Юбик

8

Слънчеви лъчи се плъзнаха по стените на елегантната хотелска стая, разкривайки странни изображения, които за изненада на Джо Чип, се оказаха украшения по мебелировката — масивни ръчно извезани драперии, на които бе изобразен възхода на човечеството от едноклетъчните организми в ранен камбрий до първите по-тежки от въздуха летящи механизми в началото на двайсети век. Великолепен псевдомахагонов скрин, четири кресла с хромирани дръжки… Джо довърши с възхищение огледа на стаята и после осъзна с мъчителен трепет, че Уенди така и не беше отвърнала на настойчивата му покана и не бе пристигнала. Или пък е почукала, но той не я е чул — спал е твърде дълбоко.

И така, новата империя на неговата хегемония бе рухнала още в мига на създаването.

Той се надигна уморено от леглото и започна да се облича, все още под впечатленията на случилото се през предния ден. Студено му беше, необичайно студено и той се замисли над този факт. После вдигна слушалката на видеофона и се свърза с обслужване по стаите.

— …да му го върнем, ако е възможно — говореше някой в слушалката. — Първо, разбира се, трябва да разберем дали самият Стантън Мик е бил забъркан или за целта е бил използван симулакров заместник, ако е така — защо, ако пък не — как… — гласът постепенно отслабваше, сякаш разговаряше със себе си, а не с Джо. Сякаш дори не подозираше за съществуванието му. — Ако се съди по всички досегашни доклади, — продължаваше той, — няма съмнение, че Стантън Мик предпочита законните средства за действие и легалните методи, утвърдени в нашата Система. С оглед на това…

Джо затвори, изправи се, като се олюляваше и се опита да си прочисти мислите. Гласът на Рунсайтър. Без никакво съмнение. Отново вдигна телефона и се заслуша…

— …съдебен процес от страна на Мик, който не само, че може да си го позволи, но и е привикнал с подобни тъжителства. Преди да предявим официален протест към Съвета, би било наложително е да се консултираме с нашите юристи. В противен случай сме изложени на опасността, да бъдем обвинени във фалшифициране на обстоятелствата и…

— Рунсайтър! — извика Джо.

— …неспособни да го докажем, когато стане…

Джо затвори.

Нищо не разбирам, рече си той.

Влезе в банята, наплиска се със студена вода, среса косата си, помисли малко и се избръсна с безплатно предоставения бръснач. Постави си от хотелския одеколон, взе една безплатна хотелска чаша и си наля безплатна вода. Дали в мораториума най-сетне са успели да го съживят? Но ако е така, защо не ме чува? Защо връзката по между ни е еднопосочна? Или това е само техническа неизправност?

Той се върна при видеофона и вдигна отново слушалката, намислил да се свърже с мораториума.

— …макар и не най-подходящата кандидатура за директор на фирмата, ако се имат пред вид личните му качества, по-специално…

Не мога да се свържа, осъзна Джо и остави слушалката. Не мога да говоря дори с обслужване по стаите.

От ъгъла на стаята се разнесе мелодичен звън, последван от равен, механичен глас:

— Аз съм вашият безплатен вестникарски автомат, услуга, която предоставя единствено хотелска верига „Рутис“, разпространена из целия свят. Достатъчно е да наберете кода на новините, които ви интересуват и аз мигновено ще ви снабдя с прясно отпечатан вестник, пълен с необходимата и вълнуваща ви в момента информация. Повтарям отново — напълно безплатно!

— Добре — кимна Джо и застана до автомата.

Я да видим дали ще пише за смъртта на Рунсайтър, рече си той. Може би новината за нещастието вече се е разпространила по света. Вестниците редовно даваха сводка за новите посетители на мораториума.

Джо натисна един клавиш с надпис „висши междупланетни новини“. Автоматът незабавно се зае да печата и хартията полетя навън с такава бясна скорост, че Джо едва успяваше да я навие.

