Внимавай какво си пожелаваш

18

— Сигурен ли си, че искаш да си лидер на опозицията? — попита Хари.

— Не — отвърна Джайлс. — Искам да съм премиер, но ще трябва да прекарам известно време в опозиция, преди да мога да се надявам да пипна ключовете за Даунинг стрийт десет.

— Ти може и да запази мястото си, но партията ти претърпя съкрушителна загуба на последните общи избори — каза Ема. — Започвам да се питам дали лейбъристите изобщо са в състояние да победят на избори. Имам чувството, че им е писано да са партия на опозицията.

— Знам как изглежда в момента, но съм уверен, че когато дойде време за следващите избори, на гласоподавателите ще им е дошло до гуша от торите и ще решат, че е време за промяна — каза Джайлс.

— А и аферата Профумо[6] не помогна особено — обади се Грейс.

— Кой решава кой ще е следващият водач на партията?

— Добър въпрос, Себастиан — рече Джайлс. — Единствено избраните ми колеги в Камарата на общините, всичките двеста петдесет и осем.

— Доста мъничък електорат — отбеляза Хари.

— Така е, но повечето ще направят сондажи в избирателните си райони, за да разберат кой според редовите членове следва да ръководи партията, а когато става дума за членовете на трейдюнионите, те ще гласуват за онзи, когото поддържа съюзът им. Така че членовете на всеки пристанищен трейдюнион от райони като Тайнсайд, Белфаст, Глазгоу, Клайдсдейл и Ливърпул би трябвало да ме подкрепят.

— Онзи когото — повтори Ема. — А онази която? Сред двеста петдесет и осем лейбъристи в Парламента няма ли нито една жена, която може да се надява да поведе партията?

— Барбара Касъл може да реши да влезе в списъците, но ако трябва да съм честен, дори снежна топка в ада има по-големи шансове за оцеляване. Нека бъдем честни, Ема. На банките на лейбъристите седят повече жени, отколкото на банките на консерваторите. Така че ако някога жена стигне до Даунинг стрийт, готов съм да се обзаложа, че ще е социалистка.

— Но защо му е на някого да иска да води лейбъристите? Това несъмнено е една от най-неблагодарните работи в страната.

— И в същото време една от най-вълнуващите — отсече Джайлс. — Колко са онези, получили шанс да направят истинска промяна, да подобрят живота на хората и да оставят достойно наследство за следващото поколение? Не забравяй, че съм роден с пословичната сребърна лъжичка в уста, така че може би е време за отплата.

— Е — каза Ема. — Аз бих гласувала за теб.

— Всички ще те подкрепим, разбира се — потвърди Хари. — Но не съм сигурен, че можем да направим кой знае какво, за да повлияем на останалите двеста петдесет и седем депутати, с които никога не сме се срещали и едва ли някога ще се срещнем.

— Не търся този вид подкрепа. Става въпрос за нещо по-лично, защото трябва да предупредя всички, седящи на тази маса, че отново можете да очаквате журналистите да започнат да се ровят в личния ви живот. Може да решите, че ви е дошло до гуша, и не бих могъл да ви виня за това.

— Ако всички сме единодушни и повтаряме само, че сме радостни, че Джайлс се кандидатира за лидер на партията си, понеже знаем, че той е подходящият човек за тази работа и със сигурност ще спечели, на журналистите бързо ще им писне и ще си потърсят нещо по-интересно — предположи Грейс.

— Само докато не започнат да ровят за някаква новина — каза Джайлс. — Така че ако някой иска да направи признание за провинение, по-сериозно от глоба за неправилно паркиране, сега е шансът му.

— Надявам се следващата ми книга да оглави списъка бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ — каза Хари, — така че май трябва да те предупредя, че Уилям Уоруик ще има интимна връзка с жената на началника на полицията. Ако мислиш, че това може да навреди на шансовете ти, Джайлс, винаги мога да оставя публикуването на книгата за след изборите.

Всички се разсмяха.

— Честно казано, скъпи — рече Ема, — Уилям Уоруик би трябвало да има интимна връзка с жената на кмета на Ню Йорк. Така ще имаш много по-голям шанс да стигнеш до първото място в Щатите.

— Идеята не е лоша — отвърна Хари.

— А сега малко по-сериозно — продължи Ема. — Може би сега е моментът да ви кажа, че „Барингтън“ едва си държи главата над водата и нещата няма да станат по-леки през следващите дванайсет месеца.

— Колко зле е положението? — попита Джайлс.

— Строежът на „Бъкингам“ изостава с повече от година от графика и макар че в последно време нямаме сериозни спънки, компанията трябваше да заеме голяма сума от банките. Ако се разбере, че овърдрафтът ни надвишава цената на активите ни, банките могат да си изискат парите и да се стигне дори дотам да потънем. Това е най-лошият възможен сценарий, но не и невъзможен.

— И кога би могло да стане това?

