсет години. Не каза нито дума повече, докато мъжът не дойде достатъчно на себе си, за да излезе от коша и да стъпи несигурно на асфалта. — Не сме се срещали досега, лейтенант Лунсдорф — каза Симон Визентал, — но ми позволете пръв да ви посрещна с добре дошъл в Израел.

Не си стиснаха ръцете.

40

Петък сутрин

Дон Педро още беше замаян. Толкова много неща се бяха случили за толкова малко време.

Бе събуден в пет от силно настоятелно блъскане по вратата и остана озадачен защо Карл не е отворил. Предположи, че някое от момчетата се връща след бурна нощ и си е забравило ключа. Стана, облече халата си и слезе долу с намерението да обясни на Диего или Луис какво точно е мнението му за събуждане в такъв ранен час.

Щом отвори вратата, няколко полицаи нахълтаха в къщата, изтичаха горе и арестуваха Диего и Луис, които спяха в леглата си, позволиха им да се облекат и ги качиха в една чакаща кола.

Защо Карл не се притичваше на помощ? Или бяха арестували и него?

Дон Педро изтича горе и отвори вратата на стаята на Карл. Леглото му беше недокоснато. Той слезе бавно в кабинета си и набра домашния телефон на адвоката си, като ругаеше и удряше с юмрук по бюрото, докато чакаше някой да вдигне.

Най-сетне му отговори сънен глас и заслуша внимателно, докато клиентът описваше несвързано случилото се. След минута мистър Евърард се разбуди окончателно и спусна единия си крак на пода.

— Ще ви се обадя веднага щом разбера къде са откарани и в какво са обвинени — каза той. — Не казвайте на никого нито дума за станалото, докато не се чуем.

Дон Педро продължи да удря с юмрук бюрото и да крещи ругатни, но никой не го слушаше.

Първото позвъняване бе от „Ивнинг Стандарт“.

— Не коментирам! — изрева дон Педро и тресна слушалката. Продължи да следва съвета на адвоката и даде същия рязък отговор на „Дейли Мейл“, „Мирър“, „Експрес“ и „Таймс“. Дори нямаше да вдига телефона, ако не очакваше така отчаяно новини от Евърард.

Адвокатът най-сетне се обади малко след осем да му каже къде са задържани Диего и Луис, като през следващите няколко минути обясняваше колко сериозни са обвиненията.

— Ще поискам да ги пуснат под гаранция, макар че изобщо не съм оптимист — каза той.

— Ами Карл? — попита дон Педро. — Казаха ли ви къде е и в какво е обвинен?

— Отричат да знаят каквото и да било за него.

— Продължете да търсите — нареди дон Педро. — Все някой трябва да знае къде е.

В девет часа Алекс Фишър облече двуреден костюм на тънко райе, сложи си вратовръзката на полка и обу чисто нови черни обувки. Слезе в кабинета си и прочете още веднъж писмото с оставката, преди да запечати плика и да го адресира до мисис Хари Клифтън, „Барингтън Шипинг“, Бристол.

Помисли си какво трябва да направи през следващите два дни, ако иска да изпълни уговорката с дон Педро и да си гарантира останалите три хиляди паунда. Първо трябваше да бъде в офиса на „Барингтън Шипинг“ в десет часа, за да връчи писмото на мисис Клифтън. След това щеше да посети два местни вестника, „Бристол Ивнинг Поуст“ и „Бристол Ивнинг Уърлд“, и да даде на редакторите копия от оставката си. Не за първи път негово писмо щеше да се появи на първа страница.

Следващата му спирка щеше да е пощата, където щеше да прати телеграми до редакторите на всички национални вестници с простото съдържание „Майор Алекс Фишър подава оставка от борда на „Барингтън Шипинг“ и призовава за оставката на председателя, тъй като се бои, че компанията е изправена пред банкрут“. След това щеше да се върне у дома и да чака при телефона. Вече беше подготвил отговори за всички най-вероятни въпроси.

