Юмрукът на Бога

Глава 16

Същата вечер Карим дойде да вечеря с Едит Харденберг в нейния апартамент в Гринцинг. Стигна до предградията с обществен транспорт. Носеше две ароматизирани свещи за малката трапезария и две бутилки хубаво вино.

Едит му отвори, порозовяла и смутена както винаги, сетне се върна в кухничката, за да приготви виенските шницели. Двайсет години бяха минали откак за последен път бе готвила ядене за мъж; изпитанието й се стори голямо, но пък й достави удоволствие.

Карим я поздрави на вратата с целомъдрена целувчица по бузата, която я накара още повече да се обърка, сетне намери сред нейната музикална библиотека дългосвиреща плоча с „Набуко“ и я сложи на грамофона.

Скоро ароматът на свещите — мускус и пачули — се присъедини към меките каденци на „Хор на робите“ и се разнесе из апартамента.

Той отговаряше съвсем точно на описанието на експертите от Невиот, които бяха проникнали в него преди седмици — много спретнат и изключително чист. Апартаментът на придирчива възрастна дама, която живее сама.

Когато вечерята бе готова, Едит я сервира с многословни извинения. Карим опита месото и чистосърдечно го похвали, с което още повече я смути.

Докато се хранеха, разговаряха за проектираното посещение в двореца Шьонбрун и в Испанската школа по езда в двореца Хофбург, на Йозефплац.

Едит се хранеше, както правеше и всичко останало — педантично, досущ птиче, което кълве троха. Косата й бе опъната назад в стегнат кок на тила.

На светлината на свещите, защото той беше изгасил прекалено ярката лампа над масата, Карим изглеждаше мургав красив и мил както винаги. Непрекъснато доливаше чашата й, така че тя изпи далеч повече от онова, което си позволяваше от време на време.

Въздействието на храната, виното, свещите, музиката и компанията на младия й приятел бавно разяждаше бронята на нейната въздържаност.

Карим се приведе над празните чинии и се вгледа в очите й.

— Едит?

— Да.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Щом искаш.

— Защо носиш косата си така опъната?

Въпросът беше нахален, личен. Тя още повече се изчерви.

— Аз… винаги съм я носила така.

Не, това не беше вярно. Имаше време, спомни си тя, времето с Хорст, когато косата й падаше свободно върху раменете, гъста и кестенява. Това беше през лятото на 1970-а край езерото Шлоспарк в Лаксенбург.

Карим стана безмълвно и отиде зад нея. Тя се притесни още повече. Нелепо положение. Сръчни пръсти измъкнаха гребена от кока й. О, това не можеше да продължава. Усети как издърпаха и фуркетите и косата й се разпиля по раменете. Тя не помръдна от мястото си. Същите пръсти вдигнаха косата и я прехвърлиха отпред — от двете страни на лицето.

Карим застана до нея и тя вдигна очи. Подаде й двете си ръце и се усмихна.

— Така е по-добре. Изглеждаш десет години по-млада и по-хубава. Да седнем на канапето. Ти пусни любимата си музика, а аз ще направя кафе. Може ли?

Без да чака разрешение, взе малките й длани в своите и й помогна да стане. Тя цялата се тресеше. Предполагаше се, че дружбата им е платонична. Но той не я бе докоснал, не я бе докоснал истински. Разбира се, тя никога не би допуснала такова нещо.

Погледна се в огледалото на стената — порозовяла и смутена, косата скриваше ушите й и очертаваше лицето й. Стори й се, че за миг долови образа на едно момиче, което познаваше преди двайсет години.

Овладя се и избра дългосвиреща плоча. Любимия й Щраус, валсовете, които знаеше наизуст. „Рози от юг“, „Виенски лес“, „Синият Дунав“… Слава Богу, той беше в кухнята и не видя как тя едва не я изтърва, докато я слагаше на грамофона. А Карим без затруднение намери кафето, водата, филтрите, захарта.

Когато й поднесе кафето, тя се бе свила в единия край на канапето и седеше с прибрани колене. Предпочиташе да разговарят за новия концерт в Музикферайн следващата седмица, но думите не идваха. Вместо това отпи от кафето.

— Едит, моля те, не се страхувай от мен — рече той. — Аз съм твой приятел, нали така?

— Не ставай глупав! Разбира се, че не ме е страх.

— Добре. Защото аз никога не бих ти сторил нищо лошо.

Приятел. Да, те бяха приятели. Приятелство, породено от общата им любов към музиката, изкуството, операта, културата. Нищо повече от това, наистина. Толкова е малка разликата между приятеля и любимия. Знаеше, че другите секретарки в банката имат съпрузи и любими, гледаше ги как се вълнуват, преди да отидат на среща, кискат се в коридорите на следващата сутрин, съжаляват я, че е толкова самотна.

— Това е „Рози от юг“, нали?

— Да, разбира се.

— Това е любимият ми валс.

— И на мен. — Така беше по-добре. Отново на тема музика.

Той взе чашата от скута й и я сложи до своята на масичката. Сетне стана, взе ръцете й и я вдигна да стане.

— Какво…

Взе дясната й ръка в лявата си, а с другата я хвана през кръста. Върху малкото останало свободно пространство между мебелите двамата се понесоха в ритъма на валса.

