Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

Бригаден генерал Карл Стайнър, командирът на Обединените военни сили за специални операции (ОВССО), се връщаше от сутрешния си крос във Форт Браг, Северна Каролина, когато неговият офицер от Дирекцията за разузнаване J–21 полковник Майк Флин го посрещна на портала.

— В Средиземно море е отвлечен пътнически кораб — съобщи му Флин хладнокръвно, но с нотка на тревога в гласа — и е много вероятно на борда да има американци.

Никоя друга организация не беше в състояние да си върне контрола върху кораб в открито море и Стайнър разбра, че със сигурност ще ги призоват, и то скоро.

Стайнър бе строен мъж, висок метър и осемдесет, с решителен, но не скован маниер на военен и благ, непринуден външен вид. Същевременно вътрешно винаги го изпълваше някаква скрита енергия и дълбок стремеж да изпревари останалите. Той не просто желаеше да бъде най-добрият или да направи подчинените му военни части най-добрите — всички офицери го желаеха, — но намираше време и начини за постигането на тази цел.

Докато заедно с Флин бързаха към сградата на щаба, генералът вече преценяваше новината. Знаеше, че оскъдната информация на полковника е всичко, с което разполагат за момента, защото в противен случаи Флин би му съобщил повече данни. Независимо от това се налагаше да предприеме първоначални действия, базирани само на тази оскъдна информация. По време на дългите часове планиране, обучение и разиграване на ситуации ОВССО бяха разработили планове за действие при буквално всяка възможна кризисна ситуация; частите винаги бяха готови да потеглят до няколко часа при условие, че има налични самолети за превозване на хората им. Въз основа на планирането и отработените ситуации Стайнър веднага се съсредоточи върху предстоящата задача: „Това е трудна цел… ще трябва да получа по-подробна информация — помисли си той. — Ще се наложи да пътуваме дълго и трябва да тръгнем колкото е възможно по-скоро… трябва незабавно да се разпоредя за въздушния мост. И да разберем местоположението на кораба.“

Докато тези мисли преминаваха през съзнанието му, той запази пълно спокойствие. Когато специалните части имат възложена задача, тя трябва да се свърши бързо, акуратно и ефективно. Такава операция с много неизвестни променливи величини вероятно ще бъде изключително сложна и животът на мнозина ще бъде изложен на риск. В такива условия хората от тези части не губят време и усилия да изразяват чувствата си. Държат се делово, като винаги се съсредоточават върху непосредствената задача, търсейки особено уязвими места, които могат да бъдат използвани за разрешаване на проблема възможно най-чисто и пълноценно.

Щом стигна до щаба, той отиде незабавно в Центъра за обединени операции (ЦОО), високотехнологична военна централа, окомплектована с компютри и надеждна връзка с всички единици на ОВССО, Пентагона и главните командни пунктове по света. Там щеше да прегледа най-новата разузнавателна информация и да научи от първа ръка всичко, което се знаеше за инцидента в Средиземно море. Основният му персонал вече се бе събрал в очакване на неговите инструкции.

Обединените военни сили за специални операции поддържаха собствен разузнавателен център двайсет и четири часа в денонощието, където работеха с „служители за наблюдение“ — военни офицери и цивилни, експерти анализатори в улавянето на признаци за предстояща криза по разузнавателни данни и бази данни за всички известни терористични организации. Терминали свързваха командването с всички главни новинарски мрежи, включително с Ройтерс и Би Би Си — първият признак за зараждащ се инцидент често се появяваше под формата на новина. ОВССО разполагаха и със собствени хора във всички разузнавателни управления на Съединените щати — те винаги търсеха признаци за терористична дейност, както и вече съществуваща информация, която не бе се сторила важна за анализаторите в тези управления.

В повечето случаи щабовете научаваха рано за терористични инциденти и обикновено разполагаха с най-пълната информация за тях.

Стайнър знаеше, че цялата налична разузнавателна информация вече е изпратена от щаба до частите, които щяха да участват. Това означаваше и че всички негови войски вече са започнали подготовка на силите си за разполагане, очаквайки същевременно по-нататъшни указания от него. Те винаги използваха максимално времето, с което разполагаха. В този занаят времето представляваше най-скъпоценният актив.

Преди Стайнър да поеме командването, предишните му обиколки из Близкия изток го научиха на много неща за терористите и техния начин на действие. Например докато ръководеше обучението при модернизацията на Националната гвардия на Саудитска Арабия от 1975 до 1977 г., той имаше шанса да прецени Ясер Арафат и неговите главни помощници. Заедно с други изтъкнати личности от региона палестинците бяха поканени на вечеря от крал Халид и принц Абдула, командирът на Националната гвардия, по случай дипломирането на един подофицерски клас.

Несъмнено лейтенантите на Арафат бяха впечатляващи. Повечето от тях имаха магистърски и докторски дипломи от американски университети. Всички бяха добре облечени, много схватливи, учтиви и запознати със световните дела. Арафат очевидно бе лидерът — несъмнено интелигентен и забележителен мъж, — но лейтенантите, които вършеха истинската работа, поразиха Стайнър като наистина ужасяващи. През последвалите години това впечатление се оказа съвсем точно.

По-късно, през 1983 г., изпратиха Стайнър в Ливан. Там той преживя непосредствено терористични действия и техните последици — беше убит един посланик на Съединените щати; по време на назначението му от бомбени взривове загинаха повече от шейсет души в американското посолство, а по-късно и повече от двеста американски морски пехотинци.

В онези дни Бейрут не само представляваше военен лагер с много враждебни фракции, но и място, където можеше да избухне сражение навсякъде и по всяко време. Никой не беше в безопасност и смъртта бе вечно присъстващ риск — от снайперисти, престрелки между фракциите, засади и безразборен обстрел с тежка артилерия и ракети. Понякога се изстрелваха хиляди снаряди, което превръщаше за половин час цели райони от града в развалини.

Това назначение не беше лесно. Но за Стайнър то се оказа полезно. Даде му шанса да научи уроци, които не можеше да получи никъде другаде:

1. Научаваш се как да оцеляваш. В противен случай не оцеляваш.

2. Научаваш се на кого да вярваш в ситуация на живот и смърт — и на кого не можеш да вярваш поради принадлежността му към неговата фракция или религиозна мотивация.

3. Научаваш се да мислиш като терорист.

Развитието на ОВССО

Традиционната функция на войните е да променят съществуващото положение на нещата. В началото на 70-те години се появи нова форма на воюване или може би нов начин за практикуване на една много стара форма на воюване — подкрепян от държавата тероризъм. Страните, които не бяха могъщи във военно отношение, се научиха да използват терористични тактики за постигане на цели и отстъпки, които никога не биха спечелили с дипломатически или военни средства.

Когато се появи тази нова форма на война, Съединените щати бързо разкриха своята неподготвеност за справяне с нея. Те нямаха нито национална политика, нито разузнавателен капацитет срещу тероризма и не разполагаха с военни сили, адекватно обучени и подготвени да реагират на терористични провокации. Въпреки че Съединените щати бяха най-могъщата държава в света, техните военни възможности бяха фокусирани единствено върху Съветския съюз.

През 1972 г. на Олимпийските игри в Мюнхен израелски спортисти бяха убити от терористи от организацията „Черния септември“. Това престъпление можеше да бъде избегнато, ако германски снайперисти разполагаха с възможността да ударят терористите, докато те водеха заложниците през пистата на летището към самолета за бягство.

Израелците научиха добре този урок и на 4-ти юли 1976 г. осемдесет и шест израелски командоси кацнаха на летището Ентебе в Уганда. Мисията им се състоеше в спасяването на пътниците от самолета на „Ер Франс“, отвлечен осем дни преди това. Командосите за минути спасиха деветдесет и пет заложници и убиха четирима терористи — макар и с цената на живота на двама заложници и собствения им командир. Новината за акцията се разпространи светкавично по света и подчерта още по-остро неадекватността на САЩ в борбата с тероризма.

Тази истина вече бе изнесена на светло през май 1975 г.: четирийсет и един американски морски пехотинци бяха убити при опит за спасяване на трийсет и девет членния екипаж на американския търговски кораб „Маягес“ след пленяването му от камбоджанското правителство. Опитът за спасяването им се провали.

Тези инциденти ясно показаха, че Съединените щати са неподготвени да се справят с предизвикани от терористи ситуации със заложници.

За да коригират този недостатък, в средата на 70-те години трима далновидни люде започнаха да лобират за създаването на специална „елитна“ военна част за справяне с тази необичайна заплаха: генерал-лейтенант Едуард С. (Шай)2 Мейър, директор на операциите за сухопътните сили; генерал-майор Робърт (Боб) Кингстън, командир на специалните армейски части; и Робърт Купърман, главен научен ръководител на Агенцията за контрол над въоръженията и по разоръжаването, който ръководеше правителствените изследвания върху тероризма.

Отначало тримата не постигнаха значителен напредък. В службите нямаше особена подкрепа за създаването на „елитна“ част и дори в сухопътните сили положението беше същото, макар да бе безпощадно ясно, че от технологията, в която армията инвестира така активно — танкове, хеликоптери и ракети за противовъздушна отбрана (ПВО), бронетранспортьори и цялата останала машинария на съвременното бойно поле, — няма особена полза в борбата срещу терористите. Опозицията идваше предимно от два източника: предубеждение срещу елитните части — елитите никога не са били популярни в сухопътните сили на Съединените щати — и схващането, че подобна сила би отнела ресурси и налични средства от съществуващата армейска структура.

На 2-ри юни 1977 г. генерал-лейтенант Мейър представи концепцията за тази военна част за специални мисии на началник-щаба на сухопътните сили генерал Бърнард Роджърс.

