Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

Специалните сили имаха дълга история във Виетнам.

Френското поражение при Диен Биен Фу от силите Виетмин на Хо Ши Мин през 1954 г. сложи край на френското колониално управление в Индокитай. Виетнам беше разделен на независими северна и южна половина, Лаос и Камбоджа също получиха независимост. През 1959 г. Северен Виетнам прие нова конституция, основана на комунистически принципи и призоваваща за ново обединение на Виетнам. От края на френското управление до тази година Северът подкрепяше партизаните на Виетконг в Юга, макар и не толкова открито, както през последвалото десетилетие. Независимо от това, през същото време партизанските сили в провинцията укрепнаха още повече, отчасти поради успеха на Виетконг в убеждаването на хората, че каузата му е по-добра от тази на правителството, отчасти поради безразличието или слепотата на южновиетнамското правителство към сигурността извън градовете.

Но през май 1959 г. подкрепата на Севера за Виетконг направи голям скок напред: северновиетнамският Централен комитет смяташе, че моментът е узрял за засилване на военните действия срещу Юга. Естествената последица от това решение беше план за създаване на логистична мрежа в Южен Лаос и части от Камбоджа (заобикаляйки демилитаризираната зона, разделяща тогава Северен от Южен Виетнам). Тази мрежа щеше да бъде наречена „Пътеката на Хо Ши Мин“.

Нейното създаване се оказа съдбоносен акт на войната в югоизточна Азия.

През юли 1959 г. дванайсет екипа на специалните сили на Съединените щати (от тогавашната 77-ма специална група — по-късно 7-ма), заедно с контролиращ екип, пристигнаха в Лаос, за да помогнат на французите26 да организират и обучат посредствената лаоска армия. Това беше тайна операция — преди всичко защото французите все още не искаха да се откажат напълно от присъствието си в югоизточна Азия. „Зелените барети“ пристигнаха като цивилни, облечени в цивилни дрехи и с „цивилни“ паспорти и им се плащаше от „цивилни“ (тоест на ЦРУ) сметки.

Не съществува очевидна връзка между решението да се създаде „Пътеката“ и пристигането на войските на специалните сили в Лаос, но двете събития са взаимно свързани. Продължаващата връзка между специалните сили на Съединените щати и „Пътеката на Хо Ши Мин“ се оказа главен фактор за ролята, която специалните сили изиграха във войната в югоизточна Азия. Тази връзка приемаше много форми — преки и косвени — и тук ще бъдат споменати няколко от тях.

Самата пътека не беше пътека, разбира се, а комуникационна и транспортна мрежа, структура за командване и контрол, както и система от райони за предислоциране на войски. Нейното оборудване и възможности — особено в началото — бяха примитивни, но удивително жизнеспособни. Една от силните й страни бе самата тази примитивност. Автострадата представляваше не само огромни разходи на капитал и труд, но и лесна мишена. Черният път можеше да пропуска много по-малък трафик, но повредите му щяха да бъдат лесно отстранени от мъже или жени с лопати. Проблемът с обема на трафика бе лесно разрешен с изграждането на мрежа от много такива пътища — и с търпение. И тъй като тези пътища бяха буквално невидими под прикритието на тропическата дъждовна гора, беше трудно да се различи някоя определена мишена.

Това беше истинското стратегическо значение на „Пътеката на Хо Ши Мин“ — нейната сигурност. През войната северновиетнамците можеха да използват Лаос и Камбоджа като убежища. Въпреки че тези убежища никога не бяха абсолютно сигурни, Съединените щати и съюзниците им бяха силно ограничени в способността си да ги атакуват.

Фактически най-добрата възможност за затапване на „Пътеката“ съществуваше вероятно в ранния стадий от съществуването й. През 1961 и 1962 г. това съществуване започна да се долавя, но то не изглеждаше фактор във войната. Може би 1 500 северновиетнамски войници месечно се промъкнаха надолу в Юга, което беше незначителен брой в сравнение с десетките хиляди месечно (включително с танкове и други тежки оръжия), които по-късно използваха „Пътеката“. В резултат на това малцина от командването гледаха сериозно на проблема и това отношение не се промени, докато не стана прекалено късно да се направи нещо за „Пътеката“ без разполагането на значителни войски, но тогава политически съображения вече изключваха всякакъв шанс за такова разполагане. Това беше голяма грешка. Друг пропуск бе убеждението на повечето американски военни командири, че войната ще бъде решена от масирана огнева мощ и традиционни сили. Виетконг и северновиетнамците не приемаха тази концепция. За тях войната на моменти бе конвенционална, в други — „народна“, и в трети — партизанска, те избираха този тип бойни действия, който им осигуряваше най-голямо предимство и беше в наш ущърб.

Може да се твърди, че ако Съединените щати или Южен Виетнам бяха открили начин за окончателно блокиране на „Пътеката на Хо Ши Мин“ през 1962 или 1963 г., тогава масираната американска интервенция след три или четири години по-късно можеше да не се случи и войната във Виетнам щеше да се развие по-благоприятно.

„Бяла звезда“

През 1961 г., в началото на краткото си президентство, Джон Кенеди беше изправен пред бъркотия в Лаос — отчасти бунтовническа съпротива, подкрепяна от комунистите, отчасти династични борби между съперничещите си принцове и отчасти присвояване на властта от военните лидери. Всичко това се усложняваше поради многоликия етнически състав на населението в страната. Освен с етническите лаосци провинцията бе населена с полупримитивните племена кха и мео, които лаосците презираха и подозираха. Въпреки че туземците нерядко бяха превъзходни войници, лаосците не желаеха да ги въоръжават или обучават.

Първоначалната борба за власт в Лаос последва Женевската конференция от 1954 г., която даде независимост на страната. От едната страна беше кралското управление на Лаос, оглавявано официално от крал титуляр, но в действителност ръководено от неутралния принц Сувана Фума. От другата страна бяха комунистическите въстаници, Патет Лао, водени от природения брат на Сувана Фума принц Суфановонг и подкрепяни от северновиетнамците (въпреки че те винаги се интересуваха повече от Южен Виетнам). До 1959 г. Патет Лао окупираха двете северни провинции и се опитваха да разширят тази база. От 1959 до 1961 г. след серия военни преврати и контрапреврати ситуацията се усложни още повече от появата на дясна сила под командването на генерал Фуми Носаван, който завзе властта през декември същата година. Неутралните загубиха подкрепата на Съединените щати (която се прехвърли към генерал Носаван) и преминаха към Патет Лао, молейки същевременно Съветите за помощ. Руснаците бяха готови да я предоставят — макар по-голямата част от помощта им логично да отиде при комунистите.

Според класическата „теория на доминото“ „ние трябваше да направим нещо за Лаос“. Ако страната паднеше в ръцете на комунистите, нямаше ли да го последват Южен Виетнам, Камбоджа и Тайланд? Въпреки че историята опроверга „теорията на доминото“, тогава тя изглеждаше твърде смислена.

По-рано през 1961 г., след изтеглянето на френската военна мисия в Лаос през 1960 г., специалните сили на Съединените щати бяха официално допуснати в Лаос — присъствието им вече не беше тайно; те можеха да носят американски униформи, включително зелените си барети, и бяха изпратени там от новообразуваната Съветническа група за военна помощ на САЩ Лаос (СГВП Лаос) като мобилни екипи за обучение „Бяла звезда“.

Тези екипи изпълняваха много задачи: някои станаха инструктори в неотдавна откритите лаоски военни школи. Други участваха в учения на лаоската армия като традиционни оперативни съветници. Трети осигуряваха медицинска помощ или координация със свързочните служби; събираха разузнавателна информация за СГВП Лаос или работеха в тясно сътрудничество с малцинството планинци, където наред с други неща организираха, екипираха и обучиха военни роти мео и кха. Именно при тази последна мисия екипите „Бяла звезда“ оставиха траен отпечатък. Представата на Бил Ярбъро за специалните сили беше проверена и утвърдена сред хълмовете на Лаос. Пак тук организацията и командването на специалните сили научиха уроците, които не след дълго отнесоха със себе си, когато бяха изпратени да се заемат с бъркотията във Виетнам.

Екипите „Бяла звезда“ имаха късмет със своите командири.

Един от тях например, подполковник Джон Т. Литъл, беше научил добре урока на Бил Ярбъро: че само част от мисията на специалните сили в Лаос трябва да се състои в обучение на местните войници в придвижване, стрелба и комуникации. В обръщение до войските в Лаос с дата 22-ри септември 1961 г., озаглавено „Гражданска помощ“, Литъл изложи параметрите, които трябваше да ръководят екипите „Бяла звезда“. Следват извадки от него:

В обръщението на подполковник Литъл се обсъждаха и практически програми за медицинска помощ и хигиенизиране; помощ за образованието, земеделието и транспорта; подобрения на местата за пазари и детските площадки за игра и т.н. Всички тези проекти бяха допълнения към основната задача за помощ в обучението на военните сили.

Друг легендарен офицер от специалните сили — според някои най-великият оперативен офицер от специалните сили, — подполковник Артър Д. „Бул“ Симънс, също остави незаличим отпечатък в Лаос. Симънс беше едър, изключително грозен мъж, великолепен командир и специалист по довеждането и на най-трудните задачи до успешен край27. Тъй като беше прекалено зает с полевите си задачи, за да дърпа предварително всички необходими конци за удостояване с генералски чин, той се пенсионира като полковник. Но признанието му дойде по-късно. Неотдавна издигнаха статуя на Симънс във Форт Браг. Никой не заслужаваше това повече от него28.

В края на 1961 г. Патет Лао контролираше стратегическото плато Боловенс в Южен Лаос. Платото заема по-голямата част от тясната и дълга територия на Лаос, със Северен и Южен Виетнам на изток, Камбоджа на юг, и Тайланд на запад. „Пътеката на Хо Ши Мин“ се виеше между платото и виетнамската граница. Мисията на Симънс и колегите му „зелени барети“ се състоеше в организиране, въоръжаване и обучение на туземците кха в партизански отряди с последващо изтласкване на Патет Лао от платото и накрая изпращане на партизаните за действия срещу „Пътеката“. Те успяха да постигнат първите две цели, но нападенията срещу „Пътеката на Хо Ши Мин“ така и не се осъществиха. Дотогава вече бе влязло в сила Женевското споразумение и специалните сили трябваше да се изтеглят от Лаос.

През 1962 г. различни агенции на Съединените щати предложиха три много различни пътища за постигане на приемливо стабилна ситуация в Лаос: първият, предложен главно от Съвета на началник-щабовете (СНЩ), настояваше за пълномащабна традиционна военна интервенция — ликвидиране на Патет Лао на бойното поле с едновременно бомбардиране на Северен Виетнам; това беше по същество същият план, който СНЩ опита във Виетнам. Второто предложение, представено главно от ЦРУ и специалните сили29, настояваше за партизанска тактика, тъй като тя, изглежда, започваше да върши работа. И накрая, дипломатическата общност настояваше за уреждане на въпроса чрез преговори, които щяха по някакъв начин да хармонизират всички основни фракции, да превърнат Лаос в безопасна, „неутрална“ страна и да осигурят изтеглянето на чуждестранната военна подкрепа. Това последно предложение беше прието и записано в Женевското споразумение.

Не е изненадващо, че Съединените щати се съобразиха с условията на споразумението и изтеглиха военните си сили, нито е изненада, че Северен Виетнам (макар и страна, подписала споразумението) не обърна внимание на тези условия. „Пътеката на Хо Ши Мин“ вече беше прекалено важна за успеха на кампанията му срещу Юга.

Тази ситуация се запази през останалите години на конфликт в югоизточна Азия. Въпреки че Съединените щати „мамеха“ малко и от време на време „атакуваха“ през северновиетнамската граница убежища в Лаос (и Камбоджа), политически и дипломатически задръжки блокираха основните военни операции, които можеха да сложат край на използването на „Пътеката“ от Северен Виетнам. Междувременно северновиетнамците никога не престанаха да удължават „Пътеката“ и да повишават сигурността й.

Виетнам

Преди да се обърнем към ролята, която специалните сили на Съединените щати играха във Виетнам, ще бъде полезно да направим преглед на военната намеса на Съединените щати там и развитието на стратегията им за противодействие на комунистическата заплаха.

Военната намеса на Съединените щати във Виетнам всъщност води началото си от 1950 г., малко след избухването на Корейската война, когато беше създадена Съветническата група за военна помощ (СГВП). Тази инициатива бе резултат от вярването на СНЩ, че Индокитай е ключът към установяването на антикомунистическо влияние в югоизточна Азия. През онези дни мисията на СГВП беше относително ограничена — главно взаимодействие с французите, които тогава бяха силно ангажирани в сражения с въстаниците на Хо Ши Мин.