— Не и в обозримо бъдеще — отвърна Ема. — Разбира се, освен ако Фишър не сметне, че може да развее кирливи ризи пред публиката, за да извлече полза.

— Мартинес няма да му го позволи, докато е собственик на такъв голям дял акции — каза Себастиан. — Но това не означава, че просто ще седи със скръстени ръце и ще гледа, ако наистина решиш да излезеш на ринга.

— Така е — съгласи се Грейс. — И той не е единственият, който ще се радва да те види проснат на ринга.

— Кого имаш предвид? — попита Джайлс.

— Като за начало лейди Вирджиния Фенуик. Тази жена с радост ще напомни на всеки депутат, на който попадне, че си разведен и си я изоставил заради друга жена.

— Вирджиния познава единствено тори, а те вече си имат разведен премиер. И не забравяй — добави Джайлс, докато хващаше Гуинет за ръката, — че сега съм щастливо женен за въпросната друга жена.

— Честно казано, бих се притеснявал повече от Мартинес, отколкото от Вирджиния — каза Хари. — Ясно е, че той още търси някакъв повод да навреди на семейството, както откри Себастиан, когато отиде да работи във „Фартингс“. А ти, Джайлс, си много по-голяма плячка от Себ, така че съм сигурен, че Мартинес ще направи всичко по силите си никога да не станеш премиер.

— Ако реша да продължа напред, не мога цял живот да се озъртам през рамо и да се чудя какви ги крои Мартинес — рече Джайлс. — В момента трябва да се съсредоточа върху някои много по-непосредствени противници.

— Кой е най-големият ти противник? — попита Хари.

— Харолд Уилсън е фаворитът сред букмейкърите.

— Мистър Хардкасъл иска той да спечели — каза Себастиан.

— Защо, за бога? — попита Джайлс.

— Изобщо не е свързано с Бог — отвърна Себастиан. — Отново става въпрос за непосредствена близост. И двамата са родени в Хъдърсфийлд.

— Често се случва нищожна дреболия като тази да накара човек да те подкрепи или да се обяви срещу теб — въздъхна Джайлс.

— Може би Харолд Уилсън крие в гардероба си няколко скелета, към които пресата би проявила интерес — каза Ема.

— Аз поне не зная за такива — рече Джайлс. — Освен ако не броиш за скелет спечелването на най-добрата стипендия в Оксфорд и класирането на първо място на изпита по държавна администрация.

— Но пък той не е участвал във войната — каза Хари. — Така че твоят Кръст за храброст може да е предимство.

— Денис Хийли също е награден с Кръст за храброст и може да бъде добър кандидат.

— Той е прекалено умен, за да поиска да оглави лейбъристите — каза Хари.

— Е, в това отношение определено нямаш проблем, Джайлс — успокои го Грейс.

Джайлс се усмихна криво на сестра си и цялото семейство избухна в смях.

— Сещам се за един проблем, с който би могъл да се сблъска Джайлс… — Всички погледнаха Гуинет, която досега си беше мълчала. — Аз съм единственият външен човек в тази стая — продължи тя. — Новодошла съм в семейството и може би заради това виждам нещата от различен ъгъл.

— Което прави мненията ти още по-съществени — каза Ема. — Така че не се чуди, а казвай какво те смущава.

— Боя се, че ако го направя, може да отворя гнояща рана — колебливо рече Гуинет.

— Подобни неща не бива да те спират да ни казваш какво мислиш — рече Джайлс и хвана ръката й.

— Има един член от семейството, който в момента не се намира в тази стая и който според мен е ходеща бомба със закъснител.

Последва дълго мълчание.

— Напълно си права, Гуинет — най-сетне рече Грейс.

— Ако някой журналист случайно се натъкне на факта, че момиченцето, осиновено от Хари и Ема, е сестра на Джайлс и леля на Себастиан и че баща й е бил убит от майка й, след като е откраднал бижутата й и я е зарязал, пресата ще гръмне.

— И да не забравяме, че след това майка й се е самоубила — тихо добави Ема.

— Най-малкото, което можете да направите, е да кажете истината на горкото дете — каза Грейс. — В края на краищата тя вече е в „Слейд“ и живее самостоятелно, така че журналистите лесно могат да я намерят, а ако го направят, преди да сте й казали…

— Не е толкова лесно — каза Хари. — Всички много добре знаем, че Джесика има пристъпи на депресия и въпреки несъмнения й талант често губи вяра в себе си. И тъй като до срочните й изпити остават само няколко седмици, моментът не е от най-подходящите.

Джайлс реши да не напомня на зет си, че ги е предупредил още преди десетилетие, че никога няма да има подходящ момент.

— Аз мога да говоря с нея — предложи Себастиан.

— Не — твърдо заяви Хари. — Ако някой ще го направи, трябва да съм аз.

— И колкото се може по-скоро — обади се Грейс.

