Внимавай какво си пожелаваш

13

Във влака обратно за Лондон Седрик Хардкасъл отново си помисли как бе станало така, че се оказа на заседанието на борда на корабна компания в Бристол.

Всичко бе започнало, когато си счупи крака.

Почти четирийсет и пет години Седрик беше водил живот, който дори местният викарий би описал като безупречен. През това време си бе изградил репутация на честен, почтен и благоразумен човек.

След като завърши гимназията на Хъдърсфийлд на петнайсет, Седрик постъпи на работа при баща си във „Фартингс Банк“, на ъгъла на главната улица, където човек не можеше да си отвори сметка, ако не е роден и израсъл в Йоркшър. На всеки служител още от първия ден на работното място набиваха в главата философията на банката: „Погрижи се за пенитата и паундовете ще се погрижат сами за себе си“.

На трийсет и четири Седрик стана най-младият директор на клон в историята на банката и баща му, който си остана чиновник на гише, се пенсионира точно навреме, за да не му се налага да се обръща към сина си със „сър“.

Седрик беше поканен да влезе в борда на „Фартингс“ няколко седмици преди четирийсетия си рожден ден и всички сметнаха, че не след дълго банката на графството ще му стане тясна и той ще продължи към лондонското Сити. Не и Седрик обаче. В края на краищата той бе на първо място и най-вече човек от Йоркшър. Беше се оженил за Берил, момиче от Батли, и синът им Арнолд беше заченат по време на почивка в Скарбъро и роден в Кийли. Ако искаш синът ти да постъпи на работа в банката, задължително условие бе той да е роден в графството.

Когато Бърт Ентуисъл, председателят на борда на „Фартингс“, умря от инфаркт на шестдесет и три, не беше нужно да се гласува, за да се реши кой ще заеме мястото му.

След войната „Фартингс“ стана една от онези банки, които често се описваха на финансовите страници на националните вестници като „узрели за купуване“. Седрик обаче имаше други планове и въпреки няколкото предложения от големи институции, които бяха отхвърлени без никакви дискусии, се зае да развива банката и да открива нови клонове, така че в рамките на няколко години именно „Фартингс“ беше сред поглъщащите. Три десетилетия наред Седрик беше влагал всички свободни пари от бонуси и дивиденти в акции на банката, така че на шестдесетия си рожден ден беше не само председател на борда, но и мажоритарен акционер с 51 % от акциите на „Фартингс“.

На шестдесет, когато повечето мъже започват да мислят за оттегляне, Седрик бе начело на единайсет клона в Йоркшър, имаше присъствие в лондонското Сити и определено не търсеше кой да го замести на председателското място.

Ако имаше някакво разочарование в живота си, то бе синът му Арнолд. Момчето се бе представило добре в гимназията на Лийдс, но след това се разбунтува и отиде в Оксфорд, вместо да се възползва от стипендията, предложена му от университета в Лийдс. По-лошото бе, че не искаше да постъпва при баща си във „Фартингс“, а предпочиташе да се обучава като адвокат, при това в Лондон. Така Седрик нямаше на кого да остави банката.

За първи път в живота си се замисли върху предложението за поглъщане от „Мидланд“. Предлагаха му сума, която щеше да му позволи да прекара остатъка от живота си в игра на голф в Коста дел Сол, да се разхожда по пантофи, да пие „Хорликс“ и да си ляга в удобното легло към десет. Но явно никой освен Берил не разбираше, че за Седрик Хардкасъл банката не бе само негова работа, но и хоби, и докато притежаваше повече от половината акции на „Фартингс“, голфът, пантофите и питиетата можеха да изчакат още няколко години. Така че той каза на жена си, че предпочита да опъне петалата зад бюрото си, отколкото на голф площадката.

И наистина се оказа, че едва не опъна петалата една вечер, докато пътуваше обратно към Йоркшър. Но дори той не беше предполагал колко много ще се промени животът му, когато попадна в автомобилна катастрофа на А1 една късна петъчна вечер. Беше уморен след серия продължителни заседания в централния офис на банката в Сити и би трябвало да остане в апартамента си в Лондон за през нощта, но винаги предпочиташе да кара до Хъдърсфийлд и да прекарва уикенда с Берил. Беше заспал на волана и следващото, което си спомняше, бе как се буди в болница с гипсирани крака — единственото общо, което имаше с младежа в съседното легло.

Себастиан Клифтън бе въплъщение на всичко, което Седрик не одобряваше. Надут южняк, който не показваше никакво уважение, недисциплиниран, с мнение за всичко — и което бе най-лошото, като че ли смяташе, че светът му е длъжен, защото живее в него. Седрик незабавно попита старшата сестра дали не може да бъде преместен в друго отделение. Мис Пъдикомби отказа, но посочи, че има три свободни стаи. Седрик си остана в общото помещение — не обичаше да харчи пари на вятъра.

През последвалите седмици затвор Седрик не можеше да каже със сигурност кой от двамата оказа по-голямо влияние върху другия. Отначало безкрайните въпроси на момчето за банковото дело му лазеха по нервите, докато накрая не се предаде и с неохота му стана нещо като наставник. Когато старшата сестра го попита, Седрик беше принуден да признае, че момчето не само е изключително умно, но и че никога не ти се налага да му казваш нещо по два пъти.

— Не се ли радвате, че не ви преместих? — подразни го тя.

— Е, чак да се радвам… — отвърна Седрик.

Ролята му на наставник на Себастиан вървеше с два бонуса. Седрик много си падаше по ежеседмичните посещения на майката и сестрата на момчето — две страхотни дами, които си имаха свои собствени проблеми. Не му отне много време да се досети, че Джесика не би могла да е дъщеря на мисис Клифтън, и когато Себастиан в крайна сметка му разказа цялата история, Седрик отбеляза само, че е време някой да й каже истината.

Стана ясно също, че мисис Клифтън е изправена пред някаква криза в семейния си бизнес. Всеки път, когато идваше на свиждане на сина си, Седрик се обръщаше на другата страна и се преструваше на заспал, докато слушаше всяка разменена между двамата дума — с благословията на Себастиан.

Джесика често заобикаляше леглото му, за да може да скицира новия си модел, което означаваше, че Седрик трябваше да лежи със затворени очи.

Понякога на свиждане идваха и бащата на Себастиан Хари Клифтън, вуйчо му Джайлс и леля му Грейс. Посещенията им помогнаха на Седрик да добави нови парчета в пъстроцветния пъзел, който бавно започваше да придобива форма. Не беше трудно да се досети какво целят Мартинес и Фишър, макар да не бе сигурен за мотивите им, отчасти защото дори Себастиан като че ли не знаеше отговора на този въпрос. Когато обаче се стигна до гласуването дали да започнат строителството на „Бъкингам“, Седрик смяташе, че инстинктът на мисис Клифтън, или онова, което наричат женска интуиция, може като едното нищо да се окаже верен. Затова провери правилника на компанията и каза на Себастиан, че тъй като притежава 22 % от акциите, майка му има право на трима представители в борда, което би трябвало да е повече от достатъчно, за да спре предложението. Мисис Клифтън не се вслуша в съвета му и изгуби с един глас.

На следващия ден Седрик купи десет акции на „Барингтън Шипинг“, за да могат да следят редовните заседания на борда. Достатъчни му бяха само няколко седмици да разбере, че Фишър се е прицелил в председателското място. Ако Рос Бюканан и мисис Клифтън имаха някаква обща слабост, тя бе наивната им вяра, че всеки ще спазва собствените си морални стандарти. Жалко, че майор Фишър нямаше стандарти, а дон Педро Мартинес — морал.

Седрик редовно преглеждаше „Файненшъл Таймс“ и „Економист“ в търсене на информация защо цената на акциите на „Барингтън“ е в режим на свободно падане. Ако пръст в това наистина имаше ИРА, както се намекваше в „Дейли Експрес“, то връзката би трябвало да е Мартинес. Седрик обаче не можеше да разбере защо Фишър е така склонен да участва в играта. Толкова много ли се нуждаеше от парите? Така че състави списък от въпроси, които Себастиан да задава на майка си при седмичните свиждания, и скоро стана толкова запознат с начина на работа на „Барингтън Шипинг“, колкото и всеки член на борда на компанията.

Когато се възстанови напълно и бе достатъчно здрав, за да го изпишат от болницата и да се върне на работа, Седрик бе взел две решения. Банката щеше да купи 7,5 % от „Барингтън Шипинг“, минималното количество акции, което му позволяваше да участва в заседанията на борда и да решава кой ще бъде следващият председател. Когато на следващия ден се обади на брокера си, с изненада откри колко много други хора също купуват акции на „Барингтън“, явно със същата цел. Така в крайна сметка му се наложи да плати малко повече, отколкото беше очаквал, и въпреки че това бе противно на обичайната му практика, трябваше да се съгласи с Берил, че начинанието определено му доставя удоволствие.

