Юмрукът на Бога

Глава 1

Човекът, който имаше още десет минути да живее, се смееше.

Смееше се, защото частната му секретарка Моник Жамине му разказваше една забавна историйка, докато го караше у дома в тази студена, дъждовита вечер на 22 март 1990 г.

В нея ставаше дума за обща колежка от Корпорацията за ядрени изследвания на улица „Дьо Стал“ — жена, смятана за истински вамп, мъжеядка, която обаче се бе оказала лесбийка. Заблудата допадаше на клозетното чувство за хумор на мъжа.

В седем без десет двамата бяха напуснали седалището на корпорацията в брюкселското предградие Юкл с „Пежо 21“ комби, зад волана на което седеше Моник. Няколко месеца преди това тя беше продала личния фолксваген на шефа си, защото се боеше, че какъвто е скапан шофьор, ще се затрие някъде.

Пътуването с кола от офиса до апартамента в средния блок от комплекса Шеридрьо, който се намираше в пресечка на улица „Франсоа Фоли“, отнемаше не повече от десет минути, но на половината път спряха пред една хлебарница. Влязоха вътре, за да си купи той от неговия любим хляб. Вятърът носеше дъжда; те наведоха глави, без да забелязват колата, която ги следеше.

В това нямаше нищо странно. Никой от тях не беше обучаван да забелязва подобни неща; колата без означения, с двамата брадясали мъже в нея, следваше учения от седмици, не го изпускаше, не се доближаваше, само го наблюдаваше; а той не я бе видял. Други я бяха видели, но не и той.

Когато излязоха от магазина, който се намираше пред входа на гробището, той хвърли хляба на задната седалка и отново влезе в колата. В седем и десет Моник спря пред стъклената врата на блока, който беше на петнайсет метра навътре от улицата. Предложи му да се качи с него, за да го изпрати до вратата, но той отказа. Тя знаеше, че той очаква приятелката си Елен, и не настоя. Това беше една от слабостите му, която обожаващият го дамски персонал понасяше търпеливо. Елен беше добра негова приятелка, с която си прекарваше времето в Брюксел, докато съпругата му беше в Канада.

Той се измъкна от колата с вдигната както винаги яка на шлифера, със закопчан колан и с усилие метна на рамо големия черен платнен сак, с който никога не се разделяше. Сакът тежеше повече от петнайсет килограма и съдържаше купища документи, научни разработки, проекти, изчисления и данни. Ученият нямаше доверие на сейфовете и противно на всякаква логика смяташе, че подробностите по последните му проекти са на по-сигурно място, когато висят на рамото му.

За последен път Моник видя шефа си да стои пред стъклената врата и да търси ключовете си с преметнат през рамото сак и стиснал хляба под мишницата си. Проследи го с поглед, докато влезе вътре и автоматично заключващата се врата се затвори след него. Сетне потегли.

Ученият живееше на шестия от осемте етажа на блока. Двата асансьора се намираха на задната стена на сградата, заобиколени от стълбището, а на всеки етаж имаше по един пожарен изход. Той взе асансьора и слезе на шестия етаж. Мъждивите лампи, поставени на равнището на пода, светнаха автоматично, когато прекрачи навън от кабината. Все така с подрънкващи ключове в ръка, наклонен на една страна под тежестта на сака и стиснал хляба, той зави наляво и отново наляво, стъпвайки по червеникавокафявия мокет. Опита се да вкара ключа в ключалката на своя апартамент.

Убиецът го чакаше от другата страна на асансьорната шахта, която се издаваше напред върху слабо осветената площадка. Излезе тихо иззад нея, хванал своя автоматичен пистолет Берета със заглушител, който бе увит в пластмасова торбичка, та изхвърчащите гилзи да не паднат по мокета.

Пет куршума, изстреляни от по-малко от метър разстояние, всички в тила и врата, бяха предостатъчни. Високият, плещест мъж залитна напред, блъсна се във вратата на своя апартамент, после се плъзна и тупна върху мокета. Убиецът не си направи труда да провери дали всичко е наред; не беше нужно. Не му беше за първи път; беше се упражнявал върху затворници и знаеше, че си е свършил работата. Изтича пъргаво шест етажа надолу, мина през задната врата, пресече градината с пръснатите из нея дървета и скочи в колата, която го чакаше. След един час беше в посолството на своята страна, а ден по-късно вече се намираше извън Белгия.

Елен пристигна след пет минути. Отначало помисли, че любовникът й е получил сърдечен удар. Изпаднала в паника, тя влезе и извика линейка. После се сети, че личният лекар на приятеля й живее в същия блок, и повика и него. Линейката пристигна първа.

Един от мъжете се опита да премести тежкото тяло, което все така лежеше по очи. Ръката му се изцапа с кръв. Минута по-късно двамата с лекаря обявиха, че жертвата е мъртва. Единственият друг обитател от петте апартамента на етажа излезе на прага; беше възрастна дама, която слушала концерт класическа музика и не чула нищо през дебелата дървена врата. Шеридрьо си беше такъв комплекс — много дискретен.

Мъжът на пода беше д-р Джералд Винсънт Бул, своенравен гений, конструктор на оръдия за цял свят и в последно време оръжейник на Саддам Хюсейн.

След убийството на д-р Джери Бул навсякъде в Европа започнаха да се случват странни неща. В Брюксел белгийското контраразузнаване призна, че месеци наред той бил следен почти всекидневно от коли без отличителни белези с по двама мургави мъже, които приличали на хора от Източното Средиземноморие.

На 11 април британски митничари конфискуваха на кейовете на Мидълсбъро осем секции — огромни стоманени тръби, великолепно изковани и фрезовани, и годни да бъдат съединени с огромни фланци в двата си края, където имало пробити дупки, предназначени за мощни гайки и болтове. С победоносно, изражение длъжностните лица съобщиха, че тръбите не били предназначени за нефтохимически заводи, както пишело в митническите декларации и в разрешителните за износ, а били части от огромно дуло на оръдие, конструирано от Джери Бул и предназначено за Ирак. Роди се фарсът за Супероръдието, и той щеше да се повтаря до втръсване, разкривайки двуличие, крадливите лапи на няколко разузнавателни централи, бюрократична некадърност и политическо мошеничество на дребно.

През следващите няколко седмици из цяла Европа започнаха да се появяват части за Супероръдието. На 23 април Турция съобщи, че е спряла унгарски камион, който карал десетметрова стоманена тръба за Ирак, която също била част от оръдието. Същия ден гръцки длъжностни лица заловиха друг камион със стоманени части и в продължение на няколко седмици задържаха нещастния британски шофьор като съучастник.

През май италианците спряха 75 тона части, изработени от Сочиета дела Фучине, а други 15 тона бяха конфискувани в завода на Фучине близо до Рим. Последните били от титанова стоманена сплав и предназначени за затвора на оръдието, както и други различни части и възли, предадени от един склад в Бреша, Северна Италия.

