Юбик

14

— Имаш ли цигара? — попита Джо. Гласът му трепереше, но не от изтощение. Не и от студ. И двете усещания бяха изчезнали. Напрегнат съм, рече си Джо. Но вече не умирам. Юбик сложи край на процеса. Точно както беше обещал самият Рунсайтър, в онази телевизионна реклама. Щеше да се оправи много по-рано, ако беше успял да се снабди. Загубил бе доста време. За малко да се провали съвсем.

— Без филтър — каза Рунсайтър. — В този период още не са използвали филтрите за цигари — той му подаде пакет „Камел“. — Ще ти ти дам огънче.

— Съвсем свежа е — отбеляза Джо.

— Да, по дяволите. Божичко, та нали току що ги купих от павилиона за цигари във фоайето. Доста по-навътре сме отколкото предполагаш. Вкиснатата сметана, изсъхналите цигари — всичко това остана назад — той се ухили мрачно, а очите му блеснаха. — Навътре, не навън. Има разлика — Рунсайтър запали и за себе си цигара, пое дълбоко и се облегна назад с все така мрачно изражение. И уморено, реши Джо. Ала тази умора бе различна от неговата.

— Можеш ли да помогнеш и на останалите от групата? — попита го Джо.

— Разполагам само с едно шише Юбик. По-голямата част от него ще ми е нужна за теб — той махна отчаяно, а ръката му се сви в неволен гняв. — Способността ми да променям нещата тук е ограничена. Направих каквото можах. Опитвах се да се добера до теб — до всички вас — по всякакви начини, които ми хрумваха. С всички сили. Ала всички усилия бяха напразни. Почти напразни — той потъна в мълчание.

— Онзи надпис на стената в тоалетната — рече Джо. — Ти беше написал, че ние сме мъртви, а ти си бил жив.

— Аз съм жив — сопна се Рунсайтър.

— И всички останали сме мъртви, така ли?

— Да — отвърна Джо след продължителна пауза.

— Но телевизионната реклама…

— Направих го, за да ви накарам да се борите. Да откриете Юбик. Карах ви да го търсите и вие го търсехте. Мъчех се да ви снабдя с него, но знаеш какво ми пречеше — тя продължаваше да ви дърпа назад в миналото, въздействаше на всички ни с тази нейна дарба. Заливаше го с нови вълни на регресия и го правеше безполезен — Рунсайтър задъхано продължи: — Успях единствено да ви изпратя някой откъслечни послания, във връзка с него — той протегна пръст към Джо. — Виж срещу какво се изправям. Същото, което ви премахва един по един. Честно казано, даже се удивлявам, че успях да постигна толкова много.

— И кога започна да разбираш какво става? От самото начало ли го знаеше?

— „Началото“ — повтори с горчивина Рунсайтър. — Какво означава това? Началото беше преди месеци, може би дори преди години, един Господ знае от колко време Холис, Мик, Пат Коунли, С. Доул Мелипоун и Дж. Дж. Ашууд са подготвяли този план, обмисляли са и са премислили всичко. Ето какво е станало. Примамили са ни на луната. Позволихме на Пат Коунли да дойде с нас, жена която не познаваме, притежаваща непонятна за нас дарба — неразбираема може би и за Холис. Дарба, свързана по някакъв начин с обратния ход на времето. Не с възможността да се пътува във времето… например, тя не би могла да отиде в бъдещето. В известен смисъл тя не може да се премести и в миналото, това на което е способна, доколкото съм в състояние да го разбера, е да даде началото на този обратен ход, който да разкрие предишните форми заложени в наследствеността на материята. Но ти вече го знаеш, двамата с Ал се досетихте — той гневно оголи зъби. — Ал Хамънд — каква невъзвратима загуба. Нищо не можах да направя, не успях да се намеся тогава.

— А защо сега успя? — попита го Джо.

