Юмрукът на Бога

Глава 14

Отговорът на въпроса, който си задаваше британският генерал, лежеше на тапицирана количка под флуоресцентните светлини на завод, който се намираше на двайсет и четири метра под равнището на иракската пустиня.

Един инженер лъсна за последен път устройството и отстъпи бързо назад, заставайки мирно, преди двамата въоръжени мъже от Амн-ал-Хас, охраната на президента, да затворят вратата.

Четирима от присъстващите стояха почтително около мъжа в центъра. Както обикновено той носеше бойна униформа, лъснати до блясък черни ботуши от телешки бокс, препасан на кръста пистолет, зелен шарф, който скриваше триъгълника между куртката и врата.

Един от четиримата беше личният телохранител, който не го напускаше дори тук, където всеки бе проверяван по пет пъти за скрито оръжие. Между президента и телохранителя стоеше зет му Хюсейн Камел, министър на гражданската и военната промишленост.

От другата страна на президента стоеше мозъкът на иракската програма, доктор Джаафар Ал-Джаафар, геният, когото открито наричаха иракския Робърт Опенхаймер. До него, но малко по-назад, стоеше доктор Салах Сиддики. Джаафар беше физикът, а Сиддики — инженерът.

Стоманата на отрочето им лъщеше матово на бялата светлина. Беше четири и половина метра дълго и един в диаметър.

Метър и двайсет в задния край бяха заети от сложно устройство за поемане на удара, което щеше да бъде изоставено в момента, когато снарядът бъде изстрелян. Дори останалата част — триметров корпус, беше всъщност снаряден пръстен, ръкав, съставен от осем еднакви секции. Малки, заредени с взрив болтове щяха да го раздробят, когато снарядът потегли към своята цел.

Пръстенът беше необходим, за да пригоди шейсетсантиметровия диаметър на снаряда към еднометровия калибър на изстрелващото устройство и да запази четирите неподвижни перки на опашката му.

Ирак не разполагаше с телеметрични уреди за управляване на подвижни перки чрез радиосигнали от земята, но неподвижните щяха да стабилизират тялото в полет и да не му позволят да се колебае и да падне надолу.

Носовата част беше от свръх яка стомана и остра като игла. И тя щеше в даден момент да бъде отстранена.

Когато една ракета навлезе по време на полета си отново в атмосферата, въздухът, който се сгъстява в по-долните слоеве, предизвиква при триенето достатъчно висока температура, за да стопи носовата част. Ето защо при връщането си астронавтите се нуждаят от термичен щит — за да не изгори капсулата им.

Устройството, което петимата иракчани оглеждаха тази вечер, беше нещо подобно. Стоманеният нос щеше да улесни полета нагоре, но нямаше да издържи на повторното влизане в атмосферата. Стопеният метал щеше да се изкриви и нагърчи и да накара падащото тяло да се люлее, криволичи, да се обърне странично към оказващия съпротивление въздух и да изгори.

Затова той беше конструиран така, че да се пръсне на парчета при апогея на полета, отваряйки място на конус, който беше по-къс, по-тъп и направен от въглеродни влакна.

Приживе доктор Джералд Бул се опита да купи за Багдад британски завод в Северна Ирландия на „Лиър Фан“ — фалирала авиационна компания, която използвала в строителството на малки граждански самолети елементи, направени от въглеродни нишки. Доктор Бул и Багдад не се интересуваха от самолетите, а от машините на „Лиър Фан“ за оплитане на въглеродните нишки. Тези нишки са изключително устойчиви на топлина, но и много трудни за обработка.

Освен това те са съществена част от ракетната техника, а тя на свой ред е секретна и износът на такива машини строго се следи. Когато британските служби за сигурност научиха за къде е предназначено оборудването на „Лиър Фан“ й се консултираха с Вашингтон, сделката бе отменена. След това сметнаха, че Ирак няма да се сдобие с технология за обработване на въглеродни нишки.

Специалистите сбъркаха. Ирак бе опитал по друг начин и бе успял. Един американски доставчик на климатични инсталации и изолационни продукти бе убеден да продаде на подставена иракска компания машините, необходими за изпридане на първичната вълна. В Ирак те бяха пригодени за изпридане на карбонови нишки.

Между буфера отзад и носа, беше разположена рожбата на доктор Сиддики — малка, елементарна, но напълно ефективна атомна бомба, подготвена да задейства на принципа на огнестрелната цев, използвайки като катализатори литий и полоний, за да създадат урагана от неутрони, необходим за началото на верижната реакция.

Вътрешността беше истински триумф на инженерния гений на доктор Сиддики — сфера и цилиндрична свещ, които, взети заедно, тежаха 35 килограма и бяха произведени под егидата на доктор Джаафар. И двете представляваха чист, обогатен уран 235.

Под гъстите черни мустаци бавно се разля доволна усмивка. Президентът пристъпи и прокара показалец по полираната стомана.

— Ще действа ли? Наистина ли ще действа? — прошепна той.

— Да, господин президент — отвърна физикът.

Главата с черна барета на нея кимна няколко пъти.

— Заслужавате поздравления, братя мои.

Под устройството, на дървена поставка, стоеше проста табелка. На нея пишеше само:

Тарик Азиз беше обмислял дълго и упорито как и дали въобще да предаде на своя президент американската заплаха, изразена така брутално пред него в Женева.

Познаваха се от двайсет години, време, през което външният министър бе служил на своя господар с кучешка преданост, винаги бе вземал неговата страна по време на онези първоначални сблъсъци в йерархията на партията Баас, когато имаше и други претенденти за властта, винаги изхождайки от личната си преценка, че абсолютната безскрупулност на човека от Тикрит ще победи, и неизменно се бе оказвал прав.

Те заедно се бяха домогвали нагоре по хлъзгавия прът в рамките на една близкоизточна диктатура, единият винаги в сянката на другия. Сивокосият, нисък и пълен Азиз бе успял със сляпото си подчинение да преодолее първоначалното си неизгодно положение, дължащо се на по-голямото му образование и владеенето на два европейски езика.

Оставяйки практическото насилие на други, той бе гледал и одобрявал, както трябва да правят всички в двора на Саддам Хюсейн, как при чистка след чистка цели колони офицери и някога доверени партийни дейци биват отвеждани за екзекуция — присъда, често предшествана от часове агония в ръцете на мъчителите в Абу Граиб.

Виждал бе как отстраняват добри пълководци и ги разстрелват, защото са се опитали да защитят командваните от тях войници, и знаеше, че истинските заговорници са умирали по-ужасяващо, отколкото би желал да си представи.

Бе гледал как племето ал-джубури, което някога имаше такова влияние в армията, че никой не смееше да ги предизвика, е лишено от тази си власт, доведено до смирение, а оцелелите — вкарани в пътя и накарани да се подчиняват. Мълчал бе, докато братът на Саддам Али Хасан Маджид, по това време министър на вътрешните работи, бе замислил и извършил геноцида над кюрдите не само в Халабджа, а в петдесет други градове и села, заличени от лицето на земята с бомби, артилерия и газ.

Тарик Азиз, както всички в антуража на президента, знаеше, че няма къде да ходи. Ако се случеше нещо с господаря му, и с него бе свършено завинаги.

