Внимавай какво си пожелаваш

21

— И от мен се очаква да разбера какво представлява това? — попита Ема, докато оглеждаше картината.

— Няма нищо за разбиране, мамо — каза Себ. — Пропускаш смисъла.

— И какъв е смисълът? Навремето Джесика рисуваше хора. Хора, които разпознавах.

— Тя вече е надхвърлила тази фаза, мамо. Сега навлиза в абстрактния си период.

— Боя се, че за мен това са само петна.

— Защото не гледаш с непредубедено съзнание. Тя вече не иска да е Констабъл или Търнър.

— А кой иска да е?

— Джесика Клифтън.

— Дори и да си прав, Себ — каза Хари, докато се вглеждаше в „Петно номер едно“, — всички художници, дори Пикасо, признават, че са били повлияни от други. Е, кой е повлиял на Джесика?

— Питър Блейк и Франсис Бейкън. Освен това се възхищава на един американец, Ротко.

— Не съм чувала за никой от тях — призна Ема.

— А те сигурно никога не са чували за Едит Еванс, Джоан Съдърланд или Ивлин Уо, на които и двамата се възхищавате толкова много.

— Харолд Гинзбърг има един Ротко в кабинета си — рече Хари. — Каза ми, че му струвал десет хиляди долара, а аз му напомних, че това е повече от последния ми аванс.

— Не бива да мислиш по този начин — каза Себастиан. — Едно произведение на изкуството струва толкова, колкото някой е готов да плати за него. Ако това важи за книгата ти, защо да не важи и за една картина?

— Банкерско мислене — отбеляза Ема. — Няма да ти напомням какво е казал Оскар Уайлд по въпроса за цената и стойността, за да не ме обвиниш, че съм старомодна.

— Не си старомодна, мамо — каза Себастиан и я прегърна. Ема се усмихна. — Ти си направо праисторическа.

— Признавам до четирийсет — запротестира Ема и погледна сина си, който се разсмя. — Но наистина ли това е най-доброто, на което е способна Джесика? — попита тя и отново насочи вниманието си към картината.

— Това е дипломната й работа, която ще определи дали ще й предложат специализация в Кралската академия през септември. И може дори да й изкара някой и друг паунд.

— Тези картини за продан ли са? — попита Хари.

— Разбира се. Изложбите на завършващите са първата възможност за много млади художници да покажат творбите си на публиката.

— Чудно ми е кой ли купува подобни неща — рече Хари и се огледа. Стените на помещението бяха покрити с картини с маслени бои, акварели и графики.

— Смахнати родители, предполагам — отвърна Ема. — Така че всички трябва да купим по една картина на Джесика. Включително и ти, Себ.

— Не е нужно да ме убеждаваш, мамо. Ще се върна с чековата си книжка в седем, когато откриват изложбата. Вече съм си избрал коя картина искам — „Петно номер едно“.

— Много щедро от твоя страна.

— Просто не разбираш, мамо.

— И къде е следващият Пикасо? — попита Ема и се огледа, като игнорира забележката на сина си.

— Сигурно с приятеля си.

— Не знаех, че Джесика си има приятел — каза Хари.

— Доколкото знам пък аз, смята да ви запознае с него довечера.

— И с какво се занимава въпросният приятел?

— И той е художник.

— По-голям ли е от Джесика, или по-малък? — попита Ема.

— На нейната възраст е. В един клас са, но ако трябва да съм честен, той не е от класата й.

— Много смешно — рече Хари. — Как се казва?

— Клайв Бингам.

— Виждал ли си го?

— Да. Не се отлепя от нея и й прави предложения поне веднъж седмично.

— Но тя е твърде млада, за да мисли за брак — каза Ема.

— Мамо, не е нужно да си отличник по математика от Кеймбридж, за да сметнеш, че щом ти си на четирийсет и три, а аз на двайсет и четири, значи си ме родила, когато си била на деветнайсет.

— По онова време беше различно.

— Чудно ми е дали дядо Уолтър е бил съгласен с теб.

— Да, беше — каза Ема и хвана Хари за ръка. — Дядо обожаваше баща ти.

— И ти ще харесаш Клайв. Той е наистина свястно момче и не е негова вината, че не е кой знае какъв художник, както сама можеш да видиш — каза Себастиан и поведе родителите си през залата, за да видят творбите на Клайв.

Хари се загледа известно време в „Автопортрет“, преди да изрази мнение.

— Разбирам защо смяташ Джесика за толкова добра. Просто не мога да повярвам, че някой би купил тези.

— За щастие Клайв има богати родители, така че това не би трябвало да е проблем.

— Но Джесика никога не се е интересувала от пари, а той пък май няма никакъв талант. Тогава откъде е това привличане?

— Тъй като почти всяка студентка в курса е рисувала Клайв през последните три години, явно Джесика не е единствената, която го намира за красив.

— Не и ако изглежда така — възрази Ема и отново се вгледа в „Автопортрет“.

Себастиан се разсмя.

— Изчакай и виж, преди да съдиш. Макар че трябва да те предупредя, мамо, че можеш да го намериш за малко небрежен, може би дори неподходящ за твоите стандарти. Но както всички знаем, Джес винаги иска да се грижи за всяка запиляна душа, на която попада, може би защото тя самата е била сираче.

— Клайв знае ли, че е осиновена?

— Разбира се — каза Себастиан. — Джесика не крие това. Казва на всеки, който я попита. В художествено училище това е бонус, почти почетен медал.

— Заедно ли живеят? — шепнешком попита Ема.

— И двамата са студенти, мамо, така че не мисля, че е възможно.

Хари се разсмя, но Ема въпреки това изглеждаше шокирана.

— Може да е изненадващо за теб, мамо, но Джес е на двайсет и една, красива и талантлива, и мога да ти кажа, че Клайв не е единственият, който я смята за страхотна.

— Е, очаквам с нетърпение да се запозная с него — каза Ема. — Сега, ако не искаме да закъснеем за раздаването на наградите, трябва да отидем да се преоблечем.

— И понеже стана дума, мамо, ще те помоля да не разваляш вечерта, като се появиш облечена като председател на борда на „Барингтън Шипинг“ по време на важно заседание, защото ще засрамиш Джесика.

— Но аз съм председател на борда на „Барингтън“.

— Не и тази вечер, мамо. Тази вечер си майката на Джесика. Така че ако имаш джинси, за предпочитане стари и изтъркани, ще е идеално.

— Но аз нямам джинси. Нито стари, нито изтъркани.

— Тогава сложи нещо, което си смятала да дадеш на благотворителния пазар на викария.

— Какво ще кажеш за дрехите, с които работя в градината? — попита Ема, без да се опитва да скрие сарказма си.

— Идеално. И най-стария пуловер, който можеш да намериш, за предпочитане с дупки на лактите.

— А какво да облече баща ти за случая?

— Татко не е проблем — отвърна Себастиан. — Той винаги прилича на отвеян, току-що станал от бюрото си писател, така че ще пасне идеално.