Никъде не се споменаваше Рунсайтър. Може би е твърде рано? Да не би Съветът да е решил да запази този факт в тайна? Или пък причината е в Ал — подкупил е служителите на мораториума, за да не разпространяват неприятната вест. Не… Ал му даде всичките си пари. Не би могъл да подкупи никого.

На вратата се почука.

Джо остави вестника, приближи се безшумно до вратата и спря замислен. Най-вероятно това беше Пат Коунли, открила е че се е настанил тук. Но можеше и да е някой пристигнал от Ню Йорк за да го откара. Теоретично погледнато, би могла да бъде и Уенди. Не, за нея вече беше късно.

А можеше и да е наемен убиец, изпратен от Холис.

Джо отвори вратата.

На прага, сгърчен от притеснение, стиснал подпухналите си ръчички, стоеше Херберт Шонхайт фон Фогелсанг.

— Наистина не разбирам, мистър Чип. Работехме на смени през цялата нощ. Но така и не получихме дори една едничка искрица. Направихме електро-енцефалограма и на графиката се виждат криви, показващи мозъчна активност. Макар и сигналът да е слаб, няма никакво съмнение. Значи фактът на съществуване на полуживот е неоспорим, само дето не можем да си осигурим достъп до него. Въведохме сонди във всички зони на мозъчната кора. Не знам какво повече можем да сторим, сър.

— Имате ли данни за наличен мозъчен метаболизъм? — попита Джо.

— Да, сър. Повикахме експерт от друг мораториум и той го определи, като използваше собствените си прибори. Метаболизмът е в границите на нормата. Както и следваше да се очаква в послесмъртно състояние.

— Как ме намерихте тук? — попита Джо.

— Свързахме се с мистър Хамънд, в Ню Йорк. След това направих опит да ви се обадя, но видеофонът ви е зает — цяла сутрин. Затова реших да дойда лично.

— Повреден е — обясни Джо. — Видеофонът, искам да кажа. Аз също не мога да се свържа.

— И мистър Хамънд направи няколко безуспешни опита. Помоли ме да ви предам съобщение от него. Става дума за нещо, което би желал да направите, преди да отпътувате от Цюрих за Ню Йорк.

— Иска да ми напомни, — рече Джо, — да се консултирам с Ела.

— И да я уведомите, за ненавременната и трагична кончина на нейния съпруг.

— Бихте ли ми заели няколко поскреда? — попита го Джо. — За да закуся.

— Мистър Хамънд ме предупреди, че ще ми искате пари. Информира ме, че ви е осигурил достатъчно финансови средства, за да посрещнете всички насъщни нужди…

— Да, но той не знаеше, че ще се наложи да се настаня в такава луксозна стая. В хотела не разполагаха с по-малка свободна. Можете да прибавите сумата към сметката, която ще изпратите на „Рунсайтър асошиейтс“ в края на месеца. Вероятно Ал ви е уведомим, че аз съм временно изпълняващ длъжността директор на фирмата. Пред вас стои енергичен човек, който е извоювал положението си в обществото стъпка по стъпка, благодарение на упоритост и сила. Вероятно се досещате, че мога да променя изградените традиции на нашата фирма, да работи с вас.

Фон Фогелсанг бръкна навъсено в джоба на туидовата си тога, измъкна портфейл от изкуствена крокодилска кожа и порови в него.

— В суров свят живеем — рече Джо, докато приемаше парите. — Свят, в който важи правилото „Човек за човека е вълк“.

— Мистър Хамънд ме помоли да ви предам, че след два часа в Цюрих ще долети совалката. Приблизително.

— Чудесно.

— За ваше удобство, тя ще кацне близо до мораториума и ще изчака разговора ви с Ела. Ако желаете, ще ви откарам с моя хеликоптер.

— Ал Хамънд ли ви каза, че трябва да се върна с вас в мораториума?

— Точно така — кимна Фон Фогелсанг.

