Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

Карл Стайнър продължава разказа си, започнат в първата глава. Вторник е, 8-ми октомври, в базата на НАТО Сигонела в Сицилия:

— Веднага щом пристигнахме в Сигонела рано сутринта във вторник, започнахме да зареждаме самолетите с гориво, но щяхме да отлетим по-късно същия ден, тъй като трябваше да пристигнем чак на смрачаване в Кипър (Кипър щеше да ни осигури достъп до източно Средиземно море и база за превземането на кораба, ако това се окажеше възможно). Междувременно разтоварихме малката група „тюлени“ и двата бойни хеликоптера „Литъл Бърд“, които щяха да останат в Сигонела.

Това забавяне се оказа полезно, защото ми даде възможност за пръв път по време на мисията да разговарям с командирите си лице в лице. Ние бяхме долетели от три различни бази в три щата, разбрахме се по пътя по радиото и самолетите ни се приземиха един след друг. На земята, в Сигонела, свиках заседание на командирите за обсъждане на хода на операцията.

Слава Богу, имаше само три възможни сценария:

Първи сценарий: корабът остава в открито море и в околностите на Кипър. В такъв случай можехме да го стигнем оттам и нямаше да ни трябват военноморски платформи (кораби) за междинно кацане и почивка на хеликоптерите ни. От трите сценария този щеше да бъде най-удобният за нас и щеше да ни предложи най-добрите условия за успех, тъй като терористите нямаше да разполагат с убежище, като например Иран, Либия или Алжир.

Втори сценарий: корабът се намира някъде в пристанище. В такъв случай операцията ни щеше да бъде лесна или трудна в зависимост от сътрудничеството на страната домакин. Но дори страната домакин да дадеше съгласието си за нашата операция, щеше да бъде трудно да изненадаме терористите; трябваше да се съобразим с въпроса за териториалните води и може би щеше да се наложи да си сътрудничим с местната полиция или с военни сили.

Трети сценарий: корабът плава отвъд обсега на нашите хеликоптери. В такъв случай щяха да ни трябват военноморски платформи за почивка на хеликоптерите ни след първоначалното нападение.

След конференцията запознах с тези възможности Пентагона и ЕКСАЩ. След това разговарях с американския командир в Сигонела Бил Спиърман, за да разбера дали е научил нещо полезно от някои от италианските си колеги като командира на италианската база. Разговаряхме и за подкрепата, от която можех да имам нужда след завръщането ни. Постъпвах предпазливо, но тогава бях убеден, че такава подкрепа няма да е необходима. Възнамерявахме да превземем кораб в открито море и не си представяхме, че акцията може да приключи (както и стана) обратно в Сигонела. Във всеки случай помолих Бил да се погрижи за оставащите в Сигонела хора и обещах да поддържаме връзка чрез свързочния си екип там.

Следобед вече можехме да отлетим, за да стигнем в Кипър на смрачаване.

Преди да се качим на самолета, реших да проверя чрез вицеадмирал Моро (когото адмирал Кроу беше натоварил да изработи подробностите и да го информира) какво става във Вашингтон, дали имаме разрешение за кацане в базата ни в Кипър и да го информирам за планираните ни опции по превземането на кораба. Свърших това по сателитната радиостанция, която носеше моят радиооператор (той винаги ме придружаваше).

Моро имаше три съобщения: усилията за откриване на „Акиле Лауро“ продължаваха и бе поискана помощ от израелците. Беше взето решение за превземането на кораба; скоро щях да получа „заповедта за изпълнение“. И „нашите приятели“ бяха дали съгласието си за използването на Кипър42. Това се очакваше, но бе добре да чуя потвърждението.

— Отлитаме сега — съобщих му аз — и трябва да пристигнем на смрачаване. Ако корабът бъде открит днес и се окаже в обсега на хеликоптерите ни, е възможно да го превземем преди разсъмване.

— Това звучи добре — отговори той. — Ще предам.

След това реших да се свържа с офицера си за свръзка в Рим. Бях щастлив да науча, че е установил контакт с посланик Раб и действа от американското посолство. Всички елементи от плана отиваха по местата си.

Качих се на самолета и полетяхме. Това включваше последователното излитане на няколко машини, което от своя страна ни позволи да кацнем последователно, за да използваме наличното място на пистата в Кипър. Там не можеха да разтоварват едновременно повече от четири самолета С–141 и два С–5.

На борда на „Акиле Лауро“

„Акиле Лауро“ беше отплавал от пристанището си в Генуа, Италия, на 3-ти октомври 1985 г. със 750 пътници на борда на седемдневен воаяж, който щеше да включва и посещение на Ашдод в Израел. Повечето моряци в екипажа от 344 души бяха италианци, а пътниците представляваха смесица от различни националности.

На сутринта на 7-ми октомври, понеделник, 193-метровият лайнер хвърли котва в пристанището на Александрия, Египет, за да свали пътниците, желаещи да разгледат пирамидите. Корабът щеше да обикаля около брега на Египет и същата вечер да се върне, за да прибере пътниците в Порт Саид, преди да продължи пътя си към Израел.

Повечето от деветдесет и седемте пътници, решили да останат на борда, бяха прекалено възрастни или немощни за уморителната разходка из развалините. Сред тях се намираше и шейсет и девет годишният Леон Клингхофър, прикован на инвалидна количка след два инсулта. Клингхофър бе придружаван от петдесет и осем годишната си съпруга Мерилин. Там имаше още десет други американци.

По време на обяда двама мъже с вид на араби нахлуха в столовата, стреляйки с автомати във въздуха. След секунди пътниците лежаха по лице на пода на столовата.

Когато чуха суматохата, вахтените офицери на мостика успяха да изпратят тревожния сигнал, че корабът е отвлечен. Това беше засеченото съобщение, получено в Гьотеборг, Швеция.

Докато всичко това се случваше, други двама терористи с вид на араби превземаха мостика на кораба. Когато капитанът на кораба Джерардо де Роза пристигна там, лидерът на терористите Маджиад Молки му заповяда да спазва радиомълчание на кораба и да се насочи към сирийското пристанище Тартус, което се намираше на 640 километра разстояние — подчертавайки това искане с откос автоматичен огън по палубата. Сирия представляваше убежище за терористите и президентът Хафез Асад имаше значително влияние над няколко терористични организации.

Терористите бяха всичко четирима — а не двайсет, както твърдеше техният лидер. Но разполагаха с предимството на шока и изненадата.

По-късно се разбра, че терористите бяха членове на ООП (Организацията за освобождение на Палестина). Първоначалният им план беше да изчакат, докато корабът влезе в израелското пристанище Ашдод, където щяха да поемат контрола над него. След това щяха да използват пътниците като заложници, преговаряйки за освобождаването на петдесет други палестински терористи, които бяха съдени, осъдени и излежаваха присъди в израелски затвори. Но нещата не се случиха според плана им. Четиримата мъже не се държаха като обикновени пътници и този факт не убягна от вниманието на един бдителен стюард на кораба, който прецени, че времето на обяда ще му даде възможност да провери заеманата от тях луксозна каюта. Но когато влезе вътре, той завари четиримата мъже да чистят автоматични оръжия. Те нямаха друг избор, освен да задействат плана си.

Когато „Акиле Лауро“ пристигна срещу пристанището Тартус във вторник следобед, Обединените военни сили за специални операции (ОВССО) още летяха към Кипър. Въпреки че самолети от VI американски флот кръстосваха източно Средиземно море в търсене на кораба, никой освен неколцина на борда му нямаше представа къде се намира той, докато терористите не обявиха присъствието си близо до Тартус, където предадоха по радиото искане за освобождаването на петдесетте палестински терористи. Те се надяваха, че сирийският президент Хафез Асад ще им осигури убежище и платформа за преговори. Надеждата им не се оправда.

Въпреки че президентът Хафез Асад оставаше приятелски настроен към терористите, той не беше в добри отношения по това време с терористите на Ясер Арафат от Организацията за освобождение на Палестина. Асад се бе скарал с Арафат и тъй като дотогава беше идентифицирал похитителите на „Акиле Лауро“ като членове на ООП, той видя възможност да подлее вода на шефа им.

Използвайки тази възможност, Асад отказа да им даде убежище.

Сега терористите се намираха в отчаяна ситуация, защото знаеха, че вече нямат подкрепа и стават все по-уязвими за атака. За да я предотвратят, те подредиха двайсет заложници в кръг на откритата горна палуба, за да се виждат добре от въздуха. Един от двайсетте заложници беше Леон Клингхофър. Количката му попречи да изкачи стълбата и да се присъедини към останалите.

— Терористите ми заповядаха да го оставя — съобщи по-късно жена му Мерилин. — Молих ги да остана с него. Но те допряха автомат до главата ми и ми заповядаха да се кача по стълбата. Това беше последният път, когато видях съпруга си.

След това Маджиад Молки излъчи заплахи по радиото. Пътниците щяха да бъдат убити, ако той не видеше признаци за изпълнение на исканията си до 15,00 ч. следобед.

В три часа Молки отиде до мястото, където бе оставен Леон Клингхофър, придвижи го до парапета на десния борд и го простреля в главата и гърдите. Заповяда на двама от екипажа на кораба да изхвърлят тялото през борда.

