Юмрукът на Бога

Глава 2

Големият джип „Додж“ се носеше по главния път от Катар към Абу Даби в Обединените арабски емирства. Климатикът работеше, шофьорът бе пуснал любимите си касети и те изпълваха колата с кънтри музика, която му напомняше за дома.

Отвъд Руейс се озоваха в открита местност. Морето, което се намираше отляво, се виждаше само от време на време между дюните, докато от дясната страна се простираше огромната пустиня — стотици километри неприветлив пясък, чак до Дофар и Индийския океан.

Седнала до съпруга си, госпожа Мейбел Уокър гледаше с интерес охренокафявата пустиня, блеснала на обедното слънце. Съпругът й Рей следеше пътя. Тъй като цял живот бе работил в петролодобивната промишленост, пустини бе виждал и преди. „Всички си приличат“, промърморваше той при всяко възклицание на жена си.

Но за Мейбел Уокър всичко беше ново и макар на тръгване от Оклахома да бе заредила багажа си с лекарства колкото за една аптека, тя бе извлякла наслада от всяка минутка на двуседмичната си обиколка из Персийския залив.

Тръгнаха от Северен Кувейт, сетне взеха джипа, предоставен им от компанията, и поеха на юг в Саудитска Арабия през Хафджи и Ал-Хобар, оттам отидоха в Бахрейн, сетне отново надолу през Катар и в ОАР. При всеки престой Рей уж правеше проверка на представителствата на компанията си — това беше привидният повод за пътуването, — докато тя разглеждаше местните забележителности в компанията на придружител. Чувстваше се много горда, вървейки по тесните улички, съпровождана само от един бял мъж, без да знае, че в най-малко петдесет американски града би била в по-голяма опасност, отколкото сред арабите от Залива.

Онова, което видя по време на първото и, може би, последно пътуване извън Съединените щати, я плени. Възхищаваше се на дворците и минаретата, дивеше се на изобилието от необработено злато и изпитваше страхопочитание пред потока мургави лица и многоцветни одежди, които се ветрееха край нея в старите квартали.

Снимаше всичко и всекиго, за да покаже в Дамския клуб у дома къде е била и какво е видяла. Беше запомнила предупреждението на представителя на компанията в Катар: не снимай арабин от пустинята без негово разрешение, тъй като някои от тях все още вярват, че когато ги снимаш, вземаш със себе си част от душата им.

Тя беше, както често сама си напомняше, щастлива жена с много неща, на които да се радва. Омъжи се почти веднага след гимназията за момчето, с което ходеше, а то се оказа свестен солиден съпруг, с работа в местната петролна компания, който с разрастването й непрекъснато растеше в службата, докато накрая се пенсионира като един от нейните вицепрезиденти.

Имаха хубава къща извън Тълса и вила в Северна Каролина, на брега на нос Хатерас, между Атлантика и залива Памлико, където прекарваха летните си отпуски. Трийсет и две годишният им добър брак бе възнаграден с чудесен син. А сега и тази двуседмична обиколка, за да се наслади на разноски на компанията, на всички екзотични гледки, звуци, аромати и изживявания в един непознат свят, света на Персийския залив.

— Пътят е добър — отбеляза тя, когато превалиха едно възвишение и асфалтираната лента затрептя далеч пред тях. След като в колата температурата беше над двайсет градуса, в пустинята сигурно стигаше до петдесет.

— Би трябвало — рече съпругът й, — ние сме го строили.

— Компанията ли?

— Не, Чичо Сам, дявол да го вземе.

Рей Уокър имаше навик да добавя по едно „дявол да го вземе“ всеки път, когато даваше някаква информация. Възцари се дружелюбно мълчание, а касетата на Тами Уинет я съветваше да стои до мъжа си, както винаги бе правила и щеше да прави и след неговото пенсиониране.

Почти шейсетгодишен, Рей Уокър се оттегляше с добра пенсия и възможност да придобие солидни акции, а благодарната компания му бе предложила двуседмична обиколка първа класа на нейни разноски в Персийския залив, за да „провери“ различните й представителства по брега. Той не бе идвал тук преди и за разлика от съпругата си не бе очарован от всичко видяно, но се преструваше заради нея. С нетърпение очакваше да приключи с Абу Даби и Катар и да се настани в първа класа на самолета за САЩ през Лондон. Тогава най-накрая щеше да си поръча голяма студена бира, без да тича до офиса на компанията за да я получи. На други ислямът можеше и да харесва, но след като преспа в най-луксозните хотели на Кувейт, Саудитска Арабия и Катар, където не можеше да близне и капка алкохол, започна да се пита що за религия е тази, която не разрешава и една студена бира в горещ ден.

Беше облечен така, както според него трябваше да бъде облечен човек, зает с добив на петрол — ботуши, дънки, колан, риза и каубойска шапка, макар това да не се налагаше, защото всъщност беше химик и се занимаваше с качествения контрол.

Погледна към километража — оставаха му 130 километра до отклонението за Абу Даби.

— Ще пусна една вода, скъпа — промърмори той.

— Добре, но внимавай — предупреди го Мейбел. — Тук има скорпиони.

— Но те не могат да скачат на повече от половин метър от земята — отвърна Рей и гръмко се разсмя на собствената си шега. Да те ухапе по пишката скачащ скорпион — чудесна смешка за апапите у дома.

— Рей, ужасен си! — отвърна Мейбел и също се засмя. Уокър отклони джипа встрани от пътя, изключи двигателя и отвори вратата. Отвън нахлу горещ въздух, сякаш бе отворил вратата на пещ. Слезе от колата и затръшна вратата след себе си, за да не избяга хладният въздух.

Мейбел остана вътре, докато съпругът й отиде до най-близката дюна и свали ципа на дюкяна си. Сетне погледна през предното стъкло и промърмори:

— О, мили Боже, какво виждам!

Посегна към фотоапарата, отвори вратата и излезе.

— Рей, смяташ ли, че той ще има нещо против да го снимам?

Рей гледаше на другата страна, погълнат от едно от най-големите мъжки удоволствия.

— Ей сега ще дойда, скъпа.

Бедуинът стоеше от другата страна на платното. Очевидно преди миг бе прекосил двете дюни, защото изникна съвсем ненадейно. Мейбел Уокър продължаваше да се колебае, застанала до десния преден калник с фотоапарат в ръка. Съпругът й се обърна и вдигна ципа си. Загледа се в мъжа от другата страна на пътя.

— Знам ли? — рече той. — Сигурно не. Но не го приближавай. Може да има бълхи. Ще запаля двигателя. Снимай го бързо и ако нещо се разсърди, скачай в колата.

Върна се на мястото си и запали двигателя, при което автоматично се включи и климатичната инсталация.

Мейбел Уокър направи няколко крачки напред и вдигна фотоапарата.

