Юмрукът на Бога

Глава 10

ЦРУ бързаше, бързаше и СИС. Макар по онова време, а и по-късно да се мълчеше по въпроса, към края на октомври в Рияд вече се бе настанил много голям персонал на ЦРУ.

Не мина много време и той влезе в конфликт с военното ръководство, настанено на километър и половина оттам в множеството помещения под саудитското Министерство на военновъздушните сили. Хората там, или поне генералите от въздушните войски, живееха с убеждението, че при умело използване на смайващото разнообразие от технически магии на тяхно разположение могат да узнаят всичко, което им е нужно, за отбраната и подготовката на Ирак.

А че разнообразието смайваше, така си беше. Освен сателитите в Космоса, които осигуряваха постоянен поток от снимки на територията на Саддам Хюсейн, освен Аурора и Ю-2, които вършеха същото, но от по-близко разстояние, имаше и други внушаващи уважение машинки, предназначени да осигуряват информация от въздуха.

Друг вид сателити, намиращи се в геосинхронно положение над Близкия изток, бяха предназначени да чуят какво говорят иракчаните и улавяха всяка дума, произнесена по „открита“ линия. Но те не можеха да чуят поверителните разговори, защото те се провеждаха по близо 80 000 километра оптически кабели.

Сред самолетите първо място заемаше прочутият АУАКС (Система за ранно предупреждение и контрол от въздуха). Това бяха самолети Боинг 707, които носеха огромен радарен купол, монтиран отзад. Правейки бавно кръгове над Северната част от Персийския залив, АУАКС беше в състояние в няколко секунди да уведоми Рияд за всяко движение във въздушното пространство над Ирак. Нито един иракски самолет не можеше да излети, без Рияд да знае посоката, скоростта и височината, на която лети.

В подкрепа на АУАКС беше друга модификация на Боинг 707, Е-8А, известен като Джей-СТАР, предназначен за движещите се по земята обекти. С големия си радар Нордън, който наблюдаваше надолу и встрани, така че да обхване територията, без въобще да навлиза в иракското въздушно пространство, Джей-СТАР можеше да засече придвижването на едва ли не всяко парче метал в мрак.

Генералите живееха с убеждението, че като се съчетаят тези и много други технически чудеса, за които Вашингтон бе дал милиарди и милиарди долари, всяка изречена дума ще бъде чута, всеки движещ се обект — видян, всяка позната цел — унищожена. Нещо повече, унищожена при всяко положение, в дъжд и мъгла, нощем или денем. Никога вече врагът няма да се скрие под балдахина на тропически дървета и да стане неоткриваем. Очите в небето ще видят всичко.

Разузнавачите от Лангли бяха скептично настроени и това им личеше. Съмненията са за цивилните. Натъкнат ли се на съмнение, военните започват да се дразнят. Те имаха трудна задача, щяха да я изпълнят и не беше нужно да им охлаждат градуса.

От британска страна положението беше различно. Операцията, предприета от СИС в района на Персийския залив, не можеше в никакъв случай да се сравнява с тази на ЦРУ, но за мащабите на Сенчъри Хаус беше голяма и, в присъщия му стил, не се набиваше в очи и беше по-потайна.

Освен всичко англичаните бяха назначили за командващ техните сили в Персийския залив и за заместник на генерал Шварцкопф един необикновен военен с необикновена биография.

Норман Шварцкопф беше висок, едър мъж с изключително бойно умение и точно такъв, какъвто допада на военните. Бе известен като Норман Бурята, или Мечока, а настроението му се менеше в диапазона от сърдечна общителност до внезапни, винаги краткотрайни избухвания, за които в щаба му казваха, че „генералът влиза в балистична траектория“. Британският му колега трудно би могъл да е по-различен, отколкото беше в действителност.

Генерал-лейтенант сър Питър де ла Билиер, който пристигна в началото на октомври, за да поеме командването на британските войски, беше измамно слаб, сух, жилав мъж, затворен и неразговорлив. Взети заедно, едрият американски екстроверт и слабичкият английски интроверт представляваха странна двойка и сътрудничеството им вървеше само защото всеки от тях знаеше достатъчно за другия, за да вижда какво се крие зад външния му вид.

Сър Питър, известен сред войските като Пи Би, имаше най-много военни отличия в британската армия, въпрос, по който той не говореше при никакви обстоятелства. Само онези, които са били с него в различни военни кампании, промърморваха от време на време по нещо в чашите си с бира за желязното хладнокръвие под обстрел, което бе станало причина на куртката му да бъдат закачени всички тези „дрънкулки“. В допълнение в един период той бе командвал САС и това му бе дало изключително полезни знания за района на Персийския залив, за арабския език и тайните операции.

САС вече присъстваха на саудитската сцена със значителен контингент, настанен в собствен лагер в единия край на голяма военна база извън Рияд. Като бивш командир на тези мъже, генерал Пи Би се погрижи забележителните им способности да не се пилеят по текущи задачи, които можеха да изпълняват пехотинци или парашутисти. Тези мъже бяха специалисти по дълбоко проникване и спасяване на заложници.

Обсъждана бе възможността да ги използва за измъкване на британските заложници в „щита от хора“, попаднали в ръцете на Саддам, но планът бе изоставен, когато заложниците бяха пръснати из цял Ирак.

Настанени във вилата извън Рияд през последната седмица на октомври, хората от ЦРУ и СИС замислиха операция, която беше съвсем във възможностите на САС. Тя бе възложена на местния командващ на САС и той започна подготовката й.

Веднага след пристигането му във вилата, на Майк Мартин бяха дадени подробни обяснения за това, как англо-американските съюзници са разбрали за съществуването на ренегат в Багдад, получил псевдоним Йерихон. Все още имаше правото да откаже и да се върне в полка. Цялата вечер мисли по този въпрос. Сетне заяви на представителите на ЦРУ и СИС:

— Ще отида. Но имам условия и искам да се изпълнят.

Всички се съгласиха, че основният проблем оставаше легендата му. Това не беше мисия, при която бързо се влиза и излиза, и всичко зависеше от скоростта и смелото надхитряне на мрежата на контрашпионажа. Нито пък можеше да се надява на скрита поддръжка и съдействие, каквито имаше в Кувейт. Още по-малко да броди из пустинята извън Багдад като скитащ бедуин.

Ирак се бе превърнал в огромен военен лагер. Армейски патрули кръстосваха и онези райони, които на картата изглеждаха пусти и празни. Навсякъде из града имаше патрули от армията и АМАМ, военната полиция търсеше дезертьори, а АМАМ следеше за подозрителни лица.

Всички във вилата добре знаеха страха, който вдъхваше АМАМ; докладите на бизнесмени и журналисти, на британски и американски дипломати преди да бъдат експулсирани, даваха повече от достатъчни доказателства, че тайната полиция е вездесъща и поданиците на Ирак живеят в страх от нея.