Гиди Барзилаи би казал: „Пускай се, пиленцето ми, не губи повече време.“ Какво знаеше той? Нищо. Първо доверието, после падението. Карим държеше дясната си ръка високо на гърба на Едит.

Докато се обръщаха и помежду им имаше сантиметри разстояние, Карим придърпа хванатите им длани по-близо до рамото си, а с дясната приближи Едит до тялото си. Стана неусетно.

Лицето на Едит се озова на гърдите му и трябваше да го извърне настрана. Допряла малките си гърди до тялото му, тя долови отново мириса на мъж.

Отдръпна се. Той я пусна, освободи дясната й ръка, а с лявата вдигна брадичката й нагоре. Целуна я, докато танцуваха.

Целувката не беше сластна. Главата й кипеше от мисли и усещания, като загубил управление самолет, който се върти и пропада. Искаше да възрази, но не събра сили. Банката, Гемютлих, репутацията й, младостта му, това, че е чужденец, разликата във възрастта, топлината, виното, мирисът, силата, устните. Музиката спря.

Ако си беше позволил още малко, щеше да го изхвърли навън. Той отлепи устни от нейните. Останаха така, неподвижни в притихналия апартамент, в продължение на няколко секунди.

Тя бе онази, която се отдръпна. Отиде до канапето и седна, вперила поглед пред себе си. Той застана на колене пред нея и взе ръцете й в своите.

— Яд ли те е на мен, Едит?

— Не биваше да го правиш — отвърна тя.

— Нямах намерение. Кълна ти се. Но не успях да се въздържа.

— Време е да си тръгваш.

— Едит, ако те е яд на мен и искаш да ме накажеш, има само един начин. Като ми забраниш да те виждам.

— Ами… не съм сигурна.

— Моля те, кажи ми, че ще те видя отново.

— Предполагам.

— Ако кажеш не, ако не искаш да те виждам, зарязвам следването си и се връщам у дома. Не бих могъл да живея във Виена.

— Не ставай глупав. Трябва да учиш.

— Тогава ще се видим отново, нали?

— Добре.

След пет минути вече го нямаше. Тя угаси лампите, облече строгата си памучна нощница, изми си лицето и зъбите и легна. Лежеше в тъмното с прибрани до гърдите колене. Два часа по-късно направи нещо, което не бе правила от години. Усмихна се в тъмното. През главата й минаваше непрекъснато една мисъл, срещу която не възразяваше. Имам си приятел. Той е десет години по-млад, студент, чужденец, арабин и мюсюлманин. И аз нямам нищо против.

Тази нощ, дълбоко под стария път за летището в Рияд на смяна беше полковник Дик Бийти от американските военновъздушни сили.

Черната дупка не спираше да действа, нито намаляваше темпото, а в първите дни от въздушната война тя работеше по-усилено и по-бързо от всякога.

Поради отклоняването на стотици самолети, които трябваше да търсят пускови ракетни устройства, вместо да елиминират предварително зададените им цели, генералният план на генерал Чък Хорнър излизаше от релси.

Всеки воювал пълководец знае, че плановете може да са разработени до най-малката подробност, но при действителното им изпълнение никога не става както е било намислено. Кризата, предизвикана от падащите върху Израел ракети, започваше да се превръща в сериозен проблем. Тел Авив вдигаше врява пред Вашингтон, а Вашингтон на свой ред пищеше на Рияд. Отклоняването на всички тези самолети, изпратени да търсят неуловимите мобилни ракетни установки, беше цената, която Вашингтон трябваше да плати, за да не предприеме Израел ответно нападение, а идващите оттам заповеди не подлежаха на обсъждане. Всички виждаха, че ако Израел изгуби търпение и влезе във войната, това ще разбие крехката коалиция срещу Ирак.

Целите, първоначално набелязани за Ден трети, бяха отложени поради недостиг на самолети и се получи ефектът на доминото. Проблем оставаше и това, че въпреки всичко не можеха да ограничат Оценката на бомбените поражения. Противното би било страшно.

Оценката на бомбените поражения имаше ключово значение, защото в Черната дупка трябваше да знаят дали атакуващите всеки ден вълни постигат или не постигат успех. Ако някой главен иракски команден център, радарна инсталация или ракетна батарея влизаше в заповедта за деня, значи обектът е бил атакуван. Но дали е бил разрушен и до каква степен? Десет процента, петдесет процента, или е превърнат в купчина димящи развалини?

Затова всеки ден след изпълнение на бойните полети уморените пилоти трябваше да описват точно какво са направили и какво са поразили. Или смятат, че се поразили. На следващия ден други самолети прелитаха над целите и ги снимаха.

Така че всеки ден, когато започваше подготовката на поредната заповед, към първоначално определеното меню от обекти трябваше да се включват и повторни посещения, за да се приключи недовършената работа, ако такава има.

На четвъртия ден от въздушната война, 20 януари, съюзническата авиация все още официално не беше стигнала до разрушаването на промишлени инсталации, определени като производители на оръжия за масово унищожение. Тя все още съсредоточаваше усилията си върху потискане на противовъздушната отбрана.

