Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

2,00 ч., 11-ти август 1944 г., централна Франция

Самотен, нисколетящ британски бомбардировач „Стърлинг“ кръжеше над окупирания от германците департамент Корез, на юг от Лоара в Централния масив. Самолетът излетя преди три часа от една база в Англия и се присъедини към потока бомбардировачи „Стърлинг“ и „Халифакс“, които летяха към Германия. Над Франция той имитира прекъсване на полета, измъкна се от потока самолети и се насочи на запад към Англия, като през цялото време намаляваше височината. Когато се озова достатъчно ниско, за да бъде невидим за германските радари, направи нов завой и този път пое на югоизток.

Точно този стърлинг не беше екипиран с бомби. В тесния му фюзелаж се намираха плътно наблъскани десет мъже, разузнавателен екип от френските специални военновъздушни сили (СВВС), снабдени с парашути и торби с багаж, и тричленен екип „Джедбърг“ от Бюрото на стратегическите служби (БСС) с кодово име екип „Джеймс“. Разузнавачите от СВВС се командваха от капитан Вотие. Екипът „Джеймс“ се състоеше от американския лейтенант Джак Синглауб, американския сержант Тони Дено и един лейтенант от френската армия, чийто псевдоним беше Доминик Леб.

Синглауб, командирът на екипа, бе калифорниец, дошъл в БСС от 515-ти парашутен пехотен полк във Форт Бенинг, Джорджия (той имаше и квалификация за работа с експлозиви, която получи след счупване на глезен, когато трябваше да се занимава с нещо полезно).

Дено представляваше огнено кълбо от калибъра на Синатра. Беше от Грийн Бей, Уисконсин, и наистина обичаше да скача от самолети през нощта и след това да се промъква из вражеската територия. Той беше радист и същевременно много точен стрелец.

Французинът бе аристократ от Бретон с истинско име Жак льо Бел дьо Пенгили. Тъй като репресиите на нацистите срещу семействата на офицерите от „Свободна Франция“ бяха широко разпространени, офицерите от френската съпротива често криеха истинската си самоличност. Жак (Доминик) беше необходим член на екипа. Разбира се, френският му език бе много по-гладък от този на американците, но което бе още по-важно, той познаваше много по-добре от Синглауб тънкостите на френската политическа сцена. „Свободна Франция“ бяха яростно разделени на съперничещи си фракции, като всички се надяваха да ръководят нацията след войната — с монархистите в крайно дясното пространство, комунистите крайно вляво и последователите на генерал Дьо Гол в центъра. Със забележителното изключение на комунистите, фракциите не намесваха различията си в борбата с нацистите. Комунистите не по-малко от другите искаха да изритат нацистите от страната, но бяха не по-малко заинтересовани да постигнат такава държава след войната, която би била в полза на тяхната кауза. Те сътрудничеха с останалите, когато им изнасяше. Жак беше голист.

Синглауб бе затиснат до вратата на пилотската кабина, присвит под тежестта на парашута си. Въпреки че Доминик и Дено бяха наблизо (прегърбени по подобен начин), те не разговаряха. Ревът на двигателите и воят на въздушната струя правеха разговора невъзможен. Всички носеха британски камуфлажни комбинезони и парашутни шлемове. На гърдите на Синглауб висеше брезентова чанта с шифри и сто хиляди френски франка. Бедрото му потупваше друга чанта с допълнителни муниции и гранати. Той беше въоръжен с испански 9-милиметров пистолет „Лама“, избран заради сравнително широкото разпространение на 9-милиметрови муниции в окупирана Европа.

Тонът на двигателите се промени и самолетът намали скоростта си.

Отзад претръпналите, добре обучени разузнавачи от СВВС се събраха около правоъгълна дупка на пода на самолета — люка за скачане или „дупката на Джо“, както я наричаха. Скоро започнаха да падат един по един през дупката. После един член на екипажа блъсна торбите им с багаж след тях.

Дойде ред на екип „Джеймс“.

Тръгнаха назад към тъмния четириъгълник, от който се чуваше свистенето на въздуха.

— Остават около три минути — извика в ухото на Синглауб диспечерът от Кралските военновъздушни сили.

Закачиха фиксираните си въжета. После всеки провери закопчалките на колегите си и отново огледа своята собствена. Когато погледна надолу през дупката, Синглауб едва различаваше тъмните масиви на горите и по-светлите петна на нивите. Не се виждаха светлини, пътища се виеха тук-там.

Три оранжеви сигнални ракети осветиха долу нощта. Това беше сигналът на маките4 в зоната за скачане. Синглауб знаеше, че контрольор на маките изпраща с фенерче предварително уговорено кодирано съобщение на пилота. Ако съобщението беше благоприятно, щяха да скочат през дупката преди да успеят да си поемат дъх.

— Скачайте! — извика диспечерът и потупа шлема на Синглауб. Младият лейтенант пропадна с краката напред в тъмнината от 250 метра височина над земята с прибрани глезени и колене и здраво притиснати длани до вълнените панталони. За момент тялото му просвистя надолу в мрака, после парашутът се отвори с до болка познатото му плющене. (За разлика от американските парашути, които се отваряха в момента, в който фиксираното въже се опъваше, и можеха лесно да засекат, британските не се отваряха, докато всички въжета не се опънат, което бе много по-безопасна система. От друга страна, американските парашутисти носеха на гърдите си малък резервен парашут; британците не разполагаха с такъв. Ако парашутът им засечеше, с тях бе свършено.)

Синглауб погледна нагоре, за да провери купола на парашута си, и забеляза още два купола около себе си — Доминик и Дено. Зад тях се отвориха още четири по-малки купола — торбите е багажа им.

Той беше тренирал дълго и упорито за този момент.

Всичко започна в едно октомврийско утро на 1943 година в столицата Вашингтон, в един кабинет в сградата на Арсенала. Озова се там, след като откликна на призив за говорещи чужди езици доброволци, готови за опасни мисии зад вражеските линии (той говореше задоволителен френски). Военните, издали призива, бяха БСС — Бюро на стратегическите служби, — за което Синглауб знаеше много малко, освен че се занимава с тайни разузнавателни и саботажни операции в чужбина и се командва от легендарния генерал „Дивия Бил“ Донован. Всичко това допадаше на Синглауб.

След изморително интервю стана ясно, че той е подходящ за нуждите на БСС, и му заповядаха да се яви на другата сутрин на паркинга на щаба за транспортиране до Конгресния клуб извън града. Името не беше шега. По едно време конгресмените наистина ходеха там да пийнат и поиграят голф, но войната превърна мястото в лагер за обучение на БСС. Но клубът все още пазеше луксозните си екстри: кристални полилеи, кожени кресла, маслени платна в скъпи рамки, добър порцелан.

Фактически обучението в Конгресния клуб не изглеждаше несвойствено за обикновения доброволец в БСС. Преди Франклин Рузвелт да го избере за командир на новата си разузнавателна организация, Донован беше адвокат на Уолстрийт с онзи вид елитарни връзки от Бръшляновата лига5, които бяха често явление по онова време. Беше съвсем естествено той да изгради своето БСС с хора от същото привилегировано, многобройно клубно семейство. Повечето старши офицери бяха получили образование в Бръшляновата лига — обществено значими професии, както и мнозина от присъстващите на обучението по ориентация с Джак Синглауб в онова октомврийско утро. Но за огромно негово облекчение той видя там не само обществения елит. Присъстваха и калени лейтенанти летци, дошли от Бюрото на гражданските служби (БГС) или от Корпуса за обучение на запасни офицери (КОЗО) — като Синглауб, след като войната бе прекъснала неговата колежанска кариера.

Полковникът, който ги посрещна, веднага обясни какво ги чака:

— Доведени сте тук — каза той, — за да преценим дали сте подходящи за военна служба в бойни условия с групи от съпротивата в окупирани от врага райони… Говоря за партизанска война, шпионаж и саботаж. Разбира се, никой не се съмнява в куража ви, но ще трябва да докажете, че притежавате необходимите качества за операция, която никога преди не е извършвана в планирания от нас мащаб.

— Партизаните се придвижват бързо, действат главно през нощта, а после се разпръсват из местността и се събират след километри. Уменията, необходими на такъв партизански командир, са същите като тези, демонстрирани от най-добрите командоси и скаути.

Когато чу това, Синглауб се зарадва. Той винаги бе харесвал спорта на открито — лов, риболов, живот в палатка — повече от организацията на игралното поле и груповите спортове. В гимназията и в колежа винаги използваше свободното си време за преходи из високите планини. Чувстваше се щастлив в горите и сред пустошта.

— Ние не търсим индивидуални герои — приключи полковникът, — въпреки че смелостта ви наистина ще бъде проверена през следващите седмици. Трябват ни зрели офицери, които могат да обучат бързо и ефективно партизански отряди в чужбина и след това авторитетно да ги командват. Ако вашият потенциал не ни задоволи напълно, ще бъдете изпратени на редовна военна служба.

През следващите седмици Синглауб и колегите му научиха и бяха изпробвани в основните умения на партизанската война — как да се промъкват незабелязано през нощта (през буренясали полета, били някога добре поддържани ниви); как да изваждат от строя цели като железопътни възли, електрически трансформатори, караулни постове и мостове. Но най-важното бе проверката на психологическата им издръжливост. Зад фронтовата линия можеха да разчитат само на себе си. До каква степен щяха да запазят хладнокръвие? Как щяха да преодоляват неизбежните кризи и провали? Можеха ли да се справят с хора, които са некомпетентни, прекалено агресивни или откачени?

За тази цел в екипите нарочно бяха включени провокатори от обучаващия персонал, които да провалят усилията им. За крайната оценка на екипа често беше по-важно как се справя с този проблем, отколкото умението, с което поставяше учебни експлозиви на железопътни траверси.