Излезе малко след 9:30 и се включи в бавния натоварен трафик към пристанището. Не изгаряше от нетърпение да връчи писмото на мисис Клифтън; възнамеряваше да се държи уклончиво и да си тръгне бързо, подобно на куриер, който трябва да достави документи за развод.

Вече беше решил да закъснее няколко минути и да я накара да чака. Докато минаваше през портала, внезапно осъзна колко ще му липсва това място. Включи Би Би Си, за да чуе последните новини. Полицията арестувала трийсет и седем рокери в Брайтън и ги обвинила в нарушаване на обществения ред; Нелсън Мандела започнал да излежава доживотната си присъда в затвор в Южна Африка; двама мъже били арестувани на Итън 44… Той стигна паркинга и изключи радиото. Итън 44…? Побърза да включи радиото отново, но новината бе минала и се наложи да слуша подробности за сблъсъците между младежките групи в Брайтън. Лично Алекс винеше правителството, задето беше отменило задължителната казарма.

— Водачът на Африканския национален конгрес Нелсън Мандела започна да излежава доживотната присъда за саботаж и заговор за сваляне на правителството в Южна Африка.

— Повече никой няма да чуе за този кучи син — убедено каза Алекс на глас.

— Лондонската полиция нахлу в къща на Итън Скуеър в ранните часове на деня и арестува двама души с аржентински паспорти. По-късно днес те ще бъдат изправени пред съда в Челси…

Дон Педро излезе от Итън Скуеър 44 малко след 9:30 и бе посрещнат от залп от светкавици, които едва не го ослепиха, докато търсеше относителната анонимност на някое такси.

След петнайсет минути, когато таксито спря пред мировия съд в Челси, дон Педро бе посрещнат от още повече обективи. Проби си път през тълпата репортери до зала № 4, без да спира и без да отговаря на въпросите им.

Когато влезе в залата, мистър Евърард бързо отиде при него и започна да му обяснява процедурата, която предстоеше. След това се спря подробно върху обвиненията и призна, че изобщо не е уверен, че момчетата ще бъдат пуснати под гаранция.

— Някакви новини за Карл?

— Не — отвърна Евърард. — Никой не го е виждал или чувал, откакто е тръгнал за „Хародс“ вчера сутринта.

Дон Педро се намръщи и седна на първия ред, а Евърард се върна на масата на защитата. В другия край седеше младок в къса черна мантия и проверяваше някакви документи. Дон Педро усети искрица надежда, щом това бе най-добрият избор на обвинението.

Нервен и изтощен, той огледа почти празната зала. От едната страна бяха накацали неколцина журналисти с отворени бележници и извадени химикалки, подобно на глутница хрътки, очакващи да се нахвърлят върху ранена лисица. Зад тях, в дъното на залата, седяха четирима мъже, които позна веднага. Подозираше, че те знаят много добре къде е Карл.

Отново погледна напред към служителите, които проверяваха дали всичко е на мястото си преди появяването на единствения човек, който можеше да открие процедурата.

Часовникът удари десет и в залата влезе висок слаб мъж с дълга черна мантия. Двамата юристи се изправиха и се поклониха почтително. Магистратът отвърна на поздрава им и зае мястото си в центъра на издигнатия подиум.

След като се настани, той бавно огледа залата. Дори да беше изненадан от необичайния брой журналисти за сутрешното заседание, не го показа с нищо. Кимна на секретаря, настани се удобно на стола си и зачака. След секунди в залата влезе първият ответник и зае мястото си. Дон Педро впери поглед в Луис. Вече беше решил какво трябва да направи, ако момчето бъде пуснато под гаранция.

— Прочетете обвинението — каза съдията на секретаря.

Секретарят се поклони, обърна се към ответника и заговори гръмко.

— Луис Мартинес, обвинен сте в това, че сте влезли с взлом в частно жилище и по-точно в апартамент номер четири на Глийб Плейс дванайсет, Лондон, в нощта на шести юни шейсет и четвърта година, където сте унищожили няколко вещи, собственост на мис Джесика Клифтън. Как пледирате, виновен или невинен?