Присъединиха се и германците, с открити във Франкфурт и Бремерхафен части, изработени от „Манесман“ — все от добилото световна известност Супероръдие.

Наистина Джери Бул бе разпределил добре поръчките за рожбата на своя гений. Тръбите, образуващи дулото, са били изработени в Англия от две фирми, „Уолтър Съмърс“ в Бирмингам и „Шефилд Форджмастърс“. Но осемте заловени през април 1990 г. са били последните от общо петдесет и две секции, достатъчни, за да се монтират две цели дула, всяко дълго по 156 метра и с невероятния калибър от един метър, в състояние да изстрелят снаряд с размерите на цилиндрична телефонна кабина.

Подпорите са били произведени в Гърция; тръбите, помпите и клапаните, които образуват откатния механизъм — в Швейцария и Италия, блокът на затвора — в Австрия и Германия, а горивото — в Белгия. Общо седем страни са били замесени като доставчици, без нито една от тях да знае какво всъщност произвежда.

Жълтият печат се развихри, както съвестните митнически служители и британското съдопроизводство, което започна преследване срещу всички невинни лица, свързани по някакъв начин с тази история. Но никой не обяви, че колата вече се е прекатурила, а заловените части са предназначени за Супероръдие Две, Три и Четири.

Що се отнася до убийството на Джери Бул, то даде повод за редица странни теории в средствата за масово осведомяване. Както можеше да се очаква, онези, които винаги и за всичко обвиняват ЦРУ, отново посочиха него. Още една глупост. Макар че в миналото и при известни обстоятелства в Лангли са си затваряли очите пред елиминирането на някои лица, те почти винаги са били ангажирани в същата сфера на дейност — отметнали се наемници, ренегати и двойни агенти. Приказките, че в Лангли е фрашкано с трупове на бивши агенти, застреляни от собствените си колеги по поръчка на шефовете от горния етаж, са забавни, но нямат нищо общо с действителността.

Нещо повече, Джери Бул не е принадлежал към света в сянка. Бил е известен учен, конструктор и доставчик на артилерийски единици, както конвенционални, така и съвсем неконвенционални. Американски поданик, който е работил няколко години за Съединените щати и е разговарял с много приятели от армията на САЩ за онова, което възнамерявал да направи. Ако всеки конструктор и индустриалец от оръжейния бизнес, работил за дадена страна, която навремето не е била считана за враг на Америка, е трябвало да бъде пожертван, то на това условие са отговаряли поне петстотин господа из цяла Северна и Южна Америка и Европа.

И най-сетне, през последните десет години Лангли е впримчен здраво в обръчите на новата бюрократична система от контролиращи го и надзираващи го комитети. Нито един професионалист от секретните служби не би наредил да „очистят“ някого без надлежно подписана писмена заповед. За човек от ранга на Джери Бул тя би трябвало да носи подписа на самия директор на ЦРУ.

Тогава този пост заемаше Уилям Уебстър, бивш съдия от Канзас, който винаги се е придържал към правилата. По-лесно би било да прокопаеш тунел с тъпа чаена лъжичка и да се измъкнеш от строго охранявания затвор Мариън, отколкото да получиш от Уилям Уебстър подписано пълномощно за премахването на някого.

Що се отнася до версиите за това, кой е убил Джери Бул, израелският Мосад водеше далеч пред останалите претенденти. Целият печат, повечето приятели на Бул и близките му стигнаха до едно и също заключение. Бул е работил за Ирак; Ирак беше враг на Израел. Две и две прави четири. Бедата е там, че ако в света на сенки и криви огледала използваш множител, който може да е, а може и да не е две, би трябвало да получиш четири, но това вероятно няма да е така.

Мосад е най-малката, най-безскрупулната и най-набедената сред водещите разузнавателни централи. В миналото тя е извършвала много политически убийства, използвайки някой от трите си екипа „кидон“, което на иврит означава щик. Кидонимите са под ръководството на Бойния (Комемют) отдел, най-обиграните от дълбоко засекретените служители. Но дори и Мосад си има, макар и самоналожени, правила.

Ликвидирането попада в две категории. Едната е „оперативно наложено“. Това са непредвидени извънредни обстоятелства, при които е изложен на риск животът на приятели, и лицето, застанало на пътя, трябва да бъде отстранено бързо и завинаги. В тези случаи ръководещият операцията има правото да ликвидира противника, който застрашава цялата мисия, и получава от началниците си в Тел Авив одобрение с обратно действие.

Другата категория са вече включените в списъка на осъдените на смърт. Той се пази на две места — в личния сейф на министър-председателя и в сейфа на началника на Мосад. Всеки нов министър-председател трябва да прегледа този списък, който във всеки даден момент включва между трийсет и осемдесет имена. Той може да парафира всички имена, като по този начин дава разрешение на Мосад да действа „когато и както пожелае“, или да изисква конкретна молба при всяка нова мисия. И в двата случая той е човекът, който подписва смъртната присъда.

Най-общо казано, включените в списъка попадат в три категории. Първата обхваща малкото останали живи нацисти от висшия ешелон, така че тя вече почти не съществува. Преди години Израел предприе голяма операция с цел да отвлече и осъди Адолф Айхман, с което искаше да даде пример на международната общественост, но други нацисти направо биваха ликвидирани без много шум. Втората категория обхваща почти всички съвременни терористи, най-вече араби, които са пролели израелска или еврейска кръв, като Ахмед Джубрил, Абу Нидал, или такива, които се готвят да го направят, като към тях се прибавят и неколцина неараби.

Третата категория, където би могло да попадне и името на Джери Бул, обхваща онези, които работят за враговете на Израел и с делата си застрашават сигурността на страната и нейните поданици.

Общото, което свързва набелязаните хора, са вече окървавените им ръце, или предстоящото им окървавяване.

Когато става дума за ликвидиране, министър-председателят предава въпроса на юридическия съветник, който е така засекретен, че за него са чували малцина израелски юристи и нито един обикновен гражданин. Той устройва „процес“, на който се чете обвинение в присъствието на обвинител и защитник. Ако искането на Мосад бъде одобрено, то се връща при министър-председателя за подпис. Екипът „кидон“ свършва останалото… стига да успее.

Версията, че Бул е бил убит от Мосад, има тази слабост, че не издържа на нито едно равнище. Наистина Бул е работил за Саддам Хюсейн, като е конструирал нова конвенционална артилерия (която не би могла да стигне Израел), елементи от ракетна програма (която би могла да го стигне един ден), както и гигантско оръдие (което не би трябвало да тревожи Израел). Германци и бразилци активно са работели по ракетите Саад 16. Французите бяха основната движеща сила и доставчик за иракската изследователска програма за производство на ядрена бомба.