След няколко седмици като зрител с нетърпение очакваше да бъде представен на Рос Бюканан, мисис Клифтън, майор Фишър, адмирал Съмърс и другите. Второто му решение обаче се оказа с много по-големи последствия.

Малко преди Седрик да бъде изписан от болницата, Себастиан имаше посещение от наставника си в Кеймбридж. Мистър Паджет ясно даде да се разбере, че ако иска, Себастиан може да заеме мястото си в Питърхаус през следващия септември.

Едно от първите писма, които Седрик написа, когато седна зад бюрото си в Сити, бе предложение до Себастиан да работи през лятото във „Фартингс Банк“, преди да замине за Кеймбридж.

Рос Бюканан слезе от таксито няколко минути преди срещата си с председателя на „Фартингс“. В предния салон на Треднийдъл стрийт 127 го очакваше личният асистент на мистър Хардкасъл, който го заведе до кабинета на председателя на петия етаж.

Когато Бюканан влезе, Седрик стана от бюрото си, ръкува се топло с госта си и го поведе към едно от двете удобни кресла до камината. Йоркшърецът и шотландецът бързо установиха, че имат много общи интереси, сред които и загрижеността им за бъдещето на „Барингтън Шипинг“.

— Виждам, че цената на акциите се е покачила малко в последно време — каза Седрик. — Може би нещата започват да се успокояват.

— ИРА като че ли е изгубила интерес да тормози компанията на всяка крачка, което несъмнено е огромно облекчение за Ема.

— Възможно ли е да са престанали да им плащат? В края на краищата Мартинес трябва да е инвестирал значителна сума за купуването на двайсет и два и половина процента от акциите на компанията, за да наложи следващия председател на борда, в което се провали.

— Ако е така, защо просто не осребри чиповете си и не излезе от играта?

— Защото явно е инат, който отказва да признае поражение. Освен това не мисля, че е от типовете, които се свиват в ъгъла да си ближат раните. Трябва да приемем, че просто изчаква. Но какво точно?

— Не знам — каза Рос. — Този човек е загадка и почти невъзможен за разбиране. Зная само, че когато опрат до Барингтън и Клифтън, нещата стават лични.

— Това не е изненадващо, но може в крайна сметка да се окаже причина за краха му. Не би трябвало да забравя правилото на мафията — когато се наложи да убиеш противник, това трябва да е само бизнес, никога нещо лично.

— Не предполагах, че сте от мафията.

— Не се заблуждавайте, Рос. Йоркшър работи по правилата на мафията много преди италианците да отплават за Ню Йорк. Не убиваме противниците си, просто не им позволяваме да пресекат границата на графството.

Рос се усмихна.

— Всеки път, когато се натъкна на хлъзгав тип като Мартинес — продължи Седрик, който отново бе станал сериозен, — се опитвам да се поставя на негово място и да разбера какво точно се опитва да постигне той. Но в случая с Мартинес все още пропускам нещо. Надявах се, че може би ще сте в състояние да запълните липсващите места.

— Аз самият не зная цялата история — призна Рос, — но онова, което ми разказа Ема Клифтън, е достойно за роман на Хари Клифтън.

— Толкова много обрати ли? — каза Седрик, облегна се назад в креслото си и не го прекъсна, докато Рос не му разказа всичко, което знаеше за един търг в „Сотбис“, за статуя на Роден, натъпкана с осем милиона паунда фалшиви пари, и за автомобилна катастрофа, която така и не била обяснена задоволително.

— Напълно възможно е Мартинес да е прибягнал до тактическо отстъпление — заключи Рос. — Изобщо не съм убеден, че е напуснал бойното поле.

— Може би, ако ние с вас работим заедно — предложи Седрик, — ще успеем да покрием гърба на мисис Клифтън и да й позволим да се заеме с възстановяването на състоянието и репутацията на компанията.

— Какво имате предвид? — попита Бюканан.

— Ами, като начало се надявах, че ще се съгласите да влезете в борда на „Фартингс“ като редови член.

— Поласкан съм.

— Не би трябвало. Ще донесете на банката значителен опит в много области, сред които и корабната индустрия, а определено никой не може по-добре от вас да следи инвестицията ни в „Барингтън“. Какво ще кажете да си помислите и да ми кажете, когато стигнете до някакво решение?

— Няма нужда да мисля — отвърна Бюканан. — За мен е чест да вляза във вашия борд. Винаги съм имал голямо уважение към „Фартингс“. „Погрижи се за пенитата и паундовете ще се погрижат сами за себе си“ е философия, от която се възползват няколко други учреждения, чиито имена няма да назова.

Седрик се усмихна.

— А освен това — добави Бюканан — смятам „Барингтън“ за недовършена работа.

— Аз също — каза Седрик, стана, отиде до бюрото си и натисна един бутон. — Какво ще кажете да обядваме заедно в „Рулс“? Тъкмо ще ми обясните защо размислихте в последния момент и гласувахте за мисис Клифтън, макар че първоначално несъмнено сте възнамерявали да подкрепите Фишър.

За миг Бюканан бе поразен, но вцепенението му бе нарушено от почукване на вратата. Той вдигна очи и видя младежа, който го бе посрещнал в предния салон.

— Рос, май не познавате личния ми асистент.

14

Когато мистър Хардкасъл влезе, всички станаха. На Себастиан му бе нужно известно време да свикне с уважението, което служителите на „Фартингс“ несъмнено изпитваха към председателя. Но когато си лежал месеци наред до някого, виждал си го небръснат, по пижама и как пикае в подлога и си го слушал как хърка, е доста трудно да му се възхищаваш, макар че само дни след запознаването им Себастиан бе започнал да уважава банкера от Хъдърсфийлд.

Мистър Хардкасъл им махна да седнат и зае мястото си начело на масата.

— Добро утро, господа — започна той и погледна колегите си. — Свиках това заседание, защото банката получи необичайна възможност, която, стига да се използва правилно, може да отвори нов поток приходи, които да бъдат от полза за „Фартингс“ за години напред.

Вече беше успял да привлече вниманието на екипа си.

— Неотдавна към банката се обърна основателят и председателят на борда на японската инженерингова компания „Сони Интернешънъл“, която се надява да уреди краткосрочен заем от десет милиона паунда с фиксирана лихва.

Седрик направи пауза, за да огледа четиринайсетимата старши изпълнителни директори около масата. На лицата им се четяха емоции от целия спектър, като се започне с открито отвращение и се стигне до радостна възбуда от открилата се възможност. Седрик обаче беше приготвил много внимателно следващата част от изложението си.

— Войната приключи преди четиринайсет години. Въпреки това някои от вас може би все още смятат, както цветисто се изрази редакторът на „Дейли Мирър“ тази сутрин, че не бива дори да помисляме да работим с онези „мръсни войнолюбиви жълтури“. Един-двама от вас обаче сигурно са забелязали успеха на „Уестминстър“, когато подписаха договор за партньорство с „Дойче Банк“ за построяването на нов завод на „Мерцедес“ в Дортмунд. На нас ни се предлага подобна възможност. Искам да спра за момент и да помоля всеки от вас да си помисли как ли ще изглежда бизнесът след петнайсет години. Не днес и определено не преди петнайсет години. Дали ще продължаваме да показваме същите стари предразсъдъци, или ще продължим напред и ще прегърнем нов ред, който приема, че има ново поколение японци, които не бива да бъдат порицавани заради миналото. Ако някой в тази зала смята, че не може да се справи дори с идеята за бизнес с японците, защото това ще отвори болезнени рани, сега е времето да изрази ясно позицията си, защото без безусловната ви подкрепа това начинание няма надежди за успех. Последният път, когато изрекох тези думи, при това през зъби, беше през четирийсет и седма, когато най-сетне позволих на един ланкастърец да си открие сметка във „Фартингс“.

Леката вълна смях помогна за отпускане на напрежението, макар че Седрик не се съмняваше, че въпреки това ще срещне опозицията на един-двама старши служители и че някои от по-консервативните клиенти може дори да помислят дали да не прехвърлят сметките си в други банки.

— Засега мога само да ви кажа — продължи той, — че председателят на „Сони Интернешънъл“ и двама директори на компанията смятат да посетят Лондон след месец и половина. Те ясно дадоха да се разбере, че не сме единствената банка, към която се обръщат, но в същото време намекнаха, че засега сме предпочитаният им избор.

— Защо им е на „Сони“ изобщо да се свързват с нас, след като има няколко по-големи банки, които са специализирани в тази област? — попита Ейдриън Слоун, шеф на отдела за обмяна на валута.

— Може и да не повярвате, Ейдриън, но миналата година бях интервюиран от „Економист“ и на снимката, която ми бе направена в дома ми в Хъдърсфийлд, на заден план се вижда радиоапарат „Сони“. От подобни прищевки на съдбата се трупат състояния.

