Юбик

16

Разнообразието на коли го впечатляваше. Присъстваха модели от най-различни времена. Фактът, че повечето от тях бяха черни беше по-скоро белег за автентичност, отколкото за някаква неспособност на Джори да поддържа картина с такава сложност.

Но откъде знаеше Джори всичко това?

Ето това е най-странното, мислеше си Джо, това детайлно познаване на 1939 година от страна на едно малко момче. Период от време, в който никой от нас не е живял. С изключение на Глен Рунсайтър.

Изведнъж Джо осъзна причината. Джори сам му беше признал истината — той не беше конструирал този свят, а някакво въображаемо отражение на техния собствен. Разпадането на формите към техните по-ранни състояния беше естествен процес, протичащ въпреки желанието му. Това бяха естествени атавизми, които изникваха успоредно с отслабващата сила на Джори. Нали сам се оплака, че е на изчерпване. Вероятно за пръв път създава толкова многообразен свят, населен с толкова много хора. Необичайно беше такова съобщество на голям брой обитатели на полуживота.

Положихме прекалено голяма тежест на раменете на Джори, осъзна Джо. И си платихме за това.

Край него премина едно очукано такси и Джо махна с ръка. Колата изскърца до тротоара.

Сега да видим на какво е способен Джори, реши Джо. И докъде се простират границите на този изкуствен свят. Той се обърна към шофьора:

— Искам да се поразходя из града, карайте без посока. Бих искал да разгледам колкото се може повече улици, да се радвам на хората, а като приключим с Де Моне, ще ме откарате в съседния град, за да огледам и него.

— Не обслужвам между градовете, мистър — рече шофьорът, докато му отваряше вратата. — Но с удоволствие ще ви разходя из Де Моне. Това е едно чудесно градче, сър. Не сте от нашия щат, нали?

— От Ню Йорк съм — отвърна Джо и влезе в колата.

Таксито се включи в движението.

— И какво мислят за войната в Ню Йорк? — поде разговор шофьорът. — Как смятате, дали и ние ще се включим? Рузвелт естествено цели точно това…

— Не ме интересува нито политиката, нито войната — прекъсна го Джо.

Продължиха да пътуват мълчаливо.

Джо разглеждаше улицата, сградите и минувачите и се чудеше как Джори успява да поддържа всичко това. Толкова много подробности. Все някъде трябваше да има край.

— Ей, шофьора, — подхвърли Джо, — тук, в Де Моне, нямате ли публичен дом?

— Не — отвърна другият.

Сигурно Джори е неспособен да го изгради, реши Джо. Твърде млад е. Или не одобрява идеята. Внезапно Джо почувства умора. Къде отивам? — запита се той. И защо? Да докажа на самия себе си, че думите на Джори са верни? Но аз вече го знам, нали видях как изчезна докторът. Видях как Дон Дени се превърна в Джори и това трябваше да ми е напълно достатъчно. С това, което правя сега само затруднявам допълнително Джори, а значи и усилвам апетита му. Безсмислено е. По-добре да се предам.

Пък и нали Джори каза, че действието на Юбик скоро ще се изчерпа. Защо трябва да прекарам последните минути от живота си в скитане из улиците на Де Моне. По-добре да потърся някакъв изход.

Млада красива жена бавно се разхождаше по тротоара, очевидно бе излязла да погледа витрините. Косата й бе завързана отзад на плитка, носеше ярко червена пола, високи обувки и тясна, разкопчана блузка.

— Намали — подвикна той на шофьора. — Ей там, виждаш ли онази жена с плитката?

— Тя няма да разговаря с вас — отвърна шофьорът. — Ще повика полиция.

— Не ми пука — рече Джо. В този момент това нямаше никакво значение.

Колата замря с мъчително скърцане на паважа. Жената погледна към тях.

— Здравейте, госпожице — викна й Джо.

Тя го огледа с любопитство, топлите й, сини, умни очи се разшириха, но в тях не блесна и най-малка тревога или страх. По-скоро беше учудена.

— Да? — запита тя с добронамерен тон.

— Скоро ще умра — заяви Джо.

— О, горкият — рече загрижено младата жена. — Да не сте…

— Не е болен — отвърна вместо него шофьорът. — Непрестанно разпитва за момичета и накрая избра вас.