— Може ли да ви снимам? — попита тя. — Фотоапарат? Снимка? Щрак-щрак? За албума ми у дома?

Мъжът продължи да стои и да я гледа. Бялата му джалаба бе изцапана и прашна; спускаше се от раменете му до земята. Куфията в червено и бяло беше привързана на главата с две преплетени върви, а един от увисналите краища беше подпъхнат от другата страна на слепоочието му, така че платът покриваше лицето му от горния край на носа надолу. Очите му се взираха в нея над шарения плат. Малкото кожа на челото и в орбитите на очите бе потъмняла от слънцето на пустинята. Мейбел разполагаше с много снимки за албума си, но нито една на бедуин, и то на фона на ширналата се саудитска пустиня.

Вдигна фотоапарата. Мъжът не помръдна. Присви очи и погледна през визьора, питайки се мислено дали ще успее да избяга до колата навреме, ако арабинът хукне да я гони. Щрак.

— Много ви благодаря — рече тя. Но той продължаваше да стои като вкаменен. Широко усмихната, тя тръгна заднешком към колата. Спомни си съветите на „Рийдърс дайджест“ към американците, изправени пред хора, които не говорят английски: винаги се усмихвайте!

— Скъпа, скачай в колата! — викна съпругът й.

— Всичко е наред, мисля, че не се обиди — рече тя и отвори вратата.

Докато снимаше, касетата бе свършила и радиото се бе включило. Рей Уокър протегна ръка, издърпа я в колата и потегли почти с летящ старт.

Арабинът изгледа отдалечаващата се кола, сви рамене и изчезна зад пясъчната дюна, където бе паркирал собствения си, боядисан в цвета на пустинята ландроувър. След няколко секунди и той потегли по посока на Абу Даби.

— Какво си се разбързал? — попита Мейбъл Уокър. — Той нямаше да ме нападне.

— Не е там работата, скъпа. — Рой Уокър имаше стиснатите устни на човек, който контролира положението и е в състояние да се справи с всякакво международно усложнение. — Отиваме в Абу Даби и взимаме първия самолет за дома. Както изглежда, тази сутрин Ирак е навлязъл в Кувейт, дявол да го вземе. Всеки момент може да се озоват и тук.

Беше десет часът сутринта местно време на 2 август 1990-а.

Дванайсет часа преди това, напрегнат и превъзбуден, полковник Осман Бадри чакаше, застанал до веригите на един неподвижен танк Т-72, близо до малкото летище, наречено Сафуан. Макар и да не го знаеше тогава, за Кувейт войната щеше да започне и завърши именно там, при Сафуан.

Непосредствено до летището, което разполагаше с писти, но не и със сгради, на север и на юг, минаваше главният път. От мястото, където бе застанал с лице на юг, Бадри виждаше мъждивото сияние на Джара, а по-нататък и по на изток, отвъд залива, блясъка на осветения Кувейт Сити.

Беше възбуден, защото бе настъпило времето на неговата страна. Времето да бъде наказана кувейтската паплач заради онова, което бяха сторили на страната му, за необявената икономическа война, за финансовите поражения и за надменната им арогантност.

Нима Ирак не беше задържал в продължение на осем кървави години персийските орди, за да не се спуснат към северната част на залива и да сложат край на луксозния им живот? А сега за отплата страната му трябваше да мълчи, докато кувейтците крадяха и тяхната част от петрола на общото находище Румала? Може би трябваше да живеят като просяци, а Кувейт с неговото свръхпроизводство да сваля цените? Може би трябваше да преклонят глава, докато кучетата на Ал Сабах настояваха да си получат обратно жалките милиард и половина долара заем, отпуснат на Ирак по време на войната?

Не, както обикновено президентът бе взел правилното решение. Исторически погледнато, Кувейт беше деветнайсетата провинция на Ирак; винаги е било така, докато през 1913-а англичаните не теглиха своята проклета черта и не създадоха най-богатия емират в света. Още тази нощ обаче те щяха да си върнат Кувейт и Осман Бадри щеше да участва във великото историческо събитие.

Като армейски инженер, той нямаше да е на първата линия, но щеше да я следва с мостоваците си, земекопната техника, булдозерите и сапьорите, за да отваря пътя, ако кувейтците се опитат да го блокират. Засега въздушното наблюдение не беше дало данни за преграждения. Нямаше насипи, пясъчни берми, противотанкови окопи, бетонни капани. Но за всеки случай инженерните войски щяха да бъдат там, под командването на Осман Бадри, за да проправят пътя на танковете и моторизираната пехота на Републиканската гвардия.

На няколко метра от мястото, където бе застанал, в полевата командна палатка старшите офицери мъдруваха над картите си и правеха последни промени в плана за нападение, докато часовете и минутите отлитаха и всички стояха в очакване на последната заповед от президента в Багдад: Напред!

Вече се бе срещал и разговарял със собствения си началник, генерал Али Мусули, който отговаряше за всички инженерни войски в Ирак и на когото дължеше пълна преданост, задето през февруари го бе препоръчал за „специалната задача“. Увери началника си, че хората му са добре екипирани и напълно подготвени.

Докато стоеше и разговаряше с Мусули, в палатката влезе друг генерал и така го представиха на Абдуллах Кадири, командващ бронетанковите войски. В отсрещния край на палатката бе зърнал генерал Саади Тумах Аббас, командващ елитната Републиканска гвардия. Като предан партиен член и поклонник на Саддам Хюсейн, той се смути, когато чу Кадири, от бронетанковите войски, да промърморва под нос: „Политически плъх!“ Как бе възможно това? Не беше ли Тумах Аббас приближен на Саддам Хюсейн и не беше ли награден, задето спечели последната битка при Фао, която най-накрая доведе до разгрома на иранците? Полковник Бадри беше изхвърлил от главата си слуховете, че всъщност битката при Фао била спечелена от генерал Махер Рашид, който сякаш изчезна вдън земя.

В тъмнината край него прииждаха войници и офицери от дивизиите на Тауакулна и Медина. В мислите си неволно се върна към онази паметна нощ през февруари, когато генерал Мусули го бе освободил от задачата да довършва обекта при Ал-Кубай и му бе заповядал да се яви в главната квартира в Багдад. Предполагаше, че ще го изпратят другаде.

— Президентът иска да те види — му заяви тогава Мусули.

— Ще изпрати да те повикат. Настани се в офицерското общежитие и стой на разположение денем и нощем.

Бадри прехапа устни. Какво ли е сторил? Какво ли е казал? Нещо нелоялно? Та това беше невъзможно. Дали не бяха направили клеветнически донос срещу него? Не, президентът не би изпратил да доведат такъв човек при него. Провинилият се щеше да бъде хванат от някой екип убийци от Амн-ал-Ам на бригадния генерал Хатиб и отведен да получи своя урок. Като видя физиономията му, Мусули избухна в смях и зъбите му лъснаха под големите черни мустаци, които мнозина от старшите офицери носеха, за да приличат на Саддам Хюсейн.