Тази нощ въз основа на докладите от началниците на разузнаването на ескадрилите полковник Бийти подготвяше списък на полетите за фоторазузнаване за следващия ден.

Към полунощ приключи и първите заповеди вече летяха към различните ескадрили, определени да извършват фоторазузнаване на разсъмване.

— Накрая имаме и това, господин полковник.

До него седеше един офицер от американската флота. Полковникът погледна към целта.

— Какво искаш да кажеш с това Тармия?

— Така пише, господин полковник.

— Добре де, къде, по дяволите, се намира тази Тармия?

— Ето тук, господин полковник.

Полковникът погледна към въздушната карта. Мястото нищо не му говореше.

— Радар, ракети, въздушна база, команден пост?

— Не, господин полковник, индустриално съоръжение.

Полковникът беше уморен. Отдавна беше на крак, а трябваше да продължава така до сутринта.

— За Бога, та ние още не сме стигнали до промишлените. Все пак дай ми списъка.

Прекара поглед по списъка. В него бяха включени всички известни на съюзниците промишлени съоръжения, заети с производство на оръжия за масово унищожение; имаше и заводи, за които се знаеше, че произвеждат снаряди, взривове, превозни средства, резервни части за оръдия и танкове.

В първата категория бяха включени Ал-Каим, Ас-Шаркат, Туайта, Фалуджах, Хилах, Ал-Атир и Ал-Фурат. Полковникът не можеше да знае, че от списъка липсва Рашадия, където иракчаните бяха монтирали своята втора каскада от газоводифузионни центрофуги за добив на пречистен уран — проблем, който специалистите от комитета „Медуза“ не можаха да решат. Този завод, открит много по-късно от експертите на Обединените нации, не беше вкопан в земята, а замаскиран като предприятие за бутилиране на вода.

Нито пък полковник Бийти знаеше, че Ал-Фурат беше мястото, където под земята беше изградена първата ураниева каскада, онази, дето немският д-р Шемлер бе посетил „някъде близо до Туайта“ и че точното й местоположение е издадено от Йерихон.

— Не виждам никаква Тармия.

— Тъй вярно, господин полковник, няма — потвърди офицерът.

— Дай ми координатите.

Никой не можеше да очаква от анализаторите да помнят стотици странно звучащи арабски имена, още повече че в някои случаи едно и също име включваше десет отделни цели, така че всички те бяха получили координати по Глобалната система за позициониране, които ги свеждаха до дванайсет цифри — квадрат с размери петдесет на петдесет метра.

Когато бомбардира огромния завод в Тармия, Дон Уокър отбеляза координатите и те влязоха в доклада за полета му.

— Няма такова нещо — възрази полковникът. — Та той дори не е включен в списъка на обектите. Кой го е забърсал?

— Някакъв пилот от 336-а в Ал Харз. По независещи от него причини пропуснал първите два определени му обекта. Сигурно не е искал да връща бомбите обратно.

— Говедо! — изруга полковникът. — Добре, включи го все пак в Оценката на бомбените поражения. Но с нисък приоритет. Да не хабим филм за него.

Капитан трети ранг Дарън Клири седеше дълбоко неудовлетворен пред уредите за управление на своя самолет Ф-14 Томкет.

Под него огромното туловище на самолетоносача „Рейнджър“ плаваше по посока на вятъра, порейки водата със скорост двайсет и Седем възела.

В северната част на Персийския залив морето беше напълно спокойно на разсъмване и скоро щеше да заискри в яркосиньо. Би трябвало да е приятен ден за млад флотски пилот, управляващ един от най-добрите изтребители в света.

Получил прякора Флотски защитник, двуместният Томкет с два задни стабилизатора, беше станал известен на по-широката публика от филма „Топгън“. Неговата кабина е вероятно най-желаното място в цялата американска бойна авиация и флота. Управлението на такъв самолет в подобен прекрасен ден, само седмица след пристигането си в Персийския залив, би трябвало да накара Дарън Клири да се чувства много щастлив. Страдаше, задето го бяха определили не за боен полет, а за Оценка на бомбените поражения. Да лети и да си щрака снимчици, както се бе оплакал предишната нощ. Отиде да моли началника на оперативния отдел на ескадрилата да му позволи да преследва МИГ-ове, но без резултат.

— Някой трябва да върши и тази работа — бе отговорът, който получи. Подобно на всички съюзнически пилоти по време на войната в залива, заети с установяването на въздушно господство, той се страхуваше, че до няколко дни иракските реактивни самолети ще се изпокрият и по този начин ще изключат всякакъв шанс за въздушен двубой.

А те взеха, че го изпратиха да снима. Как да не се пръснеш от яд!

Зад двамата с навигатора му боботеха реактивните двигатели на „Дженеръл Електрик“, докато палубният екип го закачаше на парния катапулт с нос, сочещ малко под ъгъл осевата линия на „Рейнджър“. Клири чакаше, стиснал лоста за газта в лявата си ръка, а ръчката за управление в дясната. Накрая получи краткото запитване, кимна и лостът за управление отиде в крайно положение напред, така че горивото започна да се впръсква право в соплата отзад и катапултът го изхвърли заедно с трийсет и пет тонния боен самолет, преминавайки от 0 до 150 възел за три секунди.