Специалната част трябваше да бъде главна сила срещу тероризма. Понеже се очакваше да се справя с най-сложните кризисни ситуации, тя щеше да притежава качества, с каквито никоя друга военна част не разполагаше. Щеше да бъде организирана с три оперативни отряда и отряд за поддръжка; трябваше да бъде съставена от подбрани мъже с доказана специална зрелост, кураж, вътрешна сила и физическа и умствена способност да реагират по подходящ начин за разрешаване на всякакъв вид кризисни ситуации — включително надвиснала над самите тях опасност.

На 19-ти ноември 1977 г. сухопътните сили официално активираха военната част, но развитието на тактиката и процедурите, необходими за планираното предназначение, отнеха още две години.

Последната проверка и утвърдително учение на частта се състоя на военновъздушното летище Хънтър във Форт Стюарт, Джорджия, и приключи в ранните сутрешни часове на 4-ти ноември, неделя. Военната част беше одобрена за изпълнение на специалните й задачи.

По ирония на съдбата, точно когато се провеждаше учението, в американското посолство в Техеран нахлуваше тълпа. След секунди всички хора в сградата — петдесет и трима души — се превърнаха в заложници на новото религиозно революционно правителство на Иран.

Кризата на последвалите 444 дни предизвика Съединените щати както никога преди и се оказа невероятно болезнен урок по ефективен отговор на терористични инциденти. Нацията бе изправена пред рискове, колебания, противоречия, правни въпроси, намеса на други държави и проблеми на суверенитета; лесни решения не съществуваха. Фактически бяхме свидетели на обявяване на война, но тази „война“ бе от такъв характер, че правеше използването на тежки оръжия или непрактично, или прекалено жестоко за цивилното население. Освен това съществуваше проблемът със заложниците. Искахме да предприемем нещо, което да обърне ситуацията в наша полза.

Но какво?

По отношение на снайперисти и друг оперативен персонал специалната част бе вероятно най-кадърната по рода си в целия свят, но все още не притежаваше необходимата подходяща инфраструктура — нямаше организация на командването, щаб и бойни подразделения за подкрепа. Сложната ситуация ставаше още по-обезсърчаваща поради факта, че в Иран не съществуваше разузнавателната инфраструктура, необходима за поддръжка на спасителни операции.

Президентът Джими Картър — изправен пред труден избор — реши, че трябва да се направи опит с операция за спасяване на петдесет и тримата заложници. Специални армейски части трябваше да бъдат ядрото на спасителната операция в Иран.

Израелското нападение в Ентебе предлагаше очевидния модел. Брилянтно планирана, ръководена и осъществена операция… но този модел бе само частично приложим. Трудностите при едно нападение в Техеран бяха несравнимо по-големи. Операцията в Ентебе бе осъществена срещу летище. Там нападателите успяха да се приземят бързо и да предприемат действия срещу терористите почти преди да бъдат забелязани. А Техеран беше голям столичен град с многомилионно население, разположен на стотици километри навътре в обширна и враждебна страна. Незабелязаното проникване в Техеран и вътре в посолството с достатъчно сили, за да се свърши работа, поставяше много въпросителни.

Генерал-майор Джеймс Вог беше избран за шеф на спасителната операция. Той разполагаше със способна част от специалните войски, но с това възможностите му се изчерпваха. Трябваше да започне буквално от нулата, за да създаде ефективен щаб за командно управление, контрол и разузнавателна поддръжка — да избере и обучи компетентен персонал, да разработи план, да избере части за подкрепа и да обучи целия личен състав за мисията.

Ако специалните части успееха да се доберат до американското посолство в Техеран, те определено щяха да бъдат способни да осъществят спасителната операция, но предизвикателството се състоеше именно в проникването и изтеглянето им оттам. Това означаваше създаването на етапни бази в държави, готови да подкрепят американските усилия, и на поддържаща инфраструктура вътре в самия Иран. Това изискваше, първо, летище за прехвърляне на спасителната част от самолет С–130 на хеликоптери, които след това щяха да превозят частта до място за кацане близо до Техеран и обратно; и, второ, чакащи камиони близо до мястото за кацане.

Бяха необходими и самолети С–130 с екипажи, способни да извършват „слепи полети“ до определени места в пустинята през нощта, и надеждна хеликоптерна част, която да превози спасителния екип от мястото за прехвърляне до Техеран и обратно.

В никоя от службите не съществуваха части, способни да осъществят тази мисия. Джим Вог трябваше да ги създаде, екипира и обучи.

Предизвикателството да се изработят за толкова кратко време умения на индивидуално и екипно ниво, необходими за изпълнение на задачата, беше невероятно — например никога преди не бе извършван полет с очила за нощно виждане — и Джим Вог беше подходящият човек за мисията, но подразделенията, екипировката и наличните екипажи бяха в най-добрия случай само отчасти способни да се справят с нея.

Още по-трудно бе установяването на разузнавателен и опорен механизъм вътре в Иран. Вог го постигна отчасти с помощ от ЦРУ, но предимно чрез използване на собствените си средства, изпращайки свой персонал в Иран за подготовка на мисията. Планът му се състоеше в установяване на разузнавателна инфраструктура за поддръжка в Техеран, която трябваше да удостовери, че заложниците са държани в консулството — сграда с деветдесет стаи на територията на посолството, — и да осигури чакащи камиони близо до площадката за кацане на хеликоптерите за транспортиране на командосите, а по-късно и на заложниците, от площадката за кацане до посолството и обратно. Тази мисия бе осъществена от майор Дик Медоус, трима войници от специалните части и двама агенти, осигурени от ЦРУ.

На 1-ви април 1980 г. пилот от ЦРУ, останал с един крак след злополука, прехвърли с малък двумоторен самолет майор Джон Карни в Иран през нощта. Мисията на Карни се състоеше в откриването и планирането на 1 000-метрова полоса за кацане в отдалечено пустинно място в Иран, наречено „Пустиня едно“. То трябваше да послужи като място за прехвърляне на стрелците, както и за презареждане на хеликоптерите, които щяха да пристигнат от самолетоносача „Нимиц“. Хеликоптерната част бе съставена от осем военноморски хеликоптера „Стелиън“ — неподходящи за мисията, но най-добрите налични от гледна точка на продължителност на полета и товароподемност.

Карни скицира полосата с помощта на малък планински велосипед „Хонда“, който докара със самолета. След установяването на полосата за кацане той инсталира сигнална летищна система от светлини, която можеше да се включва дистанционно от пилотската кабина на водещия самолет С–130 (самият той изпълни това задължение в нощта на кацането).

На 24-ти април 1980 г. 132-мата членове на спасителната част пристигнаха в изнесен напред опорен пункт на остров Масирах близо до Оман. Там бяха прехвърлени на самолет С–130 за ниския полет до „Пустиня едно“.

Същата нощ С–130 стигна до „Пустиня едно“ без особени проблеми, но хеликоптерите не се появиха според плана. Накрая шест от осемте военноморски „Стелиън“ пристигнаха на пустинната полоса за кацане с час и половина закъснение заради внезапно разразила се силна пясъчна буря. Останалите бяха получили механични проблеми, преди да достигнат бурята, и се бяха върнали на „Нимиц“. Шестте военноморски „Стелиън“ бяха достатъчни за изпълнение на мисията, но не оставаше никакъв резерв. Ако отпаднеше още един, щеше да се наложи част от спасителния екип да бъде оставен на земята, което не беше желателно. Целият личен състав бе необходим за изпълнението на мисията.

Закъснението от час и половина изнерви всички. Хеликоптерите трябваше да излетят навреме, за да стигнат до пустинното място за кацане близо до Техеран преди разсъмване.

Късметът като че ли все повече избягваше мисията. По време на презареждането с гориво изгоря хидравличната помпа на един от шестте хеликоптера. Останаха пет — недостатъчни за довършване на мисията, а бе прекалено късно, за да се стигне до мястото за укритие.

Тогава се взе решение за прекратяване на мисията. Никой не го желаеше, но просто нямаше друг възможен избор.

И после се случи трагедията.

След презареждането един от хеликоптерите маневрираше във въздуха сред облак пустинен прах, следвайки лъча на фенера към място за кацане. Пилотът мислеше, че мъжът с фенерчето е наземен военен диспечер, какъвто той фактически не беше. Той бе просто друг човек с фенер — вероятно член от екипажа на С–130, който проверяваше самолета си. Междувременно пилотът на хеликоптера очакваше мъжът с фенера да стои неподвижен. А той се движеше, като се опитваше да се отдалечи от пясъчния вихър, вдигнат от витлата на хеликоптера. В резултат на тази комбинация от грешки хеликоптерът толкова се доближи до един С–130, че витлата му отрязаха края на крилото на самолета и подпалиха резервоара с гориво там, предизвиквайки моментално огнен ад. За секунди бяха убити петима мъже в С–130 и трима други в хеликоптера.

Тогава командирът на хеликоптерите предпочете да изостави всички машини, вместо да рискува по-нататъшни катастрофи. Всички се натовариха в друг С–130 и най-доброто, което Съединените щати успяха да сторят, бе да напуснат иранската пустиня в паническо бягство.

Нацията претърпя катастрофално унижение. Изгоряла и изоставена американска екипировка бе разпръсната из пустинята. Загинаха осем американци. Американските заложници останаха затворени в Техеран. Враговете на САЩ се смееха.

Този провал се отрази тежко на войските, които бяха тренирали толкова упорито и рискуваха живота си в Иран, вярвайки, че ако успеят да стигнат до Техеран, ще свършат работата, за която са изпратени. Неуспехът в никакъв случай не се дължеше на тях, а на хората, които ги хвърлиха в операцията толкова неподготвени и зле екипирани.