— Не се тревожи, има задача за теб, специална задача.

Така и стана. След двайсет и четири часа Бадри беше повикан във фоайето на офицерското общежитие, пред което го очакваше дълга щабна кола, с двама души от Амн-ал-Хас, охраната на президента. Отведоха го право в президентския дворец, където се състоя най-важната и вълнуваща среща в живота му.

Дворецът беше разположен на ъгъла на улиците „Кинди“ и „14 юли“, близо до моста със същото име — наречени така в чест на първия от двата преврата от юли 1968-а, довели на власт партията Баас, с което се слага край на управлението на генералите. Въведоха Бадри в една чакалня, където прекара цели два часа. Обискираха го два пъти много внимателно, преди да го въведат при величието.

Спря в мига, в който хората от охраната застанаха на място, сетне се изпъна, отдаде трепетно чест и задържа ръката си три секунди, преди да свали баретата от главата си и да я постави под лявата мишница. След това остана в положение „мирно“.

— Значи ти си геният на маскировката?

Бяха го предупредили да не гледа президента право в очите, но когато той го заговори, не можа да сдържи погледа си. Саддам Хюсейн беше в добро настроение. Очите на младия офицер, застанал пред него, излъчваха обич и преклонение. Добре, няма от какво да се бои. Със спокоен тон каза на инженера какво иска от него. Бадри щеше да се пръсне от гордост и благодарност.

В продължение на пет месеца работи денонощно, за да спази невъзможно краткия срок, и успя да изпълни възложената му задача предсрочно. Разполагаше с всичко, което му обеща президентът. Ако имаше нужда от още бетон или стомана, трябваше само да позвъни на Камел на частния му телефон и зетят на президента веднага му доставяше всичко от ресурсите на Министерството на индустрията. Ако имаше нужда от работна ръка, веднага пристигаха стотици работници, и то винаги осигурени по договор корейци и виетнамци. Това лято те сякоха и копаха, живееха в жалки паянтови бараки в долината, а сетне ги отведоха в неизвестна посока.

Ако не се броят кулитата, никой не идваше по пътя, защото черният път, широк колкото да мине един автомобил, беше предназначен само за поверените камиони и бетоновозите. Всички други, с изключение на шофьорите, идваха с руски хеликоптери МИЛ и едва тогава им сваляха превръзките от очите, за да им ги сложат отново на тръгване. Това важеше с еднаква сила за най-обикновения и най-високопоставения иракчанин.

Бадри бе избрал сам мястото, след като дни наред бе оглеждал планината от хеликоптер. Спря се на място, разположено високо в Джебал Хамрин, северно и по-навътре в планината от Кифри, където хълмовете на веригата Хамрин се издигаха по пътя за Сулаймания.

Работеше по двайсет часа на денонощие, спеше на обекта, ругаеше, заплашваше, умоляваше и подкупваше, за да извлече смайващи резултати от своите хора, докато най-сетне беше готов преди края на юли. Районът бе разчистен от всички следи на строителството — всяка тухла и буца цимент, всяко парче желязо, което би могло да блесне на слънцето, всяка диря и драскотина по скалите.

Трите села, които трябваше да пазят обекта, бяха завършени и населени с кози и овце. Най-накрая една земекопна машина, движеща се на заден ход, заличи пътя, затрупа го с камъни, превърна го в сипей по склона. Така трите долини и осквернената планина придобиха предишния си вид. Почти.

Защото той, Осман Бадри, полковник от инженерните войски, наследник на строителния талант, изградил Ниневия и Тир, ученик на великия руснак Степанов, майстор на — маскировката — изкуството да направиш нещо да прилича на друго нещо, или, по-добре, на нищо, — беше построил за Саддам Хюсейн Каала, Крепостта. Никой не можеше да я види и никой не знаеше къде се намира.

Преди да бъде покрита отгоре, Бадри бе наблюдавал как останалите — монтажници и учени — събират страховития топ, чиято цев щеше да стигне чак до звездите. Когато всичко беше готово, те си отидоха и на мястото остана само гарнизонът. Той щеше да живее тук. Никой нямаше да си тръгне пеш оттам. Пристигащите и заминаващите щяха да идват с хеликоптери. Никой от тях нямаше да каца, а щеше да стои надвиснал над малко затревено пространство извън планината. Пристигащи и заминаващи щяха да бъдат със завързани очи. Пилотите и екипажите щяха да бъдат откъснати от света в една-едничка въздушна база, където нямаше да идват посетители, нито пък щеше да има телефони. Последните семена от дива трева бяха пръснати, последните храсти засадени, и Крепостта беше оставена в своето усамотение.

Макар Бадри да не знаеше, работниците, които пристигаха и си отиваха с камиони, сетне биваха прехвърляни в автобуси с боядисани в черно прозорци. Веднъж в една клисура автобусите, превозващи 3000 азиатски работници, спрели, а охраната — побягнала. Взривове предизвикали свличане на склона и всички автобуси били завинаги погребани. Сетне охраната била избита от други. Всички те били видели Каала.

Съзерцанието на Бадри беше прекъснато от внезапно гръмналите викове от командната палатка и сред струпаните в очакване войници се разнесе вестта, че е дошла заповедта за атака.

Инженерът изтича към своя камион, метна се на седалката, а шофьорът форсира двигателя. Останаха по места, докато танковите екипажи на двете гвардейски дивизии, които щяха да бъдат в острието на настъплението, изпълниха въздуха с оглушителен шум, а руските Т-72 загромоляха и, оставяйки зад гърба си летището, поеха по пътя за Кувейт.

Както разказа по-късно на брат си Абделкарим, пилот на изтребител и полковник от военновъздушните сили, всичко било като да стреляш по вързан дивеч. Жалкият полицейски пост на границата бил буквално премазан. Към два часа след полунощ колоната вече прекосила границата и поела на юг. Ако кувейтците са се заблуждавали, че тази армия, четвърта по големина в света, ще напредне до хребета Мутла и там ще дрънка саби, докато Кувейт приеме исканията на президента, просто не са познали. Ако Западът е смятал, че те само ще завземат островите Уарба и Бубиян, за да получи Ирак отдавна желания достъп до Персийския залив, и те са си направили погрешно сметките. Заповедта от Багдад беше: всичко да се превземе.

Малко преди разсъмване се завърза танково сражение северно от Кувейт Сити, недалеч от малкия кувейтски петролодобивен град Джара. Единствената кувейтска бронирана бригада бе хвърлена бързо на север, след като седмица преди това бе задържана назад, за да не провокира иракчаните.