После нареди на капитан Де Роза да съобщи тази информация в Тартус.

Съобщението сигурно е било чуто от израелците, защото по-късно ме информираха, че имаме основания да вярваме в смъртта на един от пътниците, макар по това време похитителите да твърдяха, че всички заложници са живи.

Похитителите избраха друга жертва — Милдред Хоудс.

Въпреки продължаващите настоявания на Маджиад Молки за действия от страна на Тартус сирийците продължаваха да шикалкавят.

По това време ръководството на ООП осъзна, че нещата излизат извън контрол и е време да ги поеме в свои ръце. Използвайки кодовото име „Абу Халед“, Абу Абас, който беше един от главните помощници на Ясер Арафат и член на неговия изпълнителен съвет, излъчи съобщение по една арабска радиостанция, заповядвайки на терористите да се върнат в Порт Саид, без да навредят на заложниците.

„Акиле Лауро“ отплава от околностите на Тартус някъде около 16,30 или 17,00 ч., за да използва настъпващата тъмнина. Корабът отново потъна в радиомълчание.

Когато „Акиле Лауро“ за пръв път наруши радиомълчанието близо до Тартус, ОВССО се намираха по средата на полета си за Кипър и аз бях информиран от вицеадмирал Моро от Пентагона за прехванатите съобщения между терористите и пристанищните власти в Тартус. Същевременно офицерът ни за свръзка в Рим ме осведомяваше за развитието на събитията в италианското правителство.

Научих, че посланик Раб се е срещнал с италианския министър-председател Кракси, с външния министър Андреоти и с военния министър Спадолини, за да обясни, че президентът Рейгън е доволен от сътрудничеството на италианското правителство по време на кризата със заложниците, но американското правителство е научило със сигурност, че един американски гражданин е убит и други са били заплашвани, а това е „несъстоятелно“. Раб заявил по-нататък, че правителството на Съединените щати няма да води преговори с терористите и е решило да опита военна спасителна операция по някое време в сряда през нощта.

„Акиле Лауро“ отново изчезна и самолетите на VI американски флот отново го изгубиха.

Кипър

Падането на мрака означаваше и че настъпва определеното време за кацане на ОВССО в Кипър. Моментално се задействахме.

Въз основа на предположение на разузнаването, че „Акиле Лауро“ може да не се насочва към Египет, а към пристанището Ларнака в Кипър, което се намираше наблизо, ние тайно разположихме силите си за атака в случай, че корабът се появи.

Но нещата не се развиха по този начин.

На разсъмване на 9-ти октомври, сряда, израелски патрулен катер забелязал „Акиле Лауро“ да се насочва на юг към Египет близо до израелско-ливанската граница.

Въпреки това корабът се намирал все още в международни води и далеч от Египет. По-рано ние поискахме два военноморски кораба от Европейското командване на Съединените щати (ЕКСАЩ) като платформи, от които да излитат хеликоптерите ни. Междувременно три военноморски кораба на Съединените щати пристигнаха в района на „Акиле Лауро“ и го следваха отвъд хоризонта. Вече имаше готови планове за разполагане на нападателни сили на „тюлените“ на борда на двете американски платформи. Планът беше да се превземе корабът малко след мръкване, в 21,00 ч. сряда вечерта.

Обратно в Кипър малко след разсъмване, разглеждах последните подробности по нападението с командирите си, когато един хеликоптер се приземи точно пред хангара ни. Полковник Лу веднага възкликна:

— Това не е един от нашите; те всички се завърнаха преди разсъмване. — Хеликоптерите на Лу извършиха пробни полети след проверката, последвала разтоварването.

Тогава заповядах:

— Сержант, разбери кой е това. Никой наоколо не притежава хеликоптер с такъв звук.

Сержантът изскочи навън и бързо се върна.

— Сър — докладва той, — имаме двама гости. — Зад него стояха двама италиански офицери, подполковник и майор, в авиационни комбинезони и с екипировка и оръжие на командоси.

— Какво сте намислили вие двамата? — попитах ги аз.

— Тук сме, за да превземем кораба — отговори подполковникът.

— Сигурно се шегувате — не повярвах на ушите си. — Къде са останалите от отряда ви?

— Добре, по пътя имахме малко проблеми с поддръжката — отговори той — част от отряда ми остана на островите по средата между базата ни и острова тук, но ще пристигнат малко по-късно.

Знаейки, че каквито и сили да успееше да събере той, те щяха да бъдат напълно неадекватни и необучени за превземането на кораб, казах:

— Не можем да чакаме, защото времето ни притиска.

— Аз имам план на кораба — предложи помощта си той, — ако това може да помогне с нещо.

Как нямаше да помогне! Боже! Това беше добра новина. До момента нямахме ясна представа за плана на „Акиле Лауро“.

За тази операция бяхме екипирали планове, използвайки други кораби като модели, но се налагаше да правим предположения къде точно се намират кулите, антените, мачтите и командният мостик на „Акиле Лауро“. Въпреки че разполагахме с най-добрите пилоти на света, използването на хеликоптери през нощта за нападение срещу кораб е рискована работа, защото стрелците трябва да се спуснат на точно определени места — и всичко се върши с помощта на очила за нощно виждане — на кораб, който сигурно ще бъде затъмнен.

— Ще ви предложа нещо — заявих аз. — Вие ще ни дадете този план, а ние ще ви вземем с нас на операцията, но ще ви държим далеч от опасността. Ще превземем вашия кораб и ще ви го предадем. Никой няма да узнае, че не сте го извършили вие… освен ако сами не им го кажете. Заслугата ще бъде изцяло ваша.

Той не беше на себе си от радост, смятайки, че е сключил най-доброто споразумение в живота си, и бързо ми връчи плана. Но това, което не знаеше, бе, че ако капитан Де Роза и офицерите му бъдат убити по време на нападението, може да се наложи той да управлява кораба… Не можеше да го оставим просто да пътува неуправляем. Разбира се, нямаше да се стигне дотам, защото щяхме да му дадем назаем обучен навигатор на кораби. Да, сред нашите „тюлени“ имаше хора, обучени за това.

Планът представляваше истински Божи дар. Той беше с размери около метър и двайсет на два метра и четиридесет и показваше подробно разположението на всички структури на кораба, които можеха да ни причинят проблеми в тъмнината. За един час с негова помощ всичките ни атакуващи сили успяха да подготвят плановете си и да инструктират войниците.

Кайро

В Кайро египетският външен министър Абдел Мегид молеше за съвет посланиците на различните замесени страни: кое ще е най-добре — воденето на преговори или отказ да се преговаря? Междувременно Ясер Арафат изпрати Абу Абас в Кайро, за да се справи с похитителите.

Ясер Арафат вече поддържаше работни отношения с италианския министър-председател, както и с египетското правителство. В онези дни лидерът на ООП беше сключил няколко споразумения „под масата“ — особено с правителства, чиито страни се намираха в така наречения регион на влияние на ООП. Тези правителства се страхуваха, че ООП може да ги свали от власт, ако не сътрудничат. Споразуменията позволяваха на ООП да функционира в тези страни.

До сряда сутринта Арафат заяви, че контролира ситуацията.

— Успяхме да върнем кораба в морето до Египет — обяви той. — Мога да ви разкрия, че до голяма степен сме уверени в положителния изход на инцидента.

Нито египтяните, нито италианците изгаряха от желание да преследват терористите след пристигането им в Египет. Поради различни дипломатически и вътрешни политически причини те се надяваха, че терористите на „Акиле Лауро“ просто ще изчезнат и целият инцидент ще бъде забравен.

Колкото до Съединените щати, това не можеше да бъде приемливо разрешение. За Съединените щати, както и за Израел, терористичната атака не се различаваше от всяка друга военна атака. Тя не можеше да бъде посрещната с успокояване на ситуацията. Единственият възможен отговор беше военен.

Строго погледнато, и двете позиции не бяха неразумни, имайки предвид нуждите и основанията на всяка от страните. Но компромисът и ухажването не са мъдър дългосрочен подход към тероризма.

Късно следобед в сряда течеше подготовката за разполагането на нападателната сила от военноморски „тюлени“ на борда на военноморски кораб извън полезрението на „Акиле Лауро“. Четиримата терористи не бяха достатъчни за охрана на заложниците, контрол над екипажа и командния мостик, както и за наблюдение на целия кораб. Съществуваше голяма вероятност „тюлените“ да стигнат кораба, без да бъдат забелязани от терористите. С настъпването на нощта щяха да нанесат удара си. Веднъж на борда, те не се съмняваха в изхода на акцията.

Докато спасителната сила се подготвяше за удара си, в Кайро се случваха събития, които щяха да направят атаката излишна.

Вечерта египетското правителство обяви:

— В 16,20 ч. похитителите, четирима на брой, се съгласиха да се предадат без предварителни условия. Те се предадоха в 17,00 часа.

Скоро заявлението беше разширено от египетския външен министър:

— Четиримата похитители слязоха от кораба и в момента напускат Египет. — В тези съобщения имаше подтекст: никакви вреди не са нанесени на никой от пътниците. До този момент убийството на Леон Клингхофър беше прикривано въз основа на заявленията, които капитан Де Роза бе принуден да направи по радиото, докато корабът приближаваше Египет.