Но през годините, последвали изтеглянето на французите, когато засилващото се влияние на Виетконг започна да застрашава Южен Виетнам, Съединените щати поеха главната отговорност за сигурността на Южен Виетнам. Никой друг не желаеше да поеме тази отговорност.

Като първа стъпка към поемането на отговорността Съветът за национална сигурност (СНС) нареди на СНЩ да създаде виетнамска сила за отбрана, способна да осигури вътрешната сигурност. СНЩ определи, че ще бъде необходима сила от 89 000 души; задачата за изграждането и обучението на тази сила бе възложена на СГВП.

През 1954 г. шефът на СГВП генерал-лейтенант Джон У. О’Дениъл и министърът на отбраната на Виетнам се договориха за създаването на Армия на Република Виетнам (АРВ), съставена от три териториални и три полеви дивизии. Териториалните дивизии се състояха от местно мобилизирани и обучени полкове, които щяха да помагат на гражданските власти в операции по вътрешната сигурност. Полевите дивизии имаха „стратегическо мобилно“ предназначение и специфичната задача да осигурят защита срещу нахлуване от север, докато бъдат повикани подкрепления от Организацията на договора за югоизточна Азия (СЕАТО).

През следващите няколко години тази силова структура се промени значително. Под ръководството на СГВП АРВ се превърна в традиционна сила, отразяваща структурите и оперативните методи на американската армия. През 1955 г. Съветът за национална сигурност увеличи личния състав на АРВ на 150 000 души; тогава СГВП премахна трите териториални дивизии и ги замени с шест нови леки пехотни дивизии, подобни на американските и вече без регионална ориентация. Беше добавена още една полева дивизия и общият им брой достигна десет (шест леки и четири полеви). От 1959 г. леките дивизии бяха трансформирани в стандартни по-тежки пехотни дивизии, а полевите дивизии бяха снабдени с моторизирани полкове.

Съпротивата на Виетконг в Южен Виетнам продължаваше да се засилва. Гражданските власти ставаха все по-безпомощни и все по-често се налагаше помощта на АРВ за операции срещу въстаниците. Мисията на СГВП, състояща се някога само в организиране и обучение на АРВ, сега включваше препоръчването на стратегия за използването на тези сили срещу въстаниците.

През 1960 г. генерал-лейтенант Лайънъл К. Макгар пое командването на СГВП. Изправени пред официалното създаване на Фронт за национално освобождение същата година и задействането на Народноосвободителните въоръжени сили, Макгар и СГВП започнаха да разработват план за действия срещу въстаниците през 1961 година. Планът се фокусираше главно върху нападателни операции, предназначени да унищожат партизанските сили. Целта беше „врагът да се открие, спре и унищожи“. Това се случи още преди президентът Кенеди да благослови други, по-нетрадиционни методи за борба с партизаните.

Въпреки засилващото се участие на СГВП и АРВ в операциите срещу въстаниците тяхната сила продължаваше да нараства и контролът и инфраструктурите на Виетконг се увеличиха бързо, особено в селските райони, където правителството имаше малко представители или влияние.

В отговор на влошаващата се ситуация Съветът на началник-щабовете реши да подобри работата на СГВП. През ноември 1961 г. той предложи създаването на Командване за военна помощ на Виетнам (КВПВ) и на 8-ми февруари 1962 г. КВПВ бе задействано под ръководството на генерал Пол Харкинс30. Мисията на КВПВ бе същата като тази на неговия предшественик: „да окаже помощ на правителството на Южен Виетнам за победа над комунистическите въстаници“, и то следваше същия оперативен подход: да унищожи силите на врага чрез широкомащабни операции. Доктрината и тактиката на КВПВ също бяха традиционни: широко използване на хеликоптери и въздушни мобилни операции в опити да се изненадат и унищожат партизаните.

Все пак подходът на КВПВ не беше напълно традиционен. По това време КВПВ опитваше и програма за умиротворяване (несръчна операция по граждански въпроси) и през януари 1962 г. започна изпълнението на стратегическата програма „Селце“. Тази програма възникна от два отделни плана: първият беше предложен от СГВП преди активирането на КВПВ; другият (предпочетен от режима на южновиетнамския президент Дием) бе предложен от британския съветнически екип, оглавяван от експерта по антивъстанически действия сър Робърт Томпсън.

По това време въстанието продължаваше от шест години и шестте провинции близо до Сайгон се бяха превърнали в крепости на Виетконг с добре организирана инфраструктура — очевидна заплаха за столицата. Според СГВП правителството нямаше друг избор, освен да започне прочистване на най-близките до столицата райони. По такъв начин планът на СГВП щеше да започне с умиротворяването на шестте най-близки до Сайгон провинции.

СГВП смяташе да постигне умиротворяването на тези провинции, както и на провинция Контум (на трийсет и два километра на север), до края на 1961 година. След постигането на тази цел ударението щеше да се прехвърли върху делтата на река Меконг и централните плата; щеше да ги последва и останалата част от страната. Предполагаемата дата за умиротворяване на цялата страна беше краят на 1964 година.

Предложеният от Томпсън и британците план се основаваше на успешната антипартизанска дейност на британците в Малая и наблягаше върху прилагането на строги мерки за сигурност от гражданската отбрана и групи за самозащита. Те предложиха да го приложат първоначално в район със слаба активност на виетнамските комунисти, а не в крепостите на въстаниците в провинциите около Сайгон, като АРВ играе поддържаща, а не водеща роля.

Крайният резултат, стратегическата програма „Селце“, представляваше компромис между двата плана. Тя се състоеше от три фази:

В първата фаза трябваше да се събере разузнавателна информация за предназначения за умиротворяване район и да се обучат политически кадри за бъдещото администриране на района. Втората фаза предвиждаше широкомащабни операции на АРВ за прочистване на определените райони, целящи да изтласкат оттам партизаните на Виетконг. В третата фаза АРВ щеше да предаде контрола над тези райони на гражданската отбрана и групите за самозащита, които щяха да установят трайна сигурност. Същевременно голяма част от местното население щеше да бъде насилствено преселена в укрепени села, където се смяташе, че ще бъде защитена срещу нападения. КВПВ се надяваше, че всичко това ще спечели по някакъв начин сърцата и умовете на голям брой виетнамски селяни.

На 19-ти март 1962 г. стратегическата програма „Селце“ започна с операция на АРВ с кодово име „Зора“ в провинция Бин Дунг на север от Сайгон. Операцията не постигна вълнуващ успех. Районът се намираше близо до базите на Виетконг и в него имаше много партизани. Това не беше проблем за войниците на АРВ, но се оказа много трудно за гражданските сили, чиято мисия се състоеше в следване на армията и унищожаване на комунистическата инфраструктура. След като силите на АРВ завършиха операцията, войските се оттеглиха, но комунистическата инфраструктура не беше унищожена, нито неутрализирана. Тази работа бе оставена на гражданските сили, които просто не бяха в състояние да я свършат.

Местните селяни бяха отведени от домовете им и от земята, от която се прехранваха, и принудени да живеят в ламаринени бараки, наречени условно „стратегически селца“, които всъщност бяха бежански лагери. Преселването на населението го отчужди още повече от режима, вместо да постигне обратния резултат.

Въпреки оплакванията на американски съветници тези грешки не само бяха повторени с развитието на програмата, но и липсваха сериозни опити за тяхното избягване. Ударението на КВПВ падаше върху военните операции за унищожаване на партизанските сили, а не върху дългосрочното умиротворяване, представляващо обявената цел на програмата. По такъв начин стратегическата програма „Селце“ никога нямаше обединена командна структура и КВПВ, винаги заинтересовано повече от военните операции, продължи да не осигурява достатъчно подкрепа на гражданската отбрана и силите за самозащита, чиято мисия беше дългосрочната сигурност.

Южновиетнамското правителство най-безсрамно фалшифицираше докладите: например след по-малко от месец от започването на програмата правителството твърдеше, че вече съществуват 1 300 действащи укрепени селца; след шест месеца броят им беше 2 500; и когато Дием бе убит през ноември 1963 г. — по-малко от две години след започване на програмата, — общият брой на докладваните селца надхвърли цифрата 8 000.

КВПВ не направи сериозен опит за оспорване на виетнамските твърдения или за коригиране на ситуацията по места.

ЦРУ и специалните армейски сили

Стратегическата програма „Селце“ не беше единственият опит за умиротворяване. В края на 1961 г. специалните сили на сухопътните сили започнаха да прилагат изработената в ЦРУ програма на Групата за гражданска отбрана (ГГО), чиято цел беше да отреже достъпа на виетнамските комунисти до храни, припаси, доброволци и разузнавателна информация в централните плата на Виетнам и както се надяваха, да блокира или поне сериозно да затрудни достъпа на СВА до Виетнам по „Пътеката на Хо Ши Мин“.

Платата бяха населени предимно от различни малцинствени групи и примитивни племена, известни под общото име планинци (това название беше останало от французите) — въпреки че и други малцинствени групи и племена живееха в други затънтени части на страната, прогонени отдавна от по-плодородните равнини от виетнамците (мнозина от тези други групи също участваха в ГГО). Както в Лаос с мео и кха, планинците и други такива групи бяха презирани от виетнамците, които ги смятаха за диваци. Виетнамското правителство никога не изпитваше особено желание да превърне планинците в сила срещу въстаниците, понеже такава сила можеше лесно да се обърне срещу всички виетнамци.

Поради тези отношения програмата ГГО се изпълняваше отначало само от американци — а именно от ЦРУ и специалните сили — и беше съвсем слабо свързана със стратегическата програма „Селце“. Въпреки че програмата беше замислена и финансирана от ЦРУ, задачата за изработване на специфична стратегия и нейното прилагане се падна на специалните сили. През ноември 1961 г. две А-отделения на специалните сили бяха изпратени от 1-ва група на специалните сили в Окинава, за да стартират програмата.

Разработената от специалните сили стратегия, наречена Програма за защита на селата, беше проста и отбранителна по характер.

А-отделенията щяха да се разположат в някой район, да спечелят доверието на хората в местните села и да започнат да подготвят прости укрепления. Междувременно щяха да набират и обучават хора от местните села за формиране на малка полувоенна „ударна сила“, предназначена и обучена да осигури на селата постоянна защита. Те щяха да изпращат подкрепления на атакувани села и да поставят засади срещу виетнамските комунисти.

Веднъж организирали ефективна ударна сила, специалните сили се заеха с организирането и обучението на местните хора за „селска отбрана“. Групи от тези хора получаваха основно обучение за боравенето с оръжие, отбрана и изграждане на укрепления около селата и бойни умения само в случай на атака срещу собственото им село. На всяко село бе осигурена радиостанция, което им позволяваше да се свързват с екипите на специалните сили и ударната сила за подкрепления в случай на беда.

След организиране на селската отбрана екипите на специалните сили надзираваха програми за подобряване качеството на живот на селяните. Те създадоха амбулатории и осигуриха елементарни медицински грижи, изградиха убежища, подобриха хигиената и помагаха с всичко, с което можеха. Веднага след създаването на взаимноподкрепяща се група села процесът започна отново и периметърът бе разширен с включването на нови села.

Успехът на двете А-отделения беше изключителен и до април 1962 г. в програмата влязоха доброволно четирийсет села от провинция Дарлак. През май 1962 г. бяха изпратени още осем екипа във Виетнам от Окинава и успехите продължиха. През юли ЦРУ поиска още шестнайсет екипа от специалните сили и до август в програмата участваха двеста села. В общи линии отбранителната стратегия на специалните сили, фокусирана върху отрязване достъпа на Виетконг до местното население и ресурсите, които то можеше да му осигури, работеше много добре.

Тя се различаваше значително от стратегическата програма „Селце“ по това, че успя да осигури ефективно присъствие и не включваше принудително преселване.

КВПВ поема командването

Докато размерите, размахът и ефективността на ГГО продължаваха да нарастват, се появи съмнение, че ЦРУ не разполага с персонал и ресурси за ръководство на големия брой участващи войници от специалните сили. Затова Вашингтон реши да прехвърли контрола върху операциите на специалните сили от ЦРУ на КВПВ. Това прехвърляне (наречено операция „Планински път“) бе завършено през юли 1963 година. Щом КВПВ пое командването, започнаха да се променят както мисиите на специалните сили, така и изпълнението на програмата ГГО.

Тази промяна не беше положителна. КВПВ не разбираше нито природата на специалните операции, нито специалните изисквания на антивъстаническата борба.