— Висок, широкоплещест негър, около тридесет годишен? С позлатени зъби, покрити с орнаменти?

— Същият. Мъжът, който дойде с вас вчера в мораториума.

— с какво беше облечен? — продължи да настоява Джо.

— Не можах да видя. На екрана се появи само лицето му.

— А да ви е предал някаква парола, която да ми съобщите, за да съм сигурен, че става дума за него?

— Не разбирам какво ви тревожи, мистър Чип? — рече управителят на мораториума. — Това беше същият човек, с когото се срещнах вчера.

— Не мога да рискувам — заяви Джо, — и да се кача с вас в хеликоптера. Може би ви е изпратил Рей Холис. Той уби мистър Рунсайтър.

Фон Фогелсанг облещи очи и попита:

— Информирахте ли Съвета на Служби Бдителност за това?

— Ще го направим. Когато му дойде времето. А междувременно, трябва да си отваряме очите, за да не ни спипа Холис. Той искаше да убие и нас, когато бяхме на луната.

— Имате нужда от охрана — заяви управителят. — Съветвам ви, незабавно да се свържете с цюрихската полиция, те ще изпратят човек, докато отлетите за Ню Йорк. А като пристигнете там…

— Видеофонът в стаята е повреден — както вече ви казах. — Единственото, което чувам в слушалката е гласът на Глен Рунсайтър. Затова никой не може да се свърже с мен.

— Наистина ли? Колко странно — управителят го отстрани и нахлу в стаята. — Мога ли да го чуя? — той вдигна слушалката.

— Един поскред — заяви Джо.

Съдържателя бръкна подразнено в джоба на тогата, порови и измъкна шепа монети.

— Взимам от вас колкото за чаша кафе — обясни Джо. — Поне за толкова сигурно си струва.

При тези думи, той се сети, че не е закусвал нищо, а не биваше да се среща с Ела в подобно състояние. Е, би могъл вместо закуска да глътне една амфетаминова таблетка, в хотела вероятно ги имаше безплатно.

Съдържателят притисна слушалката към ухото си и каза:

— Нищо не чувам. Дори сигнал „свободно“. Само слаб шум. Идещ някъде отдалеч. Едва доловим — той подаде слушалката на Джо.

Наистина, чуваше се само леко пращене. От хиляди мили. Зловещо и не по-малко объркващо от гласа на Рунсайтър — ако наистина това бе неговият глас.

— Ще ви върна парите — рече Джо, оставяйки слушалката.

— Няма значение — махна фон Фогелсанг.

— Но вие не чухте гласа.

— Да се връщаме в мораториума. Нали такава беше молбата на мистър Хамънд?

— Ал Хамънд е мой подчинен — рече Джо. — Аз вземам решенията. Смятам да се върна незабавно в Ню Йорк — в този момент най-важното е да бъде уведомен за събитията Съвета. Когато разговаряхте с Ал Хамънд, той каза ли ви, дали и останалите неутрализатори са напуснали Цюрих?

— Всички, с изключение на момичето, което прекара нощта с вас в хотела — управителят се огледа учудено и на лицето му се изписа загриженост. — Тя не е ли тук?

— За кое момиче става дума? — запита Джо, загубил дъх.

— Мистър Хамънд не уточни. Предположи, че ви знаете. При подобни обстоятелства, би било недискретно от моя страна да проявявам любопитство. Тя ни ви ли…

— Никой не е идвал тук — заяви Джо.

Коя ли е била? Пат Коунли? Или Уенди? Той закрачи потънал в тревожни мисли из стаята. Дано е била Пат, помисли си накрая.

— В гардероба — рече фон Фогелсанг.

— Какво? — Джо замръзна.

— Може би трябва да погледнете там. Луксозни стаи като тази са оборудвани с доста просторни гардероби.

Джо докосна механизма на гардеробната врата и двете крила се плъзнаха встрани.