След като успешно преодоляха тези трудности, кандидатите за БСС бяха изпратени в така наречената зона Б–1. Навремето тя беше скаутски лагер в западен Мериленд, а по-късно хижата на Франклин Делано Рузвелт „Шангри-ла“. След войната бе превърната в президентска резиденция, наречена сега Кемп Дейвид.

Тук обучението се съсредоточи върху тънкостите на занаята и особено върху ръкопашния бой.

В тази област разполагаха с може би най-добрия инструктор на света, британския майор Уилям Феърбеърн, изобретател на световноизвестния двуостър боен нож „Феърбеърн“ (предпочитаното оръжие на командосите за близък бой) и автор на курса за обучение в ръкопашен бой на командосите. Философията на Феърбеърн беше проста: обучаваш се в продължение на месеци с широк спектър оръжия на съюзниците и врага, докато се научиш да си служиш с тях така инстинктивно, както елитен бейзболен играч замахва с бухалката.

И така те се занимаваха с това от ранно утро до късна вечер — без да споменаваме сутрешните кросове, преодоляването на лабиринти и опасни препятствия, нощното пълзене през студени, прогизнали от дъжда гори за залагане на учебни експлозиви или часовете по обучение в шифроване и нелегални радиопроцедури.

През декември Синглауб отплава за Англия на „Куин Елизабет“. Там обучението му продължи под ръководството на Британското бюро за специални операции (ББСО), организацията, която командваше всички британски специални бойни групи. ББСО поддържаше тайни места за обучение по света, както и ескадрони от парашутисти и разузнавателни самолети, бързоходни моторни лодки и подводници; то поддържаше екипи от достатъчно фалшификатори и картографи, за да осигурят работа на няколко компании джеймсбондовци. Шпионски и саботажни екипи на ББСО работеха от известно време в окупирана Европа, но сега разузнавателни екипи на БСС бяха изпратени във Франция и се присъединиха към тайните усилия. Скоро на екипите на БСС щеше да бъде възложена много по-голяма роля.

Обучението в Англия бе не по-малко трудно от това във Вирджиния и Мериленд. Отначало се фокусираха върху скоковете с парашут и упражнения по стрелба; все повече се наблягаше на реални ситуации, с които екипите можеха да се сблъскат — нелегални операции и измислени автобиографии. Провалилите се на тези тестове мъже бяха изпратени обратно в редовните части.

След известно време се оформиха екипи от по трима души — американски или британски офицер, негов френски колега и мобилизиран радист. Тези екипи трябваше да бъдат спуснати с парашути в окупирана Франция, където щяха да помогнат за организацията, обучението и ръководството на съпротивителните отряди на маките в подкрепа на нахлуването на съюзниците. Очакваше се дотогава войските на маките да наброяват десетки хиляди души и окупационната нацистка армия да се окаже атакувана на два фронта — американци, британци и канадци, настъпващи на запад от Нормандия, и маките, вгорчаващи живота на германците в собствения им тил.

За да се сведат до минимум репресиите на нацистите срещу цивилни граждани, бе необходимо офанзивата на маките да почака, докато започне нахлуването на съюзниците. И тогава целите и разчетите на маките във времето трябваше да бъдат координирани с общите цели на съюзниците. Това щеше да изисква значителна психологическа, политическа и военна проницателност — в една жестоко стресираща и много рискована обстановка.

Операцията беше наречена „Джедбърг“ на името на един замък в Шотландия, а екипите приеха общото име „Джедбърг“.

Синглауб се приземи в храсти, които стигаха до кръста му, претърколи се на земята, след което се изправи и докато събираше парашута си на вързоп, се увери, че Доминик и Дено са се приземили благополучно на 45 метра разстояние.

Откъм дърветата се появиха тъмни фигури, които викаха приглушено на френски. Неколцина се отделиха от останалите, за да приберат торбите с багажа. Повечето от другите се разпръснаха и заеха периферна отбранителна позиция. Приближи се една-единствена фигура, тяхната свръзка, британски офицер от ББСО на име Саймън. Той обясни, че са се приземили на три километра от село Бонфон и на около двайсет километра от германски гарнизон в град Еглетон.

След месеци обучение Джак Синглауб най-после се намираше в окупирана Франция. Той беше на двайсет и три години.

След малко тримата новопристигнали командоси бяха готови за път. Тежката радиостанция бе натоварена в раницата на Дено, Синглауб пъхна един пълнител в леката им картечница и я приготви за стрелба; отърваха се от парашутите и нарамиха раниците; Саймън и маките ги водеха към потъналите в мрак гори. Докато вървяха, Синглауб забеляза с професионално удовлетворение, че бойците на маките са добре тренирани и добре въоръжени. Спазваха необходимата дистанция в колоната си, отпред имаше малък авангард, а отстрани други бойци пазеха фланговете.

Ето пред каква ситуация бяха изправени: по това време 8 000 маки от Вътрешните френски войски (ВФВ) действаха в региона. Пет хиляди души от тях принадлежаха към добре обучената и добре въоръжена голистка Тайна армия (ТА), докато по-голямата част от останалите бяха комунистически Френски стрелци и партизани (ФСП). Въпреки че двете фракции не се обичаха и почти не си сътрудничеха, нападенията на маките срещу германските гарнизони и конвои бяха зачестили след началото на военната операция.

Съюзниците скоро щяха да напуснат предмостието на Нормандия. Техните армии щяха да настъпят на запад по долината на река Лоара. Все по-вероятното второ нахлуване на съюзниците — от средиземноморския бряг нагоре по долината на река Рона — щеше да притисне още повече германците.

Лоара се изкачва в южна Франция, тече малко на север и на запад към Орлеан, на около сто километра южно от Париж, и после завива на запад и се влива в Атлантическия океан. Главната пътна артерия, преминаваща през Корезе, национално шосе 89, свързва Бордо на крайбрежието с Лион на река Рона (която се намира източно от Лоара, тече на юг и се влива в Средиземно море.) Шосе 89 беше много важно за германците — снабдителна артерия и път за бягство от югозападна Франция. Поради тази причина германските войски край шосето оставаха боеспособни: повече от 2 000 души ветерани артилеристи и пехота с бронирани коли бяха поделени между четири силно укрепени гарнизона покрай шосето (в Туле, Бриве, Еглетон и Юсел), докато специално обучени мобилни войски антимаки, екипирани с леко оръжие, камиони и разузнавателни самолети, продължаваха да прочистват района от партизански отряди. Германците възнамеряваха да поддържат шосе 89 отворено за движение.

От друга страна, теренът даваше голямо предимство на маките. Централният масив бе насечен и предлагаше изобилие от подходящи за засади места. Пътищата и железопътните линии през Корезе минават по тесни долини. Там имаше изобилие от мостове, виадукти, канали — множество мишени. И за да направи нещата още по-интересни, настъплението на съюзниците от Нормандия щеше да отреже германците в югозападна Франция, като напредването на съюзниците нагоре по Рона щеше да затвори обръча и да ги хване в капан. Назряваше моментът за голямо въстание на маките в Централния масив.

Маките бяха екипирани с модерно оръжие чрез доставки от въздуха. Те желаеха е и се нуждаеха още оръжие, но наличното бе добро начало. Задачата на екипа „Джеймс“ се състоеше в обучение на частите на маките в използването на това оръжие, както и в осъществяване на връзка между маките и съюзническите щабове за по-нататъшни оръжейни доставки от въздуха. Когато се наложеше, щяха да участват и в саботажи и засади. И не на последно място от тях се очакваше да поведат отрядите на маките срещу германците, в чиито очи джедбъргите бяха шпиони, а не войници. Ако ги хванеха, можеха да очакват изтезания и екзекуция. (Бяха раздадени хапчета с отрова на желаещите. Синглауб не беше сред тях.)

Докато вървяха към фермата, която щеше да се превърне в техния пръв команден пункт или КП, както го наричаха маките (практикуваше се често преместване на КП), Саймън посочваше характерните белези на местността и обясняваше моментната ситуация на тримата командоси.

— Всички местни германски гарнизони са обкръжени — обясни той. — Няма да излязат през нощта, защото се страхуват от засади. Но Еглетон е костелив орех — подсилена рота швабска пехота с поне един взвод есесовци е заела много добра позиция над долината Корезе. Разполагат с много картечници, няколко противотанкови оръдия и може би известно количество гаубици. Имат и радиостанция, така че са в контакт с щаба на тяхната дивизия в Клермон Феран. — Клермон Феран беше база на една от специално обучените за борба с маките части на Вермахта. — Германските гарнизони в Бриве и Туле са по-големи от този в Еглетон — продължаваше Саймън, — но ние имаме повече роти маки около тях; те не разполагат с радиостанция и ние сме прерязали всички телефонни и телеграфни линии. — Той се засмя на лунната светлина. — Бедните педали не знаят какво ги очаква.

Ситуацията бе интересна за партизаните. Врагът беше разколебан, нервен, уязвим, но далеч не победен и все още смъртоносен. Времето за енергични действия бе узряло, но прекалената самоувереност можеше да провали всичко.

Малко след разсъмване се състоя военен съвет. Присъстваха Джак Синглауб, Доминик, Саймън, капитан Вотие (той и хората му от Специалните военновъздушни сили (СВВС) бяха пристигнали по-рано след дълъг преход през горите и донякъде бяха по-леко екипирани след загубата при различни злополучни обстоятелства на четири от торбите си с багаж) и местният командир на маките — корав, умен и много професионален бивш офицер от френската армия, чийто военен псевдоним беше капитан Юбер. Юбер бе пристигнал малко след Вотие, шофирайки старо рено, чиито по-добри дни предхождаха с години войната, и командваше трихилядна голистка част от ТА, наречена Френски корпус на Туле.

