Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

През септември 1983 г. Ливан започна бързо и неудържимо да се спуска към ада.

Карл Стайнър присъстваше по време на най-лошите дни от този период.

— Случилото се в Ливан не се обяснява с никаква логика или морал — казва той, — но е ярък пример за това, което може да се случи, когато етнически предубеждения, религиозни различия и интереси на сигурността са използвани като катализатор от външни сили за спечелване на политически дивиденти.

През август същата година председателят на Съвета на началник-щабовете генерал Джак Веси изпрати бригаден генерал Карл Стайнър в Ливан като свой местен представител и за да помогне за изпълнението на американската програма за военна помощ (опитът на Стайнър като военен съветник в Саудитска Арабия и Йемен определено беше голям фактор за назначението му). В тази си роля Стайнър работеше с ливанските власти, за да се опита да спре пропадането на страната. Те не успяха, но не поради липса на умения, интелигентност или добра воля. Силите на хаоса просто надделяха над всички останали.

Въпреки че назначението на Стайнър в Ливан не беше изрично мисия на специалните сили, то споделяше много характеристики с такива мисии — включително военни съвети на тактическо ниво, политическо ръководство (военно и дипломатично) на стратегически нива и нуждата от чувствителност към местната култура.

Корени

Трагедията в Ливан беше резултат от сили, които действаха отдавна:

След разпадането на Османската империя и поражението на Турция в Първата световна война Обществото на народите постави Ливан под временно френско управление. Франция обеща на Ливан пълна независимост през 1941 г., но не бе в състояние да изпълни обещанието си до 1943 г., а френските войски напуснаха Ливан едва през 1946 година.

Населението на Ливан представлява сложна етническа смесица. По времето, когато страната получи независимост, тя беше разделена почти но равно между мюсюлмани и християни маронити, а мюсюлманите бяха разделени на сунити и шиити — като сунитите бяха по-умерени и проспериращи, а шиитите по-радикални и непостоянни политически. Там имаше и една голяма, също изменчива секта, наречена друзи, чиито вярвания комбинират християнски и мюсюлмански учения; сега около 400 000 друзи населяват планинската област на Ливан и Сирия. Събрани всички заедно, с отдавна тлеещи разпри от всякакъв вид помежду им, многоликите етнически и религиозни общности бяха предпоставка за размирици.

При установяването на ливанско правителство през 1943 г. французите се опитаха да предотвратят етническите конфликти чрез споразумение за споделяне на властта в полза на сунитите и християните маронити — най-консервативните и „стабилни“ ливански фракции. Националният договор от 1943 г. използва данни от преброяването на населението през 1932 г. (вероятно последното преброяване, което отразяваше почти равно съотношение между християни и мюсюлмани) за определяне на етническия и религиозния състав на правителството. Ключовите позиции в него бяха заети чрез прилагането на формула, създадена въз основа на това преброяване. Президентството беше запазено за християните маронити, постът министър-председател — за мюсюлманите сунити и т.н. Мюсюлманите шиити и друзите бяха лишени от всякакви по-отговорни постове.

По време на създаване на правителството променящата се демографска среда — рязкото увеличаване на шиитите например — вече правеше формулата остаряла.

Въпреки потенциално нестабилната етническа ситуация Ливан процъфтя бързо като държава. С двете си големи морски пристанища и със стратегическото си положение в източната част на Средиземно море в близост до традиционните търговски маршрути той скоро стана известен като врата към Ориента, а Бейрут — като „Париж на Близкия изток“. Търговията беше главният двигател на икономиката му. Големите компании отваряха там офиси и Бейрут скоро се превърна в банков център на Близкия изток с осемдесет и пет търговски банки.

Но през 1970 г. се добави още един елемент на хаос — палестинците.

През 1947 г. Обединените нации разделиха Палестина на две: една част щеше да се превърне в дом на евреите, прогонени от Втората световна война; другата част щеше да продължи да бъде отечество на палестинците. Евреите приеха решението на ООН; арабите го отхвърлиха.

На 14-ти май 1948 г. евреите обявиха независимата държава Израел и на следващия ден съседните арабски страни я нападнаха. Нахлуването се провали и когато сраженията приключиха, Израел държеше по-голяма територия от определените от ООН граници, а Египет и Йордания държаха останалата част от Палестина. Повече от 600 000 палестинци, които живееха на териториите, влизащи в новите граници на Израел, избягаха от еврейската държава и се превърнаха в бежанци в съседните арабски страни, главно в Сирия и Йордания.

Палестинците, сега народ без отечество, продължиха въоръжената си съпротива от бази в тези страни, но тяхното присъствие и военните им действия срещу Израел се превърнаха в голям политически проблем и особено за Йордания. До 1970 г. проблемът вече бе излязъл от контрол и йорданското правителство го разреши насилствено, като прогони ООП, Организацията за освобождение на Палестина.

Десетте хиляди бойци на ООП, федаините, отначало се установиха в южната част на Ливан, довеждайки хиляди палестински бежанци със себе си, като по този начин утежниха ситуацията, която и без това бе много нестабилна повече от десетилетие. През 1958 г. арабските националисти (повечето шиити, въпреки че някои друзи също участваха) се разбунтуваха срещу прозападното правителство на християнския президент Камил Шамун. Шамун помоли Съединените щати за помощ и около 10 000 морски пехотинци и войници на Съединените щати дебаркираха на ливанските плажове. Тази демонстрация на сила помогна на правителството да възстанови реда и войските се изтеглиха.

След кризата през 1958 г. следващият ливански президент Фуад Шехаб положи сериозни усилия за подобряване на отношенията с арабите: той осигури на мюсюлманите повече постове в управлението, установи приятелски отношения с Египет и работеше за повишаване стандарта на живот.

Въпреки че ливанското правителство винаги симпатизираше на палестинската кауза, неговата симпатия никога не прерасна в силна подкрепа, нито пък приветства новото палестинско присъствие — просто правителството беше прекалено слабо, за да ги изгони от страната. Скоро ООП започна да извършва атаки срещу селища от северен Израел от базата си в южен Ливан. Когато израелците нанесоха ответни удари, шиитите в южен Ливан пострадаха най-много, засилвайки вече съществуващата омраза.

До 1975 г. голяма част от ООП се премести в Бейрут, където установи главната си оперативна база, собствена съдебна и полицейска система и собствени данъци. Това не се прие добре от много ливанци и особено от християнските милиции (фалангите) и скоро избухна широкообхватна гражданска война между палестинците и фалангата.

По време на ожесточените сражения загинаха 40 000 души, главно цивилни ливанци и палестинци, а ливанската армия се разпадна. Фактически тя престана да бъде ефективна военна сила.

В този момент се намесиха сирийците.

Сирийците са крояли планове за Ливан от незапомнени времена и се намесиха на два пъти в конфликта — първо на страната на палестинците, а след това на страната на християнските милиции. Тези промени бяха в интерес на по-голямата им цел — контрол над Ливан. В резултат на участието им Сирия окупира долината Бекаа — стратегически район, разположен между ливанския планински хребет и сирийската граница; и остана там и до ден днешен, манипулирайки в своя полза големия брой шиити, които мигрираха в района в резултат на гражданската война и последвалите конфликти.

До 1978 г. Ливан се превърна в основна оперативна база на ООП. Същата година израелците предприеха широкомащабна операция в южен Ливан срещу палестинските бази. Около 100 000 бежанци, главно палестинци и шиити, избягаха в разкъсвания от гражданска война Западен Бейрут. Сега по-голямата част от Ливан представляваше бойно поле, но вместо предишното противопоставяне между християнските милиции и ООП войната се водеше от всеки срещу всеки. Развихриха се дълго таени омрази, конфликти, спомени за зверства, както и етнически и религиозни различия; всяка фракция имаше собствена милиция — добре въоръжена и смъртоносна; и различните фракционни милиции и кланове започнаха война помежду си.

Друзите заемаха района на планината Шуф, която се издигаше над Бейрут и главните пътища, водещи от Бейрут към Дамаск. Друзите контролираха Народната социалистическа партия или НСП под ръководството на лидера й Уалид Джумблат и ръководеха най-тежко въоръжената ливанска фракционна милиция (въпреки че броят им не беше голям). Главният враг на НСП бяха християните и те получаваха подкрепа и въоръжение от Сирия, но и от съветски съветници при обстрела на артилерийски позиции. До средата на 1983 г. въоръжението им се състоеше от 420 дула модерна съветска артилерия, включително гаубици Д–30, ракетни инсталации БМ–21, голям брой тежки минохвъргачки, зенитни оръдия и трийсет съветски танка Т–54, предоставени на НСП от Либия — като Бейрут и неговите предградия попадаха в обсега на тези оръжия.

Сирийската армия контролираше както североизточната част на Ливан, така и по-важната долина Бекаа с нейното население от мюсюлмани шиити.

Израел установи зона за сигурност на юг, където живееха заедно, но с взаимна омраза християни, палестинци и мюсюлмани шиити.

Тероризмът „напредна“ до фаза на „държавна опека“. Спонсориращите го страни включваха Сирия, Либия и Иран. Най-опасната от тях — Иран, разработи нови форми за терористична война — самоубийствени бомбени атентати и вземане на заложници, целящи да разпространят ислямската революция чрез подривни действия и тероризъм. Образованият в Съединените щати Хосеин Шейхолислам, ученик на аятолах Хомейни и ветеран от обсадата на посолството на Съединените щати в Техеран и по-късно на отвличането на самолет на ТУА по полет 847, беше главният архитект на тази кампания. Създаденото за провеждането й военно крило се наричаше „Хизбула“ — Партия на Бога, и се състоеше от фанатични фундаменталисти шиити, събрани от целия свят. Иранската Революционна гвардия ги обучаваше и след това ги изпращаше в родните им страни за изграждане на революционни ядра. Това бяха най-опасните терористи, готови на мъченическа смърт за ислямската революция. Те гледаха на гражданите на западните страни и особено на американците като на „Великия Сатана“ и затова ги смятаха за главни свои мишени. Основната ливанска база за операциите на „Хизбула“ (и за обучение на терористи) беше разположена в Баалбек в контролираната от Сирия територия в долината Бекаа и само на час път с кола от Бейрут. Оперативните клетки на „Хизбула“ бяха разположени в Западен Бейрут.

„Движението на лишените от наследство“, известно като „Амал“, се оглавяваше от Набих Бери, роден в Западна Африка адвокат, образован във Франция, чието семейство живееше в Съединените щати на север от Детройт. Целта на Бери бе да ограничи властта на християнското малцинство, за да могат шиитите, които сега бяха по-многобройни от християните, да използват численото си превъзходство за доминиране в ливанската политика. „Амал“ бе подкрепяно главно от Сирия, а основните му врагове бяха палестинците и израелците.

Въпрос: Бяха ли приятели сирийците и „Амал“? Отговор: Когато им изнасяше. Въпрос: Бяха ли приятели друзите и „Амал“? Отговор: Когато им изнасяше. Въпрос: Бяха ли приятели сирийците и иранците? Отговор: Когато им изнасяше.