Битката беше неравна. Кувейтците, за които се предполагаше, че са само търговци и живеят от петрола, се биха геройски. Те успяха да задържат елита на Републиканската гвардия в продължение на дял час и така дадоха възможност на част от своите изтребители Скайхок и Мираж да излетят от базата Ахмади, малко по на юг. Огромните съветски Т-72 направиха на парчета по-малките китайски Т-55, с които разполагаха кувейтците. Защитниците загубиха двайсет танка, а оцелелите побързаха да се изтеглят.

Осман Бадри, който наблюдаваше от километър и половина как мастодонтите се въртят и стрелят сред облаци прах и дим, не можеше и да предположи, че един ден същите тези Т-72 ще се пръскат на парчета пред танковете Чалънджър и Абрам на британците и американците.

На разсъмване първите подразделения от острието на атаката навлязоха в северозападните предградия на Кувейт Сити, разделяйки силите си, за да обхванат четирите шосета, които осигуряваха достъп до града от тази посока: шосето за Абу Даби покрай брега, шосето за Джара между предградията Гранада и Андалус, както Пета и Шеста околовръстни магистрали, по на юг. След като се разделиха, четирите колони се насочиха към центъра на града.

Полковник Бадри едва ли беше нужен. Нямаше ровове, които сапьорите му да запълват, нямаше прегради, които да взривяват с динамит, нито бетонни кнехти, които да бъдат отмествани с булдозери. Само веднъж му се наложи да спасява живота си, като се хвърли на земята.

Прелитайки над Сулайбихат, съвсем близо до християнското гробище (макар той да не го знаеше) един Скайхок се спусна откъм слънцето, взе на мушка танка пред Бадри и му изпрати четири ракети въздух-земя. Машината се разтърси, изгуби една верига и пламна. Изпадналият в паника екипаж се изсипа от кулата. После Скайхокът се върна и се залови с камионите зад танка, като от носа му заблестяха пламъци. Бадри видя как пред него изригна асфалт и скочи през вратата в мига, в който шофьорът изпищя от ужас, изви рязко кормилото, камионът падна в канавката и се преобърна.

Нямаше пострадали, но Бадри се вбеси. Кучето му нагло! Завърши пътуването си в друг камион.

През целия ден се чуваха откъслечни престрелки, докато двете дивизии с танковете, артилерията и моторизираната си пехота преминаха с грохот през разпрострелия се нашироко Кувейт Сити. Група кувейтски офицери се затвориха в Министерството на отбраната и храбро се сражаваха с помощта на намерените вътре пистолети и пушки.

Но един иракски офицер, в добро разположение на духа, им даде да разберат, че ако започне да стреля с оръдието си, всички ще загинат. Неколцина от кувейтските бранители се захванаха да спорят с него, ала останалите свалиха униформите си, навлякоха диш-даш и гутра, и се измъкнаха от задния вход. Един от тях по-късно щеше да организира кувейтската съпротива.

По-сериозен отпор беше даден при резиденцията на емир Ал Сабах, макар той и семейството му отдавна да бяха избягали на юг да търсят убежище в Саудитска Арабия. Но съпротивата и там беше смазана.

По залез-слънце полковник Осман Бадри стоеше с гръб към морето в най-северната точка на Кувейт Сити, на улица „Персийски залив“ и гледаше към фасадата на резиденцията, двореца Дасман. Неколцина иракски войници бяха вече вътре и от време на време някой от тях излизаше, понесъл изтръгнат от стената безценен предмет, прескачайки телата по стъпалата и поляната, за да сложи плячката в близкия камион.

Самият той се изкушаваше да вземе някакъв подарък за баща си, но нещо го спираше. Може би възпитанието, което бе получил в онова проклето английско училище, което бе посещавал преди много години в Багдад благодарение на приятелството на баща му с англичанина Мартин и възхищението му от всичко британско.

— Който плячкосва, той краде, а да крадеш не е хубаво. Библията и Коранът го забраняват. Така че не го правете.

И до ден-днешен си спомняше как господин Хартли, директорът на първоначалното училище, спонсорирано от Британския съвет, наставляваше своите ученици — английски и иракски деца.

След като влезе в партията Баас, неведнъж се бе мъчил да убеждава баща си, че англичаните винаги са били империалистически агресори, държали в продължение на векове арабите под свое иго, за да трупат печалби.

А баща му, който бе вече над седемдесет, се усмихваше и казваше:

— Може да са чужденци и неверници, но са възпитани и имат принципи, сине мой. А би ли ми казал какви са принципите на твоя Саддам Хюсейн?

Оказа се невъзможно да набие в дебелата глава на стареца колко важна е партията за Ирак и как нейният ръководител ще изведе страната до победа и слава. После престана с тези разговори от страх баща му да не изтърси нещо за президента, някой съсед да го чуе и да ги вкара всички в беля. Много обичаше баща си и разногласията им бяха само по този въпрос.

И така, заради някакъв си англичанин отпреди двайсет и пет години, той остана настрана от плячкосването на двореца Дасман, макар то да отговаряше на традициите на неговите прадеди.

През онези години в първоначалното училище на фондация Тасисия поне го бяха научили да говори свободно английски и това се оказа полезно, защото на този език можеше да се разбира с полковник Степанов, който в продължение на дълги години служеше като старши офицер от инженерните войски в съветската група военни съветници. Замина си чак след края на студената война.

Осман Бадри беше на трийсет и пет години, а 1990-а се оказа най-важната година в живота му. След време бе споделил с по-големия си брат:

— Стоях си там с гръб към Залива и с лице към двореца Дасман и си мислех: „В името на Пророка, успяхме. Най-сетне превзехме Кувейт, и то за един ден.“ И с това се свърши.

Но се оказа, че е сбъркал.

Докато Рей Уокър „си мъкнеше гъза“, както се изрази самият той, из летището на Абу Даби, тропаше с юмрук по гишето и настояваше на своето конституционно американско право незабавно да получи билет, много негови съотечественици прекарваха една безсънна нощ.

Във Вашингтон, на разстояние седем часови пояса от него, Съветът за национална сигурност остана на крак цяла нощ. Преди членовете му трябваше да се срещат лично в Ситуационната зала в сутерена на Белия дом, но сега вече новите технологии позволяваха да се съвещават, намирайки се на различни места, с помощта на поверителна видеовръзка.

Предишната вечер, все още първи август във Вашингтон, дойдоха първите съобщения за стрелба по северната граница на Кувейт. Това се очакваше. Вече дни наред, оглеждайки този сектор, огромните спътници КХ-11 подаваха данни за струпване на иракски сили. По този начин Вашингтон знаеше повече, отколкото посланикът на САЩ в Кувейт. Проблемът се състоеше в това: какви всъщност бяха намеренията на Саддам Хюсейн? Само да сплашва, или да нахлува?

