Всеки мой дъх

Трета глава

На прага на дневната Оливия се спря, за да му даде възможност да огледа елегантните персони, същевременно го информираше за благородния им произход и големите им успехи.

— Господинът, с когото Сесил разговаря в момента, е внук на основателя на „Юнивърсъл Ръбър“. Той ще се кандидатира за сенатор и сигурно един ден ще стане президент. Чаровната брюнетка до него… тази, която сега гледа насам… е съпругата му.

Тя продължи да му говори, но и без нейните обяснения Мичъл още от пръв поглед разбра какво представляват тези хора: самонадеяни, високомерни мъже, които си въобразяваха, че са нещо повече от останалите заради „благородното си потекло“, себелюбиви и лекомислени жени, които бяха отегчени и от живота си, и от съпрузите си и търсеха разнообразие в благотворителни занимания и в пикантни любовни интриги. За него това не беше нито ново, нито непознато — липсваше само онзи привкус на нещо по-интернационално и разнообразно, с който беше свикнал. На практика това не беше нищо друго, освен малко провинциална сцена от собствения му живот.

— Онзи господин с тъмносивия костюм и цикламената вратовръзка е Грей Елиът — отбеляза Оливия. — Грей е от една стара чикагска фамилия и е най-младият юрист, избиран досега за областен прокурор на област Кук. Успя да се докаже и вече си е спечелил доста добро име. Пред Грей стоят Ивън Бартлет и баща му Хенри. Откакто се помня… всъщност от много поколения насам всички юридически проблеми на семейство Уайът се уреждат от членове на фамилията Бартлет.

Мичъл се загледа в стария Бартлет и си каза, че сигурно Хенри е човекът, който някога е постигнал уреждането на сложните обстоятелства около неговото раждане: фалшивия акт за раждане, условията на развода, обезщетението на майка му.

— … младият Ивън е изключителен адвокат — обясни възторжено Оливия, — и вече доста изпреварва Хенри…

„Утре на младия Ивън ще му се наложи — помисли си той — да прерови старите папки, след като разпита баща си какво точно си спомня за Мичъл Уайът.“

Оливия направи кратка пауза и се загледа в лицето му, за да прецени как приема думите й.

— Много ли те отегчих? — попита накрая.

Беше меко казано, че е отегчен, но виждаше как тя се мъчи да му представи нещата по-привлекателни и да събуди у него желание да стане част от голямата фамилия, ето защо машинално отговори:

— Не, никак даже.

Тя го погледна недоверчиво.

— Мислиш ли да заминаваш скоро? — попита без заобикалки.

— Да, след две седмици.

Старицата извърна стреснато глава, вкопчи се в ръцете му и се разтрепери. Мичъл я задържа на крака и се огледа за стол.

— Сигурно се чувстваш зле… — подхвана, но тя се съвзе за секунди.

— Аз никога не се чувствам зле — заяви категорично. — Но даже и да ми прилошее, бъди сигурен, че никога няма да допусна да стана за смях! — Като доказателство тя вирна глава и го погледна самоуверено, а в кафявите й очи проблеснаха сълзи.

Мичъл стисна зъби. Не желаеше старицата да страда от заминаването му. Още в кабинета на Сесил му стана ясно защо тя настояваше да му покаже портретите. Защо държеше да го заведе при гостите и да го представи като свой племенник. Цели трийсет и четири години тази жена не си беше направила труда да му изпрати поне едно писъмце, за да му помогне да разбере нещо повече за себе си или за да му каже коя е тя, а сега очакваше да заглади всичко това само с няколко сантиментални изблици на внимание. Опечалената й физиономия не изразяваше загриженост към него, а вина и страх.

Тежаха й годините и мисълта, че може да си отиде от този свят с нечиста съвест, тя беше арогантна и хитра старица, която искаше набързо да изкупи греховете си, затова й стана неприятно, че той ще осуети намеренията й. Почти веднага след проявата на чувства Оливия попита съвсем равнодушно:

— В Лондон ли ще се върнеш, или ще заминеш за Париж?

— Не, на друго място — отвърна рязко той и се огледа за най-близкия стол, защото беше решил да я изостави и да си тръгне, без да го представят. — Стана късно, трябва да откарам Каролин у дома й.