— Джон Кенет Галбрейт[3] — обади се Себастиан.

Намесата му бе посрещната с ръкопляскане от един-двама, които при нормални обстоятелства не биха и помислили да прекъснат председателя. В резултат Себастиан се изчерви — нещо много рядко за него.

— Хубаво е да се знае, че имаме поне един образован човек в залата — каза председателят. — И тъй, да се захващаме за работа. Ако някой иска да обсъди този въпрос насаме с мен, не е нужно да се обажда предварително, просто да дойде в кабинета ми.

Когато Седрик се върна в кабинета си, Себастиан бързо го последва и незабавно се извини за необмисленото си обаждане.

— Не е нужно, Себ. Всъщност ти помогна за разведряването на атмосферата и в същото време се издигна в очите на старшите служители. Да се надяваме, че това ще окуражи някои от тях да застанат на моя страна. Но сега да се захващаме с по-важните въпроси. Имам работа за теб.

— Най-сетне — каза Себастиан, на когото му беше дошло до гуша да придружава важните клиенти нагоре-надолу с асансьора и да затварят вратата в лицето му веднага щом стигнат до кабинета на председателя.

— Колко езика знаеш?

— Пет, ако броим английския. Ивритът ми обаче малко куца.

— Имаш месец и половина да научиш японски сносно.

— Кой ще решава дали е сносно?

— Председателят на борда на „Сони Интернешънъл“.

— Е, значи няма страшно.

— Джесика каза, че когато сте били на почивка в семейната ви вила в Тоскана, за три седмици си проговорил италиански.

— Да говориш един език не е същото като да го знаеш — отвърна Себастиан. — Пък и сестра ми има склонност да преувеличава — добави той, загледан в една скица на Седрик в болничното легло, озаглавена „Портрет на умиращ“.

— Не се сещам за друг кандидат — каза Седрик и му подаде един проспект. — В момента Лондонският университет предлага три курса по японски — за начинаещи, за напреднали и за много напреднали. Значи ще можеш да прекараш по две седмици във всеки.

Седрик бе така добър поне да се усмихне.

Телефонът на бюрото зазвъня. Седрик вдигна, слуша няколко секунди и каза:

— Джейкъб, радвам се, че отговаряш на обаждането ми. Исках да поговоря с теб за боливийския минен проект, защото зная, че си главният финансист…

Себастиан тихо излезе от кабинета.

— Протоколът е ключът за разбирането на японската психика — каза професор Марш, докато гледаше наредените една над друга редици изпълнени с очакване лица. — Той е точно толкова важен, колкото и овладяването на езика.

Себастиан бързо беше открил, че лекциите за начинаещи, напреднали и много напреднали се провеждат в различни часове от деня, което му позволяваше да присъства на петнайсет часа за една седмица. Това, наред с часовете, които трябваше да посвети на безброй книги и магнетофонни записи, означаваше, че почти не му остава време да се храни и спи.

Професор Марш вече беше свикнал да вижда един и същи младеж да седи на първия ред на лекциите му и яростно да си води бележки.

— Да започнем с поклона — каза професорът. — Важно е да се разбере, че поклонът в японските кръгове разкрива много повече, отколкото ръкостискането за британците. Няма различни видове ръкостискане, освен силно и слабо и в резултат на това ръкуването не разкрива общественото положение на двамата. Японците обаче си имат цял код, свързан с поклоните. Императорът, като стоящ най-високо в йерархията, е единственият, който не се покланя на никого. Ако се срещате с равен, и двамата кимате. — Професорът кимна премерено. — Но ако председателят на борда на компания има среща с изпълнителния директор, председателят кима едва-едва, докато директорът се покланя ето така, от кръста. Ако някой работник се срещне с председателя, трябва да се поклони много ниско, така че погледите им да не се срещат, като председателят може дори да не му отговори, а само да мине покрай него.

— Значи — каза Себастиан, след като се върна в банката следобед, — ако бях японец, а вие сте председател на борда, трябваше да се поклоня много ниско, за да покажа къде ми е мястото.

— Изобщо не бих се надявал — каза Седрик.

— А вие — продължи Себастиан, без да обръща внимание на коментара му, — щяхте или да кимнете, или просто да минете покрай мен. Така че когато се срещнете за първи път с мистър Морита, тъй като срещата се провежда във вашата страна, трябва да го оставите той да кимне пръв, да отвърнете на поздрава му и след това да размените визитни картички. Ако искате наистина да го впечатлите, визитката ви трябва да е на английски от едната страна и на японски от другата. Когато мистър Морита представи изпълнителния си директор, той ще се поклони ниско, а вие трябва само да кимнете отново. А когато представи третия човек от групата си, той ще се поклони още по-ниско, а вие пак само ще кимнете.

— Значи просто ще продължавам да си кимам. Има ли човек, на когото трябва да се кланям?

— Само на императора, но не мисля, че точно сега той търси краткосрочен заем. Мистър Морита ще види, че го поставяте над колегите му, и, което е също толкова важно, колегите му ще оценят уважението, което показвате към началника им.

— Смятам, че цялата тази философия трябва незабавно да се въведе във „Фартингс“ — каза Седрик.

— Освен това има сложен етикет, когато се храните заедно — продължи Себастиан. — В ресторант мистър Морита трябва да поръча пръв и да бъде обслужен пръв, но не може да започне да се храни преди вас. Колегите му пък не могат да започнат преди него, но трябва да са свършили малко преди той да е приключил.

— Представи си само официална вечеря за шестнайсет души, на която си най-младшият…

— Сдобиваш се с лошо храносмилане — каза Себастиан. — В края на храненето мистър Морита няма да напусне масата, преди да сте станали и да сте го поканили да се присъедини към вас.

— Ами жените?

— Те са направо минно поле — отвърна Себастиан. — Японците не могат да разберат защо англичанинът става, когато в стаята влезе жена, защо позволява жените да бъдат обслужвани първи и защо не вдигат ножа и вилицата си, докато не го направят съпругите им.

— Нима намекваш, че ще е по-добре да оставя Берил в Хъдърсфийлд?

— Би било разумно предвид обстоятелствата.

— Ами ако и ти присъстваше на вечерята с нас, Себ?

— Щях да поръчам последен, да бъда обслужен последен, да започна да се храня последен и последен да стана от масата.

— Ясно — каза Седрик. — Между другото, кога научи всичко това?

— Днес сутринта — отвърна Себастиан.

Себастиан щеше да зареже курса за начинаещи в края на първата седмица, ако не бе започнал да се разсейва. Опитваше се да се съсредоточи върху онова, което обясняваше професор Марш, но твърде често се улавяше, че все хвърля погледи към нея. Макар да беше много по-възрастна от него, на трийсет или дори трийсет и пет, тя бе много привлекателна, а момчетата от банката го уверяваха, че жените, работещи в Сити, често предпочитат по-млади мъже.

Себастиан се обърна и я погледна пак, но тя се бе съсредоточила върху всяка дума на професора. Или просто си играеше на непристъпна? Имаше само един начин да разбере.

Когато лекцията най-сетне приключи, той излезе от аудиторията след нея и реши, че е също толкова привлекателна и отзад. Тясна пола с цепка разкриваше стройни крака, които той с радост последва до студентския бар. Увереността му се засили, когато тя тръгна направо към бара и барманът незабавно посегна към бутилка бяло вино. Себастиан седна на стола до нея.

— Нека позная: чаша шардоне за дамата, а за мен бира.

Тя се усмихна.

— Идват — веднага каза барманът.

— Аз съм Себ.

— А аз Ейми — отвърна тя.

Американският й акцент го изненада. Дали не му предстоеше да види дали американските момичета наистина са толкова лесни, колкото твърдяха момчетата от банката?

— Какво правите, когато не учите японски? — попита Себ, докато барманът поставяше питиетата пред тях с думите:

— Четири шилинга.

Себастиан му подаде две полукрони[4] и каза:

— Задръжте рестото.

— Тъкмо напуснах работата си на стюардеса — каза тя.

„Още по-добре и още по-добре“, помисли си Себастиан.

— Какво ви накара да напуснете?

— Авиолиниите търсят млади момичета.

— Но вие не може да сте на повече от двайсет и пет.

— Де да беше така — отвърна тя и отпи глътка вино. — А вие с какво се занимавате?

— Търговски банкер съм.

— Звучи вълнуващо.

— Определено — рече Себастиан. — Днес сутринта приключих сделка с Джейкъб Ротшилд за купуването на една калаена мина в Боливия.

— Еха! В сравнение с това моята работа изглежда скучна. И защо учите японски?

— Директорът на отдела ни за Далечния изток бе повишен и аз съм един от кандидатите за мястото му.

— Не сте ли малко млад за такъв отговорен пост?

