Юмрукът на Бога

Глава 22

— Там е — рече Майк Мартин два часа по-късно.

— Къде? — попита с искрено любопитство полковник Бийти.

— Ей тук някъде.

Мартин стоеше наведен над масата в заседателната зала и разучаваше снимка на по-голяма площ от планинската верига Джебал ал Хамрин. Тя обхващаше квадрат от осем на осем километра. Посочи с пръст.

— Селата. Трите села, тук, тук и тук.

— Какво им е на селата?

— Не са истински. Чудесно са направени, точно копие на колиби на планински селяни, но са пълни с охрана.

Полковник Бийти се загледа в трите села. Едното беше в долина, която се намираше само на километър и половина от средата на трите възвишения в центъра на снимката. Другите две заемаха тераси на планинските склонове по-нататък.

Нито едно не беше достатъчно голямо, за да има джамия. Всъщност бяха малко по-големи от махали. Във всяко имаше основна и централна плевня за сено и зоб и по-малки сгради за овцете и козите. Останалото бяха дузина бедни колиби, жилища от кирпич, със сламени или тенекиени покриви, такива, каквито човек ще види навсякъде из планините в Близкия изток. През лятото има и малки обработвани парчета земя наблизо.

Зимно време, когато вятърът носи студения дъжд, а по небето пробягват облаци, животът в иракските планини е суров. Разпространена заблуда е, че във всички части на Близкия изток е топло.

— Добре, майоре, вие познавате Ирак, аз не. Защо не са истински?

— Няма от какво да се препитават — отговори Мартин. — Прекалено много села, прекалено много селяни, прекалено много кози и овце. Няма да стигне фуражът. Ще гладуват.

— Мамка му — рече Бийти впечатлен, — толкова дяволски просто.

— Може би, но това доказва, че отново Йерихон не е лъгал, нито пък е сбъркал. Ако са го направили, то е, за да скрият нещо.

Полковник Крейг, командир на 22-и полк от САС, се беше присъединил към групата в мазето. Той разговаряше тихо със Стив Ланг. Сега дойде при тях.

— Какво смяташ, Майк?

— Там е, Брус. Човек вероятно може да го види — от хиляда метра с добър бинокъл.

— Началството иска да изпрати група да го маркира. Ти не влизаш в сметката.

— Глупости, господин полковник. Тези планини гъмжат от пеши патрули. Виждате, че няма пътища.

— Че какво? Патрулите могат да се избегнат.

— А ако налетиш на някой? Няма друг, който да говори арабски като мен, и ти знаеш това. А и групата трябва да се спусне с парашути от голяма височина. Хеликоптерите не вършат работа.

— Доколкото мога да разбера, ти си се навоювал.

— И това са глупости. Въобще не съм воювал. Писна ми да съм шпионин. Нека се заема с това. Останалите са действали в пустинята, докато аз гледах градина.

Полковник Крейг вдигна вежда. Не беше питал Ланг какво точно е правил Мартин, а и без това нямаше да му кажат, но беше изненадан, че един от най-добрите му офицери се е представял за градинар.

— Хайде да се върнем в базата. Там ще подготвим плана. Ако ми хареса идеята ти, можеш да я изпълниш.

Преди разсъмване генерал Шварцкопф беше приел, че алтернатива няма, и бе дал съгласието си. В оградения ъгъл на военновъздушната база Рияд, който беше територия на САС, Мартин очерта идеята си пред полковник Крейг и получи зелена улица.

Координирането на плановете беше възложено на полковник Крейг за действията на земята и на генерал Глосън за евентуалното нападение на изтребителя-бомбардировач.

Генерал Глосън пи сутрешното си кафе със своя приятел и началник Чък Хорнър.

— Някакви идеи кого да използваме за това? — попита той.

Генерал Хорнър си спомни за офицера, който две седмици по-рано му каза нещо изключително грубо.

— Да — рече той, — дай го на триста трийсет и шеста.

Майк Мартин спечели спора си с полковник Крейг, посочвайки съвсем логично, че след като по-голямата част от състава на САС в района на Персийския залив е разгънат във вътрешността на Ирак, той е най-старшият наличен офицер, командир на Ескадрон B, по това време действащ в пустинята под командването на неговия заместник, и че единствен той говори свободно арабски.

Но най-силният довод беше неговият опит в свободното падане от голяма височина. Докато служеше в Трети батальон на Парашутния полк, той мина през Първата школа за парашутисти в базата на Кралските военновъздушни сили в Бриз Нортън и скача с изпитателните групи. По-късно изкара курс по свободно падане в Нетърейвън и скача с демонстрационния отбор на парашутистите, Червените дяволи, или, както беше известен в онези кръгове, Червените Фредовци.

Единственият начин да се влезе в планините на Ирак, без да се предизвика тревога, беше със скок от голяма височина и отваряне на парашута на малка височина. Което означава да скочиш от самолета на 7500 метра височина, да падаш свободно и да отвориш парашута на 1000 метра. Това не е по силите на новаци.

Подготовката на такава задача би отнела седмица, но толкова време нямаше. Единственото решение беше различните аспекти на скока, преминаването през планината и изборът на укритие да се планират едновременно. За целта му трябваха хора, на които да е готов да повери живота си, защото всъщност това щеше да направи.

Първият му въпрос към полковника, когато се върнаха в лагера на САС, беше:

— Кого можеш да ми дадеш?

Списъкът беше къс — повечето действаха в пустинята.

Когато адютантът го поднесе, веднага в очите му се наби едно име.

— Питър Стивънсън, определено.

— Имаш късмет — рече Крейг, — върна се през границата преди седмица. Оттогава почива. Във форма е.

Мартин познаваше сержант Стивънсън от времето на първото му командироване в полка като ротен командир, тогава последният беше ефрейтор, а той капитан. Също като него Стивънсън беше от Свободнопадащите и от съответната рота на неговия ескадрон.

— Този е добър — рече Крейг, като посочи друго име. — Планинар. Предлагам ти да вземеш двама такива.

Името, което посочи, беше на ефрейтор Бен Истман.

— Познавам го. Прав си. Винаги бих го взел. Кой друг?

Накрая се спряха на ефрейтор Кевин Норт, от друг ескадрон. Мартин не го познаваше, но Норт беше специалист алпиец и ротният му командир имаше високо мнение за него.

Едновременно трябваше да се готвят в пет насоки. Раздели задачите между тях и пое общото ръководство.

Първо трябваше да се избере самолетът, който да ги пусне. Без да се колебае, Мартин избра С-130 Херкулес, машината, от която обикновено скачаха САС. Такива в района на Персийския залив имаше пет. Бяха базирани в близкото летище „Крал Халед“. На закуска дойде една още по-приятна вест — три от тях бяха от 47-ма ескадрила, базирана в Лайнхам в Уилтшър, същата, която от години имаше опит в съвместната работа със САС.

В състава на единия от трите екипажа беше някой си лейтенант Глин Морис.

През цялото време на войната в Залива транспортните Херкулес служеха като товарни каруци и пренасяха доставки, пристигащи в Рияд, до отдалечените бази на Кралските военновъздушни сили в Табук, Мухарак, Дахран и дори Сиб, в Оман. Морис служеше като надзорник при товаренето, но същинската му роля на тази земя беше на инструктор по парашутизъм. Мартин беше скачал под негово ръководство и преди това.

Противно на представата, че Парашутистите и САС имат сами грижа за себе си, всички бойни скокове с парашут в британските въоръжени сили попадат под ръководството на Кралските военновъздушни сили и връзката помежду им се основава на взаимното доверие, че всяка от страните знае точно какво трябва да върши.