На пода лежеше сгърчено, съсухрено, почти мумифицирано тяло, покрито с изгнили парцали, които някога са били дрехи. Сякаш постепенно между тялото и дрехите се бе размивала рязката отличителна граница. Той се наведе и го преобърна. Тежеше само няколко килограма, когато го докосна, крайниците се свиха със сухо пращене. Косата беше невероятно дълга, жилав, сплъстен кичур покриваше лицето. Джо затвори очи и застина неподвижно. Последното, което искаше в този момент бе да узнае на кого принадлежи тялото.

— Колко е старо — произнесе сподавено фон Фогелсанг. — Съвсем е изсъхнало. Сякаш е тук от векове. Ще сляза долу да повикам управителя.

— Не ми прилича на жена — промърмори на себе си Джо. Останките бяха твърде малки по размери, по-скоро принадлежаха на дете. — Не може да е нито Уенди, нито Пат — той протегна ръка и вдигна кичура от лицето. — Сякаш е било в пещ. При много висока температура и то продължително време.

Взривът, спомни си той. Термичната вълна от бомбата.

Втренчи поглед в разкривените от времето черти на лицето. Познаваше го. Макар и с мъка я позна.

Уенди Райт.

Дошла е по някое време тази нощ, мислеше си Джо, а после в нея или около нея започнал някакъв процес. Почувствала го е, и се е скрила в гардероба, не е искала дори в тези последни мигове — или часове — от живота си да му причини страдание. Не го е събудила, мълчала е до край. А може би се е помъчила, но не е имала сили. И тогава е пропълзяла тук.

Моля се на Бога, каза си Джо, да е свършило бързо.

— Нищо ли не можете да направите за нея? — обърна се той към фон Фогелсанг. — В мораториума?

— Вече е късно. Изключено е наличието на остатъчен полуживот на толкова късен етап. Това ли е… момичето?

— Да.

— Най-добре час по-скоро да напуснете хотела. Още сега. За ваша собствена безопасност. Холис — той е нали — може да постъпи по същия начин и с вас.

— Цигарите ми — спомни си Джо. — Бяха изсъхнали. Остарелият указател в кораба. Вкиснатата сметана и мътилката, която ми пробутаха за кафе. И парите — отдавна излезли от употреба — навсякъде все един и същи процес — остаряване. Тя първа го спомена, още когато бяхме на луната. Чувствам се стара — така каза.

Джо въздъхна замислен, а сърцето му блъскаше от страх. Гласът на Рунсайтър, досети се той. Какво ли означава това?

Не виждаше никакъв смисъл в цялата тази бъркотия, никакво свързващо звено. Гласът на Рунсайтър не се вписваше в нито едно приемливо обяснение.

— Радиация — подхвърли фон Фогелсанг. — Според мен, тя е била изложена на екстремно по сила радиоактивно облъчване, може би преди доста време.

— Не, — поклати глава Джо, — умряла е от взрива. Експлозията, която погуби Рунсайтър.

Кобалтови частици, рече си Джо. Радиоактивният прах, който я е покрил и е погълнала. Но в такъв случай и ние сме го вдишали и ни очаква същата участ. Нищо не може да се направи. Късно е вече. Виж, за това не се досетихме. Никой не предвиди, че бомбата ще разпръсне микроскопични радиоактивни частици.

Нищо чудно, че Холис ни остави да се измъкнем. И все пак…

Това обясняваше смъртта на Уенди и изсъхналите цигари. Но не и указателя, монетите и развалената сметана.

Нито пък гласа на Рунсайтър, кънтящ в хотелската слушалка, всеки път, когато я вдигне. Чак докато се появи фон Фогелсанг. Може би Рунсайтър не иска да бъде чут от страничен човек?

Трябва да се върна в Ню Йорк. Да намеря останалите, с които бях на луната, в момента на взрива. Този проблем можем да решим само заедно, друг път няма. Преди да загинем един по един, както стана с Уенди. Или още по-ужасяващо.

