Всеки мой дъх

Трийсета глава

За разлика от апартаментите на Мичъл в Европа обзаведени съвсем стандартно, пътническата кабина на самолета му напомняше дневна в стил арт деко — преобладаващите цветове бяха сребристо и черно, строгостта се разчупваше от антикварните предмети и картини, които бяха част от богатата колекция на Мичъл. Голямо скъпо канапе в перленосиво стоеше между две кръгли маси с плотове от гранит, а върху тях бяха поставени елегантни хромирани лампи.

Срещу канапето имаше две масивни сиви въртящи се кресла. По-напред стояха неголяма ракла и бюро — работното място на Мичъл по време на път, следваха няколко седалки и вратата към неголяма, но елегантна спалня с баня.

При по-дълъг полет и в зависимост от часа Мичъл или сядаше зад бюрото, или отиваше в спалнята. Тази вечер обаче най-напред спря пред бара в предната част на кабината и си наля коняк в голяма кристална чаша.

После седна на канапето и се загледа в трепкащите светлини на Сейнт Мартен, които постепенно се стопиха в мрака, нямаше търпение силното питие да стопи тежестта в гърдите му — изпъна крака и вдигна чашата.

До него светеше само нощната лампа.

Върна се към последните три дни, проследи внимателно в ума си всеки отделен момент. Дали някъде нещо не издаваше, че чувствата й към него не са толкова силни, колкото си мислеше той.

Близо час размишлява и в крайна сметка в главата му нахлу порой от неудържими спомени за чувствените целувки на една невероятна червенокоса красавица с нежна усмивка, за огнената страст, която тя разпалваше него… и всички тези спомени завършваха с въпрос без отговор: защо не пожела поне да дойде до пристана, поне да си вземат сбогом?

Възможно ли беше — та тя сподели чувствата си толкова прямо и уверено:

„Според мен срещата ни на този остров, сближаването между нас е воля на съдбата… ние с теб сме предопределени да бъдем заедно… Харесва ми да бъда с теб, ти харесваш мен… Ако животът разбие някоя от мечтите ми, не искам това да си ти.“

В гърлото му заседна буца, той пое дълбоко въздух и се излегна на канапето с желанието да потъне в сладка забрава, да прогони неприятните мисли, отчайващото чувство на загуба и недоумение. Но вместо това с копнеж се върна към нежните мигове, когато двамата седяха безмълвни на леглото, как се наслаждаваха заедно на изгрева, как на масата в казиното тя беше сложила ръка до неговата.

През онази сутрин той беше измислил „правила“ за поведение, но тя промени намерението си и Мичъл трябваше да се съобрази с този факт, трябваше да поеме ролята и правилата, които беше предписал за нейния приятел:

„Щом научи, че си взела твърдо решение да бъдеш с друг, той е длъжен да поеме достойно поражението си, да ти пожелае да бъдеш щастлива… така ще ти покаже от какъв принц се лишаваш, ще те накара да се чувстваш нещастна… и накрая — ще се оттегли.“

„Що се отнася до онези правила и задължения… Какво ще ти продиктува да направиш твоята джентълменска душа, ако реша да обмисля малко повече решението си и да не бързам да се разделя с моя приятел?

— При подобни обстоятелства — обясни той с равен глас — съществуват пределно ясни правила. Ти се обаждаш по телефона, за да ми кажеш, че се колебаеш, и двамата с него просто си разменяме ролите.“

Но нали на път към аерогарата се беше обадил да провери — нямаше съобщение за него.

За момент дори му мина мисълта, че това нейно изчезване е някаква глупава момичешка постъпка, за да го накара да ревнува, да се увери, че той я обича. Ако беше така, тогава нямаше защо да се безпокои.

И все пак оставаха начини да я открие… не всичко беше загубено. Щом не намираше телефонния й номер в указателя, ще го намери във вестника — в обявата за смъртта на баща й.

Измъчваше го мисълта, че може да се е случило нещо лошо и това да е станало причина за нейното загадъчно заминаване.