За разлика от някои около трона, той беше прекалено умен да повярва, че режимът им е популярен. Истински го беше страх не от чужденците, а от ужасното отмъщение на иракския народ, ако някога защитното покривало на Саддам падне от него.

В този ден, 11 януари, докато чакаше за личната среща, на която беше привикан при връщането си от Европа, си блъскаше главата над един проблем — как да формулира американската заплаха, без да навлече върху себе си неизбежната ярост. Президентът, както добре знаеше, можеше съвсем спокойно да заподозре него, външния министър, че е подсказал заплахата на американците. В параноята няма логика, само първична реакция, понякога вярна, друг път погрешна. Много невинни мъже бяха загинали, а и семействата им заедно с тях, само въз основа на подозрението, зародило се във въображението на президента.

Два часа по-късно, докато се връщаше към колата си, той изпитваше облекчение и се усмихваше озадачен.

Облекчението беше лесно обяснимо — неговият президент се оказа в спокойно и добро настроение. Изслуша с одобрение бляскавия доклад на Тарик Азиз за мисията му в Женева, широката подкрепа, която доловил у всеки, с когото разговарял за позицията на Ирак, и общото антиамериканско настроение, което нараствало на Запад.

Той кимаше с разбиране, докато Тарик сипеше обвинения върху американските подпалвачи на войни, и когато най-сетне, пламнал от собственото си възмущение, той спомена какво всъщност му е казал Джеймс Бейкър, не настъпи очакваният яростен взрив.

Докато други около масата се зъбеха и кипяха, Саддам Хюсейн продължи да кима и да се усмихва.

Външният министър се усмихваше на тръгване, защото на последното заседание неговият президент го поздрави за европейската му мисия, фактът, че погледната в светлината на обикновените дипломатически стандарти тя беше пълна катастрофа — отблъснат отвсякъде, третиран със смразяваща любезност от домакините си, несполучил да въздейства по какъвто и да е начин на решимостта на коалицията, обединена срещу неговата страна, — сякаш нямаше значение.

Недоумението му се дължеше на нещо, което президентът каза в края на аудиенцията. Каза го между другото, като забележка, промърморена само на външния министър, докато президентът го изпращаше до вратата.

— Рафик, драги другарю, не се безпокой. Скоро ще изненадам американците. Все още не. Но ако някога Бени ел Калб се опитат да прекосят границата, няма да отвърна с газ, а с Юмрука на Бога.

Тарик Азиз кимна в знак на съгласие, макар и да не знаеше какво приказва президентът. Заедно с други го проумя двайсет и четири часа по-късно.

Сутринта на 12 януари се проведе последното заседание в пълен състав на Революционния команден съвет в Президентския дворец на ъгъла на улица „14-и юли“ и улица „Кинди“. Седмица по-късно бомбите я превърнаха в развалини, но птичето вече беше отлетяло.

Както обикновено нареждането да се явят на заседанието дойде в последния момент. Независимо колко високо се бе издигнал в йерархията, независимо колко му се доверяваха, никой освен шепа хора от семейството, близки и лични телохранители не знаеше къде ще бъде президентът в даден час на който и да е ден.

Това, че беше все още жив след седем големи и сериозни опита за атентат, се дължеше на манията му за лична сигурност.

Нито контраразузнаването, нито тайната полиция на Омар Хатиб, нито армията не бяха удостоени с честта да отговарят за тази сигурност.

Тя беше задача на Амн-ал-Хас. Може да бяха млади, повечето от тях едва навършили двайсет години, но верността им беше фанатична и абсолютна. Командваше ги синът на президента — Кусай.

Никой заговорник не би могъл да знае по кой път ще се движи президентът, кога или в какво превозно средство. Посещенията му в армейски бази или заводи винаги бяха изненадващи не само за посетените, но и за хората около него.

Дори и в Багдад той се местеше от място на място по прищявка, понякога прекарвайки няколко дни в двореца, а друг път се оттегляше в бункера си под хотел „Рашид“.

Всяко блюдо, сипано за него, трябваше първо да бъде опитано пред очите му, а опитващият беше първородният син на готвача. Всяко питие се наливаше от бутилка с непокътнат печат.

Тази сутрин поканата за заседанието в двореца дойде със специален куриер при всеки от членовете на Революционния команден съвет един час преди началото. Така не оставаше време да се подготви атентат.

Лимузините завиваха през портите, оставяха пристигащите и отиваха на специален паркинг. Всеки от членовете на Съвета минаваше през арка за проверка на метал, не бяха разрешени личните оръжия.

Когато се събраха в голямата заседателна зала с масата във формата на „Т“, присъстваха трийсет и трима души. Осмина от тях имаха места на горната част на масата, по четири от двете страни на празния трон в средата. Останалите седяха един срещу друг по дължината на стъблото на „Т“-то.

Седем от присъстващите бяха в кръвно родство с президента и трима с брака си. Тези, плюс още осем бяха от Тикрит или непосредствената му околност. Всички бяха дългогодишни членове на партията Баас.

Десет от трийсет и тримата бяха министри от кабинета, а девет — генерали от армията или военновъздушните сили. Саади Тумах Аббас, бивш командващ Републиканската гвардия, сега повишен в министър на отбраната, седеше широко усмихнат на късата част на масата. Беше заменил Абд ал-Джабер Шеншал, ренегата кюрд, който отдавна бе свързал съдбата си с касапина на собствения му народ.

Сред генералите от армията бяха Мустафа Ради — началник на пехотата, Фарук Ридха — на артилерията, Али Мусули — на инженерните войски и Абдуллах Кадири — на танковите войски.

В долния край на масата бяха тримата мъже, които ръководеха разузнавателния апарат: доктор Убайди — задграничния Мухабарат, Хасан Рахмани — контраразузнаването и Омар Хатиб — тайната полиция.

Когато президентът влезе, всички станаха и започнаха да ръкопляскат. Той се усмихна, седна на стола си, каза им да седнат и започна своето заявление. Не бяха доведени тук, за да обсъждат, а да им се каже нещо.

Единствен зетят на президента не прояви изненада по време на заключителната част. Когато след четиридесетминутно слово, в което напомни за непрекъсната поредица от победи, постигнати под негово ръководство, той им съобщи вестта, непосредствената реакция беше смаяно мълчание.

Че Ирак се опитваше от години, те го знаеха. Но че точно сега, в самото навечерие на войната, е постигнат резултат в тази сфера на техниката, която бе в състояние да всее трепетен страх по целия свят, а дори и сред могъщите американци, изглеждаше невероятно. Божествена намеса. Но божеството не беше горе на небето; то седеше тук, с тях, усмихвайки се на себе си.

Хюсейн Камел, предварително предупреден, стана и поде овациите. Останалите побързаха презглава да го последват, всеки от тях се боеше да не е последният, който се е изправил или е най-умерен в своя възторг. Сетне никой не беше готов първи да спре.

Когато се върна в кабинета си два часа по-късно, Хасан Рахмани, изисканият космополит, който ръководеше контраразузнаването, разчисти бюрото си, заповяда никой да не го безпокои и седна пред чаша силно кафе. Трябваше да помисли, и то задълбочено.