— Ще те помоля да ми кажеш, когато го направиш — каза Джайлс. — Има ли други бомби, за които трябва да сме готови? — добави той. Последва дълго мълчание и Джайлс продължи: — В такъв случай ви благодаря за отделеното време. Ще ви съобщя окончателното си решение преди края на седмицата. А сега се налага да ви оставя, защото трябва да се връщам в Камарата. Гласуващите са там. Ако наистина реша да се кандидатирам, няма да ме виждате много през следващите няколко седмици, тъй като ще трябва да се ръкувам, да държа безкрайни речи, да обикалям затънтени избирателни райони и да прекарвам свободните си вечери в черпене на лейбъристи в бар „Ани“.

— Бар „Ани“ ли? — попита Хари.

— Най-популярната пивница в Камарата на общините, посещавана предимно от лейбъристи, поради което сега отивам точно там.

— Успех — каза Хари.

Всички станаха на крака и изпратиха Джайлс с аплодисменти.

— Има ли някакви шансове да спечели?

— Определено — каза Фишър. — Той е много популярен сред редовите членове, макар че Харолд Уилсън е фаворитът на депутатите, а именно те са онези, които решават.

— Тогава да направим голямо дарение за кампанията на Уилсън. В брой, ако е необходимо.

— Това е последното, което трябва да правим — каза Фишър.

— Защо? — остро попита Диего.

— Защото ще откаже парите.

— Но защо? — попита дон Педро.

— Защото това не е Аржентина и ако пресата научи, че чужденец подкрепя кампанията на Уилсън, той не само ще изгуби, но и ще бъде принуден да се оттегли от състезанието. Всъщност не само ще върне парите, но и публично ще обяви, че го е направил.

— Как е възможно да спечелиш избори, ако нямаш пари?

— Не ти трябват много пари, ако електоратът ти се състои от двеста петдесет и осем депутати, повечето от които прекарват цялото си време в сградата на Парламента. Може да се наложи да купиш малко пощенски марки, да проведеш няколко телефонни разговора, да почерпиш с някое и друго питие в „Ани“ и така ще си установил връзка с всеки свой избирател.

— Но щом не можем да помогнем на Уилсън да спечели, как да се погрижим Барингтън да изгуби? — попита Луис.

— Щом гласоподавателите са двеста петдесет и осем, със сигурност бихме могли да подкупим някои от тях — предложи Диего.

— Не и с пари — каза Фишър. — Единственото, което интересува тези хора, е повишението.

— Повишение ли? — повтори дон Педро. — И какво по-точно означава това?

— Кандидатът може да подшушне на по-младите депутати, че ще бъдат взети предвид за по-важна работа в Парламента, а на по-старите, които ще се оттеглят на следващите избори, да намекне, че техният опит и мъдрост ще бъдат високо оценени в Камарата на лордовете. Колкото до онези, които нямат надежда да запазят местата си, но ще се навъртат наоколо и след изборите, лидерът на партията винаги може да им намери някаква работа. Познавах един депутат, който страшно искаше да стане председател на Комисията по кетъринг към Камарата на общините, защото те избират кои вина да влязат в менюто.

— Добре, щом не можем да дадем на Уилсън пари или да подкупим гласоподавателите, най-малкото, което можем да направим, е да раздухаме цялата известна ни мръсотия около семейство Барингтън — предложи Диего.

— Няма особен смисъл, тъй като пресата с радост ще го направи и без наша помощ — каза Фишър. — Плюс това ще им омръзне само след няколко дни, освен ако не се доберем до нещо свежо, в което да забият зъбите си. Не, трябва да измислим нещо, което със сигурност ще се появи на първите страници и в същото време ще го просне с един удар.

— Явно мислите доста по този въпрос, майоре — каза дон Педро.

— Трябва да призная, че е така — каза Фишър, който изглеждаше доста доволен от себе си. — И мисля, че открих нещо, което в крайна сметка ще съсипе Барингтън.

— Казвайте.

— Има едно нещо, от което политик никога не може да се възстанови. Но ако ще го правя, ще ми трябва екип и синхронът трябва да е съвършен.

19

Гриф Хаскинс, избирателният агент на лейбъристите за Бристолското пристанище, реши, че ще трябва да откаже пиенето, ако Джайлс иска да има някакъв шанс да стане лидер на партията. Гриф винаги се отдаваше на въздържание през месеца преди изборите и на гуляи най-малко месец след тях, в зависимост дали лейбъристите са спечелили, или са изгубили. И тъй като депутатът от Бристолското пристанище се върна на зелените пейки с още по-голямо мнозинство, Гриф смяташе, че има право да се отпусне поне от време на време.

Когато на сутринта след гуляя Джайлс му се обади, за да му каже, че ще се кандидатира за партиен лидер, моментът не беше подходящ. Тъй като по време на разговора ужасно го цепеше главата, Гриф се обади час по-късно, за да провери дали е разбрал депутата правилно. Беше.