Няма никакво съмнение, че в Израел са се интересували живо от Бул, от неговите идеи, разработки, дейност и напредък. След смъртта му много се спекулира с факта, че през месеците преди това той е бил обезпокояван от многократно тайно проникване в апартамента му в негово отсъствие. Никога не липсвало нищо, но е имало оставени следи: пипани и разместени чаши, отворени прозорци, пренавита и извадена от касетофона видеокасета. Той непрекъснато се питал дали това не е предупреждение и дали зад него не стои Мосад? Наистина са го предупреждавали, и то именно те, но причината за това не е толкова очевидна.

След станалото мургавите му преследвачи бяха определени от пресата за израелски убийци, изчакващи сгодния момент. За жалост обаче агентите на Мосад не се щурат наоколо като някой Панчо Виля. Те са били там, но никой не ги е видял: нито Бул, нито приятелите или семейството му, нито белгийската полиция. Техният екип, изпратен в Брюксел, се е състоял от хора, които спокойно са можели да минат за европейци — белгийци, или за американци, изобщо за каквито пожелаят. Точно те са подшушнали на белгийците, че подир Бул се движи друг екип.

Освен това Джери Бул е бил човек, напълно лишен от дискретност. Той просто не можел да устоява на предизвикателствата. Навремето бил работил за Израел, харесвал страната и народа, имал много приятели в израелската армия и не умеел да си държи устата затворена. Ако се случело някой да го предизвика с думи като например: „Джери, обзалагам се, че никога няма да накараш тези ракети Саад 16 да заработят…“, Бул се впускал в тричасов монолог за това, какво точно прави, доколко е напреднал проектът, какви са проблемите, как се надявал да ги реши, всичко от игла до конец. Една разузнавателна централа може само да мечтае за такъв бъбривец. Дори седмица преди да умре приел в офиса си двама израелски генерали и им дал пълна, до последната подробност картина, а те я записали с помощта на уредите, монтирани в куфарчетата им. Защо да унищожават такъв рог на изобилието от вътрешна информация.

И най-сетне, когато става дума за учен или индустриалец, но не и терорист, Мосад има и друга практика. Неизменно се прави последно предупреждение; не странно нахлуване в дома, където се отместват чаши или се пренавиват видеокасети, а формално устно предупреждение. Процедурата е била спазена дори по отношение на египетския ядрен физик д-р Яхия Ел Мешад, работил по първия иракски ядрен реактор, който бе убит на 13 юни 1980 г. в хотелската му стая в „Меридиен“, Париж. Говорещ арабски „катса“ го посетил и направо го уведомил какво ще му се случи, ако не прекъсне дейността си. Египтянинът обаче казал на непознатия да изчезва — неразумна постъпка. С екип „кидон“ от Мосад така не се постъпва. Два часа по-късно Мешад бил мъртъв. Но все пак са му дали шанс. След година целият доставен от французите ядрен комплекс в Озирак 1 и 2 бе сринат при едно въздушно нападение на израелците.

Бул бил нещо по-различно — американски гражданин от канадски произход, любезен, достъпен и смайващо надарен почитател на уискито. Израелците са можели да разговарят с него приятелски и непрекъснато са го правили. Би било много по-лесно да изпратят някой негов приятел направо да му каже да престане, защото в противен случай екипът на убийците ще довтаса — „нали разбираш, не става въпрос за нещо лично, просто няма как“.

Джери не бил от онези, дето се борят за посмъртни награди от Конгреса. Дори вече бил споделил с израелците и с близкия си приятел Джордж Вонг, че смята да се измъкне от Ирак — във физически и юридически смисъл на думата. Повече не искал да си има работа с тях. Онова, което се е случило с д-р Джери Бул, било нещо съвсем различно.

Джералд Винсънт Бул бил роден през 1928 г. в Норт Бей, провинция Онтарио. В училище се проявил като умен и амбициозен. Искал да преуспее и да спечели уважението на света. Завършил средното си образование на шестнайсет години, но единственото висше учебно заведение, готово да приеме едно толкова малко момче, бил Машиностроителният факултет на университета в Торонто. Там се проявил не просто като умен, а направо блестящ. На двайсет и две години станал най-младият доктор. Въображението му било привлечено от самолетостроенето и по-точно балистиката — науката за тела в полет, независимо дали са изстреляни от дуло или като ракети. Това го насочило към артилерията.

След Торонто постъпил в КАРДЕ — Канадската агенция за развитие и внедряване на въоръжения във Валкартие, тогава малко предградие на Квебек. В началото на петдесетте години човекът обърна поглед не само към звездите, но и отвъд тях, към самия Космос. Паролата беше „ракети“. Тъкмо тогава Бул показал, че е нещо повече от блестящ инженер. Отличил се като изобретателен, оригинален, надарен с въображение. Именно през десетте години, прекарани там, той разработил своята идея и тя се превръща в мечтата, която преследва до края на дните си.

Като всички нови идеи тя изглеждала съвсем проста. Когато се запознал с новата серия американски ракети в края на петдесетте години, видял, че девет десети от тях са само първата степен. Кацнали съвсем на върха, втората и третата степен представлявали само малка частица от тези гиганти, миниатюрната пъпка полезен товар била още по-дребна от тях.

Огромната първа степен трябвало да издигне ракетата над първите 150 километра въздух, където атмосферата е най-гъста, а гравитацията — най-силна. След тези 150 километра е необходима много по-малка мощност, за да се изведе спътникът в Космоса и в орбита на височина между 400 и 500 километра над Земята. При всяко излитане на ракетата цялата обемиста и много скъпа първа степен бива унищожена — тя изгаря и изчезва завинаги в дълбините на океана.

Бул се запитал: ами ако изстреляш втората и третата степен, плюс полезния товар, за първите 150 километра през дулото на гигантско оръдие? Мъчел се на теория да убеждава онези, от които зависело финансирането, че това е възможно, по-лесно и по-евтино, а и оръдието щяло да се използва нееднократно.

Това бил първият му сблъсък с политици и бюрократи, и той се провалил, преди всичко защото бил такъв човек. Не ги понасял, а и те него.

През 1961-ва обаче извадил късмет. Намесил се университетът „Макгил“, най-вече защото видял в това възможността да си направи интересна реклама. Армията на САЩ също взела участие по свои собствени съображения. Бидейки пазител на американската артилерия, тя се борела за надмощие с военновъздушните сили, които искали да сложат ръка на всички ракети или тела, изстрелвани на повече от 100 километра височина. С получените от двете страни средства Бул успял да изгради на остров Барбадос малък изследователски комплекс. Американската армия му дала от излишъците си напълно окомплектовано 406-мм морско оръдие (най-големия калибър на света), резервна цев, малка радарна инсталация, един кран и няколко камиона. „Макгил“ обзавел металообработваща работилница. Било все едно да правиш Формула 1 с възможностите на третостепенен гараж. Но той успял. Така започнала поредицата му от смайващи изобретения, а бил само на трийсет и три години — срамежлив, свит, невчесан, пълен с идеи и напълно различен от останалите.