Жената се разсмя. Без капчица враждебност. И не си тръгна.

— Почти обедно време е — каза й Джо. — Искате ли да ви заведа в ресторант „Матадор“? Разбрах, че там било много приятно — умората му продължаваше да расте, усещаше я като тежест и внезапно осъзна ужасен, че прилича на онази умора, която го бе налегнала във фоайето на хотела, след като бе показал квитанцията на Пат. И студът. Постепенно физическото усещане на заобикалящата го охладителна камера се беше върнало при него. Действието на Юбик се изчерпва, осъзна той. Не ми остава много време.

Жената изглежда бе прочела нещо по лицето му, защото пресече тротоара и се спря до прозореца на колата.

— Добре ли сте? — попита го тя.

— Аз умирам, госпожице — с мъка проговори Джо. Раната на ръката му се бе отворила наново и пулсираше болезнено. Дори само този факт го изпълваше с ужасяващ страх.

— Накарайте шофьора да ви откара в болница — предложи жената.

— А не може ли преди това да обядваме заедно? — попита Джо.

— Толкова ли го искате? Въпреки че сте… болен? Болен сте, нали? — тя отвори вратата на таксито. — Искате ли да ви придружа до болницата?

— До „Матадор“ — рече Джо. — Ще ви поръчам панирано филе от марсиански ровичкащ щурец. — Изведнъж си спомни, че този вносен деликатес е непознат в настоящия период. — Не, пържола. Или бифтек. Искате ли бифтек?

Момичето се отпусна на седалката и каза на шофьора:

— Той иска да отиде в „Матадор“.

— Добре, госпожице — кимна шофьорът. Колата потегли. На следващото кръстовище завиха обратно, очевидно в посока към ресторанта. Чудя се, дали ще издържа до там, мислеше си Джо. Умората и студът вече напълно се разпореждаха с тялото му, сякаш всички останали жизнени процеси се изключваха един по един. Органите му нямаха бъдеще, не се налагаше черният дроб да произвежда червени кръвни клетки, нито бъбреците да отделят ненужни продукти, червата също вече не изпълняваха никаква функция. Само сърцето продължаваше да тупти и с всеки дъх ставаше все по-трудно да диша, сякаш върху гърдите му бе поставен бетонен блок. Моят надгробен камък, реши Джо. Раната кървеше отново, отвътре се прецеждаше гъста и тъмна кръв, капка по капка.

— Искате ли един „Лъки Страйк“? — заговори жената до него и му протегна пакет цигари. — В рекламата пише, че са изпечени. Според обяснението, това означава че…

— Казвам се Джо Чип — представи се той.

— Да ви кажа ли моето име?

— Да — изхърка Джо и затвори очи, почти неспособен на продължи. — Харесва ли ви Де Моне? — той се помъчи да скрие наранената си ръка. — Отдавна ли живеете тук?!

— Изглеждате ми много уморен, мистър Чип — отбеляза жената.

— О, по дяволите — той махна с ръка. — Няма значение.

— Не, има — възпротиви се жената. Тя отвори чантичката си и затършува вътре. — Защото аз не съм деформация на Джори, не съм и като него — тя посочи шофьора. — Като тези магазини, сградите или хората с техните разнородни коли. Заповядайте, мистър Чип — жената извади от чантата си малък плик и му го подаде. — Това е за вас. Отворете го веднага, и двамата не разполагаме с време за губене.

Той разкъса плика с натежали пръсти.

Вътре имаше някакво удостоверение, подписано и подпечатано. Погледът му беше замъглен и не можеше да разчете написаното.

— Какво пише? — попита я Джо и се облегна назад.

— Това е от компанията, която произвежда Юбик — обясни момичето. — С настоящото получавате право на безплатно, доживотно снабдяване с препарата. Безплатно, защото сме запознати с финансовите ви проблеми, с вашата, да я наречем, идиосинкразия. На обратната страна има списък на аптеките, в които се продава. Две от тях — при това функциониращи — се намират в Де Моне. Съветвам ви да посетим една от тях, преди да отидем да обядваме. Шофьор, моля — тя се наведе напред и подаде на шофьора листче с предварително написания адрес. — Побързайте, скоро ще затворят.