Като начало КВПВ оцени участието на специалните сили в програмата ГГО като „статични тренировъчни дейности“ и смяташе, че специалните сили ще бъдат използвани по-добре в „по-активни и нападателни операции“. В резултат специалните сили на армията бяха отстранени от администрирането и изпълнението на програмата ГГО и вместо това бяха изпратени да осигуряват наблюдение по камбоджанската и лаоската граница и да провеждат нападателни, директни мисии срещу базите на Виетконг.

Тази промяна в мисията им започна в края на 1963 г. и беше завършена към края на 1964 година. На 1-ви януари 1965 г. полковник Джон Спиърс, командирът на новосформираната 5-та група на специалните сили, издаде заповед, очертаваща параметрите на мисията, възложена на групата от КВПВ. Това бяха „граничен контрол и наблюдение, операции срещу маршрути за инфилтрация и операции срещу комунистическите военни зони и базови райони“. Всички тези мисии ясно отразяваха нападателната стратегия на КВПВ и се фокусираха върху откриването, стопирането и унищожаването на вражеските сили.

За да освободи специалните сили на Съединените щати за нападателни операции и гранично наблюдение, отговорността за администрирането на програмата ГГО, обучението на ударните сили и селската отбрана беше прехвърлена на Виетнамските специални сили (ВСС). За нещастие ВСС не притежаваха нито уменията, нито командването на американските си колеги и нещо по-лошо — те изпитваха обичайното виетнамско презрение към малцинствените групи, върху които се фокусираше програмата ГГО. В резултат на това много от постиженията, постигнати по-рано при „спечелване“ на селението, бяха загубени.

При една по-нататъшна промяна правителството на Виетнам интегрира програмата ГГО в АРВ и КВПВ започна да ги използва в една нападателна роля, за каквато те никога не бяха обучавани.

Не след дълго започнаха да прехвърлят ударните сили със самолети от едно място на друго за подкрепа при нападенията на специалните сили, наблюдателни мисии или традиционни операции на АРВ. През октомври 1963 г. КВПВ разкри своя план за използването на ГГО ударни сили, заедно със специалните сили, за „нападения срещу базови лагери на виетнамските комунисти и възпиране проникването на хора и припаси от Северен Виетнам“.

Премахването на ударните сили от техните местни оперативни райони и разполагането им в непознати за тях райони намали драстично тяхната ефективност. Това от своя страна не само отслаби взаимно подкрепящата се отбранителна селска система на първоначалната програма на ЦРУ и специалните сили, но и без добро познаване на местния терен ударните сили се превърнаха в нещо подобно на зле обучена пехота.

Отчасти за използване успеха на програмата и отчасти за по-ефективна военна употреба на лагерите и селата на ГГО, КВПВ се опита да разшири програмата, и то бързо. Започна да разполага лагерите на ГГО стриктно и в съответствие с военни критерии, без връзка с политическите или демографските реалности. Например лагери бяха разположени по предполагаеми маршрути за инфилтрация или в райони с интензивна дейност на Виетконг или Северновиетнамската армия (СВА). Това не отговаряше на първоначалната цел за контрол на населението.

Въпреки големите усилия на КВПВ, на АРВ и всички участващи управления от Съединените щати, както и на виетнамското правителство, ситуацията във Виетнам се влоши. В края на 1964 г. Виетконг провеждаше координирани полкови операции. В началото на януари 1965 г. въстаниците атакуваха и превзеха селото Бин Гиа, отдалечено само на шейсет и четири километра от Сайгон. При контраатаката срещу селото войските на АРВ загубиха 201 войници в сравнение със само трийсет и двама потвърдени убити виетнамски комунисти. Това събитие и други подобни на него доведоха накрая до изпращането на американски войски във Виетнам.

Първата изцяло разположена там дивизия на Съединените щати беше 1-ва въздушнопреносима дивизия. През ноември 1965 г. тя зае позиции на централните плата — един от регионите с най-големи сили на комунистите, — за да започне операции по тяхното издирване и унищожаване. Американците бързо откриха и атакуваха голяма концентрация на бойци от Виетконг и северновиетнамци в долината Яданг. В резултат от сражението бяха убити 1 200 вражески бойци, а 1-ва въздушнопреносима загуби относително малко жива сила — 200 души. Този успех засили и убеждението на КВПВ, че Северен Виетнам стои зад въстанието (въпреки че северновиетнамските войски не участваха активно, докато самите Съединени щати не започнаха да изпращат редовни войски)31.

Бяха изпратени още и по-многобройни американски войски — и КВПВ продължи стратегията си за тактическо изтощаване на противника, подкрепено с използването на максимална огнева мощ чак до времето, когато войските на Съединените щати започнаха да се изтеглят от Виетнам.

Карл Стайнър

Армията изпрати Карл Стайнър във Виетнам през 1967 година. Той ни разказва за службата си там:

— Завърших колежа на командването и Генералния щаб във Форт Лийвънуърт в средата на юни 1967 г. и получих две седмици отпуск, за да преместя семейството си (в Кълъмбъс, Джорджия), преди да тръгна за Виетнам.

Половината от състудентите ми вече служеха там; другата половина заминаваше сега. Четирима от нас, близки приятели и майори (въпреки че един беше в списъка за повишение в чин подполковник), бяхме изпратени в 4-та пехотна дивизия.

Отлетяхме с търговски чартърен полет — общо около двеста души, и пристигнахме по тъмно в Лонг Бин, армейски център до Сайгон за свежи подкрепления. До полунощ след явяването ни и получаване на лично бойно снаряжение бяхме инструктирани за общата ситуация и опасностите и заедно с още сто души от всички чинове ни натовариха на самолет С–130 за доставянето ни до съответните местоназначения.

На борда на С–130 седяхме на мешките си и се държахме за придържащите багажа ремъци, опънати през фюзелажа на около четирийсет сантиметра от пода. Самолетът кацна три или четири пъти, преди да стигне до Плейку в централните плата, където бяха разположени щабът на 4-та пехотна дивизия и главната й база за поддръжка. Пристигнахме точно преди разсъмване. Докладвахме за пристигането си и получихме назначенията си по частите. И четиримата бяхме разпределени в 1-ва бригада, разположена в артилерийска база на име Джаксън Хол близо до границата с Лаос. След това ни осведомиха подробно за тактическата ситуация в оперативния район на 4-та дивизия и ни раздадоха оръжие и муниции. По време на краткото ни посещение в дивизията имахме време за гореща закуска, с която ни приветстваха с добре дошли, заедно с двама щабни офицери, които ни предупредиха за качествата на полковник Ричард (Зуут) Джонсън, нашия бригаден командир в Джаксън Хол. Научихме, че Джонсън е впечатляващ мъж — полуиндианец, корав боец и напълно отдаден на службата си офицер. Очаквахме да служим под негово командване.

В 15,00 ч. четиримата се качихме на хеликоптер UH–1 („Хюи“) и полетяхме към Джаксън Хол на двайсет и пет километра на запад.

По време на инструктажа ни казаха, че се води интензивно сражение между батальон на 1-ва бригада и предполагаем полк на СВА: предполагаем, защото след първите изстрели човек не познава характера и размера на вражеското подразделение; с развитието на сражението скоро става ясно срещу какво си изправен.

Когато наближихме артилерийската си база, видяхме няколко артилерийски батареи да стрелят в подкрепа на сражаващия се батальон. За да се предпазим от огъня им, летяхме през определен „безопасен за полети коридор“. След приземяването ни въведоха в един бункер, където ни съобщиха, че полковник Джонсън желае да разговаря с нас, преди да ни разпредели, но сега участва в сражението и може да не се върне преди разсъмване. Нахраниха ни с пакети хранителни дажби и ни осведомиха за воденото сражение.

По-късно стана ясно, че полковник Джонсън няма да се върне тази нощ и ни казаха, че можем да поспим. Идеята ми хареса; не бяхме спали от тръгването си от Щатите. Развихме надуваемите си матраци и наметала върху мръсния под на бункера, но не успяхме да се наспим, защото една батарея със 155-милиметрови артилерийски оръдия стреляше директно над бункера. При всеки залп (през цялата нощ) от натрупаните върху бункера торби с пясък върху нас се сипеше мръсотия.

Скоро след завръщането на полковник Джонсън в лагера рано на другата сутрин той изпрати своя главен сержант да ни покани на закуска. Междувременно четиримата обсъждахме възможните си назначения. Тримата, които не бяхме представени за повишение, се договорихме да помолим за назначение като оперативни офицери (S–3) на пехотен батальон. И щяхме да препоръчаме четвъртия, майор Морис Едмъндс, за оперативен офицер на бригадата. Тъй като предстоеше повишението на Едмъндс, той заслужаваше назначение с най-голяма отговорност. Благодарение на обучението ни в Лийвънуърт се чувствахме компетентни за всякаква работа, но искахме да бъдем оперативни офицери, което съответстваше на миналия ни опит.

На закуската полковник Джонсън ни поздрави с добре дошли в бригадата и после ни съобщи, че е проверил досиетата ни още преди два месеца, като ни е избрал точно за желаните от нас назначения.

Преди да тръгнем за подразделенията си, Чероки (кодовото име на Джонсън и името, с което щяхме да го наричаме) ни даде някои сериозни съвети и указания:

— Ние действаме на територията на СВА — съобщи ни той. — Те са добри бойци и трябва да се уважават — много по-корави и способни, отколкото въстаниците комунисти, които са малко в този ОР (оперативен район). Можете да очаквате среща и внезапна атака от подразделения с размерите на полк — и винаги трябва да сте готови за такава възможност.

Следователно:

— Всички въздушни нападения трябва да бъдат подкрепяни от значителна и достатъчна артилерийска подготовка на зоната за кацане (ЗК).

— Никога не придвижвайте самостоятелна рота. Винаги трябва да са две. (Месец преди пристигането ни 173-та въздушнопреносима бригада бе загубила по-голямата част от две роти, попаднали поотделно на засада на СВА при Дак То.)

— Никога не заемайте отбранителна позиция през нощта само с една рота. Една рота не може да оцелее през нощта срещу атака на подразделение с размерите на полк. Но две — с необходимата артилерийска поддръжка — могат.

— Винаги гледайте пехотните роти да стигат до местата за пренощуване достатъчно рано, за да могат да се окопаят и съобщят своите КОО (концентрации от отбранителни огневи позиции) на всички артилерийски батареи в околността преди смрачаване.

— Напускайте местата за нощувка преди разсъмване и по различно време, за да не създавате шаблон. И винаги разузнавайте със стрелба, преди да тръгнете — в случай, че СВА е заобиколила позицията ви през нощта.

Тези мъдри съвети отразяваха не само тактическата вещина и компетентност на Джонсън, но и наученото от него в сраженията със СВА. Те се оказаха от голяма полза при изпълнение на задълженията ни през идните дни.

Преди да се прехвърля към моето подразделение — 3-ти батальон, 12-та пехотна бригада, бих искал да ви дам обща представа за това, пред което бяхме изправени. Но моля да имате предвид, че като майор от пехотата знаех много малко за общата стратегическа ситуация, в която се озовах. Целта ми бе съвсем проста: да се бия с врага и да печеля всяка битка с минимална загуба на живот от наша страна.

Все пак мога да посоча, че нашата позиция се разполагаше срещу един от основните подходи на „Пътеката на Хо Ши Мин“, което обяснява преобладаващото присъствие на СВА, а не на сили на Виетконг. „Пътеката“ имаше свои „изходи“, етапни войскови пунктове и инфраструктура за попълване на припасите около повечето стратегически места. Дак То беше едно такова място. Мисията ни се състоеше в предотвратяване контрола на СВА над този район. Ако не бяхме успели да затапим тази бутилка, катастрофата нямаше да се забави. СВА щеше да наложи контрол над централните плата още в началото на войната.

Извървях не повече от сто и осемдесет метра, за да се присъединя към подразделението си.

Четвърта дивизия бе изпратена предишната година от Форт Луис, Вашингтон, и претърпя големи загуби през първата си година във Виетнам. През годината бяха получени подкрепления, включени в състава на моя батальон, но сега беше време първите войници да завършат службата си и да се върнат у дома. Когато тръгнеха, батальонът щеше да намали състава си с около петдесет процента, което налагаше голям брой попълнения (офицери, войници и новобранци) и интензивна програма за обучение за постигане от целия батальон на състояние на боеготовност. Повечето нови попълнения не се познаваха; всички щяха да бъдат обучени и интегрирани в батальона.

Към всеки батальон беше добавена и четвърта стрелкова рота, за да се увеличи общата му ефективност.

В продължение на месец новото ми подразделение, 3-ти батальон, изпълняваше задачата да осигурява артилерийска охрана на щаба на бригадата. Батальонът се командваше от подполковник Пат Волмър.