Както и всички присъстващи в залата, вестта го бе разтърсила издълбоко. С един удар балансът на силите в Близкия изток се бе променил, но никой не го знаеше. След като президентът вдигна ръце с възхитително изиграно смущение и даде знак да се прекратят овациите, той отново влезе в ролята си на председателстващ и закле всички присъстващи да мълчат.

Това Рахмани можеше да разбере. Въпреки бурната еуфория, обхванала всички, към която се присъедини безрезервно, той предвиждаше големи проблеми.

Подобно устройство не струва и пукната пара, освен ако приятелите ти и, което е още по-важно, враговете ти знаят, че го имаш. Само тогава потенциалните врагове започват да пълзят към теб като приятели.

Някои държави, разработили оръжието, просто бяха оповестили факта с голям ядрен опит и бяха оставили светът да си направи изводи за последиците. Други, като Израел и Южна Африка, само намекнаха какво притежават, но не потвърдиха, оставяйки светът и най-вече съседите да се догаждат. Понякога това вършеше повече работа; въображението излизаше от контрол.

Но Рахмани беше убеден, че това просто няма да върши работа на Ирак. Ако казаното е вярно, а той не беше далеч от мисълта, че цялата тази работа е нов пропаганден трик, при който се разчита на евентуално изтичане на информация, за да се спечели още едно отлагане на екзекуцията, то никой извън Ирак не би го повярвал.

Единственият начин да бъдат възпрени враговете би бил да се докаже. А това очевидно президентът не искаше да става. Разбира се, имаше и други големи проблеми, свързани с доказването на това твърдение.

За опит на собствена територия не можеше да става и въпрос, щеше да е пълна лудост. Може би някога да е било възможно да се изпрати кораб дълбоко в южната част на Индийския океан, да бъде напуснат и опитът да се проведе там, но не и сега. Всички пристанища бяха плътно блокирани. Но можеха да поканят екип от Международната агенция по атомна енергия във Виена да разгледа и да се убеди, че това не е лъжа. В края на краищата МАГАТЕ беше идвала почти всяка година и винаги беше изкусно заблуждавана за онова, което става. При положение че им позволяха да видят със собствените си очи, те трябваше да повярват, да се покаят за предишната си доверчивост и да потвърдят истината.

Но той, Рахмани, току-що беше чул, че този път официално се забранява. Защо? Защото всичко беше лъжа ли? Или защото президентът е наумил нещо друго? И, нещо още по-важно, какво означаваше това за него, Рахмани?

От месеци насам беше разчитал, че Саддам Хюсейн ще се набута слепешката в една война, която не може да спечели, а я виж какво беше направил. Рахмани беше разчитал на поражение, което да завърши с уредено от американците сваляне на президента и със собственото му издигане в подпомаган от американците режим. Сега нещата се бяха променили. Разбра, че има нужда от време, за да премисли и да реши как да разиграе удивителната нова карта.

Тази вечер, след падането на мрака, на стената зад халдейската черква „Свети Йосиф“ в Християнския квартал се появи знак с тебешир. Приличаше на полегнала осмица.

През нощта жителите на Багдад трепереха. Въпреки непрекъснатата пропаганда по иракското радио и сляпата вяра на мнозина, че всичко казано е вярно, имаше и други, които тайно слушаха предаванията на Световната служба на Би Би Си на арабски, приготвяна в Лондон, но излъчвана от Кипър, и знаеха че Бени Наджите казват истината. Задаваше се война.

В града приемаха, че американците ще започнат с масирана бомбардировка на Багдад, така мислеха дори в Президентския дворец. Щеше да има масови жертви сред цивилното население.

Режимът нямаше нищо против. По високите места смятаха, че глобалният ефект от такова масово избиване на граждани ще предизвика по цял свят отвращение от Америка и ще я принуди да спре и да си отиде. Ето защо все още допускаха такъв голям контингент чуждестранни журналисти, нещо повече — насърчаваха ги да се настанят в хотел „Рашид“. Щеше да има на разположение екскурзоводи, които да отведат бързо чуждестранните телевизионни камери при сцените на геноцид още щом всичко започнеше.

Жителите на Багдад някак не виждаха колко хитро е това съображение. Мнозина вече бяха избягали — чуждите поданици, насочени към йорданската граница, се вливаха във вълната от бежанци от Кувейт, докато иракчаните търсеха спасение в провинцията.

Никой не подозираше, включително и милионите телевизионни зрители в Америка и Европа, какво е истинското равнище на техническо развитие, което сега беше в ръцете на мрачния Чък Хорнър в Рияд. Никой по онова време не можеше да си представи, че повечето цели ще бъдат избирани от меню, подготвено от камерите на сателити в орбита, и че те ще бъдат сривани до земята от насочвани от лазер бомби, които рядко засягаха друго освен предназначената цел.

Жителите на Багдад знаеха като истина, научена от Би Би Си, която се процеждаше през базарите и пазарите, че четири дни след полунощ на 12 януари крайният срок за изтегляне от Кувейт ще изтече и американските бойни самолети ще се появят. Така че градът се бе смълчал в очакване.

Майк Мартин въртеше бавно педалите на велосипеда си, завивайки от улица „Шурджа“ и зад черквата. Минавайки покрай стената, той видя знака с тебешир и продължи по-нататък. В края на уличката спря, слезе от велосипеда и започна да наглася веригата, докато всъщност поглеждаше назад, натам, откъдето беше дошъл, за да види дали нещо не се движи подире му.

Нямаше нищо. Не се чуваше как хората от тайната полиция пристъпват от крак на крак във входовете, от покривите не се подаваха глави. Върна се назад, посегна с влажния парцал, изтри знака и продължи нататък.

Осмицата означаваше, че долу при реката, на по-малко от километър, под плочата в изоставения двор в пресечката на улица „Абу Науас“ го чака съобщение.

Като момче бе играл там, тичайки с Хасан Рахмани и Абделкарим Бадри покрай пристаните, там, където уличните продавачи приготвяха чудесен масгуф на жарава от камилски тръни, предлагайки на минувачите крехките порции от речен шаран, уловен в Тигър.

Магазините бяха затворени, чайните — с капаци на прозорците; малцина се скитаха покрай пристаните както те едно време. Тишината му беше полезна. Накрая на „Абу Науас“ видя група цивилни полицаи от АМАМ, но те не обърнаха внимание на фелаха, който въртеше педалите. Окуражи се при вида им; АМАМ бяха много несръчни. Ако устройваха полицейски надзор над тайника, те нямаше да сложат цяла група на такова видно място в началото на улицата, а щяха да се опитат да го направят по-елегантно, но все нещо щяха да сбъркат.

Съобщението беше там. Плочата моментално се върна на мястото си, сгънатата хартия влезе в долните му гащи. Минути след това пресичаше Тигър по моста Ахрар, връщайки се от Рисафа в Карч, а оттам в къщата на съветския дипломат в Мансур.