— Ще се върнеш ли скоро в Чикаго?

— След две седмици. — Мичъл почти насила я поведе към стола до вратата.

Оливия му препречи пътя с бастуна си:

— Значи след няколко седмици пак ще бъдеш тук, така ли?

Той я погледна: лицето й грееше от радост, в очите й блестяха сълзи, нещо се пречупи душата му, където през целия си живот беше укрепвал каменна преграда от безразличие към членовете на семейството си, които го бяха отритнали. Тя се беше вкопчила в ръката му, сякаш нямаше сили да понесе мисълта за раздялата с него.

Приличаше на симпатично паяче, което не се плашеше от огромните му размери и беше готово да се изправи дори срещу падащи камъни, защото такъв е рискът за всеки, проявил дързостта да се доближи до рушащи се прегради. Той можеше само с два пръста да отмести ръката й и даже му се прииска да го направи, но вместо това я успокои:

— Строя си къща на остров Ангила. Трябва да остана там една-две седмици и после се връщам.

— Толкова съм щастлива! — възкликна тя и притисна дланта му към страната си, напомняща пергаментова хартия. — Казвали са ми, че Ангила е много красив остров. Всички говорят с възторг за един от местните хотели. Хенри Бартлет го посещава често — добави, после побърза да се върне към приятната задача, която още не беше довършила. — Онези там са Матю Фарел и неговата съпруга Мередит Банкрофт. Преди няколко дни се върнаха от Китай. Сигурно си чувал за тях.

— Да. — Той с удивление откри, че сред присъстващите има двама негови познати, които дори са му симпатични.

Оливия вирна брадичка, готова да го поведе към шумната компания.

— И така, на кого да те представя най-напред?

— На Матю Фарел — отвърна без колебание Мичъл.

— Чудесно, но ще трябва да минем покрай Ивън и Хенри Бартлет, така че ще бъде по-добре да започнем с тях. — Тя нетърпеливо го хвана под ръка. Мичъл нямаше избор, освен да се усмихне фалшиво и да я остави дв го запознае, с когото намери за добре.

Сесил явно вече беше подшушнал на някои гости, че на тържеството е дошъл Мичъл, и по всичко личеше, че клюката бързо се е разпространила, защото още щом двамата с Оливия пристъпиха прага, мнозина присъстващи любопитно го заоглеждаха. За момент разговорите утихнаха, след което се чу оживено шушукане.

Оливия забеляза, че той остави приятно впечатление у всички, и го поведе с много бавна стъпка, за да го видят още по-добре.

— Личи си, че предизвикваш вълнение у дамите! — подшушна доволно тя. — Дори у семейните.

„Най-вече у семейните“ — иронично си помисли Мичъл. Той беше новият жребец в конюшнята, и при това — породист, нали беше Уайът. Жените виждаха у него любовник, и то много по-привлекателен от треньор по баскетбол, инструктор по фитнес или безпаричен художник, като се имаше предвид произходът му.

Мичъл се движеше в подобни среди и от опит познаваше всички хитрости. Умееше да побеждава в битките. Успехите, които беше постигнал, не го караха да се чувства нито гузен, нито горд, нито пък изпитваше удоволствие да ги изтъква. Всъщност под погледите на всички тези жени в стаята изпитваше само облекчение, че техните помисли ще останат тайна за Оливия, защото тя беше от друго поколение.

За да привлече вниманието му, старицата стисна ръката му и той наклони глава към нея.

— Знам какво си мислят дамите наоколо — прошепна тя.

Мичъл я погледна изненадано:

— Така ли?

Оливия кимна:

— За тях ти си принцът от мечтите им!

За Хенри Бартлет обаче явно не беше никакъв принц. Той знаеше кой е Мичъл Уайът и държеше да му го покаже. Възрастната дама се обърна към него с думите, които трябваше да използва според инструкцията на Сесил:

— Хенри, ти сигурно познаваш Мичъл, нали?

Ледената му усмивка се превърна в самодоволна гримаса.

— Да, много добре даже — отвърна и вместо да подаде ръка на Мичъл, я пъхна в джоба си. — Но беше доста мъничък, когато се запознах с него.