Тъй като отговарях за операциите на батальона и обучението на личния състав, бързо разработих програма за обучение, която бе одобрена от подполковник Волмър. Като начало офицерите и войниците с най-голям опит във Виетнам бяха разпределени между ротите на батальона, за да се създаде обща основа, и след два дни програмата започна.

Районът около Джаксън Хол се оказа идеална среда за обучение, защото почти ежедневно съществуваше вероятност всяко подразделение да се сблъска с някаква форма на вражески действия — снайперистки огън или минохвъргачен залп близо до мястото, в което се намираха — достатъчно, за да разберат всички, че се занимават със сериозна работа.

Разузнавателният взвод на батальона се състоеше само от дванайсет души. Нормалният му modus operandi (начин на действие) включваше изпращането на екипи от по четирима души на четиридневни или петдневни мисии. През това време те наблюдаваха и докладваха, но можеха да повикат помощ за изтеглянето си, ако съществуваше някакъв риск или влезеха в решително сражение. Този оперативен метод оставяше голям времеви интервал между тяхното наблюдение на вражеската дейност и всеки възможен успешен отговор срещу нея.

Имах донякъде различна концепция, която изложих пред батальонния командир и той я одобри. Концепцията се състоеше в реорганизация и обучение на много по-способен взвод, който щеше да функционира като рейнджъри; те щяха да поставят засади, вместо просто да наблюдават и да бъдат измъквани. Щом засадата бъдеше готова, ние щяхме да реагираме незабавно с предварително планиран артилерийски и минохвъргачен огън, последван от включването на (най-малко) една стрелкова рота. Този нов взвод се състоеше от четири отделения с по девет души всяко. Всеки взвод беше организиран като два екипа, обслужващи картечници М–60, и всеки войник бе въоръжен с една противопехотна мина. Тази концепция се оказа изключително ефективна — и новият взвод претърпя много малко загуби.

След шест до осем седмици денонощно интензивно обучение приключихме изпълнението на програмата. След това се прехвърлихме с хеликоптери до район, наречен Долина на виетнамските комунисти, който се намираше на около четирийсет километра източно от Джаксън Хол и на петнайсет километра южно от Ан Кхе (главната база на 1-ва въздушнопреносима дивизия).

Долината на виетнамските комунисти беше отдалечен, пустинен и рядко населен район, заобиколен от много високи планини и контролиран от подразделения на СВА с размерите на отделения и взводове (обитателите му бяха принудени да отглеждат реколта за тях). Мисията ни беше „да го прочистим“ — идеална задача за новосформиран и обучен батальон, защото окупационните войски на СВА присъстваха само с малки подразделения. Фактически най-голямото предизвикателство там не беше врагът. Това беше инфекцията, причинена от ухапванията на малък зелен кърлеж, оставящи възпалени като циреи места, които не заздравяваха. Всички ги имахме.

Докато провеждахме операциите си, една от стрелковите ни роти откри едно „изгубено племе“ от около 500 души, живеещи в издълбани пещери по склона на планината — заедно с техните пилета, прасета, маймуни и водни биволи.

Виетнамското правителство реши да евакуира племето в бежанския център Едеп Е Нанг, голям лагер близо до Плейку с неколкостотин ламаринени бараки. Появи се проблем: хората отказаха да напуснат без животните си. Съгласиха се да бъдат превозени по въздуха, ако натоварим пилетата, прасетата и маймуните на борда с тях и се наложи да им обещаем, че по-късно ще превозим и водните биволи.

Почти всички „Чинук“ (хеликоптери СН–47 с двойни витла) в дивизията бяха заети в продължение на четири дни с тази операция. А водните биволи изискваха специален подход. Те бяха прекалено злобни и непредвидими, за да се рискува да се товарят и блъскат вътре в хеликоптерите. Трябваше да бъдат хванати, завързани в мрежи за багаж и оставени да висят под хеликоптерите „Хюи“.

Командирът на батальона ми възложи тази мисия сигурно защото бях отраснал във ферма. Избрах осем от най-добрите ни „каубои“ и изработих техника, която вършеше работа. Разстилахме мрежа за багаж на земята и хеликоптер „Хюи“ кацаше върху нея. След това, когато хеликоптерът се вдигаше, за да преследва водния бивол, осемте „каубои“ сядаха по четирима от всяка страна и държаха мрежата. Когато се озовавахме директно над животното и на около метър и половина над гърба му, пускахме мрежата върху него, хеликоптерът бързо отлиташе настрана и се спускаше малко по-ниско, ние изскачахме, увивахме мрежата около бивола и го събаряхме на земята. После връзвахме краката му и нагласявахме мрежата за висене под хеликоптера. Най-сетне „Хюи“ отлиташе към бежанския център, пренасяйки висящия бивол.

След три дни бяхме заловили около трийсет бивола и ги предадохме на „изгубеното“ племе.

Дивизионният командир генерал-майор Уилям Пиърс вече беше научил за събирането на стадото и се появи лично да наблюдава действията ни. След като погледа малко, той отбеляза, че това е най-интересната и смела родео операция, която някога е виждал, но реши, че сме върнали достатъчно биволи на „изгубеното“ племе и прекрати операцията.

Успешното изпълнение на мисията бе с цената на две счупени ръце, един счупен крак и много охлузвания. Моралът беше висок и съм сигурен, че всички участници в „родеото“, които завършиха срока на службата си във Виетнам, ще разказват на децата и внуците си за него.

След три седмици изпълнихме успешно и главната си мисия за „прочистване на Долината на виетнамските комунисти“. Убихме, пленихме или изтласкахме войниците на СВА и унищожихме всичките им приспособления за обучение и складове за припаси.

Към края на октомври ни заповядаха да отидем в Дак То, за да сменим 2-ри батальон (механизиран) от 8-ма пехотна бригада — двудневна операция, включваща измъкването на батальона с хеликоптери обратно в Плейку, последвано от конвоиране на около четирийсет километра на север. Пристигнахме по план в 14,00 ч., което щеше да осигури достатъчно време на сменявания от нас батальон да стигне до Плейку преди смрачаване. По време на тази операция не се случи нищо забележително.

До неотдавна Дак То бе база на А-отделение от специалните сили, което се беше преместило на около петнайсет километра на запад в нов лагер на име Бен Хет. Бен Хет се намираше само на шест километра от района, в който се срещаха трите граници на Лаос, Камбоджа и Южен Виетнам, и срещу една главна артерия за проникване на „Пътеката на Хо Ши Мин“. Единствен черен път водеше от Дак То до Бен Хет, а по средата на пътя трябваше да се осигури ключов мост.

От самото Дак То беше останало само името; там нямаше сгради, нищо друго освен къса асфалтирана самолетна писта. Най-близкото село, Тан Кан, беше на два километра на изток; там бяха разположени провинциален щаб и малко отделение американски съветници. Разположихме „артилерийската си база“ покрай пистата в Дак То и пътя, идващ от Контум до Бен Хет. Нямахме друг избор.

Когато пристигнахме в Дак То, ни посрещна 2-ри батальон ни 8-ма пехотна дивизия, строен с всичките си бронирани коли и други автомобили и готов да потегли за планината Дрейгън (база на 4-та дивизия в Плейку). Но един от механизираните им взводове, който все още охраняваше ключовия мост на пътя за Бен Хет, трябваше да бъде сменен, за да се присъедини към своите; така че изпратихме веднага един от нашите стрелкови взводове, за да го смени.

Бяхме определили предварително необходимите мерки за сигурност преди настъпването на нощта и екипите и подразделенията ни бяха готови да заемат позициите си, но другият батальон трябваше да се изтегли по план след един час. Затова не ни остана време да координираме последните подробности по смяната на частите, но въпреки това всичко премина без произшествия.

Преди заминаването на другия батальон доста се разтревожих заради планините на юг от нас, които можеха да осигурят на СВА значително предимство. Над долния хребет, отстоящ на три километра и висок 300 метра, се издигаше хълм 1338, който контролираше цялата околност, като дължината на целия хребет беше около осем километра.

Когато попитах оперативния офицер на заминаващия батальон кога за последен път хората му са били на този хребет, той отговори:

— Не бива да се тревожиш за това. Нашият разузнавателен взвод претърси целия хребет преди две седмици и там горе няма нищо освен много орангутани. Освен това пуснахме няколко пълни товара на хеликоптери „Чинук“ с двесталитрови варели задържащ се над местността газ CS32 в долините, водещи към обратната страна на тези планини. Това трябва да попречи на всякакви опити за проникване. Почти невъзможно е да се промъкнеш през това вещество. Наистина ще ти хареса да бъдеш „майорът господар на Дак То“ — заключи той. — Тук на високото е много тихо и прекалено далеч от щаба на дивизията, за да те притесняват.

Не споделях нито неговата увереност, нито преценката му. На същия този хребет 173-та въздушнопреносима бригада беше загубила половин батальон преди три месеца. Според мен теренът беше с ключово значение. Който контролираше този хребет, контролираше цялата долина — главният път за подход по цялото протежение от границата до Контум. Бях сигурен, че ако СВА е имала планове за контрол над централните плата, те със сигурност щяха да окупират този хребет и хълм 1338. Защо да се занимават с лагера на специалните сили в Бен Хет, когато можеха да го заобиколят и да окупират този доминиращ терен като място за огнева позиция на тежките си оръдия?

Още следобед на другия ден (преди да успея да изляза, за да координирам действията с екипа на специалните сили в Бен Хет) пристигна изключително важно разузнавателно съобщение, след като стрелковият взвод, осигуряващ моста, плени разузнавателен екип на СВА. От разпитите бързо научихме, че те са от 2-ра дивизия на СВА и носят със себе си скици с оперативните планове на дивизията за превземане на Дак То. Хълм 1338 трябваше да бъде мястото за разполагане щаба на дивизията, а хребетът (който ние започнахме да наричаме 1001) трябваше да служи за главна огнева позиция на тежките им оръдия. И ние бяхме главната им мишена като рибки в аквариум.

Когато казах на батальонния командир, че ще бъде добре да се кача бързо с две роти на хребета, той се съгласи:

— Ако успееш да осигуриш въздушен транспорт за всички — каза той, — ще го направим утре следобед.

Тъй като щабът на бригадата ни остана в Джаксън Хол на седемдесет километра разстояние, ние бяхме поставени под прякото командване на 4-та дивизия в Плейку. Така става, когато действаш далеч от бригада, която вече не може да те подкрепя.

Свързах се с дивизията, поисках и получих десет хеликоптера „Хюи“ и шест бойни хеликоптера за въздушна атака. Това щеше да ни осигури достатъчен транспорт, за да свалим едновременно на земята осемдесет стрелци с едно прелитане. Но откриването на подходящо място за кацане се оказа много по-трудно. Само един малък тревист хълм в източния край на хребета можеше да побере десет хюи, кацащи едновременно. Всичко останало наоколо представляваше непроходима джунгла. Възможно е да се изчисти площадка за кацане на такъв терен, но това бе трудна задача, която отнемаше доста време, с каквото не разполагахме. В тази джунгла почистването на терена за ЗК, достатъчно голяма да побере един-единствен хюи, щеше да отнеме два дни и няколко въздушни нападения с триста и четиридесет килограмови бомби и стотици ленти муниции за 155-милиметрови и 8-инчови оръдия. Освен това единствената ни артилерия беше 105-милиметрово оръдие с шест дула.

Това означаваше, че сме принудени да използваме тревистия хълм за въздушното нападение.

На 28-ми октомври 1967 г. в 15,00 ч. С-ротата започна въздушното нападение. То се предхождаше от артилерийска подготовка в зоната за кацане, състояща се от около 150 залпа на 105-милиметров гаубичен огън. Когато хеликоптерите „Хюи“ кацнаха, ЗК се оказа безопасна и първите осемдесет войници я осигуриха, след което зачакаха пристигането на втората група, преди да потеглят като рота към линията на дърветата.

На хеликоптерите им трябваха двайсет минути в двете посоки и втората група пристигна с остатъка от ротата. Транспортирането щеше да продължи, докато не бъдеше разположена и втората рота (Б-ротата).

Веднага щом С-ротата попълни състава си, ротният командир започна придвижване към линията на дърветата, които отстояха на около 100 метра разстояние.

Високата до гърдите трева им осигуряваше добро прикритие. След като навлезе петдесетина метра във гората, предното отделение попадна под тежък обстрел от добре окопана позиция на СВА, която беше скрита под маскировъчни мрежи. Въпреки че северновиетнамците бяха ударени от артилерийската подготовка, те задържаха огъня си, докато отделението не наближи съвсем позицията им, принуждавайки по такъв начин С-ротата временно да отстъпи, без да стигне до линията на гората.