— Защото, — отвърна Рунсайтър, — това е най-далечната точка в миналото, до която тя е в състояние да ни отведе. Нормалният ход на времето вече се възвръща. Отново се движим от минало през настояще към бъдеще. Явно способностите й са на изчерпване. 1939, това е границата. Не й остава нищо друго, освен да спре да използва дарбата си. И защо не? Нали постигна всичко, заради което я изпрати при нас Рей Холис.

— Колко души бяха засегнати?

— Само нашата група, която се намираше в този момент в онази подземна стая на луната. Без Зое Уирт. Пат може да ограничава обхвата на полето, което създава. Това, което е известно на света е, че сме се приземили на луната, но в последствие е възникнала авария, предизвикала взрив, от който сме загинали всички. Грижливият Стантън Мик е побързал да ни постави в охладителни камери, но така и не са успели да установят с нас контакт — било е твърде късно.

— Бомбата не беше ли достатъчна? — попита Джо.

Рунсайтър го погледна неразбиращо.

— Защо трябваше въобще да намесват Пат Коунли? — поясни Джо. Усещаше нещо гнило в цялата история. — Какъв смисъл има от тази реверсивна машинация, това ретроградно потъване до настоящото време на 1939 година? За какво въобще им е притрябвало?

— Това е интересен въпрос — отвърна Джо като кимна бавно с каменно изражение. — Трябва да го обмисля. Дай ми малко време — той застана до прозореца и присви очи към магазините на отсрещния край на улицата.

— Струва ми се, — продължи Джо, — че силата, която се е изправила срещу нас, е по-скоро зла, отколкото целеустремена. Тя не се мъчи само да ни унищожи, да елиминира нашата организация, но и… — той се замисли над думите си, — …да и изпитва перверзно удоволствие от мъките, които ни причинява. Погледни само как ни избива — един по един. Защо й трябва да протака нещата? Не ми прилича на Рей Холис, той е практичен и хладнокръвен убиец. А доколкото познавам Стантън Мик…

— Това е от Пат — прекъсна го мрачно Рунсайтър и обърна гръб на прозореца. — В психологически план, тя е личност със садистични наклонности. Обича да къса крилата на мухите. Играе си с нас — той наблюдаваше внимателно реакцията на Джо.

— По-скоро ми прилича на детинско поведение — рече Джо.

— Вгледай се внимателно в нея — тя е злобна и завистлива. Първо премахна Уенди, защото не можеше да я понася. Тръгна след теб по стълбите, за да се наслаждава на мъченията ти, да поглъща всяка секунда.

— А ти откъде знаеш? — попита Джо.

Нали си ме чакал тук, в тази стая, мислеше си той, откъде си ме видял? И… откъде знаеше, че ще дойда точно в тази стая?

Рунсайтър въздъхна измъчено и започна:

— Не съм ти разказал всичко. В известен смисъл… — той млъкна, прехапал устни, после набра сили и продължи. — Това, което ти казах не е съвсем вярно. За разлика от вас, аз не съм свързан с този регресиращ свят. И ти си прав — аз зная твърде много. Така е, защото прониквам в него отвън, Джо.

— Твоите явления — промълви Джо.

— Да. Прониквам на различни места в света. В стратегически моменти. Като в онази квитанция, например. И като в аптеката…

— Не си записал онази телевизионна реклама — прекъсна го Джо. — Беше на живо.

Рунсайтър кимна неохотно.

— И каква е разликата, — зарита Джо, — между твоето и нашето положение?

— Искаш ли знаеш?

— Да — той се стегна, предчувствайки онова, което щеше да чуе.

— Аз не съм мъртъв, Джо. Надписът не лъжеше. Вие сте в охладителни камери, а аз… — Рунсайтър говореше с мъка, без да гледа към Джо. — Аз седя в залата за срещи на „Мораториума на любимите събратя“. По мое нареждане, вие сте свързани по между си, за да бъдете запазени като група. А аз съм отвън и се опитвам да се свържа с вас. Чрез моите явления, както ги нарече. Вече цяла седмица се мъча да ви пробудя за полуживот, но все не успявам. Сигналите ви един по един отслабват.

