Всеки мой дъх

Трийсет и трета глава

Грей Елиът, Лили Риърдън и Джеф Сервантес стояха пред огледалното стъкло на стаята за разпити — тримата наблюдаваха как Макнийл и неговият верен сътрудник Джо Торело се подготвяха да разпитат Мичъл Уайът.

— Кои са тези до него? — попита Сервантес.

— Пиърсън и Ливинсън — отговори Грей.

— Това там са Пиърсън и Ливинсън? И то в една стая? — възкликна Лили без особено въодушевление. — Чудно как не са препратили Уайът към някой адвокат, който да го представлява в съда.

— И това ще стане.

Лили докладваше директно на Грей и се занимаваше с най-важните за него дела, Джеф беше неин сътрудник и щеше да й помага при съдебното дело на Мичъл Уайът.

— Получихме ли отговор относно заключенията от разследването? — попита тя.

— Още не — поклати глава прокурорът.

— Кой арестува Уайът? — попита Сервантес.

— Дойде по собствено желание. Снощи, когато беше на път насам, Ливинсън ми се обади, за да съобщи за това. Явно някой е подшушнал на Уайът за нашето разследване и той си е направил заключение, че представената от нас версия за самопризнанието е пълна измислица и че заподозреният е той.

— Въпреки това е кацнал в Чикаго?

— Сам виждаш…

— Явно за да покаже, че е невинен — предположи Лили.

— Или че има достатъчно ум, за да ни заблуди — отбеляза Джеф.

— Той е твърде умен — каза Грей. После извади от джоба си копие от статия, която сутринта беше превел от гръцки, след като я свали от Интернет. — Преди шест години един гръцки репортер успял да вземе интервю от Ставрос Константатос и да го разпита за тайната на неговия успех, за умението му да смазва всяка конкуренция.

Той им показа снимката над статията — гръцкият магнат беше заснет със стиснати юмруци, вдигнати победоносно над главата му. Отдолу в превод се четеше: „Аз водя моята борба с два силни юмрука. Десният е юмрукът на моите капитали и власт, с които отварям пространство пред себе си и не позволявам никой да застава на пътя ми. Левият не е юмрук на силата, а на съобразителността, находчивостта, дипломатичните манипулации спрямо моите съперници. В моята борба ползвам едновременно и единия, и другия.“

— Това какво общо има с Уайът? — върна вестника Лили.

— Неговият „ляв юмрук“ е Уайът — отвърна Грей. — Споменато е в статията.

Сервантес погледна през огледалното стъкло.

— Виж го само как е седнал.

Продълговатата маса вътре имаше откъм широката си страна два стола, обърнати към огледалното стъкло, и по един — в двата края. Уайът беше отместил стола встрани от масата и седеше с кръстосани крака непосредствено срещу стъклото, но с гръб към Пиърсън. На масата, точно под лакътя му, имаше бележник с химикалка и пълна чаша кафе, поръчана от Макнийл.

— Седи с гръб към единия адвокат, другия не поглежда.

— Може би се чувства сигурен и без тях — беше изводът на Грей. — Нищо чудно да е намислил да се справи сам.

— Личи, че адвокатите са го предупредили да не пие нищо тук, за да не вземем ДНК проба — каза Сервантес. — Освен това е наясно, че стъклото тук е огледално и че от другата страна някой сигурно го наблюдава.

Като по команда точно в този момент Уайът обърна глава и погледна право в тяхна посока.

— Дяволите да го вземат! — възкликна Лили. — На живо е още по-хубав. Губя шансове да убедя съдебните заседатели, ако сред тях има някоя жена или гей.

Грей се престори, че не е чул.

— Почна се — каза той. — Сега Макнийл ще започне най-напред с фотографиите, за да му стане ясно, че отдавна сме по петите му.

Макнийл прерови снимките, които беше правил с Чилдрис, и извади една, на която в едър план се виждаха Уайът и Донован да се целуват на терасата на хотела.