— Аз съм капитанът — каза той. — Говоря от каютата си и всички (на борда) са в добро здраве.

Оказа се, че всички тези заявления са фалшиви. Първо, египетското правителство се съгласи да изпълни поставените от терористите условия. То обеща на терористите безпрепятствено напускане на Египет. Второ, похитителите все още не напускаха Египет и нямаше да го направят до следващия ден. И последно, терористите наистина бяха изцапали ръцете си кръв.

Още преди изясняването на тези факти администрацията на Рейгън беше бясна. Според тях сделката бе отвратителна. Не е приемливо терористи да вземат американци за заложници и всичко да им се размине. По думите на говорителя на Белия дом Лари Спийкс:

— Ние смятаме, че отговорните за това трябва да бъдат преследвани с всички възможни средства.

В сряда вечерта, след като терористите напуснаха кораба, истината за убийството на Клингхофър излезе наяве, когато смутеният капитан Де Роза съобщи на Мерилин Клингхофър, че съпругът й е застрелян и тялото му изхвърлено зад борда. Паянтовата фасада на египетската и италианската измама започна да се руши.

Когато Николас Велиотес, американският посланик в Египет, научи за убийството, той незабавно се свърза с Мегид, настоявайки „да започнат съдебно преследване срещу тези кучи синове“.

Мегид увърташе, твърдейки отново, че терористите вече са напуснали страната, което бе потвърдено на следващия ден от президента Хосни Мубарак.

— Терористите вече са напуснали Египет — обяви той. — Не знам къде са отишли, но предполагам, че в са Тунис.

— Когато приехме капитулацията на похитителите — продължи той, — ние нямахме тази информация. Тази информация се появи пет часа след капитулацията. Междувременно похитителите вече бяха напуснали страната.

Това беше лъжа. Терористите всъщност бяха в един самолет на „Иджипт Еър“, „Боинг“–737 във военновъздушната база Ал Маза близо до Кайро и чакаха някоя страна да се съгласи да ги приеме. Никой не ги искаше.

Но американското разузнаване си вършеше работата и разполагаше с номера на опашката на самолета — 2843.

Късно вечерта на 9-ти октомври вицеадмирал Моро ме информира, че терористите са се предали и са напуснали „Акиле Лауро“. Това означава отпадане на необходимостта от атака на кораба, заключи той, и аз можех да започна обратното изпращане на хората си по техните бази.

Малко след това заповядах на капитан Боб да се подготви за ново разгръщане на силите. Междувременно нашите самолети, които бяха останали в базите след пристигането ни, започнаха да кацат в Кипър и от 22,00 ч. насетне ние предприехме поетапно изпращане на силите обратно в техните бази.

Стандартната оперативна процедура беше силите да се разгръщат и предислоцират като готови за бой подразделения (сили за реагиране) в случай на възникване на необходимост от услугите ни, докато сме на път. Всички самолети спряха в Сигонела за презареждане и след това продължиха по обратния път към Щатите.

На разсъмване в четвъртък в Кипър само три самолета бяха отлетели — един С–5 и два С–141. С–5, натоварен с хеликоптери UH–60 „Блекхоук“, получи лош теч в хидравличната система от скъсан маркуч. Той не можеше да прибере главния си колесник и губеше голямо количество гориво.

Проблемът не беше в самия теч, а в продължаващото присъствие на самолета в базата на „нашите приятели“ посред бял ден, откъдето можеше да бъде забелязан от съветските сателити. Двама полковници на нашите домакини вече нервничеха. Те можеха да приемат два самолета С–141, но С–5 щеше да привлече твърде много внимание и да причини политически проблеми. Искаха самолетът да отлети.

Ситуацията беше деликатна.

Единственото, което можах да измисля, бе да огледам лично повредата, за да видя дали мога да помогна с нещо. Покатерих се върху колесника на С–5, за да огледам добре скъсания маркуч и веднага щом го видях, се сетих, че „лекарите“ разполагаха с хирургически тръби, които можеха да свършат работа. И наистина, те имаха маркуч, който изглеждаше със същия диаметър, и пилотът, опитен и по-възрастен подполковник от запаса на военновъздушните сили, се съгласи да пилотира самолета, ако успеем да спрем теча.

Пилотът изключи двигателите, за да намали налягането в хидравличната система. След това той, един механик и аз се покатерихме отново върху колесника и целите оплескани с хидравлична течност, ремонтирахме маркуча достатъчно добре, за да може самолетът да лети със спуснат колесник.

Самолетът отлетя точно на разсъмване и до Сигонела, където бе ремонтиран, летя на малка височина.

Вашингтон

Целия ден в четвъртък похитителите останаха във военновъздушната база североизточно от Кайро, но сега вече имаха къде да отидат. Щяха да ги откарат в Тунис (новото местоположение на щаба на ООП след изгонването й от Бейрут от израелците).

Докато тази драма се разиграваше в Кайро, няколко членове на Съвета за национална сигурност във Вашингтон предложиха гениална идея. Те бяха научили от разузнавателни източници, че самолетът на египетските въздушни линии още е на земята. Защо да не използват самолети от самолетоносача „Саратога“, който се намираше наблизо в Средиземно море, за да принудят египетския самолет да кацне на някое приятелско летище и да задържат терористите под американска опека?

След известно обсъждане базата на НАТО в Сигонела бе избрана като приятелското място, което можеше да причини най-малко потенциални проблеми. Сицилия беше италианска, както и „Акиле Лауро“. След допълнително обсъждане бе решено, че прехващането на граждански самолет е наистина физически възможно. Те се свързаха с президента и Рейгън даде съгласието си.

Аз все още се намирах на земята в Кипър с двата си самолета С–141, очаквайки падането на мрака, за да мога да отлетя за вкъщи. С мен бяха бойният ми щаб, комуникациите ми (включително способността ми да прехващам нискочестотни съобщения) и медицинският ми екип, както и капитан Боб и два взвода от неговите „тюлени“ — моят екип за реагиране в случай, че нещо непредвидено се случи по пътя.

Точно щях да дам разрешение за излитане самолета на Боб С–141, когато ми се обади вицеадмирал Моро, който ме осведоми за плана — одобрен по принцип от президента Рейгън — за пленяването на терористите, ако отлетят от Египет за Тунис.

— Изтребители F–14 от „Саратога“ ще прехванат египетския пътнически самолет и ще го принудят да кацне в Сигонела. Ти ще последваш самолета в Сигонела, ще плениш терористите и ще отлетиш обратно с окованите във вериги терористи за Съединените щати, за да бъдат изправени пред съд. Чакай заповед за тръгване, за да се свържеш с изтребителите F–14, които ще осъществяват прехващането. — И после като заключение: — Италианското правителство даде одобрението си за всичко това — както за кацането, така и за пленяването на терористите.

Последното се оказа прекалено оптимистично. В този момент италианското правителство нямаше никаква представа, че ще предприемем нещо подобно, и е съмнително дали щяхме да получим тяхното одобрение, ако знаеха. Грешката беше направена някъде по свързочната верига. Но както се оказа, тази грешка бе добре дошла, тъй като ни даде възможност да пленим терористите, които отвлякоха кораба и убиха Леон Клингхофър.

След разговора ми с Арт Моро отидох да инструктирам Боб и неговите хора. Първото нещо, което забелязах, беше разочарованието по лицата им — разочарованието, че им се изплъзна възможността да атакуват кораба и да се справят както подобава с престъпниците, убили брутално един американец. Но веднага щом стигнах до онази част на инструкциите, с която им съобщавах, че разполагаме с друга възможност за пленяване на терористите, неколцина от „тюлените“ започнаха да се насилват да повърнат приспивателните хапчета, които бяха погълнали, за да могат да спят по време на полета до вкъщи. Те бяха готови за новата мисия.

Прехващането

От щаба на VI флот се обадиха спешно на вицеадмирал Дейв Джеремая на самолетоносача „Саратога“. Корабът трябваше да промени курса си и да се подготви за изпращане на своя така наречен „БВП по тревога“ (бойният въздушен патрул се състоеше от два изтребителя прехващачи F–14 „Томкет“ и един радарен самолет Е–2С „Хоукай“, който насочваше изтребителите). Въпреки че капитанът на „Саратога“ нямаше представа какво става или защо променят курса, той усети спешността в искането на VI флот и изпрати БВП по тревога.

В 19,10 ч. местно време един F–14 излетя, последван скоро от радарен самолет Е–2С. След секунди дойде заповедта за мисията: „Да се прехване и отклони към Сигонела, Италия, пътнически самолет «Боинг»–737 с похитителите от «Акиле Лауро» на борда, пътуващ сега от Кайро за Тунис.“ Излетяха още изтребители F–14. Накрая шест от тях (подкрепени със самолети цистерни), заградиха въздушното пространство над Средиземно море между остров Крит и Египет.

Докато се подготвях да излетя от Кипър с двата си самолета С–141 малко след излитането на изтребителите F–14, отново се получи повреда: пилотът ми съобщи, че един от двигателите на самолета ми не иска да запали. Той каза, че вероятно се касае за проблем в „свещите на двигателя“.