— Може би трябва да ти напомня, Себастиан, че баща ти е един от най-уважаваните писатели…

— Мамо, обичам ви и двамата. И ви се възхищавам. Но тази вечер е на Джесика, така че ви моля да не я разваляте.

— Прав е — каза Хари. — Навремето се тормозех повече от това каква шапка ще носи майка ми на тържественото закриване на учебната година, отколкото дали ще спечеля наградата по латински.

— Татко, но нали казваше, че мистър Дийкинс винаги е печелил наградата по латински.

— Точно така — каза Хари. — Дийкинс, вуйчо ти Джайлс и аз може и да бяхме в един и същи клас, но също като Джесика, Дийкинс беше различна класа.

— Вуйчо Джайлс, искам да те запозная с приятеля ми, Клайв Бингам.

— Здрасти, Клайв — каза Джайлс, който бе свалил вратовръзката си и бе разкопчал ризата си малко след пристигането си.

— Вие сте онзи нашумял депутат, нали? — каза Клайв, докато се ръкуваха.

Джайлс остана без думи, докато се взираше в младия мъж, който бе облечен с жълта риза на точки с голяма увиснала яка и тесни джинси. Но рошавата светла коса, скандинавско сините му очи и пленителната му усмивка му бяха достатъчни да разбере защо Джесика не е единствената в залата, която е запленена от Клайв.

— Вуйчо Джайлс е най-великият — каза Джесика. — Трябваше да е лидер на лейбъристите.

— И тъй, Джесика — рече Джайлс, — преди да реша коя от картините ти…

— Късно е — обади се Клайв. — Но можете да си изберете някоя от моите.

— Но аз искам да добавя към колекцията си оригинална Джесика Клифтън.

— В такъв случай ще останете разочарован. Изложбата започна в седем и всички картини на Джесика бяха разграбени за минути.

— Не знам дали да се радвам на триумфа ти, Джесика, или да се ругая, че не дойдох по-рано — каза Джайлс и прегърна племенницата си. — Поздравления.

— Благодаря. Но трябва да видиш нещата на Клайв. Наистина са добри.

— Поради което не съм продал нито една. Истината е, че дори собственото ми семейство вече не ги купува — добави младежът.

Точно тогава Ема, Хари и Себастиан влязоха в залата и тръгнаха към тях.

Джайлс никога не бе виждал сестра си да носи нещо, което да не е изключително модно, но тази вечер тя изглеждаше така, сякаш току-що е излязла от градинската барака. Дори Хари изглеждаше направо елегантен в сравнение с нея. А онова на пуловера й наистина ли беше дупка? „Дрехите са едно от малкото оръжия на жената“, беше му казала навремето Ема. Но не и тази вечер… И тогава разбра и прошепна:

— Браво, сестричке.

Себастиан представи Клайв на родителите си и Ема трябваше да признае, че младежът няма нищо общо с автопортрета си. „Хубавец“ беше първата дума, за която се сещаше, макар че ръкостискането му бе малко слабо. Тя насочи вниманието си към картините на Джесика.

— Тези червени точки да не би да означават…?

— Че са продадени — каза Клайв. — Но, както вече обясних на сър Джайлс, ще откриете, че аз не страдам от подобен проблем.

— Значи всички картини на Джесика са продадени?

— До една — потвърди Себастиан. — Предупредих те, мамо.

Някой чукаше с лъжица по чаша в другия край на помещението. Всички се обърнаха и видяха брадат мъж в инвалидна количка, който се опитваше да привлече вниманието на събралите се. Беше облечен в развлечено кадифено сако и зелени панталони. Усмихна се на присъстващите и каза високо:

— Дами и господа, ще ви помоля за няколко минути внимание. — Всички млъкнаха и се обърнаха към него. — Добра вечер и добре дошли на годишната изложба на завършващите Школата за изящни изкуства „Слейд“. Аз съм Ръскин Спиър и като председател на журито първата ми задача е да обявя победителите във всяка категория — графика, акварел и масло. За първи път в историята на училището имаме един и същи победител и в трите категории.

Ема с нетърпение очакваше да открие кой е този забележителен млад художник, за да може да сравни творбите му с тези на Джесика.

— Честно казано, едва ли някой ще се изненада, може би с изключение на самата победителка, че звездата на училището тази година е Джесика Клифтън.

Ема грейна от гордост, когато всички заръкопляскаха, а Джесика сведе глава и се долепи до Клайв. Единствено Себастиан знаеше през какво всъщност минава. Нейните демони, както ги наричаше тя. Джесика никога не преставаше да бъбри, когато бяха сами, но веднага щом станеше център на вниманието, се скриваше в черупката си като костенурка с надеждата, че никой няма да я забележи.

— Ако Джесика бъде така добра да дойде, ще й връча чека за трийсет паунда, както и купата на Мънингс.

Клайв леко побутна Джесика и всички заръкопляскаха, докато тя с неохота вървеше към председателя на журито, а бузите й ставаха все по-червени с всяка стъпка. Когато мистър Спиър й подаде чека и купата, едно стана съвсем ясно — нямаше да има благодарствена реч. Джесика забърза обратно към Клайв, който изглеждаше толкова щастлив, сякаш самият той е спечелил наградата.

— Освен това трябва да обявя, че на Джесика й е предложено място за специализация в Кралската академия от септември и зная, че колегите ми там я очакват с огромно нетърпение.

— Надявам се всички тези хвалби да не й завъртят главата — прошепна Ема на Себастиан, докато гледаше как дъщеря й е стиснала ръката на Клайв.

— Не се безпокой за това, мамо. Тя е може би единствената в тази зала, която не си дава сметка колко е талантлива.

В този момент до Ема застана елегантен мъж с червена копринена вратовръзка и моден двуреден костюм.

— Позволете да се представя, мисис Клифтън. — Ема се усмихна на непознатия и се зачуди дали не е бащата на Клайв. — Аз съм Джулиан Агню, търговец на художествени произведения. Просто исках да ви кажа, че се възхищавам от творбите на дъщеря ви.

— Много мило от ваша страна, мистър Агню. Успяхте ли да купите някоя от картините й?

— Купих ги всичките, мисис Клифтън. Последния път, когато направих това, бе за един млад художник, Дейвид Хокни.

Ема не искаше да признае, че никога не е чувала за Дейвид Хокни, а Себастиан знаеше за него само защото Седрик имаше няколко негови картини по стените на кабинета си, но пък Хокни беше от Йоркшър. Не че Себастиан обръщаше особено внимание на мистър Агню — мислите му бяха другаде.

— Това означава ли, че ще ни бъде дадена друга възможност да купим някоя от картините на дъщеря ми? — попита Хари.

— Определено — каза Агню, — защото смятам да организирам самостоятелна изложба на Джесика следващата пролет и се надявам дотогава да е нарисувала още няколко неща. Разбира се, непременно ще ви изпратя покани за откриването.

— Благодаря — каза Хари. — Ще гледаме да не закъснеем като днес.