— Кажете на хотелиера да донесе полиетиленова торба — обърна се той към Фогелсанг. — Искам да я опаковам в нея и да я отнеса в Ню Йорк.

— Но този случай не е ли от компетенцията на полицията? Такова ужасно убийство, мисля че сме длъжни да ги уведомим.

— Донесете торбата — повтори Джо.

— Добре. И без това става дума за ваш подчинен.

— Беше — промърмори Джо, докато фон Фогелсанг се отдалечаваше. — Вече не е.

Може би така е по-добре, мислеше си той. Уенди, ще те взема с мен. Ще те отнеса у дома.

Но не както бе възнамерявал да го стори.

— Джо ще пристигне всеки момент — обърна се Ал Хамънд към насядалите около масата неутрализатори.

Той погледна часовника си, за да се увери. Часовникът изглежда бе спрял.

— Докато чакаме, — предложи Пат Коунли, — защо не проверим в новините по телевизията, дали Холис не е пропуснал някаква информация за смъртта на Рунсайтър.

— Във вестниците не пишеше нищо — обади се Еди Дорн.

— Телевизионните новини са от последния час — отвърна Пат. Тя подхвърли на Ал една петдесет центова монета, за да включи масивния телевизор. Монтиран в стената, зад плътни завеси, това беше великолепен три-измерен полифоничен апарат, гордостта на Рунсайтър.

— Дайте, аз ще го пусна, мистър Хамънд — рече Сами Мъндо и се надигна с готовност.

— Не биваше да оставяте мистър Чип в Цюрих — промърмори разтревожено Уолтър У. Уейлес, адвокатът на Рунсайтър, докато опипваше нервно ключалките на куфарчето си. — Нищо не можем да предприемем докато не се появи тук, а въпросът не търпи отлагане.

— Нали сте чели завещанието — отвърна Ал. — и Джо Чип го е чел. Всички знаем, че Рунсайтър пожела да остави управлението на него.

— Но от юридическа гледна точка… — заговори Уейлес.

— Няма да ни отнеме много време — прекъсна го Ал. Той надраска върху листа пред себе си няколко бележки, после ги прочете.

— Ще предам този лист около масата — произнесе той. — Искам да видя, дали ще откриете някаква връзка между тези пет обстоятелства… или както предпочитате да ги наричате. Тези пет факта са…

— Погрешни — прекъсна го Йон Айлд.

— Лесно е да се открие връзката между първите четири — рече Пат. — Но не и рекламата върху кибритената кутия. Само тя не пасва.

— Може ли пак да погледна тази кибритена кутия? — Ал протегна ръка към Пат, взе кибрита и прочете рекламата.

Мистър Глен Рунсайтър, понастоящем обитаващ „Мораториума за любими събратя“ в Цюрих, Швейцария, удвои приходите си само за седмица с помощта на нашия безплатен комплект „Направи си обувки“, към който е приложено и подробно описание за това, как по-лесно да продавате своята продукция на близки, приятели и колеги. Макар и замразен безпомощно в охладителна камера, мистър Рунсайтър спечели четиристотин…

Ал спря да чете и се зае да си чопли замислено зъбите. Да, каза си той, тази реклама не се връзва с всичко останало. В другите обстоятелства прозира остаряване и разложение. Но не и тук.

— Питам се, — произнесе той на глас, — какво ли ще се случи, ако откликнем на рекламата? Тук има някакъв номер на пощенска кутия в Де Моне, Айова.

— Ще получим безплатен комплект „Направи си обувки“ — рече Пат. — С подробно описание на това, как…

— А може би, — прекъсна я Ал, — ще се свържем с Глен Рунсайтър? — Всички присъстващи, включително и Пат, се облещиха в него. — Наистина го мисля. Ето — той подаде кибрита на Типи Джаксън. — Прати им експресно писмо.

