Юмрукът на Бога

Глава 6

Майк Мартин пръв видя младежа, иначе момчето щеше да загине. Шофираше своя очукан, изпоцапан и ръждясал пикап, пълен догоре с дини, когато зърна завитата с бял лен глава да се показва и скрива зад купчина камъни край пътя. Видя и крайчеца на пушката, която момчето държеше, преди да изчезне зад камъните.

Пикапът вършеше добра работа. Беше го купил в сегашния му вид, защото съвсем правилно предположи, че рано или късно иракските войници ще започнат да конфискуват лъскавите коли за своя употреба.

Погледна в огледалото за обратно виждане, натисна спирачката и се отклони от пътя за Джара. Зад него идваше камион, пълен с войници на Народната армия.

Кувейтският младеж са целеше в камиона, опитвайки се да задържи на мушка бързо движещото се превозно средство, когато една здрава ръка му запуши устата, а друга дръпна пушката от ръцете му.

— Предполагам, че не държиш да умреш точно днес, нали така? — изръмжа някакъв глас в ухото му. Камионът отмина, а и без това изплашеното момче вече трепереше от ужас.

Когато камионът се скри, ръката, която бе запушила устата му, се дръпна. То се освободи и се претърколи на гръб. Над него се бе привел висок, брадат, свиреп на вид бедуин.

— Кой си ти? — прошепна то.

— Човек, който знае, че няма смисъл да убиеш един иракски войник, когато има още двайсет в същия камион. Къде е колата, с която щеше да избягаш?

— Оттатък — отвърна момчето, което нямаше повече от двайсет години и, изглежда, правеше всичко възможно да си пусне брада. Ставаше дума за мотор, паркиран на около двайсет метра край някакви дървета. Бедуинът въздъхна. Остави пушката, стар Ли Енфилд 303, който момчето навярно бе купило от антикварен магазин, и го поведе към своя пикап. Сетне докара мотора и го метна върху товара си. Няколко дини се спукаха.

— Качвай се — подкани го той. Отидоха до едно тихо местенце близо до пристанището Шуваих и спряха.

— Какво си въобразяваше, че ще направиш? — попита бедуинът.

Момчето се загледа през изцапаното от насекоми предно стъкло. Очите му бяха влажни, а устните му трепереха.

— Изнасилиха сестра ми. Медицинска сестра… в болницата „Ал Адан“. Били са четирима. Свършено е с нея.

Бедуинът кимна.

— Много такива неща ще има — каза той. — Значи искаш да убиваш иракчани, така ли?

— Да, колкото се може повече. Преди да умра и аз.

— Работата е да не умреш. Ако си мераклия, мога да те понауча туй-онуй. Инак и един ден няма да издържиш.

Момчето изсумтя презрително.

— Бедуините не се бият.

— Да си чувал за Арабския легион? — Момчето мълчеше. — А преди това за принц Фейсал и за Арабското въстание? Всички са били бедуини. Има ли и други като теб?

Момчето се оказа студент по право, който следвал в Кувейтския университет преди нахлуването.

— Петима сме. Всички искаме едно. На мен се падна пръв да опитам.

— Запомни този адрес — каза бедуинът и му го продиктува — ставаше дума за вила на една странична улица в Ярмък. Момчето го повтори два пъти погрешно, но на третия път беше вярно. После Мартин го накара да го каже двайсет пъти.

— Тази вечер в седем. Ще бъде тъмно. Но полицейският час не започва преди десет. Елате поотделно. Паркирайте най-малко на двеста метра оттам, сетне елате пеша. Влезте на интервали от по две минути. Външната врата и вратата на къщата ще бъдат отворени.

Проследи с поглед момчето, докато то се отдалечаваше с мотора си, и въздъхна. Съвсем неподготвено, но засега разполагаше само с него.

Младежите дойдоха навреме. Той лежеше на един плосък покрив от другата страна на улицата и ги наблюдаваше. Бяха неспокойни и неуверени, поглеждаха през рамо, криеха се във входове, сетне отново се появяваха. Прекалено много филми с Хъмфри Богарт, помисли си той. Когато всички се събраха, той изчака още десет минути. Не се появи никой от иракските служби за сигурност. Смъкна се от покрива, пресече улицата и влезе в къщата откъм задния двор. Седяха в хола на светнати лампи, без да пуснат пердетата. Четирима младежи и една девойка, мургава и много екзалтирана.

Гледаха към външната врата, а той влезе откъм кухнята. Появи се внезапно. Младежите едва успяха да го зърнат, преди да угаси лампата.

— Дръпнете пердетата — рече тихо той. Направи го момичето. Нали беше женска работа. Сетне той светна лампата отново.

— Никога не стойте в осветена стая, без да са дръпнати пердетата — каза им той. — Не бива да ви виждат заедно.

Беше разделил квартирите, с които разполагаше, на две групи. В четири от тях живееше, като ги сменяше хаотично. Всеки път оставяше по един невидим знак за себе си — лист между касата и вратата, консервна кутия на стъпалото. Ако на следващия път липсваха, щеше да знае, че в къщата са идвали хора. В другите две скри половината от „нещата“, които прибра от пустинята. Вилата, която избра, за да се срещне със студентите, беше най-маловажната от всички квартири. Възнамеряваше да не я използва повече.

Всички бяха студенти, с изключение на един, който работеше в банка. Накара ги да се представят един по един.

— Сега имате нужда от нови имена. — Даде им пет нови имена. — Тези имена, няма да ги казвате на никого — нито на приятели, нито на роднини или братя. Ако ви потърсят под това име, ще знаете, че съобщението идва от някой от нас.

— А как да ви викаме? — попита момичето, което току-що беше кръстено Рана.

— Бедуина — отвърна той. — Това е достатъчно. Ти, какъв е адресът тук?

Младият мъж, когото посочи, се замисли, сетне извади листче хартия. Мартин го взе от ръцете му.

— Никакви листчета! Всичко ще запомняте. Онези от Народната армия може да са глупави, но от тайната полиция не са. Как ще обясниш това, ако те претърсят?

Накара и тримата, които бяха записали адреса, да изгорят своите листчета.

— Добре ли познавате града?

— Доста добре — каза най-големият — двайсет и пет годишният банков чиновник.

— Ама пак недостатъчно. Утре си купете карти. Разучете ги, сякаш ще полагате държавен изпит. Научете всяка улица и уличка, всеки площад и градина, всеки булевард и алея, всяка по-важна административна сграда, всяка джамия и базар. Знаете ли, че свалят уличните табели?