Работата си в Барбадос нарекъл Изследователски проект в областта на големите височини. Старото морско оръдие било монтирано и Бул запознал да работи върху изстрелваните тела. Нарекъл ги Мартлет, хералдическата птица без крака, която краси герба на университета „Макгил“.

Бул искал да изпрати в орбита около Земята полезен товар от апаратура по-евтино и по-бързо от всеки друг. Знаел чудесно, че никое човешко същество не би издържало на натоварването, което се получава при изстрелване от оръдие, но правилно преценявал, че в бъдеще 90 процента от научните изследвания и работа в Космоса ще се вършат от машини, а не от хора. При президентството на Кенеди, предизвикана от полета на руснака Гагарин, Америка се залови в Кейп Канаверал да постигне по-ефектната, но в крайна сметка доста безсмислена цел да изпрати там горе мишки, кучета, маймуни и най-сетне човек.

А в това време на Барбадос Бул се напъвал с единственото си оръдие и снарядите Мартлет. През 1964-а изстрелял един Мартлет на височина 92 километра, сетне добавил още 16 метра към цевта на оръдието си (това му струвало само 41 000 долара) и по този начин новата 36-метрова цев станала най-дългата в света. С нея той изстрелял на височина 150 километра полезен товар от 180 килограма.

Възникващите проблеми решавал в крачка. Голяма трудност създавал метателният експлозив. При малките оръдия зарядът дава на изстрелваното тяло един-единствен мощен тласък, като за една микросекунда се разширява от твърдо до газообразно състояние. Газът се стреми да се разширява и тъй като това няма къде другаде да стане, освен извън цевта, той избутва снаряда напред. Но за да не се разцепи цевта, ако е дълга, а тази на Бул била много дълга, е необходим по-бавно горящ експлозив. Имал нужда от нещо, което би изстреляло неговия снаряд нагоре по огромната цев с продължително, непрекъснато ускоряващо се свистене. И го разработил.

Знаел също така, че нито една апаратура няма да издържи гравитационно натоварване от 10 000 g, каквото създава експлозията дори на по-бавно горящ заряд, затова разработил система за поемане на натоварването, която го свеждала до 200 g. Третият проблем бил откатът. Не ставало дума за тапешник и откатът щял да стане страхотен с нарастването на цевите, зарядите и полезния товар. Затова разработил система от пружини и клапани, които да го сведат до приемливи граници.

През 1966-а старите противници на Бул сред бюрократите от Канадското министерство на отбраната му видели сметката, като убедили своя министър да спре финансирането. Бул настоявал, че може да изпрати в Космоса апаратура с нищожни разходи, само за частица от онова, което биха изразходили в Кейп Канаверал. Напразно. За да защити своите интереси, армията на САЩ преместила Бул от Барбадос в Юма, Аризона. Там, през ноември същата година, той изпратил полезен товар на височина 180 километра — рекорд, който останал непокътнат в продължение на 25 години. Но през 1967-ма Канада се изтеглила изцяло — както правителството, така и университетът „Макгил“. Армията на САЩ последвала примера им. Проектът приключил. Бул останал само консултант и се настанил да живее със семейството си в Хайуотър, в един имот, разположен от двете страни на границата между Северен Върмонт и родната му Канада, който бил закупил.

За случая с проекта на Бул трябва да се добавят две неща. Към 1990-а всеки килограм апаратура, изстрелян от Кейп Канаверал в рамките на програмата Космическа совалка, е струвал 10 000 долара. До деня на смъртта си Бул е знаел, че може да го направи за 600 долара на килограм. А през 1988-ма федералната лаборатория „Лорънс Ливърмор“ в Калифорния започва работа по един нов проект. Той предвижда огромно оръдие, но засега с калибър само 102 мм. Надявали са се евентуално да създадат много, много по-голямо оръдие, което би могло да изстреля полезен товар в Космоса, но това би им струвало стотици милиони долара. Начинанието носи названието Изследователски проект за свръхголеми височини.

В продължение на десет години Джери Бул живял и работил в своя имот на границата. През това време изоставил неосъществената си мечта за оръдие, изстрелващо полезен товар в Космоса, и съсредоточил вниманието си върху втората и по-доходна специалност — конвенционалната артилерия.

Започнал с основния проблем — почти всички армии по света базират своята артилерийска част на универсалната 155-милиметрова полска гаубица. Знаел, че при артилерийски двубой който има по-голяма далекобойност, е господар. Той може да си седи изтеглен назад и да пердаши по врага, а сам да остава недосегаем. Бул решил да увеличи обсега и точността на 155-милиметровата полска гаубица. Започнал с боеприпасите. Мнозина преди него напразно били опитвали. За четири години Бул решил проблема.

При контролните изпитания снарядът на Бул прелетял един и половина пъти разстоянието, достигано от същата 155-милиметрова гаубица, бил по-точен и се взривил със същата сила на 4700 шрапнела, за разлика от снаряда на НАТО, който се пръскал на 1350. НАТО не проявила интерес. Слава Богу и Съветският съюз.

Несломимият Бул продължил да работи, създавайки нов снаряд с увеличен обхват. НАТО пак не проявила интерес, предпочитайки да не се разделя с традиционните си доставчици на снаряди с по-малка далекобойност.

Но ако великите сили не проявявали интерес, останалият свят проявявал. В Хайуотър пристигали непрекъснато военни делегации, за да се консултират с Джери Бул. Те включвали Израел (още тогава Бул затвърдил приятелството си с израелците, датиращо още от времето, когато присъствали като наблюдатели в Барбадос), Египет, Венецуела, Чили и Иран. Освен това давал консултации по други артилерийски въпроси на Великобритания, Холандия, Италия, Канада и Америка, чиито учени във военната област (без Пентагона) продължавали да следят със страхопочитание неговите постижения.

През 1972-ра без много шум Бул станал американски поданик. На следващата година започнал да работи върху самата 155-милиметрова полска гаубица. В рамките на две години постигнал друг пробив, откривайки, че идеалната дължина на дулото не е ни повече, ни по-малко от калибъра му, умножен по 45. Той проектирал нова усъвършенствана конструкция за стандартната 155-милиметрова полска гаубица и я нарекъл КО-45 (калибровано оръдие 45). Новото оръдие, с неговите снаряди с увеличена далекобойност, било по-добро от всяка артилерийска единица в целия комунистически арсенал. Но ако се е надявал на поръчки, трябвало да се разочарова. Пентагонът останал верен на оръдейното лоби и на неговата нова идея за ракетни снаряди при осем пъти по-голяма цена. Двата снаряда имали еднакви възможности.