Ако въобще отидеше там, той трябваше и да остане. Да се осъществява връзка с агент като Йерихон нямаше да е лесно. Първо, човекът трябваше да бъде открит с помощта на тайниците и да разбере, че започва отново да действа. Можеше тайниците да са компрометирани и да се намират под наблюдение. Можеше Йерихон да е заловен и принуден да признае всичко.

Освен това Мартин трябваше да се установи някъде, където да живее, база откъдето да може да изпраща и да получава съобщения. Щеше да броди из града, за да обслужва тайниците, ако отново потечеше вътрешна информация от Йерихон, макар и вече предназначена за други господари.

И най-сетне, и най-лошо от всичко, нямаше начин да има дипломатическо прикритие, никакъв щит, способен да му спести ужасите, които биха последвали евентуалното му залавяне и изобличаване. За такъв човек щяха да са готови килиите за разпит в Абу Граиб.

— Какво точно имаш на ум? — попита Паксман когато Мартин заяви, че има условия.

— Ако не мога да съм дипломат, бих искал да бъда придаден към дипломатическо домакинство.

— Това не е лесно, приятелю. Посолствата се наблюдават.

— Не съм казвал посолство, казах дипломатическо домакинство.

— Нещо като шофьор? — попита Барбър.

— Не. Твърде явно е. Шофьорът трябва да седи зад волана на колата. Той вози дипломата и го наблюдават като дипломата.

— Какво тогава?

— Освен ако нещата коренно не са се променили, мнозина от по-старшите дипломати живеят извън сградата на посолството, а ако рангът им е достатъчно висок, имат самостоятелна вила с градина. Едно време в такива къщи винаги имаше градинар — човек за всичко.

— Градинар ли? — попита Барбър. — За Бога, та това е физически труд. Ще те вземат и вербуват в армията.

— Не. Градинарят, човекът за всичко, върши каквото има да се върши извън къщата. Поддържа градината, излиза на покупки с велосипед — за риба на рибния пазар, за плодове и зеленчуци, хляб и зехтин. Живее в барака в дъното на градината.

— И какво искаш да кажеш, Майк? — попита Паксман.

— Искам да кажа, че е незабележим. Толкова обикновен, че никой не го забелязва. Ако го спрат, личната му карта е в ред и носи писмо на бланка на посолството, написано на арабски, в което се обяснява, че работи за дипломат, освободен е от военна служба и нека властите бъдат така добри да го оставят да си върши работата. Стига да не направи някаква простъпка, всеки полицай, който му създаде неприятности, ще се сблъска с официалния протест на посолството.

Служителите от разузнаването помислиха.

— Би могло да стане — призна Барбър. — Обикновен, незабележим. Какво мислиш, Саймън?

— Добре — рече Паксман, — дипломатът обаче ще трябва да е уведомен.

— Само отчасти — отвърна Мартин, — просто ще трябва да получи безкомпромисно нареждане от правителството си, а сетне да се прави, че не вижда, и да продължи да си гледа работата. Какво подозира, си е негов проблем. Ако иска да запази работата и кариерата си, ще мълчи. Стига заповедта да идва достатъчно от високо.

— Британското посолство не става — рече Паксман. — Иракчаните ще направят всичко, каквото могат, за да засегнат нашите хора.

— Също и нашите — присъедини се Барбър. — Кого имаш предвид, Майк?

Каза им и те го зяпнаха, не вярвайки на ушите си.

— Сериозно ли говориш? — попита американецът.

— Съвсем сериозно — отвърна спокойно Мартин.

— По дяволите, Майк, такова искане трябва да се отправи до… до министър-председателя.

— И до президента — допълни Барбър.

— Добре де, нали напоследък сме големи приятели, защо не? Искам да кажа, ако работата на Йерихон наистина ще спаси живота на съюзнически войници, прекалено много ли е да ги помолим да се обадят по телефона?

Чип Барбър погледна часовника си. Във Вашингтон беше със седем часа по-рано, отколкото в Персийския залив. В Лангли сигурно приключваха обяда си. В Лондон беше само два часа по-рано, но старшите служители сигурно си бяха по местата зад бюрата.

Барбър хукна към посолството на САЩ и изпрати кодирано „светкавично“ съобщение на Бил Стюарт, оперативния заместник-директор, който, след като го прочете, го занесе на директора, Уилям Уебстър. Той пък, на свой ред, се обади по телефона в Белия дом и помоли за среща с президента.

Саймън Паксман имаше късмет. Кодираното му телефонно обаждане завари Стив Ланг на бюрото му в Сенчъри Хаус. След като го изслуша, оперативният ръководител за Близкия изток се обади на шефа у дома му.

Сър Колин помисли и се обади на секретаря на Кабинета, сър Робин Бътлър.

Прието е, че ръководителят на тайната разузнавателна служба има правото, когато сметне случая за спешен, да поиска и да получи лична среща с министър-председателя, а Маргарет Тачър винаги се е отличавала с достъпност за хората, които ръководят разузнавателните служби и специалните сили. Тя се съгласи да приеме Шефа в частния си кабинет на Даунинг Стрийт №10 на следващата сутрин в осем часа.

Както винаги тя беше на работното си място преди разсъмване и вече приключваше с текущите въпроси, когато въведоха Шефа. Смръщена и озадачена, тя изслуша фантастичното му искане, поиска няколко обяснения, помисли, а сетне, както й бе присъщо, взе незабавно решение.

— Ще поговоря с президента Буш веднага след като стане от сън и ще видим какво можем да направим. Този, хъм, човек… наистина ли ще го направи?

— Такова намерение има, госпожо министър-председател.

— Един от вашите хора ли е, сър Колин?

— Не, той е майор от САС.

Тя видимо се оживи.

— Забележителен човек.

— И аз мисля така, госпожо.

— Бих искала, когато това свърши, да се срещна с него.

— Убеден съм, че може да се уреди, госпожо министър-председател.

Когато Шефа си отиде, от Даунинг Стрийт №10 се обадиха в Белия дом, макар че там все още беше посред нощ, и уредиха връзка по горещата линия за 8 часа сутринта вашингтонско време, или един часа следобед лондонско време. Обядът на министър-председателката беше отложен с половин час.

Президентът Джордж Буш, подобно на своя предшественик Роналд Рейгън, трудно отказваше на британската министър-председателка нещо, когато тя започнеше да настоява.

— Добре, Маргарет — каза президентът след пет минути, — ще се обадя.

— Може и да откаже — уточни госпожа Тачър, — а не бива. В края на краищата направихме доста за него.

— Да, наистина доста направихме.

Двамата правителствени ръководители се обадиха с разлика един час и отговорът на озадачения мъж от другата страна беше утвърдителен. Ще се срещне с представителите им тайно, веднага след като пристигнат.

Тази вечер Бил Стюарт потегли от Вашингтон, а Стив Ланг хвана последния полет за деня от Хийтроу.