Те кимнаха. Петнайсет дни след нахлуването, едва дошли на себе си от шока, кувейтците започваха да оказват пасивна съпротива и гражданско неподчинение. Беше спонтанно и некоординирано. Едно от нещата бе да махат уличните табели. Кувейт Сити и без това е сложен град; лишен от уличните си табели, той се превръщаше в лабиринт.

Иракските патрули бяха напълно объркани. За тайната полиция беше почти невъзможно да открие адреса на заподозрян. Нощем някой събаряше стълбовете с указателни табели на главните кръстовища, или ги завърташе.

През тази първа нощ той им отдели два часа за основните правила на конспирацията:

— Винаги, където и да отивате, за всяка среща имайте легенда, която може да се потвърди. Никога не носете уличаващи документи. Винаги се отнасяйте към иракските войници с уважение, дори прекалено почтително. На никого не се доверявайте.

Отсега нататък трябва да станете като две личности. Едната сте си вие, такива каквито сте, студент, чиновник и т.н. Възпитани, внимателни, невинни, безобидни, стриктни. Иракчаните не се занимават с такива, защото те не ги заплашват. Не обиждат страната им, знамето им, вожда им. Не представляват интерес за АМАМ. Затова оцеляват. Другата личност обаче се появява само при специален случай, при изпълнение на задача. Тя ще стане опитна и опасна, и въпреки това ще оцелее.

Обучаваше ги на конспирация; как се отива на определена среща. Пристигаш рано и паркираш много далеч от мястото. Скриваш се в сянката. Наблюдаваш двайсет минути. Оглеждаш околните къщи. Проверяваш за глави на покрива или причакваща те засада. Ослушваш се за потракването на войнишки ботуш по паважа, за дрънченето на метал о метал, оглеждаш се за проблясваща в мрака цигара. Когато им оставаше достатъчно време, за да се приберат у дома преди полицейския час, ги освобождаваше.

— Ами нашествениците? Кога ще започнем да ги убиваме?

— Когато се научите как.

— Няма ли нещо, което можем да правим?

— Когато иракчаните се движат из града, как става това? Пеш ли?

— Не, камиони, пикапи, джипове, откраднати коли — отвърна студентът по право.

— Които имат капачки на резервоарите — рече бедуинът, — а те се свалят с едно бързо отвинтване. Бучки захар, по двайсет на резервоар. Захарта се разтваря в бензина, минава през карбуратора и в двигателя от високата температура се превръща в спечен карамел. Това ликвидира двигателя. Внимавайте да не ви хванат. Действайте по двойки и след като мръкне. Единият пази, другият пъха захарта. Завинтвайте отново капачките. Цялата операция трае десет секунди.

Парче шперплат. Десет на десет сантиметра, с четири изострени стоманени гвоздеи, набити в него. Пуснете го надолу по туба си, докато се плъзне до крака ви. Бутнете го с пръстите на крака под предната гума на паркиран автомобил.

В Кувейт има плъхове, следователно има магазини, които продават отрова за плъхове. Купете от бялата, тази, дето е на база стрихнин. Купете тесто от хлебар. Замесете го с отровата, като използвате гумени ръкавици, сетне изгорете ръкавиците. Изпечете хляба в кухненската печка, но само когато сте сами в къщата.

Студентите зяпнаха с отворени уста.

— Но трябва да го дадем на иракчаните, нали?

— Не, носете хлябовете в отворени кошове на мотори, или в багажника на колата си. Ще ви спрат на някоя бариера и ще ги откраднат. Ще се срещнем отново тук след шест дни.

Четири дни по-късно иракските камиони започнаха да се повреждат. Някои от тях изтеглиха на буксир, други изоставиха — шест камиона и четири джипа. Механиците откриха защо, но не можеха да разберат кога е станало това и кой го е направил. Започнаха да се пукат гуми и шперплатовите квадратчета бяха предадени на хората от тайната полиция, които кипнаха и набиха неколцина кувейтци, хванати напосоки из улиците.

Болничните стаи започнаха да се пълнят с войници, всички повръщаха и имаха болки в стомаха. Тъй като почти не получаваха хранителните си дажби и живееха ден за ден край своите бариери и в изградените от каменни плочи землянки, решиха, че са пили заразена вода.

Сетне, в болницата „Амири“ в Дасман, един кувейтски лаборант направи проба на повърнатото на иракчанин. Много объркан потърси завеждащия отделението.

— Поел е отрова за плъхове, професоре, но твърди, че три дни е ял само хляб и малко плодове.

Професорът се озадачи.

— Иракски армейски хляб?

— Не са им карали от няколко дни. Взел го от минаващ кувейтски разносвач на хляб.

— Къде са ти пробите?

— На масата в лабораторията. Сметнах, че ще е най-добре първо да говоря с вас.

— Точно така. Правилно си постъпил. Унищожи ги. Нищо не си видял, разбра ли?

Професорът се върна в кабинета си, клатейки глава. Отрова за плъхове, кой, по дяволите, се е сетил за това?

Комитетът „Медуза“ се събра отново на 30 август, защото докторът по бактериология от Портън Даун смяташе, че е открил всичко възможно за иракската програма за бактериологична война, доколкото я имаше.

— Боя се, че сме установили много малко — обърна се д-р Брайънт към слушателите си. — Основната причина е, че бактериологични изследвания могат да се правят във всяка съдебномедицинска или ветеринарна лаборатория, като се използва същата апаратура, каквато ще намерите във всяка химическа лаборатория, и това няма да проличи по разрешителните за износ.

Нали разбирате, че в огромния брой от случаите продуктът е за доброто на хората, за лечение на болести, не за разпространяването им. И какво по-естествено от това една развиваща се страна да иска да изследва билхарзия, бери-бери, жълта треска, малария, холера, коремен тиф или хепатит. Това са човешки болести. Има и цяла поредица от болести по животните, които ветеринарните училища биха искали съвсем очевидно да изучават.

— Следователно на практика няма начин да установим дали днес Ирак разполага с бактериологично оръжие? — попита Синклер от ЦРУ.

— Никакъв — отвърна Брайънт. — Съществуват сведения, че отдавна, още през 1974-а, когато Саддам Хюсейн не е бил на трона…

— Тогава беше вицепрезидент и ръката, която движеше нещата — обади се Тери Мартин. Брайънт се смути.

— Добре, както и да е… Ирак е подписал договор с института „Мериьо“ в Париж за построяването на бактериологична лаборатория. Смятали са, че става дума за ветеринарни изследвания на болестите по животните и нищо чудно да е било така.