Мистър Агню се поклони и без нито дума повече се обърна и тръгна към изхода. Явно не проявяваше никакъв интерес към творбите на другите художници, които висяха по стените. Ема погледна Себастиан и видя, че той се взира в мистър Агню. Чак после забеляза младата жена до търговеца и разбра защо синът й стои като треснат.

— Затвори си устата, Себ.

Себастиан се смути — рядко изживяване, на което Ема не пропусна да се наслади.

— Е, май е по-добре да идем да разгледаме картините на Клайв — предложи Хари. — Така може би ще успеем да се запознаем и с родителите му.

— Не са си направили труда да дойдат — каза Себастиан. — Джес каза, че никога не идвали да видят творбите му.

— Колко странно — каза Хари.

— Колко тъжно — каза Ема.

22

— Харесвам родителите ти — каза Клайв. — А вуйчо ти Джайлс е направо страхотен. Дори аз бих гласувал за него, макар че родителите ми не биха одобрили.

— Защо не?

— И двамата са заклети тори. Майка ми не би допуснала социалист да стъпи в къщата й.

— Съжалявам, че не дойдоха на изложбата. Толкова щяха да се гордеят с теб.

— Едва ли. Майка ми изобщо не одобряваше, че отивам в художествено училище. Искаше да ида в Оксфорд или Кеймбридж и просто не можеше да приеме, че не съм достатъчно добър.

— Тогава сигурно няма да одобрят и мен.

— Как така да не те одобрят? — възкликна Клайв. — Ти си най-блестящата възпитаничка на „Слейд“ за всички времена и за разлика от мен ти предложиха място в Кралската академия. Баща ти е прочут писател, майка ти е председател на борда на публична компания, а вуйчо ти е в кабинета в сянка. Докато моят баща е председател на борда на компания за рибен пастет и се надява да стане следващият главен шериф на Линкълншър, което е възможно единствено защото дядо ми направил състоянието си от търговия с рибен пастет.

— Но ти поне знаеш кой е дядо ти — каза Джесика и положи глава на рамото му. — Хари и Ема не са истинските ми родители, макар че винаги са се отнасяли към мен като към своя дъщеря, и може би защото с Ема си приличаме, хората приемат, че ми е майка. А Себ е най-добрият брат, който би могло да има едно момиче. Но истината е, че съм сираче и нямам представа кои са истинските ми родители.

— Опитвала ли си се да разбереш?

— Да, но ми казаха, че „Доктор Барнардо“ има стриктна политика да не разкрива никаква информация за биологическите родители без тяхно разрешение.

— Защо не попиташ вуйчо си? Ако някой знае, това би трябвало да е той.

— Защото дори да знае, семейството ми може да има причини да не ми казва.

— Възможно е баща ти да е загинал във войната и да е награден посмъртно след някакво геройство, а майка ти да е умряла от мъка.

— А ти, Клайв Бингам, си един непоправим романтик, който трябва да престане да чете Бигълс и да опита с „На Западния фронт нищо ново“.

— Когато станеш прочута художничка, Джесика Клифтън ли ще се наричаш, или Джесика Бингам?

— Да не би пак да ми правиш предложение, Клайв? Защото е третото ти за тази седмица.

— Забелязала си значи. Да, правя ти предложение и се надявах да дойдеш в Линкълншър за уикенда и да се запознаеш с родителите ми, така че да го направим официално.

— С най-голямо удоволствие — каза Джесика и го прегърна.

— Но имай предвид, че трябва да посетя още някого, преди да дойдеш в Линкълншър — каза Клайв. — Така че не бързай със събирането на багажа.

— Благодаря, че се съгласихте веднага да се срещнете с мен, сър.

Хари беше впечатлен. Личеше си, че на младежа никак не му е било лесно. Появи се точно навреме, носеше сако и вратовръзка, а обувките му бяха лъснати като за парад. Ясно беше, че е ужасно нервен, така че Хари се опита да го накара да се отпусне.

— В писмото ви пише, че искате да ме видите по важен въпрос, така че трябва да е едно от две неща.

— Всъщност е съвсем просто, сър — каза Клайв. — Моля за разрешението ви да поискам ръката на дъщеря ви.

— Колко сюблимно старомодно.

— Джесика не би очаквала нещо друго от мен.

— Не мислите ли, че и двамата сте малко млади, за да мислите за брак? Може би е по-добре да почакате, поне докато Джесика завърши Кралската академия.

— Моите уважения, сър, но Себастиан ми каза, че съм по-голям от вас, когато сте предложили на мисис Клифтън.

— Така е, но това беше през войната.

— Надявам се да не ми се налага да ходя на война, сър, само за да докажа колко много обичам дъщеря ви.

Хари се разсмя.

— Е, май като бъдещ тъст трябва да питам за перспективите ви. Джесика ми каза, че не са ви предложили място в Кралската академия.

— Сигурен съм, че това не ви е изненадало особено, сър.

Хари се усмихна.

— И с какво се занимавате след завършването на „Слейд“?

— Работя в рекламна агенция „Къртис Бел и Бети“, в дизайнерския им отдел.

— Работата ви добре платена ли е?

— Не, сър. Заплатата ми е четиристотин паунда годишно, но баща ми я допълва с издръжка от още хиляда. Освен това семейството ми нае апартамент в Челси като подарък за двайсет и първия ми рожден ден. Така че ще имаме повече от достатъчно.

— Нали си давате сметка, че рисуването е и винаги ще бъде първата любов на Джесика и тя никога няма да позволи на нищо да попречи на кариерата й, както си даде сметка това семейство в деня, в който тя се появи в живота ни.

— Много добре го разбирам, сър, и ще направя всичко по силите си тя да изпълни амбициите си. Би било лудост да не го направя при този неин талант.

— Радвам се, че смятате така — каза Хари. — Но въпреки огромния й талант, у нея има една несигурност и понякога ще ви се налага да се справяте с нея със съчувствие и разбиране.

— Много добре знам и това, сър, и го правя с радост.

— Мога ли да попитам какво е мнението на родителите ви относно желанието ви да се ожените за дъщеря ми?

— Майка ми е ваша огромна почитателка и освен това се възхищава на съпругата ви.

— Но нали знаят, че ние не сме родители на Джесика?

— О, да, но както казва татко, вината едва ли е нейна.

— Казахте ли им, че искате да се ожените за Джесика?

— Не, сър, но този уикенд ще ходим в Лаут и смятам да го направя тогава, макар че едва ли ще ги изненадам особено.

— В такъв случай ми остава само да ви пожелая да сте щастливи заедно. Ако на този свят има по-мило и любвеобилно момиче, тепърва ми предстои да се срещна с него. Но може би всеки баща смята така.

— Много добре зная, че никога няма да съм достатъчно добър за нея, но се кълна, че няма да я разочаровам.

— Сигурен съм — каза Хари и мина на „ти“. — Но трябва да те предупредя, че монетата си има и друга страна. Джесика е много чувствителна и ако някога изгубиш доверието й, ще изгубиш и самата нея.

— Никога няма да позволя това да стане, повярвайте ми.

— Сигурен съм, че го казваш искрено. Е, можеш да ми звъннеш, ако тя каже да.

