Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)

През 1966 г. специалните сили разполагаха със седем действащи групи — 1-ва, 3-та, 5-та, 6-та, 7-ма, 8-ма и 10-та група на специалните сили, четири от които бяха подсилени със специалисти по психологически операции, граждански въпроси, инженери, експерти по поддръжка и т.н. за посрещане на други специални нужди.

След Виетнам специалните сили бяха драстично орязани и през 1978 г. структурата им беше ограничена до само три действащи групи — 5-та, 7-ма и 10-та. Повишенията секнаха и общият обем дейности значително намаля. Фокусът на военната институция се измести от операции, включващи чуждестранна вътрешна отбрана и развитие, и се прехвърли към верните и изпитани традиционни доктрини и процедури, с които професионалните военни отдавна се чувстваха удобно. Сега главното ударение падаше върху подготовка за евентуална сухопътна война срещу Съветския съюз, която изискваше модернизирани конвенционални сили, а не неортодоксалните методи на специалните операции.

Самото оцеляване на специалните сили никога не се поставяше под въпрос, но беше съмнително оцеляването на такава организация, която хора като Бил Ярбъро си представяха, способна да изпълнява разнообразни роли на голямата сцена.

Това бе така въпреки многото успехи на специалните сили във Виетнам. Пета група на специалните сили действаше там дълго и упорито; тя беше най-награждаваното подразделение в конфликта и спечели повече медали на честта, отколкото всяко друго подразделение с размерите на полк. Много млади офицери, служили в специалните сили във Виетнам, получиха командни постове, а неколцина от тях станаха генерали с четири звезди. Много войници се демобилизираха с чин главен сержант. Независимо от това, мнозина от редовните офицери, издигнали се на по-високи командни постове в традиционната армия, предвиждаха по-малка роля за подразделения от нетрадиционен тип в бъдещ конфликт — а специалните сили не разполагаха със свой патрон сред по-високите нива на вземане на решения. Във Виетнам съществуваха много разногласия между специалните сили и основната армия.

И трябва да се признае, че специалните сили невинаги улесняваха нещата. Пенсионираният генерал-майор от специалните сили Джеймс Гест обяснява:

— Във Виетнам 5-та група на специалните сили действаше през повечето време самостоятелно. Тя имаше малка щабна секция, която получаваше задачи от командващия полевите операции армейски генерал с три звезди. Екипите на специалните сили, които изпълняваха мисиите, не работеха за дивизионния командир или за старшия съветник, а за общия командир и им беше забранено да докладват за мисиите си пред командири с по-нисък ранг. Поради спешния характер на мисиите често се случваше така, че нито полевият командир, нито екипите ги обясняваха на местните дивизионни командири и в процеса на работата бяха пренебрегвани много щабни офицери по военната стълбица. Това неизбежно водеше до недобри чувства. Много дивизионни командири и щабовете им смятаха специалните сили за безконтролни диви мъже, тичащи из храстите.

Имаше големи чешити при изпълнението на такива мисии. А тези мисии наистина бяха изпълнени с голям стрес. Такъв стрес понякога води до гротескно поведение.

Някои от хората ни оставаха в едни и същи екипи по три-четири години, изпълнявайки някаква рискована операция. Когато се връщаха в базовия лагер, те често се отпускаха и поведението им притесняваше останалите.

А лагерите, чиято мисия беше контрол над някой район и прекъсване на „Пътеката на Хо Ши Мин“, бяха особено погрешно разбирани. Традиционните войски ги смятаха за провинциални клубове за забавления на специалните сили с всички домашни удобства — хладилници и пр. Но никой не се замисляше за истинския живот в едно от тези места. Те бяха открити за нападения. Лагерът в Ланг Ви например беше прегазен от виетнамските танкове.

Подобна беше ситуацията и в самите А-лагери. Обикновено те бяха разположени на хълмове, но близо до дивизиите, така че хората в дивизиите можеха да видят, че войниците от специалните сили вършат нещата по различен начин от всички останали в армията. И, разбира се, специалните сили понякога можеха да „освободят“ екипировка от дивизията — която разполагаше с много такава. Имаха нужда от нея и затова я вземаха.

Или някой от хората в специалните сили отиваше в дивизията и просто не приличаше на американски войник. Можеше да носи дълга коса, да бъде облечен в маскировъчна униформа и да дрънка тежки пиринчени планински гривни (които се ценяха много от планинците), както и автомат „Стен“ или други чуждестранни оръжия. В обстановката на А-лагера всичко това беше в реда на нещата, но за всички останали то бе гротескно и неуставно.

Нещо повече, навикът на специалните сили да натриват носа на останалите части в сухопътните сили не приключи с войната в югоизточна Азия. Понеже по-голямата част от сухопътните сили се отнасяше към тях с подозрение, специалните сили реагираха реципрочно, като увеличаваха своите умения и после се перчеха с триумфа си, което предизвикваше недоволство.

През 1977 и 1978 г. Джим Гест беше с 10-та група на специалните сили в Бад Толц, Германия. Подразделението често получаваше задачата да имитира съветските екипи за специални операции и особено онези, които се опитваха „да пробият“ секретни обекти. Проникващите екипи на Гест почти винаги успяваха — за свое удоволствие и за ужас на техните мишени.

При един случай заместник-командирът на VII корпус заповяда на Гест да проведе операция срещу тактическите командни пунктове на корпуса.

Джим Гест разказва за случилото се:

— Какво искаш да направим? — попитах аз.

— Искам да нападнете КП така, сякаш сте руски командоси от съветските специални сили — отговори генералът.

— Да, сър — козирувах аз.

После се заловихме за работа. Разбира се, той не предупреди щаба на корпуса, че може да ни очаква, нито пък ние го направихме. Да се държи в неведение щабът на корпуса беше част от играта.