Последиците от провала в „Пустиня едно“ включваха две ключови действия, които щяха неимоверно да трансформират възможностите на специалните мисии на Съединените щати в бъдеще. Първо, два дни след провалената мисия президентът Картър заповяда на Пентагона да подготви втора спасителна мисия. Картър допълнително заповяда на министъра на отбраната да осигури всички необходими ресурси за тази мисия. Второ, министърът на отбраната назначи комисия, председателствана от бившия началник на военноморските операции адмирал Джеймс Л. Холоуей, да разследва опита за спасяване на иранските заложници и да направи подходящи предложения за подобряване на бъдещата дееспособност. Комисията щеше да препоръча създаването на постоянно действащи обединени военни сили за специални операции на национално ниво със собствени щабове, подразделения и всички необходими качества за ефективни ответни операции.

През август майор генерал Ричард (Дик) Скоултс пое командването на една нова организация, ОВССО, и му бе възложена мисията за втори опит за спасяване на заложниците с кодово име „Пустинен язовец“. Не след дълго започнаха планирането и обучението и се извършиха сериозни подобрения в сравнение с предишния опит. Например сега в мисията щяха да участват модифицирани армейски хеликоптери „Блекхоук“ — много по-надеждни и с възможности за по-дълъг полет от използваните преди военноморски RH–53 „Стелиън“. Бяха разработени няколко оперативни варианта, макар и отново на базата на малко солидна разузнавателна информация. (По-късно от освободени заложници се разбра, че на датата, планирана за опита за спасяването им, по-малко от пет на сто от заложниците са били там, където е смятало разузнаването.)

На 20-ти януари 1981 г. — денят на встъпване в длъжност на президента Роналд Рейгън — тъкмо бе направена последната тренировка в тренировъчния център в Тексас, когато цялата операция внезапно бе поставена под въпрос. Дойде съобщение, че заложниците са освободени. Мисията вече бе безполезна.

Военните на Съединените щати нямаха нищо общо с освобождаването на заложниците. Нахлуването на Ирак в Иран на 22-ри септември 1980 г. принуди Иран да прецени, че се касае за националното му оцеляване и се нуждае повече от дванайсетте си милиарда долара активи, замразени от администрацията на Картър (включващи големи оръжейни системи, закупени от шаха), отколкото от заложниците. Иран предприе първоначални ходове за освобождаване на заложниците — превръщайки го в политически въпрос по време на предстоящите избори, защото очакваше по-добра сделка с администрацията на Рейгън. Очакванията му се оправдаха. Въпреки че не получи всичките 12 милиарда, прибраните 8 милиарда долара не бяха малка сума.

Обучението и подготовката за операция „Пустинен язовец“ подобри неимоверно готовността и възможностите на участващите подразделения. Сега прекратяването й щеше да позволи на Дик Скоултс да отдаде цялото си време и внимание на бъдещата готовност.

През последвалите дни готовността и способностите на специалните части щяха да нараснат достатъчно, за да започнат да реагират ефективно на възложени мисии от Вашингтон.

Например доклад на разузнаването информираше, че в затворнически лагер в Лаос все още се намират известен брой американски военнопленници от войната във Виетнам. Започна подготовка за тайна спасителна операция, която изискваше разработката на специфична тактика, техника, процедури и специална екипировка.

След разработването им и тренировките — част от много сложен план, трябваше да се завземе летище в приятелска страна, откъдето щеше да започне спасителната операция. Но преди началото й Дик Скоултс, предпазлив реалист, поиска „американски поглед върху мишената“ за потвърждаване на разузнавателния доклад. Той не само искаше американски поглед, но и настояваше собствените му хора да придружават агентите на ЦРУ. Това не се случи. Вместо това ЦРУ изпрати група свои служители (нито един от тях американец) в Лаос. Въпреки че се върнаха със стотици снимки, на никоя от тях не се виждаше човек, който можеше да бъде идентифициран като американец. Скоултс продължи да настоява да изпрати свои хора на мястото, но не успя да получи разрешение за това и накрая мисията бе изоставена.

Въпреки това усилията не бяха напразни. Не само обучението бе полезно — тактиката, техниката и екипировката, осигурени специално за мисията, щяха да бъдат от полза.

По-късно, сякаш неволно предвиждайки събитията през октомври 1985 г., норвежкото правителство, загрижено за възникващата терористична заплаха и възможната уязвимост на своята индустрия от ваканционни морски пътувания, си зададе въпроса дали Съединените щати притежават умението да поставят под контрол голям луксозен пътнически кораб в открито море. За да разберат това, те осигуриха пътническия кораб „Норуиджън Принсес“ като средство за обучение.

ОВССО демонстрираха експертно, че знаят как да изпълнят задачата с пълна увереност и в пълен мрак.

На 23-ти октомври 1983 г. ОВССО взеха участие в операция „Неотложна ярост“ — нахлуването в Гренада — заедно с по-голяма военна сила под командването на главнокомандващия на Атлантическия военноморски флот (АВФ). Общата мисия на „Неотложна ярост“ трябваше да постигне три цели: спасяването на американски студенти от Медицинския университет на Гренада в покрайнините на столицата Сейнт Джордж; спасяване на бившия генерал-губернатор, поставен под домашен арест от подкрепяния от Куба ляв режим; и предотвратяване използването на острова от кубински или съветски военни. Мисията включваше превземането на целия остров. Това не беше добре проведена операция.

Въпреки че ОВССО бяха включени в „Неотложна ярост“, това включване се извърши много късно — прекалено късно за планиране, подготовка и адекватно обучение. Този проблем бе утежнен от пропуски на разузнаването.

Според спомените на Дик Скоултс:

Ярък пример за типа проблеми, споменати от Скоултс, беше една мисия, осъществена от военноморските „тюлени“. „Тюлените“ планираха на разсъмване да спуснат от въздуха разузнавателен отряд с лодки — което се наричаше нощно спускане на лодки — и да наблюдават и докладват дейности на летището в Салинас в подготовка за атака на рейнджъри за овладяване на летището. Оказа се, че този отряд „тюлени“ никога не е правил нощно спускане на лодки, екипажите на двата самолета С–130, изпратени да осъществят спускането, никога не са извършвали подобна операция и спускането не се осъществи на разсъмване, а в пълен мрак сред внезапно разразила се буря. Вълните бяха много по-високи от очакваното; единият самолет пусна „тюлените“ си на 5 км разстояние от другия; и накрая четирима „тюлени“ се удавиха. Телата им така и не бяха открити.

Други две мишени, възложени на „тюлените“, бяха резиденцията на генерал-губернатора и радиостанцията, отстоящи на 15 км разстояние. Въпреки че бяха обучени да действат през нощта, за да използват предимството на мрака, „тюлените“ бяха включени през деня. Отрядът „тюлени“, който изпълняваше задачата за обезопасяване на резиденцията на генерал-губернатора, бе допълнително затруднен от присъствието на радиоекип от трима мъже от Държавния департамент, който носеше портативна радиостанция, за да може генерал-губернаторът да съобщи на нацията, че е жив и здрав и все още е начело на държавата.

Веднага щом стъпи на земята, отрядът „тюлени“, който трябваше да обезопаси радиостанцията, влезе в тежък бой с въоръжена охрана. Тази охрана превъзхождаше „тюлените“ по численост и въоръжение. След като командирът на отряда „тюлени“ и един от хората му бяха ранени, отрядът беше принуден да се изтегли назад към брега, докато техни хора успеят да ги приберат през нощта.

Отрядът, който обезопасяваше резиденцията на генерал-губернатора, се справи по-добре, но и неговата операция не мина без проблеми.

Когато хеликоптерите им наближиха резиденцията, не откриха място за кацане вследствие на слаба разузнавателна подготовка; теренът бе прекалено стръмен и покрит с високи дървета. Това означаваше, че щурмовият отряд трябва да се спусне по 23-метрово въже, за да стъпи на земята и разчисти площадка за кацане за хеликоптера с радиоекипа от Държавния департамент.

Когато хеликоптерът започна да кръжи над резиденцията, той се превърна в мишена за силен зенитен огън от близкия хълм. Въпреки че машината бе ударена няколко пъти, а вторият пилот — тежко ранен, пилотът успя по превъзходен начин да я спаси от разбиване (по-късно той успя да се върне на флагманския кораб на операцията „Гуам“, в който имаше походна болница).

„Тюлените“ успяха да обезопасят резиденцията заедно с губернатора и жена му в добро разположение на духа, когато внезапно пред вратите на сградата се появиха три бронетранспортьора. Но „тюлените“ бързо успяха да наложат контрол върху ситуацията, като повикаха един самолет АС–130. Самолетът порази с оръдията си бронетранспортьорите точно когато те насочваха оръдейните си кули към резиденцията.

„Тюлените“ се справиха много добре въпреки трудностите, на които бяха изложени. Но имаше пропуски на по-високо ниво.

По време на операцията „Неотложна ярост“ Карл Стайнър беше в Бейрут. Въпреки това той следеше битката по сателитна радиовръзка, която делеше с председателя на Съвета на началник-щабовете генерал Джак Веси. Веси бе предоставил на Стайнър честотата на личния си канал, за да може да се свързва директно с председателя, но това същевременно му позволяваше да слуша всички пристигащи доклади по време на „Неотложна ярост“.

Тъй като Стайнър и Скоултс бяха приятели и съседи във Форт Браг, където Стайнър бе помощник-командир по операциите на 82-ра въздушнопреносима дивизия, преди да бъде изпратен в Ливан през август 1983 г., слушането на докладите по сателитния канал бе доста обезсърчаващо.

— Наистина можех да почувствам как страдаше Дик Скоултс — отбелязва той. — И всичко се дължеше на фактори, над които той нямаше власт.