Отпуснат назад, Джо пое мъчително дъх.

— Ей сега ще открием аптеката — потупа го успокояващо младата жена.

— Коя си ти? — попита я Джо.

— Името ми е Ела. Ела Хайд Рунсайтър. Съпругата на твоя шеф.

— Значи и ти си тук с нас — рече Джо. — От тази страна на охладителната камера.

— И то от доста време, както предполагам, знаеш. Съвсем скоро ще се родя отново през друга утроба. Така поне твърди Глен. Непрестанно сънувам онова мътно червеникаво сияние, но това е лош признак и не говори добре за моята бъдеща утроба — тя се изсмя звучно.

— Значи ти си другата сила — възкликна Джо. — Джори ни унищожаваше, а ти се мъчеше да ни помогнеш. Зад теб не стои никой, също както няма никой зад Джори. Най-сетне разкрих личностите на въвлечените сили.

— Не се смятам за никаква „сила“ — възрази Ела. — Предпочитам да мисля за себе си като за Ела Рунсайтър.

— Но това е самата истина — увери я Джо.

— Да — кимна замислено тя.

— Защо се противопоставяш на Джори?

— Защото Джори ме нападна — обясни Ела. — Заплашваше ме по същия начин, по който и теб. И двамата знаем на какво е способен — призна го пред теб в хотелската стая. Понякога е доста силен, случва се дори да заглуши моя сигнал, докато разговарям с Глен. Но за разлика от останалите обитатели, аз се справям значително по-добре с него — с, или без помощта на Юбик. По-добре, например, от вашата група, макар да действахте заедно.

— Да — кимна Джо. Това беше самата истина.

— Когато се преродя, — продължи Ела, — Глен няма да може повече да се консултира с мен. Да си призная, мистър Чип, причината да ви помагам е доста егоистична. Искам да ме заместите. Искам Глен да има някой, към когото да може да се обръща за съвет и съдействие, някой, на когото да разчита. Вие сте идеалният избор — ще продължите да вършите и в полуживота, онова, което вършехте в реалния живот. Така че, в известен смисъл, аз не се движех само от благородни подбуди. Спасих ви от Джори за благото на цялото дело. Един Бог знае колко ненавиждам Джори — добави тя.

— Значи след като се преродите, — запита Джо, — аз няма да бъда изяден?

— Разполагате с доживотни запаси от Юбик. Както пише в удостоверението.

— Може би ще успея да победя Джори — предположи Джо.

— Искате да кажете, да го унищожите? — Ела го погледна замислено. — Той не е неуязвим. Може би с течение на времето ще се научите как да го неутрализирате. Струва ми се, че това е най-доброто, на което бихте могли да се надявате. Съмнявам се, че някога ще успеете да го унищожите напълно — или да го изконсумирате — както той постъпи с хората от мораториума.

— Дявол да го вземе — възкликна Джо. — Ще разкажа всичко това на Глен и ще го помоля да се погрижи Джори да бъде преместен другаде.

— Глен не притежава подобна власт.

— Тогава Шонхайт фон Фогелсанг…

— Херберт получава огромен хонорар всяка година за да държи Джори сред другите и да измисля подходящи причини за това. Пък и във всеки мораториум има по един Джори. Тази битка се води навсякъде, където съществува полуживот, тя не е нищо повече от разновидност на борбата за съществуване — Ела потъна в мълчание и за пръв път от началото на разговора, Джо забеляза на лицето й следи от гняв. — Налага се да я водим от тази страна на стъкления похлупак. От нас, жертвите, с които се храни Джори. След като се преродя, вие ще ги поведете, мистър Чип. Мислите ли, че ще се справите? Задачата е трудна. Джори непрестанно ще подкопава силата ви, ще стоварва върху вас тежести, които ще чувствате като… — тя се поколеба, — наближаващата смърт. Което донякъде е вярно. Защото в полуживота, ние гаснем непрестанно. Джори само ускорява този процес. Рано или късно идват умората и студът. Но винаги разполагаме с малко време.

Няма да забравя как постъпи Джори с Уенди, рече си Джо. Това ще ми дава сили. Само този спомен.

— Ето я аптеката, мис — обади се шофьорът. Колата забави ход и спря.