— Колко свещи има в един двигател? — попитах механика (с нас на специалните мисии винаги имаше механик като част от екипа). — И колко са необходими, за да се запали двигателят?

— Те са шест на двигател — отговори той, — но е достатъчна само една изправна, за да се запали двигателят.

— Тогава защо не вземем една или две от здравия двигател и да ги поставим в другия, за да го запалим? — попитах аз.

— Можем да опитаме — съгласи се той.

След това четирима или петима от нас слязохме от самолета, за да помогнем на механика, като свалихме капаците на двигателя, докато той прехвърляше „свещите“. Тази операция ни отне около половин час.

Сега двигателят беше готов да запали. Но понеже предишните опити го бяха „напълнили“ с гориво, механикът се тревожеше заради опасността от пожар.

— Нека свалим всички от самолета — предложи той, — за да сме готови за пожара, ако избухне.

Всички бързо слязоха на пистата и механикът даде сигнал на пилота. Той запали трите здрави двигателя, след което опита да включи повредения. Нищо не се случи в продължение на около трийсет секунди, след което се появи малко дим и внезапно изхвърча дълъг пламък чак до опашката на самолета — или поне така изглеждаше. Пилотът се усмихна и ни даде знак с вдигнат нагоре палец, след което бързо се качихме отново в самолета.

След излитането продължихме да поддържаме радиовръзка с радарния самолет Е–2С, за да не попречим на операцията по прехващането. Полетът от Кипър до Сигонела продължи около три или четири часа.

В Съединените щати в 16,37 ч. вашингтонско време президентът Рейгън нареди на министъра на отбраната Уайнбъргър да прехване самолета с похитителите.

Ръководство на националното командване се състои от двама души — президентът и министърът на отбраната, който е втори след президента в контрола над въоръжените сили. Това означава, че заповедите минават през министъра на отбраната по цялата верига надолу до VI флот например.

Уайнбъргър се обади в Пентагона и нареди на председателя на СНЩ да действа.

Радарният самолет Е–2С търсеше египетския „Боинг“–737. Когато откриеше подобни самолети по маршрута Кайро-Тунис, изтребителите F–14 трябваше да проверят номерата на опашките им. И около полунощ те започнаха да проверяват засечените от радара вероятни мишени.

Първите два затъмнени самолета се оказаха американски транспортни самолети С–141 — нашият екип на път за Сигонела.

След още два опита изтребителите F–14 прехванаха мишената си — с номер на опашката 2843. И сега два F–14 с изгасени светлини полетяха до крилата на пътническия самолет. Екипажът и пътниците в него нямаха представа, че са ескортирани от изтребители на Съединените щати.

Тази формация летеше на запад. Всичко беше наред. Засега тази посока устройваше американците.

В същото време Държавният департамент поиска от правителството на Тунис да откаже на египтяните разрешение за кацане и то се съгласи. Когато египтяните поискаха разрешение от Атина, отново получиха отрицателен отговор. Единственият им изход бе да се върнат в Кайро и кулата в Кайро трябваше да се съгласи с искането им.

В този момент египетските пилоти получиха изненадващо съобщение по радиото от Е–2С „Хоукай“:

— 2843, тук е „Тайгъртейл“ 603. Край.

Египтяните не отговориха. „Хоукай“ повтори:

— 2843. „Тайгъртейл“ 603.

Трябваше да повторят четири пъти, преди египтяните да съберат кураж за отговор.

— „Тайгъртейл“ 603. „Иджипт Еър“ 2843. Продължавайте.

— „Иджипт Еър“ 2843. „Тайгъртейл“ 603. Знайте, че сте ескортирани от два F–14. Ще кацнете незабавно… незабавно… в Сигонела, Сицилия. Край.

Египтяните сигурно са си мислили „Това не може да бъде“.

— Повторете отново. Кой се обажда?

— Роджър. Това е „Тайгъртейл“ 603. Нареждам ви да кацнете незабавно, да се насочите незабавно към Сигонела, Сицилия. Ескортирани сте от два изтребителя прехващачи. Вектор 280 за Сигонела, Сицилия. Край.

— Повторете отново — настояха египтяните.

Е–2С повтори:

— Трябва веднага да завиете по вектор 280. Насочете се веднага по 280.

Египтяните нямаха избор.

— Завиваме надясно по 280.

Дотогава F–14 бяха запалили светлините си и египтяните осъзнаха, че се намират само на няколко стъпки от ръба на крилата им.

— Прекалено близо сте. Изпълнявам заповедите ви. Не летете толкова близо. Моля.

— О’кей, ще се отдръпнем малко — отговори „Хоукай“ (в действителност той се намираше на 160 километра разстояние. И F–14 малко се отдръпнаха. И без това беше време за смяна, тъй като обсегът на летене на F–14 не бе достатъчен за ескортиране на „Боинг“–737 по целия път до Сигонела. Скоро тези F–14 бяха сменени с три други, които щяха да отведат египетския самолет до Сицилия.

В Сигонела Бил Спиърман се намираше в офиса си по спортни шорти. Играеше тенис на маса, когато му съобщиха, че трябва да говоря с него.

— Бил, самолетът идва — съобщих му аз. — Ти си единственият човек, който трябва да знае и трябва да го организираш. Идваме при теб с един египетски „Боинг“–737 с терористите на борда, последван веднага от моите два С–141. Събери хората ми, които оставих там, и им кажи, че искам „Боинг“–737 да освободи пистата за кацане веднага, защото ще се приземя без светлини секунди след него. Кажи им да блокират и задържат „Боинг“–737 и да не пускат никой нито да слиза, нито да се качва. Когато пристигна, ще поема нещата в свои ръце. И, Бил, искам да се увериш, че имаме разрешение за кацане и че италианците няма да се опитат да ни спрат.

След това Спиърман отиде да говори с командира на италианската база полковник Аникиаричи. Така се случи, че това беше последният работен ден на Аникиаричи. На другия ден много важни италиански клечки щяха да присъстват на церемонията по предаването на командването му, включително един генерал с три звезди. Аникиаричи не бе особено щастлив от прощалния подарък, който му натрапихме, но бързо осъзна, че приятелят му Бил Спиърман се намира в не по-малко неведение от самия него.

— Бил, ако беше в униформа, щях да разбера, че си знаел за това през цялото време — заяви му Аникиаричи, когато научи за египетския самолет, — но тъй като си по шорти, приемам, че и ти не си знаел нищо по въпроса.

Около полунощ от Белия дом позвъниха на италианския министър-председател Кракси, за да го информират, по неговите собствени думи, „че военен самолет на Съединените щати е прехванал египетски пътнически самолет, за който американското правителство смята с голяма степен на сигурност, че превозва четиримата палестинци, отговорни за отвличането на «Акиле Лауро». Президентът на Съединените щати поиска от италианското правителство съгласието му за кацането на гражданския египетски самолет и военните американски самолети в Сигонела.“ От Белия дом се надяваха, че италианците няма да искат похитителите и ще се отърват от тях, като се съгласят да оставят американците да ги вземат.

В действителност цялата ситуация хич не се хареса на Кракси. Той искаше тази история с терористите да се развива колкото е възможно по-далеч от Италия.

Кракси не знаеше как да постъпи. Затова реши да рискува. На египетския пътнически самолет „Боинг“–737 щеше да бъде разрешено да кацне в базата Сигонела.

Малко след полунощ моят пилот ме информира, че нещата продължават да се развиват по план и ще кацнем в Сигонела след около час.

Обадих се в Пентагона, за да предам последната информация и да се уверя, че мисията ми се състои в сваляне на терористите от самолета, оковаването им във вериги и транспортирането им със самолет до Щатите, за да бъдат изправени пред съда. (Така и не успях да разбера съвсем заповедта „доведи ги оковани във вериги“. Първо на първо, не разполагах с никакви вериги, освен „вериги за закрепване на багажа“ в С–141 и вече бях решил да кача терористите на самолета с капитан Боб и неговите два взвода „тюлени“. Не успях да измисля нищо по-сигурно от това.)

Но това време председателят на съвета и началник-щабовете се бяха събрали в малка стая за конференции в Националния военен команден център (НВКЦ) в Пентагона и слушаха съобщенията ми по радиостанцията. Вицеадмирал Моро отговори на повикването ми.

— След час трябва да сме на земята в Сигонела — съобщих му аз. — Отделението „тюлени“, което оставих в Сигонела, ще подготви клопката и ще задържи самолета, докато пристигна.

— Мисията ти остава същата — отговори Моро. — И италианското правителство е съгласно да вземеш терористите.

— Роджър — казах аз, — тогава не трябва да оставаме дълго на земята. Смятам всички да се махнем оттам преди разсъмване.

Съгласието на Кракси фактически не променяше особено нещата, тъй като само можеше да послужи по-късно за официални цели. Адмирал Кроу вече беше заповядал на Джеремая да докара „Иджипт Еър“ 2842 в Сигонела, независимо дали това се харесваше на италианците или не.

Във всеки случай съгласието на Кракси не стигна до контролната кула на летището в Сигонела, която не искаше да участва в случващото се. Те отказаха разрешение за кацане на F–14 и ги насочиха към едно гражданско летище наблизо.