Гриф незабавно се обади на секретарката си Пени, която беше на почивка в Корнуол, и на мис Париш, най-опитната партийна деятелка, която призна, че била отегчена до полудяване и се съживявала само по време на предизборните кампании. Каза им да го чакат на седми перон на Темпъл Мийдс в четири и половина следобед, ако искат да работят за следващия премиер.

В пет часа тримата седяха в третокласен вагон на път за Падингтън. По обед на следващия ден Гриф вече беше отворил офис в Камарата на общините и втори в дома на Джайлс на Смит Скуеър. Трябваше да привлече още един доброволец в екипа си.

Себастиан каза на Гриф, че с радост би отменил двуседмичната си почивка, за да помогне на вуйчо си да спечели изборите, а Седрик се съгласи да удължи отпуската му на месец, тъй като момчето можеше само да има полза от начинанието, въпреки че сър Джайлс не беше неговият фаворит.

Първата работа на Себастиан беше да направи голямо стенно табло с имената на всички 258 депутати лейбъристи и да постави чавка до всяко име, за да покаже в коя категория попадат. Онези, които щяха да гласуват със сигурност за Джайлс, бяха отбелязани с червена чавка; онези, които щяха да гласуват за друг — със синя; най-важната група, тази на колебаещите се, беше отбелязана със зелено. Макар таблото да беше идея на Себастиан, окончателният му вариант беше дело на Джесика.

При първото преброяване Харолд Уилсън имаше 86 сигурни поддръжници, Джордж Браун 57, Джайлс 54, а Джеймс Калахан 19, като колебаещите се бяха цели 42. Ясно беше, че непосредствената задача на Джайлс е да се отърве от Калахан и да задмине Браун, защото ако депутатът от Белпър се оттеглеше, според изчисленията на Гриф повечето от поддръжниците му щяха да подкрепят Джайлс.

След седмица агитации беше ясно, че Джайлс и Браун са почти изравнени на второто място, и макар да нямаше съмнение, че Уилсън е начело, политическите капацитети бяха единодушни, че ако някой от двамата се оттегли, съревнованието за първото място ще е много оспорвано.

Гриф непрекъснато обикаляше коридорите на властта и уреждаше срещи на четири очи с кандидата за всеки депутат, който твърдеше, че се колебае. Неколцина щяха да си останат колебаещи се до последния момент, тъй като никога не се бяха радвали на толкова голямо внимание през живота си, и накрая щяха да гледат да подкрепят победителя. Мис Париш не пускаше слушалката на телефона, а Себастиан стана очите и ушите на Джайлс и непрекъснато тичаше между Камарата на общините и Смит Скуеър, като държеше всички в течение.

През първата седмица от кампанията Джайлс държа двайсет и три речи, макар че те рядко се съобщаваха на повече от няколко реда във вестниците на следващия ден и никога на първа страница. До края на кампанията оставаха само две седмици, Уилсън започна да изглежда като сигурен победител и Джайлс реши, че е време да рискува. Дори Гриф беше изненадан от реакцията на пресата следващата сутрин, когато Джайлс се появи на първата страница на всички вестници, включително и на „Дейли Телеграф“.

„В тази страна има твърде много хора, които просто не искат да работят — беше казал Джайлс пред профсъюзни лидери. — Ако някой е здрав и прав и е отказал три предложения за работа за период от половин година, трябва автоматично да бъде лишен от социални помощи.“

Думите му не бяха посрещнати с бурни аплодисменти и първоначалната реакция на колегите му в Камарата на общините беше отрицателна; противниците му непрекъснато повтаряха, че това било „политическо самоубийство“. Но все повече и повече журналисти започнаха да изразяват мнение, че лейбъристите най-сетне са намерили потенциален лидер, който живее в реалния свят и несъмнено иска партията му да управлява, а не да е обречена да бъде вечна опозиция.

Всички 258 депутати се върнаха в избирателните си райони за уикенда и откриха, че е налице огромна подкрепа за депутата от Бристолското пристанище. Това се потвърди от едно социологическо проучване от следващия понеделник и така Барингтън се озова плътно зад Уилсън; Браун беше трети, а Джеймс Калахан — четвърти. Във вторник Калахан отпадна от състезанието и каза на поддръжниците си, че ще подкрепи Барингтън.

Когато вечерта Себастиан обнови стенното табло, Уилсън имаше 122 гласа, Джайлс 107, а 29 още се колебаеха. На Гриф и мис Париш им бяха нужни само двайсет и четири часа да идентифицират двайсет и деветимата депутати, които поради една или друга причина все още стояха настрана. Сред тях бяха членовете на влиятелната Фабианска група[7], която съставляваше жизненоважни 11 гласа. Водачът на групата Тони Кросланд поиска среща на четири очи с двамата основни кандидати, като даде да се разбере, че иска да чуе възгледите им за Европа.

