Всеки мой дъх

Четирийсет и трета глава

Най-близкият парк беше един огромен правоъгълник, а пътеките през дърветата му водеха до четирите съседни улици. Разстоянието беше твърде голямо за Дани, но той все настояваше да опита и в крайна сметка първата част от пътя прекарваше до количката си, а втората — в количката си.

— Я, кого виждам! — възкликна Моли, когато наближиха парка. — Ето я нашата приятелка Реба с балон в ръката. Интересно, за кого ли е този балон?

— За мен! — възбудено извика момченцето и запляска с ръчички. Щом стигнаха до люлките, Дани слезе от количката и се затича към Реба, която седеше на пейката и четеше книга. Момичето беше на осемнайсет години и си почиваше преди колежа — така поне бе казало на Моли, когато се появи в парка преди две седмици.

— Здравей, Дани — поздрави го Реба, сякаш не знаеше, че в ръката си държи червен балон.

— За мен? — каза детето и посочи балона. — Моля те! — добави то с онази усмивка, която неизменно очароваше хората и обикновено му осигуряваше каквото си поиска.

Реба се усмихна, изправи се, без да пуска балона, и смигна на Моли.

— Върви след балона, Дани, и ще намериш изненада.

— Костенурка! — радостно предрече Дани и последва момичето към една пътека заедно с Моли, която буташе празната количка.

— След балона. — Реба тръгна по пътеката.

— Балонът е същият цвят като ризата ти. Кой цвят е това? — попита Моли.

— Червено! — весело отвърна Дани.

Малко зад тях нещо в храстите изшумоля. Моли се обърна, за да види бухалката секунди преди тя да я удари по главата. Не видя, че бухалката се вдига за втори удар, нито чу как Реба яростно шепне: „Не, Били, недей! Разбрахме се да няма насилие!“ Не чу как Дани плаче и я вика: „Моли! Моли!“ Не усети как пъхат в роклята й лист хартия.

В парка близо до люлките две майки вдигнаха поглед и видяха как над дърветата се носи яркочервен балон. Намериха в това нещо съмнително едва след петнайсет минути, когато една окървавена жена излезе от горската пътека, олюлявайки се.

В срещуположния край на парка някакъв възрастен мъж седеше на една пейка и хвърляше фъстъци на катеричките. От гората излезе млада двойка, която буташе тъмнозелена количка с дете, което опитваше да се измъкне. Младата майка се смееше и го държеше. Възрастният мъж намери в това нещо странно едва след двайсет минути, когато полицейски коли с включени сирени и светещи лампи обградиха парка.

Грей Елиът беше в кабинета си на петия етаж на Ричард Джей Далей Сентър, където обядваше на бюрото си и нахвърляше бележки за речта, която трябваше да произнесе следващата седмица пред Комисията за борба с престъпността. Той вдигна телефона със сандвич в едната ръка и прие обаждането на капитан Ръсел Харви.

— Грей — каза му капитанът, — един лейтенант, който знае, че от време на време с теб обядваме в „Донован“ току-що ми се обади. Преди час синът на Кейт Донован е бил отвлечен от парка близо до ресторанта. Помислих, че ще искаш да знаеш.

Прокурорът изпусна сандвича и скочи на крака.

— Кой е поел случая?

— Двама много добри детективи. Сега отиват при Кейт, за да й кажат.

— Можеш ли да ги смениш с Макнийл и Чилдрис? Те са екип от няколко години и по всичко, което чувам, са извършили някои от най-добрите арести в целия отдел.

— Вече е направено. Ще отидеш ли в ресторанта при Кейт? В противен случай аз ще се отбия, за да я уверя в безусловната ни подкрепа.

— Излизам — отвърна Грей, който вече навличаше сакото си. — Ще й предам подкрепата ти.