Командирът на ескадрилата военноморски изтребители опита още веднъж и нареди на египтяните да го последват — независимо дали щеше да получи или не разрешение за кацане. Те започнаха заедно спускане към Сигонела. Отговорът на контролната кула отново беше „не“.

В този момент командирът използва стария пилотски трик. Той превключи радиото си на спешна вълна, обяви свършване на горивото (макар да имаше достатъчно останало гориво) и насочи египетския пътнически самолет за заход към летището. Бедата беше, че египтяните захождаха прекалено ниско.

Командирът нареди на египтяните да прекратят захода си и те изпълниха нареждането. След това закръжи наоколо, за да опита отново.

В кулата на Сигонела един военноморски лейтенант изблъска италианския контрольор, взе микрофона и даде разрешение за кацане на египтяните.

Щом египетският самолет се озова в безопасност на пистата, F–14 го заснеха от въздуха и се насочиха обратно към самолетоносача, изпълнили своята част от операцията.

Моят екип пое нещата оттук.

Сигонела

Докато египетският самолет се движеше надолу по главната писта до мястото за паркиране в края й, където му наредиха да спре, останалите в Сигонела „тюлени“ побързаха да го посрещнат с камионите си и да организират охранителен периметър около него.

Скоро след това двата ми самолета С–141 кацнаха с угасени светлини и спряха на активната писта, освободена от египетския самолет. След секунди хората от самолетите С–141 се присъединиха към „тюлените“, обградили „Иджипт Еър“ 2843.

По пътя към Сигонела поддържахме постоянна връзка с капитан Боб, планирайки и координирайки задачите на „тюлените“ му за охраната на египетския самолет и установяване контрол над терористите.

Единият от командирите на двата взвода, лейтенант Бо, трябваше да подреди нападателния си екип на пистата зад „Боинг“–737 и да бъде готов за атака срещу самолета при заповед в случай на необходимост от превземането му.

Лейтенант Ранди трябваше да установи охранителен периметър около самолета, но извън зоната, осигурена вече от останалия в Сигонела екип.

Освен това Боб разположи снайперите си на огневи позиции, откъдето можеха да виждат какво се случва в самолета.

Около 2,00 ч. сутринта в петък, 11-ти октомври, двамата с Боб установихме командния си пост под опашката на самолета. Когато поглеждах нагоре, виждах светлините вътре и как двама души се разхождаха из салона.

Ние с Боб отидохме до носа на самолета и се включихме във вътрешната му телефонна уредба. Аз се представих и попитах пилота кои са пътниците на борда. Той не отговори.

— Ако не сътрудничите, ще разберем по един или друг начин — казах му аз.

Това го накара да отговори:

— На борда е екипажът ми и един посланик — отговори пилотът, оставяйки открита възможността за наличието на още хора в самолета.

— Тогава слез долу — наредих му аз. — И доведи посланика със себе си.

Преди да отворят вратата, Боб ми каза, че неговите снайперисти съобщават за въоръжени мъже в униформи.

— Не се изпотявай, шефе — успокои ме той, — те ги държат на мушките си.

Вратата се отвори и пилотът, следван от посланика, слязоха по стълбата. И двамата бяха нервни, особено посланикът. Станаха още по-нервни, когато видяха стрелците „тюлени“ в черни бойни униформи и с бойната им екипировка.

Изпитвах силно подозрение към посланика. Макар да беше облечен в костюм, прецених, че е старши офицер, вероятно от египетската разузнавателна служба, изпратен за осигуряване гладкото предаване на терористите в Тунис.

Когато се срещнах с него, посланикът извади истински на вид дипломатически паспорт и писмо, в което се твърдеше, че е упълномощен представител на египетското правителство.

— Заповедите ми са да сваля терористите от самолета и да ги изпратя със самолет в Съединените щати, за да бъдат изправени пред съд за убийството на Леон Клингхофър — казах му аз.

Това, изглежда, го изнерви още повече и той попита дали някой имаше аспирин.

— Ще намерим — отговорих аз.

Във въздуха на път за Сигонела бях почувствал, че започва да ме боли глава. Вече беше 11-ти октомври и никой от нас не бе спал повече от два часа от 7-ми октомври насам. Когато помолих доктора на екипа ни за два аспирин, Даръл ми пъхна в джоба цяла шепа.

Дадох на посланика около половината аспирини и той веднага глътна няколко от тях. После помоли за цигара и един от моите радиооператори удовлетвори и тази негова молба. В този момент посланикът пожела спешно да се обади по телефона. Казах му, че ще го придружим до оперативната база (оперативния център на Бил Спиърман) и ще му помогнем за обаждането.

Докато го придружаваха до оперативния център, аз изпратих един от разузнавателните си офицери с още двама души, за да подслушват телефона. Щяха да останат там колкото е необходимо и да ме информират за чутото.

Оказа се, че човекът, с когото той искаше толкова спешно да разговаря, е Абдел Мегид, египетският външен министър, на когото описа ужасната ситуация, в която се намираше, и когото попита какво да прави.

— Ще трябва да се ориентираш сам в обстановката — каза му Мегид, — докато се вземе решение какво да се прави.

През по-голямата част от деня той остана на телефона, разговаряйки с различни хора в Египет — оставайки много загрижен поради несигурността на положението, в което се намираше. Но се тревожеше още повече за последиците, които можеха да предизвикат високопоставените пътници в самолета (които не бяха идентифицирани до момента, но бе ясно, че не говори за терористите).

Предадоха ми разузнавателната информация от неговите разговори и по-късно тя се оказа много полезна.

След като свалихме от самолета пилота и посланика, аз реших лично да се кача на борда, придружен от командира на „тюлените“ лейтенант Пат, и да видя хората в него.

Вътре самолетът бе оборудван със салон за важни пътници и три „работни маси“. На едната маса в далечния край на самолета седяха четиримата терористи без оръжие и лесни за разпознаване. Трима от тях изглеждаха двайсетинагодишни, а четвъртият — малко по-млад. До тях около друга маса седяха осем до десет членове на египетската антитерористична сила („Сила 777“), всичките униформени и въоръжени с автоматични пистолети. На друга маса отдясно седяха двама мъже в цивилни дрехи — очевидно големи клечки. Единият приличаше на външен вид на арабин и изглеждаше доста нахакан. Другият бе по-млад, червенокос и луничав и не приличаше на никоя етническа група в района, която познавах. Там бяха и вторият пилот, щурманът и около четирима други членове на екипажа.

Въпреки че бяха въоръжени, не смятах „Сила 777“ за заплаха. Ние обучавахме „Сила 777“ преди няколко години, но знаехме, че не поддържат усвоените умения, и ето сега се озоваха в ръцете на хората, които ги бяха обучили — най-добрите в света. И те го знаеха.

След като огледахме вътрешността му, Пат и аз напуснахме самолета.

Обратно в командния ми пункт под опашката на самолета към мен се присъединиха полковник Франк и няколко членове на бойния щаб, които искаха да обединят ума и опита си с моите. Боб изпрати своя заместник-командир Том с Франк. Те двамата бяха способни да се справят с всичко.

Боб командваше с твърда ръка охраната. Казах на Франк да стои до вратата и да хвърля по едно око на хората вътре в самолета.

Около петнайсет минути след приземяването ни и поемането на контрол над самолета започнаха да се появяват италиански войски от всякакви части и да заемат позиции около нашите — армейски подразделения, карабинери (полиция) и дори наскоро мобилизирани новобранци с оръжия от Втората световна война (същата група бе забелязана неотдавна да стреля по птици в автомобилния парк на Бил Спиърман). Цялата ситуация бе донякъде комична. Те се появиха с всякакви превозни средства — пикапи, мотоциклети, автомобили и дори мотоциклети с три колела, теглещи ремаркета с пет или шест души.

Внезапната поява на въоръжени американски сили, превземащи част от базата му, така изумила полковник Аникиаричи, че той решил да предприеме нещо. Веднага заповядал на собствените си войници да действат.

Горе-долу по същото време се появи двойка италиански офицери, които се опитаха да влязат в самолета, за да видят кой се намираше в него, но бяха върнати обратно от Франк и Том.

Ето каква беше ситуацията малко след полунощ на 11-ти октомври, петък:

Бяхме заобиколили самолета с два кръга от осемдесет до деветдесет тежко въоръжени стрелци и снайперисти, разположени на стратегически позиции. Но външният кръг на нашия периметър сега бе директно изправен срещу италианците — очи в очи. Макар да оцених численото им превъзходство като трикратно, не се разтревожих, че могат да ни нападнат. Знаеха, че това ще бъде неразумно. Все пак се опасявах нещо неочаквано като изпукване на ауспух да не накара някои от техните млади и нервни войници да открият огън. Ако това се случеше, щяха да загинат няколко души, главно италианци.

По това време Бил Спиърман се появи до самолета с полковник Аникиаричи, последвани малко по-късно от италиански генерал с три звезди (чието име не помня), дошъл като официално лице на церемонията по предаване на командването. Оказа се, че имаме късмет да присъства генерал с три звезди. Той беше интелигентен, настроен приятелски и направи всичко по силите си, за да помогне и на двете страни — неговата и нашата — да се справят с една трудна ситуация.