Дори Майк Мартин да имаше представа каква бурна дейност предизвика с искането си, не даде никакъв признак за това. Той прекара двайсет и шести и двайсет и седми почивайки, хапвайки и спейки. Но спря да се бръсне и пусна черната четина отново да се покаже. Заради него обаче закипя работа на много различни места.

Шефът на бюрото на СИС в Тел Авив посети генерал Коби Дрор с едно последно искане. Ръководителят на Мосад се вгледа в англичанина удивен.

— Ама вие наистина ще предприемете тази операция, така ли? — попита той.

— Зная само това, което са ми наредили да ти кажа, Коби.

— Мамата си трака, на черно, а? Знаеш, че ще го хванат, нали?

— Можете ли да го направите, Коби?

— Разбира се, че можем.

— Едно денонощие?

Коби Дрор разигра отново ролята на „Цигулар на покрива“.

— За тебе, пиленцето ми, давам дясната си ръка. Но нали разбираш, че това, което предлагаш, е лудост.

Стана, излезе иззад бюрото си и прегърна англичанина през рамо.

— Да знаеш, ние престъпихме половината от собствените си правила и имахме късмет. Нормално нашите хора никога не ходят на тайник. Може да е капан. За нас тайниците са еднопосочни — от катсата към шпионина. Заради Йерихон престъпихме правилото. Монкада вземаше сведенията от тях, защото нямаше друг начин. И късметът не му измени цели две години. Но той имаше дипломатическо прикритие. Сега вие искате… това?

Вдигна малкия портрет на мъж с печален вид и арабски черти, със сплъстена черна коса и набола брада — снимката, която англичанинът току-що бе получил от Рияд. Бе донесена (тъй като между двете столици няма граждански полети) с личния самолет на генерал Де ла Билиер — комуникационен двумоторен реактивен ХС-125, който сега стоеше на военното летище в Сде Дов.

Дрор сви рамене.

— Добре. До утре сутринта. Да пукна, ако не стане.

Никой не може да оспори, че Мосад разполага с една от най-добрите технически служби на света. Освен централния компютър с почти два милиона имена и съответните данни, освен наличието на най-добрите „шперцове“ на земята, в мазето и сутерена на централата има поредица от стаи, където температурата внимателно се следи.

В тези стаи държат „хартия“. Не някакви старини, а много специална хартия. Там има оригинали на почти всеки вид паспорт на света, заедно с безброй други карти за самоличност, разрешителни за правоуправление, карти за обществено осигуряване и т.н.

Освен това има „празни листа“, непопълнени карти за самоличност, над които „писарите“ могат да работят на воля и да произвеждат, използвайки оригиналите за модел, фалшификати с изключително качество.

Специалитетът им са не само картите за самоличност. Могат да се произвеждат в големи количества безпогрешни банкноти, за да се съсипят валутите на съседни, но враждебни страни, или да се финансират „черни“ операции, онези, за които не знае и не би искал да знае дори министър-председателят, още по-малко Кнесетът.

ЦРУ и СИС се съгласиха да се обърнат за услуга към Мосад само след голямо колебание, но просто не бяха убедени, че могат да произведат карта за самоличност на един четирийсет и пет годишен иракски работник, която би издържала на обстойно проучване в Ирак. Никой не се бе погрижил да намери и измъкне оригинал, който да послужи за модел.

За щастие две години преди това Сайерет Маткал, разузнавателна група, която е толкова тайна, че дори названието й не може да се появи в израелския печат, беше направила набег през границата, за да вкара един арабски „бобър“, който трябваше да осъществи там връзка на високо равнище. Докато били на иракска територия, изненадали двама души да работят на полето, вързали ги и им взели картите за самоличност.

Както обеща Дрор, неговите фалшификатори работиха през нощта и към разсъмване бяха произвели иракска карта за самоличност, подобаващо мръсна и зацапана от дълга употреба, на името на Махмуд Ал-Хури, четирийсет и пет годишен, от едно село в планините северно от Багдад, понастоящем работещ в столицата.

Фалшификаторите не знаеха, че Мартин е взел името на същия г-н Ал-Хури, който в ресторанта в Челси провери арабския му в началото на август; нито пък можеха да знаят, че е избрал селото на бащиния си градинар, стареца, който беше разказвал на английското момченце преди много години, под едно дърво в Багдад, за родното си място, за джамията и кафенето, за нивите с люцерна и бостаните, които го заобикалят. Имаше и още нещо, което фалшификаторите не знаеха.

На сутринта Коби Дрор подаде картата за самоличност на представителя на СИС в Тел Авив.

— Това няма да го провали. Но ти казвам, ей този… — и той почука по снимката с късия си показалец — този, вашият питомен арабин, той ще ви предаде или ще го хванат до една седмица.

На човека от СИС му оставаше само да свие рамене. Дори и той не знаеше, че мъжът на размазания портрет въобще не е арабин. Нямаше защо да знае, затова и не му бяха казали. Правеше онова, което му наредиха — предаде картата на самолета, който отлетя с нея обратно за Рияд.

Приготвиха и дрехи — простия диш-даш на иракски работник, кафява куфия и здрави, платнени обувки с плетени от въже подметки.

Един кошничар, без да знае какво прави или пък защо го прави, майстореше сандък от ракита с много необикновена конструкция. Беше беден саудитски занаятчия и странният неверник бе готов да му плати добре, затова работеше с желание.

Извън Рияд, в една секретна армейска база се подготвяха две доста специални превозни средства. Докара ги от основната база на САС, намираща се по-надолу на Саудитския полуостров, в Оман, самолет на Кралските военновъздушни сили и сега бяха демонтирали всичко по тях и ги преекипираха за продължително пътуване по труден терен.

Същността на преоборудването на двата ландроувъра целеше да им придаде по-голяма скорост и пробег на придвижването. Всеки от тях трябваше да носи обикновения си товар от четирима души, на единия щеше да има и пътник. Другият щеше да превозва мотоциклет с големи гуми, предназначени за пресечена местност, и снабден с допълнителни резервоари за далечно пътуване.

Американската армия отново бе помолена да предостави свои средства, този път под формата на два товарни хеликоптера Чинук с по два ротора. На тях просто им казаха да стоят в готовност.

Михаил Сергеевич Горбачов седеше както обикновено в кабинета на седмия, най-горен етаж в сградата на Централния комитет на Новая площадь и работеше с двама секретари, когато по интеркома звъннаха да съобщят за пристигането на емисарите от Лондон и Вашингтон.

От едно денонощие той очакваше с любопитство да разбере какво се крие зад молбите на американския президент и британския министър-председател да приеме личните им емисари. Та какво съобщение не можеше в днешно време да се предаде по нормални дипломатически канали? Съществуваше и „горещата линия“, която беше абсолютно защитена от прослушване, макар че при нея бяха нужни преводачи и технически персонал.