Оливия се видя като в небрано лозе.

— Сигурно го бъркаш с някого, Хенри — побърза да каже. — Невъзможно е да си виждал Мичъл, когато е бил…

— Напротив, прав е — прекъсна я Мичъл и като продължи да гледа все така равнодушно Бартлет, побърза да обясни: — Убеден съм, че именно Хенри ме придружи за първото ми пътуване със самолет.

— Да, но само те качих на самолета.

— Мичъл вече си има собствен самолет — опита се да поясни деликатно Оливия, защото явно не разбираше какво има предвид Хенри, но усещаше по тона му, че нещо не е наред. Тя се обърна към сина на Бартлет: — Мичъл, това е Ивън Бартлет, синът на Хенри. — После се усети, че не каза точно това, което беше инструктирана, и добави смутено: — Сигурно помниш Ивън, нали?

— Не, изобщо не го познавам — отвърна Мичъл и тя нервно заопипва перленото си колие.

Ивън Бартлет се оказа по-възпитан от баща си. Ръкува се с Мичъл, без да задава излишни въпроси, и ловко подхвана разговор, използвайки споменаването на частния самолет.

— И ние бяхме решили да купим за нашата фирма един Гълфстрийм G-3. Хабим и време, и средства за търговските авиолинии, затова преценихме, че ще бъде лоста по-ефективно да имаме собствен джет.

Мичъл реши да се държи безучастно към сина, за да отмъсти на бащата, макар че Ивън не го заслужаваше. Ето защо не отговори, а само вдигна въпросително вежди. След кратка напрегната пауза, Ивън продължи:

— Проблемът е, че според нас цената е твърде висока, като се има предвид, че същата работа ще вършим и с по-малкия Лиър.

— Само че комфортът няма да е същият — все пак отвърна Мичъл.

— Така е. Ако държим да бъде нещо действително луксозно… и не се налага да се съобразяваме с цената… Гълфстрийм е перфектната машина, фантастична е наистина! Заглеждам се с възхищение по всяка, която прелита в небето. Привлича ме като красива жена. Качвал ли си се някога на такава?

Мичъл прецени, че сигурно има предвид машината, не красавицата. Изкушаваше се да попита, за да види реакцията на Ивън, но до него стоеше Оливия. Ето защо отговори едносрично:

— Да.

— А твоят самолет какъв е? — продължи разговора мъжът.

— Гълфстрийм G-5.

Оливия реагира най-напред с доволно хихикане, после се стресна и погледна уплашено.

— След две седмици Мичъл отлита за Ангила — изтърси тя. — Хенри, ти нали пътуваш често дотам?

— През няколко месеца — отвърна Ивън, защото баща му мълчеше. — След три седмици за пръв път ще отида там и аз. Исках да замина още през ноември, но в „Айлънд Клъб“ места имаше чак за февруари. Почти невъзможно е да останеш за повече време там, ако не гостуваш на някого. Ти в „Айлънд Клъб“ ли ще бъдеш?

— Не. — Стори му се обаче, че Оливия гореше от нетърпение да ги информира за новата къща, която строеше там, ето защо побърза да добави: — Един мой приятел има яхта. Ще спя на яхтата.

— Дано не се появи нещо непредвидено и да попречи на пътуването ми — отбеляза Ивън. — Един от нашите клиенти почина и дъщеря му е много разстроена. Нищо чудно да… — Той млъкна, погледна часовника си и се намръщи. — О, ще закъснея, трябва да отида на опелото на същия клиент.

Сбогува се с баща си и с Мичъл, целуна Оливия и се запровира между гостите, за да стигне вратата.

Възрастната дама се възползва от излизането му, кимна на Мичъл и го придърпа встрани от Хенри.

— Хайде сега да намерим и Матю Фарел — каза и се огледа. — Я, виж, тъкмо идва насам. Явно няма търпение да се запознае с теб.

— И защо смяташ така? — отвърна Мичъл, развеселен от смутеното изражение на своя приятел.

— Теб търси… даже ти се усмихва.

— Сигурно ме мисли за принц на мечтите — пошегува се той, защото напрежението от последните минути бързо се стопи при мисълта за нещо по-различно и по-интересно.