След като бяхме представени, обясних мисията ни и разбирането си за позицията на италианското правителство — т.е., че те се бяха съгласили да ни предадат терористите.

— Ако зависеше от мен — отговори той, — щях да ви ги предам веднага. Но не съм получил такава заповед и трябва да разберете, че това не ми оставя голям избор.

— Може би заповедта просто още не е стигнала до вас — казах му аз. — Какво ще кажете да проверите по командната верига, докато аз проверя при нашия посланик в Рим?

Той се съгласи.

Обадих се на моя свързочен офицер и му наредих да ме свърже с посланик Раб. Когато посланик Раб се обади по радиостанцията след пет минути, му обясних, че сме принудили египетския пътнически самолет да кацне в Сигонела с четиримата терористи на борда, имам заповед да ги арестувам и закарам със самолет в Съединените щати, за да бъдат изправени пред съд, и знам за съгласието на италианското правителство те да ми бъдат предадени.

— Направили сте какво? — изтърси изненадан той. По реакцията му разбрах, че не знае нищо по въпроса. Но обеща да провери.

След около петнайсет минути италианският генерал-лейтенант се завърна.

— Проверих цялата верига до министъра на отбраната — каза той — и никой не знае нищо за такова споразумение. Трябва да разберете — добави генералът, — че отвлеченият кораб е италиански и това е италианска територия с италианска юрисдикция. Просто не можем да си позволим да ви ги предадем.

— Нека се обадя във Вашингтон, за да проверя дали няма някакво недоразумение. — Все още застанал до самолета с италианския генерал с три звезди наблизо, аз се обадих още един път в Пентагона. Не помня с кого разговарях, но гласът му приличаше на генерал Моро и знаех, че всички началник-щабове слушат.

— Искам да ви осведомя за последното развитие на ситуацията и да получа потвърждение на мисията си — заявих аз. — Държим самолета. Уверих се, че четиримата терористи са на борда, заедно с осмина до десетима въоръжени гардове от „Сила 777“, които не смятам за заплаха. Там има още двама мъже — единият около четирийсетгодишен нахакан арабин, който сигурно е важна клечка, а вторият по-млад червенокос, луничав човек, седнал на масата с него. Не успяхме да идентифицираме тези двамата. Вече съм свалил пилота от самолета заедно с още един индивид, който твърди, че е посланик. Той сега говори по телефона с Египет и ние подслушваме разговорите му. Предимно пита какво да прави в ужасната ситуация, в която са се озовали.

Командирът на италианската база тук, в Сигонела, реши, че трябва да действа — продължих аз. — Мисля, че повече заради престижа, отколкото заради нещо друго. Преценявам, че са разположили около триста войници около нашия периметър. Изправени сме едни срещу други очи в очи. Тук при мен има един италиански генерал с три звезди. Той провери по цялата командна верига до тяхното Министерство на отбраната и не можа да открие никой, който да знае нещо за споразумение за предаването на терористите в наши ръце. Разговарях и с посланик Раб, който също не знае нищо за такова споразумение.

Не се тревожа за нашата ситуация. Разполагаме с огнева мощ, за да ги победим. Но се опасявам от незрелостта на италианските войници, някои от които са зелени новобранци, както и от липсата на някой, който би могъл да ги контролира в тази напрегната ситуация. Изпукване на някой ауспух може да предизвика инцидент със стрелба и да доведе до доста италиански загуби. А ние нямаме нищо против съюзниците ни италианци, а по-скоро срещу терористите.

И сега с това описание просто искам да получа потвърждение на мисията си да сваля терористите от самолета и да ги отведа в Съединените щати.

След като свърших, ми наредиха да изчакам.

След около пет минути дойде отговор — мисля, че от министъра Уайнбъргър, но можеше да бъде и адмирал Кроу, тъй като никога не бях чувал гласа му по сателитната радиостанция:

— Ти си най-старшият американец на място и постъпи така, както сметнеш за правилно.

Приех съобщението. Което беше точно това, което исках да чуя. То ми развързваше ръцете да постъпя така, както смятах, че ще бъде най-добре.

Вече бе около 4,00 ч. сутринта. Намирахме се на пистата два часа, опитвайки да се оправим с тази неразбория. През това време чувах коментари между италианските офицери, включително някои несъгласия. Очевидно съществуваха съмнения по въпроса кои „магистрати“ (съдии) имат юрисдикция над терористите. Италианската съдебна система беше сложна, с много съдии с най-различни отговорности. Това сигурно можеше да усложни още повече разрешението на нещата в полза на Съединените щати.

След като слушах всичко това известно време и обмислях какво да правя, стигнах до главното си заключение: независимо от сложността на италианската съдебна система и колко съдии щяха да бъдат намесени, трябваше да открием начин за прехвърляне на отговорността за съдебно преследване срещу терористите върху плещите на италианското правителство. Трябваше да открием начин то да се заеме с това.

Малко по-късно ми хрумна начин за постигането на тази цел.

Горе-долу по това време с моя италиански колега генерала с трите звезди отидохме в офиса на командира на базата, откъдето той и без това трябваше да говори по телефона, за да обсъдим ситуацията.

Когато пристигнахме там, направих предложение, което смятах, че отговаря на интересите и на двете правителства.

— Първото нещо, което трябва да направим — казах му аз, — е да раздалечим силите си, за да сведем до минимум възможността за неволна стрелба между Съединените щати и Италия, която може да остави много мъртви или ранени италианци да лежат на тази писта, когато изгрее слънцето — ситуация, която и двамата трябва да избегнем.

Щом постигнем това, аз ще сваля гардовете на „Сила 777“ от самолета, ще ги обезоръжа и ще ги отведа на сигурно място. След това ще свалим останалия екипаж на самолета, като оставим вътре само терористите и двамата неидентифицирани индивиди.

След това ще намаля нашата сила за сигурност до едва видимо присъствие около самолета.

На разсъмване вие или някой, когото определите, може да влезе в самолета и да свали останалите един по един. След това вие с още двама души, осигурени от мен, ще ги отведете на място, определено от окръжния прокурор, за повдигане на обвинение и задържане и ние ще помогнем за удостоверяването на самоличността им. — Аз имах предвид докарването със самолет на някои от бившите заложници от Египет и извършването на очна ставка с терористите, но предложих това на генерал-лейтенанта по-късно.

Генералът, изглежда, хареса тази идея, кимна и помоли за няколко минути, през които да обсъди предложението с началниците си. Той вдигна телефона и петнайсет минути по-късно ми съобщи, че предложението е приемливо.

Скоро след това той заповяда на заобиколилите самолета италиански войски да отстъпят и съдейки по тяхната реакция, те го направиха с облекчение. Но беше приятно да се види, че си тръгнаха, без да изпитват лоши чувства.

Белият дом се обаждаше отново на Кракси: на италианците бе казано, че президентът държи много терористите да бъдат изправени пред съда.

Италианският министър-председател твърдеше, че той лично няма нищо против да предаде терористите на американците, но това е италиански правен въпрос, по който ще се произнесат италианските съдилища.

През следващия час ние разоръжихме гардовете от „Сила 777“, свалихме ги от самолета и ги отведохме на място, където можеха да се нахранят и да починат (под въоръжена охрана). След това електричеството в самолета бе изключено, а екипажът — свален и изпратен при капитана си на друго място в базата.

На самолета оставаха само четиримата терористи и двамата неидентифицирани индивиди.

В този момент, за да намалим тревогата на италианците, ограничихме силите си около самолета на шестима „тюлени“, но наблизо остана друг отряд, готов да реагира при нужда.

На разсъмване полковник Аникиаричи, придружен от няколко въоръжени войници и полицейска кола, се появи с египетския посланик. Полковникът и посланикът се качиха на самолета и след може би два часа преговори убедиха четиримата похитители да се предадат. Те бяха качени в полицейската кола и затворени в един военен затвор във военната база. По-късно бяха отведени в града и изправени пред местния италиански окръжен прокурор.

Но двамата мъже, които оставаха неидентифицирани, по това време вече настояваха за дипломатически имунитет като представители на ООП и отказваха да напуснат самолета. Нахаканият носеше иракски дипломатически паспорт с име, което забравих, но ние подозирахме — и все още не успявахме да докажем със сигурност, — че той бе ръководителят на терористите Абу Абас. Другият, червенокосият, се оказа политическият офицер от бюрото на ООП в Кайро — един функционер (както по-късно научихме) на име Хасан.

Ако Абас наистина беше в самолета и успеехме да го изправим пред съда, щяхме да постигнем много по-значителна победа в борбата срещу тероризма, отколкото задържането на четиримата терористи. Той беше ръководителят и организаторът, те не представляваха нищо друго освен изпълнители.

За нещастие още не го бяхме идентифицирали и което е по-важно, той се намираше на италианска територия. Министър-председателят Кракси не искаше да участва в изправянето на Абас пред съда. Италианският министър-председател възпрепятстваше това. Той през цялото време искаше да измъкне Абас вън от Италия, веднага щом се намереше самолет, готов да го качи на борда, и безопасно убежище, което да го приеме (тази последна информация дойде от източник в италианското правителство).