В самия Бейрут действаха още няколко други независими милиции като „Маураби Туун“, която претендираше да представлява така наречената Народна работническа партия, но чиято главна цел беше престъпна: грабежи, засади и отвличания.

През юни 1982 г. израелските въоръжени сили предприеха пълномащабно нахлуване в Ливан, наречено операция „Мир за Галилея“. Целта му бе да прочисти веднъж завинаги района от палестинци. През двете седмици яростни сражения израелците изтикаха ООП от укрепените й пунктове близо до северната граница на Израел, унищожиха голяма част от сирийските войски, окупиращи долината Бекаа, включително зенитни батареи, танкове и бойни самолети, и стигнаха до Бейрут, където се съединиха с частите на християнската фалангистка милиция и заобиколиха западен Бейрут, център на военните мюсюлмански дейности в града. Сега ООП тренираше терористите си в западен Бейрут и предприемаше оттам атаки срещу Израел и Йордания. Градът същевременно се превърна в най-големия бежански лагер, дом за 175 000 палестинци, избягали след по-ранната израелска акция на юг. Скоро израелците бомбардираха ежедневно западен Бейрут.

Съкрушителният удар на Израел срещу сирийските въоръжени сили причини голямо унижение на сирийския президент Хафез Асад. През следващите месеци Асад се обърна към Съветския съюз за помощ при възстановяването на отслабената си армия с главна цел отмъщение срещу Израел.

В този момент се намеси Държавният департамент на Съедините щати с дългосрочната цел да допринесе за стабилността в Ливан — фикция, поне докато ООП се намираше там. По-близката цел бе спиране на сраженията и напускането на страната от ООП, сирийците и евентуално Израел. За осъществяването на тази цел Държавният департамент предложи да изпрати многонационални сили за осигуряване сигурността на ООП при изтеглянето й в някоя арабска страна, готова да я приеме.

Въпреки че Съветът на началник-щабовете възрази срещу участието на американски войски в това начинание, министърът на отбраната Каспар Уайнбъргър смяташе, че другите международни партньори няма да участват, ако Съединените щати не поемат ръководството. Освен това той чувстваше, че военното присъствие на Съединените щати в Бейрут е единственият начин за предотвратяване разрушаването на града от израелците и постигане на евентуалното им изтегляне от Ливан.

На 25-ти август около осемстотин морски пехотинци на Съединените щати, заедно с военни контингенти от Франция и Италия, дебаркираха на брега, за да заемат позиции между израелците, палестинците и ООП.

Тунис се съгласи да приеме Ясер Арафат и неговите бойци от ООП. До 1-ви септември евакуацията им приключи. След десет дни морските пехотинци се завърнаха на корабите си и французите и италианците също се изтеглиха.

Част от споразумението за евакуацията на ООП включваше обещание на американското и ливанското правителство и уверения от Израел и лидерите на някои (но не всички) ливански фракции, че мирното цивилно палестинско население, включително семействата на евакуираните членове на ООП, може да остане в Ливан и да живее в мир и сигурност.

След две седмици новоизбраният ливански президент Башир Джемайел, чиято дъщеря вече беше убита при засада, предназначена за него, бе убит от бомба, поставена върху покрива на къщата му от сирийски агент (както се смяташе). Джемайел, воин, който предпочиташе военните решения на вътрешните проблеми, беше лидер на християнската фалангистка милиция и човекът, на когото Израел разчиташе за сключването на мирен договор и който най-добре щеше да служи на интересите на сигурността му. Сирия нямаше интерес от сключването на такъв договор, тъй като гледаше на Ливан като на стратегически буфер срещу Израел.

На следващия ден в нарушение на обещанието им да защитават палестинските цивилни, решили да останат в града, израелската армия навлезе в западен Бейрут. Заявеното им оправдание бе защита на бежанците и унищожаване инфраструктурата и припасите на ООП, останали след напускането на Арафат.

През нощта на 16-ти септември израелската армия позволи на фалангистката милиция да влезе в палестинските бежански лагери Сабра и Шатила в западен Бейрут, за да търси източника на спорадичен огън срещу израелците. Трудно е да се каже защо (тъй като корените на местните вражди са много дълбоки), но фалангистите се развилняха в лагерите. Когато стрелбата приключи, се установи, че са убити повече от 700 невъоръжени палестинци.

Ливанското правителство незабавно поиска завръщането на американските морски пехотинци за защита на хората в западен Бейрут.

Съветът на началник-щабовете отново се противопостави, но този път към тях се присъедини и държавният секретар Уайнбъргър. Предишната намеса на морските пехотинци беше ограничена, краткосрочна операция. Тази беше неясна, краят й не се виждаше и следователно съществуваше риск от катастрофа.

Президентът Рейгън отхвърли техните възражения. Той очевидно смяташе, че трябва да направи всичко по силите си, за да предотврати друго палестинско клане.

Този път подразделението морски пехотинци бе двойно по-голямо от предишното — амфибийна част морски пехотинци (АЧМП) от около 1 500 души. Французите и италианците също се съгласиха да се върнат. Възложената от обединените началник-щабове мисия на морските пехотинци се наричаше ПРИСЪСТВИЕ — което означаваше, че от тях се очакваше с присъствието си да държат разделени враждуващите страни, като патрулират из града и се опитат да се сприятелят с всички фракции. СНЩ искаше морските пехотинци да бъдат колкото е възможно по-безпристрастни и се надяваха мисията да не продължи повече от два месеца.

Това беше необичайна мисия за военно подразделение, но подобна операция се оказа успешна в миналото. Проблемът се състоеше в това, че не всички фракции бяха респектирани от присъствието им. А имаше и друг проблем: морските пехотинци биха предпочели да установят позициите си на планинския терен над града, но той вече бе зает от воюващите фракции. Това означаваше, че пехотинците трябваше да се задоволят с ниската, равна местност до летището просто защото нямаше друго място за тях. Но сградата, която избраха за своя казарма, им осигуряваше лесен достъп до много от местата, свързани с тяхната мисия, включително с американското посолство; тя беше и една от най-солидните сгради в Бейрут. Смятаха, че там ще могат да се защитят…

На 18-ти април 1983 г. кола бомба с атентатор самоубиец — вероятно фанатик на „Хизбула“, действащ от казармите на Шейх Абдула в Баалбек в долината Бекаа — разруши американското посолство в Бейрут. Шейсет и трима души бяха убити, седемнайсет от тях американци, включително шефът на централата на ЦРУ и всичките му служители, с изключение на двама. Това беше първата атака на кола бомба срещу американска сграда.

Атентатът имаше сериозни последици и от тях загубата на разузнавателна информация бе с най-голямо непосредствено значение. Целият ЧОВРАЗ (човешки разузнавателен) механизъм на Съединените щати (т.е. връзките с местни агенти) беше фактически унищожен. В продължение на няколко месеца съществуваха огромни бели петна в способността на Съединените щати да се информират какво се случва на терена както в Бейрут, така и в останалата част от страната. По-късно този провал често преследваше Америка.

Дългосрочните последици от атентата бяха още по-сериозни. Нямаше доказателства, че някой във Вашингтон разбира последиците като заплаха за американците в чужбина и значението им за бъдещата политика. Тероризмът се превърна във форма на война, която накрая принуди Америка да напусне Ливан. Съединените щати не бяха готови да се справят с него.

Месец по-късно държавният секретар Джордж Шулц се опита да постигне споразумение (известно като Споразумението от 17-ти май), според което всички чуждестранни сили щяха да се изтеглят от Ливан едновременно. Ливанският президент Амин Джемайел, брат на Башир Джемайел, и министър-председателят на Израел Менахем Бегин подписаха споразумението (при условие, че и сирийците го подпишат); но когато Шулц отиде в Дамаск да представи плана на Асад, сирийският президент отказа решително да се изтегли от Ливан. Асад смяташе, че контролира ситуацията от позиция на силата.

Сирия подсили отказа си да сътрудничи с обявяването на Филип Хабиб, близкоизточния пратеник на президента, за персона нон грата.

Заместилият Хабиб Робърт (Бъд) Макфарлан, заместник-съветник на президента по националната сигурност, вярваше, че ако сирийците и израелците бъдат убедени да се изтеглят, преки преговори с лидерите на основните фракции могат да доведат до разрешение на ливанския проблем. Преди да замине за Ливан, Макфарлан се срещна с Асад в Дамаск и си тръгна с разбирането, че Асад контролира бъдещето на Ливан и няма да се откаже от тази своя роля.

Макфарлан пристигна в Ливан на 1-ви август. През следващите две седмици той препоръча Вашингтон да изостави усилията си за постигане на общо сирийско-израелско изтегляне и вместо това да се концентрира върху помирението на различните ливански фракции. Макфарлан и посланикът на Съединените щати Реджиналд Бартоломю се срещнаха няколко пъти с Набих Бери и Уалид Джумблат за постигане на компромис с президента Джемайел, но не постигнаха напредък. Бери и Джумблат обвиняваха Джемайел и твърдяха, че той се интересува повече от запазване на християнското президентство, отколкото от помирение с фракциите. Но неизречената истина се състоеше във факта, че Бери и Джумблат бяха марионетки в ръцете на външна сила и не можеха да преговарят за постигане на мирно споразумение.

Назначение в Ливан

През август 1983 г. бригаден генерал Карл Стайнър беше помощник дивизионен командир по операциите на 82-ра въздушнопреносима дивизия във Форт Браг. Един ден в средата на август в четири часа следобед той се намираше на полето и инспектираше обучението в летния лагер на Корпуса за обучение на запасни офицери (КОЗО), провеждано всяка година от дивизията, когато му съобщиха по радиостанцията да се върне незабавно в щаба.

Карл Стайнър продължава разказа си:

— Помислих, че се касае за евентуална мисия на бригадата, която бях определен да ръководя, целяща да предотврати нахлуването на няколко хиляди „мирни демонстранти“ в периметъра на армейския склад в Сенека, щата Ню Йорк (те искаха да прекратят изпращането на ядрени оръжия в Европа). Бригадата беше добре обучена за операции при граждански размирици и очакваше заповед, докато гражданските власти се опитваха да успокоят ситуацията.

Когато се върнах в дивизията, научих, че от Пентагона ми заповядват да се явя в девет часа следващата сутрин в походната си униформа и готов за път при генерал Веси, председател на СНЩ. Тъй като сигурно щях да тръгна от Форт Браг с бригадата, ако отивах в Сенека, предположих, че най-вероятно ще ме изпратят в някое място като Хондурас, защото напоследък никарагуанците засилваха партизанската си дейност в горите.

На другата сутрин пътувах до Вашингтон в колата на генерал-лейтенант Джак Макмъл, командир на XVIII въздушнопреносим корпус. В Пентагона хората на генерал Веси ми казаха да обиколя сградата през останалата част от деня и да науча всичко, което мога, за програмата на Съединените щати в Ливан, защото ние с председателя ще пътуваме за там през нощта. Веси щеше да прекара три дни в страната и след това аз щях да остана там като представител на председателя.