— Ами Пат Коунли? — попита Джо.

— Да и тя е с вас и също е свързана.

— А тези регресии — на нейния талант ли се дължат? Или са нормален процес при полуживота? — той зачака напрегнато отговора, усещайки че всичко зависи от него.

Рунсайтър подсмъркна, намръщи се, после рече дрезгаво:

— Нормален процес са. Ела също мина през него. Изпитват го всички, които се пробуждат в полуживота.

— Лъжеш — прекъсна го Джо. Чувстваше се като прободен с нож.

Рунсайтър втренчи поглед в него.

— За Бога, Джо, та аз ти спасих живота, вложих всички сили за да се добера до теб и да те пробудя за полуживот — иначе вече да си си отишъл. Ако не бях те чакал в тази стая, докато пълзеше към вратата, дявол да го вземе, досега да си изсъхнал като вейка. Аз съм твоят шеф — Глен Рунсайтър, правя всичко, каквото мога за да помогна не само на теб, но и на останалите членове от групата, аз съм единственият от реалния свят, който се свързва с вас — той не откъсваше изненадан поглед от Джо. Сякаш не можеше да проумее смисъла на случилото се. — Онова момиче, — продължи Рунсайтър, — Пат Коунли, щеше да те унищожи, също както премахна… — той млъкна.

— Както уби Уенди, Ал, Еди Дорн, Фред Зафски и може би Тито Апостос.

— Положението е доста сложно, Джо — произнесе с овладян глас Рунсайтър. — Сега не е време за прости отговори.

— Ти въобще не знаеш отговорите — упрекна го Джо. — Ето това е проблемът. Измисляш си ги за да обясниш присъствието си тук. Всички твои присъствия тук, които наричаш явления.

— Не ги наричам така, вие с Ал измислихте този термин. Не ми приписвай нещо, което…

— Не знаеш нищо повече от мен — рече Джо, — за това, което се е случило с нас и за причинителя му. Глен, не можеш да ми кажеш срещу кого се изправяме, защото нямаш и най-малка представа.

— Знам, че съм жив, — отвърна Рунсайтър, — знам, че седя тук, в залата за срещи на мораториума.

— А тялото ти в ковчега, тук в гробището? — попита Джо. — Него видя ли?

— Не, — рече Рунсайтър, — но това не е …

— Сгърчило се е — прекъсна го Джо. — Смалило се е също като телата на Ал, Еди и… като моето. Така че и теб те постигна същата участ — ни повече, ни по-малко.

— В случая с теб, използвах Юбик — заговори Рунсайтър, но отново потъна в мълчание, на лицето му се изписа странна и почти неразгадаема смесица от страх, прозрение и още нещо. — Аз донесох шишето с Юбик за теб — настоя той.

— Какво е Юбик? — попита Джо.

Рунсайтър не отговори.

— Значи и ти не знаеш — каза Джо. — Не знаеш какво е, нито как действа. Не знаеш дори откъде се е взел.

След продължителна, агонизираща пауза, Рунсайтър най-сетне произнесе:

— Прав си, Джо. Напълно си прав — той запали цигара с разтреперани пръсти. — Но исках да ти спася живота. Това поне е вярно. По дяволите, исках да спася всички ви — цигарата се изплъзна от пръстите му, тупна на пода и се изтъркаля. С видимо усилие Рунсайтър се наведе и я потърси. На лицето му се четеше тъга. Почти отчаяние.

— Ние сме вътре в играта, — рече Джо, — а ти си седиш отвън, в залата за срещи и не можеш да направиш нищо, за да сложиш край на историята.

— Вярно е — кимна Рунсайтър.