Бул изпаднал в немилост заради нещо, започнало съвсем невинно. Със съдействието на ЦРУ бил поканен да усъвършенства артилерията и снарядите на Южна Африка, която по онова време се сражаваше в Ангола с подкрепяните от Москва кубинци.

По всяка вероятност Бул е бил невероятен политически наивник. Заминал и скоро установил, че южноафриканците му допадат и добре се разбира с тях. Това, че международната общественост е загърбила Южна Африка заради политиката и на апартейд, не го тревожело. Той им помогнал да преоборудват артилерийския си парк на основата на неговото все по-търсено КО-45 — дългоцевна, далекобойна гаубица. По-късно южноафриканците започнали да произвеждат свой вариант и точно тези оръдия смазаха съветската артилерия, отблъсквайки руснаците и кубинците.

Връщайки се в САЩ, Бул продължил да изпраща своите снаряди. Но на власт идва президентът Джими Картър и политическата коректност става новата заповед по гарнизона. Бул е арестуван и обвинен в незаконен износ за забранен режим. ЦРУ си измива ръцете. Убедили го да мълчи и да се признае за виновен. Казали му, че става въпрос за формалност и бързо ще се отърве.

На 16 юни 1980-а американският съдия го осъжда на една година затвор, шест месеца условно и глоба от сто и пет хиляди долара. Той действително излежава четири месеца и седемнайсет дни в затвора Алънуд, Пенсилвания. Но за Бул не там бил въпросът.

Най-много се засегнал от срама и позора, както и от усещането, че е предаден. Питал се: „Как можаха да постъпят така? Помагах на Америка според силите си, станах американски поданик, изпълних молбата на ЦРУ през 1976-а.“ Докато стоял в Алънуд, неговата компания изпаднала в несъстоятелност и фалирала. Бил разорен.

След като излязъл от затвора, напуснал завинаги САЩ и Канада и се преселил в Брюксел, започвайки отначало в гарсониера в сграда без асансьор. Негови приятели разправяли по-късно, че след процеса се променил и станал неузнаваем. Така и не простил нито на ЦРУ, нито на САЩ; и въпреки това в продължение на години се борел за повторен процес и помилване.

Върнал се към консултантската си дейност и приел предложение, което му било направено още преди процеса — да работи за усъвършенстването на китайската артилерия. В началото и средата на осемдесетте Бул работил главно за Пекин и реконструирал неговата артилерия на основата на своето КО-45, сега вече продавано по лиценз от австрийската компания „Фьост-Алпин“, която закупила патентите от Бул срещу еднократно възнаграждение от два милиона долара. Бул, изглежда, не го е бивало за бизнесмен, иначе е могъл да стане мултимилионер.

Докато бил на топло обаче, се случили разни неща. Южноафриканците възприели разработките му и значително ги усъвършенствали, създавайки самоходна гаубица, наречена О-5, по неговото КО-45, и самоходно оръдие — О-6. И двете използвали снаряди с увеличена далекобойност и достигали обхват от 40 километра, Южна Африка ги продавала по-цял свят. Поради зле сключената сделка Бул не получавал от това нито цент.

Сред клиентите, желаещи да получат въпросните оръдия, бил и иракският Саддам Хюсейн. Тъкмо тези оръдия прекършили гръбнака на човешките вълни от ирански фанатици през осемгодишната война между Иран и Ирак, а най-накрая ги разгромили в блатата Фао. Но Саддам Хюсейн добавил и още нещо, особено за битката при Фао. Той сложил в снарядите боен газ.

По онова време Бул работел за Испания и Югославия, преустройвайки старите, произвеждани в Съветския съюз 130-милиметрови оръдия, в 155-милиметрови, използващи снаряди с увеличена далекобойност. Макар че не доживя да го види, точно тези оръдия, наследени от сърбите при разпадането на Югославия, превърнаха в прах и пепел градовете на хървати и мюсюлмани по време на гражданската война. През 1987-ма Джери Бул научил, че в края на краищата Америка се готви да работи върху оръдия за изстрелване на полезен товар в Космоса, но не си и помислил, че може да участва в това начинание.

През зимата на същата година ненадейно му се обадили от посолството на Ирак. Д-р Бул би ли желал да посети Багдад като гост на страната?

Той, разбира се, нямал представа, че в средата на осемдесетте години Ирак станал свидетел на операция „Херметизация“ — енергично усилие от страна на САЩ да прекъснат всички доставки на оръжие за Иран. Тя бе проведена, след като подкрепяни от Иран фанатици от Хизбула нападнаха казармата на американските морски пехотинци в Бейрут и ги избиха.

Иракчаните извлекли полза от операция „Херметизация“ във войната си с Иран, но си направили извода, че един ден същото може да се случи и с тях. Оттогава Ирак взема решение да внася не оръжията, а когато това е възможно — технологии за тяхното производство. Бул бил преди всичко конструктор и затова се интересували от него.

Задачата за неговото привличане била възложена на Амир Саади — втория човек в Министерството на гражданската и военната промишленост, известно като МИМИ. Амир Саади, изискан космополит, дипломат и учен, който владеел английски, френски и немски, изработил великолепно Бул, когато през януари 1988-ма той пристигнал в Багдад.

Ирак, рекъл му той, се нуждаел от помощта на Бул, за да осъществи мечтата си да изпрати мирни спътници в Космоса. Египетските и бразилските учени, които работели по проекта, предложили първата степен да се състои от пет ракети Скъд, свързани в едно. Ирак бил закупил от Съветския съюз 900 бройки от въпросните ракети, но възникнали технически проблеми. Липсвал им достъп до суперкомпютър. Би ли могъл Бул да им помогне?

Бул обичал проблемите, те били смисълът на съществуването му. Нямал достъп до суперкомпютър, но самият той бил нещо като суперкомпютър на два крака. Освен това, ако Ирак действително държал да бъде първата арабска държава със спътник в Космоса, съществувал и друг начин… по-евтин и по-бърз от разработването на ракети от самото начало. Как по-точно, попитал го тогава иракчанинът и Бул му казал.

Само за три милиона долара той можел да създаде огромно оръдие, което да свърши същата работа. Програмата щяла да отнеме пет години. Можел да изпревари американците в Ливърмор. Истински триумф за арабите. Д-р Саади засиял. Щял да запознае своето правителство с идеята и най-горещо да я препоръча. А дали междувременно д-р Бул не би се занимал с иракската артилерия?

В края на едноседмичния си престой Бул вече приел да се занимае със свързването на петте ракети Скъд, образуващи първата степен на междуконтинентална или космическа ракета, да разработи две нови артилерийски единици за армията и да направи официално предложение за супероръдие, способно да изстреля полезен товар в околоземна орбита.