През изтеклите девет седмици животът бе улегнал в оградената със стени вила. Руската готвачка и съпругът й се отнасяха справедливо с него, а той бе започнал да говори по няколко думи от езика им. Пазаруваше всеки ден пресни продукти, което му даваше добро основание да обслужва всички свои тайници. Беше предал четиринайсет съобщения за невидимия Йерихон и бе получил петнайсет от него.

АМАМ го бяха спирали осем пъти, но всеки път смиреното му поведение, велосипедът и кошницата със зеленчуци, плодове, кафе, подправки и хранителни продукти, плюс писмото от дипломатическото домакинство и видимата му нищета ги караше да го отпращат по пътя му.

Нямаше как да знае какви бойни планове се оформят в Рияд, но трябваше да написва всички въпроси към Йерихон, след като ги изслуша на запис, и да чете отговорите му, за да ги изпрати на Саймън Паксман в кратките си предавания.

Бидейки военен, той можеше само да оцени, че политическите и военни сведения, давани от Йерихон, сигурно са безценни за командващия генерал, който подготвяше нападението над Ирак.

Вече беше получил нафтова печка за бараката и петромаксова лампа, за да я осветява. Купени от пазара чували от зебло служеха за пердета на всички прозорци и ако някой се доближеше, хрускането на дребните камъчета навреме го предупреждаваше.

Тази нощ се върна благодарен за топлината на дома си, дръпна резето на вратата, провери дали пердетата покриват всеки квадратен сантиметър от прозорците, запали лампата и прочете последното съобщение на Йерихон. Беше по-кратко от обикновено, но това не намаляваше въздействието му. Прочете го два пъти, да се увери, че не е престанал изведнъж да разбира арабски, и промърмори: „Боже Господи!“, махна разхлабените плочи от пода и извади касетофона.

За да е сигурен, че ще бъде разбран добре, прочете съобщението бавно и внимателно както на арабски, така и на английски, превключи на ускоряване и превърна петминутния си запис в секунда и половина предаване.

Излъчи го двайсет минути след полунощ.

Тъй като знаеше, че прозорецът за предаванията е между петнайсет и трийсет минути след полунощ, Саймън Паксман не си бе дал труда да си легне. Когато съобщението пристигна, той играеше карти с един от радистите. Вторият радист донесе вестта от апаратната.

— Мисля, че трябва да дойдеш и да чуеш това… веднага, Саймън — рече той.

Макар че СИС беше изпратил много повече хора, връзката с Йерихон се смяташе за толкова секретна, че по нея работеха само Паксман, ръководителят на бюрото на СИС в Рияд Джулиан Грей и двамата радисти. Трите им стаи бяха практически изолирани от останалата част от вилата.

Саймън Паксман изслуша гласа, който идваше от големия магнетофон в „апаратната“, всъщност преустроена спалня. Отначало Мартин говореше на арабски, прочитайки буквално ръкописното съобщение от Йерихон, сетне прочете два пъти своя превод на английски.

Докато го слушаше, Паксман усети голяма студена ръка да прониква дълбоко във вътрешностите му. Нещо беше се объркало, много лошо се бе объркало. Онова, което чуваше, просто не можеше да е така. Двамата други мъже стояха мълчаливо до него.

— Това той ли е? — попита настойчиво още щом съобщението завърши. Първата му мисъл беше, че Мартин е хванат и гласът е на някой, който го имитира.

— Той е, проверих на осцилоскопа. Няма съмнение, че е той.

Човешките гласове се отличават помежду си и разликата остава, независимо от усилията да се наподобят. Преди Майк Мартин да замине за Багдад, записаха гласа му. Сетне направиха същото с предаванията му, да не би ускоряването и забавянето, заедно с изкривяванията от звукозаписните машини или сателитното радиопредаване да станат причина за разлики.

Гласът, който се обади от Багдад тази нощ, съвпадаше със записания. Говореше Мартин и никой друг.

Второто, от което се страхуваше Паксман, беше да не са го хванали, измъчвали и принудили да предава това. Отхвърли мисълта като съвсем невероятна.

Имаше предварително уговорени думи, пауза, поколебаване, покашляне, което би предупредило хората в Рияд, че не предава по своя воля. И друго — беше предавал само три дни преди това.

Иракската тайна полиция може да е брутална, но не работи бързо. А Мартин беше корав човек. Ако си пречупен и преобърнат с такава скорост, човек се превръща в разнебитена, измъчена дрипа и това се проявява в изказа му.

Което означаваше, че Мартин говори истината — прочетеното от него съобщение беше точно каквото бе получил същата нощ от Йерихон. Което го оставяше с много неизвестни. Дали Йерихон е прав, греши или лъже.

— Извикайте Джулиан — нареди Паксман на един от радистите.

Докато човекът отиде да доведе Джулиан Грей от горния етаж, Паксман се обади по специалния телефон на своя американски колега Чип Барбър.

— Чип, ще направиш добре да си домъкнеш задника тук бързо — рече му той.

Човекът на ЦРУ бързо се разсъни. Нещо в гласа на англичанина му подсказа, че не е време за нощни закачки.

— Проблеми ли, друже?

— Така ми се струва — призна Паксман.

Барбър прекоси града и се озова в щаба на СИС за половин час, навлякъл пуловер и панталони върху пижамата си. Беше един след полунощ. Дотогава Паксман беше направил презапис на английски и арабски, както и дешифровка на двата езика. Двамата радисти, които бяха работили в продължение на години в Близкия изток и говореха свободно езика, потвърдиха, че преводът на Мартин е много точен.

— Сигурно се шегува — прошепна Барбър, след като чу записа.

Паксман изреди всички проверки, които вече беше направил, за да установи дали това е автентичният глас на Мартин.

— Виж какво, Саймън, това е само съобщение на Йерихон, който твърди, че е чул Саддам да казва това нещо тази сутрин… извинявай, предишната сутрин. Най-вероятно Саддам лъже. Не бива да забравяме, че той лъже за добър ден и за довиждане.

Независимо дали лъжеше или не, това не беше въпрос, който да се решава в Рияд. Местните бюра на СИС и ЦРУ можеха да подават на своите генерали тактическа и дори стратегическа военна информация от Йерихон, но политическите въпроси отнасяха до Лондон и Вашингтон. Барбър погледна часовника си. Във Вашингтон сега беше седем вечерта.

— По това време вече си бъркат коктейлите — рече той. — Ще направят добре да ги забъркат силнички. Ще предам съобщението в Лангли веднага.

— В Лондон пият какао и ядат бисквити — каза Паксман на свой ред. — Ще предам това в Сенчъри Хаус. Нека те се оправят с него.

Барбър си тръгна със своето копие от предаването, за да го изпрати на Бил Стюарт, кодирано по максимално сигурен начин, като му даде най-високия възможен приоритет — „космическо“. Това означаваше, че където и да се намира, шифровчиците ще го издирят и ще му кажат да се обади от сигурен телефон.

Паксман направи същото за Стив Ланг, когото щяха да събудят посред нощ и да му кажат да напусне топлото си легло, да излезе на студа и да тръгне към Лондон.