Комодор Иън Макфейдиън, командващ Кралските военновъздушни сили в Персийския залив, веднага командирова искания Херкулес за изпълнение на задачата в мига, в който самолетът се върна от разтоварването на запаси в Табук, и монтьорите започнаха да го преоборудват за скока от голяма височина, определен за същата нощ.

Основната им задача беше да монтират кислороден апарат в товарното помещение. До този момент Херкулесът бе летял преди всичко на малка височина и не бе имал нужда от кислород в помещението отзад, за да поддържа живота на войниците на голяма височина. Лейтенант Морис нямаше нужда от допълнителна подготовка за задачата и заедно с друг инструктор по парашутизъм, от друг Херкулес — сержант Сами Даулиш, работиха целия ден на самолета и бяха готови преди залез-слънце.

Второто нещо по важност бяха самите парашути. До този момент САС не се бяха спускали в Ирак от самолети — навлизаха в пустините на колела, но по време на подготовката за действителната война непрекъснато се правеха тренировъчни скокове.

Във военновъздушната база имаше херметизирано помещение при постоянна температура за специална екипировка, където САС бяха складирали парашутите си. Мартин поиска и му бяха отпуснати осем основни и осем резервни парашута, макар той и хората му да имаха нужда само от по четири от двата вида. Сержант Стивънсън получи задачата да провери и приготви всичките през деня.

Те вече не бяха кръглите, аероконусни парашути, а по-нова конструкция, наречена „квадрат“. Всъщност не бяха квадратни, а продълговати и имаха два пласта тъкан. По време на полет въздухът минава между пластовете и образува полутвърдо „крило“ с напречна секция, което дава възможност парашутистите да „летят“ с парашута надолу, да са по-подвижни, да могат да се обръщат и маневрират. Те са обикновено онези, които виждаме при демонстративни скокове със свободно падане.

Двамата ефрейтори получиха задачата да изтеглят и проверят всички останали материали, от които щяха да имат нужда: четири комплекта дрехи, четири големи раници тип Берген, термоси, каски, колани, оръжия, висококалорични концентрирани храни, превързочни материали… списъкът беше дълъг. Всеки щеше да носи по четирийсет килограма в раницата си и всеки грам можеше да му потрябва.

Наземният персонал подготвяше Херкулеса в определения за това хангар, проверявайки двигателите и всяка движеща се част по него.

Командирът на ескадрилата определи най-добрия си екипаж и навигаторът придружи полковник Крейг обратно до Черната дупка, за да подберат подходяща зона за спускане.

Шестима техници — четирима американци и двама англичани, поеха Мартин и го запознаха с „играчките“, с които трябваше да работи, за да открие обекта, да го сведе до няколко квадратни метра и да предаде информацията в Рияд.

Когато свършиха, опаковаха надеждно различните апарати, да не би случайно да се счупят, и ги занесоха в хангара, където планината от екипировка на четиримата растеше ли, растеше. За по-голяма сигурност взеха по два от специалните апарати и така товарът, който трябваше да носят, нарасна отново.

Мартин отиде при хората, които планираха операцията в Черната дупка. Те стояха наведени над голяма маса, по която бяха разпръснати нови снимки, направени от друг ТР-1 същата сутрин след разсъмване. Времето било ясно и на снимките се виждаше всяко кътче и цепнатина на Джебал ал Хамрин.

— Приемаме — рече полковник Крейг, — че проклетото оръдие трябва да сочи на юг-югоизток. Най-добрият наблюдателен пункт следователно би трябвало да е тук.

Той посочи поредица от пукнатини в склона на едно от възвишенията на юг от предполагаемата Крепост, височината в средата на групата, в квадратния километър, обозначен от покойния полковник Осман Бадри.

— Колкото до зоната за спускане, тук има долинка, на около четирийсет километра на юг… виждаш как блести водата на поточе, което тече по нея.

— Най-доброто място ли е? — попита Мартин. Полковник Крейг сви рамене.

— Честно казано, като че ли друго няма. Следващото е прекалено далеч от обекта, а ако се спуснете по-близо, ще ви видят.

На картата, на дневна светлина, изглеждаше лесно; ала в пълна тъмнина, скочили в сковаващия студ със скорост двеста километра в час, лесно можеха да я пропуснат. Нямаше да има светлини, по които да се ръководят, нито шашки на земята. От тъмното, в тъмното.

— Приемам — съгласи се той. Навигаторът се изправи.

— Добре, започвам да „бродирам“.

Щеше да прекара напрегнат следобед. Нямаше лесно да се ориентира без светлини и по безлунно небе до някаква точка в пространството, от която, като се вземе предвид влиянието на вятъра, самолета му трябваше да напуснат четири тела, за да попаднат в мъничката долина. Падащите тела се отклоняват по посока на вятъра; той имаше задача да прецени колко.

Едва на смрачаване всички се срещнаха в хангара, до който друг в базата не се допускаше. Херкулесът стоеше готов, зареден. Под едното крило беше планината от екипировка, от която щяха да се нуждаят четиримата. Даулиш, инструкторът по парашутизъм от Кралските военновъздушни сили, беше сгънал осемте тежащи по 24 килограма парашута отново, сякаш самият той щеше да скача с тях. Стивънсън беше доволен. В единия ъгъл имаше голяма маса за инструктаж. Мартин, донесъл увеличени снимки от Черната дупка, заведе Стивънсън, Истман и Норт при масата да изберат пътя, по който да минат от зоната на спускане до онези пукнатини, където имаха намерение да се наместят и да наблюдават и изучават Крепостта колкото време бе нужно. Прецениха, че ще трябва здравата да повървят две нощи, като се крият в светлия промеждутък. Не можеше да става дума да се придвижват през деня и нямаше как маршрутът да е прав.

Най-накрая всеки от четиримата подреди своята раница от дъното до горе, като последното нещо беше тежкият колан с множество джобове, който щяха да извадят, след като се спуснат, и да го препашат през кръста.

Когато слънцето залезе, донесоха американски хамбургери и газирана вода от лавката и четиримата мъже се отдадоха на почивка до излитането. То беше насрочено за 21.45 ч., с намерение да скочат в 23.30 ч.

Мартин винаги бе смятал чакането за най-трудно — след бясната дейност през деня това носеше продължително спадане на тонуса. Няма с какво да запълваш времето и остават напрежението, непрестанно човъркащата те мисъл, че въпреки всички проверки и препроверки си забравил нещо жизненоважно. Това е период, през който едни ядат, други четат или пишат писма, трети дремят или просто отиват в тоалетната и се прочистват.

В девет един трактор изтегли Херкулеса на бетонната яка и екипажът — пилот, втори пилот, навигатор и борден инженер, започна да прави своите проверки. Двайсет минути по-късно в хангара влезе автобус със затъмнени прозорци и отведе хората и екипировката им до самолета, който ги чакаше с отворени задни врати и спусната рампа.

Чакаха ги и двамата инструктори, с надзорника на товара. Само седмина се качиха по рампата и влязоха в просторната пещера на Херкулеса. Рампата се вдигна и вратите се затвориха.

Седмината се привързаха на седалките до стената и зачакаха. В 21.44 ч. самолетът излетя от Рияд и обърна тъпата си муцуна на север.

Докато машината на Кралската авиация се издигаше в нощното небе на 21 февруари, един американски хеликоптер получи указания да стои настрана и да изчака, преди да навлезе и да кацне в американския сектор на базата.