— Определено ще го направя, сър — каза Клайв, докато Хари ставаше от креслото си. — Ако не ви се обадя до неделя вечерта, значи е отхвърлила предложението ми. Отново.

— Отново ли? — изненада се Хари.

— Да. Вече й предложих няколко пъти — призна Клайв. — И тя винаги ми отказва. Имам чувството, че се тревожи от нещо, за което не иска да говори. Ако приема, че причината не е в мен, надявах се, че ще можете да ме осветлите.

Хари се поколеба, после каза:

— Утре ще обядвам с Джесика. Така че ти предлагам да поговориш с нея, преди да тръгнете за Линкълншър и определено, преди да скъсате нервите на родителите ти.

— Щом смятате, че е необходимо, разбира се, сър.

— Мисля, че би било разумно при тези обстоятелства — каза Хари.

В този момент влезе Ема и попита:

— Да разбирам ли, че идва ред на поздравленията? — Хари се зачуди дали не е подслушала разговора им. — Ако е така, едва ли бих могла да бъда по-доволна.

— Все още не съвсем, мисис Клифтън. Но да се надяваме, че през уикенда ще стане официално. Ако стане, ще се опитам да бъда достоен за вашата и на мистър Клифтън увереност. — Клайв отново се обърна към Хари. — Много мило от ваша страна, че ме приехте, сър.

Двамата си стиснаха ръцете.

— И карай внимателно — каза Хари, сякаш говореше на собствения си син.

Двамата с Ема отидоха до прозореца и загледаха как Клайв се качва в колата си.

— Значи най-сетне си решил да кажеш на Джесика кой е баща й?

— Клайв всъщност не ми остави избор — отвърна Хари, докато колата се отдалечаваше по алеята към портала на Имението. — Един бог знае как ще реагира, когато научи истината.

— Аз се безпокоя много повече от това как ще реагира Джесика — каза Ема.

23

— Мразя тази магистрала — каза Джесика. — Винаги събужда толкова черни спомени.

— Успяха ли да разберат какво всъщност е станало? — попита Клайв, докато задминаваше един камион.

Джесика бързо погледна наляво, а после назад.

— Какво правиш?

— Просто проверявам — отвърна тя. — Заключението на съдебния лекар беше смърт при катастрофа. Но аз знам, че Себ все още вини себе си за смъртта на Бруно.

— Но това не е честно, както знаем и двамата.

— Кажи го на Себ — отвърна Джесика.

— Къде те заведе баща ти на обяд вчера? — попита Клайв, за да смени темата.

— Наложи се да отменя срещата в последния момент. Наставникът ми искаше да обсъдим кои картини да включа в лятната изложба на Кралската академия. Така че ще обядвам с татко в понеделник, макар че трябва да призная, че изглеждаше разочарован.

— Може би е искал да говори с теб по някакъв конкретен въпрос.

— Не се сещам за нещо, което да не може да изчака до понеделник.

— И коя картина избрахте с наставника?

— „Смог две“.

— Добър избор!

— Мистър Дънстан като че ли е уверен, че от академията ще я вземат предвид.

— Това онази картина ли е, която видях опряна на стената в апартамента, преди да излезем?

— Да. Смятах да я подаря на майка ти, но за съжаление всички избрани за изложбата картини трябва да бъдат изпратени до следващия четвъртък.

— Тя ще се гордее да види картина на бъдещата си снаха в изложба на Кралската академия.

— Всяка година в академията се пращат над десет хиляди картини, от които се избират само няколкостотин, така че не бързай с пращането на поканите. — Джесика отново погледна наляво и после назад, докато Клайв задминаваше още един камион. — Родителите ти имат ли представа защо им отиваме на гости?

— Едва ли можех да направя по-дебел намек — от сорта на „искам да ви запозная с момичето, с което смятам да прекарам остатъка от живота си“.

— Ами ако не ме харесат?

— Ще се влюбят в теб; но пък на кого му пука? Аз не бих могъл да те обичам повече, отколкото те обичам сега.

— Толкова си сладък — каза Джесика, наведе се и го целуна по бузата. — Но на мен ще ми пука, ако родителите ти не са сигурни. В края на краищата ти си единственият им син, така че е нормално да са малко изнервени, дори притеснени.

— Нищо не може да притесни майка ми, а татко няма да има нужда от убеждаване, след като се запознае с теб.

— Иска ми се да имах нервите на майка ти.

— Такава си е тя. Възпитаница е на „Родийн“, където са ги учили само на едно — как да се сгодиш за представител на аристокрацията. И тъй като в крайна сметка се е омъжила за краля на рибения пастет, ще е направо очарована от идеята нашето семейство да се сроди с твоето.

— Баща ти грижа ли го е за подобни неща?

— Никак даже. Работниците от фабриката го наричат Боб, за най-голямо възмущение на майка ми. Освен това го направиха президент на всичко в радиус от двайсет мили около къщата, от футболен клуб „Лаут“ до обществото на хористите в Клийторпс, а горкичкият е далтонист и няма никакъв музикален слух.

— С нетърпение очаквам да се запозная с него — каза Джесика.

Макар че продължиха да бъбрят, Клайв усещаше, че с всяка измината миля Джесика става все по-напрегната, а когато минаха през портала на Мейбълторп Хол, тя съвсем млъкна.

— Боже мой — промълви все пак, когато поеха по широката алея с високи стройни брястове от двете страни, които се губеха в далечината. — Пропуснал си да ми кажеш, че живееш в замък.

— Татко купи имението, защото е било собственост на графа на Мейбълторп, който опитал да извади дядо ми от бизнеса в началото на века. Подозирам обаче, че освен това е искал да впечатли и майка ми.

— Е, аз определено съм впечатлена — каза Джесика, когато пред тях се появи триетажното имение.

— Да, признавам, че трябва да продадеш няколко буркана рибен пастет, за да купиш такава съборетина.

Джесика се разсмя, но смехът й секна, когато предната врата се отвори и се появи иконом, следван от двама слуги, които изтичаха по стъпалата да отворят багажника и да вземат багажа им.

— Нямам багаж и за половин прислужник — прошепна Джесика.

Клайв й отвори вратата, но тя не помръдна. Той я хвана за ръка и я поведе нагоре по стъпалата и през парадния вход на къщата.

Мистър и мисис Бингам ги очакваха в преддверието.

Джесика си помисли, че краката й ще се подкосят, когато видя майката на Клайв — толкова елегантна, изтънчена и самоуверена. Мисис Бингам пристъпи напред с дружелюбна усмивка.

— Толкова се радвам най-сетне да се срещнем! — възкликна тя и целуна Джесика по двете бузи. — Клайв ни разказваше толкова много за теб.

Бащата на Клайв стисна топло ръката й.

— Трябва да кажа, млада госпожице, че Клайв изобщо не е преувеличавал. Красива си като картина.

Клайв избухна в смях.

— Надявам се да не е така, татко. Най-новата картина на Джесика се казва „Смог две“.