Джайлс чувстваше, че срещата с Кросланд е минала добре, но всеки път, когато поглеждаше таблото, Уилсън си оставаше на първо място. Когато обаче съревнованието навлезе в последната си седмица, журналистите започнаха да използват в заглавията си израза „рамо до рамо“. Джайлс знаеше, че ще му трябва голям късмет, ако иска да задмине Уилсън през оставащите няколко дни. И късметът се появи във формата на телеграма, доставена в кабинета му в понеделника на последната седмица от кампанията.

Европейската икономическа общност канеше Джайлс да изнесе програмната реч на годишната си конференция в Брюксел, само три дни преди избора на лидер на партията. В поканата не се споменаваше, че Шарл дьо Гол е отпаднал като кандидат в последния момент.

— Сега е шансът ти не само да блеснеш на международната сцена, но и да си осигуриш единайсетте гласа на Фабианското общество — каза Гриф. — Това може да промени всичко.

Темата, избрана за речта, бе „Готова ли е Великобритания да се включи в Общия пазар?“. И Джайлс много добре знаеше какво е становището му по въпроса.

— Но кога ще намеря време да напиша такава важна реч?

— След като последният лейбъристки депутат си легне и преди първият да стане на следващата сутрин.

Джайлс щеше да се разсмее, ако не знаеше, че Гриф говори сериозно.

— А кога ще спя?

— В самолета на връщане от Брюксел.

Гриф предложи Себастиан да придружи Джайлс в Брюксел, а той и мис Париш да останат в Уестминстър и да не изпускат от поглед колебаещите се.

— Самолетът ти излита в два и двайсет — каза Гриф, — но тъй като Брюксел е един час напред, ще кацнеш в четири и десет. Все пак ще имаш предостатъчно време да стигнеш на конференцията.

— Не действаме ли в последния момент? — попита Джайлс. — Речта ми е насрочена за шест.

— Знам, но не мога да допусна да се мотаеш на някакво летище, освен ако не е пълно с депутати, които още не са взели решение. Сесията, на която ще говориш, би трябвало да продължи около час, така че ще приключи към седем и ще можеш да хванеш обратния полет до Лондон в осем, като разликата във времето ще е в твоя полза. Хвани такси веднага щом кацнеш, защото те искам в Камарата за гласуването на Пенсионния закон в десет.

— И какво да правя сега?

— Заеми се с речта си. Всичко зависи от нея.

Джайлс посвети всеки свободен момент в дооправяне на речта си. Показваше ранните чернови на екипа си и на ключови поддръжници и когато я изнесе за първи път в къщата си на Смит Скуеър малко след полунощ пред едночленната си аудитория, Гриф заяви, че е относително доволен. Което беше голяма похвала.

— Ще се погрижа ключови журналисти да получат копия от речта утре сутринта. Така ще имат достатъчно време да подготвят уводни статии и да продължат със задълбочени анализи за следващия ден. Мисля, че няма да е зле да дадем чернова и на Тони Кросланд, за да остане с впечатлението, че го държим в течение. А за мързеливите журналисти, които само ще прелистят речта, вече съм подчертал откъса, за който има най-голяма вероятност да се появи в заглавията.

Джайлс прелисти няколко страници и видя маркираното от Гриф място. „Не искам да видя Великобритания въвлечена в поредната европейска война. Цветът на младежта на твърде много страни проля кръвта си на европейска земя, при това не само през последните петдесет години, а през последните хиляда. Трябва заедно да направим така, че европейските войни да останат единствено на страниците на учебниците по история, за да могат нашите деца и внуци да се учат от грешките ни и да не ги повтарят.“

— Защо точно този абзац? — попита Джайлс.

— Защото някои от вестниците не само ще го отпечатат дума по дума, но и няма да се сдържат и ще посочат, че съперникът ти никога не е стъпвал на бойно поле.

На следващата сутрин Джайлс остана доволен, когато получи написана на ръка бележка от Тони Кросланд, в която той споменаваше, че много е харесал речта и с нетърпение очаква да види утрешните вестници.

Когато следобед се качи на самолета за Брюксел, Джайлс за първи път се осмели да повярва, че може и да стане следващият лидер на лейбъристите.

20

Когато самолетът кацна на летището в Брюксел, Джайлс с изненада откри, че британският посланик сър Джон Никълс го чака при стълбата до един „Ролс-Ройс“.

— Прочетох речта ви, сър Джайлс — каза посланикът, докато излизаха от летището още преди някой от другите пътници да е стигнал до паспортната проверка. — И макар че от дипломатите не се очаква да изказват мнение, длъжен съм да кажа, че тя е свеж полъх. Макар че не съм сигурен как ще я приеме партията ви.

— Надявам се единайсет от съпартийците ми да я приемат по същия начин като вас.

— А, ето за кого значи била предназначена — каза сър Джон. — Колко съм недосетлив!