Бяха го изпратили в Ал Харз да вземе двама души. Стив Търнър, командир на 336-а тактическа изтребителна ескадрила, беше повикан в Рияд по заповед на генерал Бъстър Глосън. Със себе си водеше, както му бе заповядано, човека, когото смяташе за свой най-добър пилот за атакуване на наземни цели от малка височина.

Командирът на Ракетите и капитан Дон Уокър нямаха и най-малката представа за какво ги викат. Час по-късно, в малко помещение за инструктажи под щаба на СЕНТАФ, им съобщиха какво се иска от тях. Не трябваше да казват на никого, с изключение на влъхвата на Уокър — само човекът, който летеше на мястото зад него и управляваше въоръжението на самолета, можеше да знае пълните подробности.

После хеликоптерът ги отведе обратно в базата им.

След излитането четиримата можаха да откопчаят коланите и да се движат из самолета, на светлината на червените лампи над главите си. Мартин отиде отпред, качи се по стълбата в кабината на пилота и поседя с екипажа.

Летяха на височина 3000 метра към иракската граница, сетне започнаха да се изкачват. На 7500 метра Херкулесът престана да набира височина и премина в Ирак, привидно сам в осеяното със звезди небе.

Всъщност не бяха сами. Над Залива един АУАКС беше получил заповед да следи непрекъснато небето около и под тях. Ако се намереше иракски радар, останал по неясна причина невредим от съюзническата авиация, и решеше да „светне“, трябваше незабавно да бъде атакуван. За тази цел под тях летяха две крила Уайлд Уизъл, въоръжени с ракети ХАРМ.

В случай че някой иракски изтребител си наумеше да се появи в небето през тази нощ, отляво и над тях летеше ято британски Ягуари, а отдясно — ято Игъли. Херкулесът оставаше затворен в защитна кутия от смъртоносна техника. Никой друг пилот в небето тази нощ не знаеше защо. Те просто бяха получили заповед.

Всъщност ако някой в Ирак забележеше светла точка тази нощ, щеше да приеме, че това е товарен самолет, упътил се на север към Турция.

Отзад домакинът направи всичко за удобството на гостите си, като им предложи чай, кафе, безалкохолни напитки и бисквити.

Четирийсет минути преди скока навигаторът включи предупредителна светлина и последните приготовления започнаха.

Четиримата от САС сложиха главните и резервните парашути, първите на раменете, вторите по-долу на гърба. Сетне дойде ред на раниците, окачени обърнати надолу, отзад под парашутите с горната част между краката. Оръжието, снабден със заглушител автомат Хеклер и Кох МП5 СД, окачиха отляво, а индивидуалния кислороден апарат на корема.

Най-сетне сложиха каските и кислородните маски, сетне включиха последните към централния стенд, рамка с размер на голяма маса за ядене, наблъскана с кислородни бутилки. Уведомиха пилота, че са готови и се чувстват, добре, и той започна да изпуска отвътре въздуха и да намалява налягането във фюзелажа, докато се изравни с това отвън.

Това отне почти двайсет минути. Тогава седнаха отново и зачакаха. Петнайсет минути преди скачането в слушалките на надзорника на товарите се чу съобщение и той предаде на инструкторите да дадат знак на четиримата да превключат и да започнат да дишат не от стенда, а от индивидуалните си минибутилки. В тях имаше запас за трийсет минути, а за самия скок щяха да имат нужда само от три до четири минути.

В този момент само навигаторът в кабината знаеше точно къде се намира; групата на САС имаше пълно доверие, че ще бъде пусната там, където трябва.

Сега вече надзорникът поддържаше връзка с четиримата с непрекъснат поток от знаци, които завършиха, когато посочи с две ръце светлините над стенда. В ушите му достигаше поток от указания от навигатора.

Четиримата станаха и започнаха да се придвижват бавно, като космонавти, притиснати под товара на екипировката си, към рампата. Инструкторите, които също бяха с индивидуални кислородни бутилки, ги придружиха.

Мъжете от САС застанаха в редица пред все още затворената задна врата, всеки от тях следеше апаратурата пред себе си.

В С-4 задната врата се спусна и те се загледаха в тъмния въздух, който свистеше край тях. Отново сигнал с ръка, два пръста вдигнати от инструктора им показаха, че е С-2. Мъжете се потътриха до самия ръб на рампата и се загледаха към светлините (невключени) от двете страни на раззиналия се отвор. Светна червено, спуснаха очилата, светна зелено…

И четиримата се обърнаха на пети, с лице към самолета, и скочиха назад, с разтворени ръце, с главата надолу. Пред лицата им се мерна ръбът на рампата и Херкулесът изчезна.

Водеше сержант Стивънсън.

Стабилизирайки позата, четиримата падаха от нощното небе без звук, изминавайки надолу шест километра и половина. На 1000 метра автоматично включващите се от въздушното налягане устройства отвориха торбите и платът изригна навън. Майк Мартин, който беше втори, видя, че сянката на 15 метра под него спря да се движи. В същата секунда усети вибрациите от отварянето на собствения си парашут, сетне „квадратът“ пое тежестта му и от 200 километра в час скоростта му бе сведена до 22, като част от сътресението поеха еластичните въжета.

На 300 метра всеки разкопча закопчалките, които придържаха раницата на кръста му, и спусна товара по краката си, като го закачи на пръстите. Там щяха да останат до края — щяха да ги пуснат само на 30 метра над земята, да увиснат на цялата дължина на четириметровото найлоново въже.

Парашутът на сержанта се придвижи надясно и Майк Мартин го последва. Небето беше ясно, звездите се виждаха, черните очертания на планините се втурнаха отвсякъде към тях. Тогава зърна каквото бе видял сержантът — блясъка на водата в поточето, протичащо през долината.

Питър Стивънсън се спусна точно в центъра на зоната, на няколко метра от брега на поток, на мека трева и мъх. Мартин пусна раницата си по въжето, извъртя се, спря във въздуха и усети как тя тупна на земята под него, сетне се спусна меко на два крака.

Ефрейтор Истман мина покрай и над него, обърна се, плъзна се обратно и се спусна на петдесет метра по-нататък. Мартин разкопчаваше парашута си и не видя Кевин Норт да се спуска.

Всъщност алпиецът беше четвърти и последен и се спусна на сто метра от тях, но не на тревата, а в един склон. Опитваше се да се приближи до колегите си, дърпайки въжетата, когато раницата под него се удари в склона. В момента, в който докосна земята, тя се повлече странично от движението на човека над нея, тъй като беше окачена на кръста му. Заподскача по склона в продължение на пет метра, сетне се заклещи между два камъка.

Внезапното дърпане на въжето повлече Норт надолу и настрани, така че той не падна на краката си, а странично. По склона нямаше много камъни, но един от тях раздроби на осем места бедрената му кост.

Ефрейторът усети съвсем ясно как костта се раздроби, но падането беше толкова тежко, че притъпи болката. За няколко секунди. Тогава тя започна да идва на вълни. Претърколи се, хванал бедрото си с две ръце, и непрекъснато повтаряше:

— Не, не, моля те, Господи, не.

Макар и да не го осъзна, защото стана вътре в бедрото му, той започна да кърви. Назъбена кост от множеството счупвания беше прерязала феморалната артерия и тя започна да изпомпва живота му в кашата, в която се бе превърнало бедрото.

Останалите трима го намериха минута по-късно. Всички бяха откачвали надутите си парашути и раниците, убедени, че и той върши същото. Когато осъзнаха, че не е с тях, се върнаха да видят какво става. Стивънсън извади малкото си фенерче и освети крака.