Събудено бе любопитството му, а тъй като то беше една от най-забележителните страни на характера му, той изгаряше от нетърпение да реши загадката.

Десет минути по-късно в частния кабинет на генералния секретар на КПСС и президент на Съветския съюз бяха въведени двамата посетители. Помещението беше дълго и тясно с ред прозорци само от едната страна, които гледаха към Новая площадь. Зад президента нямаше прозорци и той седеше с гръб към стената в края на дълга заседателна маса.

За разлика от двамата си предшественици, които предпочитаха мрачния, тежък стил, по-младият Горбачов обичаше светлия декор, с повече въздух. Бюрото и масата бяха от светъл бук, а отстрани стояха наредени столове с прави, но удобни облегалки. Прозорците бяха покрити с тюлени пердета.

Когато двамата мъже влязоха, той даде знак на секретарите си да излязат. Стана от бюрото си и мина напред.

— Здравейте, господа — рече на руски той. — Някой от вас говори ли моя език?

Единият, когото той сметна за англичанин, отговори на колеблив руски.

— За препоръчване е да има преводач, господин президент.

— Виталий — Горбачов повика един от излизащите секретари. — Кажи на Евгений да дойде.

Сетне той се усмихна и даде знак на посетителите да седнат. След секунди към тях се присъедини личният му преводач, който зае място от едната страна на президентското бюро.

— Моето име, ваше превъзходителство, е Уилям Стюарт. Аз съм заместник-оперативен директор на Централното разузнавателно управление във Вашингтон — рече американецът.

Горбачов сви устни и челото му се набръчка.

— А аз, ваше превъзходителство, съм Стивън Ланг, оперативен ръководител за Близкия изток на британското разузнаване.

Объркването на Горбачов стана още по-голямо. Шпиони, чекисти, какво, за Бога, означаваше това?

— Нашите две централи — започна Стюарт — поискаха от съответните правителства да се обърнат към вас с молба да ни приемете. Всъщност, ваше превъзходителство, Близкият изток се движи към война. Всички го знаем. За да бъде избегната, трябва да знаем какви са тайните планове на иракския режим. Смятаме, че публичните им изявления са съвършено различни от истинските им намерения.

— В това няма нищо ново — сухо отбеляза Горбачов.

— Съвсем не, ваше превъзходителство. Но става дума за изключително неуравновесен режим. Опасен за всички нас. Ако знаехме какво всъщност мислят в кабинета на президента Саддам Хюсейн, бихме могли да разработим стратегия, която да осуети задаващата се война.

— Та нали за това са дипломатите — посочи Горбачов.

— Нормално да, господин президент. — Но има моменти, когато дори дипломацията е прекалено открит, прекалено публичен канал за изразяване на най-тайните мисли.

Всъщност имаме основания да вярваме, че в Багдад съществува изключително високопоставен източник, който е готов да ни разкрие истинските намерения на Саддам Хюсейн. Ако ги узнаем, бихме могли да постигнем доброволно изтегляне на Ирак от Кувейт.

Михаил Горбачов кимна. И той не изпитваше приятелски чувства към Саддам Хюсейн. Някога послушен клиент на СССР, Ирак беше започнал да проявява все по-голяма независимост и напоследък неуравновесеният му ръководител се държеше безпричинно обидно към СССР.

Освен това съветският ръководител добре разбираше, че ако иска да проведе своите реформи, Съветският съюз има нужда от финансова и промишлена помощ. А за това му трябваше добрата воля на Запада. Студената война бе свършила. Такава беше действителността. Затова той бе решил СССР да се присъедини към резолюцията, с която Съветът за сигурност осъди нахлуването на Ирак в Кувейт.

— Тогава, господа, установете връзка с този източник. Дайте ни информация, която великите сили могат да използват, за да се избегне опасността, и всички ще сме ви благодарни. И Съветският съюз не желае да стане свидетел на война в Близкия изток.

— Бихме искали да установим контакт, ваше превъзходителство — рече Стюарт. — Но не можем. Източникът не желае да се разкрие и това е разбираемо. За него рискът сигурно е много голям. За да установим контакт, трябва да избегнем дипломатическия път. Дал е ясно да се разбере, че ще поддържа само нелегална връзка с нас.

— И какво искате от мен?

Двамата западняци поеха дълбоко дъх.

— Искаме да вкараме в Багдад човек, който да действа като посредник между източника и нас — рече Стюарт.

— Агент?

— Да, господин президент, агент. Който да минава за иракчанин.

Горбачов ги изгледа съсредоточено.

— И разполагате с такъв човек, така ли?

— Да, ваше превъзходителство. Но той трябва да има къде да живее. Тихо, дискретно, невинно — докато получава съобщенията и предава нашите въпроси. Молим да му се даде възможност да се представя за иракчанин на работа при един от старшите дипломати в Съветското посолство.

Горбачов опря брадичка на върховете на пръстите си. Тайните операции съвсем не му бяха чужди. Съветското КГБ беше провело не една. Сега искаха от него да помогне на старите врагове на КГБ да проведат своя операция и да позволи да използват Съветското посолство като прикритие за техния човек. Нещо така нечувано, че го напуши смях.

— Ако хванат вашия човек, ще се компрометира нашето посолство.

— Не, ваше превъзходителство, вашето посолство ще е било най-цинично подведено от традиционните западни врагове на Русия. Саддам ще повярва — рече Ланг.

Горбачов се замисли. Припомни си, че лично един президент и един министър-председател го молеха за това. Очевидно го смятаха за важно, а той нямаше друг избор, освен да смята за важна добрата им воля. Най-накрая кимна.

— Добре. Ще наредя на генерал Владимир Крючков да ви окаже пълно съдействие.

По онова време Крючков беше председател на КГБ. Десет месеца по-късно, докато Горбачов почиваше край Черно море, Крючков, заедно с министъра на отбраната Дмитри Язов и други щеше да направи преврат срещу собствения си президент.

Двамата западняци се размърдаха сконфузени.

— Нашите най-големи уважения, господин президент — обади се Ланг, — бихме ли могли да ви помолим това да е вашият министър на външните работи и само на него да се доверите?

По онова време министър на външните работи и верен приятел на Михаил Горбачов беше Едуард Шеварднадзе.

— Шеварднадзе и само той, така ли? — попита президентът.

— Да, ваше превъзходителство, ако разрешите.

— Добре. Въпросът ще бъде уреден само чрез външното министерство.

Когато служителите на западното разузнаване си отидоха, Михаил Горбачов потъна в мисли. Искаха само той и Едуард да са в течение. Не и Крючков. Дали, почуди се той, не знаят нещо, което президентът на СССР не знае?

Агентите на Мосад бяха общо единайсет, два екипа от по петима и ръководителят на операцията, подбран лично от Коби Дрор, който го изтегли от скучното назначение като лектор на новобранците в Школата за подготовка край Херцлия.