Докато домакините им ги въвеждаха в салона, Джесика не пускаше ръката на Клайв и започна да се отпуска едва когато видя портрета на Клайв, който бе нарисувала за рождения му ден малко след като се запознаха. Беше окачен над камината.

— Надявам се да нарисуваш и мен някой ден — каза мистър Бингам.

— Джесика вече не се занимава с такива неща, татко.

— С удоволствие, мистър Бингам — каза Джесика.

Докато Джесика сядаше до Клайв на канапето, вратата се отвори и икономът се появи отново, следван от прислужница с голям сребърен поднос, на който имаше сребърен чайник и две големи чинии със сандвичи.

— Краставици, домати и сирене, мадам — каза икономът.

— Но както забелязваш, без рибен пастет — прошепна Клайв.

Джесика нервно изяждаше всичко, което й се предложи, докато мисис Бингам бъбреше за натоварения си живот и как все не й остава и един свободен миг. Тя като че ли не забеляза, когато Джесика започна да нахвърля скица на бащата на Клайв върху една салфетка. Смяташе да довърши портрета, когато остане сама в спалнята си.

— Довечера ще вечеряме скромно, само семейството — каза майката на Клайв, докато предлагаше на Джесика поредния сандвич. — Но за утре съм планирала празнична вечеря с неколцина приятели, които с нетърпение очакват да се запознаят с теб.

Клайв стисна ръката на Джесика. Много добре знаеше, че тя мрази да е център на вниманието.

— Много мило, че сте си направили толкова много труд, мисис Бингам.

— Моля те, наричай ме Присила. В тази къща не държим на церемониите.

— А мен приятелите ме наричат Боб — каза мистър Бингам, докато й подаваше резен пандишпан.

Когато след час се качи в стаята си, Джесика се чудеше защо изобщо се е притеснявала. Едва когато видя дрехите си разопаковани и окачени в гардероба, започна да изпада в паника.

— Какъв е проблемът, Джес? — попита Клайв.

— Ще успея да се преоблека за довечера, но нямам какво да нося за официалната вечеря утре.

— Не бих се безпокоил за това. Имам чувството, че утре сутринта майка ми смята да те помъкне на пазар.

— Но аз не мога да й позволя да ми купува каквото и да било, щом не съм й поднесла подарък.

— Повярвай ми, тя просто иска да се изфука с теб и ще изпита много по-голямо удоволствие, отколкото ти. Просто си мисли за това като за кашон рибен пастет.

Джесика се разсмя.

— Не беше чак толкова зле, нали? — попита Клайв, докато влизаше след нея в спалнята.

— Не би могло да е по-добре — отвърна тя. — Баща ти е невероятен, а майка ти положи такива усилия да ме накара да се почувствам като у дома си.

— Някога спала ли си в легло с балдахин? — попита той, докато я прегръщаше.

— Не, не съм — отвърна Джесика, докато леко го отблъскваше. — А ти къде ще спиш?

— В съседната стая. Както виждаш обаче, между двете има врата, защото някога тук е спала любовницата на графа, така че ще дойда при теб по-късно.

— Не, няма — шеговито отвърна Джесика. — Макар че идеята да съм любовница на граф ми допада.

— Няма начин — каза Клайв и коленичи пред нея. — Ще ти се наложи да се задоволиш с мисис Бингам, принцесата на рибения пастет.

— Пак ли ми правиш предложение, Клайв?

— Джесика Клифтън, обожавам те, искам да прекарам целия си живот с теб и се надявам, че ще ми окажеш честта да станеш моя съпруга.

— Разбира се, че ще го направя — отвърна Джесика, също коленичи и го прегърна.

— От теб не се ли очаква да се колебаеш и да мислиш известно време?

— Мислих много за това през последните шест месеца.

— Но аз си помислих…

— Никога не е било заради теб, глупчо. Не бих могла да те обичам повече дори да исках. Просто…

— Просто какво?

— Когато си сирак, няма как да не се чудиш…

— Понякога си адски глупава, Джес. Влюбен съм в теб и пет пари не давам кои са или са били родителите ти. А сега ме пусни, имам малка изненада за теб.

Джесика пусна годеника си и той извади от вътрешния си джоб червена кожена кутийка. Тя я отвори и избухна в смях, когато видя бурканчето рибен пастет „Бингам“. Имаше си и надпис: „Пастетът, който ядат дори рибарите“.

Джесика разви капачката и потопи пръст вътре.

— Гадост — каза и извади изящен викториански пръстен със сапфир и диамант. — О! Обзалагам се, че няма такива във всеки буркан. Прекрасен е — каза, след като го облиза.

— Бил е на баба ми. Баба Бетси била местно момиче от Гримсби. Дядо се оженил за нея, докато работил на траулер, много преди да натрупа състоянието си.

Джесика се взираше в пръстена. После каза:

— Прекалено е хубав за мен.

— Баба Бетси едва ли би се съгласила.

— Ами майка ти? Как ще се почувства, когато го види.

— Идеята беше нейна — отвърна Клайв. — Така че хайде да слезем и да им съобщим новината.

— След малко — каза Джесика и го прегърна.

24

След закуска Клайв излезе с годеницата си на разходка около Мейбълторп Хол, но успяха да видят само градината и езерото, преди майката на Клайв да помъкне Джесика на пазар в Лаут.

— Не забравяй, всеки път, когато касата звънне, просто си мисли за поредния кашон рибен пастет — каза Клайв, докато Джесика се качваше на задната седалка до Присила.

Когато се върнаха в Мейбълторп за късен обяд, Джесика бе натоварена с торби и кутии, в които имаше две рокли, шал от кашмир, обувки и малка черна вечерна чанта.

— За вечерята — обясни Присила.

Джесика можеше само да се пита колко ли кашони рибен пастет трябва да се продадат, за да се покрият сметките. Честно казано, беше много благодарна за щедростта на Присила, но след като останаха сами в стаята й, каза твърдо на Клайв:

— Това не е животът, който бих водила повече от два дни.

След като обядваха, Клайв я разведе из останалата част на имението и се върнаха точно за следобедния чай.

— Семейството ти спира ли изобщо да яде? — попита Джесика. — Направо не зная как майка ти успява да остане толкова слаба.

— Тя не яде, само чопли. Не си ли забелязала?

— Какво ще кажете да прегледаме списъка на гостите? — каза Присила, след като им сервираха чая. — Епископът на Гримсби и жена му Морийн. — Тя вдигна очи. — Разбира се, всички се надяваме именно той да изпълни церемонията.

— За каква церемония става дума, скъпа? — попита Боб и намигна на Джесика.

— Много ми се иска да престанеш да ме наричаш „скъпа“ — каза Присила. — Толкова е банално — добави тя, след което продължи със списъка. — Кметът на Лаут, съветник Пат Смит. Никак не ми харесва това съкращаване на личните имена. Когато догодина съпругът ми стане главен шериф на графството, ще настоявам всички да го наричат Робърт. И накрая, старата ми приятелка от училище, лейди Вирджиния Фенуик, дъщеря на граф Фенуик. Дебютирахме заедно в обществото, нали разбираш.