Възложихме осъществяването на операцията на едно и половина А-отделение, подсилени с екип от шест души рейнджъри (ЕПА–6) от отряда рейнджъри, разположен в Бад Толц, където те преминаваха курс за обучение на АРСЩЕВ (Армия на Съединените щати в Европа) по оцеляване. Екипът тренира няколко дни. Той се прехвърли в оперативния район, зае местата за поддръжка на мисията, скри екипировката, установи наблюдение на мишените, идентифицира критичните елементи на всяка мишена и избра подходи към и от районите на мишените. Имаше атаки срещу мишените, тренировки за светкавични действия, хеликоптерни операции, снайперистки операции, при които се използваха снайпери за осигуряване местата за поддръжка на мисията и прикритие на атакуващите елементи по време на атаките срещу районите на корпуса, и накрая полеви осигурителни операции на VII корпус — особено елементите, които имаха значение за екипа при изпълнение на мисията му. Отделенията се интересуваха особено от начина на действие на военната полиция на корпуса, тъй като планираха да действат като военни полицаи (ВП).

Събрахме цялата достъпна информация за корпуса — как носеха униформите си, отличителните знаци на колите им, нормалната дистанция между полевите КП на корпуса, как точно VII корпус осигуряваше сили за сигурност и тяхното време за реакция и с каква екипировка можехме да се сблъскаме. Изучихме и всичко възможно за свързочните системи, как визуално да разпознаваме секретни обекти, както и всичко за антените. Идентифицирахме различните КП по типа антени и познавахме къде се намират подразделения по насочването на антените. И накрая репетирахме как ще изглежда персоналът на КП, проснат на земята.

Когато настъпи времето за изпълнение на операцията, ние направихме малко разузнаване близо до портала. Изпратих войници да наблюдават наоколо, докато не чуха паролата и отговора, след което незабавно изпратихме информацията на ударния екип. Когато бяха готови за тръгване, ги облякохме в униформи на ВП от VII корпус и маркирахме собствените си джипове с обозначенията на военната полиция. Така нашите хора осъществиха първоначалното проникване.

Веднъж вътре, те успешно проникнаха и неутрализираха всички свързочни инсталации, симулираха атака срещу оперативния комплекс с обсадни оръдия (81-милиметрови минохвъргачки, превозени в ремаркетата на изглеждащите ни като ВП джипове) и плениха основните техници като компютърни оператори.

Екипите успяха да стигнат до всички предвидени мишени в района на корпуса с главно ударение върху оперативния комплекс и местата с техници.

След това, просто за спомен, екипът направи снимки с фотоапарати KS 99. Те снимаха антенните комплекси, оперативния комплекс, автомобили (с ясно личащи обозначения на частта), караулни постове на корпуса, казармите и работните места на техниците, места за приземяване на хеликоптери с кацнали върху тях машини, генералската столова, където всички ключови командири и щабни офицери се събираха през повечето дни за вечеря, и пътищата към и от района на корпуса, включително автомобилните паркинги.

Ето как превзеха компютрите:

През онези дни малкият им брой правеше компютрите по-важни от сега; те бяха много малко и много обемисти. Затова нашите хора откриха големия камион, в който държаха суперкомпютрите, отидоха там, отново облечени като ВП, но носейки чанти като куриери, и почукаха на вратата.

Естествено, компютърните оператори вътре я отвориха.

— Знаете, че не можете да влизате вътре — казаха те. — Това е…

— Всичко е наред. Носим съобщение от командира на корпуса, което трябва да изпратите. — А съобщението се състоеше от две гранати с червен дим. Нашите ги хвърлиха през вратата и я затвориха.

Генераторите за чист въздух много скоро се повредиха и от процепа започна да излиза червен дим. Беше страхотна гледка.

Други членове на ударния екип „убиха“ останалите компютърни оператори в палатките им — с червило, нормалния метод за „прерязване“ на приятелски гърла.

Както един войник го описа:

— Промъкнахме се в палатката, където те всички спяха, и чакахме под походните легла, откъдето можехме да протегнем ръка с червилото и да теглим една линия с него по шиите им. Но една жена сред тях ми създаде големи проблеми. Опитвах се да напипам главата й и не успявах. Тогава я чух да пищи: „Ееееее“. Останах неподвижен за известно време. Просто лежах под леглото й, докато отново заспа. Но по писъка вече знаех къде се намираше главата и не след дълго открих шията й.

(Между другото, ако всичко това беше истинско съветско проникване, загубата за корпуса щеше да бъде катастрофална в краткосрочна перспектива, но нямаше напълно да спре операциите на корпуса, а само щеше да ги прекрати за дванайсет до двайсет и четири часа, докато повредите бъдат отстранени.)

Когато дойде времето да докладваме за акцията си, генералът нареди:

— Искам членовете на екипа да дойдат и да докладват пред целия щаб на корпуса.

Малко след това ударният екип с обичайните си униформи докладваше пред голяма аудитория, когато се появи един подозрителен полковник (оказа се, че той отговаря за сигурността и контраразузнавателните операции).

— Какво правите? — попита той.

— Тук сме, за да докладваме на генерала.

— Какво докладвате на генерала?

— Докладваме му за проникването в тактическите полеви КП на VII корпус.

Полковникът пребледня, обърна се и бързо излезе. Фактически много скоро повечето щабни офицери на корпуса от полковник надолу бяха не по-малко ядосани — особено когато обяснихме подробно как бяхме проникнали навсякъде.

Това предизвика доста силна неприязън към нас.

Друг пример за случките, които истински ядосваха останалата армия, е един инцидент от 1978 г., когато трябваше да участваме в годишното учение ПОДСИГЕР (Подсилване на Германия). Всички командири трябваше да се явят предварително в V корпус, за да бъдат инструктирани за задачите си.

В края на инструктажа командирът се изправи и каза:

— Като командир на V корпус на Съединените щати няма да позволя на така наречените елитни части да провалят учението. Няма да им се разреши да изпълняват мисия, която лично не съм заповядал. — Той не искаше да ни остави да действаме — сиреч да открием негови или на учението недостатъци.

И така ние седяхме отзад в залата, докато големите шефове — командващият корпуса генерал, неговият щаб и участващите в ПОДСИГЕР съюзнически командири — седяха отпред върху подиум и гледаха как ни третират като черни овце. Това хич не ни хареса.

ПОДСИГЕР продължи по план и за нас, изглежда, нямаше работа; но всъщност се заехме с един от дивизионните щабове. „Преди края на учението ще унищожим щаба на дивизията“, обещахме си ние. След което подготвихме и изпратихме малък разузнавателен екип от едно А-отделение, за да проучи оперативния район.