— Банковото дело е за младите — каза Себастиан, докато тя допиваше виното си. — Да ви почерпя още едно?

— Не, благодаря. Имам да уча, така че трябва да се прибирам, ако не искам професорът да ме изхвърли утре.

— Какво ще кажете да дойда с вас и да учим заедно?

— Звучи изкушаващо — каза тя, — но навън вали, така че ще трябва да хвана такси.

— Оставете това на мен — каза той, усмихна й се и почти изтича навън в проливния дъжд.

Отне му известно време да намери такси и когато най-сетне спря едно, можеше само да се надява, че тя не живее прекалено далеч, защото му бяха останали само дребни. Забеляза я да стои зад стъклената врата и й махна.

— Накъде, началник?

— Не съм сигурен. Не зная къде живее дамата — каза Себастиан и намигна на шофьора.

Обърна се, видя, че Ейми тича към таксито, и бързо отвори задната врата. Вече беше съвсем подгизнал. Тя седна и Себастиан тъкмо се канеше да се настани до нея, когато чу зад себе си глас.

— Благодаря, Клифтън. Много мило, че намерихте такси за жена ми в това ужасно време. До утре — добави професорът, докато се качваше и затваряше вратата.

15

— Добро утро, мистър Морита. За мен е удоволствие да се запознаем — каза Седрик и кимна елегантно.

— За мен също е удоволствие, мистър Хардкасъл — отговори той и отвърна на поздрава. — Мога ли да ви представя изпълнителния ми директор мистър Уеяма? — Пристъпи напред и се поклони с уважение.

Седрик кимна отново.

— И личния си секретар мистър Оно. — Секретарят се поклони още по-ниско, а Седрик отново само кимна отсечено.

— Заповядайте, седнете, мистър Морита — каза Седрик и изчака госта си да седне, преди да заеме мястото си зад бюрото. — Надявам се, че полетът ви е минал приятно?

— Да, благодаря. Успях да дремна няколко часа между Хонконг и Лондон и бе много любезно от ваша страна да пратите кола и личния ви асистент на летището.

— За мен е удоволствие. Как е хотелът ви?

— Чудесен е, благодаря. И е удобно близо до Сити.

— Радвам се да го чуя. Е, ще се заемаме ли за работа?

— Не, не, не! — възкликна Себастиан. — Никой японски джентълмен няма и да помисли да говори за работа, преди да му е предложен чай. В Токио чайната церемония ще се изпълни от гейша и може да продължи половин час или повече, в зависимост от положението ви. Разбира се, той може да отклони предложението, но въпреки това ще очаква да го направите.

— Забравих — каза Седрик. — Глупава грешка, която не бива да допускам. Слава богу, че ще си тук да ме избавиш.

— Няма да мога да го направя — каза Себастиан. — Ще съм в дъното на стаята с мистър Оно. Двамата ще записваме разговора ви и няма дори да помислим да прекъсваме господарите си.

— И кога имам право да заговоря с него за работа?

— Едва след като мистър Морита отпие първата глътка от втората си чаша чай.

— А по време на празните приказки трябва ли да споменавам жена си и семейството си?

— Не, освен ако той пръв не повдигне темата. Той е женен за Йошико от единайсет години и тя понякога го съпровожда в пътуванията зад граница.

— Имат ли деца?

— Три. Двама сина, Хидео на шест и Масао на четири, както и дъщеря Наоко, която е само на две.

— Позволено ли ми е да му кажа, че синът ми е адвокат и неотдавна стана кралски съветник?

— Само ако той пръв заговори за децата си, което е много малко вероятно.

— Разбирам — каза Седрик. — Или поне ми се струва, че разбирам. Мислиш ли, че шефовете на другите банки ще си хвърлят толкова труд?

— По-добре е да го направят, ако искат договора така силно, колкото вие.

— Много съм ти благодарен, Себ. Как върви японският?

— Вървеше добре, докато не се показах като пълен глупак и се опитах да сваля жената на професора.

Седрик не престана да се смее, докато Себастиан му разказваше историята от предишната вечер.

— Мокър, казваш?

— До кости. Не знам какво ми има по женската част, защото май не съм така привлекателен като другите момчета в банката.

— Ще ти кажа за другите момчета — отвърна Седрик. — Вкарат ли две пинти, започват да вярват, че могат да дадат уроци и на Джеймс Бонд. Бъди сигурен, че при повечето всичко е само приказки.

— А вие имахте ли същия проблем на моята възраст?

— Определено не — отвърна Седрик. — Но пък се запознах с Берил, когато бях на шест, и оттогава не съм поглеждал друга жена.

— На шест? — повтори Себастиан. — Вие сте по-зле и от майка ми. Тя хлътнала по баща ми на десет и след това горкият нямал никакъв шанс.

— Аз също — призна Седрик. — Разбираш ли, Берил следеше за млякото в началното училище на Хъдърсфийлд и ако исках допълнително… Много обичаше да командва. И продължава всъщност. Но не съм пожелавал никоя друга.

— И никога не сте поглеждали друга жена?

— Поглеждал съм, разбира се, но само дотам. Попаднеш ли на злато, защо ти е да търсиш месинг?

Себастиан се усмихна.

— И как ще разбера, че съм попаднал на злато?

— Ще разбереш, момчето ми. Повярвай, ще разбереш.

През последните две седмици преди кацането на самолета на мистър Морита в Лондон Себастиан не пропусна нито една лекция на професор Марш, като само си позволяваше да хвърли от време на време поглед към жена му. Вечер се връщаше в дома на вуйчо си Джайлс на Смит Скуеър и след лека вечеря, на която зарязваше ножа и вилицата и хващаше клечките, се оттегляше в стаята си, четеше, слушаше записите и редовно се кланяше пред огледалото в цял ръст.

Нощта преди вдигането на завесата се чувстваше готов. Е, поне наполовина.

Джайлс започна да свиква, че Себастиан се кланя всяка сутрин, когато се появява на закуска.

— А ти трябва да ми отвърнеш с кимане, иначе не мога да седна — каза Себастиан.

— Това започва да ми харесва — отвърна Джайлс. В същото време се появи и Гуинет. — Добро утро, скъпа — каза той и двамата станаха да я посрещнат.

— Пред вратата е паркиран елегантен „Даймлер“ — каза Гуинет, докато сядаше срещу Джайлс.

— Да, ще ме откара до летището да взема мистър Морита.

— О, вярно, че днес е големият ден.

— Определено — каза Себастиан, изпи портокаловия си сок, скочи, изтича в коридора и се огледа за пореден път в огледалото.

— Ризата ми харесва — каза Гуинет, докато мажеше препечена филийка с масло, — но връзката е малко… старомодна. Мисля, че синята копринена, която носеше на сватбата ни, ще е по-подходяща.

— Права си — каза Себастиан и моментално се втурна горе и изчезна в спалнята си.

— Успех — каза Джайлс, когато младежът се втурна обратно по стълбите.

— Благодаря — извика Себастиан през рамо и изскочи навън.

Шофьорът на мистър Хардкасъл стоеше до задната врата на лимузината.

— Мисля, че ще седна отпред до теб, Том, тъй като там ще седя и на обратния път.

— Както искаш — отвърна Том и се намести зад волана.

— Кажи ми — каза Себастиан, докато колата завиваше надясно от Смит Скуеър по Крайбрежната улица, — когато беше млад…

— По-полека, момче. Аз съм само на трийсет и четири.

— Извинявай, ще пробвам отново. Когато беше ерген, колко жени си… нали се сещаш, преди да се ожениш?

— Колко съм чукал ли? — попита Том.

Себастиан се изчерви ужасно.

— Да.

— Проблем с мацетата ли имаме?

— Общо взето, да.

— Ами, нямам намерение да отговарям на въпроса ти, момко, поради факта, че отговорът определено ще ме инкриминира. — Себастиан се разсмя. — Но не толкова, колкото би ми се искало, и не толкова, колкото се хвалех на приятелите си.

Себастиан отново се разсмя.

— А какво представлява семейният живот?

— Нагоре-надолу като Тауър Бридж. Защо са тези въпроси, Себ? — попита Том, докато пресичаха Ърл Корт. — Намерил си нещо засукано, а?

— Де да беше така. Не, просто съм пълна трагедия, когато стане въпрос за жени. Срещна ли момиче, което ми харесва, задължително оплесквам нещата.

— Което не е много приятно предвид всичко останало около теб, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, не изглеждаш зле, макар че носът ти е малко като сплескан, добре образован си, говориш изискано, от добро семейство си, така че какво повече искаш?

— Да, ама нямам пукнато пени.

— Възможно е. Но пък имаш потенциал, а момичетата обичат потенциала. Винаги си мислят, че могат да го овладеят, да го използват в своя изгода. Така че повярвай, няма да имаш никакви проблеми по тази част. Тръгнеш ли веднъж, никога няма да погледнеш назад.