Щом хората от СВВС и няколко взвода от маките на Юбер осигуриха периферна отбрана около КП, съветът започна. Юбер имаше особено важни въпроси за обсъждане, а именно: войските му бяха зле въоръжени. Само една трета от хората му носеха оръжие — пленени немски пушки „Маузер“, автомати „Шмайзер“, няколко британски автомата „Стен“ и револвери. Най-добре въоръжените маки в Корезе бяха войските на регионалния командир на ТА (чийто военен псевдоним беше Патрик). Огромна американска доставка от въздуха, в която участваха повече от седемдесет самолета В–17, осъществена в Деня на Бастилията, 14-ти юли, осигури на Патрик достатъчно пушки, автомати „Стен“ и „Брен“, гранати, пистолети, както и няколко базуки и британски противотанкови оръдия „Пайът“ за екипирането на собствената му част от 2 000 души, но от тях бяха останали малко за Юбер.

Независимо от това, Патрик използваше превъзходно своите хора. Неговата част бе организирала постоянни засади на три места край шосе номер 89, обкръжила бе напълно германския гарнизон в Бриве и бе блокирала югозападния подстъп към долината Корезе, докато една по-малка, но също така добре въоръжена част на ТА беше затворила североизточния вход към долината.

Войниците на Юбер не само копнеели за такива акции, но мнозина от тях, добави той, очаквали оръжия от три години, още след спасението си от нацисткия блицкриг6.

— Хората ми са готови да се бият с швабите — заяви той. — Но не можем да го правим с голи ръце.

Когато Доминик го помоли за подробен списък с нуждите му, който да бъде предаден в Лондон, Юбер (както винаги професионалист) моментално извади напечатан на машина лист, който отдавна бе подготвил. И след това продължи, придобивайки още по-сериозен вид:

— Има и още нещо — изрече внимателно той. — Неотдавна ФСП навлезе в този район официално и особено на юг от шосето по хълмовете около Еглетон — местност, която винаги е била мой оперативен район. Командват ги бивш учител и един ефрейтор от армията, който се нарича полковник Антоан. Антоан командва 3 000 души. — Те са се снабдили с оръжия по време на масираната американска доставка от въздуха в Деня на Бастилията. — Действаха преди в департамента Ло и Гарона на юг от нас. Но сега са тук.

— Антоан въобще не се интересува от сътрудничество с нас — продължаваше Юбер, без да крие презрението си. — Той се държи като политик. Да, той желае обществена победа над швабите. Но определено не иска да сподели победата с нас.

Намекът на Юбер беше очевиден и заплашителен. Ако войските му не бъдеха въоръжени колкото тези на Антоан, комунистите имаха голям шанс да спечелят заслуги за освобождаването на централна Корезе, създавайки по този начин условия за осъществяването на собствените си следвоенни политически задачи. Много войници от ФСП бяха добри, храбри и предани, но обучението им куцаше — те представляваха повече въоръжена сбирщина, отколкото дисциплинирана войска. Даже ако пожелаеха да координират действията си с ТА, за което не показваха особена склонност, сътрудничеството с тях нямаше да е лесно. Излишно бе да се казва, че отношенията между комунистическите ФСП и голистката ТА бяха напрегнати.

Междувременно, продължаваше Юбер, пристигнало съобщение от горе, че Трета армия на генерал Джордж Патън най-после е потеглила от Нормандия и напредва с пълна газ на изток между Лоара и Сена. Това означаваше, че южният фланг е незащитен — тази ситуация обаче не притесняваше Патън.

— Нека другият кучи син да се тревожи за фланговете — заяви той пред свой помощник. Независимо от думите му, неговият десен фланг беше незащитен и ВФВ получиха задачата да го защитят. По-точно, мисията им се изразяваше в блокада на германските войски на юг от Лоара и на запад от Централния масив.

Значение: политическото напрежение между ФСП и ТА моментално стана опасно. Блокадата щеше да изисква внимателно координирани действия. Но ако групи като тази на Антоан поддържаха независима, политически мотивирана стратегия и продължаваха да се съпротивляват на сътрудничеството, германците щяха да сринат подред всички центрове на съпротива като зърна на броеница. Това неизбежно щеше да означава и лоши новини за цивилното население поради жестоки репресии на нацистите.

Точно след началото на военната операция на съюзниците двама твърде ентусиазирани новоизлюпени маки предизвикаха нацистки кланета в градовете Орадур сюр Глан и Туле. В Туле нацистите обесиха почти сто мъже на уличните фенери. В Орадур сюр Глан есесовците натикаха стотици мъже в бараки и гаражи и стотици жени и деца в градската черква, след което застреляха мъжете с картечници и запалиха бараките, гаражите и черквата. Никой от затворените — мъже, жени и деца — не оцеля от пламъците. После плячкосаха града и убиха неколцината души, опитали да се скрият в мазета. Оставиха след себе си град призрак.

Юбер несъмнено изложи сериозни доводи — военни, политически и хуманитарни — за получаването на оръжия за войските си. Доминик и Синглауб обещаха да направят каквото могат.

По-късно същата сутрин дойде съобщение, че оперативна група на БСС е взривила железопътен мост в северния участък на линията Изток-Запад, свързваща Бордо с Лион, докато друга група саботьори извадила от строя водноелектрическа централа. Това лишило от електричество както една фабрика за оръжия в Туле, така и електрифицираната железопътна линия между Корезе и Бордо. Други маки командири също бяха хвърлили око на мостовете по шосе номер 89 и настояваха за експлозиви.

Това представляваше проблем за лейтенант Синглауб. Макар мостовете да бяха сред главните мишени, затварянето на шосето не бе добра идея. Коридорът на шосе номер 89 през Корезе беше удобна за засади местност, а ако затвореха шосето, германският трафик просто щеше да насочи на север към по-равнинната местност близо до Лоара и да изложи на опасност фланга на Патън. Заключение: най-добре беше натискът срещу германските гарнизони около шосе номер 89 да продължи, но да се оставят мостовете непокътнати и да се държи пътят отворен. Скоро това решение се превърна в първата оперативна заповед на екип „Джеймс“ към маките.

През следващите няколко дни Доминик и Синглауб разузнаваха, като обръщаха специално внимание на германските гарнизони в Туле, Юсел и Еглетон — добре защитени, с торби пясък по прозорците, заграждения с бодлива тел и картечни гнезда. Добре обучени и дисциплинирани войски на маките бяха изолирали всеки един от тези гарнизони; бяха поставени барикади и пътни прегради. Скоро там щеше да има координирани атаки.

Седем от ротите на Антоан, заедно с две роти от ТА на Юбер, подлагаха на обсада гарнизона на Еглетон — най-костеливия орех.

За жалост това „съвместно“ начинание не вършеше по-добра работа от предишни опити за „сътрудничество“ между ФСП и ТА. Както винаги, комунистите възнамеряваха да следват собствен независим път.

Ситуацията се усложни още повече след ден, когато местният разузнавателен офицер на Патрик, който се наричаше Кориолан, съобщи тревожни новини: информатори от частите на ФСП на Антоан предупредили Кориолан, че предишната вечер Антоан е предприел атака срещу Еглетон и го направил, без да информира Юбер за тази операция или да си направи труда да координира атаката си с ротите от ТА, участващи в обсадата.

И нещо по-лошо — зле обучените войски на ФСП провалили всичко Вместо да изненадат врага, те атакували толкова хаотично, че германците успели да се оттеглят спокойно в укрепеното и практически непревземаемо убежище в „Екол Професионел“ — триетажен училищен комплекс от камък и бетон върху хълм в края на града. Понеже разполагали с радиовръзка с регионалния си щаб и били защитени с тежки картечници и едно противотанково 37-милиметрово оръдие, те се чувствали удобно като плъхове в канал. Очаквали скоро да им дойде на помощ бронирана колона. Въздушната подкрепа също нямало да се забави.

Изборът беше ясен. Джедбъргите трябваше да отидат в Еглетон (където щяха да се присъединят към Юбер, намиращ се вече там), да направят каквото могат за излизане от ситуацията и да се подготвят за нападение от засада срещу идващата на помощ бронирана колона. Понеже навсякъде имаше колаборационисти и шпиони, тримата (придружени от десет души от ТА) щяха да избягват населените места и да вървят само по пътеки на маките, като изминат може би двайсет и пет километра по права линия, които се равняваха на близо петдесет по реалния терен. Това им отне цял ден.

Същата вечер те се свързаха с Юбер, който беше установил своя КП в приземния етаж на каменна къща с оградена градина, отстояща може би на 500 метра от северозападния ъгъл на „Екол Професионел“. Неговите две роти бяха заели позиции в съседните къщи и край един пропаднал път, докато войските на ФСП бяха разположени на групи около другите три ъгъла на училищния комплекс.

След доклада на Юбер и бърз оглед на обстановката Доминик и Синглауб се опитаха да се свържат с ФСП и да осъществят необходимото за реалистичен план за атака разузнаване, но бързо решиха да го отложат за през деня, след като бяха отпратени от часовите на ФСП, чиято враждебност беше очевидна.

На другата сутрин подозрителността и враждебността на комунистите бяха не по-малко очевидни, но въпреки това двамата офицери от „Джедбърг“ успяха да влязат в контролираната от ФСП местност.

Синглауб отново бе поразен от недисциплинираността на войниците от ФСП, които спорадично обстрелваха с автомати „Брен“ каменната фасада на училището и единственият резултат от действията им бяха хвърчащите каменни отломки. Безцелната стрелба е като нефокусиран обектив — прахосничество.

Когато Доминик и Синглауб попитаха как могат да стигнат до командира на ФСП, намръщените комунисти им посочиха една надупчена от куршуми къща близо до училището. Пътят дотам беше опасен, защото по-голямата част от улицата се виждаше от училището и под краката им имаше толкова много стъкла и парчета тухли, че бе невъзможно да не вдигат шум и да не привлекат вниманието към себе си. Положението им се влоши и заради срещнатите по пътя войници от ФСП, които сякаш се бяха уговорили да ги сочат с пръст и да издадат тяхното присъствие.