— А как стои въпросът за щамове антракс, които могат да се използват срещу хора? — попита американецът.

— Да, възможно е. Антраксът е особено опасна болест. Засяга преди всичко едрия рогат добитък и други домашни животни, но може да зарази и хора, ако боравят с продукти от заразени източници или ги поемат. Може би си спомняте, че по време на Втората световна война британското правителство е правило опити с антракс на Хебридския остров Гринард. Там е все още забранено да се ходи.

— Това не е хубаво, а? А откъде ще си набави Хюсейн това нещо?

— Там е работата, господин Синклер. Едва ли човек може да отиде в някоя авторитетна европейска или американска лаборатория и да каже: „Може ли да ме снабдите с няколко хубави щамове антракс, защото, искам да ги използвам срещу хора?“ Но не е необходимо да го прави. Третият свят гъмжи от болни животни. Човек просто трябва да отиде там, където има епидемия, и да си купи два трупа. Но такова нещо няма да влезе в официалните сведения.

— Значи, възможно е да има щамове от болестта, които да се сложат в бомби или снаряди, но ние не сме сигурни. Така ли стоят нещата? — попита сър Пол Спрус, готов да запише отговора със златната си писалка.

— Горе-долу така — отговори Брайънт. — Но това е неприятната новина. По-добрата е, че ако питате мен, това едва ли е приложимо срещу една настъпваща армия, дори и човек да е достатъчно безскрупулен.

— Да, горе-долу така — повтори Синклер.

— А антраксът няма да свърши тази работа. Ако бъде пуснат с поредица от взривени във въздуха устройства пред настъпващата армия, той ще проникне в почвата. После всичко, което порасне на тази почва, било трева, плод или зеленчук, ще бъде заразено. Всяко животно, което пасе тревата, ще заболее. Всеки, който яде от месото, пие млякото или пипа кожата на такова животно, ще се зарази. Но тези спори не виреят в пустинята. Освен това, предполагам, че нашите войници ще ядат предварително опакована храна и ще пият бутилирана вода.

— Ами да, те вече го правят.

— Тогава не би имало голям ефект, освен ако не поемат спорите с въздуха. Болестта трябва да влезе в хората, като се поеме в дробовете или храносмилателния тракт. Като се има предвид опасността от бойни газове, те и без това ще носят противогази.

— Такива са плановете ни, да.

— И нашите също — добави сър Пол.

— Тогава не виждам защо антракс — каза Брайънт. — Той няма да спре на място войниците, както биха направили най-различни бойни газове, а онези, които се заразят, ще бъдат излекувани със силни антибиотици. Има си инкубационен период, нали разбирате? Войниците могат да спечелят войната, а сетне да се разболеят. Честно казано, това е по-скоро оръжие за терористи, отколкото за война. Защото, ако пуснете едно шишенце с концентриран антракс във водоизточника на един град, можете да предизвикате катастрофална епидемия, с която здравните служби няма да се справят. Но ако ще се пръскат бойци в пустинята, бих избрал някой нервнопаралитичен газ. Невидим и бързодействащ.

— И така, не е ясно дали Саддам има лаборатория за бактериологични бойни средства и ако има, къде се намира — заключи сър Пол Спрус.

— Честно казано, бих проверил във всички западни ветеринарни институти и факултети. Да се види дали е имало някакви гости професори или делегации за и от Ирак през последните десет години. Попитайте онези, които са били в страната, дали съществуват места, абсолютно забранени за посещение и заградени с предупредителни знаци за карантина. Ако е имало такива, значи това е, което търсим — отвърна Брайънт.

Синклер и Палфри записваха като бесни. Още една задача за проверяващите.

— Ако това не свърши работа — заключи Брайънт, — опитайте с човешкото разузнаване. Иракски учен в тази област, който е напуснал страната и се е преселил на Запад. Изследователи в областта на бактериологията не се намират под път и над път. Освен това се знаят един друг. Хората са наясно какво става в собствените им страни, дори при диктатура, както е в Ирак. Такъв човек може да е чул дали Саддам разполага с нещо подобно и, евентуално, къде го крие.

— Е, доктор Брайънт, наистина сме ви много задължени — рече сър Пол, докато ставаха. — Още работа за детективите на нашите правителства, нали господин Синклер? Научих, че след около две седмици вашият колега от Портън Даун, доктор Райнхарт, ще ни уведоми за заключенията, до които е стигнал по въпроса за отровните газове. Разбира се, аз ще поддържам връзка с вас, господа. Благодаря ви за участието.

Групата в пустинята лежеше тихо и наблюдаваше как зората се прокрадва зад пясъчните дюни. Когато пристигнаха в къщата на бедуина предишната вечер, младежите не подозираха, че ще отсъстват цяла нощ. Мислеха си, че ще изслушат още една лекция и толкоз.

Не си бяха взели топли дрехи, а нощите в пустинята са студени дори през август. Трепереха и се чудеха какво ще кажат на разтревожените си родители. Че ги е хванал полицейският час. Тогава защо не са се обадили по телефона? Не работел… с това трябваше да се задоволят.

Трима от тях вече се питаха дали не са сбъркали, но вече беше късно да се връщат назад. Бедуинът просто им каза, че е време за малко действия, и ги преведе от къщата до един джип, паркиран през две пресечки. Още преди полицейския час бяха извън града, надалеч в равната сурова пустиня. Откак навлязоха в пустинята, не бяха видели никого. Пътуваха на юг през пясъците в продължение на трийсет километра, докато стигнаха до тесен път, който подозираха, че идва от петролното поле Манагиш, на запад от тях, и отива на изток към Външната магистрала. Знаеха, че по всички петролни полета има иракски гарнизони, а основните пътища гъмжат от патрули. Някъде на юг се бяха окопали шестнайсет дивизии от армията и Републиканската гвардия с фронт към Саудитска Арабия и нарастващия поток от американци, който се изливаше там. Бяха неспокойни.

Трима от групата лежаха в пясъка до бедуина и наблюдаваха пътя, който ставаше все по-добре осветен. Беше толкова тесен, че две коли не можеха да се разминат.

Половината от платното беше заето от осеяна с пирони дъска. Бедуинът я бе взел от колата си, беше я поставил там и покрил с одеяло от стари чували. Беше ги накарал да посипят отгоре пясък, за да прилича на малка, навята от пустинята дюна.

Другите двама — банковият чиновник и студентът по право — бяха съгледвачи. Лежаха в пясъка на по сто метра разстояние нагоре и надолу по пътя и следяха за приближаващи превозни средства. Трябваше да сигнализират по точно определен начин, ако видят голям иракски камион или няколко превозни средства.