Към ЦРУ, в Лангли, бяха отправени настойчиви искания, но Управлението не можа да помогне с нищо, изпращайки анализи в стил „може би“, на основата на спътниковите снимки, подавани от Националното управление за разузнаване, и на политически данни, които отдавна бяха известни в Близкоизточния отдел на Държавния департамент.

— Такава информация може да осигури всеки малоумник, — изръмжа Брент Скоукрофт, председателят на Съвета за национална сигурност. — Нямаме ли някой наш човек в иракското правителство?

Полученият отговор бе: „За съжаление, не.“ Този проблем щеше да възниква още месеци наред.

Отговорът на гатанката дойде преди десет часа вечерта, когато президентът Джордж Буш си лягаше и не приемаше повече обаждания от Скоукрофт. Това бе след разсъмване в Персийския залив и иракските танкове бяха отвъд Джара, навлизайки в северозападните предградия на Кувейт Сити.

Както щяха да си спомнят по-късно участниците, нощта се оказа страхотна. Във видеовръзката участваха осем души, представящи Съвета за национална сигурност, Министерството на финансите, Държавния департамент, ЦРУ, Съвета на обединените началник-щабове и Министерството на отбраната. Следваха заповед след заповед и всички се изпълняваха. Тези поредици от заповеди излизаха от набързо свикания комитет КОБРА в Лондон, който беше пет часа по-напред от Вашингтон, но само два назад от Персийския залив.

И двете правителства замразиха всички иракски финансови авоари в чужбина, както и (с разрешението на кувейтските посланици и в двете столици) всички кувейтски авоари, така че на тях да не може да сложи ръка някакво марионетно правителство, поставено от Багдад. С тези решения бяха замразени милиарди и милиарди петродолари.

Президентът Буш беше събуден в 4.45 часа сутринта на 2 август, за да подпише документите. В Лондон госпожа Маргарет Тачър, отдавна будна и повече от бясна, вече бе сторила същото, преди да се качи на самолета си за САЩ.

Друга важна стъпка представляваше спешното свикване на Съвета за сигурност към Обединените нации в Ню Йорк, който да осъди нахлуването и да поиска незабавното изтегляне на Ирак. Това бе постигнато с резолюция 660, подписана в 4.30 часа същата сутрин.

На разсъмване видеоконференцията приключи, участниците имаха два часа да се приберат у дома, да се окъпят, преоблекат, обръснат и да се върнат в осем сутринта в Белия дом за заседание на Съвета за национална сигурност в пълен състав и под личното председателство на президента Джордж Буш.

Новоприсъединилите се за заседанието в пълен състав включваха министъра на отбраната Ричард Чейни, министъра на финансите Никълъс Брейди и министъра на правосъдието Ричард Торнбъроу. Боб Кимит продължаваше да представя Държавния департамент, защото държавният секретар Джеймс Бейкър и неговият заместник Лорънс Игълбъргър отсъстваха от града.

Председателят на Съвета на обединените началник-щабове Колин Пауъл се бе върнал от Флорида, водейки със себе си генерала, стоящ начело на Централното командване — висок, плещест мъж, за когото щеше да се говори повече след време. Когато генерал Колин Пауъл влезе в залата, Норман Шварцкопф крачеше редом с него.

Джордж Буш напусна заседанието в 9.15 сутринта, когато Рей и Мейбел Уокър, преизпълнени с благодарност, вече летяха в посока северозапад към сигурността на родния си дом. На южната поляна президентът се качи на един хеликоптер, за да отиде във военновъздушната база Ендрюс, откъдето се прехвърли на своя самолет и отлетя за Аспен, Колорадо.

По програма трябваше да говори там за „Отбранителните нужди на Съединените щати“. Темата се оказа повече от подходяща, но денят щеше да е доста по-натоварен от предвиденото.

Докато летеше, по телефона му се обади йорданският крал Хюсейн, монархът начело на по-малкия, но зле притиснат от Ирак съсед. Хашемитският крал се намираше в Кайро за разговори с египетския президент Хосни Мубарак.

Крал Хюсейн отчаяно настояваше Америка да даде на арабските държави няколко дни да се опитат да се оправят без война. Самият той предлагаше четиристранна конференция с участието на президента Мубарак, на него самия и на Саддам Хюсейн под председателството на Негово величество саудитския крал Фахд. Беше уверен, че подобна конференция ще убеди иракския диктатор да се изтегли от Кувейт без война. За целта обаче бяха необходими три, може би четири дни. Освен това Ирак не биваше да се осъжда публично от нито една от страните участнички в конфедерацията.

Президентът Буш му заяви: „Имате ги. Ще се съобразя с вас.“ Злощастният Джордж все още не се бе срещнал с дамата от Лондон, която го очакваше в Аспен. Само за два часа тя успя така да го обработи, че той беше готов да изпълни всяко нейно желание.

— Не бива, Джордж, не бива да му се размине. — Застанал срещу искрящите сини очи и отсечените й като с диамант думи, които прерязваха дори шума на климатичната инсталация, Джордж Буш призна, че и Америка няма такова намерение. Приближените му споделиха по-късно, че според тях той се страхувал по-малко от артилерията и танковете на Саддам Хюсейн, отколкото от всяващата ужас дама.

На 3 август Америка подшушна няколко думи на Египет. На президента Мубарак бе напомнено; че неговите въоръжени сили зависят от американските оръжия, че Египет е длъжник на Световната банка и Международния валутен фонд и че получава огромна американска помощ. На 4 август египетското правителство огласи декларация, осъждаща без заобикалки нахлуването на Саддам Хюсейн в Кувейт.

За голямо огорчение, но не и за изненада на йорданския крал, иракският деспот категорично отказа да отиде на конференцията в Джеда и да седне до Хосни Мубарак под председателството на крал Фахд.

За краля на Саудитска Арабия това беше недопустима грубост, демонстрирана в рамките на една култура, която се гордее с изисканата си любезност. Крал Фахд, който зад неизменната си любезност криеше голяма политическа проницателност, не остана доволен.

Това беше единият от двата фактора, които предотвратиха конференцията в Джеда. Другият бяха американските спътникови снимки, показани на саудитския монарх, които доказваха, че иракската армия съвсем не е спряла настъплението си, а продължава да напредва в пълен боен ред на юг към саудитската граница.

Щяха ли наистина да нахлуят в самата Саудитска Арабия? Изглежда да. Саудитска Арабия се слави с най-големите петролни запаси в света. След нея е Кувейт с резерви за повече от сто години при сегашното равнище на производство. На трето място е Ирак. Завладявайки Кувейт, Саддам Хюсейн бе променил реда. Нещо повече, 90 процента от саудитските петролни кладенци и резерви са затворени в далечния североизточен ъгъл на кралството, близо до Дахран, Ал-Кобар, Дамам и Джубаил и още по-навътре в сушата. Триъгълникът се изпречваше на пътя на настъпващите дивизии на Републиканската гвардия, а снимките показваха как в Кувейт навлизат и нови дивизии.