— Предлагам да се върнем малко назад, по-близо до деня, в който беше убит брат ви.

Уайът погледна намръщено и нищо не каза.

— Искам да чуя какво е това? — попита Макнийл и подхвърли небрежно фотографиите върху масата.

Уайът се приведе, за да погледне снимката, после вдигна глава към детектива.

— Ако бяхте малко момче, щях да ви обясня.

Макнийл подхвърли върху масата следващата снимка — на нея ръката на Уайът беше върху гърдите на Донован.

— Искам да чуя какво е и това.

Уайът дори не си направи труда да я погледне.

— Кое конкретно не разбирате?

— Виж ти — отбеляза Грей, — мислех си, че ще бъде доста трудно да се поведе разговор с него.

— Просто не му пука — отвърна Лили.

— Не. Забелязах, че за момент стисна зъби. Вбесен е, но умее добре да го прикрива. Не забравяй това по време на делото.

Макнийл върна снимките в папката бавно и спокойно, за да даде възможност на Уайът да види, че папките със снимки са много на брой.

— Ами тогава най-добре ще бъде да започнем от самото начало — заяви Макнийл. — Къде бяхте в деня, когато Уилям Уайът изчезна.

— Аз не знам кога точно се е случило това — отвърна невъзмутимо Уайът. — Неговата съпруга и синът му са забелязали, че той не е във фермата няколко дни след изчезването му, и едва тогава са подали сигнал за това.

— Вие посещавали ли сте фермата на Уайът?

— Не.

— Убеден ли сте?

— Абсолютно.

Тогава се включи детектив Торело. Той се пресегна и от едно запечатано пликче за съхраняване на улики извади кожено копче с инкрустация.

— Това познато ли ви е? — попита.

Пиърсън и Ливинсън се напрегнаха.

— Не е нужно да отговаряте на този въпрос — побърза да го предупреди Ливинсън.

Уайът обаче не му обърна:

— Това май е изгубеното копче от палтото ми.

— А знаете ли къде намерихме това копче, господин Уайът? — Като видя, че няма да получи отговор, Торело продължи: — Намерихме го под капака на кладенеца, където са открили трупа на брат ви. Този кладенец се намира почти до самата ограда на фермата, а вие твърдите, че никога не сте били там. Да ви дадем ли възможност да премислите отговора си?

— Не, вече го чухте.

— Как ще ни обясните тогава, че копчето от палтото ви е било намерено там?

— Нямам обяснение.

Торело застана до самата маса.

— Кажете ми как копче, според собствените ви думи от вашето палто, е попаднало под капака на кладенеца на ферма, която никога не сте посещавали?

— Вече казах… — отвърна нервно Уайът. — Нямам обяснение.

Лили с доволно изражение обърна глава към Грей, но за нейно учудване той стоеше навъсено с ръце в джобовете и гледаше мрачно.

— Той не е този, когото търсим — обясни, защото забеляза недоумението й. — И е убеден, че знае как да го докаже.

— Какво имаш предвид? Как така?

— Нямам представа, но предчувствам, че всеки момент ще каже. Погледна часовника си два пъти досега и вече започва да губи търпение.

В стаята за разпит Торело наблюдаваше изпитателно как Уайът мълчи и затова реши да го притисне:

— Нека тогава да ви обясня как според нас това копче е попаднало под капака на…

— Сигурно историята ви ще бъде доста интересна и увлекателна, но аз нямам време да я изслушам. Нещо друго ще ме питате ли? — Торело само го погледна враждебно и Уайът продължи: — Приемам това като отговор, че друго за обсъждане няма. Тогава ето какво ще ви кажа: Уилям изчезна през ноември. Аз бях поръчал в Лондон ушиването на същото това палто, от което липсва копчето, и след това ми го доставиха в Чикаго в края на декември.