През остатъка от деня получих информация от основните щабни офицери в офисите на СНЩ и секретаря по отбраната и научих подробности за причината за заминаването ни: предаването на заповедите и информацията по съществуващата командна верига от Бейрут до генерал Веси и министъра Уайнбъргър отнемаше прекалено много време и получаваната от тях информация бе толкова филтрирана, че имаше съмнения дали отразява достоверно случващото се в ливанското правителство, ливанската армия, израелската армия и американските морски пехотинци на летището.

Съществуващата командна верига до Ливан минаваше от Вашингтон през щаба на НАТО в Монс, Белгия, през Европейското командване в Щутгарт, през командващия военноморските сили на САЩ в Европа в Неапол, през заместник-командващия военноморските сили на САЩ в Европа в Лондон, през командващия VI флот в Гаета, Италия, през командира на амфибийната част до бреговете на Ливан и накрая до командира на АЧМП на летището в Бейрут. Тази верига представляваше нормалното средство за водене на студената война и за справяне с всичко останало, което можеше да се случи в европейския регион, но сега тя не беше ефективно средство за бързоразвиващата се и сложна ситуация в Ливан.

В 19,00 ч. същата вечер с генерал Веси отлетяхме от военновъздушната база „Андрюс“ за Бейрут. По пътя разговаряхме за ситуацията в Ливан — за участващите личности, американската програма за помощ, влиянието на окупационните сили, текущите дипломатически инициативи и т.н. — и така до полунощ, когато се опитахме малко да поспим, преди да стигнем Бейрут и натоварения с тежки срещи график на американската програма за военна помощ. Ако в нея имаше някакви сериозни недостатъци, ние трябваше да ги открием.

Пристигнахме в Бейрут преди обяд и отидохме направо в Министерството на отбраната за среща с генерал Ибрахим Танус, началник-щаб на ливанските въоръжени сили. Танус беше истински войник, почитан от ливанските бойци заради храбростта му по време на битка със сирийците (той бе загубил тогава едното си око). Въпреки че по това време ливанската армия представляваше в най-добрия случай маргинална бойна сила, той правеше всичко възможно за нейното достатъчно преизграждане, за да може да поеме отговорността за сигурността на цял Ливан след изтеглянето на окупационни те сили на Сирия и Израел. Танус бе изключително доволен от американската военна помощ и конкретно от обучението и екипировката, осигурявани от полковник Тим Финтел. Финтел, офицер от танковите войски, беше шеф на Бюрото за военно сътрудничество. По-голямата част от обучението за възраждане на ливанските въоръжени сили се извършваше от специалните сили на Съединените щати.

Генерал Танус бе събрал етнически балансиран щаб от офицери, които работеха добре заедно: генерал-майор Хаким, друз, беше негов заместник-командир; директор на личния състав бе един мюсюлманин сунит — полковник Симон Куазис; християнин маронит беше директор на разузнаването — бригаден генерал Абас Хамдан; мюсюлманин шиит заемаше поста оперативен директор; директор на тиловата служба бе също мюсюлманин шиит.

След осемгодишна атрофия, в продължение на която гражданската война бушуваше под една или друга форма, ливанската армия не се опитваше да поддържа някакъв ред. Танус се опитваше да изгради армия, представляваща сегашната етническа смес на населението (християни, мюсюлмани сунити, мюсюлмани шиити и друзи), а не тази по време на преброяването от 1932 година. Усилията му започваха да дават плодове. С помощта на Съединените щати армията се превръщаше бързо в сплотена и ефективна сила.

Вече бяха сформирани и екипирани три бригади и вървеше обучението на четвърта бригада. След изтеглянето на израелската армия Танус планираше да постигне стабилност в южен Ливан и сигурност по северната граница на Израел, като разположи бригада от около 2 400 души. След това щеше да осигури вътрешна сигурност с разполагането на две бригади в Бейрут. Очакваше се до година и половина ливанската армия да нарасне на седем бригади и да е в състояние да поеме отговорност за сигурността на цял Ливан.

През следващите три дни заедно с Веси се срещнахме с посланик Реджиналд Бартоломю, с президента Амин Джемайел, с генерал Моше Леви, командир на израелските сили, с командирите на френските и италианските сили, с вицеадмирал Джери Тътъл, командир на VI флот, с полковник Тим Джеракти, командир на 24-та амфибийна част морски пехотинци, и с полковник Том Финтел. Посетихме и лагера за обучение и наблюдавахме провежданото от екипа на специалните сили обучение. Войниците от екипа живееха в хотел „Кадмос“ в западен Бейрут, а мястото за обучение се намираше в източен Бейрут.

Това беше много продуктивен период. Всички ключови лидери — с изключение на Сирия и фракциите — изложиха личното си разбиране за сложността на ситуацията (изключението беше много важно, макар тогава да нямахме представа колко сложна и трудна щеше да се окаже много скоро фракционната ситуация). Многонационалните сили бяха особено впечатляващи; присъствието им оказваше стабилизиращо влияние и за пръв път от много месеци Бейрут бе спокоен. Летището, банките и ресторантите отново работеха; хората спокойно се разхождаха вечер по крайбрежния булевард.

Бяхме особено впечатлени от лидерските качества на Танус и неговия план за създаване на етнически балансирана армия. Убедихме се, че ако има достатъчно време и възможност за методично изтегляне на израелските сили, съществува вероятност Танус и армията му да осигурят необходимата стабилност за възстановяване контрола на ливанското правителство над страната.

С течение на времето генерал Танус и аз установихме близко професионално приятелство. Работехме добре един с друг.

Преди да отлети, генерал Веси изложи по пътя към летището какво очакваше от мен в Ливан:

— Очевидно е — каза ми той, — че ливанската армия е единствената ефективна правителствена институция, с която можем да свържем програмата си за помощ. Това означава, че искам да работиш в тясно сътрудничество с генерал Танус за координиране графика на израелското изтегляне с разполагането на силите на Танус, така че ливанците да могат ефективно да заместят израелските сили. Искаме да избегнем възможността за вакуум, който ще поощри подновяване на сраженията между фракциите.

Искам да ми докладваш ежедневно по сателитната радиостанция и по факса, който ще ти оставя. Но дръж информирано и ЕКСАЩ за случващото се тук.

Още нещо: ти ще бъдеш военният съветник на специалния пратеник на президента в Ливан (по това време Робърт Макфарлан) и ще се връщаш във Вашингтон на всеки два или три месеца, за да докладваш пред СНЩ.

С Макфарлан скоро се сприятелихме. Моята главна функция беше да бъда негова връзка с Танус и израелските сили в Ливан. Но това донесе една още по-важна полза: Танус познаваше лично повечето членове на сирийския кабинет и на командването на въоръжените сили — тяхното минало, мотивация и „склонности“. Това бе жизненоважна информация.

Когато Макфарлан посещаваше други арабски държави, аз пътувах с него като част от екипа му. В това си качество осигурявах информация за текущите военни нужди и американската военна помощ. По-конкретно, можех да му кажа какво щеше да иска от нас всяка страна — както и как щеше да погледне на това искане Държавният департамент.

През следващите две седмици живях в хотел „Кадмос“ като обучаващите от специалните сили. Всяка сутрин отивах в британското посолство в западен Бейрут или в резиденцията на посланика в Ярзе, квартал на Бейрут, където се вършеха и дейности на посолството. След атентата през 1983 г. британците позволиха на Съединените щати да използват тяхното посолство, но поради тежките сражения и терористичната заплаха пътуването на посланик Бартоломю дотам понякога бе опасно и се налагаше някои операции до се ръководят от резиденцията му.

Където и да ставаше това, в резиденцията или в посолството, четях последните разузнавателни съобщения, получени от шефа на централата на ЦРУ Бил Бъкли. (Бъкли беше добър в работата си. Той успешно изгради наново мрежата от агенти, загубена при атентата срещу посолството, и ние се разбирахме много добре, но — и това можеше да се предвиди — той невинаги сътрудничеше в споделянето на информация с хора извън офиса си.) Оттам отивах в Министерство на отбраната за бърз преглед на ситуацията по сигурността с генерал Танус. По някое време се срещах и с посланик Бартоломю (изключителен човек във всяко отношение — винаги открит с мен и аз с него), за да го информирам за последното развитие на ситуацията и да получа инструкции от него. Всяка вечер изпращах на генерал Веси подробно съобщение по факса (същата информация отиваше и в щаба на ЕКСАЩ обикновено при дежурния офицер подполковник Чарли Вилхелм в Дирекцията за оперативно разузнаване J–3).

Често се срещах с офицери от израелското разузнаване и поне веднъж седмично, а често и два пъти посещавах морските пехотинци на летището, за да осведомя полковник Тим Джеракти и щаба му за тези срещи и за наученото от Танус. Пехотинците винаги жадно поглъщаха всяка разузнавателна и оперативна информация за Бейрут, но често се оплакваха от уязвимата си позиция, като ситуацията се влошаваше поради оскъдността на точна информация за районите около тях.

След срещата с морските пехотинци обикновено отлитах с техен хеликоптер до флагманския кораб на вицеадмирал Джери Тътъл, където осведомявах него и щабните му офицери. Тези срещи поддържаха всички ни в добра оперативна форма, но истината беше, че имаше много малко разузнавателна информация за характера на заплахите срещу американските сили.

Докато преценявах старшото ръководство на ливанските въоръжени сили и особено старшите полеви офицери (подполковник и полковник), започнах да осъзнавам, че те са най-образованата група офицери, които някога съм срещал. Всички бяха преминали неотдавна всеки военен курс, провеждащ се в Англия и Съединените щати и повечето имаха магистърски степени от американски университети. Но цялото това образование си имаше своята цена — повечето от тях се задоволяваха да бъдат щабни офицери; липсваше им мотивацията да служат като войскови командири и особено уменията на бойци.

От всички старши офицери започнах да уважавам най-много оперативния директор бригаден генерал Абас Хамдан, много интелигентен, принципен и приказлив шиит. Той беше получил образованието си във Франция, където се оженил за французойка и имаше две чудесни деца. Нямаше съмнение в лоялността му към демократичното правителство на Ливан — той имаше мотивацията да направи всичко възможно, за да помогне на държавата си.

Бях извънредно впечатлен и от по-младите офицери и особено от лейтенантите и капитаните. Повечето имаха дипломи от военното училище „Сандхърст“ и бяха получили там офицерските си звания. Те бяха енергични и отдадени на работата си, постоянно присъстваха сред войниците си и имаха мотивация за превръщането на подразделенията си във възможно най-добрите, независимо от смесения им етнически състав. Приятно бе да се наблюдава сплотеността и духа на тези подразделения.

Кабинетът на председателя и ежедневните ми срещи с посланик Бартоломю ме информираха редовно за текущите политически инициативи, насочени към изтеглянето на израелските и сирийските войски.

В началото на август генерал Танус започна да споделя тревогата си, че ще бъде много трудно да се договори едновременно изтегляне на сирийците и израелците.