Втората изненада дойде, когато спряха пред Европейския парламент и видяха десетки официални лица, журналисти и фотографи, които чакаха да посрещнат ключовия оратор. Себастиан скочи от предната седалка и отвори вратата на Джайлс — нещо, което не бе правил никога.

Председателят на Европейския парламент Гаетано Мартино излезе напред и стисна ръката на Джайлс, след което му представи екипа си. По пътя към залата Джайлс се срещна и с други водещи европейски политици и всички му пожелаха успех — и нямаха предвид речта му.

— Ако бъдете така добър да изчакате минутка — каза председателят, след като се качиха на подиума, — ще кажа няколко встъпителни думи и ще ви дам думата.

Джайлс беше прегледал речта си за последен път в самолета, като направи една-две малки корекции, след което я даде на Себастиан, който я знаеше почти наизуст. Надникна между дългите черни завеси и видя хиляда водещи европейци, чакащи да чуят възгледите му. Последната му реч в Бристол по време на предизборната кампания беше слушана от трийсет и седем души, сред които Гриф, Гуинет, Пени, мис Париш и кокер шпаньолът й.

Джайлс нервно стоеше зад кулисите и слушаше как господин Мартино го описва като един от онези редки политици, които не само казват каквото мислят, но и не позволяват допитванията до общественото мнение да бъдат техен морален компас. Почти чу как Гриф мърмори неодобрително: „Да бе, да“.

— … и сега пред нас ще говори следващият премиер на Великобритания. Дами и господа — сър Джайлс Барингтън.

Себастиан се появи до Джайлс, подаде му речта и прошепна:

— Успех, сър.

Под продължителни аплодисменти Джеймс излезе в центъра на сцената. През годините бе свикнал с прожекторите и светкавиците на ентусиазираните фотографи и дори с бръмченето на телевизионните камери, но никога не бе преживявал нещо подобно. Той постави речта си на катедрата, отстъпи крачка назад и зачака аудиторията да се успокои.

— Има само няколко момента в историята, които решават съдбата на една нация — започна Джайлс, — и решението на Великобритания да кандидатства за членство в Общия пазар несъмнено е един от тях. Разбира се, Обединеното кралство ще продължи да играе роля на световната сцена, но тази роля трябва да е реалистична и да се съобразява с факта, че вече не сме империя, над която слънцето никога не залязва. Смятам, че е дошло време Великобритания да приеме предизвикателството на тази нова роля редом с нови партньори, които работят заедно като приятели, оставили някогашните си вражди в историята. Никога вече не искам да видя Великобритания въвлечена в поредната европейска война. Цветът на младежта на твърде много страни проля кръвта си на европейска земя, при това не само през последните петдесет години, а през последните хиляда. Трябва заедно да направим така, че европейските войни да останат единствено на страниците на учебниците по история, за да могат нашите деца и внуци да се учат от грешките ни и да не ги повтарят.

С всяка нова вълна аплодисменти Джайлс се отпускаше, така че когато дойде ред на заключителната част, чувстваше, че вече е грабнал вниманието на цялата зала.

— Когато бях дете, Уинстън Чърчил, един истински европеец, посети училището ми в Бристол, за да връчи наградите. Не бях спечелил награда, което е може би единственото общо, което имам с този велик човек. — Думите му бяха посрещнати с бурен одобрителен смях. — Но именно заради речта му в онзи ден реших да вляза в политиката и поради опита ми във войната влязох в Лейбъристката партия. Сър Уинстън каза следните думи: „Днес страната ни е изправена пред един от онези велики моменти в историята, когато британският народ отново е помолен да решава съдбата на свободния свят“. Двамата със сър Уинстън може и да сме от различни партии, но по този въпрос мненията ни несъмнено съвпадат.

Огледа пълната зала. С всяко следващо изречение гласът му се засилваше.

— Днес събралите се в тази зала може да сме от различни страни, но е дошло време да работим като един, не за егоистичните си интереси, а за интереса на поколенията, които още не са се родили. Позволете накрая да кажа, че каквото и да е приготвило бъдещето за мен, можете да сте сигурни, че ще се посветя на тази кауза.

Направи крачка назад, а всички в залата се изправиха на крака. Минаха няколко минути, преди да му позволят да слезе от подиума, но дори докато излизаше, бе наобиколен от парламентаристи, официални лица и доброжелатели.

— След час трябва да сме на летището — каза Себастиан, като се опитваше да изглежда спокоен. — Имаш ли някакви задачи за мен?

— Намери телефон, за да се обадим на Гриф и да видим дали има някакви първи реакции към речта у дома. Искам да съм сигурен, че това не е само мираж — каза Джайлс, докато се ръкуваше и благодареше на хората за пожеланията им. Дори му се наложи да дава автографи — поредното първо нещо в живота му.

— Хотел „Палас“ е от другата страна на улицата — каза Себастиан. — Можем да се обадим в офиса оттам.