Оставаше още едно последно нещо, което можеше да направи Паксман, и той го стори; Мартин имаше радиопрозорец само за прослушване в четири часа сутринта. Паксман изчака да дойде това време и изпрати на своя човек в Багдад много кратко, но съвсем ясно съобщение. В него се казваше, че Мартин не бива да прави опит да се доближи до който и да е от тайниците си, докато не му се обадят. За всеки случай.

Йорданският студент Карим постигаше бавен, но непрекъснат напредък в ухажването на фройлайн Едит Харденберг. Тя му позволяваше да я държи за ръка, докато вървяха из улиците на Стара Виена и паважът проскърцваше под краката им от студа. Тя дори призна пред себе си, че намира държането за ръце приятно.

През втората седмица на януари тя получи билети за Бургтеатър — плати ги Карим. Гледаха пиеса от Грилпарцер — „Крал Гигус и неговият пръстен“.

Преди да влязат, тя възбудено обясни, че в нея става дума за стар крал с неколцина сина и че онзи, който наследи пръстена му, ще наследи и трона. Карим седя погълнат от представлението и зададе няколко въпроса по отношение на текста, към който непрекъснато се обръщаше.

В антракта Едит с удоволствие му отговори. След време Ави Херцог щеше да каже на Барзилаи, че всичко било също толкова интересно, както да гледаш как съхне боя.

— Ти си филистер — му рече човекът от Мосад. — Нямаш култура.

— Та аз не съм тук заради културата си — отвърна Ави.

— Тогава си върши работата.

В неделя Едит, набожна католичка, отиде на сутрешна литургия във Фотивкирхе. Карим обясни, че бидейки мюсюлманин, не може да я придружи, но с удоволствие ще я изчака в едно кафене от другата страна на площада.

След това, докато си пиеха кафето, към което съвсем съзнателно бе добавил шнапс и това накара бузите й да порозовеят, той обясни какви са приликите и разликите между християнството и исляма — общото служене на единствения истински Господ, поредицата от патриарси и пророци, повелите на Свещените книги и моралните кодекси. Едит бе изпълнена със страх, но и очарована. Питаше се дали слушайки всичко това, не застрашава безсмъртната си душа, но бе смаяна да научи, че е грешала, смятайки, че мюсюлманите се прекланят пред идоли.

— Бих желал да излезем да вечеряме — рече Карим три дни по-късно.

— Хубаво, но харчиш прекалено много по мен — рече Едит. Тя установи, че може да се вглежда с удоволствие в младото му лице и нежните кестеняви очи, докато в същото време непрекъснато се предупреждаваше, че десетгодишната разлика между тях прави повече от смешно нещо друго освен платонично приятелство.

— Не в ресторант.

— Къде тогава?

— Би ли ми сготвила нещо, Едит? Можеш да готвиш, нали? Истинска виенска храна?

Тя пламна при мисълта. Всяка вечер, освен ако не отиваше на концерт, си сготвяше скромна вечеря и я изяждаше в малката ниша на апартаментчето си, която служеше за трапезария. „Да, разбира се, че умея да готвя. Толкова време вече готвя.“

Освен това той я бе водил в няколко скъпи ресторанта… да не говорим, че беше изключително добре възпитан и мил млад мъж. В това положително нямаше нищо лошо.

Малко е да се каже, че съобщението на Йерихон от нощта на 12 срещу 13 януари предизвика загриженост в определени тайни кръгове в Лондон и Вашингтон. „Овладяна паника“ е по-близкото определение на положението.

Един от проблемите бе малкият кръг от хора, които знаеха за съществуването на Йерихон, камо ли за подробности, свързани с него. Принципът „само който трябва да знае“ може да звучи прекалено придирчиво и дори маниакално, но той е в сила поради една причина.

Всички централи се чувстват задължени към агентите, които работят в обстановка на голям риск, независимо колко са достойни за презрение като човешки същества.

Фактът, че Йерихон очевидно е наемник, а не идеалист, нямаше никакво значение, фактът, че цинично предава страната и правителството си, нямаше връзка с това. Така или иначе иракското правителство беше отблъскващо, значи един негодник предава група други негодници.

Работата беше там, че като се оставят настрана очевидната му ценност и фактът, че сведенията му спокойно можеха да намалят загубите на съюзниците на бойното поле, Йерихон беше изключително скъпа инвестиция и двете агенции, които го използваха, бяха ограничили кръга на онези, които знаеха за него, до малка групичка посветени. За съществуването на Йерихон не беше казано на министри, политици, държавни чиновници и военни.

Следователно продуктът, получаван от него, се маскираше по най-различни начини. Бяха използвани цяла поредица от легенди, за да се обясни откъде постъпва този порой от сведения.

Така например твърдяха, че за разположението на войските научават от поредица дезертирали иракски войници от кувейтския боен театър, включително един несъществуващ майор, когото продължавали да разпитват в тайна база на разузнаването в Близкия изток, но извън Саудитска Арабия.

За научната и техническата информация, свързана с оръжията за масово унищожение, казваха, че са я получили от иракски аспирант, който учел в Имперския колеж в Лондон, но се влюбил в английско момиче и преминал към англичаните, както и от едно интензивно проучване сред европейските специалисти, работили в Ирак между 1985-а и 1990-а.

Политическите данни се приписваха на най-различни бежанци, напуснали Ирак, на тайни радиопредавания от окупиран Кувейт и на блестящи резултати на прехващаните на военни съобщения и електронни сигнали, на прослушване и въздушно наблюдение.

Но как да обяснят пряк доклад за думите на самия Саддам, колкото и невероятно да беше онова, което твърдеше, произнесени на закрито съвещание в собствения му дворец, без да признаят, че имат агент на най-високо място в Багдад?

Опасностите, свързани с такова едно признание, бяха ужасяващи. На първо място, може да има изтичане на информация. Винаги има изтичане на информация. Изтича информация за документи на кабинети, за ведомствени докладни записки, както и за разменени писма.

По мнението на разузнавателната общност политиците са най-тежкият случай. Ако се вярва на кошмарните видения на ръководителите на разузнаването, те говорят на жените си, на любовниците си от дамски и мъжки пол, на фризьорките си, шофьорите и барманите. Те дори разговарят поверително помежду си, докато над масата им се е надвесил някой сервитьор.

Като се добави към това и фактът, че във Великобритания и Америка печатът и другите средства за масово осведомяване разполагат с ветерани, чийто талант да разследват кара Скотланд Ярд и ФБР да изглеждат бавно загряващи, човек може да разбере какъв проблем беше да се обяснява информацията на Йерихон, без да се признава, че той съществува.

И накрая, в Лондон и Вашингтон продължаваше да има стотици иракски студенти, някои от тях положително агенти на доктор Исмаил Убайди от Мухабарат, винаги готови да докладват у дома каквото чуеха и видеха.

Не ставаше въпрос само, че някой може да разобличи по име Йерихон, това би било невъзможно. Но само един нежелан намек, че от Багдад идва информация, и контраразузнавателната мрежа на Рахмани щеше да заработи усилено, за да открие и изолира източника. В най-добрия случай това би гарантирало бъдещото мълчание на Йерихон, тъй като той щеше да се постави в безопасност, а в най-лошия — щяха да го заловят.