Асад нямаше причина да се изтегля от долината Бекаа даже ако израелците се изтеглеха от окупираните от тях части на Ливан. От друга страна, израелците имаха всички причини да се изтеглят. Те понесоха тежки загуби при нахлуването си и натискът в Израел за изтегляне се засилваше. Проблемът се състоеше в това, че щеше да мине известно време, преди ливанската армия да бъде в достатъчно добра форма, за да ги смени. Ако се окажеше, че израелците не желаят да останат дотогава, ситуацията в Ливан можеше да стане опасна.

Затова за Танус оставаше само едно възможно решение: с позволението на президента Джемайел той искаше да преговаря направо с израелците, за да постигне споразумение израелските войски да останат на място, докато собствените му сили бъдат готови да ги заместят. За тази цел той ме попита дали ще се съглася да заведа бригаден генерал Абас Хамдан и полковник Симон Куазис, директор на разузнаването на Танус, в Израел за разговори с Ури Лаброн, израелския министър по въпросите на Ливан.

Генерал Веси и посланик Бартоломю се съгласиха с този план и Бартоломю предложи да осигури офицер от посолството, който да ни придружи.

Срещата трябваше да се запази в тайна и да се проведе през нощта.

Фактически, макар да бях съгласен с анализа на Танус на ситуацията, не изпитвах особен оптимизъм за шансовете за успех на този план. Бързата смяна на армиите бе несъмнено наложителна за сигурността и стабилността на Ливан, но не можеше да има съмнение, че израелците щяха да постъпят така, както диктуваха собствените им интереси, и ливанската армия трябваше да е готова да реагира на тяхното решение, независимо дали бе готова или не.

Уредих хеликоптер на морските пехотинци да ни превози до Тел Авив следващата нощ; той щеше да изчака до завършването на срещата, за да ни върне в Бейрут преди разсъмване. Срещите се проведоха в кабинета на Ури Лаброн, обикновено от девет вечерта до полунощ, и винаги бяха сърдечни, откровени и директни.

На първата среща Абас Хамдан изложи подробно тревогите на правителството си за графика на израелското изтегляне, но изтъкна, че вече има три почти готови бригади за смяна на израелските сили. Лелеяният план на Танус: той първо щеше да смени израелските войски на планината Шуф над Бейрут, оставяйки една бригада в околностите на Бейрут. След изтеглянето на всички израелски сили той щеше да разположи една бригада в южен Ливан за осигуряване зона за сигурност за северната граница на Израел.

Отговорът на Лаброн не беше еднозначен. В основни линии той каза: (1) Израелските войски бяха постигнали целта си в Ливан с изгонването на ООП оттам. (2) Той нямаше указания от правителството си за определен график за изтегляне на израелските сили. (3) Трябва да продължим срещите си през следващата седмица. (4) Групата трябва да се срещне с командирите на израелски подразделения в Ливан, за да ги опознае по-добре и заедно да обсъдят план за смяната на войските.

На другия ден следобед Хамдан, Куазис и аз се срещнахме с оперативния директор на израелските отбранителни сили и с шефа на разузнаването на израелските войски в Ливан, за да обсъдим планове за смяната на войските. Подобно на Лаброн, те не знаеха нищо за график за изтегляне, но бяха готови да работят с офицерите от ливанската армия.

Съобщението от генерал Танус посочваше малка промяна в позицията му. Въпреки че искаше повече време за подготовка на подразделенията си, сега той беше готов да рискува по-ранното им разполагане, за да се предотврати опасният вакуум, който можеше да се получи след израелското изтегляне.

На следващата ни среща в Тел Авив Лаброн изглеждаше доволен, че работим с израелските офицери за изработването на план за смяната, но все още не беше сигурен за графика. Но съобщи нещо ново. Израелското правителство решило да осигури собствена сила за сигурност в буферната зона от ливанската страна на границата. Вече се създаваше една предимно еврейска и християнска милиция, оглавена от бивш подполковник от израелските отбранителни сили.

Това не бяха точно новините, които ливанците искаха да чуят, но аз разбирах позицията на Израел във връзка с неговата сигурност. В този момент ливанската армия все още не беше изпитана. Предадох всичко това на началниците си.

Обратно в Бейрут, Танус бе разочарован от нежеланието на Израел да довери на ливанската армия охраната на северната си граница, но новините не бяха толкова лоши. Израелското решение щеше да освободи сега още една бригада за Бейрут.

Около 20-ти август на срещите с израелските офицери се изработи подробен план за разполагане на подразделения от ливанската армия за поддръжка на израелското изтегляне. Тези срещи се осъществиха в полето до пътя, по който по-голямата част от израелските сили щяха да се изтеглят от планината Шуф, и приключиха с разбирането, че планът е приемлив. И отново не беше установен определен график за изтеглянето, но офицерите от ливанската армия щяха да бъдат уведомени, когато бъде определена датата.

На 2-ри септември 1983 г. генерал Танус покани на вечеря генерал Леви, израелския началник-щаб, и генерал Ехуд Барак, шеф на израелското военно разузнаване, за да поиска повече време за подготовката на силите си и тяхното разполагане преди изтеглянето на израелците.

На тази среща Танус научи, че израелското правителство е взело окончателно решение за графика на изтеглянето: то трябваше да започне незабавно с начало през нощта на 3-ти септември. Според Леви решението беше политическо и нямаше да има отлагане. Самият Танус бе шокиран и дълбоко унижен. Той смяташе, че е излъган от израелците.

На другата сутрин израелският министър на отбраната Моше Аренс се срещна с Ричард Феърбанкс, високопоставен представител на американския персонал по национална сигурност. Феърбанкс поиска забавяне на оттеглянето, но Аренс посочи, че решението вече е взето и изтеглянето ще започне по график.

Около полунощ можеше да се чуе грохотът на танкове и тежки машини от Бейрут и планината Шуф. Израелците се изтегляха обратно в Израел.

Те оставиха опасния вакуум, от който се страхуваше Танус.

Скоро последва хаос.

Поради влошаването на обстановката в Ливан Танус се тревожеше за личната ми сигурност. Неохотно споменах това пред генерал Веси в един от ежедневните си доклади за ситуацията и получих като помощник един майор от разузнаването. Това беше истински Божи дар; повече задължения аз просто не можех да поема — и освен това двама имат по-добър шанс за оцеляване, отколкото само един. На всеки два-три дни ние се местехме на ново място за спане и това ставаше винаги през нощта. И по време на най-тежките сражения и бомбардировки останахме при Танус в подземния оперативен център в сградата на Министерството на отбраната — и не само заради безопасността. Там можех да изпълнявам най-добре задълженията си. На два пъти попадахме с майора ми на засади, но и двата пъти ни спасиха шофьорското му умение и способност да прави резки завои.

Ескалация

Още преди изтеглянето на израелците морските пехотинци на летището бяха обстрелвани от позициите на друзите на хълма над града. Друзите очевидно се надяваха такива провокации да склонят ливанското правителство към по-голямо споделяне на властта.

В края на юли няколко минохвъргачни залпа паднаха в границите на охранявания от морските пехотинци периметър; и отново в края на август в резултат на по-тежък артилерийски обстрел загинаха морски пехотинец сержант и един лейтенант. Въпреки че морските пехотинци разполагаха със значителна огнева мощ — 155-милиметрови гаубици, пет танка М–60 и огневата мощ на флота, — те засега се въздържаха да я използват. Но този път провокацията беше прекалено голяма и пехотинците отвърнаха на огъня със своите 155-милиметрови гаубици.

Подозирахме също, че християнската милиция стреляше от време на време по морските пехотинци, за да ги заблуди да използват масивната си огнева мощ срещу друзите и шиитите и да ги въвлече в сраженията.

Три дни преди израелското изтегляне лидерите на двете главни мюсюлмански милиции направиха отделни заявления, твърдейки, че морските пехотинци са се обърнали срещу мюсюлманите — ситуация, която се влошавала допълнително от помощта с обучение, която пехотинците осигурявали на ливанската армия (която практически беше нулева). Въпреки че пехотинците се опитваха да се придържат към принципите на мисията си и отговаряха на огъня само при самозащита и без да вземат страна в конфликта, сега бе очевидно, че фракциите и техните милиции не следват същите правила и се опитват да свържат пехотинците с доминираното от християни ливанско правителство в очите на хората.

Израелското нахлуване успя да отърве Ливан от ООП, но не помогна с нищо за неутрализиране на въоръжените мюсюлмански фракции, които просто изчакваха и укрепваха редиците си, докато израелското изтегляне им позволи бързо да запълнят вакуума и да възобновят войната си срещу доминираното от християни правителство.

До двайсет и четири часа след изтеглянето милициите се втурнаха да завземат освободените територии: „Амал“ контролираше западен Бейрут (голям брой шиити се преместиха в източен Бейрут и се настаниха своеволно в хотели и апартаменти); Народната социалистическа партия на друзите контролираше района на планината Шуф; сирийците контролираха района на долината Бекаа и големия брой шиити в този район; християнската фаланга контролираше източен Бейрут и се опита да превземе от друзите хълма над летището и да го задържи до пристигането на бригада от ливанската армия; на юг Израел създаваше собствена униформена милиция, предназначена да предотврати шиитски и палестински нападения срещу северен Израел. Сунитите, които бяха по-умерени и богати, избраха да не се намесват в конфликта.

След израелското изтегляне Бейрут се превърна в напълно несигурен въоръжен лагер. Скоро започна тежък артилерийски и минохвъргачен обстрел на християнския източен Бейрут и морските пехотинци на летището. Смъртта постоянно дебнеше всички — от снайпери, престрелки между фракциите, засади и безогледна стрелба с тежка артилерия и ракети. Това понякога означаваше хиляди снаряди, които превръщаха за по-малко от половин час цели части на града в руини.

Общо взето, това беше истински ад — убийства, отвличане на заложници, фракционна война и тежък артилерийски обстрел, — предназначен да свали правителството, да изгони американските, френските и италианските сили и да позволи на всеки външен спонсор (Сирия и Иран) да постигне собствените си политически и религиозни цели. Асад и иранците седяха на клона като безгрижни птици. Никой не можеше да ги контролира и беше невъзможно да им се влияе — но целите им бяха различни.

Сирия целеше да контролира Ливан чрез подкрепата си за милициите на „Амал“ и Народната социалистическа партия, както и за подкрепяните от Иран терористични дейности, но искаше да предотврати разпространението на ислямската революция в Сирия и Ливан.

Целта на Иран беше да използва терористични действия за прогонване на американците от района, като същевременно разпространи в него собствения си тип фундаменталистки ислям.

Малко след полунощ на 3-ти септември — същата нощ, в която започна израелското изтегляне — морските пехотинци на летището, представляващи сега очевидни мишени, отново бяха ударени от тежката артилерия и ракетен бараж с повече от сто залпа на друзите, които убиха още двама морски пехотинци. Полковник Тим Джеракти незабавно изпрати доклад за ситуацията по веригата до началниците си: „Става много рисковано — писа той. — Приносът ни към мира в Ливан след 22-ри юли е с цената на четирима убити и двайсет и осем ранени.“

След три дни пристигна подкрепление.