Сивата стомана на „Рейнджър“ изчезна зад него, отдолу проблясваше само тъмното море, а самолетът дръпна плавно нагоре към грейналото небе.

Полетът щеше да трае четири часа с две зареждания. Имаше да снима дванайсет цели и нямаше да е сам. Във въздуха пред него вече летеше един А-6 Авенджър, в случай че налети на Тройно-А. Освен това имаше и един ЕД-6Б Праулър, въоръжен с ракети ХАРМ, в случай че налети на база с насочвани с радар ракети САМ. Тогава Праулърът щеше да използва своите ракети и да разруши радара, а Авенджърът щеше да пусне насочваните си с лазер бомби и да ликвидира ракетите.

При поява на иракски самолети щяха да го пазят още два Томкет от двете страни на фотографа, а мощните им радари можеха да открият колко пломби има иракският пилот още преди да излети.

Всичкият този метал и техника беше там, за да пази нещо, което се намираше под и зад краката на Дарън Клири — Системата за тактическо въздушно разузнаване.

Окачена малко вдясно от осевата линия на самолета, тя приличаше на ковчег с обтекаеми форми, дълъг пет метра и доста по-сложен от туристически фотоапарат „Пентакс“.

На носа имаше мощна камера с две положения — надолу и напред и право надолу. Зад нея беше разположена панорамна камера, която гледаше навън, встрани и долу. Зад нея пък имаше инфрачервен разузнавателен комплекс, предназначен да отбелязва топлинни сигнали и техните източници. И в допълнение на всичко това пилотът можеше да види на екран пред себе си какво снима, докато все още лети над него.

Дарън Клири се издигна на 4500 метра, срещна се с ескорта си и заедно се насочиха за срещата си с определения им танкер, непосредствено южно от иракската граница.

Необезпокояван от иракска съпротива, той снима единайсетте основни цели, които му бяха определени, а сетне се обърна над Тармия за дванайсетата — от вторичен интерес.

Докато летеше над Тармия, погледна към екрана и промърмори: „Това пък какво е?“ В този момент остатъкът от 750-те му пози свърши.

Сред второ зареждане във въздуха самолетите кацнаха обратно на „Рейнджър“ без инциденти. Палубният персонал свали камерите и ги отнесе във фотолабораторията, където проявиха негатива.

Клири разказа за лишения от проблеми полет, сетне слезе при осветената маса с офицера от разузнаването. Докато негативите се появяваха на осветената повърхност, той обясняваше всяка поза откъде е. Офицерът от разузнаването водеше бележки за доклада, който щеше да бъде прикачен към този на Клири, плюс снимките.

Когато стигнаха до последните дванайсет пози, той попита:

— Това какво е?

— Не ме питай — отвърна Клири. — Част от обекта в Тармия; нали помниш, онзи, който Рияд добави в последния момент?

— Да, и какви са тези неща в завода?

— Приличат на фризби за великани — подхвърли неуверено Клири.

И това описание им остана. Офицерът от разузнаването го използва в собствения си доклад, заедно с признанието, че няма и най-малка представа за какво може да служат. Когато пакетът беше готов, от палубата на „Рейнджър“ изхвърлиха един самолет Локхийд S-3 Вайкинг, който отнесе всичко в Рияд. Дарън Клири се върна към бойните полети, така и не влезе в схватка с неуловимите МИГ и напусна Персийския залив заедно с „Рейнджър“ в края на април 1991-ва.

Тази сутрин Волфганг Гемютлих наблюдаваше секретарката си с нарастваща тревога.

Беше възпитана, сдържана и експедитивна, а хер Гемютлих имаше високи изисквания. Тъй като не беше много наблюдателен мъж, отначало нищо не забеляза, но при третото й влизане в частния му кабинет усети, че около нея витае нещо необикновено.

Не лекомислено, разбира се, и в никакъв случай фриволно — това той не би търпял. Беше атмосферата, която я обкръжаваше. Когато се появи за трети път, той я разгледа по-внимателно, докато тя стенографираше с наведена глава.

Наистина старомодният й всекидневен костюм си беше същият, полата стигаше под коленете. Косата продължаваше да е опъната назад на кок… Едва на четвъртия път осъзна с внезапен ужас, че Едит Харденберг си е сложила мъничко пудра. Не много, просто намек за пудра. Провери бързо, за да се увери, че по устата й няма червило, и въздъхна с облекчение.

Сигурно нещо съм се заблудил, помисли си той. Беше януари и от студа навярно кожата й бе изпръхнала; без съмнение пудрата трябваше да облекчи дразнението. Но имаше и нещо друго.

Очите. Да не би да е грим? Не, успокои се той. Прозрението го озари по време на обедната почивка, когато постла ленена салфетка върху бюрото си и взе да дъвче приготвените от фрау Гемютлих сандвичи.

Те искряха. Очите на фройлайн Харденберг искряха. Зимното време не можеше да е причина за това — вече беше прекарала четири часа на топло. Банкерът остави сандвича си недояден. Бе наблюдавал подобно нещо у някои от по-младите машинописки малко преди края на работното време в петък.