— Сбъркал си професията, Том, трябвало е да станеш философ.

— Не съм от твоя сой, момко. Аз нямам запазено място в Кеймбридж. Но да знаеш, да имах и най-малката възможност, бих си сменил мястото с твоето.

Подобна мисъл нито за миг не бе минавала през ума на Себастиан.

— Не се оплаквам, да не си помислиш нещо. Имам добра работа, мистър Хардкасъл е чудесен, Линда си я бива. Но ако имах твоя старт в живота, никога нямаше да стана шофьор, това е сигурно.

— А какъв би станал?

— На тази възраст вече щях да имам цяло ято коли и щяха да ме наричат сър.

Себастиан внезапно се почувства виновен. Приемаше толкова неща за даденост, без изобщо да се замисля какво става в живота на другите хора и за колко ли привилегирован го мислят. Остана смълчан през останалия път: осъзнаваше болезнено ясно, че раждането е първият лотариен билет на живота.

Докато излизаха от главното шосе, Том наруши тишината.

— Вярно ли е, че отиваме да вземем трима жълтури?

— Дръж се прилично, Том. Отиваме да вземем трима японски господа.

— Не ме разбирай погрешно, нямам нищо против жълтите копелета. Тръгнали са на война, защото са им казали да тръгнат, нали така. Близко е до ума.

— Освен това си и историк — каза Себастиан, докато колата спираше пред терминала. — Като ме видиш отново, Том, гледай задната врата да е отворена и двигателят да работи, защото тези господа са много важни за мистър Хардкасъл.

— Всичко ще е като по книга — обеща Том. — Дори упражнявах поклона си, нали така?

— В твоя случай трябва да е много нисък — ухили се Себастиан.

Макар на таблото на пристигащите да пишеше, че полетът ще пристигне навреме, Себастиан беше подранил с цял час. Купи си хладко кафе от малко препълнено кафене, взе броя на „Дейли Мейл“ и прочете, че двете маймуни, които американците бяха изстреляли в космоса, току-що са се върнали живи и здрави на земята. Посети на два пъти тоалетната, на три пъти оправи вратовръзката си пред огледалото — Гуинет бе права в избора си — и обиколи чакалнята безброй пъти, като репетираше на японски поздрава „Добро утро, мистър Морита, добре дошли в Англия“, последван от нисък поклон.

— Полет десет двайсет и седем на Японските авиолинии от Токио кацна току-що — обяви глас по високоговорителя.

Себастиан моментално си избра място до портала за пристигащи, откъдето имаше добър изглед към излизащите от митницата пътници. Не беше очаквал обаче, че с полет 1027 ще пътуват толкова много японски бизнесмени, а нямаше представа как изглеждат мистър Морита и колегите му.

Всеки път, когато се появяваше група от трима души, той веднага пристъпваше напред, покланяше се ниско и се представяше. Успя да уцели правилните хора на четвъртия път, но вече бе така смутен, че произнесе малката си реч на английски.

— Добро утро, мистър Морита, добре дошли в Англия — каза той и се поклони ниско. — Аз съм личният асистент на мистър Хардкасъл и ви чакам с кола, за да ви откарам в „Савой“.

— Благодаря — каза мистър Морита, с което незабавно разкри, че неговият английски е много по-добър от японския на Себастиан. — Много мило от страна на мистър Хардкасъл, че си е направил целия този труд.

Тъй като Морита не се опита да представи двамата си колеги, Себастиан незабавно ги поведе навън от терминала. С облекчение откри, че Том стои мирно до отворената задна врата на колата.

— Добро утро, сър — каза Том и се поклони ниско, но мистър Морита и колегите му се качиха, без да му обърнат внимание.

Себастиан скочи на предната седалка и колата се включи в мудния трафик към Лондон. Себ мълча през целия път до „Савой“, докато мистър Морита тихо бъбреше с колегите си на родния им език. След четирийсет минути лимузината спря пред хотела. Трима носачи тутакси се завтекоха към багажника, за да разтоварят багажа.

Когато мистър Морита слезе, Себастиан се поклони ниско и каза на английски:

— Ще се върна в единайсет и трийсет, сър, за да бъдете навреме за срещата с мистър Хардкасъл в дванайсет.

Мистър Морита му кимна. В същия момент се появи управителят на хотела, поклони се ниско и каза:

— Добре дошли отново в „Савой“, Морита сан.

Себастиан се върна при колата чак когато мистър Морита изчезна през въртящата се врата.

— Трябва да се върнем в офиса колкото се може по-скоро.

Том не помръдна от мястото си.

— Инструкциите ми са да остана тук, в случай че на мистър Морита му притрябва кола.

— Изобщо не ми пука какви са инструкциите ти — отвърна Себастиан. — Връщаме се в офиса веднага, така че настъпи педала.

— На твоя отговорност — каза Том и се понесоха по насрещното платно на улицата към Странд.

След двайсет и две минути спряха пред „Фартингс“.

— Обърни колата и не гаси двигателя — каза Себастиан. — Връщам се колкото се може по-скоро.

Изскочи навън и влезе в сградата, качи се на най-близкия асансьор и щом стигна петия етаж, се втурна по коридора и влезе в кабинета на председателя, без да почука. Ейдриън Слоун се обърна и не направи опит да скрие неодобрението си, че срещата му с председателя е била прекъсната така грубо.

— Струва ми се, че дадох инструкции да останеш при „Савой“ — каза Седрик.

— Изникна нещо, сър, и имам само няколко минути да ви запозная.

На Слоун му стана още по-неприятно, когато Хардкасъл го помоли да ги остави сами и да се върне след няколко минути.

— Е, какъв е проблемът? — обърна се той към Себастиан, след като вратата се затвори.

— Мистър Морита има среща с „Уестминстър Банк“ в три следобед и с „Барклис“ утре в десет сутринта. Той и съветниците му са загрижени, че „Фартингс“ досега не са отпускали много фирмени заеми, и ще трябва да ги убедите, че сте способен да се справите с такава голяма сделка. Между другото, знаят всичко за вас, включително и факта, че сте напуснали училище на петнайсет.

— Значи знае английски — каза Седрик. — Но как попадна на останалата информация? Не ми се вярва, че сами са ти я казали.

— Не го направиха. Но пък и нямат представа, че знам японски.

— Да оставим нещата така — каза Седрик. — Може да се окаже полезно по-късно. А сега се връщай при хотела, и по-живо.

— Още нещо — каза Себастиан, докато вървеше към вратата. — Мистър Морита не за първи път отсяда в „Савой“. Всъщност управителят на хотела го посрещна така, сякаш им е редовен гост. Между другото, искали да намерят три билета за „Моята прекрасна лейди“, но им казали, че всичко било продадено.

Председателят вдигна телефона.

— Разберете в кой театър поставят „Моята прекрасна лейди“ и ме свържете с касата им.

Себастиан изхвърча от кабинета и се затича по коридора, като стискаше палци асансьорът да е на петия етаж. Не беше и сякаш мина цяла вечност, докато дойде. А когато най-сетне се появи, спираше на всеки етаж по пътя надолу. Себастиан изтича навън, скочи в колата и си погледна часовника.

— Имаме двайсет и шест минути да стигнем до „Савой“.

Не можеше да си спомни по-муден трафик. Всеки светофар сякаш ги издебваше и светваше червено, щом го наближаваха. И защо пешеходните пътеки бяха толкова пълни с пешеходци в час като този?

Том зави на Савой Плейс в 11:27 и се озова пред цяло ято лимузини, чиито пътници слизаха пред хотела. Себастиан не можеше да си позволи да чака, така че изскочи навън и се затича по улицата към хотела, а в главата му отекваха думите на професор Марш: „Японците никога не закъсняват за среща и приемат като обида всяко закъснение“.

„Защо не използвах телефона в хотела?“, питаше се, докато тичаше към входа. Вече беше твърде късно да се тревожи за това. Изтича покрай портиера и мина през въртящата се врата, засилвайки някаква дама навън с много по-висока скорост, отколкото бе възнамерявала.

Погледна часовника във фоайето — 11:29. Бързо отиде при асансьорите, провери вратовръзката си в огледалото и пое дълбоко дъх. Часовникът удари два пъти, вратата на асансьора се отвори и мистър Морита и колегите му излязоха от кабината.

Мистър Морита дари Себ с усмивка — но пък очевидно смяташе, че младежът е стоял тук през последния час.

16

Себастиан отвори вратата на мистър Морита и двамата му колеги.

Докато вървеше да ги посрещне, Седрик се почувства висок за първи път през живота си. Тъкмо се канеше да се поклони, когато мистър Морита протегна ръка.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза Седрик, докато се ръкуваха. Отново направи опит да се поклони, но Морита го изпревари.

— Позволете да ви представя изпълнителния си директор мистър Уеяма.