Тичаха ниско приведени по улицата, след това прекосиха една градина и се втурнаха през задната врата на къщата, намираща се най-близо до училището. Докато Доминик остана отзад, за да пази гърба му, Синглауб изкачи стълбата до тавана под покрития с каменни плочи покрив, за да се опита да огледа от високо. Малък квадратен прозорец беше обърнат към училището, отстоящо на двеста метра. Той го отвори и предпазливо подаде глава, за да погледне навън.

Точно тогава част от обучението му в БСС в Англия му свърши добра услуга — как да прави бърз и акуратен оглед. Това приличаше на техника за медитация: идеята бе да изчистиш съзнанието си от всякакви мисли, да фокусираш погледа си като фотоапарат и да го оставиш да запечатва гледката, сякаш съзнанието ти е фотографска лента. Синглауб огледа двора на училището от другата страна на пътя, училищните стени и прозорци, забелязвайки барикадите от греди, преобърнати бетонни плочи и тежки мебели, затиснали прозорците. Неясните фигури, движещи се из храсталака, вероятно обслужваха картечно гнездо.

В този момент отдолу долетяха ядосани викове. Той чу ругатните на Доминик. Забеляза как войниците на ФСП долу на улицата необмислено сочеха с пръст към неговия тавански прозорец и издаваха по този начин присъствието му на германските стрелци. В школата на БСС те трябваше да преминат през така наречените „упражнения на некадърника“, при които курсистите бяха подложени на неочаквани, разочароващи и често глупави тревоги, за да се провери как ще реагират. Но това беше различно. Сега ситуацията бе реална. Германците бързо схванаха положението и започнаха да обстрелват прозореца с най-малко две картечници, но не преди Синглауб да успее да се измъкне надолу по стълбите и навън през задната врата. Дотогава картечниците бяха открили огън по прозорците на фасадата. Доминик го чакаше с побеляло от ярост лице — не толкова заради германците, колкото заради собствените им предполагаеми приятели.

— Да се махаме оттук — подкани го Синглауб, — да не би швабите там да разполагат с гаубица.

Тогава се чу силен пукот и нискотонално металическо ехо от 37-милиметрово противотанково оръдие, което проби дупка в каменните плочи на покрива, под който Синглауб се бе крил малко преди това. Двамата с Доминик хукнаха да бягат надалеч от къщата, сподирени от дъжд от каменни отломъци.

Малко по-късно същата сутрин те трябваше да се срещнат с Антоан (засега не го бяха виждали) на тактическа конференция в каменна плевня от другата страна на пропадналия път. Но комунистическият лидер се оказа неуловим (обясниха им, че е заминал по спешни оперативни въпроси) и вместо него се появи началник-щабът му.

По това време на джедбъргите вече беше ясно, че провеждането на обучението с оръжията, с които разполагат — автомати „Брен“, „Стен“, пушки, пистолети и ръчни гранати, — няма да се състои. Алтернативите им бяха продължителна обсада (неподходяща идея предвид способността на германците да изпращат помощ на гарнизона си в Еглетон от щаба в Клермон Феран) или бърза, идеално координирана атака, подкрепена с гаубици и базуки.

Намерението на Антоан, изложено от началник-щаба му, беше да продължи обсадата неопределено дълго време.

— Вътре има есесовци! Ние ще ги държим там.

С други думи, Антоан се задоволяваше с тази глупава операция, за да пожъне политическите изгоди от причиняването на малки неприятности на ограничена част от ненавижданите есесовци.

И така Антоан заповяда обсадата да продължи.

Междувременно стана ясно, че предната нощ капитан Вотие е получил подкрепления от въздуха. Сега силата на неговия отряд СВВС нарасна до трийсет души и той разполагаше с минохвъргачки и британски „Пайътс“ (които приличаха на базуки). Доминик и Синглауб прецениха, че с тази допълнителна огнева мощ ще е възможно обсадата на Еглетон да се прекрати до няколко часа… и да се пленят тежките картечници и противотанкови оръдия на германците, от които имаха голяма нужда.

Изпратиха куриер до Вотие с това искане.

И тогава в 9,00 ч. сутринта нацистите в гарнизона на Еглетон получиха подкрепление под формата на три средни бомбардировача на Луфтвафе „Хенкел“–111. Хенкелите се спускаха един след друг, за да хвърлят бомбите си, докато маките на Юбер и джедбъргите трескаво търсеха укритие.

Първият самолет пусна грозд от стокилограмови бомби, които разрушиха редицата къщи срещу училището. Експлозиите разтърсиха всичко наоколо и след тях замигаха огънчетата от картечницата на опашката на самолета.

Когато вторият хенкел се спусна към позициите на ФСП, неколцина храбри — или безумно глупави — комунисти изтичаха по средата на пътя и откриха стрелба с пушки и автомати „Стен“ по самолета, предизвиквайки картечен огън както откъм училището, така и от картечницата на носа на хенкела. В нечия градина паднаха две бомби от самолета. Те експлодираха след секунди.

Синглауб разбра, че това са бомби със закъснител! За да могат нисколетящите бомбардировачи да се спасят от експлозията. Той бързо прецени, че ако отговорят с координиран огън, картечниците „Брен“, които използват същите муниции като изтребителите „Спитфайър“, ще могат да отклонят бомбардировачите от целта им, като по този начин намалят натиска върху предните позиции на маките.

Доминик грабна четирима картечари от отрядите на ФСП, а Синглауб осигури още четирима от войниците на Юбер и ги разположиха на пропадналия път. Синглауб даваше нареждания, Доминик превеждаше. Сега хенкелите минаваха един след друг точно над главите им. Когато наближеше някой бомбардировач, Синглауб и Доминик щяха да преценят скоростта и височината на полета му и с вдигнати пръсти да посочат на колко самолетни дължини пред самолета да се целят картечарите — един пръст означаваше една дължина, два пръста — две и т.н. Стиснат юмрук означаваше липса на дължина.

Сега един хенкел се приближаваше на по-малко от шейсет метра височина точно над пропадналия път. Картечарите залегнаха зад картечниците. Синглауб ясно виждаше пилотите с кожените им шлемове. Той пое въздух и пристъпи напред с вдигнат показалец.

— Огън!

Но тогава пилотът ги забеляза и в последния момент зави надясно. Затова картечните откоси засегнаха само края на лявото му крило.

Синглауб се надяваше, че следващия път ще имат по-добър късмет.

Следващият хенкел се появи от страната на Доминик, който стоеше там съвсем открит с вдигнат към небето юмрук.

— Без дължина! — изрева Синглауб. Картечниците „Брен“ кихнаха и затракаха едновременно с точен, координиран огън, обсипвайки почти от упор боядисания в зелено бомбардировач с огневата мощ на изтребител „Спитфайър“. От носа на бомбардировача се разхвърчаха стъкла, появиха се дупки в долната част на корпуса и капака на десния му двигател и се виждаше как в основата на крилото се стича масло.

Пилотът рязко зави наляво, отказвайки се от пускането на бомбите и се отдалечи бавно само с един изправен двигател. Десният му двигател бе излязъл от строя и изпускаше облаци дим. Той бавно губеше височина, докато пъплеше на север над долината Корезе. По-късно Синглауб научи, че хенкелът се е разбил и подпалил на няколко километра разстояние.

Маките крещяха и ликуваха, изпаднали в екстаз от точното попадение. Синглауб бе не по-малко развълнуван.

— Сърцето ми пулсираше в гърлото и слепоочията — спомняше си по-късно той. — Дъхът ми спираше. Бях обзет от яростта на битката.

В 13,00 ч. капитан Вотие и неговият взвод СВВС влязоха тичешком в града под дъжд от куршуми. Хенкелите бяха сменени с три самолета изтребители „Фоке-Вулф“ 190, които стреляха по всякакви движещи се цели и подсилваха картечния си огън с осколочни бомби. Превъзходно обучените войници от СВВС се отнасяха хладнокръвно към всичко това и изглеждаха много ефектно с червените си барети.

Войниците от СВВС скоро поеха командването и подготвяха позициите на минохвъргачките. Планът беше да се засипе училищният двор с минометен преграден огън. Надяваха се, че това ще принуди германците да се приберат в сградата на училището и ще позволи на маките да придвижат напред и да окопаят картечните си гнезда. Синглауб реши да действа като изнесен преден наблюдател и да насочва огъня на минохвъргачките.

Доминик щеше да се опита да открие неуловимия Антоан и да направи всичко възможно, за да го убеди да позволи на силите си да се присъединят към атаката или поне да отпусне войски за организиране на засади северно от града.

Синглауб се върна на наблюдателния си пост на тавана на къщата близо до училището, който бе заемал по-рано сутринта. Този път сред войниците от ФСП, които срещна по пътя, имаше картечари, с които се сражаваха заедно срещу хенкелите същата сутрин; те го поздравяваха с топли усмивки. Вече не беше персона нон грата сред комунистите.

Внимателно се изкачваше по стълбата на къщата, която вече бе много разрушена. Покритият с груби дъски под на таванското помещение бе засипан с отломки от каменни плочи и трески в резултат от попадение на 37-милиметрови снаряди. Входящите и изходящите отвори в полегатия покрив показваха пътя им. Той клекна, запълзя по пода и застана на място, където се надяваше, че ще бъде невидим.

След секунди мините от първия залп описаха дъга и се приземиха в двора на училището, принуждавайки германските войници да изскочат от плитките окопи зад живия плет и да се втурнат към училището, което се приемаше за сигурно убежище. Синглауб извика към един млад сержант от ФСП долу, който действаше като негова свръзка:

— Коригирай огъня с двайсет и пет метра надясно и след това напред.