— Невинен — измънка ответникът.

Съдията си записа отговора в бележника си, а защитата стана от мястото си.

— Да, мистър Евърард — каза съдията.

— Ваша Чест, клиентът ми е човек с безупречен характер и репутация и тъй като това е първото му нарушаване на закона и е с чисто съдебно минало, той иска да бъде пуснат под гаранция.

— Мистър Дъфийлд — обърна се съдията към младия мъж в другия край на масата. — Имате ли някакви възражения срещу искането на защитата?

— Нямам възражения, Ваша Чест — отвърна обвинителят, като едва се надигна от мястото си.

— В такъв случай определям гаранция от хиляда паунда, мистър Евърард. — Съдията си записа още нещо в бележника. — Клиентът ви ще се яви в съда да отговори на обвиненията на двайсет и втори октомври в десет часа сутринта. Разбрахте ли, мистър Евърард?

— Да, Ваша Чест, много съм ви задължен — отвърна адвокатът с поклон.

Луис слезе неуверено от банката на обвиняемия. Евърард му кимна към баща му и Луис седна до него на първия ред. Двамата не размениха нито дума. Секунди по-късно се появи Диего, воден от полицай. Зае банката на обвиняемия и зачака прочитането на обвинението.

— Диего Мартинес, обвинен сте в опит за подкуп на брокер от Сити, с което сте нарушили закона. Как пледирате, виновен или невинен?

— Невинен — твърдо заяви Диего.

Мистър Евърард бързо скочи на крака.

— Това, Ваша Чест, също е първо провинение без предишни престъпвания на закона, така че отново без колебание ще поискам освобождаване под гаранция.

Мистър Дъфийлд стана от мястото си и още преди съдията да успее да го попита, заяви:

— Короната няма възражения за пускане под гаранция в този случай.

Евърард беше озадачен. Защо обвинението се отказваше от битка? Всичко се оказваше твърде лесно. Или пропускаше нещо?

— В такъв случай определям гаранция от две хиляди паунда — каза съдията. — Ще прехвърля случая във Върховния съд. Датата за разглеждане на делото ще бъде определена в съответствие с графика на съда.

— Благодаря, Ваша Чест — каза Евърард.

Диего слезе от банката на обвиняемия и отиде при баща си и брат си. Без да разменят нито дума, тримата бързо напуснаха залата.

Минаха през ордата фотографи и излязоха на улицата, без да отговарят на настоятелните въпроси на журналистите. Диего спря минаващо такси. Тримата се настаниха мълчаливо на задната седалка и продължиха да мълчат, докато дон Педро не затвори входната врата на Итън Скуеър 44 и не се събраха в кабинета.

През следващите два часа обсъждаха какви възможности са им останали. Малко след пладне решиха как да действат и незабавно се заеха с работа.

Алекс изскочи от колата и почти изтича в сградата. Взе асансьора до най-горния етаж и бързо тръгна към кабинета на председателя. Секретарката, която явно го очакваше, го въведе веднага.

— Ужасно съжалявам за закъснението — каза леко задъханият Алекс.

— Добро утро, майоре — отвърна Ема, без да става от стола си. — Секретарката ми каза само, че сте се обадили вчера и че искате да ме видите, за да обсъдим някакъв важен личен въпрос. Естествено, запитах се за какво ли може да става дума.

— Няма за какво да се безпокоите — каза Алекс. — Просто сметнах, че трябва да ви кажа, че въпреки различията ни в миналото смятам, че бордът едва ли би могъл да има по-добър председател в тези трудни времена и че съм горд да работя с вас.

Ема не отговори веднага. Опитваше се да проумее какво го е накарало да промени решението си.

— Наистина имахме различия в миналото, майоре — каза тя, все още без да му предлага да седне. — Така че се боя, че в бъдеще ще се наложи бордът да се оправя някак без вас.

— Може би не — с топла усмивка отвърна Алекс. — Явно не сте чули новината.