— Няма да влизам с вас — рече Ела Рунсайтър на Джо, докато той отваряше вратата. — Сбогом. Благодаря ви за вашата вярност към Глен. Благодаря ви за всичко, което сторихте за него — тя се наведе и го целуна по бузата, а от устните й сякаш бликаше живот. Част от тази жизненост се предаде на него и той се почувства по-добре. — Успех с Джори — Ела се облегна на седалката, притиснала в скута малката си чанта.

Джо затвори вратата, обърна се и закрачи към аптеката. Двигателят на колата зад него изрева, но той не се обърна за да го изпрати с поглед.

В мрачното, осветено от лампа помещение го посрещна плешив аптекар, облечен в жилетка, с папионка и прилежно изгладени пипитени панталони.

— Опасявам се, че ще затваряме, сър. Тъкмо смятах да заключа вратата.

— Но вече съм влязъл — рече Джо. — И искам да бъда обслужен — той показа на аптекаря удостоверението, което му бе предала Ела и мъжът го разгледа, присвивайки очи, зад позлатените си очила. — Ще ме обслужите ли? — настояваше Джо.

— Юбик — промърмори аптекарят. — Струва ми се, че свърши. Почакайте да проверя — той се обърна.

— Джори — произнесе Джо.

Аптекарят спря, обърна глава и попита:

— Сър?

— Вие сте Джори — рече Джо. Сигурен съм вече, помисли си той. Научих се да го познавам, когато го срещна. — Завладели сте тази аптека, — продължи той, — и всичко в нея, с изключение на флаконите с Юбик. Но над него нямате власт, защото идва от Ела — Джо стисна зъби и пое стъпка по стъпка напред, към лавиците с лекарства. Опитваше се да открие Юбик. Светлината в магазина беше намаляла съвсем. Античните предмети губеха очертания.

— Подложих на регресия всички запаси от Юбик в аптеката — заяви аптекарят с пискливия младежки глас на Джори. — И той отново се превърна в балсам за черен дроб и бъбреци. За нищо друго не го бива.

— Тогава ще отида в другата аптека — рече Джо. Опря се на щанда и пое болезнено дъх.

Скрит зад образа на плешивия аптекар, Джори отвърна:

— Тя ще е затворена.

— Утре — промълви Джо. — Мога да издържа до сутринта.

— Не можеш — каза Джори. — А и в другата аптека, Юбик също ще е регресирал.

— Ще ида в друг град.

— Където и да идеш, навсякъде ще е така. Ще откриеш само лековит балсам, пудра или елексир. Но никога не ще намериш флакон със спрей, Джо Чип — аптекарят се усмихна, показвайки блестящите си резци.

— Мога да… — той млъкна, опитвайки се да събере цялата налична жизненост. Да затопли своето изтръпнало, вледенено тяло. — …да го върна в настоящето.

— Така ли смятате, мистър Чип? — аптекарят му подаде една дървена кутия. — Заповядайте. Отворете я и ще видите…

— Знам какво ще видя — тросна се Джо. Той се съсредоточи върху положената в кутията стъкленица с лековит балсам за черен дроб и бъбреци. Еволюирай напред, увещаваше го мислено, като същевременно го заливаше с тревогата си, облъчваше го цялата останала енергия. Стъкленицата не се променяше. Върни се в реалния свят, продължаваше да упорства Джо. — Флакон със спрей — проговори неусетно той. После затвори очи и въздъхна.

— Няма никакъв флакон, мистър Спрей — обади се аптекарят. Той закрачи из аптеката и се зае да гаси светлините, сетне пъхна ключ в касата и отвори чекмеджето. С пъргави движения, аптекарят преброи банкнотите и монетите вътре, сетне ги прехвърли в металическа касета и я заключи.

— Ти си флакон със спрей — рече Джо на кутията, която стискаше в ръката си. — Годината е 1992 — произнесе той и се опита с един последен тласък да промени всичко.

Изгасна и последната лампа, изключена от лъже-аптекаря. Бледо сияние откъм улицата осветяваше вътрешността на аптеката. Но и то бе достатъчно на Джо за да различава очертанията на кутията. Аптекарят отвори външната врата и се обърна към него:

— Хайде, мистър Чип. Време е да се прибирате у дома. Тя сгреши, видяхте ли? Никога вече няма да я видите, защото тя е поела по пътя към прераждането и вече не мисли нито за вас, нито за мен или Рунсайтър. Това което Ела вижда в момента са най-различни светлини — червени, сиви, а може би оранжеви…

— Това, което държа в ръката си, — каза Джо, — е флакон със спрей.