Следващият залп изпрати мините върху барикада от греди близо до административното крило на училището. Още една група вражески войници изтичаха в сградата. Синглауб започваше да се чувства добре. Сега бяха квит заради тежките въздушни атаки, които понесоха сутринта. След още няколко залпа минохвъргачките с точност унищожиха всички немски позиции навън и беше време да се изстрелят няколко залпа и срещу самото училище. Тъй като няколко картечари бяха заели позиции на тавана на училището, Синглауб насочи огъня към покрива (покрит като всички местни къщи с каменни плочи и греди), целейки да свали германците на по-долните етажи. Затова Вотие добави фосфор към високоексплозивните заряди. Скоро на тавана на училището се разгоряха пламъците на пожара.

Нещата вървяха толкова добре, че Синглауб забрави къде се намира — и че германците ще търсят упорито изнесения напред наблюдател — или че силуетът му се вижда зад изходящия отвор от 37-милиметров снаряд, тъй като е клекнал до кръглата входяща дупка. Невниманието му не остана незабелязано. След миг куршумите от картечните откоси забарабаниха по плочите, обсипвайки входящата дупка от снаряда и рикоширайки хаотично из таванското помещение.

Раниха го.

В следващия момент той осъзна, че лежи по гръб.

— Черепът ми ехтеше като гонг — разказва той. — Сякаш някой бе хвърлил в лицето ми кофа с камъни. Почувствах кръвта, топла и солена, на дясната си буза и после видях как тежки, тъмни капки падат върху пода. Пипнах с ръка ухото си и тя стана червена и лепкава. Целият ми комбинезон беше изцапан с кръв. След първоначалния шок дойде болката, изгаряща и упорита. Успокоих дишането си и се огледах. Можех да движа спокойно главата си, не забелязах хвърчаща струя артериална кръв. Значи бях повърхностно засегнат от каменни отломки и осколки от снаряда.

Едната страна на лицето му не беше красива гледка, но не бе сериозно ранен. Тогава го обзе ярост, изцяло съсредоточена срещу врага.

Когато картечницата прехвърли огъня си върху по-долните етажи на къщата, Синглауб погледна за последен път училището и тогава забеляза за пръв път дулото на 37-милиметрово оръдие, движещо се под камуфлажна мрежа в живия плет на седемдесет метра разстояние. Обслужващият оръдието персонал бе облечен в камуфлажни униформи с венци от листа върху каските, но от неговия зрителен ъгъл те се виждаха съвсем ясно.

Шансът не беше за изпускане.

Почти без да мисли, той изтича надолу по стълбите и излезе в задната градина. Когато видяха окървавената страна на главата му, войниците от ФСП се втурнаха да му помогнат, но се оказа, че раната изглежда много по-зле, отколкото е в действителност. Освен това в този момент той беше практически неудържим. Без да каже нещо повече освен обяснението, измърморено на лош френски, той грабна картечницата им „Брен“ и лента с патрони и без да се оглежда назад, отиде до края на градината, оттам пробяга трийсет метра по улицата до убежището на ударен от бомба чинар, който отстоеше на шейсет метра от живия плет. Мястото бе добра позиция за стрелба срещу оръдието.

Когато стигна дървото, кървенето му почти бе спряло — не че това имаше особено значение в сегашното му състояние. Той бързо заобиколи дънера, нагласи картечницата и взе на мушка живия плет и германците. Четири дълги откоса и пълнителят се изпразни. Войниците около оръдието развиваха трескава дейност, опитвайки да го обърнат към този побеснял нападател, но куршумите му ги поваляха, преди да могат да стигнат до него. Един германски войник насочи пушката си към чинара, но картечният откос го отхвърли назад с разперени ръце.

След като изпразни втори пълнител, Синглауб се затича назад към убежището на градината. Докато бягаше, някой стреля по него, но не беше улучен.

Когато стигна градината, върна картечницата на смаяните, широко отворили очи войници от ФСП. Той не бе на себе си; те не бяха свикнали на това. Един от тях извади парче плат, намокри го във ведро и почтително почисти раната му. После младият американски лейтенант седна и се облегна на грубата каменна стена, вдигна лице към слънцето и купестите следобедни облаци и остави биещото си сърце да се успокои.

Атаката вървеше по план: повечето от германците в двора бяха отблъснати назад в сградата на училището. Картечарите от СВВС на Вотие се придвижиха напред покрай лявата страна на училищната сграда до позиция на височина с изглед към училищния двор и макар Доминик да не бе успял да открие Антоан, ротните му командири се бяха съгласили да воюват под командата на Вотие. Същата нощ Вотие предаде по радиостанцията в Лондон искане за въздушно нападение следобеда на другия ден. Планът беше отново да се притиснат германците в окопите с минохвъргачки и пайъти или още по-добре отново да бъдат отблъснати в училището. Тогава, точно преди планираната въздушна атака, французите щяха да се изтеглят няколко улици по-назад, за да могат британските бомбардировачи „Москито“ да ударят училището.

Препятствието: точно тогава операциите на маките не бяха приоритет за съюзниците. Например Юбер още очакваше да получи обещаните доставки по въздух. Освен това съществуваха по-неотложни грижи, като нахлуването в Южна Франция по-рано същата сутрин на съюзническите армии под командването на генерал Александър Пач. От всички части на маките в южна и централна Франция се очакваше да подкрепят нахлуването, което означаваше, че всички те искат прекалено много.

През нощта германците се опитаха да се върнат на позициите си в двора на училището. А на сутринта самолетите „Фоке-Вулф“ се завърнаха с целия арсенал от картечници, осколочни, фугасни бомби и всякакви експлозиви.

Същия следобед наближи времето за планираната атака на самолетите „Москито“. Отново в училищния двор се посипаха мини. Войските на СВВС се придвижиха напред и откриха стрелба със своите пайъти. Всичко вървеше гладко. Но „Москито“ ги нямаше. Единствените самолети в небето бяха немските „Фоке-Вулф“ и „Хенкел“. Нямаше какво друго да се прави, освен да се чака.

През нощта Кориолан донесе окуражаващи новини: първо, маките бяха пробили защитата на германския гарнизон в Юсел, след което германците се предали. Второ, по-силният гарнизон в Туле и Бриве, обсаден от войските на Патрик и останалите роти на Юбер, се съгласил да се предаде — но при едно условие. Обещали им, че американски офицер ще приеме капитулацията им.

Това означаваше да отиде Синглауб и той замина с фермерски камион за газирани напитки, за да изпълни това задължение. В Туле и Бриве показа натруфен документ, подписан от него, който обещаваше на германците пълната защита на щаба на Върховното съюзническо командване, след което обсадените предадоха оръжията си. Получиха добри трофеи — пушки, картечници, сандъци с гранати и едно 75-милиметрово полево оръдие. Оръжията от Туле отидоха директно за хората на Юбер, където бяха приети с радостни възгласи.

Веднага след приключването на церемонията Юбер и Синглауб се покатериха в камиона, за да отпътуват обратно за Еглетон.

Там не завариха голям оптимизъм въпреки капитулацията на трите германски гарнизона. Луфтвафе обстрелваше всяка движеща се цел (Синглауб и Юбер трябваше да изминат пеша последните няколко километра до града) и немските бомби бяха превърнали голяма част от Еглетон в руини, включително плевнята, която използваха като КП. Въпреки това техният радист Тони Дено бе останал на поста си в ъгъла на сградата и изпращаните съобщения до Лондон дори когато в плевнята имаше директни попадения. По стените и тавана навсякъде около него се виждаха многобройни следи от шрапнели.

— Той е страхотен! — сияеше Вотие, когато посочи радиста при влизането на Синглауб и Юбер в порутената плевня.

Доминик се намираше в командния пост на Антоан по-надолу по улицата. Изненадващо там беше и Антоан, корав дребен човек със заповеднически, интелигентен глас. Когато Синглауб пристигна, Антоан и персоналът му се тревожеха заради слухове, че гарнизонът в Туле не е капитулирал, а се е измъкнал и се насочва към Еглетон, за да разкъса обсадата му, с което заплашваше тила на формированията на „Свободна Франция“.

Въпреки че Синглауб се постара да обясни, че е присъствал на капитулацията на целия гарнизон в Туле, тази информация не задоволи Антоан, който беше започнал да изпраща групи от и без това оределите си роти по пътя към Туле за организиране на засади.

Пристигна Кориолан с новината, че германската колона с подкрепления най-после напуска Клермон Феран — 2 000 тежко въоръжени войници в 150 камиона, защитавани от два бронетранспортьора с автоматични оръжия.

Трябва да се отбележи, че Туле се намира на запад от Еглетон, а Клермон Феран — на изток. Отслабването на силата на войските в Еглетон за преследване на германци фантоми можеше да направи опасна ситуацията в града. И нещо още по-важно — предоставяше се страхотна възможност за засада срещу колоната с подкрепления на пътя между Юсел и Еглетон. Войските на Антоан бяха жизнено необходими за подсилването на тази операция и за поддържането на натиска срещу гарнизона в Еглетон. Но Антоан не искаше и да чуе за това. Той сляпо вярваше, че германците от Туле са на път да атакуват неговия тил. И искаше да ги спре.

По здрач градът бе утихнал. Доминик и Вотие отидоха да поставят засади по шосето. Цивилните напускаха града, вземайки със себе си ранените маки. Засега оставаха Синглауб и Дено, както и остатъците от войските на Антоан и Юбер. Но веднага щом се докладва, че цивилните са вън от опасност, Синглауб заповяда на силите на ФСП и ТА да отстъпят в гората. Макар да знаеше, че Доминик и Вотие ще нанесат загуби на германската колона с подкрепления, те не разполагаха с достатъчно сили, за да я спрат.