Уеяма пристъпи напред и стисна ръката на Седрик. Председателят щеше да се ръкува и с мистър Оно, ако той не държеше голяма кутия.

— Заповядайте, седнете — каза Седрик, опитвайки се да следва сценария.

— Благодаря — каза Морита. — Но първо, според тачената японска традиция, трябва да разменим подаръци с новия си приятел.

Личният секретар пристъпи напред и подаде кутията на мистър Морита, който я подаде на Седрик.

— Изключително любезно от ваша страна — каза Седрик и леко се смути, докато тримата му гости стояха прави и явно го чакаха да отвори подаръка.

Седрик се забави, като първо махна синята лента, внимателно вързана на фльонга, а после и златната хартия, като през цялото време се мъчеше да измисли какво да подари в отговор. Дали да не жертва своя Хенри Мур? Погледна към Себастиан повече с надежда, отколкото с очакване, но младежът изглеждаше също толкова смутен. За традиционната размяна на подаръци явно бе ставало дума в някоя от пропуснатите лекции.

Седрик свали капака на кутията и ахна, докато внимателно вдигаше прекрасна деликатна ваза в тюркоазно и черно. Стоящият в дъното на стаята Себастиан направи крачка напред, но не каза нищо.

— Великолепно — рече Седрик, махна вазата с цветя от бюрото си и сложи на нейно място подаръка. — Всеки път, когато идвате в кабинета ми от тук нататък, мистър Морита, винаги ще виждате вашата ваза на бюрото ми.

— За мен е огромна чест — каза Морита и се поклони за първи път.

Себастиан отново пристъпи напред и се озова почти редом с мистър Морита, след което се обърна към председателя.

— Имам ли позволението ви да задам на нашия почитаем гост един въпрос, сър?

— Разбира се — отвърна Седрик с надеждата, че ще бъде спасен.

— Бихте ли ми казали името на грънчаря, Морита сан?

Мистър Морита се усмихна и отвърна:

— Шоджи Хамада.

— Голяма чест е да получим подарък, изработен от ваш истински национален гений. Ако председателят знаеше, щеше да ви поднесе подобен дар от един от най-добрите английски грънчари, който написа книга върху творчеството на мистър Хамада. — Безкрайните часове бъбрене с Джесика най-сетне се оказваха от полза.

— Мистър Бърнард Лийч — каза Морита. — Имам щастието да притежавам три негови произведения в колекцията си.

— Нашият подарък, избран от председателя, макар и не толкова ценен, въпреки това се поднася в същия дух на приятелство.

Седрик се усмихна. С нетърпение чакаше да разбере за какъв подарък става дума.

— Председателят се сдоби с три билета за вечерното представление на „Моята прекрасна лейди“ в Кралския театър на Друри Лейн. Ако позволите, ще ви взема от хотела в седем часа и ще ви закарам до театъра. Представлението започва в седем и трийсет.

— Не мога да се сетя за по-чудесен подарък — каза мистър Морита и се обърна към Седрик. — Смирен съм от изключителната ви щедрост.

Седрик се поклони, но си даде сметка, че не е време да казва на Себастиан, че вече се е обаждал в театъра, но му бяха казали, че всички билети за две седмици напред са продадени. Апатичен глас го беше информирал, че винаги може да се нареди на опашка за отказани билети, и Себастиан щеше да прави точно това през остатъка от деня.

— Моля седнете, мистър Морита — каза Седрик, като се мъчеше да дойде на себе си. — Желаете ли чай?

— Не, благодаря, но не бих отказал чаша кафе, ако е възможно.

Седрик печално си помисли за шестте различни вида чай от Индия, Цейлон и Малая, които беше избрал в „Карвардин“ по-рано през седмицата и които бяха отхвърлени само с едно изречение. Натисна бутона на телефона и се замоли секретарката му да пие кафе.

— Кафе, ако обичате, мис Клъф… Надявам се, че полетът ви е минал приятно — каза той, след като остави слушалката.

— Имаше прекалено много престои, за съжаление. С нетърпение очаквам деня, в който ще може да летим от Токио до Лондон без междинни кацания.

— Чудесна идея — рече Седрик. — Надявам се, че хотелът ви харесва.

— Отсядам единствено в „Савой“. Толкова удобно близко до Сити е.

— Да, разбира се — каза Седрик. Нещата отново не се получиха.

Мистър Морита се наведе и се загледа в снимката на бюрото на Седрик.

— Това жена ви и синът ви ли са?

— Да — отвърна Седрик, без да е сигурен дали трябва да се впусне в подробности.

— Съпругата ви е инспектор по млякото, а синът ви е кралски съветник, нали?

— Да — безпомощно повтори Седрик.

— А това са моите синове — каза Морита, бръкна във вътрешния си джоб, извади портфейла си, извади от него две снимки и ги сложи на бюрото пред Седрик. — Хидео и Масао учат в Токио.

Седрик се загледа в снимките и осъзна, че е дошло време да скъса сценария.

— А съпругата ви?

— Мисис Морита не можа да дойде този път в Англия с мен, тъй като дъщеричката ни Наоко се разболя от варицела.

— Съжалявам — каза Седрик.

На вратата се почука и мис Клъф влезе с поднос с кафе и маслени бисквити. Седрик се канеше да отпие първата глътка и се чудеше за какво ли ще си говорят след това, когато Морита предложи:

— Може би е време да поговорим за работа?

— Да, разбира се — каза Седрик, остави чашата си, отвори папката на бюрото си и си припомни основните точки, които бе набелязал предишната вечер. — Бих искал да кажа от самото начало, мистър Морита, че „Фартингс“ не са изградили репутацията си с подобен вид кредити. Но тъй като желаем да поставим началото на дългосрочни отношения с уважаваната ви компания, се надявам да ни дадете възможността да се докажем. — Морита кимна. — Като се има предвид, че исканата от вас сума е десет милиона паунда с фиксирана лихва за срок от пет години, и след като прегледахме последните ви отчети и баланси, вземайки под внимание и курса на йената, смятаме, че реалистичният процент…

След като вече се намираше в познати води, Седрик си позволи да се отпусне. Четирийсет минути по-късно беше представил идеите си и бе отговорил на всички въпроси на мистър Морита. Себастиан смяташе, че шефът му едва ли би могъл да се представи по-добре.

— Какво ще кажете да подготвите проект на договор, мистър Хардкасъл? Много преди да тръгна от Токио бях сигурен, че вие сте подходящият човек за тази работа. След презентацията ви увереността ми само се засили. Имам уговорка с още две банки, но само за да уверя акционерите, че обмислям и алтернативи. Погрижи се за рините[5] и йените ще се погрижат сами за себе си.

Двамата се разсмяха.

— Ако сте свободни, какво ще кажете да обядваме заедно? — предложи Седрик. — В Сити неотдавна отвориха японски ресторант, който получи чудесни отзиви, така че си помислих…

— И помислете отново, мистър Хардкасъл, защото не съм пропътувал шест хиляди мили в търсене на японски ресторант. Не, ще ви заведа в „Рулс“ и ще се насладим на печено телешко и йоркшърски пудинг, както подобава за човек от Хъдърсфийлд, предполагам.

Двамата отново избухнаха в смях.

Докато след няколко минути излизаха от кабинета, Седрик изостана и прошепна на Себастиан:

— Добра идея, но за „Моята прекрасна лейди“ няма места, така че ще се наложи да прекараш остатъка от деня на опашката за върнати билети. Да се надяваме, че няма да вали, иначе ще подгизнеш отново — добави и излезе при мистър Морита в коридора.

Себастиан придружи Седрик и гостите му до асансьора им и се поклони дълбоко. Остана на петия етаж още няколко минути, но не извика асансьора, докато не се почувства сигурен, че вече са потеглили за ресторанта.

А после излезе от банката и спря такси.

— До Кралския театър на Друри Лейн — каза той и когато след двайсет минути спряха пред театъра, първото, което видя, бе огромна опашка за върнати билети.

Плати на шофьора, влезе в театъра и отиде право на касата.

— Предполагам, че нямате три билета за довечера?

— Правилно предполагаш, скъпи — отвърна жената зад стъклото. — Разбира се, можеш да се наредиш на опашката за върнати билети, но ако питаш мен, малцина ще се уредят преди Коледа. Някой трябва да умре, за да се освободи билет за това представление.

— Цената няма значение.

— Всички го казват, скъпи. На опашката има такива, които твърдят, че точно днес навършват пълнолетие или празнуват златна сватба… Един беше толкова отчаян, че дори ми предложи брак.

Себастиан излезе и застана на тротоара. Погледна отново опашката, която сякаш се беше увеличила през последните няколко минути, и се опита да измисли какво може да направи. Спомни си нещо, което бе чел в един от романите на баща си, и реши да провери дали ще се получи при него, както се беше получило при Уилям Уоруик.