Екипът, който беше облечен с цивилни дрехи и говореше добър немски, осъществи първоначалната подготовка, като изучи оперативния район и измисли индивидуални истории за прикритие в случай, че бъде спрян от германските власти или се сблъска с американски военни подразделения. За германците те бяха американци в отпуск, снабдени със съответните документи. За американците бяха местни германци и носеха местни документи, които приличаха на автентични.

Полевият дивизионен КП представляваше фокусът на операцията, като ни интересуваха най-много оперативният, свързочният и компютърният център.

След това ударният екип остана в изолация/подготовка за мисията в Бад Толц и планираше/тренираше в съответствие с получаваната информация от разузнавателния екип. Ударението падаше предимно върху придвижването с хеликоптер, скачане от хеликоптера с оперативната екипировка, придвижване до района на целта, свързване с разузнавателния екип, атакуване на дивизионния КП, напускане на района и изтегляне с хеликоптер от един изолиран район. И отново репетирахме със снайпери, прикриващи атаката и изтеглянето от района на целта.

Накрая генералът реши, че достатъчно ни е забавил в упражненията ни срещу него или някое от неговите подразделения. Затова осемнайсет часа преди края на учението той ни разреши да провеждаме операции.

По това време имаше бури над цяла Германия, но ние летяхме през тях с хеликоптера и ударните екипи, оставяйки екипите на около осем километра от щаба на дивизията. За нас това беше фасулска работа; промъкнахме се направо в КП и оперативния център. Фактически момчетата от специалните сили сваляха картите от стената и ги навиваха на рула, когато влезе помощник дивизионният командир. И ето го този генерал със зяпнала уста като риба на сухо и нашите три или четири момчета в маскировъчни униформи и наплескани с черна боя, които разглобяват неговия КП.

— Кои сте вие? — попита той.

— Ние сме от специалните сили — отговориха те. — Унищожаваме щаба на дивизията ви. — След това един от тях се обърна и го застреля с халосен патрон, като заяви: — Генерале, трябва да паднете на пода, защото сте мъртъв.

Следващата история разказа един член на ударен екип в пункт с ядрени оръжия, който също бяхме решили да превземем.

— Знаеш ли — спомня си той, — там беше онази голяма, дебела стара жена, лейтенантът — тя наистина се ядоса. Направо откачи, като разбра, че ще превземем малкото й царство. Помислих, че ще трябва да й сложим белезници, за да довършим работата си. Фактически наистина го направихме. Не само й сложихме белезници, но ги сложихме и на кучето й — голяма немска овчарка. Завързахме с кабел муцуната му. Дори сега съм убеден, че тази дама все още ни мрази, защото, първо, проникнахме в нейната инсталация и, второ, свършихме си там цялата работа.

Когато всичко приключваше, ние всъщност не нанасяхме никакви повреди на местата. Просто влизахме и им оставяхме картичка с надпис: „Можехме да ви унищожим“, след което си отивахме.

На разбора командирът никак не хареса това, което чуваше — поне отначало; но по-нататък се заинтересува от доклада ни и взе енергично участие, особено когато осъзна, че просто изпълнявахме инструкциите на АРСЩЕВ и не се подигравахме на него или на подразделението му.

— Можехме да направим всичко, което пожелаехме — съобщихме му ние. — Превзехме вашите КП и оръжейни складове. Преминахме през външната охрана като през масло и завзехме всичко толкова бързо, че дори не задействахме алармените инсталации; това ни осигури време да изпълним задачата си.

След това представихме подробен доклад пред АРСЩЕВ, както изискваха инструкциите ни, а те използваха доклада, за да нанесат корекции в плановете си за истински операции.

Нищо чудно, че имаше търкания. Играта на „криеница“ караше хората от специалните сили да се чувстват добре — и те правеха това, за което бяха обучавани, — но е трудно да се обвинява „голямата“ армия, че не ги приема като братя.

В резултат от това специалните сили се превърнаха накрая в изкупителна жертва за цялата армия. Финансите на Пентагона са игра с нулева сума: твоята печалба е моя загуба — един батальон по-малко за мен, един батальон повече за теб. Тези, които имат сила, влияние или поддръжници в Пентагона, са по-доволни от бюджета си от онези, на които се гледа като на маргинали или излезли от мода. Такива бяха специалните сили.

Когато съкращенията започнаха да засягат специалните сили в началото на 70-те години, те получаваха малко реални мисии по света извън Съединените щати въпреки факта, че „тлеещи“ войни, вдъхновени както от комунисти, така и от други елементи, продължават да разлагат Третия свят. Затова специалните сили трябваше да открият начин да останат заети. Генерал-майор Ханк Емерсън, командирът на специалните сили, проведе в Съединените щати хуманитарни реални мисии от типа на специалните сили — мисии, които носеха допълнителната полза от осигуряване на необходими услуги на бедни и изолирани общности, мигриращи земеделски работници, затворници и особено на американските индианци.

„Зелените барети“ се спуснаха с парашути в Аризона и се свързаха с индианците супай. Заедно построиха мост през Хавасу крийк, което позволи на индианците да прехвърлят земеделските си машини през реката и в нивите си. По-късно ветеринари „зелени барети“ провериха индианските животни за болести, ваксинираха ги и изнесоха лекции по грижи за животните.

Сред индианците семиноли „зелените барети“ учеха местните полицаи на техники за прилагане на закона; водеха класове по писмен и говорим английски за децата и възрастните семиноли; осигуриха програми против злоупотребата с наркотици и алкохол, за първа помощ и хранене; осигуриха по-разширени здравни и стоматологични услуги. Подобни услуги осигуриха и за индианците шайени и други местни племена.

Нищо от това не беше част от „истинската“ им мисия, но обучението позволи на сериозно отслабените и редуцирани специални сили да останат във форма и готови за времето, когато ще ги призоват отново.

Един пример за предизвикателствата, пред които те се изправят, бе случка от 1982 година. Пета група на специалните сили във Форт Браг получи задачата да подкрепи неотдавна създадените Обединени сили за бързо реагиране (ОСБР) — която след две години се превърна в Централно командване — в техните планове за югозападна Азия. Тогава Иран беше основен фокус. Според традиционното мнение руснаците можеха да нахлуят в Иран, да завладеят топлите му пристанища и, разбира се, неговия нефт, спечелвайки по такъв начин стратегическата позиция да контролират потока на целия нефт вън от Залива. Мисията на ОСБР беше да предотврати това.