Сигурното потвърждение, дали нахаканият палестинец беше Абас или не, се превърна в наш главен приоритет. Ние проверихме това, като използвахме фотографии, които управлението ни изпрати по сателита — съвсем нова технология, разработена от нашите хора.

Преди да разполагаме с тази технология, фотографии и допълнителни карти трябваше да ни се доставят през нощта от Вашингтон (или всяко друго място) чрез специален куриерски полет. Дори след като инженери в корпоративната електронна индустрия ни повтаряха непрекъснато, че това не може да бъде направено по-рано през годината, един млад армейски капитан бе измислил системата от електронни връзки и всички необходими системи за устройство, което щеше да ни позволи да изпращаме снимки и рисунки чрез сателит. По това време капитан Рич работеше в нашата Разузнавателна дирекция и той бе един от най-умните и работливи млади офицери, които някога съм познавал.

След като капитанът43 измисли системата, която нарекохме ПИРАТ, индустрията произведе две такива за нас. Предоставихме едната на управлението, а другата носехме с нас.

Именно чрез ПИРАТ управлението ни изпрати снимките на палестинските лидери. И те ни позволиха със сигурност да идентифицираме нашия човек като Абу Абас.

Сега, когато терористите се намираха под италианска опека, реших, че е дошло времето да ограничим видимото си присъствие. Вече беше ден и представители на пресата започнаха да се появяват пред оградата с дългите си телеобективи. Поради тази причина съобщих на капитан Боб и неговите „тюлени“, че са свободни да се завърнат в базата си.

Те излетяха в 9,00 ч., доволни от себе си и свършената работа във войната срещу тероризма.

Аз останах с нападателния си команден пункт и малоброен друг необходим персонал, за да се уверя, че развитието на нещата ще доведе до „задоволителен“ край.

Абас и Хасан

По време на патовото положение между американските и италианските сили италиански чиновници се свързали с египетския посланик в Рим Йехия Рифаат, заявявайки, че Италия възнамерява да арестува четиримата похитители и да ги изправи пред съд, а другите двама представители на ООП ще напуснат самолета, за да дадат показания.

В отговор на това заявление египетското правителство се съгласи с предаването на четиримата похитители на италианските съдебни власти. Но оставането на разположение на двамата емисари на ООП бе друга работа. Египтяните обявиха, че палестинците имат дипломатически имунитет, че са доведени в Сигонела против волята им и нямат никакво намерение да напускат самолета. Фактически египетското правителство твърдеше, че самият самолет изпълнява специална правителствена мисия и притежава дипломатически имунитет съгласно международното право. Дотогава, докогато двамата палестинци оставаха на борда му, те се намираха на египетска територия и египетското правителство декларира, че е готово „да защитава, ако е необходимо, неприкосновеността на самолета с оръжие“. Накрая около 9,00 ч. на 11-ти октомври, петък, посланик Рифаат връчи официална дипломатическа нота, в която египетското правителство търсеше изясняване на легалния статут на египетския самолет и неговите пътници и настояваше да се позволи на самолета да напусне веднага Сигонела заедно с оставащите в него пътници.

Около 10,00 ч. същата сутрин малък кафяв луксозен самолет кацна и паркира в края на пистата близо до самолета на „Иджипт Еър“ „Боинг“–737. От него слязоха двама добре облечени мъже на средна възраст и се приближиха към „Боинг“–737. Единият твърдеше, че идва от Рим и е представител на италианското правителство. Другият, вероятно арабин, не си отвори устата. След като акредитивите им бяха проверени от моя италиански колега с трите звезди (той ми каза, че и двамата са от италианското правителство), ние се съгласихме да ги пуснем на борда на самолета, за да разговарят с двамата палестинци (никой още не признаваше, че те фактически са Абас и Хасан), и те останаха там почти час, преди да се върнат в самолета си и да отлетят.

Не повярвах на тяхната история. Поведението им ме накара да подозирам, че се опитват по някакъв начин да измъкнат Абу Абас и Хасан от Сигонела и може би извън Италия. Това щеше да потвърди вече наученото от моя италиански колега с трите звезди, който от време на време даваше съвсем ясно да се разбере, че италианското правителство се опитва да намери лесен и безболезнен начин за измъкване от ситуацията, в която се намира.

Обадих се на вицеадмирал Моро, обясних тревогите си и попитах дали може да намери някъде близо до нас един военноморски Т–39, който е малък реактивен самолет, и да ми го изпрати, за да можем да ги последваме, ако страховете ми се оправдаят.

Вече бях подбрал четирима от най-добрите си хора за своя „екип преследвачи“ — подполковник Дик, майор Джони, главен сержант Рик и един от най-добрите ни сателитни радиооператори, — когато около 14,00 ч. се появи двойка флотски лейтенанти, заявявайки, че техният военновъздушен ескадрон VR–24, разположен в Сигонела, е уведомен за мисията и те са моите двама пилоти, явяващи се за инструктаж.

— Къде е самолетът ви?

— В хангара, сър — отговориха те, — в края на пистата.

Добавих двамата пилоти към четиримата от екипа преследвачи.

— Искам от вас — казах на шестимата — да подготвите самолета за спешно излитане, но да го държите скрит. После искам да седнете в него и да чакате моите инструкции. Ако се опитат да изведат Абас от страната със самолет, вие ще излетите незабавно, ще летите под опашката му и ще го следвате където и да отиде. Мисията ви е не да плените отново Абас, а само да ми докладвате. Аз ще ви казвам какво да правите.

Продължих вътрешния си спор за най-добрия начин италианците да поемат отговорността да изправят терористите пред съда, така че да не могат да се измъкнат и правосъдието да възтържествува. Чувствах, че е дошъл моментът да препоръчам на италианския си колега с трите звезди да доведем със самолет американските заложници от Кайро (тогава те се намираха в американското посолство). Щом пристигнеха тук, щяхме да направим очна ставка под строгото наблюдение на отговорните магистрати, на която заложниците да разпознаят терористите.

— Това трябва да е възможно — заяви той. — И може би е добра идея.

— Тогава би ли се свързал с местния окръжен прокурор, за да организираме това по някое време по-късно вечерта? — попитах аз. — А аз ще уредя самолет за превоз на заложниците.

След около час той съобщи, че окръжният прокурор се е съгласил с предложението ми, но се нуждае от два часа време преди очната ставка, за да я организира в присъствието на магистратите.

Тогава се обадих на вицеадмирал Моро, за да поискам самолет С–141 за прехвърляне на американските заложници в Сигонела. Обясних му и колко важно беше заложниците да идентифицират със сигурност терористите пред магистрати, които ще отговарят за съдебните процеси.

— Това е добра идея — съгласи се той. — Ще работя по въпроса и ще ти се обадя.

Точно преди здрачаване луксозният реактивен самолет се завърна, отиде до края на пистата, обърна обратно и спря, но остана с работещи двигатели и запалени светлини. Същите двама мъже слязоха от самолета, приближиха се до „Боинг“–737 и отново поискаха разрешение да се качат на борда му. Останаха там в продължение на около половин час, след което отново отлетяха.

Всичко това засили подозренията ми, че някой подготвя почвата за измъкването на Абу Абас и партньора му вън от страната.

Малко след мръкване командирът на италианската база, египетският посланик и екипажът на египетския самолет се появиха до „Боинг“–737. След двайсет минути пристигна затворен камион с гардовете от „Сила 777“. Около 21,30 ч. двигателите на „Боинг“–737 бяха запалени. Същевременно италианците започнаха да придвижват камиони и строителни машини за блокиране на подходите към главната писта. Единственият, който оставиха отворен, бе този, който можеше да използва „Боинг“–737.

Обадих се на военноморския ни самолет Т–39.

— Бъдете готови — предупредих ги аз. — „Боинг“–737 се подготвя за излитане. Вероятно много скоро ще тръгне по пистата.

Около 21,50 ч. египетският самолет „Боинг“–737 обърна и се насочи към действащата писта. Излитането започна около 22,00 часа.

По същото време тръгна да излита и Т–39. Тъй като достъпът до главната писта бе блокиран, той излетя от пистата, паралелна на главната, и двата самолета се разминаха в противоположни посоки, като италианските офицери се хвърляха в канавките, докато Т–39 ревеше над главите им.

Веднага след излитането Т–39 направи рязък завой и започна преследването, следвайки моите инструкции.

Италианците изпратиха четири изтребителя прехващачи от друга база в опит да отпъдят Т–39 и да ескортират „Боинг“–737 до неговото местоназначение. Последваха доста разгорещени разговори между пилотите на прехващачите и екипажа на Т–39, но без никаква полза. Екипажът на Т–39 продължи мисията си.

Египетският „Боинг“–737 летя до летището „Фучиамо“, спомагателно летище до главното международно летище на Рим „Леонардо да Винчи“. Когато на Т–39 бе отказано разрешение за кацане, пилотите му обявиха тактическа авария и кацнаха директно зад египетския „Боинг“–737. Египетският „Боинг“–737 се придвижи близо до ВИП салона и Т–39 паркира до него. Абу Абас и придружителят му слязоха от самолета и влязоха в салона. След около час те се появиха отново, облечени в комбинезони на летци от италианските военновъздушни сили и се качиха на един чакащ югославски пътнически самолет, чийто полет по разписание за Белград, Югославия, бе забавен.