— Не — поклати глава аптекарят. — Съжалявам, мистър Чип. Наистина съжалявам, но се лъжете.

Джо остави кутията на щанда до него. Обърна се и пое бавно, с достойнство, през коридора към външната врата, отворена широко в негова чест от аптекаря. Никой от двамата не проговори и дума, докато Джо излизаше в мрака навън.

Аптекарят го последва, после се приведе и заключи вратата.

— Мисля, че най-добре ще е да се оплача на производителя — рече Джо. — Относно… — той млъкна. Гърлото му се беше свило, не можеше да диша, нито да говори. Не след дълго затруднението отмина. — …вашата регресирала аптека — довърши той.

— Лека нощ — пожела му аптекарят. Спря се и за миг разгледа Джо във вечерния здрач. После сви рамене и си тръгна.

В ляво от мястото, където стоеше, Джо различи очертанията на трамвайна спирка с пейка. Закуцука натам и се отпусна на пейката. Другите двама или трима, които седяха на нея се отдръпнаха, от уплаха, или за да му сторят място — трудно му беше да определи коя от двете причини, пък и не го беше грижа. Единственото, което усещаше, беше опората на пейката под него и облекчението от някаква неимоверна инертна тежест. Само още няколко минутки, каза си той. Ако си спомням добре. Божичко, през какви изпитания трябваше да премина. И то за втори път.

Е, поне се опитахме, мислеше си Джо, докато разглеждаше блестящите рекламни надписи и неоновите светлини, както и неспирния поток от коли в двете посоки на улицата. Мислеше за себе си, за отчаянието усилия на Рунсайтър да им помогне, за дългата и мъчителна борба на Ела. Дявол да го вземе, възкликна за миг Джо, още малко и щях да върна тази проклета стъкленица с балсам от Юбик в настоящето. Почти успях. Нещо важно се криеше зад тази мисъл, като осъзнаване на собствената си огромна сила. Неговият последен трансцедентален опит.

С шумно металическо подрънкване, на спирката се закова очакваният трамвай. Седящите на пейката се надигнаха и се покатериха на задната платформа.

— Ей, мистър! — извика кондукторът на Джо. — Идвате ли или не?

Джо не отговори. Кондукторът почака малко, после дръпна сигналното въженце. Трамваят потегли с оглушително дрънчене и не след дълго се изгуби от погледа му. Желая ти късмет, каза си Джо, заслушан в отслабващия в далечината грохот. И сбогом.

Облегна се назад и затвори очи.

— Извинете — над него се бе навело момиче, облечено в палто от синтетична щраусова кожа. Джо отвори очи и се вгледа в нея. — Мистър Чип? — рече момичето. Беше красива и стройна, носеше шапка, ръкавици, спретнато костюмче и високи обувки. — От Ню Йорк, нали? Служител в „Рунсайтър асошиейтс“? Не бих желала да го предам не на този, за когото е предназначено.

— Аз съм Джо Чип — кимна той. За момент си помисли, че може би момичето е Ела Рунсайтър. Но никога преди не беше я виждал. — Кой ви изпраща? — попита той.

— Доктор Зондербар — отвърна момичето. — Младият доктор Зондербар, синът на основателя доктор Зондербар.

— Кой е пък този? — първоначално името не му говореше нищо, после изведнъж си спомни къде го е срещал. — Откривателят на балсама за черен дроб и бъбреци — възкликна той. — Ментово масло, цинков оксид, натриев цитрат, въглен… — той млъкна, сразен от умората.

— С помощта на най-модерните технологии на съвременната наука, — заговори момичето, — реверсивният процес на материята към по-ранни форми може на свой ред да бъде реверсиран, при това на цена, достъпна за всеки обикновен човек. Юбик се продава във всички магазини за домашни украшения, навсякъде по земята. Търсете го и във вашия магазин, мистър Чип.