Малко след шест часа студентът по право махна с ръка. Сигналът му гласеше: „Прекалено много са, за да успеем.“ Бедуинът дръпна въдичарската корда, която държеше в ръка. Дъската се плъзна встрани от пътя. Половин минута по-късно безпрепятствено преминаха два камиона, пълни с иракски войници. Бедуинът изтича до пътя и върна дъската, чувалите и пясъка на платното.

Сетне, минути по-късно, махна банковият чиновник. Това беше верният сигнал. Откъм магистралата се появи щабна кола, която се носеше по пътя към петролното поле.

На шофьора и през ум не му мина да завие, за да избегне ивицата пясък. Стъпи върху пироните само с едното си предно колело. И това стигаше. Гумата гръмна, зеблото се нави около колелото и колата рязко кривна. Шофьорът успя да я овладее навреме, изправи кормилото и спря бавно, наполовина извън платното. Страната, която беше извън платното, се килна надолу.

Шофьорът изскочи от мястото си, а от задната седалка слязоха двама офицери — един майор и един младши лейтенант. Те се разкрещяха на шофьора, който свиваше рамене и хленчеше, сочейки колелото. Нямаше начин крикът да се пъхне под колата — ъгълът, под който беше застанала, правеше тази операция невъзможна.

Бедуинът промърмори на стреснатите си ученици:

— Стойте тук! — Сетне се изправи и тръгна надолу по пясъка към пътя. През дясното си рамо бе преметнал бедуинско одеяло от камилска вълна, което покриваше дясната му ръка. Усмихна се широко и поздрави отдалеч майора.

— Салам алейкум, сайди майор. Виждам, че сте в беда. Искате ли помощ? Хората ми са наблизо.

Майорът посегна към пистолета си, после премисли. Навъси се и кимна.

— Алейкум салам, бедуине. Това камилско семе изкара колата от пътя.

— Ще трябва да се изтегли горе, сайди. Имам много братя.

Разстоянието стана два метра и половина и тогава ръката на бедуина се вдигна. Когато пожела да го снабдят с автомати или леки картечници, той беше поискал Хеклер и Кох МП5 или мини-Узи. За последната, която беше израелско производство, не можеше и дума да става в Саудитска Арабия, нямаше и ХК. Затова се задоволи с Калашников АК-47 със сгъваем приклад, произвеждана от чехословашкия Омнипол. Сетне беше свалил приклада и изпилил върховете на боеприпасите 7.62. Няма нужда да прекарваш куршума през тялото на някой човек, та да излезе от другата му страна.

Стреля така, както ги учат в САС — откос от два патрона, пауза, откос от два патрона, пауза… Майорът беше улучен в сърцето от разстояние два метра и половина. Едно леко отклонение на АК вдясно улучи лейтенанта в гръдната кост и го повали върху шофьора, който в този момент се изправяше. Той всъщност се изправи тъкмо навреме, за да умре от третата двойка куршуми в гърдите.

Изстрелите отекнаха в дюните, но пустинята и пътят останаха празни. Повика трима от ужасените студенти.

— Сложете телата обратно в колата — шофьора на кормилото, офицерите отзад — каза той на двамата мъже. На момичето даде къса отвертка с източено като игла острие.

— Продупчи резервоара три пъти.

Погледна към съгледвачите си. Те сигнализираха, че нищо не идва. Каза на момичето да извади носната си кърпичка, да я завие около един камък, да я върже и да я напои с бензин. Когато трите тела бяха обратно в колата, той запали кърпичката и я метна в локвата бензин, изтекла на струйки от резервоара.

— Сега бързо!

Младежите нямаха нужда от повторно подканяне, за да хукнат през пясъчните дюни към мястото, където беше паркирал джипа. Само бедуинът се сети да вземе дъската със себе си. Докато се скрие в дюните, бензинът в колата се запали и превърна всичко в огнено кълбо. Щабният автомобил се обви в пламъци.

На връщане към Кувейт се бяха смълчали. Двама от петимата седяха отпред до него, останалите трима — отзад.

— Видяхте ли? — попита най-сетне Мартин.

— Да, бедуине.

— Какво мислите?

— Всичко стана толкова бързо — обади се момичето Рана.

— Аз пък имах чувството, че продължи безкрайно дълго — рече банкерът.

— Бързо и силово — каза Мартин. — Колко време според вас бяхме на пътя?

— Половин час?

— Шест минути. Уплашихте ли се?

— Да, бедуине.

— Хубаво. Само психопатите не се плашат първия път. Има един американски генерал, Патън. Чували ли сте за него?

— Не, бедуине.

— Той е казал, че задачата му е не да накара момчетата си да загинат за родината, а да се погрижи другите копелдаци да загинат за своята. Разбрахте ли какво искам да кажа?

За арабите философията на Джордж Патън не звучеше много понятна, но те все пак разбраха думите му.

— Когато тръгваш да воюваш, можеш да се укриваш само до един момент. После си изправен пред избор. Умираш или ти, или той. Направете избора си още сега, всички вие. Можете да се върнете към уроците си, или да тръгнете да воювате.

Помислиха няколко минути. Първа се обади Рана.

— Ще тръгна на война, но трябва да ме научиш, бедуине.

След това на младите мъже не им оставаше друго, освен да се съгласят.

— Чудесно. Първо ще ви науча как да унищожавате, да убивате и да оставате живи. Среща в моята къща, след два дни, на разсъмване, когато се вдига полицейският час. Донесете си учебници, всички, включително и ти, банкере. Ако ви спрат, дръжте се непринудено: вие сте студенти, които се събират да учат. И това в известен смисъл е вярно, само дето ще учите други неща. А сега тръгвайте. Намерете начин да се върнете поотделно.

Поеха към Пета околовръстна магистрала. Той им бе посочил един гараж, където шофьорите щяха да ги вземат на автостоп. Когато си тръгнаха, той се върна в пустинята, изрови скритото си радио, отдалечи се на пет километра от мястото, където го държеше, разгърна сателитната чиния и започна да говори по шифрованата си Моторола с една къща в Рияд.

Час след засадата един патрул откри изгорялата щабна кола. Телата бяха отнесени в най-близката болница.

Съдебният лекар, който направи аутопсията пред очите на навъсен полковник от тайната полиция АМАМ, откри дупките от куршумите, малки като от игла в изгорялата плът. Беше семеен и самият имаше дъщери. Знаеше за изнасилената медицинска сестра.