Както и в случая с Южна Африка, той не се и замислил за естеството на режима, на който ще служи. Негови приятели си направили труда да му кажат, че Саддам Хюсейн е човекът с най-окървавените ръце в Близкия изток. Но през 1988-ма хиляди реномирани компании и десетки правителства са се надпреварвали да работят с Ирак.

Бул се поддал на изкушението заради оръдието, неговото любимо оръдие, мечтата на живота му — най-сетне се намерил кой да го финансира, за да влезе и той в пантеона на учените.

През март 1988-ма Амир Саади изпратил в Брюксел един дипломат да разговаря с Бул. Да, казал конструкторът на оръдия, постигнал е напредък по техническите проблеми, свързани с първата степен на иракската ракета. Бил готов да им предостави решението, стига те да подпишат договор с неговата компания, отново наречена Корпорация за космически изследвания. Сделката била сключена. В Ирак разбирали, че неговото предложение да построи оръдие за три милиона долара е глупаво и повишили сумата на десет милиона, но поискали нещата да се ускорят.

Хванел ли се на работа, Бул работел със смайваща скорост. За един месец събрал екип от най-добрите специалисти на свободна практика, които били на разположение. Екипът, работещ по Супероръдието в Ирак, бил оглавен от британски конструктор на име Кристофър Коули. Бул нарекъл ракетната програма, която се базирала на Саад 16 в Северен Ирак, проект „Бърд“ (Птица). Работата по Супероръдието била наречена проект „Вавилон“.

През май били готови точните спецификации по проекта „Вавилон“. Това щяло да бъде невероятна машина. Калибър един метър, дуло, дълго 156 метра и тежащо 1665 тона — това е два пъти повече от височината на Нелсъновата колона в Лондон и на паметника на Вашингтон. Четири откатни цилиндъра, всеки с тегло по 60 тона и два буферни с тегло по 7 тона. Затворът щял да тежи 182 тона.

За целта била нужна специална стомана, за да издържи вътрешно налягане от 5000 килограма на квадратен сантиметър и да има якост 1250 мегапаскала.

Бул заявил на Багдад, че ще бъде необходим един по-малък прототип, един Минивавилон, с калибър 350 милиметра и тегло само 113 тона, за да извърши изпитанията с носовата част на снарядите, което щяло да помогне и за ракетния проект. Това допаднало на иракчаните — те имали нужда и от такава технология.

Изглежда, по онова време Джери Бул не съзнавал на какво всъщност се дължи неутолимият апетит на Ирак за такава технология. А може би просто не желаел да се замисля, за да не охлади безграничния си ентусиазъм — да види най-сетне осъществена мечтата на своя живот. Такива носови части, с най-съвременна конструкция, са необходими, за да не изгори съответният полезен товар от температурата, предизвикана от триенето при повторното влизане в атмосферата. Но изпратеният в космическа орбита полезен товар не се връща, а си остава там.

В края на май 1988-ма Кристофър Коули вече давал първите си заявки за тръбни секции при „Уолтър Съмърс“ в Бирмингам. Те щели да образуват дулото на Минивавилон. Секциите за големите Вавилон едно, две, три и четири щели да дойдат по-късно. Други необикновени поръчки за стоманени детайли били направени из цяла Европа.

Темпото, с което напредвал Бул, смайвало всички. За два месеца отхвърлил работа, която би отнела на държавно предприятие поне две години. Към края на 1988-ма вече разработил две нови оръдия за Ирак — самоходни, за разлика от прицелните, доставяни от Южна Африка. И двете били толкова мощни, че можели да смажат артилериите на съседите на Ирак — Иран, Турция, Йордания и Саудитска Арабия, които се оборудвали от НАТО и Америка.

Освен това Бул успял да реши проблемите със свързването на петте ракети Скъд в едно цяло, за да образуват първата степен на ракетата Бърд, която щяла да бъде наречена Ал-Абеид, Вярващия. Той открил, че иракчаните и бразилците, работещи над Саад 16, използват погрешни данни от аеродинамичен тунел, който сам по себе си не действал както трябва. Той предал новите си изчисления и оставил бразилците да продължат работата по-нататък.

През май 1989-а на голямата оръжейна изложба в Багдад присъствали представители на повечето световни производители на оръжие, на печата, както и правителствени наблюдатели и служители на разузнаването. Значителен интерес възбудили прототипните макети на двете големи оръдия. През декември опитното изстрелване на Ал-Абеид вдига голям шум в средствата за масово осведомяване и сериозно стряска западните специалисти.

Детайлно заснета от иракските телевизионни камери, голямата тристепенна ракета излетяла с рев от базата за космически изследвания Ал-Анбар, издигнала се над земята и изчезнала. Три дни по-късно Вашингтон призна, че тя изглежда наистина е в състояние да изведе спътник в космоса.

Но специалистите си направили и други изводи, а именно че Ал-Абеид можела да служи и за междуконтинентална балистична ракета. Шокираните западни разузнавателни централи побързали да се откажат от становището си, че Саддам Хюсейн не представлява реална опасност и че трябва да изминат много години, преди това да стане.

Трите основни централи, ЦРУ в Америка, СИС във Великобритания и Мосад в Израел, стигнали до заключението, че от двата проекта оръдието Вавилон е просто забавна играчка, докато ракетата Бърд представлява истинска заплаха. И трите сбъркали. Точно Ал-Абеид не се осъществява.

Бул знаел защо и казал на израелците какво се е случило. Ал-Абеид се издигнал на 12 000 метра и се загубил от погледа. Втората степен отказала да се отдели от първата. Трета степен нямало. Тя била просто макет. Той го знаел, защото бил натоварен да убеди Китай да отпусне трета степен и трябвало да отиде в Пекин през февруари.

Наистина отишъл, но китайците категорично му отказали. Докато бил там, се срещнал и разговарял със стария си приятел Джордж Уонг. Нещо се било объркало с Ирак, нещо, което страшно притеснявало Джери Бул, и причината не били израелците. На няколко пъти заявил, че иска да се измъкне от Ирак, при това колкото се може по-скоро. Нещо се било случило вътре в главата му, за да иска така настоятелно да се махне от Ирак. Решението му било съвсем правилно, но идвало твърде късно.

На 15 февруари 1990-а президентът Саддам Хюсейн свика най-близките си съветници в двореца си в Сарсенг, високо в планините на Кюрдистан.

Той обичаше Сарсенг, защото бе разположен на висок връх и от тройните му стъкла можеше да съзерцава околността, където кюрдските селяни зъзнеха в своите колиби и коптори. Тук той се намираше близо до сплашения до смърт град Халабджа, чиито седемдесет хиляди жители бяха обстрелвани от неговата артилерия в продължение на два дни — 17 и 18 март 1988-ма, — защото ги набедили в сътрудничество с Иран. Когато стрелбата секнала, се оказало, че 5000 кюрди са мъртви, а 7000 — осакатени за цял живот. Самият той бил силно впечатлен от пораженията на водородния цианид, разпръснат от артилерийските снаряди. Немските компании, които му бяха помогнали с технологията за получаване на този газ, заедно с нервнопаралитичните табун и зарин, можеха да разчитат на неговата признателност. Въпросният газ наподобявал злополучния Циклон-Б, използван навремето доста щедро върху евреите, който би могъл отново да послужи за същата цел.