— О, мамка му — прошепна той. Разполагаха с превързочни пакети, дори и с превръзки за рани от снаряди, но нищо, което да помогне в случая.

Ефрейторът имаше нужда от противошоково лечение, плазма, тежка операция, при това спешно. Стивънсън изтича при раницата на Норт, извади от нея превързочния пакет и започна да подготвя инжекция морфин. Не беше необходимо. Кръвта изтичаше, а с нея заглъхваше и болката.

Норт отвори очи, спря поглед на лицето на Майк Мартин, надвесено над него, прошепна: „Извинявай, шефе“ и отново затвори очи. Две минути по-късно беше свършил.

По друго време и на друго място Мартин може би щеше да е в състояние да изпита болка от това, че е загубил човек като Норт, докато той е бил под негово командване. Но време нямаше; и не тук беше мястото. Останалите двама разбраха това и се заловиха на работа, потънали в мрачно мълчание. На тъгата можеха да се отдадат по-късно.

Мартин се бе надявал да струпа на едно място парашутите, да изчезне от долината и да намери някоя скална ниша, където да заровят излишната екипировка. Сега това беше невъзможно. Трябваше да се оправи с трупа на Норт.

— Пит, събери всичко, което трябва да заровим. Намери някаква камениста вдлъбнатина или издълбай нещо. Бен, започни да събираш камъни.

Сетне претърси тялото, извади личния номер и взе автомата, после отиде да помага на Истман. Заедно, с ножове и ръце, тримата издълбаха дупка в мекия мъх и положиха тялото в нея. Отгоре имаше да се струпат още неща. Четири отворени главни парашути, четири все още сгънати резервни, четири кислородни бутилки, въжетата и т.н.

Сетне започнаха да трупат отгоре камъни, но не равномерно, като направена от човешка ръка купчина, а напосоки, сякаш се бяха сринали по склона. От потока донесоха вода да измият скалата и тревата от червените петна, а оголените места, където бяха стояли камъните, изравниха с крака и в тях затъпкаха частици мъх от брега. Долината трябваше да се върне, доколкото това беше възможно, към състоянието, в което беше час преди полунощ.

Надявали се бяха да вървят пет часа преди разсъмване, но работата им отне повече от три. Част от онова, което съдържаше раницата на покойния, беше заровено с него — дрехите, храната и водата. Останалите неща трябваше да поделят помежду си и товарът стана още по-тежък.

Час преди разсъмване напуснаха долината и възприеха нормалната оперативна процедура. Сержант Стивънсън пое ролята на водач и разузнавач, като се движеше пред останалите, пропълзявайки до ръба на склоновете, за да надникне от другата страна, да не би там да ги чака неприятна изненада.

Маршрутът им водеше нагоре и той наложи страшно темпо. Дребен и жилест мъж, пет години по-възрастен от Мартин, той беше в състояние да ходи така, че повечето други мъже да паднат от умора, като при това носеше на гърба си четирийсет килограма товар.

Над планината, като по поръчка, излязоха облаци, забавяйки зората и давайки им един допълнителен час. За час и половина упорит ход те изминаха повече от дванайсет километра, оставяйки зад себе си няколко хребета и две височини. Накрая появата на сивата светлина ги принуди да потърсят място, където да се сврат.

Мартин избра хоризонтална скална ниша с навес отгоре, скрита зад изсъхнала трева, над пресъхнало корито на порой. Докато и последните остатъци от тъмнината си отиваха, те хапнаха, пийнаха вода, покриха се с маскировъчна мрежа и се отпуснаха да спят. Времето разпределиха на три и Мартин пое първото дежурство.

В единайсет сутринта разбута Стивънсън и спа, докато сержантът пазеше. Беше четири следобед, когато Бен Истман побутна Мартин в ребрата с пръст. Когато отвори очи, майорът видя, че Истман стои с пръст на устата. Ослуша се. От пресъхналото корито, на три метра под площадката им, се чуваше гърлена арабска реч.

Сержант Стивънсън се събуди и вдигна въпросително вежда. Какво ще правим сега? Мартин се ослушва известно време. Бяха патрул от четирима души, уморени и отегчени от задачата си безкрайно да вървят из планината. След десет минути разбра, че имат намерение да лагеруват там през нощта.

Вече бе загубил достатъчно време. Трябваше да тръгнат към шест часа, когато мракът започваше да се спуска над възвишенията, и имаха нужда от всяка минутка, за да изминат километрите до нишите във възвишението срещу Крепостта. Можеше да им потрябва повече време, за да открият нишите и да се настанят в тях.

Разговорът от пресъхналото корито под тях даде да се разбере, че иракчаните ще търсят дърва за лагерен огън. Положително щяха да надникнат зад храстите, където лежаха тримата от САС. Дори и да не го направеха, можеше да минат часове, преди да заспят достатъчно дълбоко, та Мартин и хората му да се измъкнат покрай тях и да тръгнат на път. Избор нямаше.

По сигнал на Мартин двамината измъкнаха тихо плоските си двуостри ножове и тримата се смъкнаха по сипея в пресъхналото корито под тях.

Когато работата беше свършена, Мартин прелисти войнишките книжки на мъртвите иракчани. Забеляза, че всички носеха бащино име Ал-Убайди. Всички бяха от племето убайди, планинари, родени по тези места. Всички носеха знаците на Републиканската гвардия. Очевидно бяха набрали тези планински бойци, за да сформират патрулите, които имаха за задача да държат натрапниците настрана от Крепостта. Забеляза също, че бяха слаби и жилави, без следа от тлъстина по тях, и вероятно не знаеха какво е умора в планинска местност, подобна на тази.

Нужен им беше час, за да издърпат четирите тела в пукнатината, да нарежат камуфлажната им палатка, за да я превърнат в навес и да го украсят с храсти, бурени и трева. Когато бяха готови, само изключително остро зрение беше в състояние да забележи укритието под скалния навес. За щастие иракският патрул нямаше радиостанция, така че вероятно трябваше да докладват едва когато се върнат в базата си, където и да се намираше тя. Сега вече нямаше да се върнат, но при повече късмет щяха да минат два дни, докато отсъствието им се забележи.

Мракът се сгъстяваше, а хората от САС вървяха, опитвайки се да си спомнят на светлината на звездите очертанията на възвишенията, които бяха гледали на снимките, следвайки по компаса посоката, която трябваше да ги изведе към търсеното от тях възвишение.

Картата, която носеше Мартин, беше блестяща компилация, изработена от компютър на основата на снимките от въздуха, направени от самолета ТР-1, и на нея беше очертан маршрутът между зоната за спускане и избраното укритие. Спирайки на определени интервали, за да се справи с позициониращото устройство САТНАВ и да разучава картата на светлината на малко фенерче, Мартин беше в състояние да следи посоката и изминатото разстояние. Към полунощ бяха добре по отношение и на, двете. Пресметна, че трябва да изминат още 16 километра.

В планините Брекън, в Уелс, Мартин и хората му биха могли да поддържат по такъв терен темпо от шест километра и половина в час, бърз ход по равна повърхност за хората, които извеждат кучетата си на разходка вечер без четирийсеткилограмова раница на гърба си. Но в тези враждебни планини, при вероятността навсякъде около тях да има патрули, не можеха да изминават такова разстояние. Вече бяха влезли в сблъсък с тях, втори такъв щеше да им дойде в повече.

Имаха едно преимущество над иракчаните — очилата за нощно виждане. С новия широкоъгълен вариант виждаха местността пред себе си в бледозелено сияние, защото всъщност, очилата събираха всяка частица естествена светлина в околността и я концентрираха върху ретината на човека, който ги носи.