Дръпна чаршафа обратно върху третото тяло и започна да си сваля ръкавиците.

— Боя се, че са умрели от задушаване, когато колата се е запалила след катастрофата — рече той. — Нека Аллах бъде милостив.

Полковникът изръмжа нещо и си отиде.

На третата среща с групата доброволци бедуинът ги откара далеч в пустинята, западно от Кувейт Сити и южно от Джара, където щяха да бъдат сами. Седнали на пясъка като на пикник, петимата гледаха как учителят им вади един чувал и изсипва върху одеялото си от камилска вълна множество странни предмети. Един по един той им обясни какво представляват.

— Пластичен експлозив. Лесно се използва, много е устойчив.

Пребледняха, когато той стисна материала в ръце, сякаш беше глина за моделиране. Един от младежите, чийто баща имаше магазин за цигари, бе донесъл няколко стари кутии от пури.

— Това — рече бедуинът — е детонатор с часовников механизъм. Когато превъртите перчатия винт тук отгоре, счупвате капсула с киселина. Киселината прогаря медната диафрагма за шейсет секунди. След това живачният фулминат възпламенява експлозива.

Беше приковал вниманието им. Взе парче Семтекс с големината на пакет цигари и го постави в малката кутия за пури, после заби детонатора по средата.

— И когато върнете перчатия винт ето така, ви остава само да затворите кутията, да прекарате ластичето около нея… ето така… за да стои затворена. Това се прави в последния момент.

Постави кутията на пясъка в центъра на кръга.

— Работата е там, че шейсет секунди траят много повече, отколкото смятате. Имате време да отидете до иракския камион, бункер или бронетранспортьор, да метнете вътре кутията и да си отидете. Винаги ходете, никога не тичайте. Тичащият човек веднага предизвиква тревога. Оставете си достатъчно време, за да кривнете зад първия ъгъл. Продължете да ходите, не да тичате, дори след като сте чули взрива.

С едно око следеше часовника на китката си. Трийсет секунди.

— Бедуине… — обади се банкерът.

— Да?

— Тази не е истинска, нали?

— Какво?

— Бомбата, която току-що направи. Не е истинска, нали?

Четирийсет и пет секунди. Протегна ръка и я взе.

— Напротив, истинска е. Исках да ви покажа колко много време са шейсет секунди. Никога не изпадайте в паника с тези неща. Паниката ще ви погуби. Запазете спокойствие при всякакви обстоятелства.

Със сръчно движение изпрати въртящата се кутия от пури далеч зад дюните. Тя падна и експлодира. Взривната вълна ги разтърси, а вятърът довя ситен пясък.

Над северната част на Персийския залив американски самолет АУАКС отбеляза експлозията на един от сензорите си за топлина. Операторът докладва на ръководителя на полета, който се вгледа в екрана. Сиянието на топлинния източник вече гаснеше.

— Интензитет?

— Предполагам, че е с размера на танков снаряд.

— Добре. Запиши го в дневника. Остава без последици.

— До края на деня ще можете сами да ги правите. Детонаторите и закъснителите ще носите и държите в тези неща.

Извади една алуминиева гилза от пура, зави детонатора в памук и го вкара в гилзата, като завинти обратно капачката.

— Пластичният експлозив ще носите по този начин.

Свали опаковката от един сапун, моделира десетина грама експлозив във формата на калъп сапун и го зави в опаковката, запечатвайки го с два-три сантиметра лепенка.

— С кутиите за пури ще се снабдявате сами. Не големите, които са за хавански пури, а малките, за пурети. Винаги дръжте по две пурети в кутията за всеки случай, ако ви претърсват. Ако някой иракчанин поиска да ви вземе гилзата за цигара, или пура, не му пречете.

Накара ги да се упражняват на слънцето, докато се научат да разопаковат „сапуна“, да изваждат пуретите, да приготвят бомбата и да завиват ластичето около нея за трийсет секунди.

— Можете да го правите на задната седалка на кола, в мъжката тоалетна на кафене, в някой вход или нощем зад дърво — каза им той. — Първо изберете целта си, уверете се, че няма други войници, които стоят много встрани и ще оцелеят, сетне завъртете крилатките, затворете кутията, сложете ластичето около нея, приближете се, хвърлете бомбата и се отдалечете. От момента, когато завъртите крилатките, отбройте бавно до петдесет. Ако до петдесет секунди не сте се разделили с бомбата, хвърлете я колкото е възможно по-далеч. Тъй като в повечето случаи ще вършите това по тъмно, сега ще направим първото упражнение. — Накара членовете на групата взаимно да си завържат очите, после взе да ги наблюдава как пипат несръчно и често изпускат нещата, които държат. Късно следобед можеха да го направят пипнешком. Рано вечерта им даде остатъка от съдържанието на чувала — достатъчно за всеки да си направи по шест „калъпа сапун“ и да има шест закъснителя. Синът на собственика на магазина за цигари се съгласи да достави всички малки кутийки и алуминиеви гилзи. Можеха да си намерят памук, опаковки от сапун и ластичета сами. Сетне ги върна в града.

През целия септември в главната квартира на АМАМ в хотел „Хилтън“ пристигаха съобщения за непрекъснато нарастващ брой нападения над иракски войници и военни обекти. Колкото повече се вбесяваше полковник Сабауи, толкова по-безсилен се чувстваше.

Не се очакваше нещата да се развият точно по този начин. Казано му беше, че кувейтците са страхливи хора, които, няма да създават неприятности. Само веднъж да опитат от методите на Багдад, и ще клекнат. Но не беше точно така.

Всъщност съществуваха няколко съпротивителни движения, повечето спонтанни и некоординирани. В шиитския район на Румайтия иракските войници просто изчезваха. Шиитските мюсюлмани особено ненавиждаха иракчаните, заради своите събратя по вяра — шиитите, стотици хиляди от които бяха избити по време на войната между Иран и Ирак. На иракските войници, дръзнали да влязат в лабиринта от улички на Румайтия, им прерязваха гърлата, а телата им хвърляха в канализацията. Никой повече не можеше да ги намери.

Сред сунитите съпротивата беше съсредоточена в джамиите, където иракчани рядко ходеха. Там се предаваха съобщения, разменяше се оръжие и се планираха нападения.

Най-организирана беше съпротивата под ръководството на изтъкнати кувейтци, хора образовани и богати. Господин Ал-Халифа беше банкер, използващ средствата си за доставки на храна, сред които се криеха и други стоки.