Посланик Раб връчи на италианското правителство искане за ареста на Абас в подготовка за неговото екстрадиране. Кракси продължи да шикалкави. Той каза, че това искане „според мнението на министъра на правосъдието не отговаря на фактическите и необходими изисквания на италианското правосъдие… Поради това вече няма никаква правна основа… за задържането на Абас, тъй като по това време той се е намирал на борда на самолет извън територията на Италия.“

Малко след отлитането на самолета за Белград посланик Раб пристигна в двореца „Киги“, официалната резиденция на министър-председателя на Италия, за да протестира срещу освобождаването на Абас. Когато напускаше, Раб каза на репортерите:

— Не съм доволен от случилото се тук днес.

Държавният департамент се помъчи да подготви друго искане за екстрадиция пред Югославия и то наистина беше връчено преди пристигането на Абас в Белград. Но това бе загубена кауза. Югославия поддържаше дипломатически отношения с ООП и Абас, като член на изпълнителния съвет на ООП, се ползваше с дипломатически имунитет. След два дни Абас отлетя за Аден, Южен Йемен, и оттам за Багдад.

Около 23,00 ч. на 11-ти октомври един самолет С–141 от Кайро се приземи с дванайсет американски заложници на борда. Отведохме петима от тях, включително Мерилин Клингхофър, до затвора в центъра на града; останалите останаха във ВИП салона. В затвора окръжният прокурор беше организирал много професионална очна ставка (с присъстващите магистрати, както и моят италиански колега с трите звезди). Петимата американци положително и без колебание разпознаха четиримата терористи като хората, отвлекли кораба.

Когато дойде времето Мерилин Клингхофър да разгледа добре Маджиад ал-Молки, тя се изплю в лицето му и после се обърна към мен.

— Дайте ми пистолета си — каза тя с изпълнен с гняв глас. — Искам да го застрелям.

— Разбирам как се чувствате — отговорих аз. — И аз щях да поискам да направя същото. Но трябва да разберете, че това само допълнително ще усложни нещата. Най-добре е да оставим италианските съдилища да свършат тази работа по законния начин.

Тя ме погледна и отговори:

— Боли ме, но предполагам, че сте прав. Моля, предайте моите благодарности на всичките си войници за това, което направиха за нас.

Около обяд отведох заложниците обратно до техния С–141, който чакаше с работещи двигатели, готов да излети.

Всички останали с мен наши хора бяха натоварили моя С–141 и също бяха готови за излитане… но не можехме да го направим. Италианците бяха блокирали самолета ни със строителни машини.

Отидох до самолета, който щеше да отведе заложниците у дома, за да им кажа „довиждане“. Докато бях там, пристигна генерал-лейтенантът.

След като му благодарих за сътрудничеството, аз му казах:

— Според мен ние двамата успяхме да приключим по най-добрия възможен начин този сложен инцидент. Скоро — продължих аз — заложниците ще отлетят за Съединените щати и аз смятам да ги последвам трийсет секунди по-късно.

Тогава той ме погледна право в очите и каза:

— Решили сме, че няма да заминаваш никъде.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах аз.

— Ти забърка цялата тази каша и не можем просто да те оставим да се измъкнеш току-така.

Отвърнах на погледа му.

— Носиш ли си чисто бельо и бръснарски принадлежности?

— Не, защо?

— Тогава се надявам, че това, което носиш, е чисто, защото ако не разблокираш самолета ми, ще пътуваш безплатно до Съединените щати с мен.

Той ме погледна за момент, усмихна се и после каза:

— Късмет, приятелю.

След секунди по негова заповед бяха премахнати строителните машини, блокиращи самолета ми, и ние отлетяхме, следвайки С–141 със заложниците.

Беше събота, 12-ти октомври 1985 година.

За всички нас в Обединените военни сили за специални операции (ОВССО), както и за участващите от военноморския флот (вицеадмирал Дейв Джеремая, неговия щаб и всички екипи от кораба „Саратога“) нещата се развиха много добре. Всички те свършиха изключителна работа с най-голяма вещина и професионална компетентност. Успяхме да доведем до успешен край една много сложна и рискована ситуация.

Когато се приземихме във военновъздушната база „Поуп“, моят помощник ми подаде една карта, от която се виждаше, че макар да бе още 12-ти октомври, вече бяхме пропътували 154 дни през тази година, посетили 15 различни страни и изминали 317 000 километра по въздуха. Някои от тези мисии бяха преминали добре, а други — разочароващо, но всички те представляваха полезен опит във войната срещу тероризма и бяха завързани много тесни приятелства с нашите съюзници.

По-късно научих с радост, че заповеди за арестуването ми са били издадени както в Италия, така и в Египет. Но през следващите две години продължих да изпълнявам мисии и в двете страни, обикновено облечен в комбинезон на летец, без да бъда разпитван или задържан.

Фактически четирийсет и един дни след инцидента с „Акиле Лауро“ се озовахме отново в Сигонела, за да се справим с един полет на „Иджипт Еър“, който бе отвлечен до Малта.

На тази мисия поддържах постоянна радиовръзка с генерал-майор Робърт Уиганд, който бе изпратен в Египет и придружаваше египетската „Сила 777“ в египетски самолет С–130 до Малта за провеждането на спасителна операция за заложниците в египетския пътнически самолет. Боб ми каза, че египтяните поискали помощта ни за превземането на самолета.

Докато подготвяхме хеликоптерите си, за да помогнем на египтяните, капитан Бил Спиърман се появи и каза:

— Твоите приятели искат да те видят долу във ВИП салона на летището.

— Какви приятели? — попитах аз.

— Италианските ти приятели.

— Бил — казах му аз, — нямам време да се занимавам с тях. Имаме отвличане и египтяните се нуждаят от нашата помощ.

— Трябва да се срещнеш с тях — настояваше той.

Продължихме да спорим още няколко минути, докато накрая се съгласих да тръгна с него, но само за десет минути.

И понеже не бях сигурен в намеренията им, реших да взема за компания двама души от специалните сили.

Когато влязох в салона, четирима или петима старши италиански офицери скочиха на крака и казаха:

— Добре дошъл отново! Знаехме, че ще дойдеш!

— Откъде разбрахте?

— Защото самолетът ти използва същата позивна като миналия път — отговориха те усмихнати.

Опасенията ми се оказаха безпочвени. Срещата ни беше много сърдечна. И тогава, когато си тръгвах, италианците заявиха:

— Ние смятаме, че операцията с кораба премина много добре, политиците объркаха нещата.

За нещастие, след като подготвихме един Блекхоук и два от най-добрите ни бойни хеликоптери за полета до Малта, се оказа, че не сме в състояние да помогнем на египтяните.

По-късно научихме, че служител либиец в контролната кула на Малта убедил малтийците да кажат, че помощ може да пристигне само с италиански хеликоптер, съзнавайки напълно колко време ще отнеме получаването на разрешение за това от Рим. Междувременно египтяните осъществиха операцията. Те използваха много повече експлозиви от необходимото, в резултат на което загинаха шейсет пътници, превръщайки това отвличане в най-кървавото до момента.

Последиците

Първоначалните ми опасения за капацитета и отговорността на италианската съдебна система се оказаха безпочвени. Италианските съдебни власти не само бързо изправиха похитителите пред съда, но и разшириха разследването си и успяха да идентифицират мнозина други, участвали в конспирацията, довела до отвличането на „Акиле Лауро“. Разследването беше завършено за рекордно кратко време и делата бяха разгледани в съда „Асизи“ в Генуа през 1986 година.

Бяха издадени следните присъди.

Съдът реши, че ръководителите на ООП са отговорни за всичко:

— Абу Абас: доживотен затвор, задочно;

— Озудин Бадрахам (съучастник от ООП): доживотен затвор, задочно,

— Зиад ал-Омар (съучастник от ООП): доживотен затвор, задочно.

Терористите:

— Маджиад ал-Молки: трийсет години затвор;

— Ибрахим Абдел Атиф: двайсет и четири години затвор;

— Ахмед ал Хасан — петнайсет години затвор;

— Абдула Али Хамад: обвиненията отпаднаха; тогава той беше малолетен.

Съучастници:

— Юсеф Саад: шест години затвор (за снабдяването им със средства и оръжия);

— Абдул Рахим Халид: седем години затвор (за снабдяването им със средства и оръжия);

— Мохамед Исса Абас: шест месеца затвор, добавени към предишна присъда от седем години затвор (за притежаване на оръжия и експлозиви);

— Саид Гандура: осем месеца затвор (за притежаване на фалшиви паспорти).

След няколко години, преди да напусна активна служба като главнокомандващ на Командването за специални операции на Съединените щати, жена ми Сю и аз бяхме поканени в Египет от египетския министър на отбраната от името на президента Мубарак. Те ме поканиха да прегледам възможностите на египетските специални операции и да преценя евентуалната помощ, която Съединените щати можеха да окажат на египетските сили за справяне с терористичната заплаха, причиняваща вътрешни проблеми — терористични атаки срещу туристически автобуси, взривявания и т.н.

Посрещнаха ни превъзходно и последиците от тази визита бяха полезни и за двете страни.