Щом го обзеха подобни тревоги, за него те се превърнаха в наложителна причина да търси Кейт. Тя беше отделила време да се погрижи за изоставено куче, да го отведе спокойно на ветеринар. Него обаче съзнателно беше решила да го остави да чака самотен на пристана.

Телефонът на масата взе да звъни, но той дори не го погледна.

— Защо, по дяволите, този човек не вдига телефона? — Мат Фарел погледна въпросително към съпругата си. Пъхна ръце в джобовете си и се загледа към красивата панорама, която се откриваше през огромните прозорци на техния апартамент в Чикаго. — Сигурен съм, че е в самолета.

Мередит остави листа с черновата — беше се заела със задачата да подготви дневния ред за поредната среща на управителния съвет, тъй като беше ръководител на „Банкрофт енд Къмпани“, верига от скъпи универсални магазини, основана преди поколения от член на фамилията Банкрофт.

— Сигурно е в леглото — опита да го успокои тя, но Мат усети в гласа й безпокойство. В същото време обаче си спомни нещо, което го поуспокои.

— По повод леглото… — той повдигна многозначително вежди и не довърши.

Мередит се почуди как да тълкува това, но въпреки че в ума й се натрапваше само една мисъл, тя не можеше да си представи, че става дума за подобен намек тъкмо сега, когато той така упорито търсеше Мичъл, за да го предупреди, че и на двата континента в апартаментите му има полицейски обиск.

— Какво леглото? — не издържа тя.

— Ами имам предвид Мичъл — добави той.

— Какво? — Тя се усмихна сърдито, защото вместо да й отговори, той пак вдигна многозначително вежди и я остави да гадае.

Беше доволен, че успя да привлече цялото й внимание, и затова побърза да продължи разговора:

— Когато ми се обади тази вечер, за да съобщи за обиска на апартамента в Рим, Зак каза, че сутринта Мичъл му позвънил от Сейнт Мартен с една доста странна молба… На острова Мичъл, изглежда, се е сближил с някаква жена, но ще трябва да се върне за няколко дни при Каролин и Били, ето защо решил да се погрижи тя да не скучае, а да получи нужното внимание, и помолил да я вземат на борда на „Джули“, докато той е в Чикаго.

Мередит го погледна озадачено:

— И какво от това?

— Нищо. По-интересното е, че Мичъл възнамерява всяка вечер да лети до островите, за да бъде на яхтата заедно с нея. Това имах предвид с моя намек, за леглото на Мичъл — почувства се доволен от себе си, защото жена му беше видимо заинтригувана от неговия разказ. — Сигурно е на самолета заедно с нея и затова не отговаря. Да не пропусна, името й е Кейт.

Хрумна им нещо, от което и усмивката на Мередит се стопи, и развеселеното изражение на Мат изчезна.

— Дано да е останала на яхтата. — Мередит предпочете да не премълчава безпокойството, което смути и двамата. — Ще бъде крайно неприятно, ако тя слезе от самолета заедно с него, защото според твърденията на Зак полицаите ще го чакат още на аерогарата.

— Зак може би преувеличава — отвърна Мат и тръгна към телефона.

— Говориш така, но дали си убеден, че преувеличава?

— Не — отговори с нежелание той, защото не му се искаше да я лъже, но не желаеше да я притеснява.

Мередит не смееше да гадае какво ще се случи. Години преди това Мат беше станал свидетел как приятелят му Зак Бенедикт получи несправедливо обвинение за убийството на своята съпруга, актриса, и двамата с него се сблъскаха с доста неприятни преживявания, от което загубиха доверие в наказателното правораздаване. Пак по същата причина в случая Мак беше уредил шофьорът му да има готовност всеки момент да потегли към летище „О’Хеър“ заедно с двама адвокати от юридическата фирма, която се грижеше за правните въпроси на корпорацията на Мат и Мичъл в Чикаго.