— Къде да го търся? — попита Джо, който се беше съвзел напълно. Изправи се с мъка на крака и застана, полюшвайки се. — Вие сте от 1992, от онази телевизионна реклама на Рунсайтър — полъхна го вечерен ветрец и той почувства как го тегли встрани, сякаш беше само един парцалив разпадащ се вързоп от паяжина и вълна.

— Да, мистър Чип — момичето му подаде малък пакет. — Вие ме призовахте от бъдещето, с онова, което направихте преди малко в аптеката. Повикахте ме направо от завода. Мистър Чип, ако нямате сили, мога аз да ви напръскам. Искате ли? Аз съм официален представител на завода и технически консултант, знам как се прилага това средство — тя издърпа пакета от разтрепераните му ръце, разкъса опаковката и го напръска без да губи време с Юбик. В здрача, той забеляза металическия блясък на флакона. И веселите, разноцветни надписи.

— Благодаря — рече той след известно време. След като се почувства по-добре. Затоплен.

— Този път се нуждаехте от по-малко количество, отколкото в хотелската стая — отбеляза момичето. — Вероятно защото сте по-силен от преди. Ето, вземете флакона, утре може пак да ви потрябва.

— А ще мога ли да си набавя още? Когато този свърши?

— Разбира се. Щом веднъж успяхте да ме призовете тук, предполагам, че няма да се затрудните при следващия опит. По същия начин — тя отстъпи назад и се скри в сянката на близкия магазин.

— Какво е Юбик? — извика по дире й Джо. Не искаше да си тръгва.

— Флаконът с Юбик — отвърна момичето, — всъщност е преносим отрицателен йонизатор, снабден със самозахранваща се, високоволтажна и нискоамперна 25-киловатова хелийна батерия. Отрицателните йони се завъртат обратно на часовниковата стрелка в наслоен с радикали миниатюрен ускорител, който им предава центростремителна сила, за да могат да се съединяват, а да не се разсейват. Отрицателното йонно поле намалява скоростта на нормално съществуващите в атмосферата анти-протофазони и веднага щом тази скорост падне под определена граница те престават да бъдат анти-протофазони и според принципа на равенството, вече не могат да се свързват с протофазоните, излъчвани от човек, поставен в охладителна камера, или с други думи — пребиваващ в състояние на полуживот. В резултат на всичко това, количеството на протофазони, несвързани с анти-протофазони, се увеличава което означава — за определено време разбира се — нарастване в мрежовата полева активност на протофазоните… възприемано от полуживеца като възвръщаща се жизненост и намалено усещане за охлаждащото действие на камерата. Сега вече разбирате защо регресиралите форми на Юбик не са в състояние да…

— Изразът „отрицателен йон“ е неправилен — произнесе механично Джо. — Всички йони са отрицателни.

— Може би пак ще се видим — рече с тих глас момичето. — За мен беше голяма чест да ви донеса флакона със спрей, може би следващия път… — тя бавно се отдалечи от него.

— Може би ще вечеряме заедно — прекъсна я Джо.

— Надявам се — гласът й се чуваше от все по-далеч.

— Кой е открил Юбик? — попита Джо.

— Няколко полуживци, жертви на Джори. Най-голям принос имаше Ела Рунсайтър. Необходимо им беше много време. Все още не разполагаме със значителни количества — тя продължи да отстъпва в мрака, докато накрая се изгуби.

— В „Матадор“ — извика след нея Джо. — Доколкото знам, Джори е положил огромни усилия за да го материализира. Или да го регресира до оригиналния му изглед — той се заслуша, но момичето не отговори.

Притиснал внимателно флакона с Юбик, Джо Чип огледа носещите се по улицата коли, търсейки жълтия знак на някое такси.

Спря се под уличната лампа и прочете на светлината изписаното върху флакона.

— Благодаря — рече Джо.

В наша услуга са поставени органични богове, помисли си той, които говорят, пишат и общуват с нас чрез тази нова среда. Всевиждащи, мъдри, истински богове от реалния живот, чиято намеса е като живителна струя кръв за някое замиращо сърце. И от всички тях, специални благодарности на Глен Рунсайтър. Творецът на инструкциите, етикетите и бележките. На безценните съвети.

Той вдигна ръка и махна на минаващия наблизо „греъм“, модел 1936 година.