— И какво да напиша? — попита Типи.

— Просто попълни формуляра — рече Ал. После се обърна към Еди Дорн. — Значи си съвсем сигурна, че този кибрит стои в джоба ти от миналата седмица? Може би си го взела днес?

— В сряда беше, няма съмнение.

— И рекламата си стоеше върху него?

— Не съм обръщала внимание. Не знам дали я е имало. Пък и кой би забелязал подобно нещо?

— Никой. Какво мислиш за това, Ал? — обърна се към него Дон Дени. — Дали не е номер на Рунсайтър? Може би го е отпечатал преди смъртта си? Или е работа на Холис? Някаква зловеща шега, след като е намислил да го убие. Искал е да забележим рекламата едва след като Рунсайтър бъде положен в охладителната камера в Цюрих, както пише тук.

— А откъде ще знае Холис, че ще откараме Рунсайтър в Цюрих? — попита Тито Апостос. — Защо не в Ню Йорк?

— Защото Ела е там — отвърна Дон Дени.

Застанал в нерешителност пред огромния телевизор, Сами Мъндо разглеждаше подхвърлената му петдесет центова монета. Челото му беше сбърчено от напрежение.

— Какво има, Сам? — попита го Ал. Самият той беше напрегнат, усещаше, че се е случило нещо.

— На петдесет центовата монета не трябваше ли да е изобразен ликът на Уолт Дисни? — попита Сами.

— На Дисни, или ако е по-стара — на Фидел Кастро. — Дай да погледна.

— Още една излязла от употреба монета — произнесе Пат.

— Не е — възрази Ал, докато я оглеждаше. — От миналата година е, има дата. Ще я приеме всеки автомат. И на телевизора също.

— Тогава, какво не е наред? — попита Еди Дорн.

— Това, което каза Сам — обясни Ал. — Изображението не съответства — той протегна разтворената си длан към Еди Дорн. — На кого ти прилича?

Еди помълча малко и отвърна.

— Аз… не зная.

— Знаеш, знаеш — увери я Ал.

— Добре де — кимна решително Еди и му отблъсна ръката.

— Това е Рунсайтър — обърна се Ал към насядалите около масата.

Настъпи тишина, която първа наруши Типи Джаксън.

— Добави и това в списъка — гласът й трепереше.

— Забелязвам два основни процеса — каза Пат, докато Ал пишеше върху листа. — Единият процес е на разпадане. С това ще се съгласите всички.

— А кой е другият? — вдигна глава Ал.

— Не съм съвсем сигурна — поколеба се Пат. — Но е свързан с Рунсайтър. Мисля че трябва да погледнем и останалите монети. Както и банкнотите. Чакайте малко да помисля.

Един по един, всички присъстващи извадиха портфейлите си.

— Аз имам банкнота от пет поскредита, — рече Йон Айлд, — с великолепно изрисувания лик на мистър Глен Рунсайтър. Останалите банкноти са съвсем обикновени.

— Аз имам две такива банкноти — уведоми ги Ал. — А вие?

Той огледа масата. Шест ръце се вдигнаха нагоре.

— Значи ставаме осем — рече Ал. — Осем, в чийто портфейли има пари с образа на Рунсайтър. Вероятно до довечера и на останалите банкноти ще се появи същото изображение. Най-късно до утре. Няма значение, тези пари са в обращение и автоматите ги приемат.

— Не съм съвсем сигурен — възрази Дон Дени. — Не виждам защо банките ще приемат пари с образа на Рунсайтър. Според мен те са фалшиви.

— Добре де — кимна Ал. — Може и да не са истински. Но не в това е въпросът.

— Въпросът е в друго, — продължи мисълта му Пат. — А именно, в какво се състои вторият процес, тези Рунсайтърови явления.