Джесика трепна и сграбчи ръката на Клайв. Не каза нито дума, докато не се озова на сигурно място в стаята си.

— Майка ти не знае ли, че лейди Вирджиния е първата жена на вуйчо Джайлс?

— Разбира се, че знае. Но това е приключило преди много време. На кого му пука? Всъщност аз самият съм изненадан, че я помниш.

— Виждала съм я само веднъж, на погребението на баба Елизабет. И единственото, което си спомням, е как настояваше да се обръщам към нея с лейди Вирджиния.

— Продължава да го прави — каза Клайв, мъчейки се да разведри обстановката. — Мисля, че ще ти се стори поомекнала през годините, макар да признавам, че определено събужда най-лошото у скъпата ми майка. Знам със сигурност, че татко не може да я понася, така че няма нищо чудно, че намира някакъв повод да се измъкне всеки път, когато двете са заедно.

— Определено харесвам баща ти — каза Джесика.

— И той те обожава.

— Защо мислиш така?

— Стига си любопитствала. Ще ти кажа само, че вече ми пусна намеци от рода на: „Ако бях с двайсет години по-млад, момчето ми, нямаше да имаш никакъв шанс“.

— Колко любезно от негова страна.

— Не е любезност, каза го съвсем сериозно.

— По-добре да се преоблека, иначе ще закъснеем за вечерята — каза Джесика. — Още не съм сигурна коя от двете рокли да облека — добави тя, докато Клайв отиваше в своята стая.

Опита ги и двете, като се въртеше пред огледалото, но още не беше решила, когато Клайв се върна и я помоли да му помогне с папийонката.

— Коя рокля да облека? — безпомощно попита тя.

— Синята — каза Клайв и се върна в стаята си.

Джесика отново се погледна в огледалото и се запита дали ще има друг случай, в който ще носи някоя от тези рокли. Определено не и на абсолвентския бал.

— Изглеждаш фантастично — каза Клайв, когато тя най-сетне излезе от банята. — Страхотна рокля!

— Майка ти я избра — каза Джесика и се завъртя.

— По-добре да се размърдаме. Мисля, че чувам да идва кола.

Джесика взе кашмирения шал, уви го около раменете си и отново се погледна в огледалото, преди да слязат по стълбите, хванати за ръце. Влязоха в салона точно когато на вратата се почука.

— О, изглеждаш божествено в тази рокля — каза Присила. — И шалът е направо идеален. Какво мислиш, Робърт?

— Да, направо идеално, скъпа — каза Боб.

Присила се намръщи, а в същото време икономът отвори вратата и обяви:

— Епископът на Гримсби и мисис Хадли.

— Милорд, колко се радвам, че успяхте да дойдете — каза Присила. — Позволете да ви представя мис Джесика Клифтън, която току-що се сгоди за сина ми.

— Клайв е щастливец — каза епископът, а Джесика само си мислеше как й се иска да го нарисува във великолепния му черен редингот, пурпурна риза на духовник и ослепително бялата му висока яка.

След няколко минути се появи кметът на Лаут. Присила настоя да го представи като съветник Патрик Смит.

— Само майка ми и Присила ме наричат Патрик — прошепна кметът на Джесика, когато майката на Клайв излезе да посрещне последния гост. — Надявам се да ме наричаш Пат.

И тогава Джесика чу глас, който никога не би могла да забрави.

— Скъпа Присила, колко време мина!

— Наистина много, скъпа — съгласи се Присила.

— Не идвам на север толкова често, колкото трябва, а има да наваксваме толкова много — каза Вирджиния, докато влизаше с домакинята в салона.

След като представи Вирджиния на епископа и кмета, Присила я поведе през помещението към Джесика.

— Позволи ми да ти представя мис Джесика Клифтън, която тъкмо се сгоди за Клайв.

— Добър вечер, лейди Вирджиния. Едва ли ме помните.

— Как бих могла да забравя, макар че трябва да бяхте само на седем или осем тогава. О! — каза тя и отстъпи крачка назад. — Станали сте прекрасна млада жена. Знаете ли, толкова ми напомняте за скъпата ви майка. — Джесика беше онемяла, но това като че ли нямаше значение. — И чувам такива хубави неща за представянето ви в „Слейд“. Родителите ви сигурно много се гордеят с вас.

Чак много по-късно Джесика започна да се чуди откъде лейди Вирджиния би могла да знае за представянето й в училището. В момента беше замаяна от „Каква прекрасна рокля“, „Какъв изящен пръстен“ и „Клайв е голям щастливец“.

— Още един мит гръмна — каза Клайв, докато влизаха в трапезарията, хванати за ръце.

Джесика не беше напълно убедена и с облекчение откри, че са я настанили между кмета и епископа, докато лейди Вирджиния седеше отдясно на мистър Бингам в другия край на масата, достатъчно далеч, за да не се налага да разговарят. След като масата бе разчистена след основното блюдо (прислугата бе по-многобройна от гостите), мистър Бингам почука с лъжица по чашата си и стана.

— Днес — започна той — поздравяваме нашия нов член на семейството ни, младата дама, която оказа чест на сина ми, като се съгласи да стане негова съпруга. Скъпи приятели — каза домакинът, вдигайки чаша, — за Джесика и Клайв.

Всички станаха и повториха: „За Джесика и Клайв“. Дори Вирджиния вдигна чаша. Джесика се зачуди възможно ли е да е по-щастлива.

След като пиха още шампанско в салона след вечерята, епископът се извини, че на сутринта има служба и трябва още веднъж да прегледа проповедта си, и си тръгна със съпругата си. Присила ги изпрати до вратата. Няколко минути по-късно кметът благодари на домакините и отново поздрави щастливата двойка.

— Лека нощ, Пат — каза Джесика и кметът й се усмихна дяволито.

След като го изпрати, мистър Бингам се върна в салона и каза:

— Смятам да изкарам кучетата на вечерната им разходка, така че ще ви оставя двете сами. Подозирам, че имате да наваксвате, след като не сте се виждали толкова дълго.

— Май това е намек, че и ние трябва да се махнем — каза Клайв, пожела лека нощ на майка си и на лейди Вирджиния и заведе Джесика до стаята й.

— Истински триумф — каза й, след като затвори вратата на спалнята. — Дори лейди Вирджиния изглежда спечелена. Между другото, наистина си пленителна с тази рокля.

— Само благодарение на щедростта на майка ти — отвърна Джесика и отново се огледа в голямото огледало.

— Не забравяй и рибения пастет на дядо.

— Но къде е чудесният ми шал, който ми подари майка ти? — Джесика се огледа. — Сигурно съм го оставила долу. Ще сляза да го взема.

— Не може ли да почака до сутринта?

— В никакъв случай — заяви Джесика. — Наистина е прекрасен.

— Само гледай да не се разбъбриш с онези двете, защото те сигурно вече обсъждат подробностите около сватбата.

— Веднага се връщам — каза Джесика и излезе, като си тананикаше. Спусна се радостно по стълбите и беше само на няколко стъпки от леко отворената врата на салона, когато чу думата „убийца“ и замръзна.