През следващите десет месеца Дик Скоултс работеше денонощно, за да не се повторят никога тези неуспехи и за развитието на най-добрите възможни способности в борбата с тероризма и други неочаквани изисквания на специалните мисии. През август 1984 година, когато самият Стайнър пое командването на ОВССО, той прие от Дик Скоултс най-добре обучените и най-компетентни обединени щабове и най-добрите отряди на света за специални операции.

Мисията на Стайнър беше: „Да ги направя още по-добри, за да не бъдат изненадани Съединените щати поради липсата на въоръжени сили, подходящо подготвени за справяне със ситуацията. Когато ОВССО бяха ангажирани, всички други възможности за разрешаване на проблема се оказваха или неподходящи, или неадекватни. Затова залогът е голям.“

Но независимо колко превъзходно си обучен и подготвен, операциите могат да се провалят дори когато всичките ти ходове са правилни. Терористите понякога действат в сигурни убежища като Бейрут, където не могат да бъдат ударени. В редица случаи забавяне и колебание от страна на началниците ти пречат да предприемеш навременни действия за използване на най добрите възможности.

И двата елемента ще преследват специалните части през юни 1985 година, само четири месеца преди събитията на борда на „Акиле Лауро“.

Полет 847 на ТУА3

На 14-ти юни, петък, 1985 г., в 10,00 ч. сутринта местно време, полет 847 на ТУА започна от летище Атина за Рим със 153 пътници и екипаж на борда, от които 135 бяха американци. Самолетът „Боинг“–727, използван за относително къси разстояния, беше пилотиран от капитан Джон Тестрейк; вторият пилот бе офицер първи ранг Филип Марска, а Кристиян Зимерман бе бордовият инженер.

Съгласно предоставената по-късно от гръцките власти информация предишния ден трима млади мъже на около двайсет години пътували от Бейрут до Атина, прекарали нощта на терминала на атинското летище и след това се опитали да направят резервации за отсечката Атина-Рим на полет 847. Възнамерявали да отвлекат самолета. Но нямало свободни места и само двама от тях, пътуващи под кодовите имена Кастро и Саид (и по-късно идентифицирани като Мохамед Али Хамади и Хасан Из ал-Дин), успели да се снабдят с билети. Останалият в Атина щеше да бъде идентифициран по-късно като Али Атуа и задържан от гръцките власти веднага щом стана известна ролята му в отвличането. Сега изглежда, че тримата са били членове на „Хизбула“ — радикална, революционна терористична фракция, свързана с Иран. Отвличането бе операция на „Хизбула“, въпреки че с развитието на събитията щеше да се почувства и участието на други активни в Ливан фракции.

Веднъж озовали се на борда, Кастро и Саид заели места в задната част на самолета близо до тоалетната, където били скрити оръжията, използвани при отвличането, най-вероятно от служители на летището. Единият отишъл с малка пътна чанта в тоалетната и прибрал оръжията — два пистолета и ръчни гранати.

Веднага щом самолетът се издигнал до височината на полета, двамата терористи пристъпили към действия. Те скочили от местата си и изтичали до предната част на самолета. Когато стигнали дотам, съборили на пода стюардесата Ули Дериксън, крещейки непрекъснато на арабски и развален английски: „Сега умрете. Американци умрат.“ После се опитали да обявят присъствието си на екипажа в пилотската кабина, блъскайки главата на Ули Дериксън във вратата на кабината. След като й тикнали в лицето граната и опрели пистолет в слепоочието й, тя успяла някак си да стигне до вътрешния телефон и информира Кристиян Зимерман за похищението.

Капитан Тестрейк незабавно заповядал вратата на кабината да бъде отворена и двамата терористи, крещейки, съобщили първото си искане: да отидат в Алжир.

Това не било възможно. „Боинг“–727 не разполагал с достатъчно гориво на борда, затова капитанът препоръчал вместо това Кайро. Това предложение напрегнало още повече и без това нервните терористи.

— Ако не Алжир, тогава Бейрут — извикали те. — Само за гориво.

Капитан Тестрейк сменил курса и се насочил към Бейрут, който се намирал на 1 200 км разстояние и горивото на самолета едва щяло да стигне дотам.

Кастро заповядал на всички пътници от първа класа да се преместят в задната част на самолета. Тъй като нямало достатъчно места за всички, някои от тях били принудени да споделят седалките с други пътници. След това той наредил на Ули Дериксън да събере всички паспорти, за да разбере кои пътници са американци и/или евреи. Щом паспортите били събрани, Кастро заповядал на Ули да отдели израелците, но се оказало, че на борда няма такива. Тогава той й поръчал да отдели евреите, но това също се оказало невъзможно, понеже в американските паспорти не се отразява религията. Ставайки все по-нетърпелив, той я накарал да му прочете списъка на пътниците. Когато тя стигала до име, което звучало като еврейско, той й заповядвал да намери паспорта на този пътник. Няколко души попаднали в тази категория.

След това Кастро насочил вниманието си върху военни лични карти (военнослужещите обикновено пътуват с личните си карти, а не с паспорти). В самолета пътувал запасняк от армията на име Кърт Карлсън и шестима водолази от военноморския флот, завръщащи се от подводни работи в Гърция. Кастро и Саид принудили водолазите да се преместят на отдалечени един от друг седалки и викали:

— Морски пехотинци! Ню Джърси!

Бойният кораб „Ню Джърси“ неотдавна обстрелвал Бейрут и 1 500 морски пехотинци били разположени на бейрутското летище.

После Кастро заповядал на всички пътници да седят с глави между коленете, без да поглеждат нагоре.

Когато самолетът на ТУА стигнал района на Бейрут, горивото свършвало. Въпреки това контролната кула на летището отказала разрешение за кацане. Тъй като това не се харесало на похитителите, един от тях, който се намирал по това време в пилотската кабина, издърпал предпазителя на ръчна граната и заплашил да взриви самолета. Капитан Тестрейк решил, че няма друг избор, освен да се приземи.

Маневрата успяла и те се приземили и спрели самолета на летището. После зачакали зареждането на самолета с гориво. Терористите все още възнамерявали да летят до Алжир.

При приземяването нямало как екипажът да не забележи останките на йордански самолет, взривен преди два дни от ООП.

Ливанците не желаели да се замесват в развиващата се криза и пренебрегнали искането за гориво. Това означавало, че терористите отново ще бъдат недоволни. За да покажат ясно своята решителност, те вързали здраво ръцете на военноморския водолаз Робърт Стедъм с въже за бънджи скокове, завлекли го до предната част на самолета, били го достатъчно жестоко, за да спукат всичките му ребра, и после го хвърлили стенещ и кървящ върху седалка близо до пилотската кабина.

Когато капитанът съобщил по радиото на контролната кула: „Те бият пътниците и заплашват да ги убият!“, ливанските власти се съгласили да изпратят цистерна с гориво до самолета на ТУА.

Понеже полетът до Алжир е дълъг, Тестрейк трябвало да напълни резервоарите на самолета, което превишило със седем тона разрешеното тегло на машината, пълна с пътници, и направило излитането опасно. Съобразявайки се с това, похитителите се съгласили да пуснат седемнайсет жени и две деца (те напуснали самолета, като се плъзнали по аварийните улеи). Освобождаването на пътници не само направило самолета по-безопасен, но и намалило броя на хората, които похитителите могли да контролират, като осигурило източник на информация за случващото се в машината.

Поради мудността и нерешителността, характеризиращи развитието на събитията, изминаха няколко часа, преди освободените пътници да отлетят до Кипър, намиращ се на около 200 км разстояние, където бяха подробно разпитани от американски официални лица.

Новината за отвличането стигна до властите във Вашингтон чак в 4,00 ч. сутринта вашингтонско време. ОВССО я научи малко след това от Ройтерс и Би Би Си. Екипи за справяне с кризисни ситуации започнаха да се събират във Федералната авиационна администрация, Пентагона, Държавния департамент и Ситуационната стая на Белия дом, но сведенията на всички бяха оскъдни.

В 6,30 сутринта вашингтонско време в петък самолетът от полет 847 напуснал пистата в Бейрут и се насочил към Алжир, отстоящ на 1 600 км разстояние.

По това време машината във Вашингтон се задвижи. Пентагонът беше готов да реагира незабавно — ведомството функционира 24 часа в денонощието, — но в Белия дом или Държавния департамент нямаше никой с достатъчно висок ранг, за да вземе решение. Работната група на Администрацията за инциденти с терористи не успя да се събере до 10,00 ч. на същата сутрин.

ОВССО във Форт Браг вече вдигна собствените си сили по тревога, предвиждайки, че на борда на самолета може да има американци, както и Военновъздушното транспортно командване, тъй като скоро щеше да има нужда от въздушен транспорт, а също така офицера от J–3 (Операции) на Съвета на началник-щабовете, с настояване Пентагонът да даде разрешение за незабавно разгръщане на необходимите военни сили. Частите за предстоящата операция щяха да бъдат осигурени предимно от Специалните войски на сухопътните сили и от едно армейско хеликоптерно подразделение за специални операции. Те очакваха първо да отлетят до Сигонела — база на НАТО в Сицилия, използвана съвместно от Съединените щати и Италия, и следователно стратегически разположена в средата на Средиземно море.

Тъй като само двама леко въоръжени терористи държаха самолета, налице бяха превъзходни условия за превземането му — при условие, както изглеждаше, че Алжир наистина е крайното назначение на самолета от полет 847, и ако се окажеше възможно алжирците да бъдат убедени да задържат машината на земята.