На 7-ми септември самолет от самолетоносача „Айзенхауер“ започна да изпълнява разузнавателни мисии над планината Шуф в опит да открие артилерийските позиции на друзите. На 8-ми септември разрушителят „Боуън“ стреля със 127-милиметровите си оръдия по цели, локализирани от разузнавателните полети, но постигна слаби резултати, дължащи се на плоската траектория на снарядите, тъй като огънят не беше наблюдаван и коригиран от американски предни наблюдатели.

Същия ден милицията на друзите, подкрепяна от сирийски артилерийски огън, изтласка последните остатъци от християнските милиции, опитали се да превземат хълма на юг от летището. Междувременно сраженията между милициите в самия Бейрут се засилиха.

Танус бе изправен пред избор. Трябваше да се предприеме нещо за облекчаване на ситуацията в самия град, но същевременно той трябваше да завземе окупирания от друзите хълм, който се намираше само на пет километра от президентския дворец и Министерството на отбраната (МО). Веднага заповяда на една от бригадите си в западен Бейрут да го „прочисти“. Изпрати и 8-ма бригада с около 2 400 души да превземе град Сук ал Гарб, разположен близо до центъра на планинския хребет, да изтласка милицията на друзите оттам и да задържи града. Ливанското разузнаване смяташе, че хребетът сега се държи от около 3 000 друзи милиционери, подсилени с около 300 палестинци и 100 души от иранската революционна гвардия; те бяха поддържани с около трийсет съветски танка Т–54 и сирийска тежка артилерия.

През следващите три дни се водиха едни от най-ожесточените сражения през войната. През повечето от това време срещу 8-ма бригада, атакуваща Сук ал Гарб, и срещу Бейрут — главно източната (християнска) негова част, се изстрелваха по около 1 200 снаряда на час.

Бригадата, която навлезе в западен Бейрут, изпълни успешно мисията си с много малко загуби. За два дни тя плени около 250 бойци милиционери и техни поддръжници и осем камиона с товароподемност два и половина тона, пълни с муниции, оръжия и съветска свързочна техника, включително напълно оборудвани радиостанции с петнайсетметрови антенни кули.

Осма бригада, сражаваща се за хребета, срещна много по-силна съпротива. Бомбардирана постоянно с тежка артилерия, бригадата понесе тежки загуби, но се справи добре със задачата си. Можеше да напредва нагоре по склона под артилерийския огън само като използваше сгради за прикритие (части от района бяха застроени). След два дни непрекъснати боеве тя накрая успя да изтласка милицията на друзите от града.

Ние с Танус веднага отидохме в Сук ал Гарб, за да проверим бригадата и да се уверим, че командирът й Мишел Аун разполага отбранителната си позиция по целия хребет — който трябваше да се задържи за защитата на Бейрут, — а не само в самия град. Танус искаше лично да се убеди в това, а не да разчита само на съобщенията на Аун по радиостанцията.

От известно време Танус се съмняваше в способността на Аун ефективно да командва бригадата. Въпреки че засега се справяше добре, бригадният командир беше нерешителен, лесно се паникьосваше и преувеличаваше опасностите. Паниката му не говореше за солидно и смело лидерство.

Когато стигнахме там, бях изумен. През цялата си военна кариера не бях виждал такова опустошение от артилерийски огън. Даже далекопроводите бяха съборени — прерязани от шрапнели. По земята имаше толкова много стоманени отломки, че от тях можеха да се съберат цели купчини. Всички автомобили на бригадата бяха със спукани от шрапнели гуми и буквално всеки войник имаше някаква превързана рана.

Но въпреки дадените повече от 200 жертви духът на бригадата бе висок. Бяха се сражавали добре заедно като сплотен екип.

След като си тръгнахме, Аун започна да докладва тревогите си за способността на бригадата да задържи хребета. Искаше подкрепления и артилерийски муниции.

През нощта на 10-ти септември той докладва за приближаването на конвои от територията на друзите и разтоварването на войски пред неговата позиция.

Малко след това бе атакувана една от ротите му. Тя даде седем убити, четиридесет и трима ранени и неколцина изчезнали, а командирът й беше насечен на парчета с брадви. Нападателите, които не говореха арабски, вероятно бяха бойци от иранската революционна гвардия от Баалбек. Аун обезумя.

Въпреки че тежките сражения по хребета отслабнаха през следващата седмица, друзите със сирийска подкрепа започнаха да обстрелват офицерите с дългоцевни снайперистки пушки. Командването понесе тежки загуби и разколебаните войници се завряха в дупките си. Това от своя страна силно увеличи уязвимостта им от проникване на друзите през нощта, което накрая можеше да осигури подход към президентския дворец и резиденцията на посланик Бартоломю в квартала на Бейрут Ярзе и в крайна сметка да означава край на ливанското правителство, както и на програмата за помощ на Съединените щати.

Дните отминаваха и друзите започнаха да засилват натиска си. Основните им атаки се осъществяваха през нощта срещу предния южен склон, където атакуващите бяха защитени от ливанския артилерийски огън, подкрепящ отбраняващата се бригада. С всяка атака Аун все повече се паникьосваше.

През този период бях с Танус денонощно, давах препоръки за тактически решения и поощрявах по-агресивни операции.

Посещавахме бригадата поне два пъти седмично и веднъж, докато проверявахме предните отбранителни позиции, избягнахме на косъм снайперистките куршуми.

С всеки изминал ден се засилваше натискът на ливанското правителство морските пехотинци и военноморската сила до брега да се намесят в подкрепа на ливанската армия. Самият Джемайел започваше да се паникьосва. Той сега си представяше всяка нощ как орди бойци от иранската революционна гвардия атакуват двореца и съсичат всички на парчета.

Една нощ — не си спомням точно датата — посланик Бартоломю ме помоли да го придружа на среща с Джемайел. Когато пристигнахме в двореца, Танус вече беше там. Джемайел се намираше в ужасно състояние.

— Колко още смяташ, че ще издържим? — попита ме той, видимо разтревожен.

— Дотогава, докогато войските ти искат да се бият — отговорих му. — Като изключим сирийската артилерия, вие имате предимство. Но трябва да бъдете по-агресивни — екипите ви трябва да патрулират повече и да им причиняват това, което те сега ви причиняват. Въпреки че нямате много артилерия, разполагате със самолети и бомби, но не сте ги използвали досега.

— Нашите пилоти нямат опит с пускането на бомби — отговори той. — Освен това не разполагаме с екипировката, която прикрепва бомбите към самолетите.

— Ние можем да ви помогнем за този проблем — казах аз.

Към края на срещата той се успокои.

След това Танус ми благодари.

— Джемайел просто искаше да чуе истината и от някой друг, освен от мен — обясни ми той.

Свързах се с Джери Тътъл и с помощта на двама флотски механици бяха изработени механизми и места за закрепване на бомбите върху самолетите (за използване само по светло).

През следващите два дни ливанските военновъздушни сили бомбардираха предполагаеми райони на концентрация на войски и сгради, използвани от друзите за стрелкови позиции. Макар бомбардировките да не бяха особено ефективни, те осигуриха голяма психологическа подкрепа на армията.

Робърт Макфарлан поиска промяна в правилата за намеса на морските пехотинци, за да могат да окажат подкрепа на ливанската армия по хребета в Сук ал Гарб. Вашингтон одобри промяната, но отново подчерта, че мисията на морските пехотинци остава същата. Заповедта оставяше окончателното решение за огън срещу Сук ал Гарб на Тим Джеракти, който го взе с голяма неохота. Той знаеше, че след това пехотинците ще бъдат въвлечени много по-дълбоко в конфликта. Тъй като подкрепяха ливанската армия (въпреки че по това време тя се състоеше от почти 60 на сто мюсюлмани), щеше да изглежда, че подкрепят християнското правителство и следователно вече нямаше да бъдат „безпристрастни“.

На 19-ти септември в два часа сутринта обичайната атака срещу 8-ма бригада в Сук ал Гарб започна с артилерийски бараж. След час и половина Симон Куазис, шефът на военното разузнаване на Ливан, събуди панически американския полковник Гатанас, член на щаба на Макфарлан.

— Без американска помощ — заяви му той — Сук ал Гарб ще падне до половин час.

Гатанас ми позвъни с това съобщение и каза, че отива в командния пункт на 8-ма бригада, за да говори лично с Аун.

Казах му, че това е добра идея, защото не исках Куазис и Аун да измислят нещо подобно, за да получат огневата поддръжка на Съединените щати.

Гатанас стигна до Аун след пет часа. По това време Аун вече бе напълно объркан и безпомощен и без артилерийски муниции.

— Откъде идва главната заплаха? — попита го Гатанас.

— Отвсякъде.

По-късно от обърканите отговори на Аун Гатанас успя да разбере, че се води ръкопашен бой на южния фланг на хребета, но вероятно главната заплаха идва от север. Ливанските войници, изглежда, се държаха, но същото не можеше да се каже за командването на бригадно ниво, което сигурно щеше да се разпадне. Беше ясно, че в края на краищата ще им трябва огнева поддръжка. Без нея командването със сигурност щеше да се разпадне и бригадата вече нямаше да бъде боеспособна сила за защита на хребета.

В МО, където се намирах след началото на тежките сражения, Танус потвърди всичко това: според него Аун бе нестабилен. Без огнева поддръжка, 8-ма бригада рискуваше да бъде победена.

Предадох тази информация на Джеракти и в 9,45 сутринта Гатанас, който все още се намираше на хребета, получи разрешение да поиска оръдеен огън от корабите. Малко след това крайцерът „Вирджиния“ откри огън. През целия ден „Вирджиния“ и други военноморски кораби дадоха 360 залпа по хребета на Сук ал Гарб. Въпреки че психологическият ефект от цялата тази огнева мощ сигурно бе по-голям от тактическите резултати, бригадата се задържа и успя да получи подкрепления.

В отговор на американската намеса по-късно през деня заваляха снаряди по резиденцията на посланика в Ярзе, налагайки нейната евакуация. Там останаха само охраната морски пехотинци и радиооператорите.

На 23-ти септември Робърт Макфарлан отиде в Дамаск за нова среща с Асад. И отново щеше да се върне с празни ръце, когато съобщи на Асад новина, която привлече вниманието на сирийския президент.

— Президентът Рейгън държи да знаете — уведоми Макфарлан Асад, — че бойният кораб „Ню Джърси“ ще пристигне до два дни край бреговете на Ливан.

Тази ескалация на вземане на твърди решения и огнева мощ привлече вниманието и на ливанските фракции.

На другия ден всички страни постигнаха споразумение за прекратяване на огъня.

Скоро летището и пристанището на Бейрут бяха отворени отново. Въпреки че голяма част от града беше превърната в развалини, той отново започна да се съвзема. Екипи почистваха улиците и възстановяваха електричеството и водоподаването. Банките започнаха да отварят и хората започнаха да се връщат към заниманията си. Но градът остана разсечен по линиите, разделящи отделните фракции. За хората не бе безопасно да напускат собствените си райони.