Онази сутрин той стоеше и гледаше през прозорците в гардеробната си. Вече шестнайсет години беше на власт, неоспорвана от никого власт, и за това време му се бе налагало да наказва не един и двама. Но пък и постигнатото беше много.

От Ниневия се бе възправил един нов Синахериб, а от Вавилон — един нов Навуходоносор. Едни го бяха разбрали по лесния начин, чрез подчинение. Други се научиха много, много по-трудно и повечето бяха мъртви. Но имаше още много, които предстоеше да се научат. Щяха да се научат, без друго щяха да се научат.

Докато гардеробиерът се суетеше около него, донагласяйки зеления шарф, който обичаше да носи в деколтето на бойния мундир, за да скрива двойната му брадичка, той се заслуша във високото бръмчене на идващите от юг хеликоптери. Взе личното си оръжие — Берета иракско производство със златни капаци на дръжката, мушна го в кобура и закопча колана на кръста си. Веднъж го бе използвал, за да застреля един министър, а можеше отново да му дотрябва. Винаги го носеше със себе си.

Един прислужник почука на вратата и уведоми президента, че вече го очакват в заседателната зала. Всичка станаха на крака като един, когато влезе в продълговатото помещение с шлифовани стъкла, от които се разкриваше снежна панорама. Само тук, в Сарсенг не се боеше, че може да го убият. Знаеше, че палатът е обграден с три реда бойци, най-добрите в Амн-ал-Хас, президентската му охрана, командвана от сина му Кусай, и никой не би могъл да припари до огромните прозорци. На покрива бяха разположени френски противосамолетни ракети Кротал, а изтребители кръстосваха небесата над планините.

Той зае своето място върху подобен на трон стол начело на Т-образната маса. От двете му страни седяха по двама от най-доверените му помощници. Саддам Хюсейн изискваше от своите приближени само едно качество: преданост, абсолютна, пълна, робска преданост. От опит знаеше, че в това качество има различни степени. На върха стоеше семейството му, следваха роднините, после племето. Има една арабска поговорка, която гласи: „Аз и брат ми срещу нашия братовчед; аз и братовчед ми срещу света.“ Вярваше в нея. И тя му вършеше работа.

Произлизаше от низините на малкия градец Тикрит и беше от племето ал-тикрити. Невероятно много членове на семейството му и племето ал-тикрити заемаха високи постове в Ирак и на тях се прощаваше всяка жестокост, всеки провал, всяко прегрешение, стига да са му предани. Та нали вторият му син, психопатът Удай, преби до смърт един слуга и му простиха.

От дясната му страна седеше Изат Ибрахим, първият му заместник, а до него — зет му Хюсейн Камел, ръководител на МИМИ, човекът, натоварен със задачата да осигурява оръжие. От ляво беше Садун Хамади, заместник министър-председател и набожен шиит. Саддам Хюсейн беше сунит, но единствената област, в която проявяваше търпимост, бяха религиозните въпроси. Тъй като не беше набожен (освен когато това му отърваше), това не го засягаше. Неговият външен министър, Тарик Азиз, беше християнин. И какво от това? Той вършеше каквото му наредят.

Армейските началници седяха в непосредствена близост до него: генералите, командващи Републиканската гвардия, пехотата, бронираните войски, артилерията и сапьорите. По-нататък бяха четиримата специалисти, чийто доклади и експертни оценки го бяха накарали да свика заседанието.

Двама седяха от дясната страна на масата: д-р Амир Саади, инженер и заместник на зет му, а до него бригадният генерал Хасан Рахмани, началник на контраразузнавателното управление на Мухабарат. Срещу тях бяха д-р Исмаил Убайди, ръководител на задграничното управление на Мухабарат, т.е. Разузнавателната служба, и бригадният генерал Омар Хатиб, шеф на страховитата тайна полиция — Амн-ал-Ам.

Тримата ръководители на тайните служби имаха ясно определени задачи. Д-р Убайди провеждаше шпионажа извън страната, Рахмани контраатакуваше чуждестранния шпионаж в Ирак; Хатиб държеше в послушание иракското население, смазвайки всякаква вътрешна съпротива, благодарение на едно съчетание от огромна агентурна и информаторска мрежа и чистия, неподправен ужас, подклаждан от слуховете за онова, което вършеше с противниците, арестувани и завлечени в затвора Абу Граиб, западно от Багдад, или в личния си център за разследвания, известен на шега като Гимнастическия салон, разположен под главната квартира на АМАМ.

До Саддам Хюсейн стигаха много оплаквания от жестокостта на шефа на неговата тайна полиция, но той винаги се подсмихваше и махваше с ръка. Разправяха, че самият той му е дал прякора Ал-Муаззиб, Мъчителя. Хатиб, разбира се, беше тикрит и верен до смърт.

Някои диктатори предпочитат да обсъждат деликатните, въпроси в тесен кръг. Саддам беше на противното мнение; ако имаше да се върши мръсна работа, всички трябваше да са забъркани в нея. И никой да не може да каже: ръцете ми са чисти, нищо не знам. Така всички около него разбираха какво има предвид — падна ли аз, падате и вие.

Когато всички места бяха вече заети, президентът кимна на зет си Хюсейн Камел, който даде думата на д-р Саади. Технократът прочете доклада си, без да вдига очи. Че кой ли беше луд да гледа Саддам в лицето. Президентът твърдеше, че по очите на човека познавал какво става в душата му, и всички му вярваха. Да го погледнеш в очите, би могло да се възприеме като дързост, предизвикателство, или липса на преданост. А заподозреше ли президентът някого в измяна, провиненият обикновено умираше по най-ужасен начин.

Когато д-р Саади свърши, Саддам помисли известно време.

— Този човек, този канадец, какво знае?

— Не всичко, но според мен достатъчно, за да се досети скоро за останалото, сайди.

Саади използва почетното арабско обръщение, нещо като западното „уважаеми господине“, но по-почтително. Друга също така приемлива титла е „сайд раис“, или „господин президент“.

— Колко скоро?

— Много скоро, ако вече не се е и досетил, сайди.

— И разговаря с израелците, така ли?

— Непрекъснато, сайд раис — отвърна д-р Убайди. — Приятел е с тях от години. Посещавал е Тел Авив и е изнасял лекции по балистика пред щабните офицери от артилерията. Има много приятели, нищо чудно някои от тях да са от Мосад, без той да знае.