Спусна се в тръс надолу към Странд, като избягваше следобедния трафик, и след няколко минути беше при „Савой“. Отиде направо на рецепцията и попита за името на главния портиер.

— Албърт Саутгейт — отвърна рецепционистката.

Себастиан й благодари, отиде при бюрото на портиерите, сякаш беше гост, и попита небрежно:

— Албърт тук ли е?

— Мисля, че отиде да обядва, сър, но ще проверя. — Мъжът изчезна в задната стаичка.

— Бърт, един джентълмен пита за теб.

На Себастиан не му се наложи да чака дълго. Появи се мъж на средна възраст с дълъг син кител със златни плетки на маншетите, лъснати златни копчета и два реда военни медали, един от които му се стори познат. Мъжът погледна предпазливо Себастиан и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Имам проблем — каза Себастиан, като продължаваше да се пита дали може да рискува. — Вуйчо ми, сър Джайлс Барингтън, веднъж ми каза, ако някога отседна в „Савой“ и ми трябва нещо, да се обърна към Албърт.

— За джентълмена, който спечели Кръста за храброст при Тобрук ли става дума?

— Да — отвърна изненаданият Себастиан.

— Малцина оцеляха в онова сражение. Гадна работа. С какво мога да ви помогна?

— Сър Джайлс се нуждае от три билета за „Моята прекрасна лейди“.

— За кога?

— За довечера.

— Сигурно се шегувате.

— И не се интересува на каква цена.

— Изчакайте тук. Ще видя какво мога да направя.

Себастиан гледаше как Албърт излезе от хотела, пресече улицата и изчезна в посока към Кралския театър. Закрачи напред-назад във фоайето, като от време на време нервно поглеждаше към Странд, но мина половин час, преди главният портиер да се появи отново с плик в ръка. Влезе в хотела и връчи плика на Себастиан.

— Три места на шести ред, в средата.

— Фантастично. Колко ви дължа?

— Нищо.

— Как така?! — обърка се Себастиан.

— Главният касиер помоли да припомните на сър Джайлс за него. Брат му, сержант Харис, беше убит при Тобрук.

Себастиан се засрами.

— Добра работа, Себ, спаси положението. Сега ти остана само една задача за днес — да се погрижиш колата да остане пред „Савой“, докато разберем, че мистър Морита и колегите му са на сигурно място под завивките.

— Но от хотела до театъра са само двеста метра.

— Това може да е много път, ако вали, както би трябвало да си научил от кратката ти среща със съпругата на професор Марш. Освен това, ако ние не си направим труда, някой друг ще си го направи вместо нас.

Себастиан слезе от колата и влезе в „Савой“ в 18:30. Отиде до асансьора и зачака търпеливо. Мистър Морита и колегите му се появиха малко след седем. Себастиан се поклони ниско и им подаде плика с трите билета.

— Благодаря, младежо — каза мистър Морита.

Четиримата прекосиха фоайето, минаха през въртящата се врата и излязоха навън.

— Колата на председателя ще ви закара до театъра — каза Себастиан, докато Том отваряше задната врата на лимузината.

— Не, благодаря — каза Морита. — Малко разходка ще ни се отрази добре.

И без нито дума повече тримата тръгнаха към театъра. Себастиан отново се поклони, след което седна отпред при Том.

— Защо не се прибираш? — рече Том. — Не е нужно да висиш тук. Ако завали, ще ида до театъра да ги взема.

— Но те може да решат да вечерят някъде след представлението или да идат на нощен клуб. Знаеш ли някакви нощни клубове?

— Зависи какво търсиш.

— Не онова, предполагам. Така или иначе, ще остана, докато не са на сигурно място под завивките, както се изрази мистър Хардкасъл.

Не капна нито капка дъжд и към десет часа Себастиан вече знаеше всичко, което можеше да се знае за живота на Том, включително къде е учил, къде е бил разквартируван по време на войната и къде е работил, преди да стане шофьор на мистър Хардкасъл. Докато Том разправяше как жена му искала да идат в Марбела през следващата отпуска, Себастиан възкликна: „Боже мой“ и се сниши, когато двама елегантни мъже минаха пред колата и продължиха към хотела.

— Какво правиш?

— Крия се от човек, когото се надявах да не видя никога повече.

— Май представлението е свършило — каза Том, когато тълпи бъбрещи си зрители започнаха да изпълват Странд.

Няколко минути по-късно Себастиан забеляза тримата си питомци да се връщат към хотела. Малко преди мистър Морита да стигне до входа, Себастиан слезе от колата и се поклони ниско.

— Надявам се, че представлението ви е харесало, Морита сан.

— Беше великолепно — отвърна Морита. — Не съм се смял толкова от години, музиката също беше чудесна. Лично ще благодаря на мистър Хардкасъл, когато се видим утре сутринта. Моля, прибирайте се, мистър Клифтън. Няма да имам нужда от колата тази вечер. Съжалявам, че ви задържах толкова много.

— За мен беше удоволствие, Морита сан — каза Себастиан.

Остана на тротоара и загледа как тримата влизат в хотела, пресичат фоайето и се насочват към асансьорите. Сърцето му заби по-бързо, когато видя как двамата мъже се приближиха, поклониха се и се ръкуваха с мистър Морита. Себастиан остана като закован на мястото си. Мъжете проведоха кратък разговор с Морита, после той освободи колегите си и отиде с двамата в Американския бар. На Себастиан страшно му се искаше да влезе и да погледне отблизо, но знаеше, че не може да си позволи този риск. Вместо това с неохота се качи в колата.

— Добре ли си? — попита Том. — Пребледнял си като платно.

— По кое време си ляга мистър Хардкасъл?

— Към единайсет, единайсет и половина. Но ако в кабинета му свети, значи още не си е легнал.

Себастиан си погледна часовника — 22:43.

— Тогава да видим дали е буден.

Том пое по Странд, пресече Трафалгар Скуеър, продължи по Мол до Хайд Парк Корнър и пристигна на Кадоган Плейс 37 малко след единайсет. В кабинета още светеше. Несъмнено председателят проверяваше за пореден път договора, който очакваше да подпише с японците сутринта.

Себастиан бавно слезе от колата, качи се по стъпалата и натисна звънеца. След секунди лампата в коридора светна и Седрик отвори вратата.

— Съжалявам, че ви притеснявам в такъв късен час, сър, но имаме проблем.

17

— Първото, което трябва да направиш, е да кажеш истината на вуйчо си — каза Седрик. — И то цялата истина.

— Ще му кажа веднага като се прибера.

— Важно е сър Джайлс да знае какво си направил от негово име, защото ще иска да пише и да благодари на мистър Харис от театъра, както и на главния портиер на „Савой“.

— Албърт Саутгейт.

— А ти също трябва да им пишеш и да им благодариш.

— Да, разбира се. Още веднъж моите извинения, сър. Имам чувството, че съм ви разочаровал, защото с цялото упражнение в крайна сметка само изгубих времето ви.

— Подобни неща рядко са пълна загуба на време. Всеки път, когато се състезаваш за нов договор, дори да не постигнеш успех, почти винаги научаваш нещо, което ти е от полза следващия път.

— Какво научих аз?

— Японски като за начало, без да споменаваме едно-две други неща за самия себе си, които със сигурност ще ти бъдат от полза в бъдеще.

— Но времето, което пропиляхте вие и хората ви върху този проект… наред с немалките разходи…

— За „Барклис“ и „Уестминстър“ не е по-различно. Ако успееш да постигнеш успех в един от пет проекта като този, това се смята за нормално — добави той и в същия миг телефонът на бюрото му иззвъня. Седрик го вдигна и след малко каза: — Да, нека влезе.

— Да изляза ли, сър?

— Не, остани. Искам да се запознаеш със сина ми.

Вратата се отвори и в стаята влезе човек, който несъмнено бе от рода на Седрик Хардкасъл — може би с два пръста по-висок, но със същата топла усмивка, широки рамене и почти плешиво теме, макар и с малко по-гъст полукръг коса от ухо до ухо, заради която приличаше на духовник от седемнайсети век. И със същия остър ум, както щеше да открие Себастиан.

— Добро утро, тате, радвам се да те видя. — И със същия йоркшърски акцент.

— Арнолд, това е Себастиан Клифтън, който ми помага при преговорите със „Сони“.

— Радвам се да се запознаем, сър — каза Себастиан, докато се ръкуваха.

— Аз съм огромен почитател на…

— … книгите на баща ми ли?

— Не, не мога да кажа, че съм ги чел. Имам достатъчно детективска работа през деня, че да ми се налага да чета криминалета вечер.

— В такъв случай на майка ми, първата жена председател на борда на публична компания?

— Не. Възхищавам се на сестра ви Джесика. Невероятен талант — добави той и кимна към рисунката на баща му на стената. — С какво се занимава тя сега?