— Заключението на съдебния лекар беше смърт при злополука, макар че тялото на сър Хюго бе открито в локва кръв с нож за писма, стърчащ от врата му.

— И казваш, че има основание да се смята, че сър Хюго Барингтън е неин баща?

— Абсолютно категорично. И честно казано, смъртта му донесе известно облекчение на семейството, защото тъкмо щеше да бъде изправен пред съда за измама. Ако това бе станало, компанията несъмнено щеше да се сгромоляса.

— Нямах абсолютно никаква представа.

— И това съвсем не е всичко, скъпа, защото след това майката на Джесика се самоубила, за да не бъде обвинена в убийството на сър Хюго.

— Просто не мога да повярвам! Тя изглежда такова почтено момиче.

— Боя се, че нещата не стават много по-добри, ако се вгледаш по-внимателно в Клифтънови. Майката на Хари Клифтън е била проститутка, така че той никога не е бил съвсем сигурен кой е баща му. При нормални обстоятелства не бих споменала нищо от това — продължи Вирджиния, — но не ти трябва скандал точно в този момент.

— Точно в този момент ли? — повтори Присила.

— Да. От добре осведомен източник знам, че премиерът обмисля да предложи Робърт за рицар, което, разбира се, означава, че ти ще станеш лейди Бингам.

Присила се замисли за няколко секунди.

— Мислиш ли, че Джесика знае истината за родителите си? — попита накрая тя. — Клайв никога не е намеквал, че може да има скандал.

— Разбира се, че знае, но защо да го казва? Нали целта й е да се оженят, преди историята да се разчуе. Не забеляза ли как върти Робърт на малкия си пръст? Обещанията, че ще му нарисува портрет, са просто залъгване.

Джесика изхлипа сподавено, обърна се и бързо изтича горе.

— Какво има, Джес? — попита Клайв, когато тя се втурна в спалнята.

— Лейди Вирджиния каза на майка ти, че съм дъщеря на убийца… която убила баща ми — каза тя, без да спира да хлипа. — Че… че баба ми била проститутка и че се интересувам единствено как да се добера до парите ви.

Клайв я прегърна и се опита да я успокои, но тя бе неутешима.

— Остави това на мен — каза той, пусна я и си облече халата. — Ще кажа на майка, че изобщо не ми пука какво мисли лейди Вирджиния, защото нищо не може да ми попречи да се оженя за теб.

Прегърна я отново, излезе от спалнята, слезе решително в салона и попита остро лейди Вирджиния:

— Какви са тези лъжи, които разпространяваш за годеницата ми?

— Самата истина — спокойно отвърна тя. — Реших, че е по-добре ти и майка ти да научите, преди да се ожениш, отколкото след това, когато ще е твърде късно.

— Но намеците, че майката на Джесика е убийца…

— Не е толкова трудно да се провери.

— И че баба й е била проститутка?

— Боя се, че цял Бристол го знае.

— Е, пет пари не давам за това — заяви Клайв. — Обожавам Джес и последиците да вървят по дяволите, защото можеш да си сигурна, лейди Вирджиния, че няма да ми попречиш да се оженя за нея.

— Клайв, скъпи — спокойно каза майка му. — На твое място бих си помислила, преди да взема такова прибързано решение.

— Не е нужно да мисля дали да се оженя за най-съвършеното създание на света.

— Но ако наистина се ожениш за тази жена, от какво ще живеете?

— Хиляда и четиристотин годишно са повече от достатъчно.

— Но хиляда паунда от тях са издръжката от баща ти, а когато той научи…

— Тогава ще се оправяме със заплатата ми. Други хора като че ли се справят.

— Клайв, да си се замислял случайно откъде идват онези четиристотин паунда?

— Да. От „Къртис Бел и Гети“. И си ги изработвам до последното пени.

— Наистина ли вярваш, че точно тази агенция би те наела, ако нямаше за клиент „Рибен пастет Бингам“?

Клайв замълча за момент, после каза:

— В такъв случай ще си намеря друга работа.

— И къде според теб ще живеете?

— В моя апартамент, разбира се.

— Но за колко време? Сигурно си наясно, че договорът за наем изтича през септември. Зная, че баща ти има намерение да го поднови, но предвид обстоятелствата…

— Можеш да си задържиш проклетия апартамент, майко. Няма да застанете между Джес и мен!

Обърна им гръб, излезе и изтича горе с надеждата да увери Джесика, че нищо не се е променило, и да й предложи незабавно да се върнат в Лондон. Погледна в двете спални, но нея я нямаше. На леглото й лежаха двете рокли, малката вечерна чанта, обувките, годежният пръстен и скицата на баща му. Клайв изтича обратно долу и почти се сблъска с баща си в коридора.

— Виждал ли си Джес?

— Да. За жалост не успях да я спра да си тръгне. Каза ми какво е казала онази ужасна жена. Кой може да вини горкото момиче, че не иска да прекара нощта под един покрив с нея? Помолих Бъроус да я закара до гарата. Обличай се и тръгвай след нея, Клайв. Не я губи, защото никога няма да намериш друго момиче като нея.

Клайв се втурна обратно нагоре, а баща му тръгна към салона.

— Чу ли новината от Вирджиния, Робърт? — попита го Присила.

— Определено — каза той и се обърна към Вирджиния. — А сега ме чуй ти, Вирджиния, и то добре. Искам незабавно да напуснеш тази къща.

— Но, Робърт, аз само се опитвах да помогна на скъпата си приятелка.

— Не правиш нищо такова и много добре го знаеш. Дойде тук с единствената цел да съсипеш живота на младото момиче.

— Но, Робърт, скъпи, Вирджиния е най-старата ми приятелка… — почна жена му.

— Само когато й изнася. Изобщо не си помисляй да я защитаваш, иначе можеш да вървиш с нея и много скоро ще разбереш каква приятелка ти е.

Вирджиния стана и бавно тръгна към вратата.

— Съжалявам, че го казвам, Присила, но вече няма да стъпя тук.

— Е, поне едно добро нещо да излезе от цялата тази работа — каза Робърт.

— Никой никога не ми е държал такъв тон — заяви Вирджиния и вирна брадичка.

— Сериозно? — подметна той. — Ами вземи препрочети завещанието на Елизабет Барингтън. Тя определено е разбрала що за стока си. А сега изчезвай, преди да съм те изхвърлил!

Клайв заряза колата пред гарата и изтича по моста до трети перон. Чу свирката на началник-влака, но когато стигна долното стъпало, влакът вече беше потеглил. Клайв затича след него, но влакът набра скорост и се изниза от перона.

Какво да направи?

Знаеше, че влакът е бавен и спира на почти всяка гара между Лаут и Лондон, така че ако караше бързо, можеше да е в апартамента преди Джесика.

Промъкването през входната врата не беше проблем за неканения гост, а и жилищната сграда не бе толкова скъпа, че да има портиер. Той изкачи стълбите предпазливо, макар че едва ли щеше да събуди някого — все пак беше два и половина след полунощ.