Това беше щастие. Едит Харденберг беше щастлива. Сега вече проумя — личеше си в начина, по който ходи, по който говори и изглежда. Така беше цяла сутрин. И после този намек за пудра. На Волфганг Гемютлих му стигаше и това, за да се разтревожи. Надяваше се, че поне пари не е харчила.

Снимките, направени от капитан трети ранг Дарън Клири, пристигнаха в Рияд следобеда — част от потока нови образи, който се изливаше всеки ден в главната квартира на СЕНТАФ.

Една част бяха от спътниците, които даваха едромащабните снимки, широкия ъгъл, целия Ирак. Ако нямаше промяна с тези от предишния ден, слагаха ги настрана.

Друга част бяха от постоянните фоторазузнавателни полети на по-малка височина от самолетите ТР-1. Те обикновено показваха някаква нова дейност в Ирак — военна или промишлена, — придвижване на войски, самолети, които рулират там, където преди ги е нямало, пускови установки за ракети на ново местоположение. Тях ги изпращаха в отдела за анализ на целите.

Направените от самолетите Томкет принадлежаха към категорията Оценка на бомбените поражения. Тях ги филтрираха през Хамбара, поредица от зелени палатки в края на военновъздушната база, сетне, със съответни етикети и описание, ги прехвърляха по-долу по улицата в Черната дупка, където попадаха в Отдела за оценка на бомбените поражения.

Тази вечер полковник Бийти застъпи на смяна в седем вечерта. Работи два часа, разглеждайки снимки на ракетна база (частично разрушена, очевидно две батареи все още бяха непокътнати) и един комуникационен център (сринат до земята), плюс различни укрития за самолети, където са били настанени иракските МИГ-ове, Миражи и Сухой (разрушени).

Когато стигна до дванайсетте снимки на фабриката в Тармия, се намръщи, стана и отиде при бюрото, на което седеше един британски сержант от въздушните войски.

— Чарли, какви са тези снимки?

— Тармия, господин полковник. Спомняте си завода, разрушен от един Страйк Игъл вчера — онзи, дето не беше включен в списъка?

— О, да, заводът, който никога не е бил обект за ликвидиране, нали така?

— Тъкмо той. Един Томкет ги е направил малко след десет тази сутрин.

Полковник Бийти потупа снимките в ръката си.

— Какво, по дяволите, става тук долу?

— Не зная, господин полковник. Именно затова ги сложих на бюрото ви. Никой досега не е разбрал.

— Този Игъл положително е разбутал нечий кошер. Долу са се побъркали.

Британският сержант и американският полковник се загледаха в снимките, направени от Томкет над Тармия. Бяха съвършено ясни, с фантастична разделителна способност. Някои бяха от камерата на носа на системата и показваха разрушения завод, докато самолетът се е приближавал на 4500 метра, други от панорамната камера в средата на системата. Хората в Хамбара бяха избрали дванайсетте най-добри и най-ясни.

— Колко голям е този завод? — попита полковникът.

— Около сто на шейсет метра, господин полковник.

Гигантският покрив беше отпорен, само част от него скриваше около една четвърт от площта на завода.

Останалите три четвърти предлагаха възможност да се види от птичи поглед цялото, разположение вътре. Беше разпределен на по-малки, отделени с преградни стени помещения, а на пода във всяко от тях се тъмнееше голям диск.

— Тези дискове метални ли са?

— Тъй вярно, господин полковник, според инфрачервения скенер. Някакъв вид стомана.

Далеч по-интригуващ обаче се оказа начинът, по който Ирак бе реагирал на бомбеното нападение на Дон Уокър. Около останалия без покрив завод се бяха скупчили не един, а пет огромни крана. Стрелите им бяха надвиснали над вътрешността като щъркели, които се хранят. При всичките поражения, нанесени на Ирак, такива кранове сигурно бяха най-търсеното нещо в страната.

В завода се виждаха работници, които се мъчеха да привързват дисковете към куките на крановете.

— Преброи ли тези неща, Чарли?

— Повече от двеста, господин полковник?

— А тези дискове? — полковник Бийти погледна доклада от „Рейнджър“ — Тези „фризби за великани“?

— Нямам представа, господин полковник. Никога не съм виждал такова нещо.

— Да, ама те наистина, изглежда, са страшно важни за господин Саддам Хюсейн. Наистина ли Тармия е извън обектите за нападение?

— Така е отбелязано, господин полковник. Бихте ли погледнали това?

Сержантът измъкна от папките друга снимка. Полковникът се вгледа в нея.

— Верижна ограда.

— Двойна верижна ограда. А тук?

Полковник Бийти взе лупата.

— Минни заграждения… Батареи Тройно-А… Охранителни кули. Къде откри тези неща, Чарли?

— Ето тук. Вижте голямата снимка.

Полковник Бийти се вгледа в новата снимка и изпъшка. Направена от много голяма височина, на нея се виждаха целият комплекс и околното пространство.

— Господи! Ще трябва да направим преоценка на целия този комплекс. Дявол да го вземе, как сме го пропуснали?

Всъщност при първоначалния анализ целият индустриален комплекс Тармия, състоящ се от 381 сгради, бе обявен за граждански обект и не бе включен в списъка на целите по причини, които станаха част от легендата за „човешките къртици“, работили и оцелели в Черната дупка.