Докато продължаваха да се отброяват последните часове до въздушната война, двете централи отново се свързаха с бившите си експерти по въпросите на ядрената физика и поискаха от тях бързо да преразгледат дадената вече информация. Имаше ли, в последна сметка, някаква допустима вероятност Ирак да разполага с по-голям и по-бърз завод за отделяне на изотопа, отколкото се е смятало преди?

Във Великобритания се консултираха отново със специалистите в Харуел и Олдърмастън; в Америка — в Сандия, Ливърмор и Лос Аламос. Отделът „Z“ в Ливърмор, чийто персонал непрекъснато следи разпространението на ядрените оръжия в Третия свят, бе подложен на специален натиск.

Учените отново, доста сопнато при това, потвърдиха казаното вече от тях. Дори да се приемеше най-лошото възможно развитие на нещата, заявиха те; дори да се приеме, че има не една, а две завършени каскади от газоводифузионни центрофуги, които работят не от една, а от две години, няма начин Ирак да разполага с повече от половината от количеството уран 235, необходим за едно устройство със средна мощност.

Това остави на централите редица възможности за избор.

Саддам греши, защото и него са го излъгали. Заключение — малко вероятно. Отговорните за това биха платили с живота си за подобно оскърбление на президента.

Саддам го е казал, но е излъгал. Заключение — съвсем вероятно. За да повдигне духа на отпадащите и разтревожени свои поддръжници. Но тогава защо съобщава вестта само на най-приближените си фанатици, които не отпадат духом и не се тревожат? Пропагандата за повдигане на духа е предназначена за масите и чужбина. На това нямаше отговор.

Саддам не го е казал. Заключение: съобщеното представлява всъщност куп лъжи. Вторично заключение: Йерихон е излъгал, защото е алчен за пари и смята, че при задаващата се война времето скоро ще изтече. Етикетът с цената, която бе сложил на информацията си, беше за един милион долара.

Йерихон е излъгал, защото е бил разобличен и е разкрил всичко. Заключение: също възможно и това поставя в страхотна опасност човека, който е в Багдад, за да поддържа връзката.

В този момент ЦРУ се настани здраво на шофьорското място. Тъй като плащаше, Лангли имаше пълното право да го направи.

— Ще ти кажа окончателната присъда, Стив — рече Бил Стюарт на Стив Ланг вечерта на 14 януари по сигурната линия, която свързва ЦРУ със Сенчъри Хаус. — Саддам греши или лъже, Йерихон греши или лъже. Каквото и да е, Чичо Сам няма да плати милион гущери в банкова сметка във Виена за такъв боклук.

— Значи няма как да е вярна възможността, която не сте взели предвид, така ли, Бил?

— За какво става дума?

— Че Саддам го е казал и е прав?

— Няма начин. Това е елементарен номер. И ние няма да се хванем на въдицата. Йерихон беше чудесен в продължение на девет седмици, макар сега да трябва да проверяваме отново всичко, което ни е дал. Половината вече е доказана и е добра стока. Но той гръмна всичко с последното си съобщение. Смятаме, че той е приключен. Не знаем защо, но това е мъдрото заключение от връх планината.

— Това ни създава проблеми, Бил.

— Зная, друже, и затова ти се обаждам минутки след приключването на съвещанието при директора. Или са хванали Йерихон и той е казал на бандата главорези всичко, или се готви да се измъква. Но сигурно като разбере, че не му пращаме милиона долари, ще стане неприятен. И в двата случая това е лошо за вашия човек там. Добър е, нали?

— Най-добрият. Страхотно смел.

— Тогава го измъквайте оттам, Стив. Бързо.

— Смятам, че ще трябва да направим това, Бил. Благодаря ти, че ми каза. Жалко, беше добра операция.

Стюарт затвори. Ланг отиде горе да се види със сър Колин. Решението беше взето в рамките на един час.

До часа за закуска на сутринта на 15 януари всеки член на самолетните екипажи в Саудитска Арабия, бил той американец, англичанин, французин, италианец, саудитец или кувейтец, знаеше, че бойните действия ще започнат.

Политиците и дипломатите не бяха успели да ги предотвратят. Този ден всички въздушни поделения преминаха в състояние на бойна готовност. Нервните центрове на кампанията се помещаваха в три ведомства в Рияд.

В периферията на военновъздушната база Рияд имаше няколко огромни бараки с климатични инсталации, получили името „депото“ поради зелената светлина, която ги изпълваше през брезента. Това беше първият филтър за приливната вълна от снимки, доставяни от въздушното разузнаване в продължение на изминалите седмици, която щеше да се удвои и утрои през идващите.

Резултатите от работата на „депото“, синтез на най-важната снимкова информация, която се стичаше от множеството разузнавателни набези, отиваха на километър и половина по-нататък по същия път в главната квартира на Кралските саудитски военновъздушни сили, голяма част от която беше преотстъпена на Централните военновъздушни сили, СЕНТАФ.

Под грамадната сграда от сив бетон и стъкло, изградена на колони и дълга 150 метра, има мазе, което заема цялата й дължина, и там, едно ниво под земята, бяха настанени СЕНТАФ.

Въпреки огромните му размери, в мазето все пак нямаше достатъчно пространство, затова паркингът беше задръстен от още зелени палатки и преносими бараки, където продължаваше тълкуването на снимките.

Фокусът на всичко това се намираше в мазето — съвместния център за разчитане на образи, множество свързани помежду си помещения, в които в течение на цялата война работеха 250 специалисти, англичани и американци, от трите рода войски и от всички чинове. Това беше Черната дупка.

Теоретически тя беше на подчинение на главнокомандващия военновъздушните сили генерал Чък Хорнър, но тъй като често го викаха в Министерството на отбраната, още километър и половина по-нататък, там присъстваше обикновено неговият заместник генерал Бъстър Глосън.

Онези, които планираха въздушната война в Черната дупка, се справяха всеки ден, ако не и всеки час, с един документ, наречен Основен график на целите, списък и карта на всичко в Ирак, което беше определено за „удряне“. От него те извличаха онова, което трябваше да прави през деня всеки командир на военновъздушна част, разузнавачът на ескадрилата, щабните офицери и екипажите в театъра на военните действия — Заповедта за разпределение на задачите.

Тази заповед за деня беше страшно подробен документ, който възлизаше на повече от сто машинописни страници. Необходими бяха три дни, за да се приготви.

Първо идваше Разделянето по дялове — решението за процентите на видовете цели в Ирак, които могат да бъдат атакувани в един ден, и видовете налични самолети, подходящи за такива нападения.

Ден втори бе зает с Определянето — превръщането на процентите от цели за обработка в числа и места. Ден трети беше отделен за Разпределението — решаването на това „кой какво получава“. В процеса на това разпределение се определяше например, че това е за британските Торнадо, онова за американските Страйк Игъл, това за флотските Томкет, другото за Фантомите, а третото пък за Б-52 — въздушните крепости.

Едва тогава всяка ескадрила и всяко ято получаваше менюто за следващия ден. След това вече беше тяхна задача да свършат работата — да намерят целта, да разработят маршрута, да се свържат с въздушните танкери, да планират посоката на удара, да изчислят кои ще са вторичните цели, в случай на невъзможност да нападнат възложените, и да очертаят пътя за връщане.