По време на престрелката войниците на СВА хладнокръвно застреляха половината членове на предното отделение — един от любимите им трикове; те знаеха, че американските сили няма да оставят ранените или мъртвите си на бойното поле. Щом имаше ранени американски войници СВА щеше да се скрие обратно в окопите си, за да изчака неизбежния американски артилерийски бараж, който щеше да бъде последван от опит на ротата да прибере своите ранени и мъртви. При новата атака на ротата СВА щеше да се опита да застреля още американци, като през цялото време държи ротата пред главната си отбранителна позиция, без да компрометира истинското си местоположение. Ако американската атака не успееше до падането на нощта, ротата щеше да се озове в много уязвимо положение — не успяла да се окопае както трябва, за да се защити срещу атака на СВА — и с вероятността СВА да отмъкне телата на мъртвите и ранени американци през нощта (те носеха специални куки за тази цел).

В резултат на всичко това Б-ротата, която наближаваше ЗК, беше предупредена и се върна обратно в Дак То по заповед на батальонния командир, който беше във въздуха и контролираше операцията.

Командирът на С-ротата поиска артилерийски огън срещу позицията на врага, както и незабавни въздушни удари. След двеста артилерийски залпа той реши отново да опита настъпление, за да се опита да прибере своите ранени. Този път успя да стигне линията на дърветата, преди по-голяма част от ротата да попадне под дъжд от унищожителен огън. Сега беше очевидно, че е изправен срещу поне една рота от СВА, а може би и срещу добре окопано по-голямо подразделение.

Малко след това на няколко вълни прелетяха самолети за близка поддръжка и намиращият се във въздуха изнесен напред въздушен диспечер започна да насочва ударите върху вражеската позиция. След това С-ротата успя да напредне достатъчно, за да настигне предното отделение и да прибере мъртвите и ранените.

По време на въздушните удари се оказа възможно Б-ротата да се вдигне и те успяха да се свържат със С-ротата. До падането на нощта и след стотици артилерийски залпове, минохвъргачен огън и още въздушни удари включително с напалм) двете роти напреднаха на триста метра в гората, неколцина войници от СВА бяха убити и позицията им бе прегазена, а нашите войски дадоха петнайсет до двайсет жертви. Двама пленени виетнамски войници съобщиха при разпит, че са от батальон на 2-ра дивизия на СВА. Дивизията им бе навлязла в района преди две-три седмици и сега заемаше околния хребет.

През нощта продължихме да защитаваме двете ни роти с близка артилерийска поддръжка, като същевременно бомбардирахме района по-навътре до хребета с въздушни удари и артилерийски огън. През цялата нощ бяхме обстрелвани от вражески минохвъргачен огън от хълм 1338, който се извисяваше над хребета. Това беше теренът, през който двете ни роти трябваше да напреднат на другата сутрин.

Преди настъплението на следващата сутрин, 29-ти октомври, беше решено да се изпрати разузнавателен патрул нагоре към хълм 1338, за да разбере дали е окупиран. Преди да измине и една трета от пътя нагоре, патрулът бе посрещнат от вражески огън, но успя да се оттегли и се върна, за да докладва, че огънят идва от вражеска позиция, изградена от концентрични и взаимно свързани линии от окопи.

Въз основа на това съобщение и контакта с врага от предишната вечер стана очевидно, че сме изправени пред по-голямо от батальон подразделение на СВА — може би полк. Цялата тази информация беше докладвана в дивизията заедно с преценката ни, че са необходими подкрепления: всичко говореше за подготовка за голяма битка.

Най-доброто, което батальонът ни можа да направи, бе да изпрати трета рота по този хребет, която да опита да стигне достатъчно далеч по него, за да защити самолетната писта (където трябваше да се приземят подкрепленията) от пряк вражески огън. Докато правехме това, можехме да опитаме да задържим силите на СВА на хълм 1338 под контрол чрез огън, докато започнеше голяма атака срещу тях.

Дивизията одобри нашата препоръка и на следващата сутрин, 30-ти октомври, третата рота — А-рота, беше пусната с хеликоптери на хребета. През деня, докато 3-ти и 12-ти батальон атакуваха хребета с две роти отпред, започнаха да пристигат предните части от нашата Първа бригада заедно с предните части от другите си два батальона. На другия ден двете роти, атакуващи по хребета, успяха да напреднат само два километра, въпреки помощта на продължаващите въздушни удари. Водиха се няколко много интензивни сражения и някои от тях — от много близко разстояние. (Един сержант спечели Кръст за храброст, когато използва пушка с двойни сачми, за да отбие атаката на отделение от СВА, нападащо директно командния пункт на ротата.)

Търсенето на мъртви войници от СВА разкри, че някои от тях носеха снимки на приятелки и манерки, взети от войници от 173-та въздушнопреносима бригада, убити в същия район през юни. Тези открития вбесиха нашите войници и засилиха решимостта им да накарат СВА да плати висока цена за убитите по-рано американци на същото това бойно поле.

В късния следобед пристигна щабът на Първа бригада и пое командването. На следващия ден друг батальон от Първа бригада, 3-ти батальон на 8-ма пехотна дивизия, също приближаваше позициите ни. Бяха изпратени и конвои с тежка артилерия (155-милиметрови и 8-инчови оръдия) от дивизията.

На 1-ви ноември 3-ти батальон беше изпратен още по-напред по хребета и малко на юг към хълм 837. Това ги постави непосредствено срещу маршрута за проникване, за който се предполагаше, че е блокиран от варелите с газ. По време на разполагането им врагът обстрелваше ЗК и неколцина войници бяха убити или ранени, включително батальонния командир. Независимо от това, поддръжката с въздушни удари и бойни хеликоптери позволи на целия батальон да стигне до новите си позиции преди настъпването на нощта. Тогава 3-ти батальон завърза тежко сражение под обсада, изолиран от подкрепления през следващите няколко дни. Те не можеха да получат подкрепления, нито да евакуират своите ранени и мъртви. Всеки хеликоптер, който приближаваше ЗК, беше или обстрелван, или свален.

През този период отбранителният им периметър бе пробиван на няколко пъти, не оставяйки съмнения за намерението на врага да унищожи целия батальон.

Накрая бяха пуснати в употреба „волтови дъги“ — полети на девет бомбардировача В–52, които хвърлят стотици тонове 220– и 340-килограмови бомби — и обсадата бе разкъсана. Това даде на батальона възможността да получи крайно необходимите подкрепления и да евакуира ранените и мъртвите си военнослужещи (мъртвите трябваше да бъдат превозвани в мрежи за товар, увиснали под хеликоптерите „Хюи“). От интензивността на това сражение стана ясно, че 3-ти батальон от 8-ма пехотна дивизия вероятно е изправен пред друго подразделение с размерите на полк от 2-ра дивизия на СВА. Фактически разузнаването съобщаваше, че цялата 2-ра дивизия на СВА може да е разположена в тези планини с цел превземане Дак То и по-нататъшно настъпление по пътя към Контум. Постигането на тази цел щеше да им осигури контрол над главните пътища през централните плата и възможност за пряк удар срещу Плейку. Оттам те щяха да контролират по-голямата част от централните плата.

Подкрепленията продължаваха да пристигат и до 4-ти ноември три американски бригади, подсилени с дванайсет батальона артилерия, се сражаваха в района на Дак То. Битката за Дак То се превръщаше в едно от най-големите и кървави сражения през войната. Тя продължи почти до Коледа.

Но някои от най-тежките сражения тепърва предстояха.

След прочистването на по-голямата част от хребета нашият батальон получи задачата да завземе хълм 1338. Планът ни за атака налагаше А– и С-ротите да атакуват отделни части от хребета, а разузнавателният взвод (от петдесет войници) в центъра да поддържа връзката между двете роти. Действайки въз основа на предположението, че щабът на 2-ра дивизия на СВА е разположен там, ние решихме да подложим върха на непрекъснат артилерийски обстрел. Надявахме се поне да неутрализираме тяхната ефективност, докато стигнем до върха.

Самата атака се оказа битка за превземането на линия след линия окопи и продължи три денонощия без прекъсване. СВА беше опасала цялата планина с взаимно свързани концентрични окопи, дълбоки метър и осемдесет до два метра. В окопите бяха изкопали малки седалки, за да могат войниците им да седят с лице към подножието на хълма и настъпващите роти. На всяка позиция имаше сандък с 82-милиметрови снаряди за минохвъргачки. Те взимаха снаряд, удряха запалката му и го хвърляха назад през главите си към нашите настъпващи войници. Мините буквално валяха.

Тези позиции бяха толкова сигурни, че артилерийският огън почти не оказваше ефект върху тях, освен ако някой снаряд случайно не попадаше директно в някой от тесните окопни ходове. Най-ефективното оръжие се оказа напалмът, пускан от витлови самолети А–4 „Скайрейдър“. Те бяха бавни, но много точни и войниците ги обичаха. Голяма част от напалма беше хвърлян „опасно близо“ — на петдесет до сто метра пред настъпващите войски. Това доведе до някои жертви сред собствените ни войски, но нямаше друг избор — алтернативата бе още по-лоша.

Когато накрая стигнахме до върха, открихме, че неколцината останали там войници от СВА бяха оковани с вериги за дърветата, за да не избягат и да се бият докрай. Открихме също, че със сигурност щабът на 2-ра дивизия на СВА е бил разположен там. Дотогава остатъците от дивизията се бяха изтеглили надолу по другата страна на планината в долината, но районът все още не беше напълно прочистен.

Едно от по-забележителните преживявания по време на престоя ми във Виетнам се случи по-късно същата вечер на пистата в Дак То. Там от няколко дни се приземяваше постоянен поток от самолети С–130 с подкрепления и муниции (един от тях вече бе унищожен от минохвъргачен огън) и аз бях отишъл на пистата да посрещна и ориентирам десетина току-що новопристигнали, изпратени да попълнят С-ротата на хълм 1338 — двама лейтенанти направо от школата за подофицери, двама нови сержанти и шестима редници. Докато те слизаха от самолет С–130, един хеликоптер също пристигаше, носейки пълна мрежа с тела на войници до пункта за регистрация на гробове близо до техния самолет. Докато хеликоптерът маневрираше, за да постави товара си на земята, нещо се обърка и товарът бе изпуснат от около два и половина метра върху пистата. Хрущенето на телата и счупените кости сигурно направи неизгладимо впечатление на новото попълнение.

Веднага щом хеликоптерът се отдалечи, събрах новопристигналите, поздравих ги с добре дошли в батальона и ги ориентирах за товаренето и разтоварването с хеликоптер. След това им пожелах късмет и им казах, че когато пристигнат на местоназначението си (след десетминутен полет), ще ги посрещне или ротният командир, или по-вероятно старшият сержант.

Освен двамата лейтенанти и вероятно сержантите, те не се познаваха допреди три дни, когато са били посрещнати в тила на бригадата в Плейку. Там бяха получили инструкции, снаряжение и оръжие. И сега се намираха само на десет минути път от сраженията.

Така работеше системата за попълнения във Виетнам. Попълненията пристигаха индивидуално, а не като подразделения. В подразделенията войниците се опознават добре, преди да влязат в бой, и си изграждат взаимоотношения, основани на взаимно уважение, доверие и упование — взаимоотношения, които често траят цял живот. Сформирането на подразделението и преминаването на обучение в него преди участие в бойните действия е много по-ефективно във всяко отношение, отколкото системата за индивидуално попълнение.

Те стигнаха до ротата си на хълм 1338 и бяха включени в редовете й, докато се подготвяха отбранителните позиции за през нощта.

На другата сутрин, след доставката на крайно необходимите муниции, първият хеликоптер върна телата на един от двамата нови лейтенанти, един сержант и трима от войниците до мястото, на което бяха пристигнали преди около дванайсет часа. По време на първата бойна нощ те направиха върховната саможертва още преди да успеят да се запознаят с всички членове ма подразделенията си.

На другия ден, докато се прехвърляхме през хребета и надолу към долините от другата му страна, открихме някои удивителни неща: там имаше един въжен мост, дълъг поне четиристотин метра, построен под прикритието на зелената джунгла, така че не можеше да се забележи от въздуха. СВА го използваше за бързо прехвърляне на подкрепления в двете посоки между различните бойни позиции. Имаше и вкопан в земята болничен комплекс до поток в долината от другата страна на планината. Той беше толкова добре прикрит, че го открихме чак когато един войник от предното отделение пропадна в добре маскиран боен окоп. Претърсването на района разкри подземни командни пунктове и купчина човешки тела, достатъчно голяма за напълването на малък камион.

Разбрахме също, че СВА е понесла много повече загуби в сражението от осемдесетте души, които преброихме при завземането на хълм 1338.