С този сценарий наум ОВССО поискаха от ЕКСАЩ (Европейското командване на САЩ) да разреши два самолета С–130 „Тейлън“, с възможности за кацане в пълен мрак, да бъдат подготвени за изпращане от Милдънхол, Англия, до Сигонела. ОВССО поискаха допълнително още един „Боинг“–727 на ТУА, еднакъв с отвлечения самолет, който да се присъедини към тях в Сигонела.

Тъй като ОВССО поддържаха подробна база данни, покриваща всяко летище в онези райони на света, където бе възможно да се случат терористични инциденти, те познаваха всички характеристики на алжирското летище, към което беше най-вероятно да се насочи отвлеченият самолет. По такъв начин ОВССО разполагаха с две възможности за превземането му. Самолетът „Тейлън“ със спасителния отряд можеше да кацне незабелязано през нощта. Или вторият „Боинг“–727 можеше да бъде използван като троянски кон.

Бе изгубено ценно време. Отрядът бе готов да потегли скоро след новината за отвличането, но както се случваше в миналото и както щеше да се случи по-късно същата година през октомври, нямаше на разположение нито въздушен мост, нито екипажи, способни да летят при такива мисии. Събирането им отне ценно време… време, което терористите използваха най-ефективно, за да изпреварят реакцията на ОВССО.

Когато работната група на Администрацията за инциденти с терористи най-после се събра сутринта в петък, тя препоръча отрядът да бъде изпратен незабавно.

Ако имаше веднага на разположение въздушен мост, Стайнър и силите му (включително самолети „Тейлън“ от Англия и „Боинг“–727 на ТУА) можеха да пристигнат в Сигонела горе-долу по времето, когато самолетът на ТУА по полет 847 наближаваше Алжир. Но Пентагонът се въздържаше да пусне в действие специалния отряд, докато машината на ТУА не кацне, независимо от избраното от терористите направление.

По пладне алжирско време, през (както се случи) мюсюлманския свещен празник Рамадан, самолетът на ТУА наближаваше Алжир.

На път за там Кастро излъчи съобщение на арабски по радиостанцията на самолета, в което изложи подробно исканията на терористите. Той искаше повече от 700 шиити да бъдат освободени от затвор в Израел, седемнайсет други шиити да бъдат освободени от затвор в Кувейт, други двама шиити — освободени от Испания, и още двама — от Кипър. Допълнителните му искания включваха изтеглянето на Израел от Южен Ливан, Съединените щати да признаят отговорността си за неотдавнашно взривяване на кола в Бейрут, а светът да заклейми САЩ за тяхната подкрепа за Израел.

Разбира се, бе невъзможно да се удовлетворят тези искания.

Докато самолетът е наближавал пистата в Алжир, Държавният департамент изпрати на посланик Майкъл Нюлин указание от президента Рейгън; той трябваше да се свърже с алжирския президент Шадли Бенджедид и да поиска от него две неща: първо, да направи изключение от алжирската практика да не се позволява приземяване на отвлечен самолет; и, второ, да задържи самолета на земята и да не му позволи да отлети отново.

Ако погледнем сега назад към целия инцидент с полет 847 на ТУА, възможно е да се види, че Съединените щати имаха само една реална възможност за спасяване на заложниците без голям риск от кръвопролитие. И тя беше по време на тази първа спирка в Алжир. Но тази възможност бе пропусната.

Вместо да направи всичко възможно, за да се свърже директно с президента Бенджедид, каквито бяха инструкциите му, Майкъл Нюлин се задоволил да разговаря с подчинени на президента и след това им позволил да ръководят играта.

Той докладва по-късно, че по-голямата част от персонала му не е бил на разположение (отпътували за средиземноморските плажове за уикенда) и успял да открие само няколко членове на алжирското правителство, готови да се срещнат с него. Но Нюлин все пак успял да се свърже с началник-щаба на Бенджедид и след 45 минути телефонира, за да съобщи, че на самолета на ТУА ще бъде разрешено да кацне „поради хуманитарни причини“.

По това време от машината вече искали разрешение за кацане, тъй като оставало гориво за по-малко от половинчасов полет.

След приземяването терористите решили да се върнат в Бейрут, за да вземат подкрепления, създавайки отново проблем със зареждането с гориво, което довело до побой над още един американски военнослужещ, запасняка Кърт Карлсън. Тази тактика на терористите отново се оказа печеливша (въпреки че стюардесата Ули Дериксън трябваше да плати горивото с кредитната си карта на „Шел“, тъй като компанията ТУА нямаше представителство в Алжир; по-късно й начислиха сметка за 6 000 галона самолетно гориво на цена долар за галон). Освен това терористите освободиха още двайсет и един пътници — осемнайсет от тях бяха американци.

Щом зареждането приключило, самолетът излетял отново и се насочил назад към Бейрут. Алжирското правителство не се опитало да го задържи на земята.

Самолет на военновъздушните сили С–141 излиташе от военновъздушната база „Андрюс“ до столицата Вашингтон с екип за поддръжка при спешни случаи (ЕСС) от двайсет и един души, ръководен от висшия чиновник от Държавния департамент посланик Дейвид Лонг. С него бяха един висш служител на ЦРУ (преди шеф на централа), представители на Разузнавателното управление на Министерството на отбраната (РУМО), свързочен и технически персонал, подбрани членове на Щаба за национална сигурност на Белия дом и двама старши офицери от специалните части, които щяха да изпълняват ролята на съветници и координатори. Мисията на ЕСС бе да изпревари специалния отряд, да окаже помощ на посланика и неговия персонал и да взаимодейства с ОВССО, Държавния департамент и националните разузнавателни агенции. След известно колебание относно най-доброто място за разполагане екипът реши да кацне в Сигонела.

Минавало 2,00 ч. сутринта, когато самолетът на ТУА започнал заход за второто си кацане в Бейрут.

Сигналните светлини на пистата били загасени. Цялото летище тънело в мрак. Контролната кула в Бейрут пак отказала разрешение за кацане и капитан Тестрейк отново нямал избор.

— Остава ми гориво за не повече от 20 минути полет — обяснил той на кулата. — Кацам, дори това да означава да го направя извън пистата.

Когато Тестрейк излязъл от облаците на височина 150 метра над летището, той видял, че коли са блокирали пистата. Обадил се по радиото на кулата:

— Грози ни смъртоносна опасност. Умолявам ви да отворите летището си и да ни позволите да се приземим.

Контрольорът отговорил:

— За нещастие, на началниците ми не им пука за проблемите ви.

— Ако се опитаме да кацнем, ще катастрофираме — казал Тестрейк на похитителите.

— Добре — отговорил единият. — Това ще ни спести главоболието по взривяването на самолета.

— Подготви пътниците за принудително кацане — наредил Тестрейк на Ули Дериксън. После направил съобщение за пътниците: — Горивото ни свършва и трябва да кацнем. Разполагаме с гориво само за един заход към летището. Кацаме. Подгответе се за принудително кацане. Ако не премахнат препятствията, ще се приземим на земята до пистата. В противен случай ще трябва да кацнем в морето.

Но през оставащите пет километра светлините на пистата светнали, колите били отстранени и кулата съобщила на Тестрейк, че има разрешение за кацане.

Още един изпълнен с напрежение момент… Това им ставаше навик.

Веднага щом самолетът се приземил, похитителите заповядали на Тестрейк да спре по средата на пистата, далеч от сградите. След това Кастро и Саид започнали разговор с кулата на арабски, като в гласовете им се долавяло все по-силно раздразнение. Те настоявали подкрепленията им да бъдат допуснати до самолета, а ливанските власти се противопоставяли на исканията им.

— Не желая да разговарям с теб — изкрещял единият похитител на контрольора. — Ще говоря само с „Амал“. — „Амал“ беше въоръжена шиитска фракция в Бейрут, оглавявана от един адвокат на име Наби Бари, свързан със сирийския президент Хафез Асад. „Амал“ бе донякъде по-умерена от „Хизбула“. Както по-късно се изясни, Асад работеше задкулисно с „Амал“ и иранските господари на „Хизбула“ за разрешаване на кризата, но при условие, че получи политическа изгода от това.

— Опитваш се да печелиш време — продължавал терористът. — Не ми вярваш. Ще убием този морски пехотинец. — Той имал предвид Робърт Стедъм, военноморския водолаз, който бе понесъл побой при първото кацане в Бейрут.

След това Кастро помъкнал Стедъм, който крещял от болка, към отворената врата на самолета, допрял пистолет до тила му и стрелял. После изхвърлил тялото му на пистата.

— Той току-що уби един пътник — съобщил пилотът.

Докато говорел, Кастро грабнал микрофона и казал:

— Сега видя с очите си и трябва да ми вярваш. След пет минути ще има още един.

В този момент Кастро наредил на Тестрейк да подкара самолета по пистата към мястото за зареждане с гориво.

Терористите никога не забравяха, че времето е скъпоценно. Колкото по-дълго оставаха на едно място, толкова по-голяма бе вероятността от опит за атака срещу самолета. Затова те непрекъснато се прехвърляха от едно място на друго.

— Когато подкарах самолета по пистата, — спомняше си по-късно Тестрейк, — рязко завъртях кормилото, за да не прегазя тялото на младия военнослужещ.

Докато се случвало всичко това и пътниците в самолета се умълчали, ужасени от насилието, изведнъж един от терористите започнал да пее.

— Това беше празнична песен — спомня си Ули Дериксън.

Терористите избрали следващата си жертва: Клинтън Съгс, друг военноморски водолаз.

— Похитителят дойде отзад, където седях — спомня си Съгс, — и ме риташе, удряше и наричаше „американска свиня“. Помислих, че съм мъртъв. Молех се и исках от Бога да ме приеме в ръцете си.