— Значи лежим в охладителни камери — примири се Джо. — Но има и още нещо. Нещо неестествено за пребиваващи в състояние на полуживот. Тук действат две сили, както пръв се досети Ал, едната ни помага, а другата търси начин да ни разруши. Ти работиш със силата, която е на наша страна. От нея си получил и твоя Юбик.

— Да.

— В такъв случай, нямаме и най-малка представа кой всъщност цели нашето унищожение, както и кой ни защитава. Не го знаме ние отвътре, нито пък ти отвън. Може би това е Пат.

— И аз така мисля — съгласи се Рунсайтър. — Тя е вашият враг.

— Може би — поправи го Джо. — Знаеш ли, аз не съм на същото мнение.

Защото, рече си той, струва ми се, че все още не сме се изправили лице в лице с врага. Нито пък с нашия защитник. Но скоро и това ще стане. Не след дълго ще ги опознаем и двамата.

— Сигурен ли си, — попита той Рунсайтър, — ама съвсем сигурен, че ти си единственият, оцелял след взрива? Помисли, преди да ми отговориш.

— Както вече казах, Зое Уирт…

— От нас — натърти Джо. — Защото Пат Коунли, например, не е с нас в този период от времето.

— Пат Коунли бе намерена със смазан гръден кош. Почина от шок и белодробен колапс, с множествени вътрешни увреждания, включващи разкъсан черен дроб, а освен това имаше тройна фрактура на крака. Практически, тя се намира само на четири крачки от теб, искам да кажа — тялото й.

— И останалите ли сме така близо? Всички ли сме тук — в този мораториум?

— С едно единствено изключение — рече Рунсайтър. — Сами Мъндо. Той получи масивно увреждане на мозъка и изпадна в дълбока кома, от която специалистите смятат, че няма да излезе никога. Мозъчната кора…

— Значи той е жив. Не е в охладителна камера. Не е тук.

— Не бих го определил като „жив“. Непрестанно му правят енцефалограми — няма никакви следи от мозъчна активност. Нищо повече от едно растение. Без личност, без движение, без съзнание — в мозъка на Мъндо вече не се случва нищо.

— Затова не искаше от началото да говориш за него — рече Джо.

— Но ето че ти казах.

— Чак след като те попитах. И колко далече е той от нас? В Цюрих ли е?

— В Цюрих е, да. Настанихме го в болница „Карл Юнг“. На четвърт миля от мораториума.

— Наеми телепат — посъветва го Джо. — Или използвай Дж. Дж. Ашууд. Накарай да го проверят телепатически.

Той е само едно момче, мислеше си Джо. Объркано и лишено от опит. Груба, неоформена, склонна към злини личност. Възможно е това да е отговорът. Напълно съвпада с преживяното от нас, с всички тези противоречиви, своенрави събития. Като в детска игра, първо ни откъснаха крилете, а сетне се помъчиха да ни ги върнат. Временните ни възстановявания, като моето в този момент.

Рунсайтър въздъхна.

— Вече опитахме. Това е обичайна практика при случаите на мозъчно увреждане — да се потърси телепатичен контакт с личността. Безрезултатно. Фронталният лоб е напълно унищожен. Съжалявам, Джо — той размаха едрата си длан подобно на метроном, очевидно споделяйки разочарованието на Джо.

Докато отлепяше слушалката от ухото си, Рунсайтър произнесе в микрофона:

— Ще поговорим отново, малко по-късно.

Остави слушалките на масата, изправи се замаян и се загледа за миг в мъглявите, неподвижни очертания на Джо Чип, изтегнат под прозрачния похлупак на камерата. Замлъкнал завинаги.

— Викахте ли ме, сър? — в залата дотича Херберт Шонхайт фон Фогелсанг, поклащайки се като огромна жаба. — Да върна ли мистър Чип при останалите? Свършихте ли, сър?

— Свърших — промълви Рунсайтър.