— Точно така — кимна Дон Дени. — „Рунсайтъровите явления“ — това е вторият процес, съпътстващ разложението. Част от парите се оказват излезли от употреба, върху други се явява лика на Рунсайтър. Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че това са два противоположни процеса. Единият е насочен навън, отвъд пределите на съществуването. Това е първият процес. Вторият процес е на появяване на този свят. Но на нещо, което преди това не е съществувало.

— Изпълнени желания — тихичко промърмори Еди Дорн.

— Моля? — попита Ал.

— Мисля си, че може би това са неща, за които е мечтал Рунсайтър — поясни Еди. — Да види изображението си върху банкноти или монети. Не е ли грандиозно?

— А кибритът? — попита Тито Апостос.

— Не зная — рече Еди. — Това вече не е грандиозно.

— Нашата фирма неколкократно използва подобна форма на реклама — намеси се Дон Дени. — Както и по телевизията, във вестниците и списанията. За това отговаря Отделът за връзки с обществеността. Рунсайтър никога не се е интересувал от рекламите, още по-малко от рекламирането върху кибрити. Ако става дума за някаква форма на материализация на душата му, по-скоро бих очаквал да се появи на екрана на телевизора, а не върху банкноти и кибритени кутии.

— Може и на телевизията да го има — рече Ал.

— Така е — кимна Пат. — Не сме го включвали.

— Сами, — обърна се Ал, — я пусни телевизора.

— Не зная, дали наистина искам да гледам — рече Еди, докато Сами Мъндо пъхаше монетата в процепа на автомата.

Вратата на залата се отвори. На прага стоеше Джо Чип и Ал пръв видя лицето му.

— Изключете телевизора — рече Ал и се изправи. Всички останали бяха вперили погледи в Джо. — Какво се е случило, Джо? — попита Ал. — Какво има?

— Наех совалка за да ме докара до тук.

— А Уенди?

— Напишете чек за совалката — рече Джо. — Чака на покрива. Нямах достатъчно пари в мен.

— Можем ли да отпуснем необходимата сума? — обърна се Ал съм Уолтър У. Уейлес.

— Можем — при подобни случаи. Ще отида да уредя въпроса — той взе куфарчето и излезе. Джо остана на прага, замислен. Изглеждаше остарял поне със сто години, от последната среща с Ал.

— Тя е в моя кабинет — рече той. — Но не мисля, че е необходимо да я виждате. Управителят на мораториума беше с мен, когато я открих. Каза че нищо не може да се направи. Изминали са… години.

— Години? — потрепери Ал.

— Да слезем в кабинета — рече Джо. Той поведе Ал през коридора към асансьора. — Докато летях насам, взех успокояващи. Сега се чувствам доста по-добре. По-точно — нищо не чувствам. От хапчетата е. Като им мине действието, ще го почувствам отново.

Вратата на асансьора се разтвори. Двамата се спуснаха надолу, без да промълвят нито дума, слязоха на третия етаж и се отправиха към кабинета на Джо.

— Не ти препоръчвам да гледаш — каза Джо преди да отключи вратата на кабинета. — Оставям на теб да решиш. Но щом аз съм го преживял, ще го преживееш и ти.

Той включи осветлението.

— Майчице мила — възкликна след секваща дъха пауза Ал.

— Не го отваряй — посъветва го Джо.

— Няма да го отворя. Снощи или тази сутрин?

— Изглежда е станало по-рано, преди да успее да се добере до моята стая. Двамата с притежателя на мораториума открихме парчета от дрехите й в коридора. И пред вратата на моята стая. Но докато е пресичала фоайето на хотела се е чувствала добре, иначе все някой щеше да забележи, че нещо не е наред. Знаеш как е в такива големи хотели — все има по някой на пост. Фактът, че е успяла да се добере до стаята ми…

— Да, показва че е била в състояние да се придвижва. Във всеки случай, това изглежда напълно възможно.

— Знаеш ли, мисля си за нас — останалите — рече Джо.

— В какъв смисъл?

— В същият. Че това ще ни сполети и нас.