Стигна площадката на втория етаж и бързо откри апартамент № 4. Погледна коридора — всичко бе чисто. Лесно се справи с двете ключалки, влезе, затвори вратата и включи осветлението. Не се страхуваше, че ще го изненадат — знаеше, че апартаментът е празен.

Обиколи малкия апартамент и огледа всички картини — седем в дневната, три в спалнята, една в кухнята, а също така и бонус — голяма картина, опряна на стената до вратата, със стикер „Смог две. Да се изпрати на КА до четвъртък“. Пренесе всички в дневната и ги подреди една до друга. Не бяха лоши. След кратко колебание извади от джоба си сгъваем нож и изпълни инструкциите на баща си.

Влакът спря в Сейнт Панкрас в три без двайсет. Джесика вече беше решила какво точно ще направи. Щеше да вземе такси до апартамента на Клайв, да си събере нещата, да звънне на Себ и да го попита дали може да остане при него за няколко дни, докато си намери квартира.

— Добре ли си, мила? — попита шофьорът, докато тя сядаше на задната седалка.

— Добре съм. Глийб Плейс дванайсет, Челси — успя да отвърне тя. Вече не й бяха останали сълзи.

Когато стигнаха, Джесика подаде на шофьора банкнота от десет шилинга — единствените пари, които имаше.

— Ще бъдете ли така добър да изчакате? Ще гледам да се върна колкото се може по-бързо.

— Разбира се, мила.

Почти беше приключил работата, която му достави доста наслада, когато му се стори, че чува навън да спира кола.

Остави ножа на масичката, отиде до прозореца и леко дръпна завесата. Видя я как слиза от задната седалка и казва нещо на шофьора на таксито. Бързо изключи осветлението, отвори вратата и отново огледа коридора. Беше все така празен.

Изтича надолу по стълбите и докато отваряше вратата, видя Джесика да върви по алеята към него. Вадеше ключ от чантата си, когато се разминаха. Тя го погледна за миг, просто машинално.

Джесика влезе в сградата. Чувстваше се ужасно уморена. Качи се на втория етаж и отключи вратата на апартамент № 4.

Първо щеше да се обади на Себ и да му разкаже какво се е случило.

Запали лампата и тръгна към телефона.

И тогава видя картините си.

Клайв зави на Глийб Плейс двайсет минути по-късно. Все още се надяваше, че я е изпреварил, но видя, че лампата в спалнята свети. Явно вече беше дошла.

Паркира зад едно такси със запален двигател. Нея ли чакаше? Надяваше се, че не. Отвори входната врата и изтича нагоре. Вратата на апартамента зееше и всички лампи бяха запалени. Влезе вътре и когато ги видя, рухна на колене. Призля му. Всички графики, акварели и маслени картини на Джесика изглеждаха така, сякаш са ги пробождали с настървение. А в центъра на „Смог две“ имаше голяма назъбена дупка.

Какво би могло да я накара да направи подобно безумие?

— Джес! — изкрещя Клайв, но не получи отговор.

Изправи се и бавно влезе в спалнята. Нямаше я. Чак тогава чу шуртенето на вода, обърна се и видя локвата до вратата на банята. Втурна се натам, отвори вратата и впери невярващо поглед в любимата си.

Главата й беше над водата, но китката й, с два дълбоки разреза, от които вече не течеше кръв, висеше отпуснато от ваната. А после видя сгъваемия нож на пода до нея.

Вдигна нежно безжизненото й тяло от водата и рухна на колене, като я държеше в обятията си. Заплака неудържимо. Само една мисъл се въртеше в главата му. Ако не се беше качил да се преоблича, а беше подкарал направо за гарата, Джесика щеше да е жива.

Последното, което си спомняше, бе как вади годежния пръстен от джоба си и го слага на пръста й.

25

Епископът на Бристол погледна от амвона към събралото се в „Сейнт Мери Редклиф“ паство и си помисли за въздействието, което бе имала Джесика Клифтън върху толкова много и различни хора през краткия си живот. В края на краищата в коридора на епископския дворец гордо висеше и негов портрет като декан на Труро. Погледна бележките си и започна:

— Когато любим човек умира на седемдесет или осемдесет, се събираме да го оплачем. Припомняме си дългия му живот с обич, уважение и благодарност, разказваме случки и хубави спомени. Проронваме сълза, разбира се, но в същото време приемаме, че такъв е естественият ред на нещата. Но когато една прекрасна млада жена, показала такъв рядък талант, че възрастните приемаха безусловно, че е много по-добра от тях, умре, проливаме много повече сълзи, защото можем само да се питаме каква ли щеше да стане тя.

Ема беше проляла толкова много сълзи, че беше напълно изтощена душевно и физически. Оставаше й единствено да се пита дали не е могла по някакъв начин да предотврати жестоката и ненужна смърт на любимата си дъщеря. Разбира се, че би могла. Трябваше да й каже истината. Вината й беше толкова голяма, колкото и на всеки друг.

Хари, който седеше до нея на първия ред, беше остарял с десет години за една седмица и изобщо не се съмняваше кой е виновникът. Смъртта на Джесика щеше завинаги да му напомня, че бе трябвало да й каже още преди години защо са я осиновили. Ако го беше направил, сега тя щеше да е жива.

Джайлс седеше между сестрите си и ги държеше за ръце за първи път от години. Или те държаха неговите? Грейс, която не одобряваше каквито и да било публични прояви на чувства, плачеше.

Себастиан, който седеше от другата страна на баща си, не слушаше речта на епископа. Той вече не вярваше в разбиращото всичко съпричастно божество, което можеше да даде с едната си ръка и да вземе с другата. Беше изгубил най-добрата си приятелка, която обожаваше, и никой друг нямаше да заеме мястото й.

Харолд Гинзбърг седеше тихо в дъното на църквата. Когато се беше обадил на Хари, не знаеше, че животът му е бил разбит на парчета за един-единствен миг. Просто искаше да му съобщи чудесната новина, че най-новият му роман е на първо място в списъка на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.

Харолд сигурно беше изненадан от липсата на реакция от страна на автора, но пък и нямаше откъде да знае, че Хари вече не се интересува от подобни дреболии и с радост би се отказал от продажбата и на една-единствена бройка от книгата си в замяна на това Джесика да е до него, а не положена така ужасно рано в гроба.

След като погребалната церемония приключи и всички си тръгнаха, за да продължат живота си, Хари падна на колене и остана до гроба. Грехът му не можеше да се изкупи така лесно. Той вече беше приел, че няма да мине нито ден и може би нито час, без Джесика да нахлува в мислите му — засмяна, бъбреща, закачлива. Подобно на епископа, на него също му оставаше единствено да се чуди какво ли би могло да е бъдещето. Дали тя щеше да се омъжи за Клайв? Какви щяха да са внуците му? Щеше ли да живее достатъчно дълго, за да я види как става член на Кралската академия? Ужасно много му се искаше сега тя да е коленичила край неговия гроб и да го оплаква.

— Прости ми — каза той тихо.

Най-лошото бе, че знаеше, че тя би го направила.