Операциите в югозападна Азия означават пустини, разбира се, но като следствие от хаоса след Виетнам никой в специалните сили не бе преминал пустинно обучение.

Джим Гест, тогава командир на 5-та група, разказва следната история:

— Пета група беше голяма. През 1982 г. имахме петдесет и четири А-отделения, но целият ни бюджет за обучение бе само 350 000 долара. Генерал-майор Джо Луц, командирът на центъра „Кенеди“, ми каза:

— Искам да обучиш групата си за война в пустинята.

— Да, сър — козирувах аз. — Ще направя това.

Но когато започнах да се запознавам с реалностите на пустинното обучение, осъзнах, че всъщност никой от специалните сили не се е обучавал в такива условия. Казах на генерал Луц, че ни трябва място в пустинята, където можем да започнем обучението на войниците.

— Не разполагаме с никакви пари за това — отговори той. — Но ти действай и го направи, а ние ще намерим отнякъде парите. — И действително намери.

Така започнахме обучението.

Изпратих един майор и двама капитани на запад и те намериха един пост до Форт Хуачуа, Аризона, близо до Томбстоун, където местната пустиня приличаше много на пустините в Близкия изток; това беше най-жестоката пустиня, която успяхме да открием. Разположихме там един обучаващ екип.

Същевременно заповядах да се извърши изследване върху пустинята. Бяха направени следните заключения: „Във Виетнам сраженията с врага обикновено се водеха от разстояние петдесет до триста метра. В пустинята това разстояние е най-малко хиляда и петстотин метра. За сраженията там са необходими по-мощни и по-точни оръжия.“

Други важни заключения: първо, трябва да се подготвиш психологически за действия в такава странна и враждебна среда. Второ, мобилността е задължителна. Трябва ти превозно средство. В пустинята не можеш да стигнеш много далеч пеш, за да оцелееш; грубият терен те изтощава. Трябва ти превоз за водата, екипировката и снаряжението за оцеляване. В повечето други оперативни райони ние носим всичко това в раници. Но не и в пустинята. Трето, трябва да можеш да се ориентираш по звездите, както корабите в морето. Трябва да знаеш и как да се маскираш в пустинята, как да изчисляваш разстоянията, как бързо да ремонтираш автомобилите и останалата жизненоважна екипировка (базата ти е много отдалечена).

После събрахме групата и аз им казах направо:

— Повечето от вас са ветерани от Виетнам, където — за нещастие — се бихме в джунглата. Сега отивате в пустинята, за да научите как да се сражавате там, защото не я познавате. Това означава, че ще трябва да се промени цялото мислене на групата.

Обучавахме ги седемдесет и шест дни и хората се научиха как да оцеляват и да се ориентират. Ориентирането е дяволски трудно. Или има мараня, която ти пречи да виждаш достатъчно далеч, за да се ориентираш, или ако е ясно, всичко ти се струва по-близо, отколкото е в действителност, и когато напуснеш поста, става наистина трудно. Свикнахме много трудно да се ориентираме в пустинята.

След четири седмици ориентация и общо обучение ние ги изпратихме в пустинята в А-отделения и им отнехме всичко — никаква храна, никаква вода — и те трябваше да оцеляват в продължение на две седмици. От самите тях зависеше дали ще живеят или ще умрат. (Разбира се, имахме преден пост, за да ги наблюдаваме.)

След като прекараха известно време в пустинята, някой дойде при мен и каза:

— Знаеш ли, хората там приличат на онези от филма „В търсене на огъня“ (в който пещерни хора обикалят из пустинята, опитвайки се да оцелеят).

Той беше прав; те наистина приличаха на тях. През деня слънцето печеше толкова силно, че те оставаха под навеса и когато трябваше да излязат, увиваха парцали около главите си като араби. Ловуваха и вървяха нощем със саморъчно направени копия, прашки и всичко останало, което успяваха да измайсторят. И ловяха всичко, което успееха да намерят — таралежи, птици, змии.

Войниците от специалните сили са много хитри. След завръщането си разказваха:

— Докато вървяхме из пустинята, непрекъснато виждахме тези малки дупки. Не спирахме да се питаме: „Какво, по дяволите, е това?“ И накрая загряхме, че са дупки на плъхове. Значи през нощта гърмящите змии щяха да излязат, за да ги ловят. А това означаваше, че ние можехме да хванем и двата вида животни. Не знам колко гърмящи змии убихме и изядохме, но направо опустошихме някои от тези места.

Същото важеше и за водата. Винаги изпращахме хората в райони, където можеха да я открият. Преди да потеглят, те изучаваха карти, на които се виждаше къде могат да копаят и да открият вода; тя се просмукваше под пресъхналите корита на потоците. На някои места извираха малки изворчета, но трябваше да внимават с тях, защото някои бяха алкални.

След като се занимавахме известно време с това, осъзнахме, че ни трябват бронирани коли и не само поради вече споменатите причини, но и за да ги използваме като платформи за картечници 50-и калибър и оръдия на буксир. Изучаването на района ни убеди, че всеки враг с потенциал да ни причини загуби в пустинята щеше да се придвижва с бронирани коли — или за някои случаи с камили.

Трябваха ни бронирани коли, но нямаше пари. И тъй като не успяхме да накараме никой да ни даде нещо, взехме собствените си камиони, боядисахме ги в кафявия цвят на пустинята (за камуфлаж) и отрязахме горните им половини. Трябваше да направим това, за да можем бързо да слизаме от тях — а също и за да качим отгоре картечниците и да имаме 360 градуса панорама при движение. В пустинята трябва да гледаш във всички посоки — особено за защита срещу изненадваща атака на хеликоптери.

— Отрежете горните половини много внимателно — наредих на механиците ни. — Ако се наложи някой ден да върнем обратно някой от камионите, просто ще заварим отново горната част и никой няма да забележи.

Понякога отивахме в гробището за коли (ГЗК) и избирахме машини, които армията беше изхвърлила или продаваше. Откарвахме три-четири изпотрошени автомобила в място, което нашите механици и хората по поддръжката бяха организирали за целта в пустинята, и ги ремонтирахме сами. Разрязахме два или три автомобила на парчета и заварихме добрите, за да направим един свестен камион.