Внезапно задната врата на самолета се отворила и десет или дванайсет тежко въоръжени мъже с автоматични оръжия от ливанските милиции нахлули в самолета с викове и крясъци. Терористите успели да получат подкрепление… и да затруднят многократно евентуална атака срещу самолета.

Един от дванайсетте, който се представил като Джихад и говорел свободно английски, бил всъщност един от водещите ливански терористи — Имад Мугния. Мугния някога членувал в „Амал“, но по това време вече бил с „Хизбула“ като техен „полицейски шеф“. Сега той поел ръководството на операцията.

След като самолетът бил зареден с гориво, на шестима американци, включително Кърт Карлсън, Клинтън Съгс и трима други военноморски водолази, било наредено да седнат на последните два реда седалки в самолета. Малко след това шестимата били изблъскани по задната стълба на самолета и натоварени в чакащ ги камион без прозорци. След секунди втора група от петима пътници — още един военноморски водолаз и четирима от седмината с еврейски звучащи имена — също били свалени от самолета, натоварени в друг камион и откарани в неизвестна посока.

После полет 847 към Алжир бил подновен. Този втори алжирски епизод щеше да продължи до неделя.

А сега беше едва събота на разсъмване.

Тялото на Робърт Стедъм беше изхвърлено на пистата в Бейрут, преди Карл Стайнър да получи разрешение за тръгване със своите ОВССО. Необходими бяха още шест до осем допълнителни часа полет, преди да бъдат в състояние да разрешат ситуацията.

Докато Стайнър пътуваше, Държавният департамент нареди на посланик Нюлин да поиска разрешение от алжирците за въвеждане в страната на ЕСС на Лонг, който по това време вече бе пристигнал в Сигонела.

Но според Нюлин алжирците отказали. Не можели да разрешат спасителна операция, а ЕСС с военния си самолет С–141 изглеждали точно така.

Неспособен да пристигне със самолета или с целия си екип, Лонг постъпи по най-добрия възможен начин. Той намали хората си с една трета и отлетя с тази по-малка група с граждански полет до Алжир през Марсилия.

ОВССО и остатъкът от екипа за поддръжка пристигнаха в Сигонела, съставяйки по пътя план за спасителната операция. Скоро след приземяването си те се свързаха със самолета на ТУА „Боинг“–727 и с двата самолета „Тейлън“ от Англия. Сега всички участници бяха готови за спасителна операция и освен това оставаха достатъчно часове от нощта, за да стигнат до Алжир и да проведат операцията преди разсъмване. Но този път спасителната операция щеше да бъде съвсем различна. Вместо двама леко въоръжени терористи, намиращи се на борда при първото кацане в Алжир, в самолета вече имаше четиринайсет тежко въоръжени членове на „Хизбула“, като някои от тях разполагаха с картечници.

Единственото нещо, което можеше да направи специалният отряд сега, беше да изчака в хангара развитието на събитията.

Самолетът на ТУА се приземи отново в Алжир рано в неделя сутрин и този път щеше да остане там малко повече от 24 часа. По време на току-що приключилата отсечка Бейрут-Алжир от одисеята на полет 847 похитителите бяха ограбили щателно всички останали в самолета.

Скоро след приземяването похитителите изложиха друго искане. Настояваха гръцкото правителство да освободи техния съучастник Али Атуа, арестуван предния ден на летището в Атина. Заплашиха, че ако не бъде освободен, ще убият гръцките пътници в самолета. Ако изпълнеха искането им, щяха да ги освободят. Гърците отстъпиха и същия следобед реактивен самолет на компанията „Олимпик Еъруейз“ отлетя от Атина за Алжир с Али Атуа на борда.

Но алжирците успяха да използват освобождаването на Атуа, за да измъкнат още няколко отстъпки от терористите, които се съгласиха да освободят всички от самолета с изключение на мъжете американци и екипажа. Според Майкъл Нюлин алжирците бяха постигнали блестящо споразумение.

— Те бяха страхотни — твърдеше той. — Накараха терористите да платят за всичко.

За Стайнър не беше ясно за какво са „платили“ терористите. Те контролираха ситуацията през цялото време и това положение все още не се бе променило.

По-късно Нюлин си спомни, че когато си тръгвал от летището рано в неделя сутрин, бил сигурен, че алжирците и Международният комитет на Червения кръст ще разрешат кризата без допълнително кръвопролитие. Изпълнен с това убеждение, той си легнал да спи.

След няколко часа му позвънил служител от посолството с новината, че похитителите отново настояват за зареждане на самолета с гориво.

Тогава Нюлин се обадил на генералния секретар на алжирското президентство, който е главен административен служител в алжирската изпълнителна власт, и повторил американската позиция:

— Трябва да се направи всичко възможно, за да се задържи самолетът на земята — казал му той, — дори това да означава да се прострелят гумите на колесника му.

След секунди служителят от посолството докладвал на Нюлин, че самолетът на ТУА излита. Нюлин отново се свързал по телефона с генералния секретар.

— Трябваше да ги оставим да излетят — отговорил му алжирецът. — Похитителите заплашиха, че ще взривят самолета.

По-късно алжирците представиха и второ извинение: „Похитителите несъмнено бяха чули радиосъобщения, че специални части на Съединените щати пътуват насам“, обясниха те.

Това изявление беше неискрено. Независимо дали похитителите бяха чули такива съобщения (повечето от които се оказаха неточни), техните действия доказаха, че са се опасявали от самото начало от възможна спасителна операция. Не им е било необходимо съобщение по новините, за да разберат, че престояват твърде дълго на летището в Алжир.

Правителството на Съединените щати не успя да получи одобрение от Алжир за спасителна операция, но дори да го беше получило, ситуацията вече бе изключително сложна. За разлика от първия път, когато самолетът кацна в Алжир, сега терористите контролираха напълно положението. Те не само увеличиха броя си, но и свалиха трийсет и един заложници в Бейрут, като поне деветнайсет от тях бяха разпределени между тежко въоръжени милиции, окопали се в подобните на лабиринт южни предградия на Бейрут. Вече бе невъзможно да се спасят всички заложници с един-единствен опит.

Самолетът на ТУА отлетя за Бейрут малко след 8,00 ч. сутринта, след като престоя повече от 24 часа на летището в Алжир. Половин час по-късно пристигна самолетът на алжирската авиокомпания „Еър Алжир“ от Марсилия, в който пътуваха Дейвид Лонг и пет души от неговия екип за поддръжка. Те обаче пристигнаха твърде късно, за да могат да повлияят на изхода на драмата с отвличането на самолета на ТУА по полет 847, който не се върна никога повече в Алжир.

Докато самолетът летял отново към Бейрут, капитан Тестрейк успял да подслуша бъдещите планове на терористите. Новата им идея била да заредят отново гориво в Бейрут и след това да продължат (смяташе той) за Техеран. Тестрейк определено не желаел това. Той решил, че щом кацнат в Бейрут, този път ще се постарае да не излетят отново. Тогава Тестрейк и Зимерман, бордовият инженер, разработили свой собствен план и когато самолетът докоснал пистата в Бейрут, Зимерман затворил крана за горивото и изключил електричеството на единия от двигателите. Светлините върху контролното табло замигали като луди.

— Машината вече не може да излети — обяснил Тестрейк на Мугния, — докато не се докара нов двигател от Щатите.

В Бейрут беше неделя следобед, а във Вашингтон — неделя сутрин.

По това време Карл Стайнър бе стигнал до заключението, че от двата самолета „Тейлън“ и от машината на ТУА вече няма полза и ги освободи с одобрението на Пентагона. След това взе останалата част от отряда и се насочи към Кипър, където по-късно към тях се присъедини Дейвид Лонг и неговият екип за поддръжка при спешни случаи. Стайнър все още разполагаше с достатъчен капацитет за осъществяване на спасителна операция — и все още се надяваше, че развитието на събитията ще позволи такава възможност.

Това нямаше да бъде никак лесно. Бейрут представляваше много по-костелив орех от Алжир. В самолета оставаха трийсет пътници. За тях поне се знаеше къде се намират, но бе почти невъзможно да се установи местоположението на деветнайсетте, свалени по-рано от самолета. Въоръжените милиции, контролиращи Южен Бейрут, сега ги държаха там на различни места (повечето в мазета).

Със същия успех можеха да ги търсят и на дъното на морето.

В онези дни надеждната разузнавателна информация в Бейрут беше оскъдна: надземните национални системи на Съединените щати (сателити) не бяха в състояние например да прехващат комуникациите на милициите, понеже те се свързваха с портативни нискочестотни радиостанции или чрез куриери. Нещо по-лошо — американската разузнавателна мрежа бе за съжаление разбита след неотдавнашното отвличане и изтезаване на шефа на местната централа на ЦРУ Уилям Бъкли. Съединените щати нямаха друг избор, освен да приемат, че Бъкли е разкрил мрежата си от агенти и всички те са били „неутрализирани“.

Веднага щом Стайнър пристигна в Кипър, той позвъни на Реджиналд Бартоломю, американския посланик в Ливан, осведоми го за ситуацията и попита как ОВССО можеше да помогне.

Въпреки че не се бяха виждали от година, двамата се познаваха добре, защото бяха заедно през 1983 и началото на 1984 г., когато в Бейрут се водеха най-тежките сражения. Двамата мъже преживяха много бомбардировки и се срещаха многократно с лидерите на фракциите, които сега държаха най-малко деветнайсет заложници от полет 847 на ТУА. По време на това преживяване помежду им възникна голямо взаимно уважение.

— Това, което бих искал да направиш — каза Бартоломю на Стайнър, — е да долетиш тук с двама от хората си и още толкова от ЕСС. Щом пристигнете в Бейрут, ще решим кой е най-добрият начин за действие. После можеш да се върнеш в Кипър и да подготвиш нещата.