За щастие, Негово величество така и не разбра, че снимките са подправени. Дивизиите близо до границата се окопаваха, но булдозерите бяха изтрити от снимките.

На 6 август Кралство Саудитска Арабия официално поиска от Съединените щати да изпратят сили, за да го защитят.

Първите ескадрили от изтребители-бомбардировачи излетяха още същия ден за Близкия изток. Започваше операция „Пустинен щит“.

Бригадният генерал Хасан Рахмани скочи от щабната си кола и изтича по стълбите на хотел „Хилтън“, който бе набързо превърнат в главна квартира на иракските служби за сигурност в окупиран Кувейт. Докато прекосяваше фоайето, го досмеша, защото хотелът се намираше до самото американско посолство. И двете сгради бяха разположени на брега с чудесен изглед към блестящите сини води на Персийския залив.

Изгледът беше всичко, с което персоналът на посолството щеше да разполага известно време — по негово нареждане сградата беше незабавно обградена от републикански гвардейци. Не можеше да попречи на чуждите дипломати да предават от собствената си суверенна територия съобщения до своите правителства, освен това знаеше, че не разполага със суперкомпютри, които да дешифрират сложните кодове, използвани от англичани и американци.

Но като началник на контраразузнаването на Мухабарат, можеше да се погрижи да не разполагат с много материал за съобщения, като ограничи наблюденията им до онова, което виждат от прозорците.

При това положение, разбира се, оставаше възможността да получават информация по телефона от своите сънародници, които все още се намираха на свобода в Кувейт. Ето друга приоритетна задача — да се погрижи всички външни телефонни линии да бъдат прекъснати или подслушвани; подслушването беше за предпочитане, но повечето от най-добрите му хора бяха заети в Багдад.

Трийсет и седем годишният Рахмани беше строен красив мъж с гладко обръснато лице — не си даваше труд да пуска мустаци ала Саддам Хюсейн. Добре знаеше, че заема своя пост заради високата си квалификация, а не поради политически връзки. Беше типичен технократ в свят от издигнали се по политическа линия кретени.

Защо служиш на този режим? — питаха го приятели от чужбина. Въпросът обикновено задаваха, след като се бяха напили в бара на хотел „Рашид“, или на друго, по-усамотено място. Разрешено му беше да се среща с тях, защото това беше и част от работата му. Но всеки път той оставаше съвършено трезвен. Не че имаше нещо против алкохола по религиозни съображения — просто поръчваше джин и тоник, но имаше грижата да предупреди бармана да налива в неговата чаша само тоник.

Затова на въпроса отговаряше с усмивка:

— Аз съм иракчанин и се гордея с това — на кое правителство трябва да служа според вас?

Дълбоко в себе си знаеше прекрасно защо служи на режим, чийто величия презираше. Ако у него имаше някакво чувство — нещо, на което твърдеше, че не е способен, — то бе истинска обич към неговата страна и народ, към обикновените хора, които партията Баас отдавна бе престанала да представя.

Но основната причина беше, че иска да се издигне в живота. Иракчанин от неговото поколение имаше ограничени възможности да го постигне. Можеше да се противопостави на режима, да напусне страната и едва да свързва двата края в чужбина, като превежда за стотинки от арабски на английски и непрекъснато да се крие от убийците, изпратени да го търсят, или да остане в Ирак.

Оставането в Ирак предлагаше три възможности. Отново да се противопостави на режима и да намери смъртта си в някоя от стаите за изтезания на онова животно Омар Хатиб — същество, което ненавиждаше, съзнавайки добре, че чувствата им са взаимни; да се опита да оцелее като независим бизнесмен в една икономика, която биваше систематично разорявана; или пък да се усмихва на идиоти и да се издига в редовете им благодарение на ума и таланта си.

Не виждаше нищо лошо в последното. Подобно на Райнхард Гелен, служил първо на Хитлер, сетне на американците и накрая на западногерманците; подобно на Маркус Волф, служил на източногерманските комунисти, без да вярва и на една дума от приказките им, той беше като играч на шах. Живееше заради играта, заради сложните ходове на шпионажа и контрашпионажа. Ирак беше личната му шахматна дъска. Знаеше, че други професионалисти по цял свят щяха да го разберат.

Хасан Рахмани се махна от прозореца, седна на стола зад бюрото и започна да пише. Предстоеше ужасно много работа, за да стане Кувейт относително сигурен като деветнайсета провинция на Ирак.

Първият му проблем беше, че не знаеше докога Саддам Хюсейн възнамерява да остане в Кувейт. Съмняваше се, че и самият президент знае. Ако Ирак щеше да се изтегля, нямаше смисъл да пуска в ход огромна контраразузнавателна операция, запушвайки всички процепи в сигурността, които свари.

Самият Рахмани смяташе, че на Саддам би могло и да му се размине. Но това би означавало да прояви хитрост, да предприема точни и безгрешни ходове и да говори онова, което трябва. Първата хитрост би била да присъства на онази конференция утре в Джеда, да не спира да ласкае крал Фахд, да твърди, че Ирак иска единствено справедлив договор за петрола, достъп до Залива и опрощаване на заема, който дължи, за да се прибере в Багдад. По този начин, като остави всичко в ръцете на арабските страни и на всяка цена държи американците и британците настрана, Саддам можеше да разчита, че арабите ще говорят и преговарят до края на света.

На Запада, чието внимание никога не се задържа повече от няколко седмици, ще му омръзне да се занимава с този въпрос и ще го остави на четиримата араби — двама крале и двама президенти. Така и англосаксонците ще са доволни, стига петролът да не секва. Ако в Кувейт не се стигне до зверства, средствата за масово осведомяване ще изоставят темата, режимът в изгнание на Ал Сабах ще бъде забравен, кувейтците ще свикнат с новото управление, а конференцията за изтегляне от Кувейт ще предъвква едно и също в продължение на десетилетие, докато изгуби смисъл.

Всичко това беше напълно осъществимо, но при точно определен подход. Подходът на Хитлер — искам да постигна единствено мирно уреждане на справедливите си искания, това е наистина последната ми териториална претенция. Крал Фахд щеше да се хване на въдицата — и без това никой не обичаше кувейтците, още по-малко лентяите от династията Ал Сабах. Крал Фахд и крал Хюсейн щяха да ги изоставят, също както Чембърлейн бе изоставил чехите през 1938-ма.

Бедата беше там, че Саддам бе дяволски добър в мръсните ходове — инак нямаше да е още жив, — но по отношение на стратегията и дипломацията беше същински палячо. Президентът все някъде щеше да сбърка, мислеше си Хасан Рахмани; нито ще се изтегли, нито ще продължи, за да завладее саудитското петролно поле и да постави Западния свят пред свършен факт, та да не могат да направят нищо, без да унищожат петрола и собственото си благополучие за цяло поколение.

