Всеки мой дъх

Двайсет и пета глава

Вратата на кабинета на главния прокурор на щата, намиращ се в сграда на Уошингтън Стрийт, беше затворена. Отвън цареше необичайна тишина благодарение усърдието на Паола Москато, секретарката на Грей Ели, която седеше на бюрото си и посрещаше всеки новодошъл намръщено и с пръст, притиснат до устните й.

В кабинета двама от заместниците на прокурора стояха до прозореца срещу вратата и наблюдаваха как Грей Елиът подготвя за възложената задача главния свидетел по делото за убийството на Уилям Уайът. Той седеше във въртящия се стол зад бюрото на Грей, а пред него бяха сложили молив и бележник с няколко напътстващи фрази, от които да се ръководи по време на телефонния разговор, тъй като му предстоеше да позвъни на Мичъл Уайът. Трябваше да го прилъже да се върне в Кук Каунти, за да попадне под властта на местната юрисдикция.

Майката на свидетеля седеше пред бюрото и мачкаше в скута си носна кърпичка — скръбта беше помрачила красивото й лице след известието, че са открили тялото на съпруга й, и тя гледаше занемяла как синът й се подготвя да заложи капан на убиеца. Лили Риърдън, следовател в екипа, наблюдаваше процедурата и като погледна към Каролин Уайът, кимна замислено и прошепна на колегата си:

— Представяш ли си само какъв шок е да разбереш, че след убийството на съпруга ти убиецът е останал да гостува в дома ти.

Джеф Сервантес кимна разбиращо:

— Ако Грей не успее да се справи със случая по най-бързия начин, тази жена ще се поболее, може и изобщо да не издържи.

Грей се подпря на бюрото си и попита:

— Готов ли си да започваме, Били?

Четиринайсетгодишният красавец вдигна глава към него, преглътна и кимна. Той беше стройно и високо момче за своята възраст — носеше тъмен костюм, бяла риза и стилна вратовръзка с лекота, характерна за добре гледано пубертетче, което се чувства еднакво удобно и в джинси, и в костюм. На неговите години и Грей изглеждаше така.

— Пийни си още малко вода, защото ми се иска да повторим всичко още веднъж. Става, нали?

— Няма проблем, господин Елиът.

— Наричай ме просто Грей. Сигурен ли си, че се чувстваш готов за разговора?

Въпреки че си личеше голямото му притеснение, момчето кимна, веднага след това по лицето му пролича малко повече увереност и той кимна пак.

— Той уби баща ми. Ще направя всичко, което зависи от мен, за да го заловите.

— Не се съмнявам в това — отбеляза прокурорът, а на устните му трепна лека усмивка, защото веднага му направи впечатление, че момчето имаше чаровното изражение на баща си и непоколебимата твърдост на Сесил. — Значи така, нека преговорим нещата още веднъж. От теб се иска просто да кажеш на Мичъл, че са открили тялото на баща ти и убиецът е направил самопризнания, че…

— Знам.

— След това ще му обясниш, че дядо ти и майка ти са приели нещата много тежко и че ти имаш нужда той да е до теб, защото си ужасно уплашен.

— Добре — отвърна Били, после добави с трогателна непрестореност. — Последното ще го кажа без проблем, Грей, защото наистина съм… ужасно уплашен.

— Постарай се да бъдеш убедителен през целия разговор.

— Задължително.

Грей остана доволен от отговора му, пресегна се към бюрото си за телефона и натисна бутона за вътрешна.

— Свържи ме с номера, Паола.

Като гледаше да не притеснява момчето, Грей бавно мина зад него и включи записващия апарат, след това погледна часовника си. Прецени, че по местно време в Сейнт Мартен е един и половина, а по информацията на Чилдрис Мичъл Уайът се намираше в хотелския си апартамент.

За да минава времето по-бързо и за да не мисли за изпитанието, което предстоеше на Кейт, Мичъл беше позвънил на своя сътрудник в Ню Йорк, за да му изпрати по факса няколко документа, поискани от Ставрос. Когато откъм масичката дойде звукът на мобилния му телефон, Мичъл протегна разсеяно към него ръка.

— Чичо Мичъл, аз съм, Били — поясни за всеки случай момчето, и то с толкова разтреперан глас, че почти заекваше.

— Какво се е случило? — Мичъл се надигна бавно, предчувствайки неприятност.

— Става дума за татко…

Като стисна очи, той се приготви да му кажат онова, което все някога трябваше да чуе.

— Н-н-намерили са тялото на татко в един кладенец близо до фермата.

— Но това е ужасно — изрече Мичъл с прегракнал глас, след това отвори очи и тръсна глава, за да дойде на себе си. — Значи кладенец? Паднал е в кладенец?

— Не, не е паднал. Бил е убит. Прострелян в гърдите.

Мичъл не знаеше какво да каже от страх да не изрече нещо неподходящо и напрегнато очакваше момчето да продължи.

— Да, Били, говори. Слушам те.

— Убил го е пазачът в къщата на Юдълс. Н-направил е с… самопризнания. Той е един гнусен стар пияница и е признал всичко в полицията, когато го поставили натясно. Този гаден мръсник… застрелял баща ми! Чичо Мичъл, ела си у дома, много те моля! Мама се е заключила в стаята си, не излиза навън и аз се притеснявам страшно много за нея, а дядо Сесил… него ще вземат в болница, защото получи сърдечен пристъп.

— Ще си дойда — обеща Мичъл.

— Още довечера? Кажи ми, че ще си дойдеш още довечера, много те моля. Ще те чакам и ще се старая не губя сили, да бъда мъжът в семейството, както дядо Сесил ми каза, после ще предам всичко в твои ръце. — Той направи пауза и Мичъл усети как сърцето му сви. — Чичо Мичъл, много се страхувам за мама. Тя изобщо не ми отговаря, а в стаята си има сънотворни.

— Връщам се.

— Веднага ли?

Той погледна часовника си.

— Оттук ще тръгна към пет, това при вас е три часът. Значи най-късно до осем ще съм там.

— Добре — каза момчето. — Чичо Мичъл?

— Кажи, синко?

— Татко те обичаше много. Той… той казваше… казваше, че ти си този, който го прави горд да носи името Уайът.

Мичъл изпита непознатото усещане, че нещо заседна на гърлото му, и се загледа през прозореца.

— Благодаря ти за тези хубави думи.

От другата страна на линията, в Чикаго, Били се отпусна доволно на стола на Грей и погледна с широка усмивка тръпнещите наблюдатели в стаята.

— Е, справих ли се добре? — попита той, като барабанеше уверено с молив върху жълтия бележник.

— Изприказвах куп безсмислици, но пък свършиха добра работа, не е ли така? Особено онези преструвки за „стария пияница“, те имаха страхотен ефект.

Застанала в другия на стаята, Лили Риърдън усети как я полазиха тръпки и смутено наведе глава.

— Беше невероятен, Били — изрече гордо Грей и се изправи. — Направо невероятен.