Единият от екипите беше от отдела Ярид, сектор на Мосад, свързан с оперативна сигурност и наблюдение. Другият — от Невиот, специализиран в подслушване, пробиване и проникване — с две думи всичко, свързано с неодушевени предмети или машини.

Осмина от десетте говореха добър или приличен немски, докато ръководителят на операцията го владееше свободно. Останалите двама бяха технически персонал. Авангардът за операция „Иисус Навин“ се събра във Виена в продължение на три дни, пристигайки от различни точки в Европа. Всички разполагаха с безукорни паспорти и легенди.

Както и при операция „Йерихон“, Коби Дрор нарушаваше донякъде някои правила, но никой от подчинените му нямаше да спори, тъй като „Иисус Навин“ беше обозначена с „аин ефес“, което означава „без провал“, а това предполагаше най-висок приоритет.

Екипите от Ярид и Невиот обикновено работят в групи от по седем до девет души, но тъй като обектът се смяташе за граждански, неутрален, непрофесионален и неподозиращ, бройката бе съкратена.

Ръководителят на бюрото на Мосад във Виена беше отделил три тайни квартири, както и трима бодлим, които да ги поддържат чисти, спретнати и снабдени с всичко по всяко време.

„Бодел“, в множествено число „бодлим“, е обикновено млад израелец, често студент, взет за „вафла“ след задълбочено проучване на произхода и биографията му. Той изпълнява дребни поръчки, върши домакинска работа и не задава въпроси. В замяна на това го оставят да живее без наем в някоя от тайните квартири на Мосад, което е голяма помощ за безпаричен студент в чужда столица. Когато се нанасят дошли отвън „пожарникари“, боделът трябва да се изнесе, но може и да остане, за да чисти, пере и пазарува.

Макар Виена да не изглежда голяма столица, тя винаги е била важна за света на шпионажа. За да разберем защо, трябва да се върнем към 1945-а, когато градът, като втора столица на Третия райх, беше окупиран от победилите съюзници и разделен на четири сектора — френски, британски, американски и руски.

За разлика от Берлин Виена си върна свободата, дори руснаците се съгласиха да напуснат, но цената беше пълният неутралитет за града и за цяла Австрия. Когато започна студената война по време на блокадата на Берлин през 1948-ма, Виена скоро се превърна в средище на шпионажа. Тъй като беше удобно неутрална, на практика лишена от собствен контрашпионаж, намираше се близо до унгарската и чешката граници и бе открита за Запада, но гъмжеше от източноевропейци, тя представляваше идеална база за най-различни централи.

Скоро след създаването си през 1951-ва Мосад също видя преимуществата на града и се нанесе в такъв мащаб, че ръководителят на нейното бюро има по-висок ранг от посланика.

Решението се оправда в изключителна степен, когато елегантната и отегчена столица на бившата Австро-унгарска империя стана център на свръхдискретни банкови операции, седалище на три отделни агенции от системата на Обединените нации и предпочитана точка за влизане в Европа за палестински и други терористи.

Придържайки се към своя неутралитет, Австрия беше изградила апарат за контрашпионаж и вътрешна сигурност, който бе толкова елементарен, че агентите на Мосад наричат тези изпълнени с добри намерения служители „фертсалах“, една не особено ласкателна дума, която означава „пръдня“.

Коби Дрор беше избрал за ръководител на мисията изпечен катса с многогодишен опит в Берлин, Париж и Брюксел.

Гидеон Барзилаи беше служил по едно и също време с наказателните екипи кидон, които преследваха арабските терористи, отговорни за клането на израелските спортисти по време на олимпиадата в Мюнхен през 1972-ра. За негов и на кариерата му късмет, той не беше свързан с един от най-големите провали в историята на Мосад, когато кидонски екип застреля в Лилехамер, Норвегия, безобиден марокански сервитьор, след като го сбърка с Али Хасан Саламех, организатора на клането.

Сега Гидеон или Гиди Барзилаи се бе превърнал в Евалд Щраус, представител на фирма за санитарен фаянс във Франкфурт. Документите му бяха безукорни, а служебното му куфарче съдържаше съответните брошури, книги за поръчки и бланки на фирмата.

Дори и едно обаждане до главната кантора във Франкфурт би потвърдило легендата му, защото на телефонния номер, отбелязан на бланките, отговаряше офис, обслужван от Мосад.

Книжата на Гиди, също както и книжата на останалите десетима от екипа му, бяха дело на друг отдел от всеобхватните служби на Мосад. В същия сутерен в Тел Авив, където е настанен отделът на фалшификаторите, има друга поредица от помещения, предназначени за материали на наистина смайващ брой действителни и фиктивни компании. Натрупано е такова изобилие от архиви, финансови документи, регистри и бланки, че всеки катса, изпратен за операция в чужбина, може да бъде снабден с пълна самоличност, зад която е практически невъзможно да се проникне.

След като се настани в апартамента си, Барзилаи проведе продължително съвещание с ръководителя на местното бюро и се зае с мисията си, която имаше относително проста цел — да открие всичко, свързано с една дискретна и ултратрадиционна банка, наречена Винклербанк, разположена близо до Францисканерплац.

Същата тази неделя два американски хеликоптера Чинук излетяха от военна база извън Рияд и се насочиха на север, за да засекат Таплинския път, който върви покрай границата между Саудитска Арабия и Ирак от Хафджи чак до Йордания.

Във фюзелажа на всеки един от хеликоптерите имаше по един ландроувър с удължено шаси, от които беше свалено всичко освен най-необходимото, за да се отвори място за допълнителни резервоари. С всяко от двете превозни средства пътуваха по четирима души от САС, които се натикаха в пространството зад екипажите.

Крайната точка на полета беше извън нормалния им обхват, но на Таплинския път ги чакаха две големи цистерни, дошли от Дамам, на брега на Персийския залив.

Когато хеликоптерите кацнаха на пътя, екипажите на цистерните се заловиха за работа и ги заредиха с гориво. Сетне се вдигнаха и се насочиха по пътя в посока към Йордания, летейки ниско, за да избегнат иракските радари отвъд границата.

Непосредствено преди саудитския град Бадана, близо до точката, където се събират границите на Саудитска Арабия, Ирак и Йордания, хеликоптерите кацнаха отново. Там ги чакаха още две цистерни, за да ги заредят, но на същото място те разтовариха джиповете и пътниците.

Дори американските екипажи да знаеха къде отиват мълчаливите англичани, не дадоха признак за това. Те спуснаха по рампите превозните средства, боядисани в защитния цвят на пустинята, стиснаха им ръцете и рекоха: „Късмет, момчета!“ Сетне заредиха отново и потеглиха обратно натам, откъдето бяха дошли. Цистерните ги последваха.