Горе-долу по същото време се стигна до кулминацията на друга битка, която бе част от сражението за хълм 1338: на съседен хребет на около два километра на запад имаше добре окопана артилерийска позиция на СВА, която в продължение на няколко дни обстрелваше склада за муниции в Дак То, но засега без да го удари. По „изпукването“ преценихме, че това е 57-милиметрово безоткатно оръдие, добре скрито и защитено в пещера. Артилеристът даваше само около шест залпа дневно с очевидната надежда да не бъде разкрит.

Бе изпратен разузнавателен патрул в района, в който се смяташе, че е разположено оръдието, но той не откри позицията му. Поради някаква причина артилеристът не стреля, докато патрулът обикаляше наоколо. След това щабът на бригадата пое мисията за неутрализирането му; те насочиха 8-инчова гаубица и стреляха директно по позицията на оръдието — но нямаха по-голям късмет от разузнавателния патрул.

Оръдието продължи обстрела, но не всеки ден и по различно време в дните, в които стреляше, и после бързо се изтегляше обратно в пещерата преди нашия отговор.

След няколко дни такава игра на котка и мишка артилеристът накрая удари един бункер с муниции, пълен със 155-милиметрови снаряди — причинявайки експлозията на около 1 100 тона разнокалибрена муниция, включително 8-инчови и 175-милиметрови снаряди.

От позицията ми на високия 300 метра хребет това приличаше и се почувства като атомна експлозия с гъбовиден облак, издигащ се на 300 метра над нас.

Няколко секунди след взрива се обадих на приятеля ми от Лийвънуърт Мори Едмъндс, който все още беше оперативен офицер на бригадата, и го попитах:

— Мори, да не би току-що да ви хвърлиха атомна бомба? Оттук изглежда така.

— Не знам какво стана — отговори той, — но наоколо е пълно с неизбухнали 8-инчови и 175-милиметрови снаряди.

Експлозията беше толкова силна, че разруши много от бункерите. Разрушенията трябваше да се оправят в продължение на дни и бяха необходими няколко конвоя с муниции за попълване на запасите.

След битката за хълм 1338 все още се водеха много сражения в оперативния район на бригадата и моят батальон получи задачата да превземе хълм 660 близо до пресичането на границите на Лаос, Камбоджа и Виетнам. Ситуацията на това място също се оказа много комплицирана и ежедневно водехме сериозни битки до 27-ми декември, когато за пръв път нямаше престрелка с врага.

По това време някои от подразделенията с подкрепления, пристигнали в началото на битката, започнаха да се прехвърлят на други места в оперативния район на дивизията. Първа бригада с трите си батальона щеше сега да поеме отговорността за прочистващите операции, както и за гарантиране на сигурността на целия оперативен район Дак То.

Всичките ни подразделения се биха превъзходно и бяхме много горди с постигнатото — главно с осуетяването на плановете на 2-ра дивизия на СВА за установяване контрол върху централните плата и главния маршрут за проникване, което щеше да им позволи или да разделят Виетнам на две части чак до крайбрежието, или да напреднат на юг към Контум и Плейку.

Никога не съм познавал по-всеотдайна и себеотрицателна група хора: мъже, които притежаваха нужната мотивация и бяха готови да пожертват живота си на фронта в името на нашата свобода. Ние се сражавахме за идеалите си, за това, което смятахме за правилно, и не мога да си спомня момент, в който някой войник да е отказал да се бие или да е показал малодушие пред лицето на врага.

Към края на войната вестниците в Съединените щати публикуваха истории за пушене на хашиш, изнасилвания и други безчинства на офицери и войници. Нищо подобно не се случи в моето подразделение.

След битката 3-ти батальон получи президентска похвала за постиженията си, а много войници бяха наградени с медали за проявен героизъм. Когато генерал Уестморленд посети батальона около Коледа, той ни съобщи, че сме участвали в повече сражения, отколкото всеки друг батальон във Виетнам.

Като погледна назад, сега бих искал да подчертая уважението ни към войниците от СВА. Те бяха изключителни бойци, които разполагаха с малко материална подкрепа, освен раниците на гърба си. Знаеха как да оцеляват и бяха много корави.

От друга страна, ми е трудно да разбера как мотивираха войските си да се бият. Най-малкото, методите им за това бяха чужди за нашата култура.

Ако имаха някаква слабост, това беше в сержантския им състав. Те нито обучаваха, нито натоварваха сержантите си с достатъчно отговорност, за да демонстрират гъвкавост в реакциите си към променящите се ситуации на бойното поле. Озадачен съм от култура, чиито лидери оковават с вериги войниците си за дървета, за да са сигурни, че ще останат по местата си и ще се бият. Не по-малко трудно ми е да разбера култура, чиято политическа идеология представлява основа за мотивацията.

Всеки войник от СВА носеше в раницата си малка торбичка с марихуана, увита в найлон. Преди всяко сражение войниците се събираха, за да чуят лекция на политофицера (по един във всяка рота). Всеки пушеше марихуана като част от този подготвителен процес. Миризмата често се усещаше на голямо разстояние от техните позиции и ние знаехме, че са готови за атака, когато я долавяхме и чувахме звука на тръбите им.

Веднъж започнали атаката, те се придържаха към първоначалния си план — без всякаква очевидна способност да го променят, — докато не понасяха толкова тежки загуби, че не можеха да продължат, или получаваха заповед за отстъпление.

По време на битката за Дак То през ноември и декември 1967 г. участвахме в почти ежедневни сражения, но нанесохме тежки загуби на 2-ра дивизия на СВА, принуждавайки я да се оттегли в своите камбоджански и лаоски убежища за прегрупиране.

През същия този период отделения на специалните сили в централните плата пожънаха плодовете на тяхната Програма за отбрана на селата чрез организиране и ръководство на планинските племена. Тяхната изключителна работа отряза достъпа на Виетконг до припаси и новобранци от племената в региона и редуцира боеспособността на комунистите до акции на предимно малки подразделения, като спорадични засади и обстрелване на позициите ни.

Но главната заплаха си оставаше: подразделения на СВА използваха „Пътеката на Хо Ши Мин“ за проникване в области на „убежища“ и попълване на припасите, разположени в Лаос и Камбоджа и оттам директно във Виетнам, което осъществяваха с поход за една нощ.

В отговор на промяната в мисията на специалните сили през 1965 г. — „наблюдение и контрол над границата, операции срещу маршрутите за проникване и операции срещу комунистическите военни зони и базови райони“ — повечето лагери на специалните сили бяха преместени по-близо до границата и до главните маршрути за проникване. Тъй като дейността им разстройваше операциите на СВА, те представляваха главни нейни мишени. На практика това означаваше, че станаха уязвими по всяко време за атаки от подразделения с размери на батальон или полк.

Две години по-рано там имаше шест А-отделения на специалните сили (в Бен Хет, Дак Пек, Дак Сеанг, Дак Сут, Поли Кланг и Плей Ме) в сегашния оперативен район на Първа бригада. Всички участваха усилено в организацията и обучението на планинските племена. Но до януари 1968 г. те останаха само в Бен Хет, Дак Пек и Плей Ме.

Въпреки че всички бяха добре укрепени, Дак Сеанг пострада тежко по време на триседмична обсада (всички припаси трябваше да бъдат пускани от въздуха) и лагерът беше затворен. Дак Сут и Поли Кланг, подложени на неколкократни атаки, също бяха затворени.

Два от оставащите три лагера — Бен Хет и Дак Пек — се намираха близо до границата срещу главни маршрути за инфилтрация. Откритото им местоположение ги правеше много уязвими. А-отделението в Плей Ме се намираше в по-благоприятно положение, тъй като бе разположено на по-малко застрашено място.

Бен Хет, разположен на петнайсет километра на запад от Дак То и само на десет километра от района на трите граници, беше типичен лагер на специалните сили: силно укрепени бункери със свързани линии от окопи, наблюдателни кули, ограждения от бодлива тел, редуващи се с противопехотни мини „Клеймор“, двесталитрови варели с фугас (напалм) и къса самолетна писта — прекалено къса за приемане на по-големи самолети от С–7А „Карибу“.

Там бяха разположени две батареи 175-милиметрови оръдия за поддръжка на екипите специални части, които оперираха отвъд границата срещу проникване на СВА и районите на нейните бази. Една американска пехотна рота също бе разположена там за допълнително осигуряване. С максимален заряд (петдесет килограма барут) 175-милиметровите оръдия можеха да изстрелят един двеста и двайсет килограмов високоексплозивен снаряд на разстояние трийсет и шест километра; те бяха много ефективни срещу мишени, открити от специалните сили.

Няколко конвоя с муниции седмично (включително с танкове за защита от засади) бяха необходими за снабдяване с муниции на 175-милиметровите гаубици. Това означаваше, че пътят до Бен Хет трябваше да бъде прочистван от мини поне два пъти седмично, като танкове охраняваха сапьорните екипи.

Дак Пек се намираше на друг главен маршрут за проникване, на четирийсет километра на север в ничията земя. До него можеше да се стигне само по въздуха и той бе защитаван само от едно А-отделение с минохвъргачки и контингент лоялни планинци. Наблизо нямаше американска артилерия.

Въпреки че тези лагери бяха разположени в оперативния район на дивизията ни, главна отговорност за сигурността им носеше КВПВ (по-голямата част от поддръжката им всъщност се осъществяваше от 5-та група на специалните сили). Нашият дивизионен командир генерал-майор Уилям Пиърс нито участваше в командването на специалните сили, нито отговаряше за сигурността на лагерите. Въпреки това той съзнаваше тяхната уязвимост и ценната им роля в борбата срещу СВА и реши по собствена инициатива да засили поддръжката си за тях. Пиърс изложи тревогите си пред моя бригаден командир полковник Джонсън и му нареди те да получат цялата необходима подкрепа за отбраната си.

През януари 1968 г. след повишението на Мори Едмъндс като оперативен офицер на дивизията бях повишен в оперативен офицер на бригадата и получих от полковник Джонсън задачата да определя от какви муниции и артилерийска поддръжка се нуждаеха лагерите (това трябваше да включва установяването на връзка за огнева поддръжка с американски артилерийски подразделения в района), да обменя с тях разузнавателна информация и да установя оперативен канал за свръзка.

На другия ден тръгнах с авиационния офицер на бригадата и с координатора за огнева поддръжка на посещение в двата лагера на специалните сили. През следващите шест месеца не само ръководех операциите на бригадата, но и се занимавах отблизо с лагерите на специалните сили в района.

Първия път, когато се появихме там, войниците от специалните сили бяха отначало резервирани и недоверчиви. Не знам защо, но те сигурно подозираха, че съм дошъл на проверка. Но когато им казах, че съм носил зелената барета преди малко повече от година, обучил съм много от намиращите се сега във Виетнам екипи и искам да им помогна с „традиционна поддръжка“, те откликнаха искрено и ни приеха радушно.

Отидохме да проверим мерките им за отбрана, сякаш се намирахме в собствените си подразделения, и с изключение на муниции за минохвъргачки и липсата на артилерийска поддръжка, установихме, че се намират в доста добро състояние (тъй като Дак Пек излизаше извън обхвата на артилерията ни, те трябваше да получават поддръжка от въздуха).

Въпреки че през идните дни посещенията ни се оказаха взаимно полезни, най-голямата полза дойде от обмяната на разузнавателна информация. Бях много впечатлен от оперативната им дейност срещу проникването на СВА; те разполагаха с разузнавателна информация, която можеше да разкрие бъдещи планове на СВА за района.

И двата лагера съобщаваха, че техните „гранични наблюдателни екипи“ бяха дочули за строителни пътни работи близо до границата. Ако не грешаха, тези пътища отиваха в посока на лагерите в Бен Хет и Дак Пек.

В средата на февруари 1968 г. операции на въздушното разузнаване потвърдиха техните доклади: СВА строеше пътища под прикритието на джунглата; вече бяха стигнали на два до три километра навътре в територията на Виетнам и се насочваха към Бен Хет и Дак Пек.

В сътрудничество с двата лагера Първа бригада пое отговорност за прекратяването на строежа на пътища. Скоро въздушни удари срещу двата пътя успяха да забавят, но не и да спрат строителните работи. Разузнавателни екипи потвърдиха, че СВА използва хитра тактика, за да ни заблуди. Те не запълваха кратерите от бомбите, оставяйки въздушното наблюдение с впечатлението, че бомбите ни са направили пътищата неизползваеми. Но през нощта изграждаха обиколни отсечки около кратерите и ги маскираха със зеленина. Тя можеше бързо да се отстранява, когато пътищата бяха необходими за мащабно придвижване на войски и екипировка, както и бързо да се връща отново на мястото й.