Синглауб и Дено грабнаха бележниците с шифрите, радиостанцията, няколко пакета с дажби храна за спешни случаи, пачките си със стофранкови банкноти и няколко резервни пълнителя за автомат „Стен“ и потеглиха с маките по все още горящите улици на Еглетон. Скоро вървяха из планински пасища и после по горски пътеки. Докато се движеха в тъмнината, можеха да доловят далечния грохот на пехотни мини и тракането на тежки картечници — Доминик и Вотие разваляха вечерта на германците.

На следващия ден Синглауб се свърза с Доминик и Вотие в една порутена църква. Както се и очакваше, засадите не бяха спрели германците, а само бяха забавили придвижването им. Маките разрушили една бронирана кола и шест камиона и убили най-малко двайсет и пет вражески войници.

Колоната с подкрепления пристигна на разсъмване в Еглетон, натовари целия гарнизон на камиони и се насочи към Туле, където се надяваха да направят същото. Но, разбира се, бяха закъснели с един ден за това. След това потеглиха обратно към Клермон Феран.

Същия следобед се появиха осем самолета „Москито“, боядисани в камуфлажни цветове, които елегантно пикираха и се гмуркаха и с бомбите си изравниха със земята училищните сгради. Но лисицата вече бе напуснала дупката си. В „Екол Професионел“ нямаше германци.

Самолетите пристигнаха разочароващо късно, но дотогава пленяването на гарнизоните в Корезе, саботажите, капитулацията на хиляди войници и пленяването на оръжието им, както и агресивните засади по пътищата угасиха пламъка на бойния дух на германците в Корезе. Регионът беше ефективно освободен, но въпреки това натискът на маките не отслабна през следващите седмици.

Шосе номер 89 се поддържаше отворено в очакване, че германската Първа армейска група, все още разположена в гарнизони в югозападна Франция, ще продължи да го използва като път за бягство. Доминик и Синглауб обучаваха войските на Антоан и Юбер в използването на пленените оръжия и изпратиха екипи за унищожаване на мостовете по второстепенните пътища. Засадите на Юбер край шосето продължаваха.

Юбер предложи схема за използване на пленените от него камиони и разузнавателни коли за създаването на мобилна атакуваща група, която щеше да тормози отстъпващите германски колони на север между Корезе и Лоара и да ги държи достатъчно заети, за да не представляват опасност за Патън от другата страна на реката. Командването на „Свободна Франция“ одобри този план, макар Юбер още да не бе получил поисканите отдавна оръжейни доставки. (Хиляди тонове муниции, официално определени за маките, залежаваха в складове в Англия, което бе типичен пример за военновременната бъркотия. Исканията на маките по време на въстанието бяха толкова многобройни и неотложни, че разпределителната система не издържа на напрежението.) За да екипира мобилната си група, Юбер трябваше да вземе част от оръжието на засадите си. Доминик и Синглауб му помогнаха, като се снабдиха с един бърз ситроен от 1939 г. с предно предаване и се отправиха на серия светкавични разузнавателни мисии заради него. Германците накъсваха колоните си, но не на равни части, за да ги предпазят от въздушните атаки на съюзниците. Джедбъргите просто изчакваха да мине някоя част и в интервала се придвижваха необезпокоявани. Резултатите бяха много добри. Групата на Юбер превърна живота на германците в ад в продължение на седмици.

ФСП на Антоан напусна войната, за да се посвети на политическата битка, която щеше да избухне след капитулацията на германците. Комунистите превзеха град Туле с неговата оръжейна фабрика и я пуснаха отново в действие (те трябваше да принудят насила техниците и инженерите да работят за тях). Комисарите над Антоан искаха оръжия за революцията, която се надяваха да предизвикат след войната. За тях това бе по-важно, отколкото по-нататъшното участие в освобождаването на Франция.

На 26-ти септември, когато Париж и по-голямата част от страната бяха освободени, екипът „Джеймс“ се завърна в Англия за следващи задачи. За Джак Синглауб това означаваше мисия в югоизточна Азия — история за друг разказ.

Джедбъргското преживяване на Джак Синглауб наистина е интересен разказ, но то предлага и нещо повече. Тази история показва модели на войната, водена от специалните части, както и уменията, необходими на техния личен състав. Тя е един от главните текстове в учебника, известен като Библия на специалните войски.

Ето някои от най-забележителните модели и умения, които тази история показва:

1. Войникът от специалните сили може да очаква да действа в райони дълбоко зад фронтовата линия, където зоните, контролирани от воюващите страни, може да не са ясно разграничени или дори да са лишени от смисъл. По подобен начин той може трудно да различава „своите“ от противника и официалните имена или родословното дърво на някой лидер, група или фракция могат също да не му дадат необходимата информация за това пред кого и какво е изправен;

2. Той може да очаква да действа в много опасна и силно стресираща среда с малка или никаква подкрепа от своята организация;

3. Той трябва да бъде експерт във всички основни войнишки умения и не само като военен практик, но и като учител. Също така той трябва да познава широк спектър от чуждестранни оръжия и системи и да владее различните форми на ръкопашен бой;

4. Трябва да говори достатъчно добре езика на страната, в която действа, и да познава културата, политическата ситуация и състоянието на народа й;

5. Тъй като ще действа зад фронтовата линия, той трябва да може да пресъздаде убедително легендата си за прикритие и да се справя с всички други аспекти на работата в секретна служба;

6. Той трябва да притежава психологическа сила да се справя със стресови ситуации, в които ще се озове: самотен живот, отсъствие на подкрепа, неизбежните провали на другите, неминуемо преувеличени поради липсата на подкрепа;

7. Трябва да е досетлив, гъвкав и находчив. И нещо по-важно — той трябва да демонстрира високо ниво на психологическа, политическа и военна проницателност. Трябва да е способен да мами, увещава, ласкае, заплашва и убеждава хора, които не го харесват, не му вярват и правят всичко възможно да го изиграят. Най-доброто му оръжие в тези конфликтни ситуации често ще бъде способността да върши работата си толкова добре, че неговият противник/приятел да не може да не му вярва;

8. Той се изправя пред големи рискове. Заедно с екипа си представлява по свой собствен начин политиката на своята страна. Често ще се налага да избира как да приложи тази политика с малко или никакви инструкции от горе. Заедно с екипа си той трябва да е компетентен, за да взема правилните решения. Същевременно тези решения повлияват директно не само живота на воините или партизаните, с които работят, но — и това може би е по-важно — живота както на „невинните“, така и на „ангажираните“ цивилни граждани.

Арън Банк

Арън Банк, друг джедбърг, се спусна с парашут в Южна Франция през 1944 година. Той действаше в Прованс, където преживяванията му бяха много подобни на тези на Джак Синглауб: атаки срещу стратегически обекти и конвои, ръководство и обучение на маките, конфликти с комунистите. След освобождаването на Франция Банк, който говореше сносен немски и дотогава вече беше майор, бе помолен от началниците си от БСС да създаде екип за специални операции от германски войници дисиденти. Мисията им — лично определена от самия Бил Донован — бе да пленят Хитлер жив, в случай че той и придружаващите го опитат да се барикадират в наричания от нацистите Национален редут в планините на Бавария. След края на войната в Европа редутът се оказа мит и мисията на Банк беше прекратена. По-късно БСС го изпрати в Индокитай, където наред с други занимания той прекара няколко приятни дни в пътуване с Хо Ши Мин, както и няколко вълнуващи месеца, увеличавайки познанията си за войните между народите и партизанските операции.

БСС беше разформировано през септември 1945 г. и Банк бе призован обратно — за известно негово неудоволствие — в редовете на редовната армия. Там много му липсваше старото джедбъргско предизвикателство да бъде винаги в предните редици на военните действия и джедбъргската свобода да действа самостоятелно зад фронтовата линия (макар да знаеше, че някои традиционалисти с неохота позволяват толкова голяма свобода на действие на хора като него — те наричат това разпуснатост и липса на военна дисциплина). Но самият той бе добър войник и отиваше там, където го изпращаха, без да се оплаква.

Нещо много по-важно: той беше сигурен, че армията губи нещо жизнено необходимо, когато не използва наученото, останало в забвение с разформироването на джедбъргските екипи и оперативни групи на БСС (последните бяха групи от по трийсет души, които можеха да бъдат разделяни на два екипа по петнайсет души — предшественици на А-отделенията от дванайсет души на специалните сили). През Втората световна война бяха изпратени оперативни групи зад фронтовите линии в Европа и Азия (предимно в Бирма), където те изпълняваха преки бойни мисии като саботаж или свръзка с партизаните, осъществявана от джедбъргите.

Банк вярваше, че след войната армията се нуждае от подобни екипи, но още по-добре обучени, екипирани, подготвени и с оптимален личен състав. Според него можеше да се окаже, че частите за специални операции, предназначени да организират, ръководят и екипират местна съпротива или партизански движения, са не по-малко жизнено необходими от всички останали традиционни бойни средства в арсенала на Съединените щати.

През 1947 г. беше създадено ЦРУ с мисия да пресъздаде разузнавателните операции на БСС. То получи и една секретна роля за специални операции със съпротивителни движения и партизански организации, но никога не се чувстваше удобно в нея. Даже след създаването на ЦРУ Банк продължи да смята, че армията трябва да поемат всички задачи, изпълнявани навремето от подразделението за специални операции на БСС.