Признаците, по които работеха, бяха стандартни индикатори. Ако една сграда или комплекс е военен, той е забранен за посещения. В него не се допускат неупълномощени лица и е защитен срещу нападение.

Има ли охранителни вишки, телени заграждения, минни полета, казармени помещения? Има ли следи от влизащи и излизащи тежки камиони; има ли дебели електропроводници или електростанция в рамките на обекта? Тези белези означаваха обект за нападение. А в Тармия нямаше нищо подобно — доколкото се виждаше.

Но някакъв инстинктивен порив бе накарал сержанта да разгледа отново една снимка от много висок ъгъл на целия район. И бе открил всичко — оградата, батареите, казармените помещения, бронираните врати, ракетите, кълбата бодлива тел, минните заграждения. Но далеч от комплекса.

Иракчаните просто бяха отделили огромна територия — 100/100 километра и бяха оградили всичко. Такова заграбване на земя не би било възможно нито в Западна, нито дори в Източна Европа.

Както се оказа по-късно, седемдесет от всичките 381 сгради на промишления комплекс са били предназначени за военно производство и са били разположени в центъра на квадрата — наистина разпръснати на широк периметър, за да се избегнат бомбените поражения, но все пак заемаха само две хиляди декара от общо четирийсетте хиляди охранявана зона.

— А далекопроводи? Не се вижда нищо, което да осигури енергия за нещо повече от самобръсначка.

— Ето там, господин полковник. Четирийсет и пет километра на запад. Електропроводът води в обратната посока. Залагам си главата, че е фалшив. Истинските кабели сигурно са заровени под земята и идват от електростанцията в сърцето на Тармия. Та това е 150 мегаватова електростанция, господин полковник.

— Мамка му! — възкликна полковникът. Сетне се изправи и грабна купчината снимки.

— Браво, Чарли! Ще ги занеса на Бъстър Глосън. Междувременно няма какво повече да й се назлъндисваме на тая фабрика без покрив. Щом е важна за иракчаните, ще я гръмнем.

— Слушам, господин полковник, ще я включа в списъка.

— Не за след три дни, а още утре. С какви резерви разполагаме?

Сержантът отиде при компютъра.

— С никакви, господин полковник. Всички са заети, всички ескадрили до една.

— Не можем ли да отклоним някоя?

— Няма как. И без това сме го закъсали, заради проклетите Скъд. Почакайте, 430-а на Диего е свободна.

— Добре, дай го на тях.

— С ваше разрешение — обади се сержантът, използвайки фразата, която изразява любезно несъгласие, — тези самолети не са точно поразяващи бомбардировачи.

— Слушай, Чарли, след двайсет и четири часа иракчаните ще са разчистили това място. Нямаме избор, дай го на тях.

— Слушам, господин полковник.

Майк Мартин беше прекалено неспокоен, за да се укрива на съветска територия повече от няколко дни. Руският прислужник и съпругата му бяха обезумели от страх. Нощем не можеха да спят от безкрайната какофония от падащи бомби и ракети, от рева на мощните, но безрезултатни противовъздушни батареи на Багдад.

Ругаеха на висок глас всички американски и британски летци, но храната им свършваше, а за руснаците стомахът е неоспорим аргумент. Единственото решение беше отново да изпратят градинаря Махмуд да им напазарува.

Мартин обикаляше града с велосипеда си вече три дни, когато видя знака с тебешир. Беше на задната стена на една от старите къщи в Карадит-Мариам, а това означаваше, че Йерихон е доставил пакет в съответния тайник.

Въпреки бомбардировките естествената устойчивост на обикновените хора, които се опитваха да нормализират живота си, взе да надделява. Мнозина вече бяха проумели, че Кучите синове и Синовете на Наджи умееха да поразяват онова, което искат, без да покътнат останалото.

След пет дни Президентският дворец бе превърнат в купчина развалини (Ден втори), Министерството на отбраната вече не съществуваше, както и телефонната централа и основната електроцентрала. Но едно нещо създаваше особено големи трудности — всичките девет моста над Тигър бяха на дъното на реката. Много дребни предприемачи обаче бяха започнали да прекосяват реката, като някои от съдовете бяха достатъчно големи да приемат на борда си камиони и коли, други бяха плоскодънни лодки за по десет пътника с велосипеди, а трети — най-обикновени гребни лодки.

Повечето главни сгради бяха незасегнати. Хотел „Рашид“ в Карч продължаваше да е претъпкан с чуждестранни кореспонденти, а и президентът със сигурност се намираше в бункера си под него. Но най-лошото бе, че централата на АМАМ — редица свързани помежду си сгради със стари фасади и осъвременена вътрешност — стоеше непокътнат. Под две от тези къщи се намираше Гимнастическият салон, който се споменаваше само шепнешком, защото там Омар Хатиб Мъчителя изтръгваше признания.