СВА полагаше големи усилия за превземането на два отдалечени лагера на специалните сили. Питахме се защо? И това ни доведе до по-важния въпрос: „Каква е истинската цел на тези пътища? Бен Хет и Дак Пек крайните цели ли са? Или просто са междинни цели на някаква много по-голяма операция?“

Отговорът — или поне част от него — дойде в резултат на голям разузнавателен пробив по средата на март.

Един млад капитан от армията, командващ изследователски радиоекип, придаден към Първа бригада, успя да разшифрова кода на мрежата за наземни тактически операции на СВА. За пръв път разполагахме с надеждна информация за краткосрочните тактически планове на СВА — тоест не получихме стратегическа разузнавателна информация за общия план на СВА за Виетнам, а само оперативни разузнавателни данни, засягащи нашия отделен оперативен район. Но тези данни бяха точни и много полезни.

Тази информация беше толкова важна и чувствителна, че се пазеше с най-високото ниво на секретност. Само хора, за които бе абсолютно необходимо да я знаят, имаха достъп до нея. Опасявахме се, че генерал-майор Пиърс ще изтегли капитана и неговото отделение обратно в дивизията, но това не се случи. Вместо това той летеше ежедневно до Дак Пек, за да е запознат лично със ситуацията.

Малко отклонение: В продължение на около трийсет последователни дни щабът на бригадата беше обстрелван всеки следобед — понякога с трийсет 82-милиметрови минохвъргачни снаряда, понякога с петнайсет до двайсет 57-милиметрови снаряда от безоткатни оръдия и понякога с десет до двайсет 105-милиметрови ракети ГРАД (от тях се страхувахме най-много; никой бункер не можеше да предпази от пораженията на ракета ГРАД).

Оръдията и персоналът им отново бяха проникнали в района, от който по-рано бяхме изтласкали с бой 2-ра дивизия на СВА, и мунициите се доставяха от Камбоджа с шейни, теглени от слонове. Артилерийският обстрел непрекъснато се засилваше и с всеки изминал ден ставаше все по-точен, като очевидно идваше от все повече огневи позиции.

Чрез този нов разузнавателен източник ние научихме, че идващите в района оръдейни екипи бяха инструктирани „да стрелят по флага на Тексас“.

Само едно знаме се развяваше в целия район на базата на бригадата. Това наистина беше флагът на Тексас — развяващ се на шестметров пилон над отрупаната с пясъчни торби палатка, в която спеше предният въздушен наблюдател (той беше подполковник от Тексас). Палатката се намираше точно над и малко зад тактическия оперативен център на бригадата и представляваше идеална мишена. Подполковникът се гордееше ужасно със знамето си, но се наложи то да бъде свалено и да остане вътре в палатката до края на престоя му във Виетнам.

От този нов разузнавателен източник научавахме (почти ежедневно) срещу кои наши подразделения те възнамеряваха да открият огън, координатите на огневите им позиции и колко снаряда планираха да изстрелят. Ние планирахме съответно нашия ответен огън, за да порази позициите им около две минути преди тяхното планирано време за откриване на огън.

Разбрахме също, че Дак Пек и Бен Хет бяха цели за мащабни сухопътни атаки, които най-вероятно щяха да бъдат подкрепени с бронирани коли. Съществуваше възможност Дак Пек да бъде ударен в началото на април. След превземането му следващи подразделения можеха да напреднат през планините на север от позициите ни и да заемат позиции близо до Дак То и нашия тил. От Дак Пек те можеха да се насочат и на юг към Контум и още по-нататък към Плейку.

Бен Хет трябваше да бъде превзет в началото на май. Дак То щеше да го последва.

Въпреки че не знаехме това тогава, този план за атака щеше да се окаже допълнение към главните атаки на кампанията „Тет“ през 1968 г. — дълго планирано и подготвяно от СВА и Виетконг настъпление през Южен Виетнам, предназначено да нанесе тежки загуби в жива сила и бойна техника и по такъв начин да причини голямо поражение на южновиетнамското правителство и да постигне пропагандна победа в целия свят. „Тет“ постигна тези цели — въпреки че комунистите загубиха „Тет“ от военна гледна точка. След тази кампания Виетконг бяха практически унищожени като ефективна бойна сила и СВА също бе ударена здраво. Първите отчетливи атаки „Тет“ започнаха в края на януари, но кампанията продължи няколко месеца след това.

Това, което знаехме, беше, че ако не предотвратим падането на Дак Пек и Бен Хет, ние в Дак То щяхме да бъдем отрязани и да се сражаваме и в двете посоки.

Докато денонощните въздушни удари продължаваха над операциите по строителството на пътища на СВА, в началото на април 5-та група на специалните сили реши да включи едно подразделение МАЙК (съставено от виетнамски рейнджъри) за нападение срещу пътните строители и техния осигуряващ батальон близо до Дак Пек33. След постигането на тази цел те щяха да подсилят отбраната на Дак Пек.

Рейнджърите бяха прехвърлени в Дак То със самолети С–123 и след това с транспортни хеликоптери до района на Дак Пек с поддръжката на бойни хеликоптери. Когато стигнаха в района, почти незабавно влязоха в сражение с превъзхождаща сила на СВА. Двама от придружаващия ги екип съветници (австралийски капитан и американски сержант от специалните сили) бяха убити през първите няколко минути.

Изправени пред неотразима огнева мощ, загубата на ключови съветници и собствените си тежки загуби, МАЙК силите отстъпиха, оставяйки там съветническия екип. Успяхме да измъкнем този екип преди мръкване заедно с телата на онези съветници (защитниците на Дак Пек не участваха в сражението и останаха в лагера).

Потрябваха три дни за събирането на дезорганизираните, отстъпващи останки от подразделението МАЙК в Дак То и обратното му изпращане със самолети.

Беше очевидно, че накрая СВА ще обсади Дак Пек и е готова да плати висока цена за лагера. Докато въздушните удари продължаваха, Дак Пек бе подсилен с един пехотен батальон от 1-ва бригада, заедно с трийсет предварително планирани „волтови дъги“ (всичко деветдесет бомбардировача В–52), които щяха да бъдат използвани след началото на атаката.

Атаката започна в началото на април — по наши изчисления от един полк на СВА, подкрепен с танкове, — но беше неуспешна. Подготовката ни се оказа полезна. Малцината оцелели от СВА се оттеглиха обратно в убежището, от което бяха дошли.

Следваше Бен Хет и очаквахме същото — може би дори нещо повече, защото маршрутът за проникване имаше по-голяма стратегическа стойност. Ако успееха да превземат Бен Хет, това откриваше възможност за придвижване по главната пътна мрежа към Дак То и оттам до Ан Кхе (база на 1-ва въздушнопреносима дивизия), а след това към крайбрежието и Дананг.

Две главни характеристики на местния терен преобладаваха в Бен Хет: един хълм на запад и друг на изток, като разстоянието между тях влизаше в обсега на поддържащия артилерийски огън. Щеше да бъде ужасно трудно да се превземе Бен Хет, без да се контролират и двата хълма. Трети батальон от 8-ма пехотна бригада (подсилен) получи задачата да заеме тези хълмове и да отбранява Бен Хет. Планът предвиждаше въздушни удари върху западната страна на хълма за разчистване на зона за кацане, последвани от артилерийска подготовка и след това от приземяването на две роти. След завземането на този хълм останалата част на батальона щеше да окупира източния хълм.

Когато първият полет със стрелкови взвод се приземи, те веднага попаднаха под обстрела на сила от СВА, която вече бе окупирала хълма. Артилерийският огън се премести върху западната задна страна на хълма, докато остатъкът от двете роти кацаше на източното му подножие. До падането на нощта те си пробиха с бой път нагоре по хълма, отблъсквани от СВА, и се присъединиха към взвода на върха. Източният хълм бе завзет без инциденти.

През следващите два дни двата хълма щяха да бъдат превърнати в отбранителни позиции, подкрепяни напълно от огъня на пет поддържащи артилерийски батальона.

Седма и 17-та въздушнопреносима бригада извършваха ежедневни разузнавателни полети на запад от Бен Хет за откриване на вражеско проникване. Когато такова бъдеше доловено, то трябваше да се спре по план с артилерия и въздушни удари. Но нещата не се развиха съвсем по този начин. Въпреки хилядите артилерийски снаряди, 846 въздушни нападения от нисколетящи самолети и 99 „волтови дъги“ — и всичко това за триседмичен период през май 1968 г. — Бен Хет и двата хълма бяха ударени от три атаки на подразделения на СВА с размерите на полк.

На разсъмване сутрин след всяка от тези атаки въздушнопреносимата бригада преследваше и обстрелваше нападателите по целия път до границата. По думите на един от нейните командири:

— Пътеките в прахта на бомбените кратери са три-четири стъпки широки и много от тях са покрити с кръв и следи от влачени тела.

СВА никога не успя да превземе Бен Хет и техните загуби сигурно са били огромни. Но след всяка атака те се оттегляха в убежищата си, за да се прегрупират и настъпят отново.

През същия този период няколко по-малки подразделения на СВА бяха открити по хълмовете само на хиляда метра на север от самолетната писта на Дак То и трябваше да бъдат използвани опасно близки (на 350 метра от нашите позиции) въздушни удари „волтова дъга“, за да бъдат неутрализирани. По някакъв начин подразделение с размерите поне на батальон беше успяло да се промъкне, защото през нощта на главната офанзива „Тет“ същото това подразделение атакува провинциалния щаб на южновиетнамците, разположен в селото Тан Кан на един километър на изток от базата Дак То. Подкрепени от боен хеликоптер на Военновъздушните сили, обучените от специалните сили защитници от ГГО се представиха добре. Телата на най-малко 125 войници от СВА бяха пръснати около селото.

По време на кампанията „Тет“ практически всички подразделения и оперативния район на 1-ва бригада бяха атакувани, но не бяха пробити отбранителните позиции на нито едно от тях и СВА понесе тежки загуби.

Сега от дистанцията на времето можем да приемем, че тежките сражения през ноември-декември 1967 г. в битката за Дак То и през април-май 1968 г. в битката за Дак Пек и Бен Хет значително намалиха способността на 2-ра дивизия на СВА да изиграе ролята си в кампанията „Тет“.

Въпреки че СВА и Виетконг понесоха тежки загуби по време на кампанията „Тет“, това не пречупи волята им, нито промени намерението им да превземат централните плата. Нощните бомбардировки не успяха да спрат конвоите по „Пътеката на Хо Ши Мин“. От артилерийските позиции на батальоните ни ясно се виждаха светлините на фаровете и зелените откоси на зенитните оръдия на СВА.

През следващите два месеца от престоя ми във Виетнам почти не минаваше ден без сериозно сражение с подразделение на СВА с размерите поне на рота и имаше две или три батальонни атаки срещу нашите артилерийски позиции.

Два пъти седмично конвой с припаси — обикновено петдесет до сто камиона, придружавани от военна полиция, бойни хеликоптери и танкове — изминаваше разстоянието от Плейку до Контум и оттам до Дак То. Въпреки че джунглата беше изчистена на 100–200 метра от всяка страна на пътя, конвоят често попадаше на засада от сила с размерите поне на рота. Понякога сражението бе толкова интензивно, че се налагаше танковете да стрелят залпово, за да разпръснат СВА.

Приключих престоя си във Виетнам през юли 1968 година. Докато бях там, 1-ва бригада, заедно с екипите на специалните сили и техните планинци от гражданската отбрана контролираха и отбраняваха централните плата, никога не загубиха битка и никога не малтретираха, насилиха или потискаха местните жители.

Всички ние, които успяхме да се завърнем у дома, смятахме, че каузата, заради която се сражавахме и жертвахме, е справедлива, оправдана и правилна — нашата собствена свобода и свободата на онези, които бяхме изпратени да защитаваме.

Изпитвам най-дълбоко възхищение и уважение към всички, с които имах привилегията да служа и особено към войниците от 1-ва бригада и екипите на специалните сили, и към техните жертви и постижения в облекчаване съдбата на планинците. Споделям и мъката им за трагедиите, сполетели планинците след изтеглянето на американските войски. Въпреки че всички планинци изтърпяха ужасното отмъщение на СВА — мнозина бяха убити и много други умряха в превъзпитателни лагери, — изключителните и искрени усилия на специалните сили, които служиха с тях, спасиха много други, които сега живеят в Съединените щати като полезни граждани.

Разузнаване в дълбочина

Том Кланси обобщава:

Разузнаването зад вражеските линии е традиционна мисия на специалните операции — да се наблюдават скритите дейности на врага. Във Виетнам, поради лесното за врага прикритие под зеленината на дъждовната гора или в тунели, необходимостта от разузнаване в дълбочина беше още по-наложителна.