Организацията си беше поставила шест цели, пет от които представляваха пасивна съпротива. Първата беше документите — всеки член на съпротивата беше снабден с изрядни документи, подправени от техни съмишленици в Министерството на вътрешните работи. Втората беше разузнаване — събираха сведения за придвижването на иракски части и ги препредаваха към главната квартира на коалицията в Рияд, както и за числеността и въоръжението на иракските войски, крайбрежните укрепления и разположението на ракетните площадки. Третият клон поддържаше в действие услугите — вода, електричество, пожарникари и здравеопазване. А когато най-накрая Ирак отвори петролните кранове и започна да унищожава самото море, кувейтските инженери казаха на американските изтребители-бомбардировачи кои клапани да атакуват с ракетите си, за да преустановят изтичането.

Из всички райони обикаляха комитети за обществена солидарност, често влизайки във връзка с европейци и други граждани на Първия свят, които все още се криеха по апартаментите си, и им помагаха да не попаднат в мрежите, хвърляни от иракчаните.

От Саудитска Арабия, във фалшив резервоар на джип, беше внесена сателитна телефонна система. Не беше с кодиращо устройство като тази на Мартин, но участниците в кувейтската съпротива я местеха така, че иракските власти не успяваха да я открият, пък и лесно влизаха във връзка с Рияд винаги когато имаше нещо да се предаде. По време на цялата окупация възрастен радиолюбител бе работил непрекъснато, изпращайки 7000 съобщения до друг радиолюбител в Колорадо, който на свой ред ги препредаваше на Държавния департамент.

Имаше и въоръжена съпротива, преди всичко под командването на един кувейтски подполковник — същия, който бе избягал от сградата на Министерството на отбраната в първия ден на настъплението. Тъй като имаше син на име Фуад, носеше псевдонима Абу Фуад, баща на Фуад.

Саддам Хюсейн най-сетне се бе отказал от опитите да образува марионетно правителство и назначи своя брат Али Хасан Маджид за генерален губернатор.

Съпротивата не беше просто игра. Тайно се водеше малка, но изключително ожесточена война. АМАМ отвърна на удара, като създаде два центъра за разпити в Спортния център „Катма“ и на стадиона „Кадисиях“. Там широко се използваха методите на шефа на АМАМ, прилагани в затвора Абу Граиб край Багдад. До настъпването на освобождението загинаха 500 кувейтци, от които 250 екзекутирани, мнозина след продължителни мъчения.

Началникът на контраразузнаването Хасан Рахмани седеше на бюрото си в хотел „Хилтън“ и четеше докладите, приготвени от подчинените му на място. В този ден, 15 септември, бе дошъл на кратко посещение, откъсвайки се от задълженията си в Багдад. Докладите бяха с неприятно съдържание.

Растеше броят на нападенията срещу иракски отдалечени постове, по пусти пътища, караулни помещения, превозни средства и пътни бариери. Това беше преди всичко проблем на АМАМ — местната съпротива беше тяхно задължение и според Рахмани, съвсем както трябваше да се очаква, селският главорез Хатиб отново се бе показал като пълен некадърник.

Рахмани не използваше мъченията, към които беше така силно пристрастен неговият съперник в иракската разузнавателна структура. Предпочиташе да разчита на търпелива детективска работа, дедукция и хитрост, макар да трябваше да признае, че единствено терорът и нищо друго бе помогнало на президента да се задържи на власт в Ирак през всичките тези години. Трябваше да признае, с цялото си образование, че този специалист по мръсните номера и потаен психопат от уличките на Тикрит го изпълваше със страх.

Опита се да убеди своя президент да го постави начело на вътрешното разузнаване в Кувейт, но отговорът беше категорично „не“. Ставало въпрос за принцип, както му обясни министърът на външните работи Тарик Азиз. Той, Рахмани, имал задължението да брани държавата от шпиони и саботажи. Президентът не искал да признава Кувейт за чужда страна. Затова било работа на Омар Хатиб да гарантира покорството.

Докато сутринта преглеждаше докладите, Рахмани изпита голямо облекчение, че това сега не е негова работа. Беше същински кошмар, особено като се имаше предвид, че Саддам Хюсейн непрекъснато разиграваше погрешно картите си.

Взимането на западни заложници като човешки щитове срещу нападения се оказа катастрофално и даде точно обратния резултат. Беше пропуснал шанса да се спусне на юг и да превземе саудитските петролни полета, принуждавайки крал Фахд да седне на масата за преговори, а сега американците се изливаха като река в театъра на бойните действия.

Всички опити да асимилира Кувейт се проваляха и в срок от един месец Саудитска Арабия щеше да е непревземаема с американския си щит по северната граница.

Беше убеден, че Саддам Хюсейн няма да може да се изтегли от Кувейт без унижения, нито пък, ако бъде нападнат, да остане там, без да претърпи още по-голямо унижение. Но въпреки това настроението около президента продължаваше да бъде оптимистично, сякаш всички очакваха да се случи чудо. На какво разчиташе този човек? Че сам Аллах ще слезе от небето, за да накаже неговите врагове?

Рахмани стана от бюрото си и отиде до прозореца. Обичаше да се разхожда, докато мисли; това мобилизираше мозъка му. Погледна надолу. Някога блестящият яхтклуб се бе превърнал в сметище.

Нещо в докладите на бюрото го смущаваше. Да, имаше нещо странно. Някои от нападенията срещу иракски войници се извършваха с пистолети и пушки, някои с бомби, направени от промишлен тринитротолуол. Но имаше и други, в които без съмнение бе използван пластичен експлозив. Кувейт никога не е разполагал с пластични експлозиви, най-малкото със Семтекс-Х. Кой го използваше и откъде го бяха взели?

Имаше и сведения от радиопрослушването за шифрован предавател някъде в пустинята, който непрекъснато се местеше, излъчваше в различни часове, дърдореше объркани глупости в продължение на десет-петнайсет минути, а сетне млъкваше. Винаги на различна честота.

Имаше и доклади за някакъв странен бедуин, който бродеше, появяваше се, изчезваше, после пак се появяваше и винаги оставяше разруха след себе си. Двама тежко ранени войници бяха съобщили, преди да умрат от раните си, че са видели този човек, висок и уверен, с куфия на червени и бели квадратчета, единият край на която бил дръпнат така, че да закрива лицето му.

Подложени на изтезания, двама кувейтци бяха споменали нещо съвсем неясно за невидимия бедуин, но додали, че не са го виждали в действителност. Хората на Сабауи се опитвали да убедят арестуваните, с помощта на още по-болезнени хватки, да признаят, че са го видели. Глупаци. Разбира се, че ще измислят нещо, за да спрат агонията.