Стайнър веднага натовари подполковник Пийт, двамата старши членове на ЕСС (един от Държавния департамент и един от ЦРУ) и една сателитна радиостанция заедно с операторите й на хеликоптер и отлетя с тях за Бейрут. Самолетът на ТУА ясно се виждаше върху пистата на международното летище в Бейрут, докато се спускаха към мястото за кацане близо до резиденцията на посланика.

Не беше изненадващо, че главната задача на Бартоломю се оказа непрекъснато наблюдение на самолета.

— Ние имаме превъзходна наблюдателна апаратура — похвали се Стайнър. — Веднага щом се върна обратно в Кипър, ще ти я изпратя.

Останалите от екипа, който Стайнър доведе със себе си от Кипър, включително радиостанцията и операторите, останаха в Бейрут с посланика, за да поддържат постоянна връзка.

Екипът за наблюдение, който Стайнър изпрати на посланик Бартоломю, се състоеше от четирима души. Те донесоха със себе си екипировка за денонощно наблюдение с голям обхват. Час след пристигането им в Бейрут той ги настани в една къща върху хълм над международното летище.

През следващите няколко часа този екип беше единственият източник им разузнавателна информация за случващото се на самолета. Но през нощта милицията „Амал“ свали от самолета останалите заложници и екипажа и ги разпръсна из южните предградия. Вече нямаше как да се разбере местонахождението на отделните заложници.

В този момент ролята на Карл Стайнър и ОВССО в аферата със самолета приключи, макар да останаха да чакат още две седмици в Кипър. Сега освобождаването на заложниците зависеше от преговори между Сирия, Иран и фракционните лидери. (Вашингтон също предприе няколко дипломатически инициативи, но те нямаха особен ефект върху крайния изход.) Накрая Хафез Асад постигна споразумение и заложниците бяха освободени, за да отпътуват за Дамаск, където щяха да бъдат предадени в ръцете на американския посланик.

Това бе престижна победа за Асад — най-малкото в арабския свят — и унизително преживяване за Стайнър и неговите другари. По собствените му думи:

— Да се наблюдава как камиони на Червения кръст извозват заложниците от Бейрут за Дамаск беше горчиво преживяване. Не ни излизаше от ума увереността, че притежавахме способността да осъществим идеална спасителна операция. Но не успяхме да го сторим. Просто не ни се отдаде възможността.

Ситуацията щеше да бъде съвсем различна, ако три фактора извън нашия контрол можеха да бъдат променени:

Първо, трябваше да ни отпуснат за целта самолет, поддържащ същата готовност за действие като нас.

Второ, трябваше да бъдем изпратени веднага, щом научихме за отвличането.

Трето, необходимо бе алжирското правителство да задържи самолета на земята… и след това да ни позволи да осъществим спасителна операция.

Обзет от тези мисли, докато летяхме обратно към родината, реших да говоря откровено по време на докладването, което много скоро трябваше да представя на председателя и Съвета на началник-щабовете.

На следващия ден в Пентагона направих своя доклад. След като разказах подробно историята (която те познаваха твърде добре от постоянната ни връзка), завърших с приблизително следните думи:

— Господа, би трябвало всички да сме смутени от този мъчителен неуспех. Според мен последиците от подобен провал са точно толкова катастрофални, колкото и загубата на голямо сражение, особено в политически план.

Трябваше да успеем да схванем, че терористите знаят по-добре от нас колко време е необходимо за вземане на решение тук, във Вашингтон, и колко време трябва, за да се потегли и пристигне до мястото, където те действаха — и че те оперират в рамките на този отрязък от време. Следователно ние винаги гоним опашката си — и ще продължим да го правим, ако не сторим нещо, за да променим тази ситуация.

Ние сме най-могъщата нация в света и ако не сме в състояние да дадем на тази мисия подходящия приоритет — със специално отделени за целта транспортни средства, — тогава по-добре да се откажем от тази работа и да престанем да пилеем парите на данъкоплатците.

Разбирах, че това са много гръмки думи за човек с моя ранг в такава ситуация, но се чувствах задължен пред тях и пред моите хора от специалните части да ги изрека.

Почувствах и че генерал Веси, председателят, генерал Шай Мейър, началник-щаб на армията, и генерал П. Кс. Кели, комендант на морските пехотинци (за когото бях работил като негов началник-щаб на Обединените сили за бързо реагиране и чиито морски пехотинци в Бейрут неотдавна бяха убити от терорист с камион бомба), разбираха съвсем ясно какво препоръчвах. Бях сигурен, че ще извършат необходимите промени с помощта на началниците на други служби.

И те го направиха.

През следващите месеци самолети С–141 с удвоен екипаж бяха поставени на същото ниво бойна готовност като нас (макар и твърде късно, за да се отрази на изхода на събитията през октомври).

Тази инициатива, наред със свободата на действие и вече дадените пълномощия на командването за установяване на взаимоотношения и осигуряване на поискана от приятелски нации помощ, се оказа много полезна във войната срещу тероризма.

Съвещанието в Центъра за обединени операции (ЦОО)

Седми октомври 1985 г.: време беше новите инициативи да бъдат подложени на изпитание.

Малко след пристигането си в ЦОО Стайнър научи името на отвлечения кораб. Това бе италианският пътнически кораб „Акиле Лауро“. Информацията дойде с мъчително кратко спешно съобщение от кораба, уловено от радиостанция в Гьотеборг, Швеция. Според съобщението група въоръжени мъже установили контрол над плавателния съд до брега на Египет. И това бе всичко. Информацията беше много оскъдна, но достатъчна, за да може да се прецени какви сили щяха да бъдат необходими за „превземането“ на кораба — и да се разбере от какво имаха нужда за незабавно отправяне към мястото на инцидента.

Тъй като това бе сложна цел и понеже никой не знаеше дали превземането щеше да се осъществи в пристанище или в открито море, Стайнър инструктира J–3 (оперативния офицер) полковник Франк Ейкърс да уведоми командирите да подготвят следните части за незабавно разгръщане (Ейкърс вече ги бе вдигнал по тревога):

1. „Тюлени“: необходимите атакуващи екипи, екипи снайперисти и специални отряди с лодки. Тъй като това щеше да бъде предимно морска операция, военноморските „тюлени“ щяха да играят водеща роля;

2. Друг подбран персонал и специални единици: водачи, стратези и разузнавачи. Около двайсет и пет души;

3. Специален армейски хеликоптерен отряд: десет хеликоптера „Блекхоук“, шест бойни хеликоптера „Литъл Бърд“ и четири транспортни хеликоптера „Литъл Бърд“ (това беше стандартният хеликоптерен пакет при тревога, разработен през годините; той бе адекватен за мисията и щеше да се побере в наличните реактивни транспортни самолети);

4. Специална тактическа операция на военновъздушните сили: за контрол над летищата и спасителни операции от парашутисти;

5. Командна група на специалните части: необходимите оперативни и разузнавателни офицери, комуникации и медицински персонал.

Въпреки че „тюлените“ бяха експертно обучени за превземане на морски съдове и можеха да свършат работата за минути, пътническият кораб представлява най-трудната възможна мишена. Първо, превземането трябва да се извърши през нощта, докато корабът е в движение, защото никой още не е измислил начин да се спре кораб, без да бъде повреден; после, щом „тюлените“ се озоват на борда, те трябва да неутрализират още в началото всички терористи, които успеят, да установят контрол над пътниците и екипажа и да претърсят поне хиляда каюти, кътчета и ъгли и да ги прочистят от скрити терористи… и евентуално от експлозиви.

Щом групата на участниците беше определена, Стайнър нареди на заместник-командира си бригаден генерал Франк Кели да започне работа с военнотранспортното командване за осигуряване на необходимия транспортен самолет за далечни полети, който имаше нужните качества за целите на специалните операции. Определената военна част бе по-голяма от обикновено, но тази мишена щеше да бъде много трудна и сложна.

Стайнър знаеше, че въздушният транспорт ще бъде уязвимото звено, защото е под контрола на военнотранспортното командване и е извън неговите правомощия. Въпреки че специалните части имаха време за готовност два часа, необходимият въздушен транспорт не поддържаше същия статут при тревога и особено самолетите С–5. В допълнение специално обучените екипажи НЕСО II (нисколетящи екипажи за специални операции, които летяха без светлини, на малка височина и при всякакви атмосферни условия) трябваше да бъдат събрани, за да летят със самолетите. Терористите не бяха глупави. Знаеха след колко време ще реагираме, тъй като можеха да пресметнат разстоянието, което трябваше да бъде изминато, и времето, което вашингтонският цикъл за вземане на решение обикновено отнемаше, затова действаха в този отрязък. Всяка минута бе важна.

ОВССО непрекъснато настояваше за незабавно отлитане след първите съобщения за инцидент. Ако се окажеше, че няма засегнати интереси на Съединените щати, самолетите можеха да обърнат обратно над Атлантическия океан и да се върнат у дома, но ако съществуваше заплаха, специалните части щяха да бъдат много напред в играта.

Стайнър трябваше да провери във Вашингтон за допълнителни разузнавателни сведения и тъй като разрешението за започване и изпълнение на операцията идваше от министъра на отбраната и президента, той трябваше да провери и за това, действайки чрез председателя на Съвета на началник-щабовете или неговия помощник, които поддържаха връзка с министъра на отбраната.

Около 9,00 ч. Стайнър телефонира на J–3 на обединените щабове, който също като Стайнър бе на разположение двайсет и четири часа в денонощието, за да разбере дали има допълнителна разузнавателна информация и да поиска разрешение за изпращане на свързочните екипи. J–3 щеше да предаде искането на председателя адмирал Уилям Кроу, който бе поел поста си само преди три седмици.