През пролетта на 1964 г. КВПВ и Обединеният генерален щаб на Южен Виетнам създадоха екип за разузнаване в дълбочина, наречен „Лийпинг Лена“34 и съставен от ГГО и виетнамски войски под ръководството на Специалните сили на Съединените щати. Мисията му се състоеше в осъществяване на критични, рисковани разузнавателни операции в Южен Виетнам (въпреки че няколко екипа бяха изпратени и през лаоската граница срещу „Пътеката на Хо Ши Мин“, но с катастрофални резултати). През октомври същата година беше създаден контролиращ щаб, наречен „Отделение Б–52“ и общата операция се превърна в проект „Делта“.

През войната „Делта“ участваше в разузнавателни операции в дълбочина срещу убежищата на врага и прикрити вражески позиции. Това се вършеше под много форми — масирани разузнавателни операции (които често използваха МАЙК сили), събиране на разузнавателна информация, насочване на артилерийски и въздушни удари, оценка на бомбени поражения, спасяване на свалени пилоти и съюзнически военнопленници, пленяване на вражески персонал с цел събиране на разузнавателна информация, заблуждаващи мисии, психологически операции, фоторазузнаване и много други — всичките дълбоко във вражеска територия. Екипите бяха внедрявани за няколко дни и след това ги измъкваха оттам и ги разпитваха. Програмата продължи до 1970 г., когато дейността на „Отделение Б–52“ бе прекратена.

Въпреки че „Делта“ обхващаше цялата територия на Виетнам, други операции за разузнаване в дълбочина — проектите „Омега“ и „Сигма“ („Отделение Б–50“ и Б–56) — имаха по-регионална ориентация. Но иначе мисиите им бяха много подобни.

Разузнаването в дълбочина отвъд границите (на Лаос и Камбоджа например) беше по природата си секретна операция и първоначално за него отговаряше ЦРУ; но по-късно то се превърна в мисия, ръководена от КВПВ (макар и с известно продължаващо участие на ЦРУ), под названието Командване и наблюдателна група за военна помощ на Виетнам (КНГВПВ) — тя бе наречена така за прикритие. КНГВПВ беше задействана през януари 1964 г. и използваше специални сили, военноморски „тюлени“, командоси на военновъздушните сили и виетнамци за провеждане на тайни и нетрадиционни операции в югоизточна Азия и, разбира се, специално срещу Северен Виетнам, СВА, Виетконг и „Пътеката на Хо Ши Мин“35.

КНГВПВ вършеше широк спектър дейности, а не само разузнаване в дълбочина. Например положиха се много усилия за операции срещу Северен Виетнам с цел изграждане на разузнавателни или съпротивителни клетки (повечето бяха пленени скоро след внедряването им и екзекутирани или предадени обратно). Имаше няколко морски нападения на командоси срещу военноморския флот на Северен Виетнам и северновиетнамското крайбрежие. Осъществяваха се психологически операции и мръсни трикове. Екипи бяха изпратени за наблюдение на „Пътеката на Хо Ши Мин“. По-късно други екипи извършваха нападения срещу нея.

От 1961 г. специалните сили под ръководството на ЦРУ бяха включени в разузнаване отвъд границата в Североизточен Лаос. През следващите две години почти петдесет екипа бяха изпратени през границата, за да осигурят на управлението доказателствата на очевидци за силното и нарастващо присъствие на СВА в Лаос, която вкарваше най-малко 1 500 войници на месец в Южен Виетнам. Между 1963 и 1965 г. това разузнаване бе прекратено по политически причини. През тези две години на американците не се позволяваше да извършват презгранично разузнаване в дълбочина на „Пътеката“, което даде на СВА възможност неимоверно да увеличи и разшири инфраструктурата и възможностите си. Беше изчислено, че до 1964 г. най-малко 45 000 войници са проникнали на юг и броят им нарастваше.

През март 1965 г. — и след значителни усилия — СНЩ накрая убеди Белия дом на Линдън Джонсън да позволи на КНГВПВ да поднови тайните операции през границата в Лаос, като персонал на специалните сили ръководи екипите. Оперативният план на КНГВПВ беше амбициозен (и може би реалистичен). Той се състоеше от три фази: (1) Краткотрайни мисии за събиране на тактическа разузнавателна информация щяха да идентифицират щабове, базови лагери и складове за припаси на СВА. Те щяха да бъдат атакувани от въздуха. Това щеше да бъде последвано от (2) нападения от подразделения с размерите на рота срещу съоръжения на СВА, открити от разузнавателните екипи. Щеше да последва (3) вербуване, организиране и обучение на местните планинци, живеещи близо до „Пътеката“, за да се превърнат в ядро на дългосрочни съпротивителни движения срещу СВА. Тази фаза се основаваше на по-ранната и успешна програма „Бяла звезда“ в Лаос. Общата цел на плана беше да прекъсне трафика по „Пътеката на Хо Ши Мин“.

Никой никога няма да разбере дали планът щеше да свърши работа. Използвайки като причина спазването на Женевското споразумение от 1962 г., Държавният департамент успешно се противопостави на осъществяването на втората и третата фаза и силно ограничи първата.

Условията на споразумението с Държавния департамент позволиха на екипите в Лаос да наблюдават „Пътеката“, но само няколко от тях можеха да влизат в страната всеки месец, така че прекараното в Лаос време бе изключително ограничено, те трябваше да прекосяват границата пеша (не можеха да използват хеликоптери или парашути), много малък участък от границата бе отворен за тях и не можеха да проникват по-дълбоко от пет километра (оперативният им район беше всичко на всичко 129 квадратни километра). Идентифицираните от екипите мишени можеха да бъдат бомбардирани, но само след одобрението на мишената от американското посолство в лаоската столица и целите трябваше да бъдат бомбардирани от американски самолети, базирани в Тайланд.

Човекът, избран да ръководи тази програма, беше (тогава полковник) Бул Симънс.

Той бързо попълни състава на екипите и щаба — в един екип обикновено имаше трима американци и девет виетнамци от някое малцинствено племе като нунгите и предимно планинците.

Мисията щеше да бъде напълно секретна и проникващите в Лаос екипи трябваше да бъдат по жаргона на тайните служби „стерилни“. Това означаваше да носят униформи, които не са нито американски, нито виетнамски, изработени някъде в Азия за КНГВПВ. На униформите нямаше отличителни знаци за чин и подразделение.

През есента на 1965 г. първите екипи прекосиха лаоската граница; скоро последваха превъзходни резултати. След две години неограничени операции в Лаос СВА не очакваше неприятности. Те бяха станали прекалено самоуверени. Екипите на КНГВПВ бързо идентифицираха паркове на камиони и складове с гориво, тайни складове с боеприпаси, мостове и хранилища. Бяха повикани самолети за въздушни удари, като ОБП (оценката на бомбените поражения) често стигаше осемдесет до сто процента унищожение.

Продължаващите успехи доведоха до разширяване на мисиите. Така през 1966 г. бе разрешено превозване с хеликоптери на екипите на КНГВПВ, макар да не можеха да проникват по-дълбоко от пет километра в лаоска територия. Но сега прехвърленият екип можеше да измине още пет километра пеша. С други думи, ограничението се увеличи от пет на десет километра. Мисиите траеха до пет дни.

Въпреки че главната мисия на екипите не се промени — идентифицирането на мишени по „Пътеката“ за унищожаване с въздушни удари, — добавиха се и други мисии, на практика еднакви с тези, извършвани от проект „Делта“ в Южен Виетнам.

Екипите извършваха ОБП, подслушваха земните комуникации на СВА, пленяваха нейни войници за събиране на информация, спасяваха американски персонал, избягал или бягащ от плен, и поставяха електронни сензори край „Пътеката“ за откриване на мишени за въздушни удари. Бяха поставени хиляди акустични и сеизмични сензори предимно от въздуха, но екипите на КНГВПВ ги носеха и в раниците си. Образувани бяха по-големи екипи, които се използваха за нападения, засади и широкомащабни спасителни операции.

През 1967 г. дълбочината на проникване пеш или с хеликоптер беше увеличена на двайсет километра; увеличи се и размерът на екипите, както и месечният им брой (от петнайсет на четирийсет и два); Камбоджа бе добавена към оперативния район (СВА разполагаше със значителна инфраструктура там и провеждаше мащабни операции. Там се намираше и главният й щаб на юг, наречен ЦБЮВ — Централно бюро за Южен Виетнам). Все пак операциите в Камбоджа трябваше да се ограничат с разузнаване и мисиите бяха ограничени на не повече от десет на месец. Нямаше да има въздушни удари, нападения и бойни действия, с изключение на случаите, в които това се налагаше, за да се избегне пленяване от врага. Екипите трябваше да избягват контактите с него и хеликоптерите можеха да се използват само за спешната им евакуация.

Точно както през 1966 г., дейността на КНГВПВ беше успешна и през 1967 година. Те успяха да изненадат СВА.

Главният фактор в тази промяна беше кампанията „Тет“, която погълна огромни количества припаси и жива сила. СВА просто трябваше да осигури свободно движение по „Пътеката“ за „Тет“ — и през повечето време го постигна, — но „Пътеката“ им бе необходима още повече след „Тет“. През следващите две години те използваха тази стратегическа победа (въпреки че, повтарям, това бе тактическо поражение). „Тет“ убеди Белия дом (през годините както на Джонсън, така и на Никсън), че войната във Виетнам не може да бъде спечелена. Смяташе се, че най-добрият изход ще бъде изтегляне с достойнство, съчетано с помощ за нашите южновиетнамски приятели.

„Тет“ имаше и няколко практически последици:

По време на офанзивата екипите на КНГВПВ, използвани за разузнаване в дълбочина в територията на Лаос и Камбоджа, бяха необходими за спешни мисии в Южен Виетнам. Разбира се, от това пострада наблюдението на „Пътеката“.

С характерна изобретателност и здрав разум СВА изграждаше отбраната си. Тя беше характерно примитивна и неприятно ефективна. Още през 1966 г. СВА поставяше наблюдатели по високи места (хълмове или върхове на дървета) край границата, за да чуят или забележат пристигащите с екипи хеликоптери. Когато това ставаше, наблюдателите съобщаваха в щаба по радиостанция или чрез барабани, камбани или гонгове. По-късно СВА започна да търси подходящи за кацане на хеликоптерите места — тъй като съществуваха ограничен брой такива — и разполагаше наблюдатели около тях. Започнаха да се появяват все по-голям брой зенитни оръдия. (Предизвиканото от „Тет“ решение на Линдън Джонсън да спре бомбардировките над Северен Виетнам освободи голям брой персонал и екипировка за разширяване системата за осигуряване на „Пътеката“.) Следотърсачи започнаха да търсят екипите на КНГВПВ; координираха откритията си със следващите ги военни подразделения. СВА изучаваше оперативните шаблони и методи на екипите (нощно придвижване, фази на луната и пр.) и залагаше капани и засади. Беше сформирано много подвижно, подобно на рейнджърите, подразделение за нападения срещу екипите. Шпиони в Сайгон предаваха планове и програми на СВА.

Последиците бяха предвидими: Загубите по време на разузнавателни операции в Лаос и Камбоджа драматично се увеличиха, а средното време на екипите за операции в Лаос намаля от целта на Бул Симънс пет дни на не повече от два дни. По такъв начин екипите успяваха да избегнат търсещата ги СВА.

До 1970 г. магическата дума за Белия дом на Никсън-Кисинджър беше виетнамизация. Войските на Съединените щати щяха да се изтеглят от Виетнам, а силите на Южен Виетнам щяха да получат „цялата необходима помощ и подкрепа“, за да спечелят войната. (Не бива да се забравя, че изпращането на американски войски във Виетнам се оправдаваше отначало с необходимостта да се даде време на южновиетнамските сили да укрепнат достатъчно, за да се погрижат за собствената си война. Това никога не се случи.)

През следващите две години разузнавателните екипи на КНГВПВ продължиха да преминават границите на Лаос и Камбоджа. Големи подразделения нахлуваха в двете страни, за да атакуват „Пътеката“ и командните съоръжения на СВА, разположени около нея: в Камбоджа това бяха съвместни усилия на Съединените щати и Южен Виетнам. В Лаос действаха само южновиетнамци и резултатите бяха катастрофални. Извършваха се бомбардировки без особен ефект. Разузнаването осигуряваше ценна информация и екипите демонстрираха значителен героизъм, но играта наближаваше своя край. Последните ходове вече бяха предопределени.

През пролетта на 1972 г. КНГВПВ беше разформировано.

Няколко месеца след това СВА вече не се нуждаеше от „Пътеката на Хо Ши Мин“.