Колкото повече Хасан Рахмани мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че си има работа с проникнал отвън човек — нещо, което определено влизаше в кръга на неговите задължения. Не беше за вярване, че може да има бедуин, който знае какво е пластичен експлозив или пък шифрован предавател — стига и двете да бяха свързани с един и същ човек. Възможно бе да е подготвил няколко души, но изглежда действаше предимно сам.

Просто нямаше как да арестува всеки бедуин, който броди из града и пустинята. Така биха постъпили в АМАМ, но те щяха години наред да изтръгват нокти, без да стигнат доникъде.

За Рахмани проблемът се свеждаше до избор между три неща. Да бъде заловен човекът по време на някое от нападенията му, но това би означавало да се залага на случайността и вероятно никога нямаше да се случи. Да залови един от кувейтските му сподвижници и да проследи човека до леговището му. Или да го залови, докато седи приведен над предавателя си в пустинята.

Рахмани се спря на последното. Ще доведе от Ирак два или три от най-добрите си екипи от специалисти по радиозасичане, ще ги постави на три различни точки и ще се опита да локализира източника на предаванията. Също така трябваше да има на разположение група от специалните сили, винаги готова да потегли. Щом се върне в Багдад, веднага щеше да придвижи този въпрос.

В този ден Хасан Рахмани не беше единственият човек в Кувейт Сити, който се интересуваше от бедуина. В една крайградска вила, на километри от хотел „Хилтън“ красив млад кувейтец с мустаци, облечен в бял памучен туб, седеше в кресло и слушаше разказа на един приятел, дошъл при него с интересна информация.

— Седях в колата си на светофара и погледът ми блуждаеше, когато забелязах от другата страна на кръстовището иракски военен камион. Беше паркиран, а пред него се бяха скупчили войници, които се хранеха и пушеха. Сетне от едно кафене излезе млад мъж, един от нашите, стиснал нещо като кутийка. Съвсем малка. Отначало не обърнах внимание, но после видях, че го хвърля под камиона. После зави зад ъгъла и изчезна. Светлините на светофара се смениха, но аз не помръднах.

След пет секунди камионът изчезна. Искам да кажа, че той просто се пръсна на парчета. Всички войници бяха останали без крака. Никога не съм предполагал, че такова малко пакетче може да свърши такава работа. Направих обратен завой и изчезнах, преди да се появят онези от АМАМ.

— Пластичен експлозив — рече офицерът. — Трябва да е бил някой от хората на бедуина. Кой е тоя тип все пак? Как бих желал да го видя.

— Работата е там, че познах момчето.

— Какво? — Младият подполковник се приведе напред и лицето му светна от любопитство.

— Смяташ ли, че бих дошъл само за да ти разкажа нещо, което вече знаеш. Казвам ти, познах онзи, дето хвърли бомбата. Абу Фуад — от години купувам цигари от баща му.

Когато три дни по-късно се изправи да говори пред комитета „Медуза“ в Лондон, д-р Райнхарт изглеждаше уморен. Макар да беше предал всички свои задължения в Портън Даун, документите, които взе със себе си от първото заседание, и допълнителната информация, която продължаваше да го засипва оттогава, го бяха натоварили с чудовищна задача.

— Проучването вероятно не е завършено — рече той. — Но се очертава една доста пълна картина.

На първо място, разбира се, знаем, че Саддам Хюсейн разполага с голям производствен капацитет за отровни газове, който оценявам на повече от хиляда тона годишно.

По време на войната между Иран и Ирак някои от пострадалите от газ ирански войници бяха лекувани тук във Великобритания и можах да ги прегледам. Още тогава разпознах фосген и иприт.

Най-лошото е, че вече нямам никакво съмнение — Ирак разполага със значителни запаси от два вида далеч по-смъртоносни газове — и двата нервнопаралитични, разработени от германците, наречени зарин и табун. Смятам, че ако ги бяха използвали във войната с Иран, нямаше да се стигне до лекуване на жертви. Всички щяха да са мъртви.

— Колко опасни са тези… ъъъ… средства, доктор Райнхарт? — попита сър Пол Спрус.

— Сър Пол, женен ли сте?

Изисканият джентълмен се стресна.

— Да.

— Лейди Спрус използвала ли е някога спрей?

— Да, мисля, че да.

— Забелязали ли сте колко фина е струята на спрея? Колко ситни са капчиците? Като прашец.

— Да, в конкретния случай с нейния парфюм се радвам, че е така.

Шегата беше остроумна. Или поне се хареса на сър Пол.

— Две такива капчици зарин или табун върху кожата, и вие сте мъртъв — каза химикът от Портън Даун.

Никой не се усмихна.

— Ирак се опитва да произведе отровни газове от 1976-а. Навремето се обърнали към британската компания Ай Си Ай2, обяснявайки, че искат да построят завод за пестициди, в които ще произвеждат четири отрови за вредители, но материалите, които търсели да закупят, накарали Ай Си Ай направо да им откаже. Спецификациите, показани от иракчаните, предвиждали резистентни на корозия реактори, тръби и помпи, което убедило Ай Си Ай, че крайната цел не е химически пестициди, а нервнопаралитични газове. Сделката била отказана.

— Слава Богу! — рече сър Пол и си записа нещо.

— Но не всички са им отказали — рече бившият бежанец от Виена. — Извинението винаги е било, че Ирак трябва да произвежда хербициди и пестициди, а за това са необходими отрови.

— Да не би наистина да са искали да произвеждат тези селскостопански химикали? — попита Паксман.

— Съвсем не — заяви Райнхарт. — За професионалния химик ключът се крие в количествата и видовете. През 1981-ва са намерили германска фирма, която да им построи лаборатория с много специално и много необикновено разположение. Тя е била предназначена да произвежда фосфорен пентахлорид, изходен материал за органичния фосфор, който е една от съставките на нервнопаралитичния газ. Нито една нормална университетска изследователска лаборатория не би имала нужда от такива ужасяващо токсични вещества. Инженер-химиците, работили върху това, сигурно са го знаели.

Други разрешения за износ показват поръчки за тиодигликол. От него, когато се смеси с хидрохлорна киселина, се получава иприт. Тиодигликолът, в малки количества, може да се използва също за производството на мастило за химикалки.

— Колко са купили? — попита Синклер.

— Петстотин тона.

— Това са ужасно много химикалки — промърмори Паксман.