Въпреки всичко издръжливостта на ливанците беше изумителна.

Макфарлан се върна във Вашингтон в началото на октомври с надеждата, че прекратяването на огъня ще се спазва.

То продължи само две седмици.

По време на това утихване напуснах Бейрут и пътувах първо до Щутгарт, за да докладвам на генерал Лоусън, заместник-главнокомандващ на ЕКСАЩ, а след това до Вашингтон за доклад пред СНЩ.

Обучението на ливанската армия продължаваше. Най-после след двуседмично забавяне се появи кораб с припаси (беше се блъснал в някакъв кей в Италия), превозващ военна екипировка, провизии и муниции, купени и платени от ливанското правителство като част от програмата за военна помощ. Това беше дългоочаквана помощ.

По-късно през октомври друзите възобновиха артилерийския обстрел на 8-ма бригада от позициите си на десет до петнайсет километра западно от хребета. Този път огънят бе много по-слаб от предишния през септември и сега можеше да се различи характерна повторяемост: стреляха два пъти на ден — сутрин и по-късно следобед. Това се оказа удобен начин на действие за друзите, мнозина от които държаха минохвъргачка в задните дворове или в къщите си (те я измъкваха навън и бързо я подготвяха за стрелба). Изстрелваха няколко снаряда, преди да отидат на работа, и после отново следобед след завръщането си.

Осма бригада продължаваше да държи хребета. Но те наблюдаваха почти всяка нощ зловещата гледка на конвои с припаси за позициите на сирийската артилерия на планината Шуф.

Артилерийският обстрел на резиденцията на посланика в Ярзе и на Министерството на отбраната също се възобнови и отново беше по-слаб, което означаваше, че хората могат да си вършат работата повече или по-малко обичайно. Не можеше да се каже, че водят „нормален“ живот, но рискът от внезапна насилствена смърт бе много по-малък.

Скоро шиитите в западен Бейрут започнаха да устройват засади на хората, пътуващи по крайбрежното шосе — в което имаше ирония на съдбата, защото то се намираше на хвърлей разстояние от флота от двайсет и осем американски бойни кораба, включващ брониран кораб и два самолетоносача. Хората се избиваха едни други, палеха телата пред очите на екипажите на много кораби и нищо не можеше да се направи срещу това.

Въпреки че настоявах пред Танус да накара бригадата от ливанската армия, отговорна за района, да сложи край на това безчинство, нямаше особен резултат, защото бригадният командир и по-голямата част от състава на бригадата бяха шиити.

Флотът продължаваше ежедневните си разузнавателни полети над планината Шуф и долината Бекаа. Скоро започнаха да ги обстрелват с ракети СА–7 и 37-милиметрови зенитни оръдия.

Новата заплаха

Докато октомври бавно се влачеше, започнахме да получаваме разузнавателна информация за възможни атаки с коли бомби, като понякога дори ни съобщаваха марката и цвета на колата. В едно от тези съобщения се казваше, че сега се подготвя грандиозен терористичен акт, който ще разклати земята под краката на чуждестранните сили.

Един ливански разузнавач смяташе, че този акт може да бъде осъществен в някоя от многобройните морски пещери под Бейрут. Някои от тези пещери позволяваха навлизането на малки лодки и ООП вече ги бе използвала като складове за муниции по време на окупацията си на западен Бейрут.

На среща на Танус с командирите на многонационалните сили (които, разбира се, бяха дълбоко загрижени) се реши да се претърсят тунелите и да се използва оборудване за пробиване на кладенци и сеизмична екипировка за определяне дали някоя от пещерите минаваше под позициите на многонационалните сили. Сеизмичната екипировка беше доставена от Съединените щати и Европа; в Ливан вече имаше оборудване за пробиване на кладенци.

Претърсване на ливанския флот не откри нищо подозрително в известните пещери и сеизмичната екипировка и оборудването за пробиване на кладенци не успяха да открият неизвестни досега пещери.

По време на цялата тази дейност, разбира се, всички полагаха големи усилия за определяне вида на мишената и метода и времето на атаката.

В 6,30 часа сутринта в неделя на 23-ти октомври 1983 г. с Танус пиехме кафе в неговия кабинет в МО, обсъждайки обучението на ливанската армия и бъдещи планове за нейното дислоциране. В кабинета имаше голям стъклен прозорец с панорамен изглед към Бейрут.

БАМ!

Чухме страхотна експлозия. Малко след това ударната вълна разтресе сградата. Огромна черна колона пушек, увенчана с бял, бързо въртящ се пръстен от бял дим — подобно на ядрена експлозия — се надигаше бързо от район на около два километра от нас, близо до летището.

— Мили Боже — възкликна Танус, който беше ревностен християнин, — надявам се това да не са морските пехотинци!

Той скочи зад бюрото си.

— Да вървим. Трябва да стигнем дотам. Ще вземем колата ми — вместо военен автомобил — и ще караме направо през западен Бейрут до летището. Това е най-краткият път.

Преди да успеем да стигнем до колата — БАМ! — още една страхотна експлозия. И видяхме подобен облак да се издига над района, в който се намираше френският комплекс.

Експлозиите шокираха западен Бейрут. Докато летяхме през града с най-малко сто километра в час, хората вече бяха излезли по балконите и покривите на сградите, опитвайки се да разберат какво става.

Както се опасяваше Танус, базата на морските пехотинци беше атакувана с кола бомба. Когато пристигнахме, заварихме почти неописуемо опустошение. Никога не съм виждал нещо подобно. Навсякъде горяха огньове, виждаха се разкъсани човешки тела и сградите току-що се бяха сринали. Оцелелите изглеждаха напълно замаяни.

Когато взривът избухнал, полковник Джеракти работел в офиса си на около сто метра разстояние. Сега той правеше всичко възможно, за да въведе някакъв ред.

— Ще получиш всичко, от което имаш нужда — увери го Танус. — Ще докараме на помощ всички спешни екипи и аз веднага ще ти осигуря тежки строителни машини, за да вдигнем развалините над затрупаните хора.

Той бързо заповяда да се притече на помощ една от най-големите строителни компании в Бейрут с договор за разчистване на развалините от предишните сражения. Освен това нареди веднага на една от армейските си бригади да се прехвърли в района на летището за осигуряване сигурността на морските пехотинци.

Ние с Танус прекарахме не повече от десет минути сред останките от базата на морските пехотинци, преди да тръгнем за френския комплекс, отстоящ само на три километра, където заварихме подобно, но донякъде по-малко опустошение.

— Това беше кола бомба — докладва френският командир. — Имаме най-малко двайсет и пет убити. — Накрая броят им щеше да стигне петдесет и девет.

Танус предложи на французите същата помощ, която осигури на морските пехотинци, и заповяда на един батальон от ливанската армия да осигури района.

Върнахме се в базата на пехотинците. Двама часови, свидетели на атаката, вече бяха съобщили, че жълт камион „Мерцедес“ с размерите на боклукчийска кола преминал през заключените врати на портала и телените заграждения, разбил будката на часовите и се забил право във фоайето на четириетажната сграда, където спяха около 350 морски пехотинци. След като се озовал вътре, шофьорът детонирал бомбата, убивайки себе си и 241 пехотинци.

Беше ясно, че бомбите при пехотинците и французите бяха планирани да избухнат едновременно, но поради някаква причина имаше 2–3 минути интервал между тях. По-късно съдебномедицински експерти от ФБР заключиха, че бомбата в казармата на морските пехотинци е съдържала еквивалента на пет и половина тона тротил. Тя изкопа два и половина метров кратер през двайсетсантиметровия укрепен бетонен под. Сега една от най-здравите сгради в Бейрут беше срината до купчина строителни отпадъци; дебелата стоманена арматура в бетона бе прерязана сякаш бе от сламки.

След минути разузнавателната общност в града прихвана следното неадресирано съобщение:

— Успяхме да извършим този грандиозен акт, като накарахме земята да се разтрепери под краката на неверниците. Междувременно заловихме и един армейски бригаден генерал, както и шефа на централата на ЦРУ (Бил Бъкли).

Слава Богу, това не беше вярно, но бе първият сигнал, че ние с Бил сме в „списъка на мишените“.

По-късно същия следобед неизвестна досега група, наричаща се „Ислямски джихад“ („Ислямска свещена война“) — група фанатици, подкрепена от „Хизбула“ (както научихме след това), предаде следното съобщение по телефона на един вестник в Бейрут:

На следващия ден плакати със снимки на двамата „мъченици“ шофьори на камиони бяха разлепени из южните шиитски предградия на Бейрут.

Скоро връзката с „Хизбула“ започна да става ясна: според ливанското разузнаване шофьорите самоубийци били благословени от шейх Фадлала, духовния лидер на „Хизбула“, преди да потеглят за самоубийствените си мисии. И след два дни научихме, че прехванатите съобщения са били от иранското външно министерство до Мохамед Мохташамипур, иранския посланик в Дамаск, с настояване за голяма атака срещу американците. Научихме също, че Хосеин Шейхолислам, главният ирански терорист, се бе регистрирал в хотел „Шератон“ в Дамаск. Напуснал хотела на 22-ри октомври, в дени преди нападението. Ливанските разузнавачи съобщиха, че иранското посолство в Дамаск е било евакуирано рано в неделя сутринта, малко преди атентатите.

След две седмици млада жена върху натоварено с експлозиви муле влезе в израелски преден пост в периферията на южната буферна зона и се взриви, убивайки петнайсет израелци. Малко след това плакат със снимката й се появи в Бейрут, Дамаск и Техеран до тези на двамата самоубийци шофьори.

Четирите бомбени атентата — срещу посолството на Съединените щати, казармата на американските морски пехотинци, френския център и инцидента с мулето — бяха достатъчно доказателство, че Съединените щати не са подготвени да се справят с тази форма на терористична война. Нито пък разузнавателната ни общност притежаваше способността да прониква във фанатични, основани на религията организации, за да осигури адекватно предупреждение на американските сили и управления по света. По такъв начин бе невъзможно да се предприемат защитни мерки или изпреварващи действия.

Съединените щати и Франция започнаха планирано отмъщение заради атентатите с камионите, като извършиха въздушни удари срещу щаба на „Хизбула“ в Ливан, разположен в казармите на Шейх Абдула в Баалбек. Двете държави се опитаха да координират ударите си, така че да се случат едновременно на 16-ти ноември, но това не можа да се осъществи.

Французите излетяха от бойната си флотилия съгласно плана на 16-ти ноември следобед, но мисията им се провали. Разузнавателни снимки разкриха, че ударите им напълно са пропуснали казармите. Атаката на Съединените щати не се осъществи до 4-ти декември.