Отвъд реката, в Мансур, самостоятелният голям административен блок, където беше настанен Мухабарат, както разузнаването, така и контраразузнаването, стърчеше недокоснат. Докато се връщаше към съветската вила, Майк Мартин премисли въпроса с тебеширения знак. Знаеше, че официално му е заповядано: никакво доближаване. Да беше чилийски дипломат, щеше да се подчини на указанията, и с право. Но Монкада не бе готвен да лежи неподвижен, ако е необходимо дни наред, на един и същ наблюдателен пост и да зяпа наоколо, докато птици свият гнездо в шапката му.

През нощта на въздушните атаки тръгна пеш към зеленчуковия пазар в Касра. Тук-таме по тротоара се мяркаше някоя фигура, хукнала към къщи, сякаш схлупените жилища можеха да се спрат ракетите Томахоук. Нещо повече, онова, на което залагаше по отношение на патрулите на АМАМ, вършеше работа — и те избягваха откритите улици, докато американците кръжаха над главите им.

Ако тайникът беше под наблюдение, АМАМ щяха да използват най-малко двайсет души. А това означаваше: потропване на ботуши, покашляне, протягане на сковани мускули, драсване на кибритена клечка, светлинка на запалена цигара, дрезгавата заповед да бъде загасена й други неща от този род. Той просто не можеше да приеме, че хората на Хатиб или на Рахмани биха могли да стоят неподвижни и безмълвни в продължение на осем часа.

Точно преди четири часа бомбардировките престанаха. На пазара под него нямаше светлини. Провери отново за камера, поставена на висок прозорец, но в района просто нямаше високи прозорци. В четири и десет се смъкна от покрива, пресече уличката — частица мрак в тъмносив диш-даш, плъзнала през мрака, — намери тухлата, извади съобщението и изчезна.

То беше много просто: не е чувал нищо от девет дни; не е виждал знаци с тебешир; след последния му доклад не е осъществявал контакт; в банковата му сметка не е постъпило нищо. Но съобщението му е взето; знае, защото е проверил. Какво се е случило?

Мартин не съобщи нищо в Рияд. Знаеше, че трябва да се подчинява на заповедта, но знаеше, че той, а не Паксман, е човекът на място и има право да взема самостоятелно някои решения. Рискът, който пое тази вечер, беше преценен; трябваше да премери сили с хора, които, по негово дълбоко убеждение, бяха под неговите възможности. Ако имаше и намек, че уличката е под наблюдение, щеше да си отиде така, както бе дошъл.

Нищо чудно Паксман да излезе прав и Йерихон да се е компрометирал. Възможно беше също така Йерихон просто да е предал онова, което е чул да казва Саддам Хюсейн. Проблемът бе в онзи един милион долара, който ЦРУ отказваше да плати. Мартин подготви собствения си отговор.

Писа, че след започването на въздушната война са възникнали някои проблеми, но с малко повече търпение всичко ще се оправи. Потвърди на Йерихон, че последното му съобщение наистина е прибрано и предадено, но той, бидейки опитен човек, би трябвало да знае, че един милион долара е голяма сума и че информацията трябва да се провери. Това ще отнеме още малко време. Йерихон трябва да запази самообладание в тези смутни времена и да дебне за следващия знак с тебешир, от който ще му стане ясно, че започват отново да работят както преди.

През деня Мартин постави посланието си зад тухлата в 4 стената до пълния със застояла вода отбранителен ров на Старата крепост в Адхамия, а привечер сложи своя знак с тебешир върху ръждивата червена повърхност на вратата на гаража в Мансур.

Двайсет и четири часа по-късно знакът беше изтрит. Всяка нощ Мартин включваше радиостанцията на вълните на Рияд, но нищо не ставаше. Знаеше, че му е заповядано да избяга от Багдад, и неговите шефове вероятно го очакват да пресече границата. Реши да изчака още малко.

Диего Гарсия не е сред най-посещаваните места в света. Това е островче, малко по-голямо от коралов атол, в най-долния край на архипелага Чагос в южната част на Индийския океан. Някога британска територия, островът от години бе даден под наем на САЩ.

Макар и изолиран, по време на Войната в Залива той стана домакин на набързо сформираното 4300-то бомбардировъчно крило на американската авиация, съставено от самолети Въздушна крепост Б-52.

Може да се каже, че Б-52 са ветераните в тази война, след като бяха на въоръжение вече над трийсет години. Дълго време представляваха гръбнака На Стратегическото въздушно командване с център в Омаха, щат Небраска. Огромни летящи мастодонти, които кръжаха денонощно по периферията на съветската империя, въоръжени с термоядрени бомби.

Макар и стар, бомбардировачът беше страхотен и по време на Войната в Залива модернизираният модел „Г“ бе успешно използван в пустините на Южен Кувейт върху окопаните войници на минаващата за елитна иракска Републиканска гвардия. По време на настъплението на коалицията каймакът на иракската армия напускаше бункерите си с измъчен вид и вдигнати ръце, защото нервите им бяха разсипани и духът — пречупен от денонощните бомбардировки на Б-52.

Във войната участваха само осемдесет такива бомбардировачи, но полезният товар, който носят, е толкова голям, че те пуснаха 26 000 тона бомби, или 40 процента от общия тонаж за цялата война.