— Говорим за началото на 1983-а — рече Райнхарт. — През лятото влиза в действие големият им завод за производство на отровен газ, който произвежда иприт. Започнали са да го използват срещу иранците през декември.

По време на първите нападения на иранските човешки вълни иракчаните са използвали смес от жълт дъжд, иприт и табун. Към 1985-а усъвършенствали сместа, така че да съдържа водороден цианид, иприт, табун и зарин, постигайки 60 процента загуби сред иранската пехота.

— Можем ли само за малко да се спрем на нервнопаралитичните газове, докторе? — попита Синклер. — Те сякаш са страшно опасно нещо.

— Така е — отвърна д-р Райнхарт. — От 1984-а химикалите, които са купували, са били фосфорен оксихлорид, който е важно изходно вещество за производството на табун, и две изходни вещества за зарин, триметил фосфит и калаен флуорид. От първия са се опитали да поръчат 250 тона от една холандска компания. Това количество пестицид стига, за да убие всяко дърво, храст и тревичка в Близкия изток. Също като Ай Си Ай холандците им отказали, но по онова време те все пак купили два химикала, които не подлежат на контрол: диметиламин за производството на табун и изопропанол за зарин.

— След като не са под възбрана в Европа, защо да не са използвани за производство на пестициди? — попита сър Пол.

— Заради количествата — отвърна Райнхарт — и съоръженията за химическо производство и обработка, както и разположението на фабриките. За опитен химик или инженер-химик нито една от тези покупки не може да означава друго освен отровен газ.

— Знаете ли кой е главният доставчик през годините, докторе? — поиска да узнае сър Пол.

— О, да. В началото е имало чисто научен принос от научно естество от страна на Съветския съюз и Източна Германия, както и доставки от около осем страни, в повечето случаи малки количества неподлежащи на контрол химикали. Но 80 процента от заводите, плановете, машините, специалното оборудване за обработка, химикалите, технологията, инсталациите, проектите и ноу-хау са предоставени от Западна Германия.

— Всъщност — проточено се обади Синклер — ние от години протестираме пред Бон. Те винаги отхвърлят протестите ни. Докторе, можете ли да установите кои са заводите за газове на снимките, които ви дадохме?

— Да, разбира се. Някои фабрики се установяват по документите, други се виждат с увеличително стъкло.

Химикът нареди пет спътникови снимки на масата.

— Не познавам арабските имена, но тези числа ви говорят кои са снимките, нали?

— Да, само ни посочете сградите — отвърна Синклер.

— Ето целия комплекс от седемнайсет сгради… тук, този голям самостоятелен завод… виждате инсталацията за пречистване на въздуха, нали? И тук, този… и този целия комплекс от осем сгради… и този.

Синклер извади от куфарчето си един списък и взе да го разглежда. Кимна мрачно.

— Както смятахме. Ал-Каим, Фалуджа, Ал-Хила, Салман Пак и Самара. Докторе, много съм ви задължен. Нашите хора в Щатите дойдоха точно до същите заключения. Те ще бъдат сред целите на първите атаки.

След приключване на съвещанието Синклер, заедно със Саймън Паксман и Тери Мартин тръгнаха бавно към Пикадили Съркъс и влязоха да пият по едно кафе в „Ришу“.

— Не зная как е при вас, момчета — рече Синклер, докато бъркаше своето капучино, — но за нас най-страшна е газовата заплаха. Генерал Шварцкопф е убеден, че това е кошмарният сценарий. Масово газово нападение над всичките ни войски. Ако тръгнат, ще бъдат с противогази и противогазови наметала, завити от главата до петите. Добрата новина е, че при допир с въздуха този газ има кратък живот. Докосне ли пустинята, свършено е с него. Тери, ти не ми изглеждаш убеден.

— Този дъжд — попита Мартин, — с какво ще го изстреля Саддам? — попита Мартин.

Синклер сви рамене.

— Артилерийски бараж, предполагам. Така направи срещу иранците.

— Няма ли да смачкате артилерията му? Тя стига само 30 километра. Сигурно е някъде там, в пустинята.

— Разбира се — отвърна американецът, — разполагаме с технология, която може да засече всяко оръдие и всеки танк, въпреки окопаването и камуфлажа.

— Значи, ако оръдията бъдат разрушени, Саддам няма как да предизвика газовия дъжд?

— С изтребители-бомбардировачи, предполагам.

— Но докато тръгнат сухопътните сили, вие и тях ще сте ги унищожили — посочи Мартин. — Саддам няма да разполага с нищо летящо.

— Добре, тогава ракети Скъд. Това ще опита той. А ние ще ги унищожим, една по една. Съжалявам момчета, трябва да вървя.

— Какво се опитваше да кажеш, Тери? — попита Паксман, когато човекът от ЦРУ си отиде. Тери Мартин въздъхна.

— О, не зная. Само че на Саддам и неговите стратези всичко това е известно. Те едва ли подценяват американската въздушна мощ. Саймън, можеш ли да ме снабдиш с всички речи на Саддам през последните шест месеца? На арабски, трябва да са на арабски.

— Да, предполагам. Правителственият щаб на съобщенията в Челтнам или Арабската редакция на Би Би Си сигурно разполагат с тях. На лента или дешифрирани?

— На лента, ако е възможно.

В продължение на три дни Тери Мартин слуша гърления, пламенен глас от Багдад. Преслушваше лентите отново и отново и не можеше да се освободи от човъркащата го тревога, че иракският деспот не звучи като човек, изпаднал в такава голяма беда. Той или не разбираше колко е загазил, или пък знаеше нещо, което враговете му не знаеха. На 21 септември Саддам Хюсейн произнесе нова реч, или по-скоро беше публикувано заявление на Революционния команден съвет, в което се използваше точно неговият речник. Там той заявяваше, че отстъпление от Кувейт няма да има и всеки опит Ирак да бъде изтласкан ще доведе до „майката на всички битки“.

Такъв, беше преводът. Масмедиите бяха харесали израза и често го използваха.

Д-р Мартин разучи текста и се обади на Саймън Паксман.

— Погледнах в речника на разговорния език от горното поречие на река Тигър — рече той.

— Боже Господи, какво хоби! — отвърна Паксман.

— Работата е в израза, който е използвал — „майката на всички битки“.

— Е, и какво от това?

— Думата е преведена като битка. Там, откъдето произхожда той, тя се използва също за паднал в бой или кървава баня.

Отсреща настъпи мълчание.

— Не се безпокой за това.

Но въпреки съвета Тери Мартин продължаваше да се тревожи.