Мнозина ни смятаха за откачени, но това отново беше само прословутата изобретателност на специалните сили.

Усилията ни бяха възнаградени година по-късно, когато отидохме на учение с някои елитни арабски подразделения и се оказа, че ние се чувстваме в пустинята повече у дома си, отколкото те. Можехме да се ориентираме в пустинята. Можехме да живеем там. А те не можеха. Не знаеха как да живеят и да се сражават там. Фактически трябваше да им дадем вода. Това ни вдъхна голяма увереност.

След учението ги попитахме:

— Как се оправяте в пустинята, когато ни няма?

— О, просто викаме бедуините на помощ — отговориха те.

Нов живот

В края на 70-те години финансирането на специалните сили представляваше 0,1 на сто от целия бюджет за отбрана (сега то е 3,2 на сто) и дори това беше по-добро от предишния им дял от баницата. Обучението, тактическата мобилност и оптемпото37 страдаха; не се забелязваше активна модернизация.

Светът се променяше. Съпротивителните движения се разпространяваха и международният тероризъм беше във възход. Оперативни неуспехи като трагедията „Пустиня едно“ и провала на спасителната акция „Маягес“38 само подчертаваха очевидното: Америка губеше способността си да реагира на нетрадиционни заплахи и нещо трябваше да се предприеме по въпроса.

Всъщност това не беше очевидно за повечето хора във висшето военно командване, но неколцина от тях разбраха добре предупреждението. Един от тях беше генерал Едуард С. (Шай) Мейър, началник-щаб на сухопътните сили в началото на 80-те години. В статия, озаглавена „Предизвикателството на промяната“, в „Зелена книга на армията“ от 1980–1981 г., годишник, отразяващ мненията във висшето ръководство на армията, той писа:

Графика, която показваше евентуалния спектър на конфликти, демонстрираше защо те бяха особено важни. Защото „силно контролираните акции с нисък риск като дейностите в долния край на спектъра са най-вероятните бъдещи военни предизвикателства и затова се нуждаем от сили, изградени по най-мъдър начин, за да използват най-добре националните ни ресурси“.

И генерал Мейър премина към действия. Залагайки влиянието и престижа си, той въведе широкомащабни инициативи, които доведоха до следното:

1. Промени в командната структура на специалните операции, включващи всички армейски подразделения с подобни възможности — всички специални сили, рейнджъри, психологически операции, гражданските въпроси и авиационните подразделения за специални операции в армията.

2. Незабавно изработване на програма за модернизация на специалните сили, оценка на региона за функциониране на специалните сили и генерален план на сухопътните сили на Съединените щати за специалните сили.

Генерал Мейър заповяда и активирането на 1-ва група на специалните сили с ориентация към Тихоокеанския регион; даде инструкции за подобряване възможностите на психологическите операции и подразделенията за граждански въпроси и заповяда разрешеното ниво на организация (РНО) за другите подразделения на специалните сили да бъде повишено до РНО–1 (с най-висок приоритет). Това означаваше, че им се разрешава да получат нужния им персонал и екипировка.

По думите на Карл Стайнър:

— В резултат на разбирането му за сложната природа на предизвикателствата, пред които щеше да се изправи нашата нация, както и на възможностите на специалните сили да посрещнат тези предизвикателства, на генерал Мейър се пада до голяма степен заслугата за измъкването на специалните сили от най-ниското ниво в съществуването им, както и за многото критични мисии, осъществени от тях след това.

Това беше едно добро начало, но трябваше да се извършат още много промени. И в този момент Конгресът пое топката.

През 1986 г., подтикнат от същите реални тревоги, мотивирали генерал Мейър, Конгресът прие закона „Голдуотър-Никълс“. Той постави началото на широкообхватна военна реформа и подсили командирите на обединените бойни командвания (като главнокомандващите на Централното командване (СЕНТКОМ) и Европейското командване на Съединените щати (ЕКСАЩ) и Съвета на началник-щабовете, направи председателя на Съвета на началник-щабовете главен военен съветник на президента и като цяло интегрира по-ефективно силите на различните родове войски.

През същата година сенаторите Сам Нън и Уилям Коен предложиха една поправка на закона за осигуряване на същите мащабни промени в специалните операции на Съединените щати. Тя също беше приета и ефектът бе изумителен.

Първо, създаде се Командване на специалните операции на Съединените щати (СЩСОКОМ), което трябваше да се ръководи от генерал с четири звезди и щеше да включва всички действащи и запасни сили за специални операции, базирани в Съединените щати (вън от Съединените щати тези сили щяха да бъдат под командването на главнокомандващия в съответния регион).

Второ, създаде се постът помощник-министър на отбраната за специални операции и конфликти с нисък интензитет — ПСО (СОКНИ), — чиято работа беше да надзирава тези региони, като включително контролира политиката и ресурсите за тях.

Трето, дефинираха се изискванията за мисиите на специалните операции. Те сега включваха: преки действия, стратегическо разузнаване, нетрадиционни бойни действия, чуждестранна вътрешна отбрана, контратероризъм, граждански въпроси, психологически операции, хуманитарна помощ и други дейности, уточнени от президента или министъра на отбраната.

Четвърто, това снабди новото СЩСОКОМ със собствено финансиране и контрол над собствените му ресурси. Беше създадена нова основна финансова категория — Основна военна програма 11 (ОВП–11), — което изискваше от военното министерство да отдели финансирането на силите за специални операции от общото финансиране на армията. Финансирането на СЩСОКОМ можеше да бъде ревизирано само от министъра на отбраната след консултация с главнокомандващия или със СЩСОКОМ.

Пето, поправката в закона (и последвалото законодателство) уточни необичайно подробно отговорностите на новите главнокомандващ и помощник-министър на отбраната, контрола над ресурсите в пари и човешка сила и наблюдението на повишенията на офицерския и войнишкия състав в силите за специални операции.

Специалните операции най-после излязоха на откритата сцена.

Дяволът, разбира се, се криеше в подробностите. Конгресът можеше да приема закони, но военните бяха тези, които трябваше да ги прилагат.