Те са толкова големи, че когато стоят неподвижни на земята, крилете им, на които са монтирани осем двигателя „Прат енд Хуитни Джей-57“ в четири двойки, се огъват надолу. При излитане с пълен товар крилете вдигат огромното туловище подобно на чайка. Само по време на полет те стърчат право встрани.

Една от причините, поради които успяха да всеят такъв ужас у републиканските гвардейци в пустинята, бе, че нито се виждат, нито се чуват; летят толкова високо, че бомбите им падат изневиделица, без предупреждение и това ги прави още по-страшни. Но макар и добри за масирани бомбардировки, точността не е най-силната им страна, както се опита да посочи сержантът.

На разсъмване на 22 януари три Б-52 излетяха от Диего Гарсия и се отправиха към Саудитска Арабия. Всеки от тях носеше максималния си полезен товар — петдесет и една триста и петдесет килограмови „чугунени“ или „глупави“ бомби. Двайсет и седем от тях самолетите носят вътре, а останалите — на шини под крилата.

Три бомбардировача представляват обикновената „клетка“ за всяка операция и екипажите им бяха разчитали да прекарат деня в плуване и подводен риболов. Примирени, те начертаха курс до далечния завод, който не бяха виждали и никога нямаше да видят.

Самолетите се отправиха на север, намериха Тармия, избраха „образа“ на определения обект и пуснаха върху завода всичките 153 бомби. Сетне се върнаха у дома в архипелага Чагос.

Сутринта на 23-и, когато Лондон и Вашингтон започнаха да настояват за повече снимки на тайнствените „фризби“, беше нареден още един полет за Оценка на бомбените поражения, но този път системата се носеше от разузнавателен самолет фантом на Въздушната национална гвардия на Алабама, който излетя от базата Шейх Иза на Бахрейн.

Изменяйки на традицията си, този път Въздушните крепости бяха уцелили обекта съвсем точно. Там, където някога стояха фризбитата, зееше огромен кратер. Лондон и Вашингтон трябваше да се задоволят със снимките, направени от капитан трети ранг Дарън Клири, с които вече разполагаха.

Най-добрите анализатори от Черната дупка видяха снимките, свиха безпомощно рамене и ги препратиха на началниците си в двете столици.

Копия от снимките бяха изпратени веднага на двата центъра за разчитане на снимки във Великобритания и Съединените щати.

Онези, които минават покрай безцветния квадратен тухлен блок на ъгъла в един изпаднал и занемарен квартал в центъра на Вашингтон, едва ли ще познаят какво се върши вътре. Единственият признак, че там е разположен Националният център за разчитане на снимки, са въздуховодите на климатичната инсталация, която поддържа необходимата температура за цяла батарея от най-мощните компютри в Америка.

Останалото — прашните прозорци със следите от струйки дъжд по тях, обикновената врата и боклукът, който вятърът носи по улицата пред сградата, биха навели на мисълта за не особено проспериращ склад.

Но точно тук пристигат направените от сателитите, снимки, точно тук работят анализаторите, които казват на хората от Националната разузнавателна служба, Пентагона и ЦРУ точно какво са видели тези прескъпи птички. Дори анализаторите, които владеят най-модерната техника, които са млади, умни и интелигентни, не бяха виждали преди дискове, подобни на тези в Тармия. Така че изпратиха снимките в архив и съобщиха за това.

Специалистите от Министерството на отбраната в Лондон и от Пентагона във Вашингтон, които познаваха едва ли не всяко конвенционално оръжие от лъка и стрелата насам, разгледаха снимките, поклатиха глава и ги върнаха.

От страх да нямат нещо общо с оръжията за масово унищожение, ги показаха на учените в Портън Даун, Харуел и Олдърмастън в Англия, както и на Сандия, Лос Аламос и „Лорънс Ливърмор“ в Америка. Резултатът беше същият.

Най-доброто предположение беше, че дисковете са част от големи електрически трансформатори, предназначени за нова иракска електростанция. Трябваше да се задоволят с това обяснение, когато, след искането за нови снимки от Рияд, стана ясно, че заводът Тармия буквално е престанал да съществува.

Обяснението беше добро, но не даваше отговор на един въпрос — защо иракските власти се опитваха така отчаяно да покрият и заличат всичко.

Едва вечерта на двайсет и четвърти Саймън Паксман, който се обаждаше от телефонна кабина, звънна на д-р Тери Мартин у дома.

— Какво ще кажеш за още една вечеря в индийски ресторант?

— Тази вечер не мога — отвърна Мартин! — Стягам си багажа.

Не спомена, че Хилари се е върнал и също иска да прекара вечерта със своя приятел.

— Къде отиваш? — попита Паксман.

— Америка — рече Мартин, — поканен съм да изнеса лекция за Абасидския халифат. Доста ласкателна покана. Изглежда им харесва проучването на законовата структура на Третия халифат. Извинявай.

— Просто има още нещо, което дойде от юг. Още една загадка, която никой не може да обясни. Но тя не е свързана с нюанси в арабския език, техническа е. Все пак…

— За какво става дума?

— Една снимка. Извадих копие.

Мартин се поколеба.

— Още една носена от вятъра сламка ли? — попита той. — Добре, в същия ресторант. В осем.

— Сигурно е точно това — рече Паксман, — само още една сламка.