Осмината военни от САС ги изчакаха да се отдалечат, сетне поеха в друга посока, нагоре по пътя към Йордания. На осемдесет километра северозападно от Бадана спряха и зачакаха.

Капитанът, който командваше групата от два джипа, провери местоположението. По времето на полковник Дейвид Стърлинг в Западната пустиня на Либия са се ориентирали по слънцето, луната и звездите. Техниката през 1990-а улесняваше и правеше много по-точен този процес.

В ръката си капитанът държеше уред, не по-голям от книга е мека подвързия. Нарича се Глобална система за позициониране, САТНАВ, или Магелан. Въпреки скромните си размери уредът може да установи местоположението на човека, който го държи, независимо къде се намира на повърхността на земята, в един квадрат по-малък от десет на десет метра.

Ръчният уред на капитана можеше да се превключи на два различни кода. При единия точността беше в рамките на квадрат с размери десет на десет метра, но за това бяха необходими четири от американските сателити НАВСТАР да са едновременно над хоризонта. При другия бяха необходими само два, но точността бе само сто на сто метра.

В този ден имаше само два сателита, по които да се ориентира, но това стигаше. Никой не би могъл да пропусне някого на сто метра разстояние в тази виеща пустош от пясък и камънак, на много километри от Бадана и йорданската граница. Убеден, че се намира на мястото на срещата, капиталът изключи уреда и пропълзя под камуфлажната мрежа, опъната от неговите хора между двете превозни средства, за да ги предпазва от слънцето. Термометърът показваше 55 градуса по Целзий.

Час по-късно от юг се зададе британски хеликоптер Газела. Майор Майк Мартин беше отлетял от Рияд с транспортен самолет на Кралските военновъздушни сили за саудитския град Ал Джауф, най-близката точка до границата в този район, която разполагаше с гражданско летище. Херкулесът беше пренесъл Газелата, нейния пилот, наземния й екипаж и допълнителните резервоари, необходими, за да прелети от Ал Джауф до Таплинския път и обратно.

За всеки случай, да не би да има иракски радар дори на това забравено от Бога място, Газелата се плъзгаше ниско над пустинята, но пилотът бързо забеляза ракетите, изстреляни от капитана долу, който бе чул шума на приближаващия се двигател.

Хеликоптерът спря на пътя, на петдесет метра от ландроувърите и Мартин слезе. Той носеше през рамо сак, а в ръката си плетена кошница, съдържанието на която бе накарало пилота на Газелата да се запита дали работи за военната авиация, или за някакъв отдел на фермерския съюз. В кошницата мърдаха две живи кокошки. Инак Мартин беше облечен както и останалите осмина от САС, които го чакаха: ботуши, широки панталони от здрав памучен плат, риза, пуловер и бойна камуфлажна куртка. Около врата му висеше куфия на карета, която можеше да вдигне, за да предпази лицето си от въртящия се из въздуха прах, а на главата си носеше кръгла плетена шапка и големи предпазни очила.

Пилотът се питаше как тези хора не умират от горещина, навлечени така, но той никога не бе изпитвал нощния студ в пустинята.

Хората от САС измъкнаха от Газелата пластмасовите бидони, с които бе натоварен малкият разузнавателен хеликоптер, и заредиха отново резервоарите му. Когато ги напълниха, пилотът махна за довиждане и излетя на юг към Ал Джауф, а оттам обратно до Рияд, където щеше да се върне към света на нормалните хора, след срещата с тези налудничави мъже в пустинята.

Тогава хората от САС се отпуснаха. Макар осмяната с ландроувърите да бяха от Ескадрон D, а Мартин — от Ескадрон A, той познаваше всички освен двама от тях. След като размениха поздрави, те направиха онова, което британските войници правят, когато имат време — свариха си по чаша силен чай.

Мястото, което капитанът беше избрал, за да пресекат границата с Ирак, беше диво и пусто по две причини. Колкото по-тежък беше теренът, по който щяха да се движат, толкова по-малка беше вероятността да налетят на иракски патрул.

Второ, трябваше да остави Мартин колкото се може по-близо до дългата иракска магистрала, която се вие от Багдад на запад, през големите равнини на пустинята до йорданския граничен пункт при Руейшид.

Този жалък преден пост в пустинята бе станал познат на телевизионните зрители след завладяването на Кувейт, защото точно там злощастният поток бежанци — филипинци, бенгалци, палестинци и други — обикновено пресичаха границата, след като се измъкнеха от хаоса, предизвикан от нахлуването.

В този отдалечен северозападен ъгъл на Саудитска Арабия разстоянието от границата до Багдад, беше най-късо. Капитанът знаеше, че на изток, от Багдад към Саудитска Арабия теренът е пустинен и в по-голямата си част равен като тепсия, така че даваше възможност бързо да се стигне от границата до най-близкия път за Багдад. Но това означаваше, че и вероятността да има армейски патрули и бдителни очи е много голяма. Тук, в западната част на иракските пустини, теренът беше хълмист, прорязан от ровове, до които през дъждовния сезон се пускаха бурни пороища, а и през сухия не бяха безопасни, но на практика там нямаше иракски патрули.

Избраната точка на преминаване беше на 50 километра северно от мястото, където се намираха, а отвъд необозначената граница оставаха само сто до пътя Багдад — Руейшид. Въпреки това капитанът смяташе, че ще е необходимо да пътуват цяла нощ, да се укриват под камуфлажната мрежа през деня и да продължат следващата нощ, за да оставят Майк Мартин на място, което се намира на достатъчно близко разстояние пеша до пътя.

Тръгнаха в четири следобед. Слънцето продължаваше да пламти и беше горещо като в пещ. В шест се здрачи и температурата на въздуха започна да пада бързо. В седем беше съвършено тъмно и стана студено. Потта изсъхна по телата им и те бяха благодарни за дебелите пуловери, за които им се подиграваше пилотът на Газелата.

В първия джип навигаторът седеше до шофьора и непрекъснато сверяваше местоположението и курса. Там, в базата, двамата с капитана бяха прекарали с часове взрени в поредица от снимки в голям мащаб, любезно предоставени от американски самолет Ю-2, излетял за целта от базата си в Таиф. Те даваха по-добра картина от обикновена карта.

Пътуваха без светлини, но с малко фенерче навигаторът следеше криволичещото им преминаване, коригирайки го всеки път, когато урва или дефиле ги принуждаваше да се отклонят на няколко километра на изток или на юг.

Всеки час спираха, за да уточнят местоположението си с Магелана. Навигаторът вече беше разчертал краищата на снимките на минути и секунди дължина и ширина, така че по данните, които даваше Магелан на дигиталния си дисплей, установяваха точно къде се намират на снимките.

Напредваха бавно, защото на всяко било някой от хората трябваше да изтича напред и да надникне, за да се увери, че от другата страна не ги очаква неприятна изненада.