Налагаше се създаването на съвсем ново командване — изградено и попълнено с личен състав почти от нулата — и по въпроса как да се постигне това мненията се различаваха. Например генерал Джеймс Линдзи, новият командир (в края на 1986 г.) на Командването за готовност на Съединените щати (ГОТКОМ), имаше една идея. Задачата на ГОТКОМ се състоеше в подготовка на конвенционалните сили за поддръжка на обединените регионални командвания — работа, която включваше разгръщане и планиране на непредвидени случаи, съвместно обучение на изпратените войски и отбрана на континенталните Съединени щати. Линдзи виждаше мисията на новото командване на специалните операции като подобна на тази на ГОТКОМ и разсъждаваше:

— Защо да не обединим командванията? И да превърнем специалните сили в компонент, подчинен на ГОТКОМ? — Той доразви тази идея, като предложи двете да бъдат комбинирани в ново командване, наречено УКСЩ (Ударно командване на Съединените щати)39.

Нито първоначалната му идея, нито нейната ревизия вършеха работа, защото пропускаха да вземат под внимание мандата на закона „Нън-Коен“ за създаване на широка, подобна на отделен род войски организация, командвана от генерал с четири звезди — (а не от генерал с три звезди, подчинен на командира на ГОТКОМ/УКОМ), — но те накараха хората да се замислят… и резултатът сигурно го е изненадал.

През януари 1987 г. сенатор Коен изпрати указание до председателя на Съвета на началник-щабовете адмирал Кроу, уточняващо, че новите войски трябва да бъдат само специални сили, които да започнат „на чисто“. След това на 23-ти януари Съветът на началник-щабовете обяви, че от самото ГОТКОМ няма да има повече нужда и върху основите му ще се създаде СОКОМ (Командване за специални операции), което ще използва неговите съоръжения, ресурси, инфраструктура и персонал, който може да се справи със задачата. Това беше официално потвърдено от министъра на отбраната през март същата година и на 16-ти април СОКОМ бе активирано в Тампа, в щаба на бившето ГОТКОМ — с генерал Линдзи като негов пръв командир.

Сега, когато въпросът с инфраструктурата беше решен, трябваше да се вземе решение кои подразделения да влязат в състава й — кои бяха „специалните сили“. Предварително можеше да се предвиди, че и този въпрос щеше да бъде доста спорен. Сухопътните сили не изпитваха колебания. Тя прехвърли към новото командване всичките си сили за специални операции — групите специални сили, авиационните екипи за специални операции, 75-ти рейнджърски полк (психологическите операции и гражданските въпроси дойдоха по-късно по време на мандата на Карл Стайнър като главнокомандващ). За останалите въпросът бе по-сложен. Военновъздушните сили за специални операции например, тогава на подчинение на Военновъздушното транспортно командване (ВВТК), бяха прехвърлени към СОКОМ, но военновъздушните сили се надяваха да запазят известен контрол върху тях. Морските пехотинци имаха екипи, извършващи специални операции, но не и истински подразделения за такива операции. Въпреки че военноморският флот никога преди не беше демонстрирал особена любов към „тюлените“ си, той внезапно откри, че те са неделима негова част и се опита да ги задържи — заедно с тяхната част от бюджета за специални операции. Флотът успя да удължи този спор почти цяла година, но това беше загубена кауза и „тюлените“ минаха на подчинение на СОКОМ. И накрая, имаше дебат и по въпроса дали Обединените военни сили за специални операции (ОВССО) трябва да се превърнат в част от СОКОМ, или да докладват директно на националното командване без посредничеството на междинно ниво. Накрая те бяха поставени под командването на СОКОМ като обединено подчинено командване.

Сглобяване на подразделенията

Докато се водеха тези спорове, „Оценката на функционалния регион“, вдъхновена от генерал Мейър, започна да дава резултати.

Командването за обучение и индоктриниране на сухопътните сили (ТРАДОК) беше натоварено да извърши подробен анализ на начините, по които специалните сили щяха да бъдат организирани, попълнени с личен състав, екипирани и обучени. То трябваше да отговори на въпросите: „Какво е състоянието им сега? Какво е разрушено? Как да го поправим? Какво трябва да бъде бъдещото им развитие?“

Генерал Максуел Търман, заместник началник-щаб на армията, беше наблюдаващият анализа; командирът на ТРАДОК генерал Бил Ричардсън го надзираваше лично; и други външни генерали — Майк Спигелмайър, Том Фийлдс, Фред Франкс и Ед Бърба — оглавяваха отделните екипи. Изследването бе извършено от центъра и школата за специални бойни действия във Форт Браг.

Ръководството на Търман придаде на анализа особена сила. Всички му докладваха и той преценяваше всички доклади. Изслушваше всички, всеки проблем и всяко разрешение и поставяше крайни срокове. Това не беше доклад на някакъв комитет, който можеше да бъде изработен някъде и след това забравен. В края на процеса щеше да има план за прилагане на практика — одобрен от генералите Търман, Ричардсън и Линдзи, и след това нямаше да се позволяват никакви оплаквания и увъртания.

Когато всичко приключи, анализът предложи следното:

Първо, специалните сили на армията не можеха да съществуват повече в нищото; трябваше да има отделен род войски специални сили (като пехота, бронирани войски или авиация) и възможност за войнишка кариера в тях. Това означаваше, че войниците и офицерите от специалните сили ще могат да направят кариера в самите специални сили; преди те трябваше да се местят в други военни части, ако искаха да напреднат в службата. Тази цел бе постигната през април 1987 г.; комендантът на центъра и школата за специални бойни действия стана първият командващ на новия род войски в пехотата.

— В този момент — отбелязва Джим Гест — ние преживяхме трансформацията от сила, държана на тъмно и под прикритие, в сила, която открито сяда на главната маса с всички останали големи клечки.

Второ, „зелените барети“ трябваше да се превърнат в главно командване, ръководено от генерал с три звезди (генерал-лейтенант). Това позволи на специалните сили да станат господари на собствената си съдба и да надзирават и изпълняват собствени програми за обучение и боеготовност. Когато командирът им с три звезди сядаше на масата с други командири с три и четири звезди, той имаше тежестта, която липсваше на командирите с една или две звезди. Специалните сили на армията се превърнаха в главно командване през 1989 година.

Трето, академичният център, училищата и базите за обучение бяха обновени, а подборът, оценката и обучението станаха по-професионални и взискателни.