Два часа преди разсъмване видяха пред себе си очертанията на Крепостта и започнаха да изкачват склона отляво. Възвишението, което бяха избрали, се намираше в южния край на квадратния километър, посочен от Йерихон, и от нишите близо до върха би трябвало да виждат срещу себе си Крепостта от юг — ако наистина това беше Крепостта — и да бъдат на почти същата височина с нейния връх.

Катериха се усилено в продължение на час и дъхът им свиреше на пресекулки. Сержант Стивънсън, който вървеше начело, засече едва забележима козя пътека, която водеше нагоре и около извивката на склона. Малко под върха намериха нишата, открита от камерата на ТР-1. Тя надмина очакванията на Мартин — представляваше естествена пукнатина в скалата и беше дълга два метра и половина, дълбока метър и двайсет и висока шейсет сантиметра. Извън нея имаше площадка, широка шейсет сантиметра.

Мъжете извадиха мрежите си и започнаха да правят убежището си невидимо за човешкото око.

Храната и водата натъпкаха в торбичките на колана, техническата апаратура на Мартин разположиха така, че да е готова и подръка, а оръжието провериха и сложиха наблизо. Малко преди зазоряване Мартин използва един от апаратите си.

Беше предавател, много по-малък от онзи, който имаше в Багдад, едва ли по-голям от два пакета цигари. Свързан бе с кадмиево-никелова батерия, в която имаше достатъчно енергия, за да предава далеч по-дълго, отколкото щеше да му се наложи.

Честотата беше фиксирана, а от другата страна чакаха денонощно на прослушване. За да привлече вниманието, трябваше да натисне копчето „предаване“ в определена поредица от сигнали, а сетне да чака от говорителя да се чуе съответният отговор.

Третата съставка на устройството беше сателитна антена, която се сгъваше като онази в Багдад, но беше по-малка.

Мартин нагласи антената така, че да сочи на юг, свърза батерията с радиостанцията и радиостанцията с антената, сетне натисна копчето за предаване. Едно-две-три-четири-пет; пауза; едно-две-три; пауза-едно-пауза-едно.

Пет секунди по-късно радиото в ръцете му тихо се разцвърча. Четири, четири, две.

Натисна копчето за предаване, задържа палеца си на него и каза в микрофона: „Както Ниневия, така и Тир. Повтарям: Както Ниневия, така и Тир.“

Освободи копчето за предаване и зачака. Апаратът изписука възбудено: едно-две-три; пауза; едно, пауза, четири. Прието и разбрано.

Мартин върна предавателя отново във водонепропускаемия калъф, взе мощния си бинокъл и измъкна полека горната част от тялото си на площадката. Зад него сержант Стивънсън и ефрейтор Истман седяха като свити зародиши в пукнатината в скалата, но очевидно се чувстваха добре. Две клонки повдигаха мрежата пред него, оставяйки отвор, достатъчен да пъхне бинокъла, за който един любител на птици би дал дясната си ръка.

Призори на 22 февруари майор Мартин се зае да разучава шедьовъра на своя едновремешен съученик Осман Бадри, Каала, която никоя машина не можеше да забележи.

В Рияд Стив Ланг и Саймън Паксман седяха вторачени в листа, който им бе подал един дотичал от радиобараката инженер.

— Майка му стара — рече развълнуван Ланг, — той е там, на шибаното възвишение.

Двайсет минути по-късно вестта долетя в Ал Харз от кабинета на генерал Глосън.

Капитан Дон Уокър се върна в базата си в малките часове на двайсет и втори, поспа колкото му оставаше от нощта и започна работа точно след разсъмване, когато пилотите, които бяха изпълнявали бойни полети, завършваха докладите си и се помъкваха към леглата.

Към обяд беше готов с план, който поднесе на началника си. Той беше изпратен в Рияд и одобрен. Следобеда определиха необходимите машини и обслужване.

Запланирано беше нападение с четири самолета срещу иракска въздушна база доста на север от Багдад, наречена Тикрит Изток, защото се намираше недалеч от родното място на Саддам Хюсейн. Трябваше да е нощно нападение с еднотонни, направлявани с лазер бомби. Щеше да го води Дон Уокър, с обичайния си партньор и още два Игъла.

По някакво чудо задачата се появи в Заповедта за деня от Рияд, макар да беше замислена дванайсет часа преди това, а не три дни както обикновено.

Останалите три необходими екипажа веднага бяха освободени от другите си задачи и определени за Тикрит Изток, набелязан за нощта на 22-и (може би) или за всяка друга нощ, когато получат заповед за това. Дотогава бяха поставени на непрекъсната едночасова готовност.

Четирите Страйк Игъла бяха готови на разсъмване на 22-и и в десет часа вечерта задачата им беше отменена. Не им дадоха друга вместо нея. На осемте летци казаха да почиват, докато останалите от ескадрилата потеглиха да „мачкат“ танкове сред частите на Републиканската гвардия северно от Кувейт.

Когато се върнаха на разсъмване, четирите прекарали в безделие екипажи трябваше да изтърпят доста закачки.

Заедно с щабните офицери, придадени за задачата, разработиха маршрут за Тикрит Изток, който да преведе четирите Игъла нагоре по коридора между Багдад и иранската граница на изток, със завой на 45 градуса над езерото Ас Садиях, а сетне право напред, по посока северозапад от Тикрит.

Дон Уокър си пиеше кафето на закуска, когато командирът на ескадрилата го повика навън и му каза:

— Човекът, който ще ти набележи целта, е на мястото си. Почини си. Нощта може да се окаже тежка.

На лъчите на изгряващото слънце Майк Мартин започна да изучава възвишението от другата страна на стръмната долина. При пълно увеличение с бинокъла можеше да различи отделните храсти; изтеглеше ли фокуса назад, можеше да разглежда всяка площ, която пожелае.

През първия час всичко изглеждаше просто като останалите възвишения. Тревата растеше по нея както и по другите. Имаше недорасли храсти и храсталаци, както по останалите. Тук-таме петно гола скала, някоя малка канара, задържала се по склоновете. Също както и всички останали възвишения, които виждаше, и това имаше неправилна форма. Сякаш всичко си беше както трябва.

От време на време стискаше очи, за да им даде почивка, и отпускаше глава на китките, после отново започваше.

Към средата на сутринта започна да се очертава някаква схема. На места по възвишението тревата сякаш растеше по различен начин от другаде. Имаше площи, където растителността изглеждаше прекалено равномерна, като че ли растеше в редици. Но врата нямаше, освен ако беше от другата страна, нямаше път, нито дири от гумите на превозно средство, нямаше отдушник за нечистия въздух отвътре, нито следи от сегашни или стари изкопи. Първата следа издаде движещото се слънце.

Малко след единайсет си помисли, че забелязва в тревата да проблясва нещо. Върна бинокъла към това петно и го нагласи на максимално увеличение. Слънцето се скри зад облак. Когато излезе от там, отново нещо проблесна. Тогава видя какво беше то — парче тел сред тревата.

Премига и опита отново. Тел, дълга около четвърт метър под ъгъл в тревата. Беше част от по-дълга тел, покрита със зелена пластмаса, която на едно място се бе протрила и металът се беше оголил.

Тя беше една сред няколко, всички стояха скрити в тревата и само понякога, когато вятърът полюшваше стеблата, се показваха. Скоро откри, че това е част от телена мрежа под тревата.