Джайлс кимна, докато продължаваше бавно да върви. Минаха още двайсет минути преди да излезе обратно на стъпалата пред парламента и да се сбогува с председателя.

Двамата със Себастиан бързо пресякоха широкия булевард и влязоха в относително спокойния хотел „Палас“. Себастиан даде номера на рецепционистката, която набра Лондон и когато чу глас от другата страна, каза:

— Ще ви свържа, сър.

Джайлс взе телефона и чу гласа на Гриф.

— Тъкмо гледах новините на Би Би Си в шест — каза той. — Ти си новина номер едно. Телефонът не е спрял да звъни. Когато се върнеш в Лондон, на летището ще те чака кола и ще те откара право в Ай Ти Ви, където Санди Гал ще те интервюира за късните новини, но не се мотай много, защото от Би Би Си искат да участваш в „Панорама“ на Ричард Димбълби в десет и половина. Къде си сега?

— Тъкмо ще тръгвам за летището.

— Идеално. Обади ми се веднага щом кацнеш.

Джайлс затвори и се ухили на Себастиан.

— Ще ни трябва такси.

— Не мисля — отвърна Себастиан. — Колата на посланика току-що пристигна и чака да ни откара на летището.

Докато двамата пресичаха фоайето, някакъв мъж протегна ръка и каза:

— Поздравления, сър Джайлс. Блестящо изпълнение. Да се надяваме, че ще наклони везните.

— Благодаря — отвърна Джайлс, погледна през стъклата и видя стоящия до колата посланик.

— Аз съм Пиер Бушар. Заместник-председател на Европейската икономическа общност.

— О, да! — каза Джайлс и поспря, за да се ръкува с мъжа. — Запознат съм с целия ви неуморен труд, мосю Бушар, който положихте, за да помогнете на Великобритания за кандидатстването й за пълноправен член на ЕИО.

— Трогнат съм — каза Бушар. — Можете ли да ми отделите момент, за да обсъдим един личен въпрос?

Джайлс хвърли поглед към Себастиан, който си погледна часовника.

— Десет минути максимум. Отивам да предупредя посланика.

— Мисля, че познавате моя добър приятел Тони Кросланд — каза Бушар, докато водеше Джайлс към бара.

— Да, разбира се. Вчера му дадох копие на речта ми.

— Сигурен съм, че я е одобрил. В речта ви има всичко, в което вярва Фабианското общество. Какво ще пиете? — попита Бушар, когато влязоха в бара.

— Малко малцово с много вода.

Бушар кимна на бармана.

— За мен същото.

Джайлс седна на един стол, огледа се и забеляза в ъгъла група политически драскачи — преглеждаха дописките си. Един от тях отдаде шеговито чест и Джайлс се усмихна.

— Важно е да се разбере — каза Бушар, — че Дьо Гол ще направи всичко, за да попречи на Великобритания да стане член на Общия пазар.

— „Само през трупа ми“, ако си спомням точните му думи — каза Джайлс, докато вземаше питието си.

— Да се надяваме, че няма да ни се наложи да чакаме толкова дълго.

— Човек остава едва ли не с впечатление, че генералът не е простил на англичаните, че са спечелили войната.

— За ваше здраве — каза Бушар и гаврътна питието си.

— Наздраве — рече Джайлс и отпи глътка.

— Не бива да забравяте, че Дьо Гол има свои проблеми, сред които и…

Внезапно Джайлс се почувства така, сякаш всеки момент ще припадне. Вкопчи се в бара, за да запази равновесие, но помещението сякаш се завъртя около него. Той изпусна чашата, свлече се от стола и падна на пода.

— Какво ви стана? — попита Бушар и клекна до него. Вдигна глава, когато един мъж, който бе седял в ъгъла, забърза към тях.

— Аз съм лекар — каза мъжът, докато се навеждаше, за да разхлаби вратовръзката на Джайлс и да разкопчае ризата му. Сложи два пръста на шията на Джайлс и се обърна настоятелно към бармана. — Повикайте линейка! Получил е инфаркт.

Двама-трима журналисти също се приближиха бързо. Един започна да си води бележки, докато барманът вдигаше телефона и забързано набра трицифрения номер.

— Да — отвърна някакъв глас.

— Линейка! Бързо! Един от клиентите ни получи инфаркт.

Бушар стана и каза на клекналия до Джайлс мъж:

— Докторе. Ще изляза да чакам линейката и ще ги упътя.

— Знаете ли как се казва онзи човек? — попита един от журналистите, след като Бушар излезе.

— Нямам представа — отвърна барманът.

Първият фотограф дотича в бара няколко минути преди линейката и Джайлс трябваше да изтърпи още светкавици — не че си даваше сметка какво става. С разпространяването на новината и други журналисти, които бяха в конферентния център и диктуваха материалите си за добре приетата реч на сър Джайлс Барингтън, зарязаха телефоните и забързаха към хотел „Палас“.