— Можем ли да довършим проекта без него? — попита Саддам Хюсейн. В този миг се намеси зет му Хюсейн Камел.

— Странен човек е. Носи всички най-поверителни научни документи в голям брезентов сак винаги със себе си. Наредих на хората от нашето контраразузнаване да прегледат тези документи и да ги снимат.

— И това е направено, така ли? — Президентът спря очи на Хасан Рахмани, ръководителя на контраразузнаването.

— Тъй вярно, сайд раис. Още миналия месец, по време на посещението му. Пие много уиски. Сложихме вътре приспивателно и той заспа дълбоко за дълго време. Взехме сака и фотокопирахме всяка страница. Освен това сме записали всички негови разговори на технически теми. Всички документи и дешифровки бяха предадени на нашия другар, доктор Саади.

Погледът на президента отново се премести върху учения.

— И така, отново питам, можете ли да довършите проекта без него?

— Да, сайд раис, смятам, че можем. Вероятно единствен той знае какво означават някои от изчисленията му, но нашите най-добри математици работиха върху тях един месец и ги проумяха. Останалото ще свършат инженерите.

Хюсейн Камел хвърли на заместника си предупредителен поглед.

— Дано излезеш прав, приятелю.

— Къде се намира сега той? — попита президентът.

— Замина за Китай, сайди — отвърна Убайди, ръководителят на задграничното разузнаване. — Опитва се да ни намери трета степен за ракетата Ал-Абеид. За съжаление няма да успее. Очакваме в средата на март да се върне в Брюксел.

— Имате ли хора там, добри хора?

— Да, сайди. От десет месеца го държа под наблюдение в Брюксел. Затова знаем, че приема израелски делегации в тамошния си офис. Освен това разполагаме и с всички ключове за жилището му.

— Тогава го направете. Когато се върне.

— Незабавно, сайд раис. — Убайди имаше предвид четиримата агенти, които държеше в Брюксел, за да следят отдалеч Бул. Единият беше изпълнявал такива задачи и преди. Абделрахман Мойедин. Ще възложи задачата на него.

Тримата представители на тайните служби и д-р Саади бяха освободени. Другите останаха. Тогава Саддам Хюсейн се обърна към зет си:

— А по другия въпрос? Кога ще го имам?

— Уверяват ме, че до края на годината, Абу Кусай.

Бидейки член на семейството, Камел можеше да използва по-интимната титла „баща на Кусай“. Освен това, по този начин даваше на останалите присъстващи да разберат кой е член на семейството и кой не е. Президентът му се сопна.

— Ще ни трябва място, ново място, крепост, не такава, която вече съществува, колкото и секретна да е. Ново, тайно място, за което никой не знае. Никой, освен шепа хора. По-малко, отколкото сме тук сега. Не граждански строеж, а военен. Можеш ли да го направиш?

Генерал Али Мусули, командващ инженерните войски, изправи гръбнак, загледан в средата на президентския гръден кош.

— Разбира се.

— Ръководител да бъде най-добрият ти човек, възможно най-добрият.

— Зная такъв човек, сайди. Един полковник. Блестящ в областта на строителството и маскировката. Руснакът Степанов ми каза, че бил най-добрият му ученик по маскировка.

— Тогава ми го доведи. Не тук, а след два дни в Багдад. Ще му възложа лично задачата. Този полковник, добър баасист ли е? Верен ли е на партията и на мен?

— Изцяло, сайди. Би дал живота си за вас.

— Както и всички вие, предполагам. — Направи пауза, сетне добави тихо. — Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Думите му се оказаха добър начин да накара всички да млъкнат. За щастие, съвещанието и без това бе към края си.

Д-р Джери Бул се върна в Брюксел на 17 март, изтощен и депресиран. Колегите му предположиха, че депресията му се дължи на отказа, получен в Китай. Но имаше и още нещо.

Откак преди повече от две години посети Багдад, все вярваше, защото така му се искаше, че ракетната програма и оръдието Вавилон са предназначени да изпратят малки спътници с апаратура в околоземна орбита. Даваше си сметка, че ако Ирак успее да го направи, ще повиши самочувствието и гордостта на целия арабски свят. Нещо повече, щеше бързо да се изплати, когато Ирак започнеше да извежда в орбита комуникационни и метеорологични спътници на други страни.

Вавилон трябваше да изстреля своята ракета, носеща спътник, на югоизток, така че да прелети над Ирак, сетне над Саудитска Арабия и южната част на Индийски океан и да се завърти в орбита. С такава цел го бе конструирал.

Но колегите му бяха прави, че нито една западна страна няма да схване нещата по този начин. Щяха да приемат, че става дума за бойно оръдие. Оттам идваше и хитростта да се разпръснат поръчките за секциите на дулото, затвора и откатния механизъм.

Само той, Джералд Винсънт Бул, знаеше истината, а тя бе много проста — то не би могло да се използва за изстрелването на конвенционални експлозивни снаряди, колкото и грамадни да са те.

Преди всичко оръдието Вавилон, със своето 156-метрово дуло не би могло да остане право, без подпори, защото би се огънало. То имаше нужда от подпора на всяка втора от 26-те секции на дулото, дори при положение, както предвиждаше той, да бъде инсталирано на планински склон с наклон 45 градуса. Без тези подпори дулото щеше да се огъне като сварен макарон и да се разпадне, защото съединенията му нямаше да издържат.

Следователно то не можеше да застава под по-остър или по-тъп ъгъл, нито пък да се върти встрани. Така че не можеше да подбира различни цели. За да застане под друг ъгъл, трябваше да се разглоби, а това би отнело седмици. Дори само да се почисти и зареди отново между два изстрела, щяха да са необходими няколко дни. Освен това многократните изстрели щяха бързо да износят скъпото дуло.

И най-сетне, Вавилон не можеше да се скрие от контранападение. Всеки път при стрелба дулото му щеше да избълва огнена фуния с дължина 90 метра, която би забелязал всеки спътник и самолет. Американците щяха да разполагат с координатите му за броени секунди. Освен това всеки добър сеизмограф от Ирак, та чак до Калифорния щеше да регистрира предизвиканото от него сътресение. Затова повтарял на всеки, готов да го изслуша: „То не може да се използва като оръжие.“

Проблемът на Джери Бул се състоял в друго. След две години работа с Ирак той осъзнал, че за Саддам Хюсейн науката има само едно приложение; тя трябва да се използва единствено за военни цели, а оттам и за придобиване на власт. И за нищо друго. Тогава защо му е да финансира Вавилон? Той би могъл да стреля само веднъж, преди изтребителите да го направят на пух и прах, т.е. можеше да изстреля само един спътник или конвенционален снаряд.

Тъкмо в Китай, в компанията на отзивчивия Джордж Уонг, той стигнал до решението на задачата. Последното уравнение, което някога щеше да реши.