По пладне я видя по-добре. Върху част от склона зелена телена мрежа придържаше почвата към някаква повърхност отдолу; тревата и храсталаците бяха посадени в ромбовидните отвори на мрежата, прорастваха от тях, скривайки телта под себе си.

Сетне забеляза терасирането. Част от склона беше направен от бетонни блокове, предполагаше, че са бетонни, всеки отместен с по осем сантиметра от другия под него. По създадените по този начин тераски имаше натрупана пръст, в която растяха храстите. Затова растяха в хоризонтални редици. От пръв поглед не изглеждаха така, защото бяха с различна височина, но когато се вгледа в стеблата им, стана ясно, че наистина са в редици. В природата нищо не расте в правилни редици.

Опита с други части от възвишението, но системата престана да съществува, сетне започна отново, още по-вляво от него. Едва в ранния следобед откри решението.

Анализаторите в Рияд се оказаха — донякъде — прави. Ако някой се беше опитал да издълбае цялата вътрешност на възвишението, то щеше да се срине. Който го бе построил, бе взел вероятно три съществуващи възвишения, изкопал ги беше от вътрешната страна и беше изградил отворите между върховете, създавайки огромен кратер.

Запълвайки празнините, строителят е следвал очертанията на истинските възвишения, отстъпвайки с редовете си бетонни блокове назад и нагоре, създавайки минитерасите, изсипвайки десетки хиляди тонове почва от върха надолу.

Сигурно след това е дошло обшиването — големи платна телена мрежа, покрита със зелен винил, по всяка вероятност прикачена към бетона под нея, задържаше почвата по склоновете. Сетне семето на тревата е било пръснато по почвата, за да хване корен, докато храстите и туфите бяха засадени в по-дълбоки вдлъбнатини в бетонните тераси.

През изминалото лято тревата се беше разсадила, създавайки своя свързана система от коренища, а храсталаците бяха поникнали нагоре през мрежата и тревата, за да съвпаднат с ниската растителност по първоначалните възвишения.

Покривът на крепостта положително представляваше геодезичен купол, така излят, че да съдържа хиляди вдлъбнатини, където да расте тревата. Имаше дори изкуствени скали, боядисани със сивия цвят на истинските скали, а където се беше стичал дъждът, личаха ивици.

Мартин започна да се съсредоточава на мястото близо до върха, където би трябвало да е бил ръбът на кратера преди построяването на купола.

На около петнайсет метра под върха на купола откри онова, което търсеше. Вече беше прекарвал бинокъла си върху леката издутина, без да го забележи.

Това беше оголена скала, бледосива, но с две черни черти, които минаваха през нея от едната до другата страна. Колкото повече разучаваше чертите, толкова повече се питаше защо някой ще се е покатерил толкова високо, за да направи две черти през някаква скала.

Порив на вятъра от североизток набръчка мрежата около лицето му. Същият повей накара една от чертите да се размърда. Когато вятърът спря и чертата престана да се мърда, Мартин осъзна, че това не са черти, а стоманени въжета, който преминаваха през скалата и скриваха тревата.

Около периметъра на голямата стояха наредени по-малки скали, подобно на часови в кръг. Защото така в кръг, защо стоманените въжета? Ами ако някой отдолу дръпне рязко тези въжета… дали скалата ще се мръдне?

В три и половина разбра, че това не е скала. Беше сиво платнище, затиснато от кръга скали, така че когато въжетата бъдат дръпнати рязко надолу в кухината, то да се отмести.

Под платнището постепенно различи очертание, пет стъпки в диаметър. Гледаше към брезентовото платнище, под което, невидим за него се подаваше последният метър от оръдието Вавилон, проточено от затвора на двеста метра вътре в кратера и насочено към небето. Сочеше на юг-югоизток, към Дахран, на разстояние 750 километра.

— Мерника за разстояние — промърмори той на мъжете зад него. Подаде назад бинокъла и взе прибора, който му подадоха. Приличаше на телескоп.

Когато го постави пред очите си, както му показаха в Рияд, видя възвишението и платнището, което скриваше оръдието, но без каквото и да е увеличение.

На призмата имаше четири сочещи с острието навътре клинчета. Завъртя бавно копчето отстрани на уреда, докато четирите върха се събраха и образуваха кръст. Кръстът попадаше на платнището.

Като свали уреда от окото си, той видя, че въртящата се мерна ивица е 1000 метра, и нареди:

— Компас. — Бутна другия уред зад себе си и взе електронния компас. Поднесе го към окото си, потърси обекта и това му показа посоката от собственото му местоположение до платнището — 348 градуса, 10 минути и 18 секунди.

Уредът за позициониране му даде последното, от което се нуждаеше — собственото му точно положение на повърхността на планетата в квадрат със страни 15 на 15 метра.

Не беше лесно да се вдигне сателитната чиния в малкото място, с което разполагаха, и това им отне десет минути. Когато се обади в Рияд, му отговориха незабавно. Бавно прочете на слушателите си в саудитската столица три поредици от цифри — точното си положение, посоката по компаса от него към целта и разстоянието. Рияд щеше да направи съответните изчисления и да даде на пилота координатите.

Мартин изпълзя обратно в пукнатината и се опита да поспи. Неговото място зае Стивънсън, който щеше да следи за иракски патрули. В осем и половина, при пълна тъмнина опита своя инфрачервен маркер на цели. Приличаше на голямо фенерче с дръжка като на пистолет, но отзад имаше окуляр.

Свърза го с батерията си, насочи го към Крепостта и погледна. Цялата планина беше осветена съвсем ясно, сякаш се къпеше в лъчите на огромна зелена луна. Насочи го към платнището, което скриваше дулото на Вавилон, и натисна спусъка на пистолета.

Невидим лъч инфрачервена светлина се втурна над долината и той видя как на склона се появи малка червена точка. Раздвижи апарата за нощно виждане, закова червената точка на платнището и я задържа там в продължение на половин минута. Задоволен изключи апарата и пропълзя обратно под мрежата.

Четирите Страйк Игъла излетяха от Ал Харз в 22.45 часа и се издигнаха на височина 6000 метра. За три от екипажите това беше рутинна задача да бомбардират иракска въздушна база. Всеки от самолетите носеше, освен ракетите въздух-въздух за собствена си защита, по две еднотонни насочвани с лазер бомби.

Заредиха съвсем нормално и без всякакви инциденти от танкера, който ги очакваше непосредствено южно от иракската граница. С пълни резервоари се построиха в нестройна формация и ятото, носещо кодовото название Сойка, пое курс право на север, минавайки над иракския град Ас-Самауах в 23.14 часа.

Летяха както винаги без светлини и поддържаха радиомълчание, всеки от влъхвите виждаше съвсем ясно останалите три машини на своя радар. Нощта беше ясна и самолетите АУАКС над Залива бяха им оповестили, че „картината е чиста“, което означаваше, че в небето няма иракски изтребители.

В 23.39 часа влъхвата на Дон Уокър промърмори:

— Завой след пет.

Всички го чуха и разбраха, че след пет минути ще правят завой над езерото Ас Садиях.

Тъкмо когато започнаха да правят завой наляво, за да поемат новата посока към Тикрит Изток, другите три екипажа чуха Дон Уокър да казва съвсем отчетливо:

— Ято Сойка… водачът има проблем с двигател. Ще се върна в базата. Сойка Три, поеми ръководството.

Тази нощ Сойка Три беше Бул Бейкър, старшият на другите два самолета. От този момент нататък нещата започнаха да се объркват, при това по много странен начин.