Себастиан — говореше с посланика — чу сирената, но не й обърна внимание, докато линейката не наби спирачки пред хотела. Двама санитари изскочиха навън и се втурнаха в хотела, като бутаха носилка.

— Нали не… — започна сър Джон, но Себастиан вече тичаше към вратата на хотела. Спря едва когато видя санитарите да бутат носилката към него. Нужен му бе само един поглед, за да разбере, че най-лошите му страхове са се сбъднали. Докато качваха носилката в линейката, Себастиан също скочи вътре и извика:

— Той е шефът ми!

Единият санитар кимна, а другият затвори вратата.

Сър Джон последва линейката с ролс-ройса и щом стигна в болницата, се представи и попита какво е състоянието на сър Джайлс Барингтън.

— В момента доктор Клербер го преглежда в спешното отделение. Ако бъдете така добър да седнете, Ваше Превъзходителство, той ще дойде и ще ви съобщи веднага след като приключи прегледа.

Гриф гледаше вечерната емисия на Би Би Си с надеждата, че речта на Джайлс все още е водеща новина.

Джайлс наистина си оставаше водеща новина, но не тази, която Гриф бе очаквал.

Изключи телевизора. Беше в политиката от достатъчно време, за да знае, че сър Джайлс Барингтън вече не е кандидат за лидер на лейбъристите.

Мъжът, който бе пренощувал в стая 437 в хотел „Палас“, върна ключа си на рецепцията, освободи стаята и плати сметката си в брой. Взе такси до летището и след час се качи на самолета, с който трябваше да лети сър Джайлс. След като пристигна в Лондон, се нареди на опашката за такси и когато редът му дойде, каза на шофьора:

— Итън Скуеър четирийсет и четири.

— Озадачен съм, господин посланик — каза доктор Клербер, след като прегледа пациента си за втори път. — Не откривам нищо нередно в сърцето на сър Джайлс. Тъкмо обратното, той е в отлична форма за човек на неговата възраст. Все пак искам да прегледам всички резултати от лабораторията, което означава, че ще се наложи да го задържа за през нощта, просто за всеки случай.

На следващата сутрин Джайлс фигурираше на първите страници на националните ежедневници, точно както се беше надявал Гриф.

Заглавията на първите издания обаче — „Рамо до рамо“ („Експрес“), „Край на залаганията“ („Мирър“), „Раждането на един държавник?“ („Таймс“) — бързо бяха сменени. Новата първа страница на „Дейли Мейл“ обобщаваше нещата най-сбито: „Инфаркт слага край на шансовете на Барингтън да застане начело на лейбъристите“.

Всички неделни вестници публикуваха обширни очерци за новия лидер на опозицията.

На повечето първи страници се мъдреше снимка на осемгодишния Харолд Уилсън, застанал пред Даунинг стрийт 10, облечен в неделния си костюм и с фуражка на главата.

Джайлс се върна в Лондон в понеделник сутринта, съпровождан от Гуинет и Себастиан.

Когато самолетът кацна в Лондон, не го посрещна нито един журналист, фотограф или оператор. Джайлс беше вчерашна новина.

— Какво ти препоръча да правиш докторът, след като се прибереш? — попита Гриф.

— Нищо — отвърна Джайлс. — Още се опитва да разбере защо изобщо са ме закарали в болницата.

Себастиан посочи на вуйчо си статията на единайсета страница на „Таймс“, написана от един от журналистите, били в бара на хотел „Палас“ по времето, когато Джайлс бе припаднал.

Матю Касъл бе решил да остане в Брюксел за няколко дни и да рови още малко, защото изобщо не беше убеден, че сър Джайлс е получил инфаркт, макар че цялата случка се беше разиграла пред очите му.

Откри следното: първо, Пиер Бушар, заместник-председателят на ЕИО, не е бил в Брюксел за речта на сър Джайлс, тъй като е присъствал на погребението на стар приятел в Марсилия; второ, барманът, който беше извикал линейката, бе набрал само три числа и така и не беше съобщил адреса, на който да дойдат; трето, в болница „Сен Джийн“ нямаха регистрирано повикване на линейка от хотел „Палас“ и не бяха в състояние да идентифицират двамата санитари, които бяха докарали носилката със сър Джайлс; четвърто, мъжът, който бе излязъл да посрещне линейката, така и не се бе върнал и никой не бе платил двете питиета; пето, мъжът в бара, който бе казал, че е лекар и че сър Джайлс е получил инфаркт, бе изчезнал вдън земя; и шесто, барманът не се бе появил на работа на следващия ден.

Може би това бе просто серия съвпадения, предполагаше журналистът, но ако не се бяха случили, лейбъристите нямаше ли да имат друг лидер?

На следващата сутрин Гриф се върна в Бристол и тъй като не изглеждаше вероятно да има избори в близката година, прекара следващия месец в пиянство.