— Как е възможно?

— А как е възможно да сполети нея? Всичко е заради взрива. И ние ще измрем, един по един. Ще загинем до крак. Всички ще се превърнем в купчина от съсухрена кожа и трошливи кокали, нахвърляни безпорядъчно в някой найлонов чувал.

— Добре де — кимна Ал. — Очевидно има някаква сила, която предизвиква разложение. И тя започна да се проявява след взрива на луната. Това вече го знаем със сигурност. Освен това знаем, или предполагаме, че има и втора сила, противоположна на първата, която въздейства на обкръжаващия ни свят в обратна посока. И тя е свързана с Рунсайтър. Върху парите, които носим се появява неговия лик. А на кибрита…

— Чух го в слушалката на видеофона. — рече Ал. — В хотела.

— В слушалката? Как?

— Не зная. Просто говореше в нея. Не на екрана, само гласа.

— И какво каза?

— Нищо особено.

Ал го разгледа внимателно.

— А той можеше ли да те чуе? — попита накрая.

— Не. Опитах се да се свържа. Линията беше еднопосочна, можех само да чувам.

— Ето защо не можахме да се свържем с теб.

— Да — кимна Джо.

— Когато пристигна, тъкмо бяхме решили да включим телевизора. Представяш ли си — във вестниците не се споменава и думичка за смъртта му. Каква бъркотия!

Никак не му се нравеше изгледът на Джо Чип. Състарен, сгърчен и уморен. Така ли започва това? Трябва на всяка цена да се свържем с Рунсайтър, рече си той. Достатъчно ще е само да го чуваме, очевидно той търси връзка с нас, но…

Ако искаме да преживеем тази криза, трябва да установим контакт с него.

— Дори да се появи на екрана, — каза замислено Джо, — каква полза от това? Ще бъде същото като със слушалката. Освен ако не успее да ни съобщи как да разговаряме взаимно. Може и да знае някакъв начин, ако разбира какво точно се е случило.

— Първо би трябвало да знае какво се е случило със самия него. А това и ние не знаем.

Изглежда, мислеше си Ал, че в известен смисъл той е жив, макар онези от мораториума да не успяха да го възкресят.

— А фон Фогелсанг чу ли го в слушалката? — попита Ал.

— Опита се. Но до него достигаше само някакъв слаб шум, идещ от далече. И аз го чух. Никакви гласове. Шум като от абсолютната пустош. Много странен шум.

— Не ми харесва тая работа — заяви Ал. — Щях да се почувствам малко по-добре, ако и фон Фогелсанг бе чул гласа. Така поне щяхме да сме сигурни, че го има, а не е някаква твоя халюцинация.

Но някои от събитията със сигурност не бяха плод на нечия халюцинация — автоматите, които отказваха антични монети, не притежаваха психика и боравеха само с обективната реалност. При тях физиологията не играеше никаква роля. Машините не притежават въображение.

— Ще се махна от тази сграда — заяви Ал. — Трябва да изберем някое място, някой град, съвсем напосоки, с който никой от нас не е свързан по никакъв начин. И никога не е бил там.

— Балтимор — предложи Джо.

— Добре, заминавам за Балтимор. Ще избера един магазин напосоки и ще проверя, дали приемат парите с образа на Рунсайтър.

— Купи ми нови цигари — каза Джо.

— Добре. Тъкмо ще проверя дали избраните напосоки цигари в някой случаен магазин на Балтимор са остарели. Ще дойдеш ли с мен, или предпочиташ да се качиш и да разкажеш на останалите за Уенди?

— Ще дойде с теб — заяви Джо.

— Може би не трябва да им казваме?

— Мисля, че трябва. И без това скоро ще се случи отново. Още преди да се върнем от Балтимор. Може би се случва в този миг.

— Тогава незабавно да тръгваме за Балтимор — рече Ал и пое към вратата. Джо Чип го последва.