Партньорът на Уокър, Ранди „Р-2“ Робъртс се доближи до своя старши, но не видя никакви видими повреди в двигателите на Уокър. Водачът на Сойка обаче губеше мощност и височина. Ако се връщаше в базата, щеше да е нормално неговият партньор да остане с него, освен ако проблемът беше минимален. Повреда в двигател не беше минимален проблем над вражеска територия.

— Разбрано — отговори Бейкър.

Сетне чу Уокър да казва:

— Сойка Две, присъедини се към Сойка Три, повтарям, присъедини се отново. Това е заповед. Продължете към Тикрит Изток.

Неговият партньор беше объркан, но изпълни заповедта и се вдигна отново, за да се присъедини към останалите машини от Сойка. Командирът им продължи да губи височина над езерото; виждаха го на радара си.

В същия момент осъзнаха, че е направил немислимото. По някаква причина, вероятно смутен от повредата в двигателя, не беше говорил по шифрованото радио Хав-куик, а „на открито“. И, нещо още по-удивително, беше споменал истинската им цел.

Над Залива млад сержант от американската авиация, застанал пред част от батареята от уреди на един АУАКС, повика объркан командира на полета.

— Имаме проблем, сър. Водачът на Сойка има повреда в двигателя. Иска да се върне в базата.

— Добре, отбелязано — отговори командирът на полета. На повечето самолети пилотът отговаря за всичко. На АУАКС пилотът отговаря за сигурността на машината, но когато става въпрос да се отдават заповеди по радиото, старши е командирът на полета.

— Но, сър — протестира сержантът. — Водачът на Сойка говори на открит текст. Даде целта на полета. Да ги върна ли всички в базата?

— Отказвам, полетът продължава — отвърна командирът. — Върши си работата.

Сержантът се обърна към апаратурата си съвършено объркан. Това беше лудост; ако иракчаните са чули предаването, противовъздушната отбрана ще е в пълна готовност.

Тогава чу отново Уокър.

— Водач на Сойка, Първи май, Първи май. И двата двигателя не работят, катапултирам.

Продължаваше да говори „открито“. Ако го слушаха иракчаните, можеха всичко да чуят.

Всъщност беше прав. Съобщенията бяха прихванати. На Тикрит Изток артилеристите сваляха платнищата от своите Тройно-А, а насочващите се по топлинната следа ракети чакаха да се чуят идващите самолети. Други части бяха веднага изпратени в района на езерото да търсят двамата паднали летци.

— Сър, водачът на Сойка е паднал. Трябва да върнем останалите в базата.

— Отбелязано. Отказвам — рече командващият полета. Погледна часовника. Изпълняваше заповед. Не знаеше защо, но щеше да се подчини.

По това време ято Сойка се намираше на девет минути от обекта, където го очакваше организирано посрещане. Тримата пилоти управляваха своите Игъли, потънали в ледено мълчание.

В АУАКС-а сержантът все още виждаше точката на Водач Сойка, много ниско долу към повърхността на езерото. Очевидно Игълът беше изоставен и щеше да се разбие всеки момент.

Четири минути по-късно командирът му сякаш реши нещо друго.

— Ято Сойка, АУАКС до ято Сойка, върнете се в базата, повтарям, върнете се в базата.

Трите Страйк Игъла, потиснати и отчаяни от събитията през тази нощ, се отклониха от курса си и поеха обратно към дома. Лишени от радар, иракските артилеристи, в Тикрит Изток чакаха напразно още час.

В южните предпланини на Джебал ал Хамрин друг иракски прослушвателен пост чу разговора. Полковникът от свързочните войски, който го командваше, нямаше за задача да предупреждава Тикрит Изток, пък и която и да е друга въздушна база за приближаващи се вражески самолети. Неговата задача беше единствено да се погрижи никой да не навлезе над Джебал.

Когато ято Сойка направи завой над езерото, той мина в състояние готовност втора степен; пътят от езерото до въздушната база щеше да поведе Игълите по южните покрайнини на планинската верига. Когато един от тях се разби, беше очарован; когато другите три се отклониха на юг, изпита облекчение. Свали степента на готовност.

Дон Уокър се спусна по спирала до повърхността на езерото, изправи на 30 метра и се обади повторно. Докато бръснеше повърхността на Ас Садиях, той нанесе новите си координати и се обърна на север, навлизайки над Джебал. В същото време включи своя ЛАНТИРН.

ЛАНТИРН означава апарат за инфрачервено нощно виждане, навигация при полети на малка височина и прицелване. С негова помощ Уокър можеш да гледа през подвижния си покрив и да вижда местността пред себе си, осветена ясно от инфрачервения лъч, който се излъчваше изпод крилото му.

Сега на екрана пред себе си виждаше колони от информация, които му отчитаха курс и скорост, височина, време до точката, в която да пусне бомбите.

Можеше да премине на автоматичен пилот, давайки възможност на компютъра да управлява Игъла, запокитвайки го в каньони и долини, покрай скали и склонове, докато пилотът стои със скръстени ръце. Но предпочете да остане на ръчно управление.

С помощта на снимките от разузнаването, доставени от Черната дупка, беше начертал през планинската верига курс, който никога нямаше да го изведе над линията на хоризонта. Летеше ниско, придържайки се към дъното на долините, завивайки от процеп към процеп, курсът му приличаше на зигзагите на майстор на скейтборд и той го водеше нагоре из планината към Крепостта.

Когато Уокър подаде своята парола — Първи май, радиото на Майк Мартин изцвърча неколкократно по предварително уговорен начин. Той изпълзя на скалния корниз над долината, насочи инфрачервения маркер на цели към платнището на километър от него, намести червената точка точно в центъра на целта и сега го държеше там.

Писукането на радиото означаваше „седем минути до пускането на бомбите“ и от този момент нататък Мартин не биваше да отмести и на сантиметър червената точка.

— Време беше — промърмори Истман, — направо се вкочаних тук.

— Малко остава, Бени — рече Стивънсън, наблъсквайки последните дреболии в раницата, — сетне ще има да тичаш до насита.

Само радиото оставаше неприбрано, готово за следващото си предаване.

На задната седалка на Игъла Тим, влъхвата, виждаше същата информация, както и пилотът. Четири минути до пускането, три и трийсет, три… числата на екрана намаляваха, докато Игълът с писък се носеше през планината към своята цел. Той се стрелна над малката долина, където се бяха спуснали Мартин и хората му, и за секунди измина разстоянието над терена, по който те бяха пъшкали под товара на раниците си.

— Деветдесет секунди до пускането.

Мъжете от САС чуха от юг, двигателите на Игъла, който започна да се вдига.

Изтребителят-бомбардировач се показа над последния хребет на пет километра южно от целта тъкмо когато отброяването назад стигна до нула. В тъмнината двете бомби с формата на торпедо напуснаха пилоните си под крилата и продължиха, по силата на собствената си инерция, да се вдигат нагоре.

В трите фалшиви села републиканските гвардейци, оглушени от рева на реактивните двигатели, изригнал изневиделица над главите им, скочиха от леглата си и се втурнаха към оръжието. За мигове покривите на хамбарите за фураж се вдигнаха на хидравлическите си приспособления, за да открият ракетите под себе си.

Двете бомби усетиха земното привличане и започнаха да падат. На носовете им инфрачервените търсачи се оглеждаха за водещия лъч — обърнатия с дъното нагоре конус от невидими лъчи, отскачащи от червената точка върху тяхната цел, конус, в който веднъж влезли, нямаше да напуснат.