Това убеждение не се споделяше от по-голямата част от армията. Обикновените войници са склонни да гледат на специалните начини за водене на война предимно като на нещо второстепенно в периферията на истинските бойни действия — а именно действия на редовната пехота, въздушнопреносимите сили, танковете, артилерията — и като на нещо доста скандално. „За ортодоксалния, традиционен войник — пише Банк в мемоарите си «От БСС до „зелените барети“: възникването на специалните сили» — това беше нещо гнусно, нечестно, незаконно и непристойно. То не съответстваше на кода на честта на тяхната военна професия.“

През годините войниците на Съединените щати бяха особено податливи на такова отношение. Както бе отбелязано вече, нашата армия традиционно се отнася подозрително към елитите. Тя е гражданска армия на обикновените хора. Супервойниците и превъзходните военни части се приветстват, но от тях не се очаква да привличат голямо внимание към себе си. А специалните сили по самата си природа са такива, че привличат вниманието върху себе си. Няколко години след създаването на специалните сили на Съединените щати назначенията в тях не бяха считани за добра кариера.

Армията на Съединените щати се отнася към ексцентрици и реформатори не по-добре, отколкото към елитите. Тя е обвързана с правила, нервничи при нововъведения и се променя бавно. Тя не приема революционери. Но както Арън Банк добре знаеше, армията не е монолитна. Това е една много голяма къща със стотици стаи. Наистина реформаторите не се поощряват открито, но умни, политически грамотни и смели хора, които са търпеливи, вършат възложените им задачи и са готови да рискуват своята кариера, имат възможност да използват шанса си — особено ако неколцина други вдъхновени споделят тяхната мечта.

През годините между разформироването на БСС и избухването на войната в Корея Банк вършеше възложените му задачи. По-точно, той изчете всичко, което успя да открие за специалните начини за водене на бойни действия. Какво представляват те? По какво се различават от „традиционната“ война? Какво казва историята за тях? Защо имаме операции, наречени „специални“?

Нетрадиционната война

Трудно е да се даде точно определение на специалните начини за водене на война (нетрадиционната война), но с течение на годините за тях се оформи работна дефиниция. Тя далеч не е пълна и не отчита редица нюанси, но като начало представлява добра основа: специалните начини за водене на война включват преди всичко операции, които се различават от традиционните стрелби и придвижване на войски, въоръжение, артилерия и военновъздушни сили. Нетрадиционната война обикновено се води от малки, отлично обучени екипи зад традиционните фронтови линии и включва такива дейности като разузнаване, саботаж, набези, въоръжени атаки, убийства и преди всичко обучение и поддръжка на приятелски партизански сили. Всичко това попада под общото определение „преки действия“.

Пример за „пряко действие“ беше съвместният американско-канадски екип от рейнджъри, наречен Първа въоръжена сила на специалните части (ПССЧ), която така се отличи през Втората световна война, че беше определена за официален предшественик на днешните Войски за специални операции. ПССЧ бе създадена за светкавични набези върху такива цели, като германските заводи за производство на тежка вода в Норвегия и румънските нефтени сонди, но се използваше предимно за разбиване на планинските укрепления в Италия (където понесе тежки загуби).

Но както всеки джедбърг знаеше, нетрадиционната — „специалната“ — война имаше и други аспекти. Един от тях е надхитрянето на противника. Друг аспект е оказване на помощ за изпаднали в беда хора — медицинска помощ, организационни съвети и препоръки, помощ при изграждането на мостове и пътища или осигуряването на чиста вода. Надхитрянето на противника се състои в психологически операции или ПСИОП (по времето на Арън Банк: психологическа война).

„Помощта за хората“ обикновено попада в раздела „Граждански въпроси“ (ГВ), почти толкова старо средство от инструментариума на специалните операции, колкото и ПСИОП. Съществуват много оправдания за ГВ, включително обикновена добрина, но главното им военно оправдание е следното: приятелски настроено към теб население, което е изпитало добрината ти, не е вероятно да изпитва добри чувства към — или да помага и подкрепя — врага ти.

Спореше се кой е най-чистият модел „специални“ части — по-големи формирования като рейнджърите и командосите, които са склонни към по-директни действия, или по-малки екипи като джедбъргите или А-отделенията, които специализират повече в обучение и тренировки на местните сили.

Оказва се, че тук понятието „най-чист“ не води доникъде и най-добрият отговор е „всичко гореизброено“.

Исторически не съществува ясна разграничителна линия между традиционните и нетрадиционните войни. Корените и на двете стигат достатъчно далеч назад. По времето на Исус Христос борците за свобода са водили продължителна, изтощителна партизанска война с римляните окупатори. След хиляда години викингите са осъществявали нападения като командоси от моретата и реките. По време на окупацията на Испания от Наполеон в началото на XIX век испанските партизани са принудили френската армии да съжалява за завоеванията си (и испанците дадоха името на този вид военни действия: guerilla на испански означава „малка война“). Робин Худ и неговите хора са били партизани. Т. Е. Лорънс7 е бил първообраз на офицер за специални операции на полусвободна практика, който е ръководил местните араби в борбата им за освобождение от потисническа окупационна сила.

Традиционно съпротивителни, въстанически или партизански движения са възниквали сред народи, които не са били в състояние да се освободят по друг начин от чужда окупация или да се освободят от собственото си потисническо или тиранично управление — добър пример за това е най-знаменитото прозрение на Карл фон Клаузевиц в книгата му „За войната“, публикувана през 1832 г., че войната просто е друга форма на политиката.

Въпреки че прозрението на Фон Клаузевиц никога не е било забравяно от по-дълбокомислените военни, военните стратези обикновено не отделят голямо внимание на политическите аспекти на някой проблем при изработването на своята стратегия и тактика. Повечето от тях гледат на цивилните или като на бреме, източник на подкрепа, или потенциална заплаха („Махни проклетите цивилни от пътя ми!“).

В по-ново време се извърши промяна в това отношение, промяна, която е отразена в модния сега израз „крайно състояние“ — както в „Какво крайно състояние желаем и как можем да го постигнем?“. „Крайно състояние“ означава желаната военна и политическа ситуация в края на някой конфликт. Но все още е вярно, че повечето военни лидери обикновено не разглеждат въпроса как подчинените им могат да повлияят на дадена политическа ситуация, която на свой ред може да има значение за изхода от войната.

Не е такъв случаят с практикуващите нетрадиционна война. Войниците от специалните части трябва да съзнават както политическото значение на военните си действия, така и военното значение на политическите действия — фактически те трябва да разбират, че всичко, което правят или казват, може да повлияе на хората, сред които са изпратени за помощ и ръководство. Успехът се крие далеч отвъд постигането на военните цели.

Ето защо психологическите операции и гражданските въпроси8 са били винаги част от инструментариума на специалните военни действия. Това е и причината, поради която гъвкавостта, изобретателността и политическата грамотност бяха толкова важни за Джак Синглауб, Арън Банк и останалите джедбърги. Накрая, това е и причината, поради която правителствата започнаха да откриват все по-разнообразни приложения на военните части, които притежават тези и свързани с тях възможности. Те са прецизни инструменти, докато танковете, артилерията и другите главни бойни оръжия в сравнение с тях са груби — макар и много по-могъщи.

Казано по друг начин, специалните операции се провеждат срещу стратегически и оперативни мишени, които не могат да бъдат атакувани по никакъв друг начин. Една стратегическа и оперативна мишена обикновено има нещо общо с центъра на тежестта на някой враг (още един термин на Клаузевиц), като този център на тежестта може да бъде физически, психологически или икономически. Ако традиционните оръжия не могат да се справят с него… то специалните операции са в състояние да го сторят.

Когато дадена държава открие, че периодично има нужда от такъв вид военни сили, тогава тя ги отделя в части за специални операции. По време на Втората световна война например британците знаеха, че никога няма да се справят в пряко противоборство с германските армии. Техните части за специални операции бяха предназначени да им осигурят поддръжка, която можеше да изравни силите.

Обратно, германците не институционализираха специалните операции и причината за това си остава мистериозна. Не по-малко мистериозен е фактът, че когато армиите им бяха победени, те не организираха партизанска съпротива срещу съюзническата окупация на страната им. Въпреки че притежаваха значителен опит с партизаните в СССР, Франция, Югославия, Гърция и другаде и бяха изпитали на гърба си как партизаните могат да нанасят загуби на окупационната сила, самите германци не организираха такава съпротива.

Това е особено озадачаващо, защото акциите на германските командоси бяха сред най-смелите и изобретателните, извършвани някога. През 1940 г. например крепостта Ебен Емаел в Южна Белгия при пресичането на река Маас с канала Алберт беше най-укрепената крепост в Европа — с тежко въоръжени оръдейни надземни кули, като останалото въоръжение се намираше в подземни галерии и бе защитавано от 1 200 души. Укрепената линия „Мажино“ не можеше да се сравнява с нея. Ако германците искаха да атакуват на запад към пристанищата на канала или на изток към Франция, те трябваше да преодолеят Ебен Емаел.

След шест месеца обучение с безмоторни самолети, както и с макет на самата крепост, осем германски инженери командоси, под ръководството на един сержант, кацнаха на покрива на Ебен Емаел с девет безмоторни самолета и започнаха внимателно организирана атака — отличаваща се с първата употреба на специални експлозиви във война, — в резултат на която след трийсет часа плениха непревземаемата крепост. Специалните експлозиви са създадени за пробиване на брони и сега широко се използват при всички видове противотанкови и други дълбоко проникващи оръжия.

Но след приключването на операцията командосите инженери се върнаха във военната машина на Вермахта. Германците не виждаха периодична нужда от поддържане на постоянна способност за специални операции.

През 1943 г. след нахлуването на съюзниците в Италия италианците свалиха Мусолини от власт и го изпратиха в изгнание под засилена охрана в изолиран хотел на върха на планина, където се смяташе, че никаква сила не може да го спаси. До мястото се стигаше само с планински кабинков лифт. Но на 13-ти септември друга безразсъдно смела група германски командоси с безмоторни самолети, командвана от един от най-великите командири на специални части, австриеца Ото Скорцени, кацна на 90 метра от хотела, справи се с пазачите карабинери, повика малък самолет „Физелер-Сторч“ и измъкна с него дучето.

След това командосите се завърнаха в редовните си армейски части.