Макнийл пристъпи към него със сговорчивото изражение на „доброто ченге“:

— Откъде точно купихте палтото и може ли да бъде удостоверена датата на доставката?

— Ще ви дам адреса на моя шивач в Лондон. Той ще ви каже също така откъде са закупени копчетата и ще удостовери, че не е поставял подобни копчета на други мои дрехи.

— Къде е това палто сега?

— При него е — изпратих му го, за да поръча ново копче и да го постави на мястото на предишното. Имате ли друго да ме питате, или мога да си вървя?

— Не още — отвърна Макнийл. — Кога за пръв път видяхте, че копчето липсва?

— Към средата на януари. Извадих го от гардероба, за да го облека, и открих, че копчето липсва. Не знам къде съм го загубил.

Грей Елиът стоеше зад огледалното стъкло и не откъсваше поглед от него:

— Не знае къде или недоумява как. — Все така вторачен в него, той нареди: — Кажи на Макнийл да дойде за малко тук.

Сервантес почука на вратата и подаде глава в стаята за разпит.

— Съжалявам за безпокойството. Детектив Макнийл, бих искал да ви кажа нещо.

Макнийл излезе с бавна крачка и след като затвори вратата, погледна към Грей:

— Вярваш ли на обясненията му?

— Донякъде — да. Вземи му паспорта и му заповядай да не напуска Чикаго, докато не открием шивача и това палто.

Уайът погледна Макнийл, щом той се върна, и се изправи. Извади от вътрешния си джоб паспорта, без да каже нито дума, и го хвърли на масата, после отпи глътка кафе и остави чашата.

— Ето, по собствено желание оставям ДНК материал. Гледайте само да не го смесите с нечий друг по време на разследването. Друго ще има ли? — завърши рязко, а адвокатите му се изправиха и взеха куфарчетата си.

— Да, не напускайте Чикаго, докато не получите разрешение от нас.

— Ще го имам предвид — отсече той. — Сега чуйте какво аз искам да имате предвид вие: ако някога някъде видя копие от тези снимки, ще ви закопая вдън земя — и Грей Елиът, и вас, — защото ще ви побъркам от съдебни процеси, и то не само срещу вас, но също и срещу град Чикаго и щата Илинойс. И заедно с това ще се погрижа медиите да научат за вашите перверзни „удоволствия“ на воайори, заради което сте похарчили маса пари и сте отишли чак до Карибите с такава цел — все на държавни разноски. С други думи, ще ви направя на нищо в пресата.

— Това като заплаха ли да го приемам? — попита невъзмутимо Макнийл.

— Не бях ли достатъчно ясен? — сряза го Уайът. — Забелязвам, че имате хубав тен — допълни. После тръгна право към вратата, адвокатите го последваха и доволно се подсмихваха. Малко преди да излезе, Мичъл се обърна към огледалното стъкло и изрече със същия заплашителен тон:

— До довечера искам да установите връзка с Каролин Уайът и да й обясните, че нямам нищо общо със смъртта на Уилям. Ако оставите някакви съмнения у нея, утре сутринта ще я доведа направо тук, за да чуя какво точно ще й кажете.

След Уайът в стаята за разпити влезе Елиът, без да затваря вратата зад себе си.

— Днес за втори път ми приписват перверзното удоволствие да надничам в чужди удоволствия — отбеляза с досада той, заковал поглед към отворената врата. После се обърна към Макнийл: — Ела утре в десет в кабинета ми и вземи всички материали. Знам кой е убил Уилям, но ще трябва постепенно да разнищим нещата и да си опечем работата в съда.

— Непременно ще дойда — отвърна Макнийл. Когато вдигна поглед към прокурора, забеляза как той се взира в оредялата му коса.

— Косата ти изглежда някак променена.

— В какъв смисъл? — попита Макнийл и погледна смутено встрани.

— Не мога да определя точно. Някак… по-пухкава.

— Сигурно е от новия ми шампоан — смотолеви Макнийл.