Майк Мартин лежеше по лице, чакаше, блъскан от шума на двигателите, от който възвишенията се разтресоха, и държеше червената точка неотклонно върху оръдието Вавилон.

Така и не видя бомбите. В един миг гледаше бледозелената планина, осветена от апарата за нощно виждане, а в следващия трябваше да отклони и прикрие очите си, защото нощта се превърна в кървавочервен ден.

Двете бомби удариха едновременно, три секунди преди дълбоко долу в кухата планина полковникът от гвардията да посегне към ръчката за изстрелване. Така и не успя да стигне до нея.

Гледайки през долината без уреда, Мартин видя как целият връх на Крепостта изригна в пламъци. На тяхното сияние мерна за частица от секундата огромното дуло, отскочило като ранен звяр, което се извиваше и гърчеше от взрива, счупвайки се и падайки обратно с части от свода в кратера под него.

— Истинска преизподня — прошепна сержант Стивънсън до лакътя му. Аналогията беше подходяща. След като замръкнаха първите отблясъци на взривовете и над планината се възцари неясната полусветлина, от дъното на кратера започна да се излъчва оранжево сияние. Мартин започна да подава по предавателя кодовите сигнали, за да привлече вниманието на слушателите си в Рияд.

Дон Уокър беше обърнал Игъла след пускането на бомбите, извивайки на 135 градуса, обръщайки назад, за да поеме в съответната посока обратно на юг. Но тъй като не беше над равнина и навсякъде около него се издигаха възвишения, трябваше да се вдигне на по-голяма от нормалната височина, защото в противен случай рискуваше да се удари в някой от върховете.

Най-добър изстрел дадоха от селото, което се намираше най-далеч от Крепостта. За частица от секундата Уокър беше над него, на върха на едното си крило, обръщайки на юг, точно когато двете ракети бяха изстреляни. Това не бяха руски САМ, а френско-германски Ролан.

Първата се движеше ниско, препускайки след Игъла, докато той се спусна отвъд планините. Тя не успя да премине над склона. Втората обърса скалите на върха и догони изтребителя в следващата долина. Уокър усети страхотния удар, когато ракетата се заби в самолета му, унищожавайки и почти изтръгвайки от него десния двигател.

Игълът беше запокитен в небето, деликатните му системи бяха напълно разстроени, пламналото гориво оставяше след него следа като на комета. Уокър опита уредите за управление и на мястото на предишната енергична реакция сигналите му потънаха в разводнено реване. Всичко беше свършено, самолетът му умираше под него, сигналните лампи за пожар просветваха, трийсет тона горящ метал се готвеше да падне от небето.

— Катапултираме, катапултираме…

Прозрачният капак се раздроби микросекунда преди двете седалки да изхвърчат, изстреляни нагоре в нощта, обръщайки се, стабилизирайки падането си. Сензорите разбраха веднага, че се намират прекалено ниско, и взривиха коланите, придържащи пилота към седалката му, изхвърляйки го настрана от падащия метал, така че парашутът му да се отвори.

На Уокър не се беше случвало преди да пада с парашут. За известно време шокът го парализира, лиши го от способността да взема решения. За щастие производителите бяха помислили за това. Докато тежката метална седалка падаше надолу, парашутът излезе от торбата си и се разтвори. Зашеметен, Уокър установи, че се намира в пълен мрак и се олюлява на въжетата над долина, която не виждаше.

Не пада дълго, летеше прекалено ниско. За секунди земята скочи към него и го удари, събори го, той се превъртя, претърколи се, ръцете панически търсеха закопчалката, която да освободи въжетата. Сетне парашутът го нямаше, отнесен от вятъра надолу в долината, и той се озова по гръб на коравата растителност. Стана и извика:

— Тим, Тим, как си?

Започна да тича нагоре по дъното на долината, търсейки друг парашут, сигурен, че са паднали близо един до друг.

И беше прав. И двамата летци бяха паднали в долина южно от целта си. На север можеше да различи неясно червеникаво сияние.

След три минути се натъкна на нещо и удари коляното си. Помисли, че е скала, но на неясната светлина видя, че е една от катапултираните седалки. Може би неговата? На Тим? Продължи да търси.

Уокър намери своя влъхва. Младият мъж беше катапултирал идеално. Но от взрива се беше повредило устройството за изхвърляне на седалката. Приземил се бе върху склона, завързан на седалката си, парашутът все така прибран зад гърба му. Ударът беше изтръгнал най-накрая тялото от седалката, но никой не може да оживее след такова сътресение.

Тим Нейтансън лежеше по гръб в долината с потрошени крайници, лицето му беше скрито от шлема и визьора. Уокър изтръгна маската, обърна се с гръб към сиянието и побягна, а сълзите му се стичаха по лицето.

Две минути след взривовете в Крепостта Мартин влезе във връзка с Рияд. Изпрати поредица от писукания, а сетне заговори. Съобщението гласеше:

— Сега Барабас, повтарям. Сега Барабас.

Тримата мъже от САС прибраха радиото, наместиха раниците на гърбовете си и хукнаха да се махат от планината — бързо. Сега щеше повече от всякога да има патрули, които вероятно нямаше да търсят тях, защото иракчаните едва ли щяха скоро да прозрат защо бомбеното нападение е било така точно, а щяха да търсят екипажа на сваления американски самолет.

Сержант Стивънсън беше засякъл посоката, в която премина пламтящият реактивен изтребител, и посоката, в която бе паднал. Приемайки, че е продължил известно време да се носи след катапултирането на летците, последните, ако бяха оживели, би трябвало да са някъде в тази посока. Движеха се бързо, изпреварвайки републиканските Гвардейци от племето убайди, които се изсипваха от селата си и се насочваха в планината.

Двайсет минути по-късно Майк Мартин и хората му намериха тялото на Тим. Нямаше какво да направят, затова продължиха.

Десет минути по-късно чуха зад себе си продължителен пукот от огнестрелно оръжие. Това продължи известно време. Убайдийците също бяха намерили тялото и в яростта си бяха изпразнили пълнителите си в него. Този им порив издаде къде се намират. Мъжете от САС ускориха крачка.

Дон Уокър едва ли почувства острието на ножа, което сержант Стивънсън опря до гърлото му. Беше леко като докосването с копринен конец по хранопровода му. Но вдигна очи и видя фигурата на мъж, застанал над него. Беше мургав и слаб, в дясната си ръка държеше пистолет, насочен в гърдите на Уокър, и беше облечен в униформата на капитан от иракската Републиканска гвардия, планинска дивизия. Сетне човекът проговори.

— Страшно неудобно време да се отбием за чай. Хайде да се махаме оттук, по дяволите.

Тази нощ генерал Норман Шварцкопф седеше сам в апартамента си на четвъртия етаж на саудитското Министерство на отбраната.

Не беше прекарал много време там през изминалите седем месеца, защото през по-голямата част от тях беше посетил колкото бойни части бе успял, или бе стоял в подземието с щаба и сътрудниците си. Но когато искаше да остане сам, отиваше в големия и удобен кабинет.

Тази нощ той седеше зад бюрото си, украсено с червения телефон, който го свързваше с най-надеждната мрежа във Вашингтон, и чакаше.

В един без десет след полунощ на 24 февруари другият телефон иззвъня.

— Генерал Шварцкопф? — Акцентът беше английски.

— Да. Аз съм.

— Имам съобщение за вас, господин генерал.

— Кажете.

— То е: „Сега Барабас“, господин генерал, „сега Барабас“.

— Благодаря ви — отговори главнокомандващият и постави слушалката на мястото й. В 4 часа сутринта настъплението по суша започна.