Наникъде

От 1946 до 1951 г. армията продължи да проявява интерес към създаването на капацитет за водене на нетрадиционна война и извърши множество научни изследвания, но на практика не се случи нищо конкретно. Тъй като съществуваше прецедентът с рейнджърите, едно от изследванията разглеждаше възможността за създаване на група рейнджъри, която да изпълнява както подобни на джедбъргските тренировъчни и обучаващи мисии, така и бързи, изненадващи атаки в тила на врага от рейнджърски тип. Друго изследване предложи създаването на военна сила за специални операции, като се използват войници бежанци от сателитните на Съветския съюз страни в Източна Европа, мнозина от които притежаваха богат опит за водене на нетрадиционна война срещу нацистите. Тези мъже можеха да бъдат привлечени съгласно условията на закона „Лодж“, който позволяваше на чужденци да служат във военните части на Съединените щати и след две години да получат американско поданство. Това щеше да бъде един вид американски чуждестранен легион от специални части.

За нещастие имаше не повече от 3 000 души за създаването на такава военна сила, което не беше достатъчна бройка (въпреки че по-късно доброволците по закона „Лодж“ се превърнаха в основна съставна част на първите специални сили).

От тези предложения не произлезе нищо.

Подобно на всички джедбърги, Арън Банк бе запознат донякъде с техниките за психологическа война, като разпространяване на слухове за повдигане морала на цивилното население, предизвикване на страх у врага или разпространяване на фалшива информация. Но Банк никога не си бе представял, че самият той ще бъде изпратен в екип за психологическа война. Той просто не беше обучен за такава дейност.

Но в началото на 1951 г. му се случи именно това. Банк, вече полковник, се намираше в Корея с бойното си подразделение — 187-ма въздушнопреносима бойна група, когато получи заповед да се върне в Щатите и да се яви на разположение на щаба за психологическа война под командването на бригаден генерал Робърт Маклуър.

Маклуър, забележителен човек, бе ръководил психологическата война (и по-точно я бе създал от нищото) в Европа за Айзенхауер и след войната ръководеше програмата за денацификация на съюзническото военно правителство в Германия. Избухването на Корейската война му посочи необходимостта от ново изграждане на капацитет за психологически операции.

Като човек на Айзенхауер, отговарящ за психологическата война, Маклуър често координираше операциите си с щаба на БСС и по такъв начин бе влязъл в контакт с подразделението за специални операции на БСС. Той беше впечатлен от видяното и когато настъпи времето сам да възобнови психологическите операции, настоя с успех в екипа му да бъдат включени и специални операции. За тази цел Маклуър събра Банк с още един забележителен човек — брилянтен и много енергичен подполковник на име Ръсел Волкман. Работата им се състоеше във връщането на специалните операции в армията.

Когато японците завзеха Филипините през първите дни на американското участие във Втората световна война, Волкман бе един от онези безстрашни американци, които не се предадоха. Той се присъедини към филипинските войници и още неколцина американци на остров Лусон за организиране на партизанска съпротива срещу японците. По думите на Банк:

За да почете приноса на партизаните за победата, Макартър осигури на Волкман — вече полковник — място на официалната маса при капитулацията9.

Банк, Волкман и Маклуър обединиха опита и изследванията си и се заеха с разрешаване на многобройните въпроси, които занимаваха отдавна експертите по нетрадиционна война: рейнджърски модел или модел на специални операции/партизанска поддръжка; проблеми на командването и контрола, щаба, логистиката и полевите операции; въпросът как да се използват чужденците по закона „Лодж“ и т.н. Тези въпроси щяха да продължат да занимават експертите по специални военни действия през следващите пет десетилетия.

Сухопътните сили свалиха за известно време от дневния си ред въпроси за рейнджърите, като разформироваха съществуващите части и създадоха училище за рейнджъри, където боен и друг подбран персонал щеше да получава рейнджърско обучение и после да се завръща по частите си. Това беше добра новина за Арън Банк, който предпочиташе БСС пред модела на рейнджърите за специални операции. Тъй като армията все още се нуждаеше от дълбокопроникващи, дълготрайни операции, разформироването на рейнджърските части щеше да освободи места за техния персонал.

Малко след това Банк и Волкман бяха натоварени със съставянето на схема за организацията и екипировката (СОИ) — последната стъпка, необходима за създаването на една военна част. Сега въпросите бяха: как да се създадат военни подразделения, които да оперират гъвкаво и находчиво в нестандартни ситуации? Колко големи трябва да бъдат оперативните екипи? Как трябва да бъдат окомплектовани?

Банк предпочиташе да събере група от отлично обучени мъже, които можеха да бъдат организирани в подразделения, създадени за целите на конкретни мисии. Но поради различни бюрократични причини в армията идеята не беше осъществима. БСС предложи два вече утвърдени модела: екипа „Джедбърг“ от трима души и оперативните групи от трийсет души. Макар и не толкова гъвкави или секретни, колкото би бил всеки екип „Джедбърг“, оперативните групи бяха в състояние да осъществяват преки внезапни нападения срещу трудни мишени далеч зад фронтовите линии или партизански действия в региони, където нямаше местни партизани. Възможността оперативните групи да бъдат разделяни на екипи от по петнайсет човека за по-голяма гъвкавост даде на Банк друга идея: защо да не създаде едно основно подразделение на специалните войски, което да бъде малко по-голямо и с по-големи възможности от малкия екип „Джедбърг“, но по-малко от ударните подразделения на оперативните групи? От тази негова идея се появи А-отделението (или А-екипът) на специалните войски. Първоначално това бяха оперативни групи с намален наполовина състав от 15 души, но скоро се превърнаха в подразделенията от 12 души на съвременните специални войски. Командваше ги капитан, с лейтенант за заместник (по-късно главен сержант), а останалият състав се състоеше от опитни войници. Всички трябваше да бъдат тясно специализирани, но заради гъвкавостта и многото задачи се налагаше да има по двама специалисти от всяка специалност. Щеше да има двама оръжейни специалисти, двама свързочни специалисти, двама медици и т.н. Всички щяха да бъдат обучени и в другите специалности — не като специалисти, разбира се, за да могат да се справят бързо и с другите задачи. Всички щяха да бъдат обучени като парашутисти и рейнджъри, но в началото малцина от екипите можеха да говорят свободно езика на страната, в която екипът щеше да действа. По-късно всеки войник от специалните сили получаваше подробно и на много високо ниво езиково и културно обучение.

А-отделението беше (и е) малко подразделение, което не притежава само по себе си голяма огнева мощ, но в ограничения си формат имаше много класа и опит. Същевременно то бе и много гъвкаво — разделяш едно на две и разполагаш с нещо много подобно на екип „Джедбърг“. Обединяваш две А-отделения и разполагаш с оперативна група.

А-отделението щеше да действа на терена в страна мишена. Б-отделение, обикновено командвано от майор, подпомогнат от двама други офицери и деветима войници, щеше да командва три А-отделения — обикновено от някое централно местоположение като голям град или регионална столица.

В-отделение със същия комплект офицери и войници щеше да командва три Б-отделения — обикновено от националната столица на страната мишена. В-отделението щеше да се командва от подполковник, който щеше да разполага със заместник майор.

Три В-отделения съставяха група, която се командваше от полковник. Групите имаха (и все още имат) регионална ориентация.

Мисията на специалните сили според дефиницията на СОИ е (по същество): „да проникнат по въздух, море или земя дълбоко в контролираната от врага територия и оставайки там, да организират, екипират, обучат, контролират и ръководят местния потенциал в осъществяването на операциите на специалните сили“. Операциите на специалните сили бяха дефинирани като: „организацията на съпротивителни движения и действия на техните съставни мрежи, водене на партизанска война, събиране на разузнавателни сведения, шпионаж, саботаж, подривна дейност, и дейности, свързани с бягство и избягване на врага“.

Всички тези хора щяха да се нуждаят от място за подслон и място за офиси, лекции и обучение. Имаха нужда и от център, където можеха да се изучават, дебатират и развиват теорията и практиката, политиката и доктрината, техниките и тактиките на специалните операции и нетрадиционните военни действия. Ако се бе изпълнило желанието на Арън Банк и Ръсел Волкман, щеше да има специален комплекс за тази цел — специален център и военна школа. Но тъй като засега специалните войски бяха съставна част на отдела за психологическа война, специалният център и военната школа щяха да започнат съществуването си като допълнение към един проектиран Център за психологическа война, който генерал Маклуър възнамеряваше да разположи във Форт Браг, Северна Каролина. Този център беше одобрен през март 1952 година. Той щеше временно да се командва от Банк. Същевременно Банк щеше да стане за по-продължителен период командир на първото активирано подразделение — 10-та група на специалните сили, която щеше да съсредоточи дейността си в Европа.

След това започна окомплектоването на личния състав, което в началото бе съсредоточено върху въздушнопреносимите сили, рейнджърите и доброволците по закона „Лодж“. „Зелените барети“ все още попълват състава си предимно от въздушнопреносимите сили и частите на рейнджърите.

На 19-ти юни 1952 г. Банк активира подразделението и пое командването му. „На сутрешната проверка — пише той — присъстваха седем войници, едни главен сержант и аз.“ Но броят им бързо нараства.

По-късно същата година 10-та група беше изпратена в Бад Толц на юг от Мюнхен, Германия, но след като бе разделена на две. Останалата в Щатите половина се превърна в новоорганизираната 77-ма група на специалните сили.

Маклуър, Банк и Волкман — заедно с много, много други, които им помогнаха, съветваха и подкрепяха — положиха добре и подобаващо началото на специалните сили на Съединените щати.

Но през онези дни това все още беше малка и периферна организация. До деня през 1961 г., когато специалните сили на Съединените щати доживяха да получат дефиниция какво всъщност представляват.