Телефонът до канапето отново се раззвъня, но Мичъл не го погледна. Много малко хора имаха номера му на самолета, и то от най-довереното му обкръжение, и все пак нямаше да е зле да се разведри и той вдигна слушалката.

— Не зная кой си, но си ужасно досаден — кресна.

— Обажда се Мат — отвърна смутено приятелят му. — Зак се обади преди час, за да съобщи, че полицаите тършуват усилено в апартамента ти. Освен това му е позвънил сътрудникът ти от Ню Йорк, за да каже, че и тамошните полицаи претърсват апартамента ти в града.

— Какво търсят?

— Твоят сътрудник каза, че в заповедта за обиск е посочено черно мъжко палто или куртка и дреха с копчета, на гърба, на която има конкретна емблема. Полицаите разполагат със снимка на емблемата. Зак ми изпрати копие от италианската заповед, но не разбирам нищо от нея.

— Прочети ми я — нареди Мичъл, а мъката в душата взе да отстъпва пред напиращия гняв. От другата страна Мат се запъваше на всяка буква и едва произнасяше думите в италианския текст. — Достатъчно, разбрах какво е — прекъсна Мичъл сричането му.

— Какво?

— Черно мъжко палто или куртка и дреха с копчета, гърба, на която има конкретна емблема. — Той се изправи и разтърка врата си. — Недоумявам за какво е цялата тази работа.

— Двамата със Зак предполагаме, че има връзка с откриването трупа на брат ти.

Мичъл категорично поклати глава:

— Моят племенник ми каза, че някакъв откачен пияница от съседна ферма вече е направил самопризнания в полицията.

— Това е уловка за теб — полицаите искат да те заблудят и са казали на племенника ти какво точно да ти обясни — възрази Мат. — Чуй добре какво искам да ти кажа, защото аз вече съм патил в подобна ситуация и добре знам как действат полицаите. Претърсването на апартаментите ти става непосредствено след откриването на трупа на брат ти, което ще рече, че си заподозрян по случая. Полицаите искат ти да се върнеш в Чикаго, за да те разпитат или направо да те арестуват. Двамата със Зак сме убедени, че те очакват на летището.

Той направи кратка пауза, за да не му стоварва всичко наведнъж.

— Обадил съм се на Ливинсън и Пиърсън и те имат готовност да те посрещнат при кацането. Веднага щом наредиш, Джо О’Хара ще отиде да ги докара. Зак не одобрява моя план. Според него не трябва изобщо да кацаш в Чикаго. По-добре тази вечер да кацнеш на някое друго място, което е извън юрисдикцията на Щатите, а утре да си наемеш адвокати и те да уредят с общинския съд в Чикаго доброволното ти връщане. Може би Зак има право.

Мичъл отиде до бара и сложи чашата на един поднос.

— Никъде няма да се крия. Обади се на Ливинсън и му поръчай да провери кой върти тази жалка игра. После нека да каже на този човек, че макар да съм информиран за всичко това, аз ще кацна на „О’Хеър“. Така едва ли ще докажа моята невинност пред полицията, но ще се почувствам безкрайно доволен, защото ще им нанеса страхотен удар.

Мат Фарел леко се засмя:

— И какво по-нататък?

— Ами полицаите или ще ми сложат белезниците още на летището, или ще дадат възможност на Ливинсън двамата с него да отидем на другата сутрин в полицията и да обсъдим нещата в нормална обстановка. Искрено се надявам полицаите да предпочетат втория вариант.

Мичъл се свърза с Дейв Ливинсън на домашния му телефон и обясни какво иска от него като адвокат. След като приключи разговора, погледна часовника си — стрелките още показваха местното време на Сейнт Мартен. Изтегли с два пръста тънката ос, за да върне стрелките с два часа назад, и в същия момент го срази болезнената мисъл, че преди по-малко от денонощие двамата с Кейт се наслаждаваха на карибския изгрев, тя се беше притиснала до него и му разказваше онази весела история за брадичката си. Малко преди да заспи, той й беше предложил да вечерят заедно на яхтата и да се порадват на приятна морска обиколка под звездното небе.