Западът означаваше Америка с британците до нея, а те всички си бяха англосаксонци. Познаваше великолепно англосаксонците. Петте години, прекарани в началното училище на господин Хартли, го бяха научили не само на безгрешен английски, но и да разбира англичаните и никога да не забравя проклетия им навик да ти стоварват юмрук без предупреждение.

Потри брадичка при спомена за такъв един юмрук и високо се разсмя. Адютантът му, седнал в ъгъла, подскочи високо. Майк Мартин, дяволите да те вземат, къде ли си сега?

Умният, културен, образован и изтънчен Хасан Рахмани, космополит от висшето общество, който служеше на режим от главорези, се приведе над бележките си. От 1 800 000 души, живеещи в Кувейт, само 600 000 бяха кувейтци. Към тях трябваше да се добавят 600 000 палестинци, някои от които щяха да останат верни на Кувейт, а други — да застанат на страната на Ирак по примера на ООП, а останалите по всяка вероятност щяха да държат главите си наведени и да се опитват да оцелеят. Имаше 300 000 египтяни и някои от тях без съмнение работеха за Кайро, което в момента беше равнозначно на това, да работят за Вашингтон или Лондон; 250 000 пакистанци, индийци, бангладешци й филипинци, повечето физически работници или домашни прислужници. Като иракчанин той вярваше, че ако ги ухапе комар, кувейтците няма да се почешат по задника, а ще извикат някой слуга чужденец да го направи вместо тях.

И накрая 50 000 поданици на развития свят: англичани, американци, французи, германци, испанци, шведи, датчани — каквито щеш. А от него се очакваше да сложи край на чуждия шпионаж. Въздъхна с копнеж по времето, когато вестите се предаваха с пратеници или по телефона. Като началник на контрашпионажа можеше да затвори плътно границите и да прекъсне телефонните линии. Но в наши дни всеки глупак, който има сателитна връзка, би могъл да натиска бутоните на клетъчния си телефон или клавиатурата на снабдения си с модем компютър и да разговаря с Калифорния. Щеше да е много трудно да овладее подобно нещо, освен с най-съвременна апаратура, с каквато не разполагаше.

Знаеше, че не може да спре изтичането на информация, нито потока бегълци през границата. Не можеше да повлияе и на летящите американски сателити, които, както предполагаше (и не се лъжеше) бяха до един препрограмирани да изменят наблюдението си така, че всеки няколко минути да наглеждат Кувейт и Ирак.

Нямаше смисъл да се опитва да постигне невъзможното, макар и да се преструваше, че го прави. Трябваше да съсредоточи усилията си в предотвратяване на активния саботаж, избиването на иракчани, разрушаването на техниката им и създаването на истинска съпротивително движение. А също така да попречи на такова едно евентуално съпротивително движение да получава помощ отвън под формата на хора, ноу-хау или оръжие.

В това отношение щеше да се натъкне на съперници от АМАМ, тайната полиция, настанена два етажа под него. Както научи тази сутрин, Хатиб бе сложил за началник на АМАМ в Кувейт главореза Сабауи — същия брутален тъпанар като него самия. Ако кувейтци от съпротивата попаднеха в техни ръце, щяха да се разкрещят така високо, както и родните дисиденти. Затова Рахмани ще се занимава само с чужденците. Така му беше възложено.

Д-р Тери Мартин завърши малко преди пладне лекцията си във факултета по ориенталистика и африканистика на Лондонския университет, който се помещаваше в една пресечка на Гоувър Стрийт, и се оттегли в стаята за старши преподаватели. Пред вратата срещна секретарката Мейбъл, която работеше за него и още двама старши преподаватели по арабистика.

— О, доктор Мартин, има съобщение за вас.

Тя започна да рови в куфарчето си, което подпря на облеченото си в туид коляно, и измъкна оттам листче хартия.

— Този господин ви търси по телефона. Помоли да му се обадите, било много спешно.

Той влезе в стаята, остави си лекцията за Абасидския халифат и отиде до автомата на стената. На второто иззвъняване бодър женски глас просто повтори номера. Без името на компанията, само номера.

— Там ли е господин Стивън Ланг? — попита Мартин.

— За кого да предам?

— Ами, доктор Мартин. Тери Мартин. Търсил ме е.

— А, да, доктор Мартин, бихте ли изчакали?

Мартин сви вежди. Тя знаеше, че са го търсили, знаеше името му. За нищо на света не можеше да си спомни за някакъв Стивън Ланг. Обади се мъжки глас.

— Аз съм Стив Ланг. Страшно мило от ваша страна, че се обадихте веднага. Преди време се срещнахме в Института за стратегически проучвания. Непосредствено след като прочетохте великолепния си доклад върху системата за снабдяване на Ирак с оръжие. Свободен ли сте за един обяд?

Ланг, който и да беше той, прибягна до онзи начин на изразяване, едновременно неуверен и убедителен, на който трудно се отказва.

— Днес ли? Сега?

— Стига да не сте зает. Какво щяхте да ядете?

— Сандвичи в стола — отвърна Мартин.

— Не бих ли могъл все пак да ви предложа паниран морски език с лимонов сок и ситно нарязан магданоз в ресторант „Скот“? Знаете го, разбира се. На Маунт Стрийт.

Мартин го знаеше — един от най-добрите и най-скъпи рибни ресторанти в Лондон. На двайсет минути път с такси. Беше дванайсет и половина. Освен това много обичаше риба. „Скот“ беше далеч над възможностите на преподавателската му заплата. Дали Ланг знаеше всички тези неща?

— А вие от ИСП ли сте? — попита го той.

— Ще ви обясня, докато обядваме, докторе. Да речем в един. Очаквам ви с нетърпение — рече Ланг и затвори телефона.

Когато Мартин влезе в ресторанта, метр д’отелът излезе лично да го посрещне.

— Доктор Мартин? Господин Ланг ви очаква. Моля, последвайте ме.

Масата беше настрана, в един ъгъл, много дискретна. На нея човек можеше да разговаря, без да го чуват. Ланг, когото той вече беше съвсем сигурен, че никога не е срещал, стана да го посрещне. Беше слаб кокалест мъж с оредяваща сива коса, в тъмен костюм и дискретна вратовръзка. Той настани гостенина си и вдигна вежда към бутилката чудесно изстудено вино „Мьорсо“, която се подаваше от кофичката с лед. Мартин кимна.

— Вие не работите в Института, нали, господин Ланг?

Ланг изобщо не се смути. Изчака келнера да налее свежата хладна течност, да остави по едно меню на двамата и да се отдалечи. После вдигна чаша към госта си.

— Всъщност работя в Сенчъри Хаус. Това смущава ли ви?