Час преди разсъмване намериха пресъхнало корито на река, обградена с отвесни скатове. Разположиха се в него и се покриха с мрежата. Един от хората отиде до близката височина да погледне надолу към лагера и нареди да се направят още няколко неща, докато се увери, че разузнавателният самолет ще трябва да влети и да се разбие в урвата, за да ги види.

През деня ядоха, пиха и спаха, а двама от тях стояха непрекъснато на пост, за да не би да се появи някой бродещ овчар или друг самотен пътник. На няколко пъти чуха високо над тях да прелитат иракски реактивни самолети, а по едно време от близката височина се разнесе блеенето на кози. Но животните, които сякаш бяха без пастир, се отдалечиха в противоположна посока. След залез-слънце продължиха.

Малко преди четири сутринта зърнаха в далечината светлините на иракския градец Ар-Рутба, разположен от двете страни на шосето. Магелан потвърди, че се намират където искаха — южно от града, на осем километра от шосето.

Четирима от мъжете потърсиха наоколо, докато открият пресъхнало корито на поток с меко, пясъчно дъно. Там те изкопаха дупка, работейки тихо с помощта на прикачените отстрани на ландроувърите шанцови инструменти. Заровиха мотоциклета и бидоните с резервно гориво, в случай че се наложи да бъдат използвани. Всичко беше завито в здрави полиетиленови торби, за да бъде защитено от пясъка и водата, защото дъждовният сезон тепърва предстоеше.

Отгоре струпаха камъни, за да не може водата да отмие и отнесе скритите там неща.

Навигаторът се изкачи по склона и засече точното местоположение на точката спрямо радиоантената над Ар-Рутба, чиято червена предупредителна светлина се виждаше в далечината.

Докато те работеха, Майк Мартин се съблече съвършено гол и извади от сака си дрехата, кърпата за глава и сандалите на Махмуд Ал-Хури, иракски работник — градинар и момче за всичко. С торбичка, в която имаше хляб, зехтин, сирене и маслини за закуска, охлузен портфейл с карта за самоличност и снимки на престарелите родители на Махмуд, очукана тенекиена кутия с малко пари и джобно ножче, той бе готов да потегли. На ландроувърите им трябваше час за да се отдалечат достатъчно от мястото, преди да се зазори.

— Успех — рече капитанът.

— Успешен лов, шефе — рече навигаторът.

— Поне ще имаш прясно яйце за закуска — обади се друг, при което се чу приглушен смях. Хората от САС никога не си пожелават „късмет“ — никога. Майк Мартин махна с ръка и тръгна през пустинята към пътя. Минути по-късно ландроувърите ги нямаше и мястото отново опустя.

Ръководителят на бюрото във Виена имаше в списъците си саян, който беше старши служител в една от водещите търговски банки в страната. От него поискаха да подготви колкото се може по-пълен доклад за Винклербанк. Единственото, което му казаха, бе, че някакви израелски предприятия са влезли в делови връзки с банката и искат да знаят дали е солидна, какви са предшествениците и практиката й. Напоследък има толкова много мошеници, казаха му те със съжаление.

Саянът прие обяснението и направи каквото можа, а то беше много добро, като се има предвид първото, което откри — че Винклербанк оперира в условията на почти маниакална секретност.

Банката бе основана преди почти сто години от бащата на сегашния единствен притежател и президент. Същият този днешен Винклер беше вече на деветдесет и една години, известен във виенските банкови кръгове като Дер Алте, Стария. Въпреки възрастта си той отказвал да отстъпи президентството или самостоятелния си контрол. Тъй като бил вдовец, но без деца, нямало естествен наследник от семейството, така че евентуалната съдба на контролния пакет зависела от онова, което щели да прочетат един ден в завещанието му.

Въпреки това текущото управление на банката било възложено на трима вицепрезиденти. Срещите със Стария Винклер ставали един път месечно в дома му и по време на тях основната му грижа сякаш била да провери дали се спазват собствените му строги правила.

Текущите решения се вземали от вицепрезидентите Кеслер, Гемютлих и Блай. Банката не била клирингова, разбира се, нямала текущи сметки и не издавала чекови книжки. Работата й се състояла в това, да държи средствата на клиентите и да ги влага в абсолютно сигурни, надеждни дейности, предимно на европейския пазар.

Приходите от тези вложения никога нямало да влязат в „първата десетка“ по своя размер, но не в това била работата. Клиентите на Винклербанк не търсели бърз растеж или невероятно високи печалби от дивиденти. Те търсели сигурност и абсолютна анонимност. Това им гарантирала и осигурявала Винклербанк.

Правилата, на които Стария Винклер отдавал такова значение, включвали пълна дискретност за самоличността на собствениците на шифрованите сметки, съчетана с избягване на онова, което Стария наричал „нови измишльотини“.

Поради тази неприязън към съвременните технически средства не се допускало използването на компютри за въвеждане на важна информация или управление на сметките, на факсови апарати и там, където било възможно; на телефони. Винклербанк приемала указания и информация, но никога не давала сведения по телефона. Където било възможно, банката предпочитала да използва старомодния начин — писане на писма на бланки от скъпа кремава релефна хартия, или лични срещи в самата банка.

В чертите на Виена всички писма и извлечения се разнасяли от куриера на банката в запечатани с восък пликове и банката доверявала кореспонденцията си на пощата само когато ставало дума за страната или чужбина.

Що се отнася до шифрованите сметки на чуждестранни клиенти — саянът бе помолен да провери и това, — никой не знаел точно колко са, но се говорело за депозити в размер на стотици милиони долари. Очевидно, ако това наистина беше вярно, при такъв процент на тайни клиенти понякога щеше да има такива, които да умрат, без да кажат на никого как се борави с тяхната сметка — следователно Винклербанк печелеше добре.

Гиди Барзилаи псува дълго и високо, след като прочете доклада. Стария Винклер може да не знаеше за най-новите начини на подслушване на телефони и проникване в компютри, но природните му инстинкти бяха безпогрешни.

През годините, докато Ирак закупуваше и изграждаше технологии за производство на отровни газове, всички сделки от този род с Германия минаваха през една от три швейцарски банки. Мосад знаеше, че ЦРУ е проникнало в компютрите и на трите — първоначално са търсели изпрани пари от наркотици, — и точно тази вътрешна информация бе дала възможност на Вашингтон да подаде безкрайната си поредица от протести пред германското правителство за правения от страната износ. Едва ли беше вина на ЦРУ, че канцлерът Кол презрително бе отхвърлил всички протести — информацията беше съвсем точна.

Ако Гиди Барзилаи си бе мислил, че ще проникне в централния компютър на Винклербанк, грешеше — просто такъв нямаше. Оставаше му да прибегне до използване на микрофони в помещения, прихващане на поща и подслушване на телефони. Само че нито едно от тези неща нямаше да реши проблема му.