И, четвърто, бе създаден план за осигуряване с екипировка, предназначен да обнови всички комуникации, оръжия, самолети и бази за обучение на специалните сили, за да могат да отговорят на изискванията към тяхната мисия.

Сега модерните сили за специални операции бяха готови за изпълнение на задачите си.

Създаване на професионалисти

Или почти готови. Както бе отбелязано и преди, един от проблемите на специалните сили беше този, че мнозина от поколението, преживяло Виетнам, или които постъпиха в силите след Виетнам не успяваха да достигнат високите професионални нива, очаквани от хора, съставящи сила, която се смята за елитна. Във Виетнам те действаха в края на командната верига без особен надзор. Други — набрани след мобилизацията в армията през 70-те години — не бяха най-добрата група хора. Някои от тях просто търсеха по-голяма свобода и забавления, които не можеха да намерят в традиционните подразделения, и така бяха попаднали в специалните сили. Междувременно по това време специалните сили не осигуряваха достатъчно утвърждаваща професионална ориентация на младите си офицери. Вследствие на това някои от тях усвояваха „външни“ възгледи просто защото атмосферата беше такава.

От друга страна, за тях бе трудно да получат повишение и това също не помагаше за изграждането на професионална гордост. Ако човек беше добър, той обикновено сменяше ключови постове в различни традиционни подразделения. Неговите постижения и потенциал бяха оценявани от значими хора и след време той биваше избиран за повишение и обучение в Лийвънуърт, а по-късно и във Военния колеж в Карлайл, Пенсилвания, или в някое от другите висши военни училища. Съветите за повишения и подбор бяха съставени изключително от офицери с традиционно военно обучение.

Но през 70-те и началото на 80-те години повечето офицери се озоваваха в задънена улица в специалните сили. Разпределящите назначения хора във Вашингтон се задоволяваха с изпращането им там и после „забравяха“ за тях. В много отношения назначението в специалните сили представляваше самоубийствена кариера и не беше чудно, че някои офицери си казваха: „По дяволите тази служба.“ Такива хора просто подсилваха разбирането, че специалните части не са „истинска“ армия.

Всичко това стигна кулминацията си малко след приемането на закона „Нън-Коен“, по време на службата на Джим Гест като комендант на центъра и школата за специални бойни действия. Генералът — командир на ТРАДОК, изпрати на Гест следното съобщение:

— Омръзна ми да се извинявам заради специалните сили — обяви направо той. — Писна ми от тяхната репутация. Омръзна ми да се занимавам с липсата им на професионализъм. Те в армията ли са или не? Ако не направиш нещо по въпроса, ще те уволня. Ще те изхвърля от армията.

Джим Гест разказва:

— И така това привлече вниманието ми. Тогава разбрах, че не можем да оставим нещата да вървят по стария начин, и започнахме да си казваме: „Хей, повече не можем да се мотаем извън системата на армията; трябва да започнем да правим нещата вътре в нея. Трябва да направим така, че да ни опознаят по-добре. Това преди всичко означава да убедим генералите, че сме професионалисти, способни да изпълняват специални мисии, а не просто банда главорези.“

Същевременно започнахме да пенсионираме войниците, които не искаха или не можеха да отговорят на новите стандарти. Някои предвиждаха бъдещето и решаваха, че не искат да служат в една по-структурирана сила.

След това повишихме стандартите. Трябваха ни по-умни хора и затова установихме високо ниво на коефициент на интелигентност (КИ). Ако човек искаше да постъпи в специалните сили, трябваше да притежава КИ най-малко 120.

Трябваше да променим и обучението.

В онези дни, когато някой кандидатстваше в специалните сили и беше избран да премине квалификационния курс, той получаваше постоянно назначение във Форт Браг. С други думи, ставаше наш. Ако отпаднеше на курса, трябваше да му се търси друга служба във Форт Браг. Това създаваше проблеми: при нас отпадналите бяха повече от издържалите курса и се налагаше да намираме места за всички тези хора в Браг. Второ, бяхме инвестирали много пари в тях. Трябваше да открием начин за намаляване на първоначалните инвестиции, като същевременно осигуряваме изкарването на курса от добрите. И накрая, доста хора ни използваха като трамплин за 82-ра въздушнопреносима дивизия или някое друго подразделение в Браг, така че те постъпваха доброволно в специалните сили и после веднага отпадаха от обучението, като някои го прекъсваха по своя воля, а други отпадаха някъде по средата. Това трябваше да се спре.

Ние убедихме генерал Вуоно, началник-щаб на сухопътните сили, да въведе нова програма за подбор и оценка, която щеше да предхожда квалификационния курс. Щяхме да набираме новите хора, след което те щяха да постъпват в специалните сили и да идват във Форт Браг (временно, а не постоянно), като преминават двуседмично обучение за подбор, което щеше да отдели мъжете, способни да оперират не само самостоятелно, но и в екип за изпълнението на някоя мисия.

— Идеята ни — както обяснихме на началник-щаба — е да не ги обучаваме в абсолютно нищо сериозно — абсолютно нищо. Искаме да ги съберем там и да ги накараме да се чувстват колкото е възможно по-неудобно, да ги поставим в колкото е възможно по-противоречиви ситуации и да ги подложим на толкова силен стрес, колкото могат да понесат. После ще поискаме от тях да направят избора си. Наистина ли желая да служа в специалните сили или не?

Предложеният от нас курс бе разработен от един от хората, подготвили курса за подбор на най-добрите ни екипи за специални мисии. Доброволците винаги се озоваваха в противоречиви ситуации. Никога не знаеха какво да очакват. Никога не знаеха какво ще им се случи. Смятаха, че получават почивка за храна и получаваха мисия две минути преди началото на обяда. „Бързо. Строй се тук“, което можеше да означава осем километра тежък поход с тежки раници.

Никога не им съобщавахме къде, защо или колко далеч отиваха. Никога не им казвахме: „Тръгвате оттук и ще пристигнете там.“ Само: „Тръгвате оттук и вървите в тази посока.“ И те вървяха, докато не срещнеха някой друг, който ги изпращаше по друга отсечка от маршрута.

Хора, които не могат да се справят с неясни ситуации, ще отпаднат, когато се озоват там сами и объркани, особено когато сме ги подложили на физическо натоварване.