Командирът на ескадрилата подбираше екипажите си — редица ескадрили имаха много възложени им за деня цели — определяха кои да водят двойките и техните партньори.

Оръжейниците, какъвто беше и Дон Уокър, подбираха с какво ще бъдат въоръжени — с „желязо“ или „тъпи“ бомби, които падат право надолу, с насочвани от лазер бомби, насочвани от лазер ракети и т.н.

Километър и половина по-нататък, по стария път за аерогарата се намираше третата сграда. Саудитското Министерство на отбраната е огромно, пет свързани помежду си основни корпуса от блестящ на слънцето бял цимент, високи седем етажа с вити колони до четвъртия.

Тъкмо на този четвърти етаж за генерал Норман Шварцкопф беше отделен красив апартамент, в който рядко се отбиваше, по-често полягаше в малкия едностаен апартамент в сутерена, където беше близо до командния си пункт.

Общо министерството е дълго 400 метра и високо трийсет, разточителство, което даде дивиденти по време на Войната в Залива, когато Рияд стана домакин на толкова много нечакани чужденци.

Под земята има още два етажа по цялата дължина на сградата и командването на коалицията беше получило шейсет от тези четиристотин метра.

Там генералите се съвещаваха през цялата война, следейки на огромна карта информацията на щабните офицери, които сочеха какво се е придвижило, какъв е бил отговорът на Ирак и неговата диспозиция.

Скрит от горещото слънце в този януарски ден, един британски командир на ескадрила стоеше пред стената, на която бяха посочени 700-те цели в Ирак — 240 приоритетни, останалите вторични, и рече: „Е, това ще е, горе-долу.“

Но, за жалост, не беше. Без щабните офицери да знаят, независимо от всички сателити и цялата техника, обикновената човешка находчивост във вид на маскировка ги бе измамила.

На стотици площадки в Ирак и Кувейт под мрежите имаше иракски танкове, добре обозначени и определени за цели от съюзниците поради металното съдържание, отразено на радарите горе високо. В много случаи те бяха направени от дъски, шперплат и ламарина, а варелите с железен скрап в тях реагираха по съответния начин на сензорите.

Върху стотици стари шасита от камиони сега имаше макети на тръби за изстрелване на ракети Скъд, и всички тези мобилни „пускови устройства“ щяха да бъдат тържествено пръснати на парчета.

Но далеч по-сериозен беше фактът, че не бяха установени седемдесет големи цели, свързани с оръжия за масово унищожение, защото бяха дълбоко заровени или хитро замаскирани.

Едва по-късно щабовете щяха да се питат как иракчаните успяха с такава невероятна скорост да възстановят цели унищожени дивизии; едва по-късно инспекторите на Обединените нации щяха да откриват завод след завод и склад след склад, които бяха убегнали и оцелели, знаейки, че има още други, заровени дълбоко под земята.

Но в онзи горещ ден през 1991-ва никой не знаеше тези неща. Онова, което младите мъже на бойните линии от Табук на запад до Бахрейн на изток, и до свръхсекретната Хамис Мушаит на юг знаеха, бе, че след четирийсет часа ще тръгнат да се сражават и някои няма да се върнат.

През този последен ден преди да започнат окончателните инструктажи, повечето от тях изпратиха писма до дома. Някои дъвчеха моливите си и се чудеха какво да пишат. Други мислеха за жените и децата си и плачеха, докато пишеха; ръцете, свикнали да управляват много тонове смъртоносен метал, се мъчеха да измислят как да изразят какво чувстват с думи, които не вършеха работа; влюбени се опитваха да напишат онова, което е трябвало да нашепват преди; бащи внушаваха на синовете си, че ако се случи най-лошото, да се грижат за своите майки.

Капитан Дон Уокър чу вестта заедно е останалите екипажи от Ракетите, 336-а ескадрила от Тактическата изтребителна ескадрила, предадена като пестеливо съобщение от командира на Крилото в Ал Харз. Беше точно преди девет часа сутринта и слънцето вече бе стоварило горещината си върху пустинята, досущ боен чук върху очакващата го наковалня.

Докато личният състав се изнизваше един по един от голямата палатка за инструктажи, нямаше ги обикновения смях и закачки, а всеки бе потънал в собствените си мисли. Те бяха до голяма степен едни и същи; последният опит да се избегне войната бе направен и се бе провалил; политиците и дипломатите бяха летели от съвещание на съвещание, пъчили се бяха и декламирали, настоявали, притискали, молили, заплашвали и убеждавали, за да избегнат войната… и не бяха успели.

Така поне вярваха тези млади мъже, които току-що чуха, че приказките са свършили, не можейки да разберат, че от месеци насам са били определени за този ден.

Уокър наблюдаваше как неговият командир на ескадрила Стив Търнър върви тежко към палатката си да напише онова, което истински вярваше, че ще е последното му писмо до Бети Джейн в Голдсбъро, Северна Каролина. Ранди Робъртс размени няколко тихи думи с Бумър Хенри, двамата се разделиха и тръгнаха в различни посоки.

Младият мъж от Оклахома гледаше към бледосиньото небе, където беше копнял да бъде още като малко момче в Тълса и където скоро можеше да умре през трийсетата година от живота си, и насочи стъпките си извън периметъра. Както и всички останали искаше да е сам.

В базата Ал Харз нямаше ограда, а само охрено море от пясък и плоски обли камъни, което се простираше до хоризонта, а отвъд него до следващия, и до следващия… Мина покрай подобните на мидени черупки хангари, струпани около бетонната полоса, където механиците работеха върху поверените им машини, а техните началници минаваха от група на група, разговаряха и проверяваха, за да се уверят, че всяка от рожбите им, които най-накрая тръгваха на война, ще бъде дотолкова безукорна машина, доколкото може да е безукорно нещо, сътворено от човешка ръка.

Уокър зърна сред тях и собствения си Игъл и както винаги, когато гледаше отдалеч самолета Ф-15, изпита страхопочитание пред неговия вид, внушаващ мълчалива заплаха. Той стоеше приклекнал безмълвно сред кипежа от мъже и жени в работни комбинезони, които пълзяха по цялото му могъщо тяло, недосегаем за обич или сласт, омраза или страх, търпеливо чакащ момента най-сетне да направи онова, за което е бил замислен — да донесе пламък и смърт на народа, определен от американския президент. Уокър завидя на своя Игъл, задето въпреки невероятната си сложност нищо не изпитва и никога няма да се бои.

Напусна брезентовия град и закрачи по каменната равнина, почти без да усеща горещината на слънцето на раменете си.

Осем години бе пилотирал самолетите на своята страна и го бе правил, защото това му харесваше. Но никога не беше се замислял действително, истински, над перспективата да умре в сражение. Част от съзнанието на всеки боен пилот се занимава с мисълта да опита изкуството, куража и превъзходството на самолета си срещу друг мъж в действителен, а не в симулиран сблъсък. Но друга част от него винаги приема, че такова нещо няма да се случи. Че никога няма да се стигне дотам, да убива синовете на други майки, или да бъде убит от тях.