Джери Тътъл, командващ военноморските сили на Съединените щати в района, предпочете началото на атаката да бъде по обяд, когато слънцето грее точно отгоре и пилотите му могат да видят по-ясно местата на радарите на артилерийските позиции на сирийците, които бяха неговите цели (одобрени от СНЩ). Но поради политически причини СНЩ предпочете ранна сутрешна атака около 7,30 ч. на 4-ти декември. Или имаше объркване на разликата във времето между Вашингтон и Ливан и/или заповедта беше изкривена по дългата командна верига между Вашингтон и Тътъл, но генерал Лоусън, сега новият заместник-главнокомандващ на Европейското командване на Съединените щати, получи по телефона в 5,33 ч. сутринта на 4-ти декември заповед ударите да бъдат нанесени в 7,30 ч. сутринта.

Когато събудиха Тътъл, той вече изоставаше с пет часа от графика. Самолетите не бяха натоварени с бомби и пилотите трябваше да летят точно срещу изгряващото слънце.

Излетяха двайсет и три самолета на военноморските сили A–6S и A–7S. Веднага след навлизането им в района на планината Шуф по посока на Баалбек започнаха да ги обстрелват с ракети земя-въздух. Бяха улучени два самолета с един убит пилот, като неговият бомбардир бе пленен от сирийците. Колкото до френските удари, от тях имаше малко полза: бяха унищожени позициите на две оръдия и повредено едно радарно място. След седмица те действаха отново.

Усилия за разрешаване на кризата

Усилията за намиране разрешение на катастрофата в Ливан продължаваха на два фронта.

Вътре в Ливан генерал Танус продължаваше героичните си усилия за изграждане на армията и осигуряване на стабилност в контролираните от правителството райони — по това време се смятаха за стабилни само части от Бейрут и хребетът на юг, който се издигаше над столицата. Същевременно посланик Бартоломю работеше с лидерите на фракциите за постигане на споразумение за поделяне на властта, което да бъде приемливо за президента Джемайел и всички останали страни.

Извън Ливан новият специален пратеник на президента Рейгън посланик Доналд Ръмсфелд посещаваше лидерите на умерените арабски държави в югозападна Азия, търсейки едновременно подкрепа и предложения, които можеха да доведат до мир в Ливан. Той посещаваше поне един път месечно Сирия, Йордания, Саудитска Арабия, Египет, Обединените арабски емирства, Оман, Кувейт, Катар, Алжир, Мароко, Тунис и дори Ирак (Съединените щати подкрепяха Ирак в тогава продължаващата война с Иран). Тези усилия създадоха консенсус за мир сред всички, освен една държава. Беше трагично, че единственото изключение — Сирия, можеше да упражни ефективно вето. Стана очевидно, че Асад иска многонационалните сили да напуснат Бейрут, за да постигне собствените си политически цели в Ливан.

— Ливан винаги е бил част от Сирия — заяви той веднъж. — Четете Библията си.

Никога не съм виждал по-посветен на мисията си човек от посланик Ръмсфелд, но успехът просто не идваше. Съществуваха прекалено много фактори, върху които той не можеше да влияе — особено Сирия, двете или трите големи фракции, които Сирия контролираше, и подкрепяната от Иран „Хизбула“ с новата си форма на терористична война.

Времето, което прекарах с посланик Ръмсфелд, както и прекараното време с Бъд Макфарлан, се оказа много полезно за мен. То ми даде възможност да се запозная с ключовото ръководство на съвременните арабски държави и успях да използвам ефективно този опит при следващото си назначение като командир на Обединеното командване за специални операции.

Подкрепата на Съединените щати за политиката на ливанската администрация бързо се топеше както в Конгреса, така и в Пентагона.

СНЩ така и не подкрепи повторното влизане на морските пехотинци в Ливан през 1982 година. За съвета ситуацията беше патова, макар да не искаше да остане впечатлението, че изоставят съюзник с „прекратяване на действията и бягство“. По време на процеса на вземане на решение те дадоха този съвет на цивилното ръководство. И както винаги, след вземане на решението, просто козируваха и изпълняваха.

Още преди атаката срещу морските пехотинци през октомври Конгресът с голяма неохота даде разрешение за продължаване престоя на морската пехота в Бейрут за още осемнайсет месеца, но само ако администрацията не се опита да разшири ролята им, да ги предислоцира или по някакъв друг начин да промени мисията им без одобрението на Конгреса. Когато Конгресът поднови работата си през януари 1984 г., мнозинството на демократите оказа натиск за приемане на резолюция за изтегляне на морските пехотинци. Но заради нашите съюзници и собственото ни самоуважение президентът Рейгън отхвърли този курс на действие. В седмичното си радиообръщение на 4-ти февруари 1984 г. той продължи да твърди (с оптимизъм), че „усилията ни да укрепим ливанската армия се увенчават със сигурен и непрекъснат напредък“.

По същото време — януари 1984 г. — шиитските молли и Набих Бери (несъмнено подтикнати от Асад) разработиха план за постигане на разпад на ливанската армия, която сега се състоеше от 60 на сто мюсюлмани. В очите на Бери и моллите армията се използваше от Джемайел, за да държи на власт християнското малцинство. Сега те призоваха шиитите в армията да спрат да действат като пионки на християните, да хвърлят оръжие и да се приберат в казармите.

Командирът на предимно шиитската ливанска 6-та бригада, който поддържаше мира в западен Бейрут, незабавно се поддаде на призива, като изтегли войските си от града и ги върна в казармите. Мюсюлманската милиция бързо превзе освободените от тях улици. Същевременно моллите започнаха да призовават от минаретата шиитските войници да се върнат в казармите си и никога вече да не се бият за правителство, което не представлява техните интереси.

Скоро след това заместник-командирът генерал-майор Хаким премина на страната на друзката НСП в планината Шуф.

Вечерта след измяната му един батальонен командир от ливанската армия, действащ на юг от Бейрут, взе на разузнаване трима от лейтенантите си християни. Те вече не се върнаха. На другата сутрин патрулът, изпратен да открие батальонния командир, намери тримата лейтенанти с прерязани гърла — и никакъв батальонен командир; той беше дезертирал. По-късно в окопите им бяха намерени още двама войници християни също с прерязани гърла.

Същия ден шиитската милиция започна да обстрелва с картечници дома на лоялния на правителството бригаден генерал шиит Абас Хамдан. Хамдан, който беше в Министерство на отбраната, върна семейството си на безопасно място в родината на жена му Франция, но сам остана в Бейрут, докато накрая Танус го убеди да се присъедини към семейството си, защото шансовете му за оцеляване в Ливан бяха равни на нула.

Само за няколко дни подразделенията на ливанската армия, които се сражаваха толкова добре и сплотено в продължение на месеци, загубиха доверие едно към друго и започна разцепление; отделните подразделения избягаха при различни фракционни милиции. Старата „зелена линия“ на Бейрут улицата, служеща за демаркационна линия между християни и мюсюлмани — отново се превърна във фронтова линия. Убийствата отново станаха ежедневие.

В началото на февруари посолството започна да евакуира цивилните американци.

Оставаше една голяма въпросителна: какво да се прави с морските пехотинци в Бейрут? След атаката те получиха подкрепления и продължаваха да изпълняват мисията си.

Седмица след като посолството започна евакуацията си, Групата за планиране на националната сигурност, оглавявана от вицепрезидента Джордж Буш, заключи, че е време да се изтеглят морските пехотинци. Президентът Рейгън с неохота се съгласи с препоръката.

Задачата да се информира Амин Джемайел за това решение се падна на посланик Ръмсфелд, който само преди седмица го бе уверил, че Съединените щати ще продължат да подкрепят ливанското правителство.

По-късно Ръмсфелд ми каза, че това вероятно е било най-трудното нещо, което някога е правил.

Посланик Ръмсфелд и Бартоломю съобщиха новината на Джемайел в неговия оперативен център в подземието на президентския дворец — горните етажи отдавна бяха унищожени от артилерийски огън.

Новината порази Джемайел. Макар да го увериха, че програмата в помощ на ливанската армия ще продължи в предвидимото бъдеще, той разбираемо се почувства „прелъстен и изоставен“ и безпомощен да предприеме каквото и да било.

По-късно не по-малко сразеният генерал Танус ми каза, опитвайки се да звучи оптимистично:

— Ще събера останките от ливанската армия и ще продължа да се бия за това, което вярвам, че е полезно за Ливан. Може да се наложи да направим някои отстъпки пред Сирия, но докато заемам този пост, ще продължа да правя всичко по силите си, за да постигна мир в Ливан.

На другия ден, докато „Ню Джърси“ стреляше с 16-инчовите си оръдия по сирийските артилерийски позиции на планината Шуф, морските пехотинци започнаха да се изтеглят на корабите си. В продължение на девет часа бронираният кораб изстреля 288 деветстотинкилограмови 16-инчови снаряда.

Последният морски пехотинец напусна плажа по обяд на 26-ти февруари. На кратка церемония за предаване на летището на ливанската армия, докато пехотинците сваляха американския флаг, командващият ливански офицер грабна знамето на страната си и го връчи на морските пехотинци.

— Добре, можете да вземете и нашия флаг — каза той. След това помоли пехотинците да го върнат с хеликоптер до Министерството на отбраната; той беше християнин и не можеше да премине през мюсюлманските контролни пунктове. След като го оставиха, последната група пехотинци продължи към корабите.

След минути шиитската милиция „Амал“ започна да окупира техните празни позиции и да установява контрол над летището.

Сраженията между фракциите продължаваха, правейки ситуацията още по-опасна за оставащите американци. Сега единственото полубезопасно място за американците беше откъм християнската страна на „зелената линия“ в източен Бейрут. Понеже вече не можеха да пресичат линията, те бяха откъснати от летището, което означаваше, че група армейски хеликоптери трябваше да бъде изпратена в Кипър, за да превозва посланик Бартоломю и останалите военни до Кипър за осъществяване на връзка с други места.

Оставащите офицери мюсюлмани в щаба на Танус скоро се озоваха в положението на мишени на собствените си фракции. Макар повечето да заплатиха с живота си за своята лоялност, неколцина като Хаким успяха да избягат в други страни.

Когато се разпространи мълвата за прерязаните гърла, недоверието сред останалите войници нарасна още повече и само за няколко дни армията, сражавала се толкова добре, започна да се разцепва по фракционен признак.

По време на разцеплението те не се сражаваха един с друг. Просто се измъкваха с оръжията си и се връщаха в собствените си етнически анклави. Шиитите отидоха в западен Бейрут и в долината Бекаа, друзите се върнаха обратно в планините, а християните — в източен Бейрут.

Загубите на 8-ма бригада бяха бързо попълнени с християни и тя продължи да държи хребета при Сук ал Гарб. Танус, нямайки друг избор, бързо реорганизира армията, за да компенсира загубите, но сега тя беше една „християнска сила“ с много по-малко възможности, оперираща главно от източен Бейрут и защитаваща християнските анклави, хребета при Сук ал Гарб, Ярзе и седалището на правителството.

Асад използва възможността да вкара редовни подразделения от сирийската армия за установяване на контрол над североизточния сектор от Ливан и всички главни пътища на север и на изток. Сега с израелците, контролиращи буферната зона на юг, всичко, което остана под контрола на ливанското правителство, беше анклавът на Бейрут, но дори той се контролираше предимно от „Амал“, която играеше по свирката на Асад. Щом генералите му установиха контрол над всички търговски пътища — напълниха джобовете си, — Асад започна да поставя условия за реорганизация на правителството.