Британската тайна разузнавателна служба се помещава в Сенчъри Хаус — една доста неугледна сграда южно от Темза. Къщата не е нова и вътре прилича на лабиринт, така че посетителите нямат нужда от пропуск; щом влязат, след броени секунди се загубват и започват да викат за помощ.

— Не, просто се интересувах — отвърна Мартин.

— Всъщност ние сме онези, които се интересуваме. Аз съм много голям ваш почитател. Опитвам се да бъда в течение, но не съм така осведомен като вас.

— Трудно ми е да го повярвам — рече Мартин, но беше поласкан. Когато кажеш на един учен, че се възхищаваш от него, той се ласкае.

— Така е — настоя Ланг. — Морски език за двамата, така ли? Чудесно. Смятам, че съм прочел всички ваши доклади, изнесени в Института пред хората от Обединените служби и в Чатъм. Плюс, разбира се, онези две статии в „Сървайвъл“.

През изминалите пет години, въпреки че беше млад, само трийсет и пет годишен, непрекъснато търсеха д-р Мартин да изнася доклади на такива места като Института за стратегически проучвания, Института на обединените служби и онова заведение в Чатъм Хаус, което се занимаваше с интензивно изучаване на международното положение. „Сървайвъл“ е списанието на Института за стратегически проучвания и по двайсет и пет екземпляра от всеки негов брой отиват автоматично във Форин офис на Кинг Чарлс Стрийт, а оттам пет екземпляра заминават за Сенчъри Хаус.

Всички тези хора не се интересуваха от Тери Мартин, защото беше блестящ учен в областта на Средновековна Месопотамия, а заради втората му специалност. Воден от чисто личен интерес, още преди години той бе започнал да изучава въоръжените сили в Близкия изток, посещавайки изложби на военна техника, завързвайки приятелство с производители й техните арабски клиенти, сред които свободното владеене на арабския език му осигуряваше много контакти. След десет години се бе превърнал в подвижна енциклопедия по предмета на собственото си хоби и в него се вслушваха най-добрите професионалисти — също като американския писател Том Кланси, когото смятат за капацитет от световна величина по военната техника на НАТО и Варшавския договор.

Сервираха им двете порции паниран морски език и те започнаха с удоволствие да се хранят.

Два месеца преди това Ланг, който по това време беше оперативен директор на Отдела за Близкия изток в Сенчъри Хаус, поиска от Отдела за проучвания да му дадат пълни сведения за Тери Мартин. Онова, което прочете, му направи силно впечатление.

Роден в Багдад, израсъл в Ирак, а сетне получил образование в Англия, Мартин напуснал Хейлибъри с три специалности — английски, история и френски. В Хейлибъри го смятали за блестящ учен, предопределен за стипендия в Оксфорд или Кеймбридж.

Но момчето, което вече говорело съвършено свободно арабски, искало да продължи да учи в тази област, затова подало молба да постъпи във факултета по ориенталистика и африканистика в Лондон. След интервюто бил незабавно приет, той започнал да следва през есенния семестър на 1973-а, специалност История на Близкия изток.

Завършил без никакви усилия с отлична диплома за три години, а сетне прекарал там още толкова, за да вземе доктората си, като специализирал история на Ирак от осми до петнайсети век, с тясна специализация Абасидския халифат от 750 до 1258-ма. Защитил докторат през 1979-а, сетне взел полагащия му се платен едногодишен отпуск. Така се оказал в Ирак през 1980-а, когато Ирак нахлува в Иран, поставяйки началото на осемгодишната война, и това породило интереса му към въоръжените сили в Близкия изток.

Като се върнал, бил само на двайсет и шест години, но получил предложение да чете лекции във факултета — изключителна чест, защото това е един от най-добрите факултети по ориенталистика и африканистка в света, в които трудно се прониква. На трийсет и четири години, благодарение на блестящите си изследвания, станал доцент и му възложили да чете История на Близкия изток. Очевидно го гласели да стане професор на четирийсет години.

Това бе прочел Ланг в биографията му. Но интересът му бе повече привлечен от втората специалност на Мартин, а именно енциклопедичните му познания по военните арсенали в Близкия изток. В продължение, на много години една периферна област, останала в сянката на студената война, но сега…

— Във връзка с Кувейт е — рече най-сетне той. Бяха разчистили остатъка от рибата. И двамата бяха отклонили предложението за десерт. Бутилката „Мьорсо“ им се услади и Ланг се бе погрижил Мартин да изпие повечето от нея. А сега се появиха, сякаш неканени, две чаши отлежало порто.

— Както можете да си представите, през последните няколко дни цари голяма суматоха.

Ланг омаловажаваше онова, което ставаше. Желязната лейди се бе върнала в отвратително настроение от Колорадо, или, както се изразяваха приближените й, в ролята на Бодичея, древната британска кралица, която с мечовете, стърчащи от бойната й колесница, отсичала от коленете краката на римляните, които заставали на пътя й. Говореше се, че министърът на външните работи Дъглас Хърд възнамерявал да си навлече стоманен шлем. В резултат на всичко това върху призрачните фигури, обитаващи Сенчъри Хаус, завалели искания за незабавни разяснения.

— Работата е в това, че бихме желали да внедрим някого в Кувейт, за да разбере какво всъщност става там.

— Така както е окупиран от Ирак ли?

— Боя се, че няма как иначе, след като те владеят положението.

— А защо аз?

— Искам да съм откровен — рече Ланг, който нямаше никакво намерение да бъде такъв. — Наистина трябва да разберем какво става там вътре. Иракската окупационна армия — какъв брой, колко е подготвена, как е въоръжена. Как се оправят нашите поданици там, застрашени ли са, могат ли да бъдат измъкнати от страната. Имаме нужда от човек на място. Информацията е жизненоважна. Така че ни трябва човек, който говори арабски като арабин, кувейтец или иракчанин. А вие прекарвате живота си сред араби, нали така?

— Но положително тук, във Великобритания, има стотици кувейтци, които биха могли да се вмъкнат обратно — рече Мартин.

Ланг пое въздух, без да бърза, за да изсмуче заклещилото се между два зъба парченце морски език.

— Всъщност бихме предпочели да работим с някой от собствените си хора.

— Англичанин ли? Който може да мине за арабин сред арабите?

— Тъкмо от такова нещо имаме нужда, но то едва ли съществува.

Сигурно се дължеше на виното. Тери Мартин не беше свикнал да пие на обяд. Ако би могъл да върне часовника с няколко секунди назад, би си отхапал езика. Но го изтърси, а сетне беше прекалено късно.

— Познавам такъв. Брат ми Майк. Майор е в САС. Той може да мине за арабин.

Ланг скри радостната възбуда, която прониза тялото му, докато изваждаше клечката за зъби от устата си заедно с дразнещото го късче морски език.

— Може, така ли? — промърмори той. — Може, значи?