Тази сутрин, както и всички останали, той най-накрая осъзна, че наистина се е стигнало до това; че всичките години на учение и обучение най-сетне го бяха довели до този ден и това място; че след четирийсет часа ще изведе своя Игъл отново в небето и този път може и да не се върне.

Като останалите и той мислеше за дома. Беше единствено дете, нямаше жена, затова мислеше за родителите си. Спомни си всички случки и места от детството си в Тълса — как в деня, когато получи първата си бейзболна ръкавица, принуди баща си да играе с него в двора зад къщата, докато слънцето не залезе.

Мислите му се върнаха назад към ваканциите, които прекарваха заедно, докато не замина да следва, а сетне постъпи в авиацията. Най-добре си спомняше времето, когато, дванайсетгодишен, баща му го заведе на рибарски излет само за мъже в Аляска по време на лятната ваканция.

Тогава Рей Уокър беше почти двайсет години по-млад, по-слаб и в по-добра форма, по-силен от сина си, преди годините да преобърнат нещата. Наеха каяк с водач заедно с други курортисти и се плъзнаха по леденостудените води на Гласиър Бей, гледаха как черните мечки берат боровинки по планинските склонове, как моржовете в залива се припичат на слънце върху последните останали плаващи парчета лед през август и слънцето се издига над ледника Мендънхол, зад Жюно. Заедно изтеглиха две трийсет и пет килограмови чудовища от Халибът Хоул и издърпваха дълбоководната царска сьомга от каналите край Ситка.

Установи, че върви през море от нагорещен като пещ пясък в страна далеч от родината, а по лицето му се стичат сълзи, неизбърсани, засъхващи на слънцето. Ако загинеше, никога нямаше да се ожени, нито да има свои деца. На два пъти почти стигна до предложение — един път на момиче в колежа, но тогава все още беше много млад и дълбоко хлътнал, втория път на една по-зряла жена, която срещна извън базата близо до Макконъл, която му даде да разбере, че никога няма да стане съпруга на пилот на реактивен самолет.

Сега му се искаше, както никога преди, да има свои деца; искаше да има съпруга, при която да се връща у дома в края на деня, и дъщеря, която да завива в леглото и да й разказва приказки за лека нощ, да има син, когото да учи как да хване въртящата се футболна топка, да хвърля и лови бейзболна топка, да ходи из планината и да лови риба, тъй както баща му го учеше; Нещо повече, искаше да се върне в Тълса и да прегърне отново майка си, която толкова се бе тревожила за нещата, които вършеше, и храбро се правеше, че съвсем не е така…

Накрая младият пилот се върна в базата, седна на паянтова маса в палатката, която делеше с други, и се опита да напише писмо до дома. Не го биваше да пише писма. Думите не идваха лесно. Обикновено започваше да описва какво се е случило в последно време в ескадрилата, къде е ходил, какво е времето. Това трябваше да е съвсем различно.

Подобно на много синове през този ден написа две страници на родителите си. Опита се да обясни какво му се върти из главата, което не беше лесно.

Писа им какво са им съобщили тази сутрин и какво означава това и ги помоли да не се тревожат за него. Беше преминал през най-доброто обучение в света и летеше на най-добрия изтребител в света, в най-добрата бойна авиация в света.

Писа им, че съжалява за всички онези пъти, когато им е причинявал болка, и им благодари за всичко, което са направили за него през годините от деня, когато за първи път е трябвало да му бършат дупето, до времето, когато бяха прекосили страната, за да присъстват на парада на завършващите, и генералът закачи на гърдите му жадуваните криле на летец-изтребител.

След четирийсет часа той отново ще излети със своя Игъл от пистата, но този път ще е различно. За първи път ще се стреми да отнема живота на други човешки същества и те ще се стремят да отнемат неговия.

Той няма да види лицата им, нито ще почувства страха им, тъй както те няма да знаят за неговия, защото такава беше съвременната война. Но ако успееха, а той не успееше, искаше родителите му да знаят колко ги обича и се надяваше, че е бил добър син.

Свърши и запечата писмото си. В този ден писма запечатваха на длъж и на шир из Саудитска Арабия. Сетне военната поща ги събра и ги достави в Трентър и Тълса, в Лондон и Руан, в Рим.

Тази нощ Майк Мартин получи съобщение от своите ръководители в Рияд. Когато пусна лентата на прослушване, говореше Саймън Паксман. Посланието беше кратко, ясно и по същество.

В предишното си съобщение Йерихон бил сбъркал, напълно и изцяло. Всички научни проверки доказвали, че няма начин да е прав.

Сбъркал е съзнателно или несъзнателно. В първия случай трябва да се е преобърнал — подмамен от жаждата за пари, или е бил преобърнат. Във втория случай щял да бъде обиден, защото ЦРУ отказвало категорично да му даде и пукнат долар за такъв продукт.

При това положение не оставало друго, освен да приемат, че със съдействието на Йерихон цялата операция е предадена на иракското контраразузнаване, сега в разпореждане на „твоя приятел Хасан Рахмани“, или скоро ще бъде, ако Йерихон потърси отмъщение, като изпрати на Рахмани анонимно донесение.

Сега вече трябвало да приемат, че и шестте тайници са компрометирани. При никакви обстоятелства не бивало да се доближава до тях. Мартин трябвало да подготви бягството си от Ирак при първата безопасна възможност, може би под прикритието на хаоса, който щял да настъпи след двайсет и четири часа. Край на съобщението.

Мартин размишлява до сутринта. Не се изненада, че Западът не вярва на Йерихон. Това, че заплащането на наемника сега се преустановява, беше удар. Та човекът само бе докладвал какво е казал Саддам на едно съвещание. Следователно ако Саддам е лъгал, това не е нещо ново. Какво е трябвало да направи Йерихон — да не му обърне внимание? Сигурно безочието му да иска един милион долара е довело до този резултат.

Извън това логиката на Паксман беше безпогрешна. До четири, може би пет дни, Йерихон щеше да провери и да открие, че пари не са пристигнали. Той щеше да се ядоса, да се озлоби. Ако самият не е бил разкрит и не е в ръцете на Омар Хатиб, Мъчителя, той спокойно би могъл да отвърне с анонимно донесение.

Но пък щеше да е глупаво от негова страна да го направи. Ако хванеха и прекършеха Мартин, а той не беше убеден колко болка би могъл да понесе в ръцете на Хатиб и неговите професионалисти в Гимнастическия салон, собствената му информация би могла да ги насочи към Йерихон, който и да беше той.

Все пак хората вършат глупости. Паксман беше прав, тайниците може би се наблюдаваха. Колкото до бягството му от Багдад, беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. От слуховете по пазарите Мартин беше научил, че пътищата извън града гъмжали от патрули на АМАМ и военната полиция, които търсели дезертьори и хора, които не се озовават на повиквателните си. Писмото от съветския дипломат Куликов, с което разполагаше, му позволяваше единствено да служи на този човек като градинар в Багдад. Трудно щеше да обясни на пропускателен пост за какво е тръгнал на запад в пустинята, където беше заровен моторът му.

В последна сметка реши за известно време да остане на съветска територия. Това вероятно беше най-сигурното място в Багдад.