Ние не ги тормозехме, както правят на някои места като Парашутната школа. Не се налагаше да го правим. Наистина някоя сутрин ги карахме да правят лицеви опори и подобни неща, но само за демонстрация, че „да, можем да ви причиним това, ако поискаме. Но няма да постъпим по този начин. Ще ви кажем какво искаме от вас и след това ще видим дали се опитвате да го постигнете.“

В края на курса имахме 48 километра поход — много точна проверка на тяхната издръжливост. Имаше хора, които се отказваха точно на този поход — както офицери, така и войници.

Някои хора направо късахме на изпитите. Част от тях можеха да преминат всички физически изпитания, но ние ги късахме поради психологически причини. Други бяха самотници и не можеха да понесат стреса от работата в екип.

Търсехме солидни мъже с характер и почтеност, с правилна мотивация — зрели мъже със здрав разум и вътрешна сила за изпълнение на всичко, което се изискваше при всякакви условия и обстоятелства, и които не трябваше да бъдат „галени“, за да бъдат в най-добрата си форма.

Този подход вършеше работа. Наистина започнахме да получаваме най-добрите хора. Освен това започнахме да им втълпяваме гордост поради факта, че са в специалните сили. Те плащаха цена за присъствието си в тях. Правеха истинска инвестиция и тя щеше да означава много за тях. В резултат успяхме да попълним редовете си с качествени хора, които скоро бяха оценени от армията, като получиха повишения по-бързо, отколкото колегите им от традиционните сили.

След това изградихме отново и подобрихме базата си за обучение в лагера „Маккол“ (близо до Форт Браг), където провеждахме квалификационния курс и някои от другите курсове. През Втората световна война армията обучи почти всичките си парашутни екипи там, но сега всичко бе остаряло — флотски колиби „Куонсет“40, една стара столова и тоалетни. Трябваше ни нов водопровод и нова канализационна система, нови сгради и нови съоръжения за обучение и генерал Търман ни осигури всичко това, когато беше командир на ТРАДОК.

Колкото до включването на признаването на специалните операции във военните училища като пехотното училище в Бенинг или танковото учили ще в Нокс, както и в курсовете за напреднали в Лийвънуърт или Военния колеж, по този въпрос не се постигна толкова много. Не виждам в техните програми никакво ударение върху специалните сили, гражданските въпроси, психологическите операции и авиацията за специални операции и как те могат да бъдат интегрирани на бойното поле. Това беше голям недостатък, който се заехме да коригираме и който все още изисква много усилия.

Трябваше да включим такъв курс за обучение и образование във всички тези училища. Трябваше да направим така, че всички тези хора да бъдат научени да оценяват специалните сили, защото в тези аудитории седят бъдещи главнокомандващи, старши щабни офицери, старши плановици и старши командири, подчинени на главнокомандващите — и всички те трябва да познават нашите възможности.

Направихме много за повишаване на професионализма в специалните сили. Сега армията трябва да се научи как да ги използва най-ефективно.

Карл Стайнър — между войните

Карл Стайнър напредваше в няколко поредни назначения: в щаба на сухопътните сили във Вашингтон; командир на батальон в 82-ра въздушнопреносима дивизия, където беше и оперативен офицер на дивизията; обучение във Военния колеж на армията и магистърска степен по публична администрация; назначение в Саудитска Арабия като помощник-ръководител на проекта за обучение и модернизиране на Саудитската национална гвардия — назначение от типа на мисиите в специалните сили; бригаден командир във Форт Бенинг, Джорджия; а през 1979 г. той и още двайсет и двама подбрани офицери бяха изпратени в Саудитска Арабия и Йемен, за да помогнат на саудитците да прекратят гражданската война между Северен и Южен Йемен — друго назначение от типа на мисиите в специалните сили.

След завръщането си от Йемен той отново бе изпратен в Пентагона, за да работи за генерал Едуард С. (Шай) Мейър, началник-щаб на сухопътните сили.

Един вторник следобед към края на февруари 1980 г. генерал Мейър повика Стайнър в офиса си.

— Когато дойдеш на работа утре, Карл — каза му той, — мисля, че ще е по-добре да носиш парадната си униформа. И да, между другото, доведи и Сю следобед. Ще има специална церемония.

— Каква церемония? — попита Стайнър.

— Ще те повиша в бригаден генерал — отговори генералът — и ще бъдеш назначен за началник-щаб на Обединените сили за бързо реагиране (ОСБР) във военната база Макдил, Флорида.

ОСБР бяха създадени от президента Джими Картър в отговор на предвиждана заплаха срещу саудитците и други приятелски арабски страни. Всички големи нации с изключение на арабите разполагаха с американски обединени сили в готовност да защитят интересите на сигурността им. „Защо не и ние?“, попитаха Картър арабите. След две години ОСБР се превърнаха в централно командване на Съединените щати, което пое отговорността за американските интереси по сигурността в югозападна Азия.

На следващия ден Стайнър в парадната си униформа доведе Сю за церемонията в 15,00 часа.

Когато церемонията приключи, Мейър нареди на Стайнър да се яви на другия ден — събота — пред генерал-лейтенант П. X. Кели, който бе командир на все още неактивираните ОСБР.

На тази среща Кели нареди на Стайнър да замине за Макдил в понеделник, да напише заповедта за активиране по пътя и да я сведе до знание след пристигането си. Това щеше да активира Обединените сили за бързо реагиране от 1-ви март 1980 година.

Когато Стайнър се появи в Макдил, бе посрещнат от личен състав от всичко на всичко четирима души, но през следващите два месеца те бяха подсилени с 244 подбрани мъже — главно офицери от всички родове войски. Стайнър остана там до май 1982 г. и през това време заедно с щаба създаде и обучи най-ефективното съществуващо обединено подразделение и написа и тества три основни военни плана за югозападна Азия (единият вариант се превърна в основа за операция „Пустинна буря“ след седемнайсет години).

През юни 1982 г. той беше прехвърлен в 82-ра въздушнопреносима дивизия като помощник дивизионен командир по операциите и вече работеше за генерал-майор Джеймс Дж. Линдзи. През август 1983 г. го повикаха да се яви на следващия ден пред генерал Джак Веси, председателя на Съвета на началник-щабовете. Получи ново назначение.

Този път в Ливан.