Но вместо това тя беше заминала в Чикаго с мъж, на когото държеше повече, а той търсеше начин да се спаси от арест, защото го обвиняваха в убийството на собствения му брат — един човек, когото обичаше.

Мичъл се надигна от канапето, полагайки усилия да не мисли за Кейт, и тръгна към банята, за да се обръсне и да се преоблече. Длъжен беше да се концентрира единствено върху проблема с полицаите и да търси начин как да помогне на Каролин и Били в това тежко изпитание. Всичко с Кейт приключи. Окончателно. Точка на нещата. Вече нямаше да мисли за нея, за краткотрайната им връзка. Мичъл я изтласка в най-затънтения ъгъл на ума си, откъдето нейният образ трудно можеше да излезе и да го преследва. Той добре знаеше да прогонва мъчителните мисли — беше усвоил това още в детските си години, когато в трудни моменти го ползваше като начин за възвръщане на силите, но и впоследствие се беше оказало изключително полезно умение в живота му.

Влезе в спалнята и съблече ризата си, после отиде до банята, отвори шкафчето, извади самобръсначката и пяната за бръснене. Накрая насапуниса лицето си и плъзна бръснача под брадичката си.

Този път умът му го предаде и върна образа на Кейт. Припомни си как сутринта тя го гледаше в огледалото и едва сдържаше усмивката си, докато наблюдаваше как любимият й мъж се бръсне. Пяната за бръснене беше прикрила усмивката на собственото му лице, защото и неговата душа се бе изпълнила с блаженото удоволствие от нейния поглед.

Самобръсначката се отклони, той изруга и се пресегна да вземе кърпичка.

Мичъл тъкмо закопчаваше новата си риза, когато се обади Ливинсън.

— Никой не можа да ми даде сведения за издадените заповеди за обиск и за човека, на когото е поверено разследването по случая със смъртта на брат ти — обясни той. — Започнато е от детектив Макнийл, но сега той е изпратен зад граница със специална мисия. След като не открих никаква информация, реших да се обърна директно към висшестоящите и потърсих на домашния телефон Грей Елиът, главния прокурор на щата.

Двамата с Грей водихме доста интригуващ диалог, макар че повечето време говорех аз. Всъщност до края на разговора той с нищо не показваше, че знае за разследването. Но след това стигнах до убеждението, че той води разследването.

— И защо? — Мичъл беше много ядосан от липсата на конкретна информация.

— Защото в края на разговора ми каза да те поздравя с „добре дошъл“, да ти пожелая приятна вечер и да ти предам, че утре сутрин в единайсет и трийсет ще има голямото желание да те види и да разговаря с теб.

— Значи ли, че няма да ме посрещат ченгета на летището?

— Това са думи на Грей, така че могат да се тълкуват и обратното: „Ти не спирай да си поддържаш илюзията, че си застрахован, и по-бързо приземявай на «О’Хеър» скапания си самолет, за да го конфискувам.“ Независимо дали тази нощ ще те оставят зад решетките, и в двата случая няма съмнение, че утре в единайсет и трийсет полицаите ще те разпитат.

— В такъв случай вие двамата с Пиърсън трябва да ме посрещнете на летището — нареди троснато Мичъл.

Когато самолетът кацна, Мичъл с изненада установи, че пред хангара на летището го очаква само една лимузина — на волана беше шофьорът на Мат, а зад него седяха Пиърсън и Ливинсън.

— След като разговарях с Грей, явно съм успял да го убедя, че нямаш намерение да се измъкваш от разпит — отбеляза Ливинсън, когато потеглиха към магистралата.

Джо О’Хара държеше волана и гледаше в страничното огледало.

— Преследват ни — съобщи той. — С две коли. Да им се изплъзна ли?

— Не, в никакъв случай! — отсече Пиърсън.