— Току-що се записа в „Слейд“ в Блумсбъри и ще започне първата си година там.

— В такъв случай съжалявам за останалите нещастни хлапета.

— Защо?

— Защото или ще я заобичат, или ще я намразят, понеже им предстои да открият, че просто не са от класата й. Но да се върнем към по-прозаичните въпроси — каза Арнолд и се обърна към баща си. — Приготвих три копия на договора, както се разбраха и двете страни. След подписването им ще имаш деветдесет дни да отпуснеш кредит от десет милиона за петгодишен период при два и четвърт процента лихва. Четвъртинката е таксата за трансакцията. Трябва да спомена също…

— Не си прави труда — каза Седрик, — защото имам чувството, че вече сме извън играта.

— Но когато разговаряхме снощи, изглеждаше доста уверен.

— Нека просто кажем, че положението се промени, и да не навлизаме в подробности.

— Съжалявам да го чуя — каза Арнолд, събра договорите и тъкмо се канеше да ги прибере в куфарчето, когато нещо на бюрото привлече вниманието му.

— Никога не съм предполагал, че си такъв естет, тате, но това е направо великолепно — каза той и внимателно вдигна японската ваза. Огледа я внимателно, след което провери дъното. — При това не от друг, а от един от най-големите японски майстори.

— Ох, не и ти — уморено каза Седрик.

— Шоджи Хамада — обади се Себастиан.

— Къде я намери?

— Не съм я намирал — рече Седрик. — Подарък ми е от мистър Морита.

— Е, поне не си останал със съвсем празни ръце — отбеляза Арнолд.

На вратата се почука.

— Влез — каза Седрик, като се чудеше кой ли може да е.

Вратата се отвори и влезе Том.

— Мисля, че ти казах да останеш при „Савой“ — отбеляза председателят.

— Няма смисъл, сър. Чаках пред хотела в девет и трийсет, както ми поръчахте, но мистър Морита така и не се появи. И тъй като е джентълмен, който никога не закъснява, реших да поговоря с портиера, който ми каза, че тримата японски гости са освободили стаите и са напуснали хотела с такси малко след девет.

— Изобщо не съм си помислял, че е възможно — рече Седрик. — Май започвам да губя форма.

— Не можеш да спечелиш всички, тате, както често ми напомняш — каза Арнолд.

— Юристите май печелят дори когато губят — отвърна баща му.

— Ето какво ти предлагам — каза Арнолд. — Ще зарежа своята огромна незаслужена такса в замяна на тази малка незначителна дрънкулка.

— Разкарай се.

— В такъв случай си тръгвам — явно няма какво повече да направя тук.

Докато Арнолд прибираше договорите в куфарчето си, вратата се отвори и мистър Морита и двамата му колеги влязоха точно когато часовниците на Скуеър Майл започнаха да отброяват единайсет.

— Надявам се да не съм закъснял — бяха първите думи на мистър Морита, докато се ръкуваше със Седрик.

— Точно навреме — каза Седрик.

— А вие — каза Морита, обръщайки се към Арнолд, — можете да сте само недостойният син на един велик баща.

— Точно така, сър — каза Арнолд, докато стискаше ръката му.

— Подготвихте ли договорите?

— Да, сър.

— В такъв случай се нуждаете единствено от подписа ми, след което баща ви може да продължи работата си.

Арнолд отвори отново куфарчето си, извади документите и ги сложи на бюрото.

— Но преди да подпиша, имам подарък за новия си приятел Себастиан Клифтън. Точно затова трябваше да напусна хотела толкова рано сутринта.

Мистър Оно пристъпи напред и подаде малка кутия на мистър Морита, който пък я даде на Себастиан.

— Невинаги е добро момче, но както казват британците, сърцето му си е на мястото.

Себастиан не каза нищо, докато развързваше червената лента и махаше сребърната хартия, преди да вдигне капака. Извади от кутията малка ваза с ален и жълт лак. Не можеше да откъсне поглед от нея.

— Случайно да ви е нужен юрист? — обади се Арнолд.

— Само ако може да познае майстора, без да гледа дъното.

Себастиан подаде вазата на Арнолд, който остана да се възхищава известно време как червеното преминава в жълто, създавайки оранжеви жилки, след което предположи:

— Бърнард Лийч?

— Този ваш син все пак става за нещо — отбеляза Морита.

Двамата се разсмяха и Арнолд върна изящното изделие на Себастиан.

— Не зная как да ви благодаря, сър — каза Себ.

— Но когато научиш, гледай да произнесеш речта си на родния ми език.

Себастиан така се сащиса, че едва не изпусна вазата.

— Не ви разбирам, сър.

— Естествено, че разбираш. И ако не успееш да отговориш на японски, ще съм принуден да дам вазата на сина на Седрик.

Всички зачакаха Себастиан да заговори.

— Аригату годзаймасу. Тайхени куеи десу. Исшоу тайсецуни иташимасу.

— Впечатляващо. Има нужда от малко усъвършенстване на някои дребни детайли, за разлика от творбите на сестра ти, но въпреки това впечатляващо.

— Но, Морита сан, как разбрахте, че знам езика ви, щом не казах нито дума на японски във ваше присъствие?

— Лично аз бих заложил на трите билета за „Моята прекрасна лейди“ — обади се Седрик.

— Мистър Хардкасъл е проницателен човек, и тъкмо това беше основната причина да го избера за свой представител.

— Но как? — повтори Себастиан.

— Съвпадението с билетите беше прекалено голямо — каза Морита. — Помисли си, Себастиан, докато подписвам договора. — Извади от джоба на сакото си писалка и я подаде на Седрик. — Вие трябва да подпишете пръв, иначе боговете няма да благословят съюза ни.

Морита гледаше как Седрик подписва трите договора, след което сложи и собствения си подпис. Двамата се поклониха и си стиснаха ръцете.

— Трябва да бързам към летището, за да хвана самолета за Париж. Французите ми създават много проблеми.

— Какви проблеми? — попита Арнолд.

— Проблеми, за които не можете да ми помогнете, за съжаление. Имам четирийсет хиляди транзисторни радиоприемника на склад. Френските митничари не ми позволяват да ги предам на разпространителите, докато не отворят и не проверят всяка кутия. В момента успяват да проверят по две на ден. Идеята е да ме забавят колкото се може по-дълго, така че френските производители да продават по-некачествената си продукция на нетърпеливите клиенти. Аз обаче измислих как да се справя с тях.

— С нетърпение очаквам да чуя плана ви — каза Арнолд.

— Съвсем прост е. Ще построя завод във Франция, ще наема местни работници и ще разпространявам по-добрия си продукт, без да ми се налага да се занимавам с митнически власти.

— Французите ще се сетят какво сте намислили.

— Със сигурност, но дотогава всички ще са като Седрик и ще искат радио „Сони“ в дневната си. Не мога да си позволя да изпусна самолета, но първо бих искал да поговоря насаме с новия си партньор.

Арнолд се ръкува с Морита и излезе от стаята заедно със Себастиан.

— Седрик — каза Морита, докато се настаняваше в креслото срещу бюрото, — да сте попадали някога на човек на име дон Педро Мартинес? Дойде да ме види след представлението снощи, заедно с някой си майор Фишър.

— Познавам Мартинес единствено по репутацията му. Срещал съм се обаче с майор Фишър, който представлява Мартинес в борда на компанията „Барингтън Шипинг“, в която аз също съм директор.

— Според мен Мартинес е пълен боклук, докато Фишър е слаб и подозирам, че зависи от парите на Мартинес, за да не затъне.

— Разбрали сте това само след една среща?

— Не. След двайсет години вземане-даване с подобни хора. Но Мартинес е умен и коварен и не бива да се подценява. Подозирам, че за него дори животът е евтина стока.

— Благодарен съм за проникновението ви, Акио, и още повече за загрижеността.

— Мога ли да ви помоля за малка услуга в замяна, преди да отлетя за Париж?

— Разбира се.

— Бих искал Себастиан да остане връзката между нашите две компании. Това ще спести и на двама ни много време и неприятности.

— Иска ми се да можех да изпълня молбата ви, но през септември момчето отива в Кеймбридж — каза Седрик.

— Вие учили ли сте в университет, Седрик?

— Не. Напуснах училище на петнайсет и след две седмици ваканция започнах работа при баща ми в банката.

Морита кимна.

— Не всеки е роден за студент, а и някои не отиват да учат, защото се учат от живота. Мисля, че Себастиан е намерил естествената си професия и с вас като негов ментор дори е възможно вие да сте намерили подходящия човек, който един ден да заеме мястото ви.

— Но той е много млад — посочи Седрик.

— Същото се отнася и за вашата кралица, а тя се възкачи на трона на двайсет и пет. Седрик, живеем в прекрасния нов свят на младите.