Разбира се, Танус трябваше да бъде сменен. Когато настъпи времето за това, той напусна командването на въоръжените сили с уважение, достойнство и гордост и тихо се върна във фабриката си за цимент в източен Бейрут. Но остана лоялен към Ливан и неговите въоръжени сили. Последното, което чух за него, е, че все още провежда офицерски курсове по тактика за напреднали в класна стая, построена в градината зад къщата му — инициатива, предприета в началните фази на преизграждането на армията с цел подобряване тактическите умения на бойните офицери от средния ешелон.

Нова форма на тероризъм

Доволна от успехите си с атентатите, „Ислямски джихад“ увеличи залозите още повече с въвеждането на нова форма на тероризъм — „вземане на заложници“.

Първият американец беше взет за заложник на 10-ти февруари 1984 година. По времето на отвличането на самолета на ТУА по полет 847, четиринайсет месеца по-късно, вече бяха отвлечени седем американци. Разбира се, отвличането не е нова идея и отдавна се практикуваше в Ливан: в началото на 80-те години повече от 5 000 души от всички страни бяха отвлечени заради откуп. Но новата тактика на „Ислямски джихад“ целеше единствено политически натиск, което бе нещо много различно. Първоначалната им мотивация беше да пленят група американци, които да се използват като разменна монета пред правителството на Кувейт, след като кувейтците арестуваха седемнайсет подкрепяни от Иран терористи, отговорни за серия самоубийствени атентати през декември 1983 г. срещу шест мишени в Кувейт, при които бяха убити пет души и ранени осемдесет и шест. Един от арестуваните в Кувейт беше зет на най-страшния шиитски терорист в Ливан Имад Мугниа, известен като „полицаят“. Мугниа бе главорезът, отговорен за серията отвличания на заложници от „Ислямски джихад“.

На 10-ти февруари 1984 г., в деня преди започването на процеса срещу седемнайсетте терористи в Кувейт, бе отвлечен първият американец, Франк Реджиър, професор в Американския университет в Бейрут. Вторият беше Джереми Левин, репортер от „Кейбъл Нюз Нетуърк“, отвлечен на 7-ми март. Третият бе Уилям Бъкли, шеф на централата на ЦРУ в Бейрут, отвлечен на 16-ти март.

Тук трябва да добавя една лична забележка: съобщението, твърдящо, че Бъкли и аз сме били убити с морските пехотинци, би трябвало да послужи като предупреждение към него. Разговарях с Бъкли за неговата уязвимост веднага щом научихме за това. Въпреки че самият аз се мъчех да оцелявам от първия ден на престоя си в Ливан и го посъветвах да се държи по същия начин, той се отнесе с пренебрежение към опасността.

— Разполагам с много добра разузнавателна мрежа — заяви ми Бъкли. — Мисля, че съм в безопасност. — Той остана в апартамента си и всеки ден отиваше на работа по един и същи маршрут. Колкото до мен, аз проверявах колата си за бомби преди да потегля, сменях по възможност маршрутите си и когато не бях в МО с Танус, се местех всяка втора или трета нощ на различни места.

Понякога лошите хора вършат добри дела. Така шиитската милиция, която не изпитваше особено приятелски чувства към нас, но още по-малко такива към „Ислямски джихад“, откри и спаси Франк Реджиър на 15-ти април 1984 година. Но местонахождението на останалите заложници остана неизвестно и изминаха десет месеца до 14-ти февруари 1985 г. до появата на втори заложник — Джереми Левин избяга от казармите на Шейх Абдула в Баалбек и успя да стигне до сирийски контролен пункт на около два километра разстояние. Той беше отведен в Дамаск и предаден на американския посланик.

През тези месеци на пленничество Мугниа от време на време принуждаваше заложниците да четат заявления с цел освобождаване на седемнайсетте терористи от затвора в Кувейт. Заявленията бяха заснети на видео и излъчвани по телевизията.

Когато това не даде резултат, Мугниа и неговите приятели терористи от „Хизбула“ отвлякоха кувейтски пътнически самолет, летящ за Иран. Това също не успя да трогне кувейтците. Отвличането на Бъкли се превърна в основна грижа за ЦРУ. Малко след пленяването му неговите агенти или изчезнаха, или бяха убити. Разбра се, че похитителите му са го измъчвали, за да разкрие изградената от него мрежа от агенти — източник на по-голямата част от информацията ни за различните фракции в Бейрут. Смяташе се, че хората от „Джихад“ накрая са го убили. Съединените щати отново загубиха основните си източници на разузнавателна информация в Бейрут, което правеше живота на останалите там американци още по-опасен.

Напуснах Бейрут в края на май 1984 г. и се върнах в Съединените щати за назначение в Пентагона. Сбогуването с генерал Танус, посланик Бартоломю и посланик Ръмсфелд41 беше едно от най-тежките предизвикателства, пред които се бях изправял. Уважавах ги за неуморните им усилия да постигнат мир за Бейрут — но това просто не бе писано да се случи. Колкото до мен, не исках да заминавам. Въпреки че това беше професионално полезно преживяване и научих много неща за цял живот, то същевременно бе първото предизвикателство във военната ми кариера, с което не успях да се справя докрай.

Докато стоях на върха на хълма на хеликоптерната площадка, чакайки пристигането на един Блекхоук от Кипър, мислите и молитвите ми бяха с тези, които оставях зад себе си.

До октомври 1985 г., когато бяха освободени заложниците от отвлечения самолет на ТУА по полет 847 в Дамаск, Мугниа бе отвлякъл и държеше като заложници девет американци. Но от тях оставаха само шестима: Бил Бъкли беше мъртъв; Реджиър бе освободен от шиитската милиция; Джереми Левин избяга при сирийците. Оставащите шестима заложници живееха в плен повече от година и половина — много дълго време.

Ние отчаяно искахме да ги освободим.

Когато напуснах Бейрут, никога не си представях, че ще се върна отново. Но през септември 1985 г. се озовах с екип за специални операции в място в източно Средиземно море, готов за опит за спасяване на заложниците. Разполагахме с разузнавателна информация, че е възможно освобождаването на всички заложници. Имах заповед да организирам тяхното прибиране и тайно връщане в Съединените щати. Бяхме готови и за спасителна операция в случай, че нещо се объркаше.

Не знаехме къде ще бъде мястото на освобождаване, освен че щеше да е някъде в околностите на Американския университет в Западен Бейрут.

В полунощ на 14-ти септември 1985 г. улиците около Американския университет бяха пусти. Една кола спря, задната врата се отвори и от нея слезе мъж, облечен в анцуг. Колата бързо потегли. Един от нашите оператори прибра мъжа, закара го до предварително определено място на плажа, изпрати нужния кодов сигнал, след което хеликоптер вдигна и двамата и ги закара до самолетоносач отвъд хоризонта. Когато хеликоптерът кацна, операторът от специалните сили обяви:

— Това е преподобният Уиър.

Преподобният Бенджамин Уиър, американски мисионер, бе държан в плен от мюсюлмански шиити в продължение на шестнайсет месеца. Нахраниха Уиър с гореща храна в адмиралската столова и после го заведоха в корабната болница, където го подложиха на пълен медицински преглед (той беше в учудващо добра форма предвид изтърпените премеждия). Уиър остана на кораба следващите три дни, докато ние чакахме освобождаването на още заложници.

Когато го прибрахме, той носеше бележки от други заложници до семействата им и лично послание от похитителите си до президента Рейгън. Ние не се запознахме с никое от тези съобщения.

След три дни споразумението за освобождаването на останалите заложници не се осъществи и ни наредиха да върнем преподобния Уиър в Съединените щати. Преподобният Уиър, облечен в авиационен костюм, отлетя до едно друго място, където самолет С–141 го чакаше за връщането му във военновъздушната база „Андрюс“.

Няколко месеца след това разузнаването откри сградата в западен Бейрут, в която държаха заложниците, и я описа достатъчно подробно, за да можем да намерим подобна сграда в Съединените щати. Ние променихме тази сграда така, че вътрешността й да прилича на другата в Бейрут и спасителен екип репетира мисията, като в западен Бейрут бе създадена инфраструктура в подкрепа на операцията.

После се случи катастрофата.

Две седмици преди планираното начало на спасителния опит „Хизбула“ разкри един от агентите с достъп до сградата; той беше изтезаван и убит. Но преди да умре, агентът издаде имената на останалите участващи агенти, които също бяха убити. Тогава предположихме, че заложниците ще бъдат разпръснати на различни места и спасителният опит бе отменен. Никога вече нямаше достатъчно надеждна разузнавателна информация в подкрепа на евентуален спасителен опит, но накрая заложниците бяха освободени.

Тъй като за щастие повечето американци не познават такова анархистично насилие, съотечествениците ми, изглежда, трудно схващаха сложните и взаимно свързани фактори, довели до фракционната война и накрая до разрушаването на Бейрут. Тази история може би ще помогне за разбирането на това:

През декември 1983 г. с приближаване на края на назначението на полковник Тим Финтел като шеф на Бюрото за военно сътрудничество, генерал Танус организира прощална церемония, включваща награждаването му с ливански медал от името на президента Джемайел.

Спорадичният артилерийски огън правеше опасно провеждането на церемонията на открито и затова Танус реши тя да се проведе в офицерския клуб на последния етаж в Министерството на отбраната с панорамен изглед към града. Бяха поканени само главните щабни офицери и бригадните командири със съпругите им, но не се очакваше жените да присъстват заради риска.

Изненадах се, когато видях, че две съпруги християнки са пренебрегнали опасността.

Не ги бях срещал никога преди, но веднага щом влязоха в стаята, те се запътиха право към мен. Без дори да се представят, едната доближи лице близо до моето:

— Защо не направите нещо за тази артилерия, която убива децата ни? — направо извика тя. — Разполагате с всички тези кораби в морето, включително със самолетоносачи. Бомбардирайте диваците, които ни унищожават.

— Не можем да направим това — отговорих аз. — Хората, които стрелят и бомбардират с артилерия, също са ливански граждани. Това е ливански проблем и трябва да бъде разрешен от ливанците.

Те ме изгледаха с пламнали очи.

— Те не са ливански граждани! — заяви едната. — Те са нищо! Дори нямат душа.

— Ние учим децата си, че те се раждат с малка черна опашка — каза другата. — И че техен дълг е да ги убиват, да им свалят панталоните и да им отрежат опашката!

Раните на Ливан са дълбоки. За излизането от тази агония може да потрябват толкова поколения, колкото са били нужни, за да се стигне до нея.

Два дни след тази церемония Министерството на отбраната беше ударено с артилерийски бараж, който унищожи офицерския клуб.

След по-малко от две години пътувах към Сицилия, за да се справя с друг инцидент със заложници, този път на борда на кораба „Акиле Лауро“…