Съставените от по трима души свързочни екипи бяха винаги готови. Всеки екип — оперативен офицер (полковник или подполковник), разузнавателен офицер (майор) и оператор на сателитната радиостанция — осигуряваше на Стайнър незабавен достъп до всички ключови личности, които можеха да участват по време на криза. Свързочните екипи винаги знаеха какво мислеше и правеше той и имаха правото да говорят от негово име.

J–3 увери Стайнър, че ще му се обади скоро за изпращането на свързочните екипи.

— Информацията е откъслечна и непълна — продължи той, — но корабът, изглежда, е бил отвлечен близо до Александрия, Египет, след като е свалил повечето си пътници за обиколка на пирамидите. Има признаци, че сред останалите на кораба пътници има американци, но не се знае колко са слезли на брега за обиколката и колко са останали на борда.

— Добри новини — отговори Стайнър. — Това означава много по-малко хора за сортиране и контрол… но и още една причина да тръгнем веднага.

— Тогава ще се зарадваш от новината, че оперативната подгрупа (ОП) ще заседава скоро — отговори той. — ОП ще повлияе на решението за пускане на операцията в ход. Скоро ще получим решението им.

Междуведомственият кризисен екип, известен също като оперативната подгрупа или работна група за терористични инциденти, бе председателстван от националния съветник по сигурността Бъд Макфарлан, но понеже той отсъстваше от града, тъй като придружаваше президента на пътуване до Чикаго, заместникът му вицеадмирал Джон Пойндекстър ръководеше заседанието. Членовете на подгрупата включваха хора от Държавния департамент, специалния пратеник за борба с тероризма Робърт Оукли и заместник-министъра на отбраната Ноел Кук; Чарлс Алън от ЦРУ; Оливър (Бък) Ревел от ФБР; Фред Филдинг от персонала на Белия дом; и Оливър Норт от Съвета за национална сигурност (СНС). Мисията на групата се състоеше в наблюдение на кризисни ситуации и координация на междуведомствената поддръжка, необходима за ситуацията. Въпреки че групата изпълняваше оперативна роля, тя не влизаше в състава на командването, а даваше подходящи препоръки на Съвета за национална сигурност.

Вече бе ранен следобед, когато Стайнър се обади отново на J–3, за да го информира, че с изключение на въздушния транспорт, специалните части са готови за заминаване, и да го помоли да подчертае това пред адмирал Кроу.

— Ще трябва да превземем кораба през нощта, — каза Стайнър на J–3, — което означава, че е крайно наложително да стигнем поне до Сигонела на разсъмване утре — вторник, 8-ми октомври. — Това ще ни даде възможности за избор, с които в противен случай няма да разполагаме.

Въпреки че това беше първата криза на адмирал Кроу, след като пое поста председател, неговият помощник вицеадмирал Артър (Арт) Моро бе вършил тази работа в продължение на две години. Той познаваше необходимите лостове, бе работил при минали кризи, имаше лични връзки с неколцина ключови съюзници и можеше да направи така, че събитията да се развиват бързо.

През 1985 г. частите за специални операции циркулираха толкова пъти до Сигонела и обратно, докато реагираха на терористични инциденти и подготвяха планирането и комуникациите за в бъдеще, че Стайнър бе разположил там постоянен свързочен екип и сателитна радиостанция като разклонение на оперативния център на главнокомандващия на Съединените щати. Този екип бе очите и ушите на Стайнър в Средиземно море и действаше двайсет и четири часа в денонощието, като събираше оперативна и разузнавателна информация и координираше изискванията на ОВССО за преминаване през Сигонела.

Сигонела беше жизненоважна база по отношение операциите на ОВССО и командирът от американска страна военноморски капитан Бил Спиърман знаеше как да придвижва нещата. Спиърман винаги се грижеше за нуждите на ОВССО, независимо от техния характер, но поддържаше и много добри отношения с италианските си партньори. (Въпреки че при един случай за свой късмет Стайнър и Спиърман разработиха планове, съгласно които при възникване на необходимост Спиърман трябваше да поеме контрола над контролната кула на летището от италианците, които обикновено я ръководеха… Планът наистина щеше да бъде пуснат в действие по-късно същата седмица.)

По някое време следобед най-после пристигна съобщение от Вашингтон с разрешение за изпращане на свързочните екипи на Стайнър. Всички те заминаха в цивилно облекло и пътуваха с обикновени полети на гражданската авиация.

Полковник Дейв оглавяваше екипа, който щеше да се настани в посолството в Рим. Друг екип отлетя за Щутгарт, Германия, база на Европейското командване на Съединените щати (ЕКСАЩ). Следващ екип отлетя за Гаета, Италия, в щаба на Шести американски флот, командван от вицеадмирал Франк Келсо. И още един замина за военновъздушното транспортно командване във военновъздушната база „Скот“ в Сейнт Луис, Мисури.

Същия следобед Стайнър проведе конференция с командирите на специалните си части за координиране на действията им. Всички те вече бяха обменили офицери за свръзка, което представляваше нормална оперативна процедура — и всеки път това бяха едни и същи хора.

Всеки час той разговаряше с Вашингтон, настоявайки за въздушен транспорт и решение за започване на операцията… Времето изтичаше!

Започна да пристига допълнителна информация, но действителните координати на „Акиле Лауро“ не бяха известни, въпреки че разузнавателни самолети от самолетоносача „Саратога“ го търсеха.

Най-после около 17,00 ч. информираха Стайнър, че е дадено разрешение да действа със специалните си части. Самолетите щяха да пристигнат скоро. Всички бързо се отправиха към летищата си за заминаване, подготвяйки се за качване на борда. Цялата необходима екипировка (хеликоптери, специални лодки и пр.) вече беше подготвена и сега оставаше само да се натовари, което нямаше да отнеме много време след пристигането на самолетите.

Малко след това един член на Съвета за национална сигурност позвъни на Стайнър с въпроса защо им трябваше толкова дълго време за започване на операцията.

— Бяхме готови почти от началото на деня — отговори Стайнър. — Може би ще успееш да помогнеш, като се обадиш на Пентагона, за да ускорят транспортирането ни.

Самолетите пристигнаха около полунощ — дванайсет до четиринайсет часа след времето, в което Стайнър се надяваше да бъде във въздуха. По време на товаренето на самолетите бяха инсталирани специални антени, както за връзка между самолетите по време на полета, така и за връзка с всяко главно командване, което евентуално щеше да участва в операцията. Освен това самолетите незабавно бяха снабдени вътре с работни маси и свързочни модули за оперативно планиране.

В самолета на Стайнър в допълнение към военния персонал полковници, подполковници и майори, участващи в оперативни, разузнавателни, въздушни операции и т.н., имаше военновъздушни диспечери и свързочници, около двайсет души оперативен персонал/стрелци и медицинско-хирургически салон (операционна маса бе поставена до задната врата на самолета). Майор доктор Даръл Пор, старши медицински офицер на специалните части, беше осигурил най-съвременната медицинска екипировка от цял свят и събрал екип от специалисти хирурзи, които при нужда можеха да извършват спешни операции в хирургическия салон на самолета.

Около 1,00 ч. на 8-ми октомври самолетите започнаха да излитат за Сигонела. Тъй като „Акиле Лауро“ все още не беше открит, Стайнър планираше да се отбие там за малко и да остави малък отряд „тюлени“ и два бойни хеликоптера „Литъл Бърд“. Това бе предпазна мярка в случай, че те потрябват по-късно. Такава нужда наистина възникна.

После той смяташе да продължи бързо до една военна база в Кипър, която бе стратегически разположена в източната част на Средиземно море, откъдето хеликоптерите можеха да достигнат до повечето потенциални цели. Специалният отряд познаваше базата и я бе използвал няколко пъти в миналото. Но за използването й имаше предварителни условия. Поради наблюдението на съветски разузнавателен сателит (САТРАН) самолетите на ОВССО трябваше да пристигнат по тъмно, да разтоварят цялата си екипировка, да я приберат в хангари и да отлетят от базата преди разсъмване. Те щяха да бъдат разпръснати из други бази в региона, но достатъчно близо, за да реагират, ако се наложеше бързо придвижване на частите.

Докато летяха над Атлантическия океан, Стайнър отдели време, за да обмисли най-новата разузнавателна информация. Картината на очакващото ги предизвикателство се очертаваше. На борда на кораба имаше четирима тежко въоръжени терористи, деветдесет и седем пътници от няколко националности (някои от които бяха американски граждани) и екипаж от 344 души. Местоположението на кораба все още бе неизвестно. Той пазеше „радиомълчание“ след похищението, насочваше се на север и се предполагаше, че се намира някъде в източно Средиземно море.

Вече нямаше какво повече да се предприеме. Плановете бяха готови и щяха да бъдат коригирани веднага, щом постъпеше нова информация. Веднага след кацането екипите му щяха да започнат да изпълняват плановете, но засега Стайнър разполагаше с рядък момент на спокойствие.

Докато самолетът вибрираше около него, мислите на Стайнър го отведоха назад към причината за присъствието му на това място и в това време, към цялото обучение и всички предишни мисии, към горещите и често безплодни места, които бе посещавал. Мислеше и за предшествениците си, които бяха създали този вид война, в който сега участваше той.

Нападения на командоси, разузнаване дълбоко в тила на врага, саботаж, партизански отряди — тези неща са съществували винаги, откакто едни мъже са предприемали битка срещу други мъже. Но така наречената сега нетрадиционна война не бе официално призната като дейност, уместна за „истинските“ войници, преди Втората световна война.

По време на Втората световна война те написаха книгата за специалните методи за водене на война…