— Каква новина?

— Седрик Хардкасъл ме помоли да заема мястото му в борда, така че всъщност нищо не се е променило.

— В такъв случай явно вие не сте чули новината. — Ема взе писмо от бюрото. — Неотдавна Седрик продаде всичките си акции в компанията и се оттегли като директор, така че вече няма право на място в борда.

— Но той ми каза… — заекна Алекс.

— Със съжаление приех оставката му и смятам да му пиша, за да му кажа колко съм благодарна за вярната му и безрезервна служба на компанията и колко трудно ще е да му намерим заместник в борда. Ще добавя послепис, че се надявам да го видя на церемонията по кръщаването на „Бъкингам“, както и да пътува с нас на първото плаване до Ню Йорк.

— Но… — отново почна Алекс.

— Докато във вашия случай, майор Фишър — каза Ема, — тъй като мистър Мартинес също продаде целия си дял в компанията, нямате друг избор, освен да се оттеглите от директорското място. И за разлика от Седрик, с радост ще приема оставката ви. Работата ви през годините бе вредна и ръководена от желание за мъст. Ще си позволя да добавя, че нямам желание да ви виждам на церемонията и че със сигурност не сте поканен на първото плаване. Честно казано, компанията ще се справя много по-добре без вас.

— Но аз…

— И ако оставката ви не бъде на бюрото ми до пет следобед, ще бъда принудена да изляза с изявление, че вече не сте член на борда.

Дон Педро отиде до сейфа, който вече не бе скрит зад картина, въведе шестцифрения код, завъртя шайбата и отвори тежката врата. Извади два паспорта без печати и дебела пачка чисто нови банкноти от по пет паунда, която раздели поравно между синовете си. Малко след пет часа Диего и Луис излязоха поотделно от къщата и тръгнаха в различни посоки: знаеха, че следващия път ще се видят или зад решетките, или в Буенос Айрес.

Дон Педро остана сам в кабинета да обмисля останалите му възможности. В шест часа включи вечерните новини, като очакваше да преживее унижението да види как напуска тичешком съда със синовете си, преследван от журналисти. Водещата новина обаче не беше от Челси, а от Тел Авив и в нея не фигурираха Диего и Луис, а лейтенант Карл Лунсдорф от СС, който беше поведен пред камерите в затворническа униформа и с окачена на врата табелка с номер.

— Още не съм победен, копелета такива! — извика дон Педро към екрана.

Виковете му бяха прекъснати от настойчиво чукане на вратата. Той си погледна часовника. Момчетата бяха излезли преди по-малко от час. Да не би някой от тях вече да бе арестуван? Можеше да се досети кой от двамата е задържаният. Дон Педро излезе от кабинета, прекоси салона и предпазливо отвори вратата.

— Трябваше да се вслушате в съвета ми, мистър Мартинес — каза полковник Скот-Хопкинс. — Но вие не го направихте и сега лейтенант Лунсдорф ще бъде съден като военнопрестъпник. Така че не ви съветвам да посещавате Тел Авив, макар да признавам, че бихте представлявали интерес като свидетел на защитата. Синовете ви са на път за Буенос Айрес и за тяхно добро се надявам никога повече да не стъпват в страната, защото ако направят тази глупост, със сигурност няма да си затворим очите за втори път. Колкото до вас, мистър Мартинес, определено се задържахте тук прекалено дълго и смятам, че е време също да заминете за родината си. Да кажем, в рамките на следващите двайсет и осем дни? Ако не се вслушате и този път в съвета ми… е, да се надяваме, че няма да се срещнем отново.

С тези думи полковникът му обърна гръб и изчезна в здрача.

Дон Педро затръшна вратата и се върна в кабинета си. Остана да седи зад бюрото си повече от час. Накрая вдигна телефона и набра номер, който не му бе позволено да си запише и бе предупреден, че може да използва само веднъж.

Когато му вдигнаха на третото иззвъняване, не се учуди, че никой не заговори.

— Трябва ми шофьор — каза само дон Педро.