Много банкови сметки изискват шифрована „парола“, за да се оперира с тях, да се теглят и превеждат средства. Притежателите на сметки обикновено използват такава дума, за да се представят в телефонен разговор или факс, но не и в писмо. При начина на работа на Винклербанк голяма шифрована сметка на чуждестранен клиент, какъвто бе случаят с Йерихон, би имала далеч по-сложна система за опериране, която можеше да е официална поява на клиента със съответните документи, удостоверяващи самоличността му, или пък чрез писмено пълномощно, приготвено в определена форма и начин, с определени шифровани думи и символи, поставени на предварително уговорени места.

Очевидно банката би приела превод от всеки, по всяко време, отвсякъде. Мосад знаеше това, защото беше плащал на Йерихон с преводи по сметка във Винклербанк, обозначена само с едно число. Виж, би било нещо съвсем различно да се убеди Винклербанк на свой ред да преведе пари.

Във всеки случай Стария Винклер сякаш бе предугадил, че по някакъв начин техниката за незаконно извличане на информация ще изпревари тази за нормалното й използване. Дяволите да го вземат, проклетника му дърт.

Единственото нещо, което саянът можеше да гарантира, бе, че подобни големи шифровани сметки положително ще бъде под личното ръководство на един от тримата вицепрезиденти и никой друг. Старецът добре, бе избрал подчинените си; репутацията и на тримата беше, че им липсва чувство за хумор, че са непреклонни и добре платени. С една дума, непробиваеми. Израел, добавяше саянът, няма от какво да се тревожи по отношение на Винклербанк. Той, разбира се, не беше схванал същността на въпроса. По това време, в първата седмица на ноември, Винклербанк започваше съвсем да идва до гуша на Гиди Барзилаи.

Един час след зазоряване имаше автобус и когато самотният фелах, седнал на крайпътен камък на около пет километра преди Ар-Рутба, стана и вдигна ръка, той намали и спря. Човекът подаде две смачкани банкноти по един динар, седна отзад, сложи кошницата с кокошки в скута си и заспа.

В центъра на града, където автобусът спря със скърцане на старите си ресори и много от пътниците слязоха, за да отидат на работа или на пазар, а други се качиха, имаше полицейски патрул. Но докато полицаите провериха картите за самоличност на качващите се, те се задоволиха да хвърлят през прашните прозорци поглед към неколцината останали вътре и не обърнаха внимание на селянина, седнал с кокошките си отзад. Търсеха подривни елементи, подозрителни субекти.

След час автобусът бръмчеше на изток, клатушкайки се и подскачайки, като от време на време се изтегляше към банкета, докато покрай него преминаваха с рев колони военни автомобили със седнали отзад брадясали новобранци, загледани в облаците прах, който вдигаха.

Със затворени очи Майк Мартин слушаше разговорите около него, улавяйки непозната дума или следа от акцент, който би могъл да е забравил. Арабският в тази част на Ирак беше определено различен от онзи в Кувейт. Щом в Багдад щеше да минава за необразован и безвреден фелах, тези провинциални ударения и фрази можеха да се окажат полезни. Малко са нещата, които обезоръжават един градски полицай така, както селският акцент.

Кокошките в кошницата на коленете му доста зле понасяха пътуването, макар да им бе пръснал зърно от джоба си и отлял вода от манерката, която сега се намираше в един ландроувър и се печеше под мрежата в пустинята зад него. При всяко по-рязко движение птиците кудкудякаха в знак на протест или пък клякаха и серяха в сламата под себе си.

Необходимо беше човек да е прекалено наблюдателен, за да забележи, че в основата си кошницата е с десет сантиметра по-дълбока отколкото вътре. Пластът слама около краката на кокошките скриваше разликата. Всъщност той беше дебел само два-три сантиметра. В кухината под нея полицаите в Ар-Рутба биха открили редица озадачаващи, но интересни предмети.

Единият беше сгъваема сателитна чиния, превърната в къса и дебела пръчка, напомняща сгъваем чадър. Освен това имаше радиопредавател, но по-мощен от онзи, който Мартин използваше в Кувейт. Багдад нямаше да предлага възможността да работи със станцията, като броди из пустинята. Продължителните предавания бяха изключени, което обясняваше последния предмет, ако не се броеше многократно зареждащата се батерия от кадмий и сребро. Това беше касетофон, но много специален.

Новите технически средства обикновено са големи, тежки и трудни за боравене. Усъвършенстването им води до две неща. „Вътрешността“ им става все по-сложна, те стават все по-малки, а работата с тях — все по-лесна.

От съвременна гледна точка радиопредавателите, които са мъкнели във франция агентите на Британската служба за специални операции по време на Втората световна война, са били нещо кошмарно. Заемали са цял куфар и за да работят, им е трябвала антена, опъната на метри покрай някой улук, имали са лампи с големината на крушки за осветление и са можели да предават съобщения само по морза. Затова операторът е трябвало да чука безкрайно дълго, докато немските пеленгатори са го засичали, триангулирали са източника и са го хващали.

Касетофонът на Мартин се управляваше много лесно, но имаше някои извънредно полезни функции. В микрофона му можеше да се издиктува, бавно и отчетливо, десетминутно съобщение. Преди да бъде записано на лентата, един силиконов чип го шифроваше, обърквайки всичко така, че дори и да успееха да го прихванат, иракчаните нямаше да могат да го дешифрират.

При натискане на едно копче лентата се пренавиваше. Друго копче правеше презапис, но на скорост двеста пъти по-голяма, свеждайки съобщението до трисекундно „цвърчене“, което на практика беше почти невъзможно да се проследи.

Точно това „цвърчене“ щеше да изпрати предавателят, когато се свържеше със сателитната чиния, батерията и касетофона. В Рияд съобщението щеше да бъде уловено, забавено, дешифрирано и пуснато на „открит“ текст.

Мартин слезе от автобуса на крайната му спирка в Рамади и взе друг, който минаваше покрай езерото Хабания и бившата база на Кралските военновъздушни сили, сега превърната в съвременна иракска база за изтребители. В предградията на Багдад автобусът беше спрян и провериха всички карти за самоличност.

Мартин Стоеше покорно на опашката, стиснал кокошките си, докато пътниците се приближаваха към масата, където седеше сержант от полицията. Когато му дойде редът, той остави кошницата на пода и извади картата си за самоличност. Сержантът й хвърли един поглед. Беше му горещо и изпитваше жажда. Отдавна беше на работа. Посочи месторождението на притежателя й.

— Къде е това?

— Малко селце северно от Баджи. Известно с пъпешите си, бей.

Устните на сержанта трепнаха. „Бей“ беше почтително обръщение, което датираше от времето на турската империя, затова сега рядко се употребяваше, и то само от хора от затънтената провинция. Махна му с ръка да върви; Мартин си взе кокошките и се върна в автобуса.

Малко преди седем автобусът спря и майор Мартин слезе на главната автогара в Кадхимия, Багдад.