— Връзката ви…

— Да, всичко беше наред. Този път се чувахме и двамата — през цялото време — той запали цигара и се почувства така, сякаш не е пушил от часове. Беше изтощен от продължителните опити да влезе в контакт с Джо Чип. — Да имате наблизо амфетаминов автомат? — обърна се той към управителя на мораториума.

— Във фоайето отпред — посочи с готовност управителят.

Рунсайтър напусна залата, застана пред автомата, пъхна една монета, дръпна ръчката и в нишата се спусна малка, пакетирана в целофан таблетка.

Самият й вид го накара да се почувства по-добре. Изведнъж си спомни, че след два часа има уговорена среща с Лен Нигелман. Зачуди се дали ще успее да стигна навреме. Толкова много неща се случиха, рече си Рунсайтър. Все още не съм готов да изляза с доклад пред Съвета. Трябва да се свържа с Нигелман и да поискам отсрочка.

Потърси с поглед някой обществен видеофон, сетне набра номера на Нигелман, в Северно Американската Конфедерация.

— Лен, — заговори той, — нямам повече сили днес. Прекарах дванадесет часа в напрегнати опити да се свържа с моите хора в камерите и съм направо изчерпан. Какво ще кажеш да се срещнем утре?

— Колкото по-скоро, — отвърна Нигелман, — ни изпратиш своя официален доклад, толкова по-бързо ще можем да предприемем действия срещу Холис. Хората от юридическия отдел са готови за атака.

— И смятат, че ще могат да предявят необходимите обвинения?

— Както от граждански, така и от углавен характер. Свързахме се с областния прокурор на Ню Йорк. Но без официален доклад от твоя страна не можем…

— Утре — обеща Рунсайтър. — След като се наспя. Тази история направо ме довърши.

Защото изгубих най-добрите си хора, помисли си той. И най-вече Джо Чип. Организацията ми е унищожена, ще минат месеци, преди отново да се захвана за работа, може би дори години. Божичко, възкликна той, откъде ще намеря толкова неутрализатори за да заменя тези, които загубих? И къде ще открия специалист като Джо?

— Разбрано, Глен — отговори в същото време Нигелман. — Гледай да се наспиш, а утре в десет те чакам в кабинета си.

— Благодаря — промърмори Рунсайтър. Затвори, после се изтегна на пластичната пейка край стената.

Никъде няма да намеря човек като Джо, повтаряше си Рунсайтър. Истината е, че с моята организация е свършено.

Край него безшумно се появи управителят на мораториума.

— Какво мога да направя за вас, мистър Рунсайтър? Чашка кафе? Още една амфетаминова таблетка, с удължено действие? В кабинета си имам дори двадесет и четири часови, от онези, които ти помагат да работиш цяла нощ без да мигнеш.

— Тази нощ, — рече Рунсайтър, — смятам да спя.

— Тогава не желаете ли…

— Разкарай се — кресна му Рунсайтър. Управителят подскочи и изчезна нанякъде.

Защо ми трябваше да избирам това място? — помисли си Рунсайтър. Сигурно, защото тук лежи Ела. А тя лежи тук, защото това е най-доброто място. Затова и те са тук. Помисли си само, всички до един са от другата страна на похлупака. Каква катастрофа! Ела, спомни си той. Трябва незабавно да поговоря с нея, да й разкажа за случилото се. Нали й обещах.

Той се изправи и тръгна да търси управителя.

И този път ли ще се появи този проклет Джори? — питаше се Рунсайтър. Или ще успея да задържа достатъчно дълго сигнала на Ела, за да й разкажа за предположенията на Джо? Толкова трудно е да държа връзката с нея, откакто Джори започна да разширява полето си и да се храни от нейното и полетата на останалите. Управата на мораториума трябва да направи нещо, Джори е опасен за всички лежащи тук. Защо му позволяват да продължава?

Може би защото не могат да го спрат?

Може би никога досега не е имало такъв като Джори в света на полуживота?