Загадъчният мистър Куин

Глава X Птицата със счупеното крило

Мистър Сатъртуейт погледна през прозореца. Дъждът не спираше. Той потръпна. Помисли си, че малко къщи в провинцията са наистина добре отоплени. Мисълта, че само след няколко часа ще се носи към Лондон, го ободряваше. За човек, минал шестдесетте, Лондон наистина беше най-доброто място.

Чувстваше се малко стар и сантиментален. Повечето от участниците в домашното тържество бяха толкова млади. Четирима от тях тъкмо бяха отишли в библиотеката, за да проведат един сеанс. Бяха му предложили да се присъедини към тях, но той отказа поканата. Не откриваше никакво забавление в монотонното изброяване на буквите от азбуката и в безсмислените словосъчетания, които най-често се получаваха в резултат.

Да, Лондон беше най-подходящото място за него. Беше доволен, че отклони предложението на Мадж Кийли, когато тя преди половин час се обади да го покани в Лейдъл. Наистина младата дама е много чаровна, но в Лондон той се чувстваше най-добре.

Мистър Сатъртуейт отново потръпна и си спомни, че огънят в библиотеката обикновено гореше силно. Отвори вратата и внимателно се вмъкна в затъмнената стая.

— Ако няма да ви преча…

— „Н“ ли беше или „М“? Трябва да преброим отново. Не, разбира се, че не, мистър Сатъртуейт. Знаете ли, случват се страшно вълнуващи неща. Духът твърди, че се казва Ада Спиърс, а Джон ще се ожени за някоя си на име Гладис Бън в най-скоро време.

Мистър Сатъртуейт седна в едно голямо меко кресло пред огъня. Клепачите му се спуснаха и той задряма. От време на време се пробуждаше и чуваше фрагменти от разговора.

— Не може да е ПАБЗЛ, освен ако не е руснак. Джон, ти мърдаш. Видях те. Като че ли се появи нов дух.

Отново задряма. После едно име го стресна и го извади от унеса.

— К-У-И-Н. Нали така?

— Да. Чукна веднъж за „Да“. Куин. Имате ли съобщение за някого тук? Да. За мен ли? За Джон? За Сара? За Евелин? Не… но тук няма никой друг. О! Може би е за мистър Сатъртуейт? Казва „да“. Мистър Сатъртуейт, съобщение за вас.

— Какво казва?

Мистър Сатъртуейт вече беше напълно буден и седеше изправен в креслото си с блеснали очи.

Масата се поклати и едно от момичетата започна да брои.

— Л-Е-Й… не може да бъде… няма никакъв смисъл. Никоя дума не започва с „Лей“.

— Продължавайте — каза мистър Сатъртуейт, а гласът му прозвуча толкова заповеднически, че му се подчиниха безпрекословно.

— Д-Е-Й-Д-Ъ-Л и завършва на Л… О! Това като че ли е всичко.

— Продължавайте.

— Кажете ни още нещо, моля ви.

Пауза.

— Като че ли няма нищо повече. Масата съвсем замря. Колко глупаво.

— Не — замислено отвърна мистър Сатъртуейт. — Не мисля, че е глупаво.

Той стана и излезе от стаята. Отиде направо до телефона. Скоро се свърза с търсения номер.

— Мога ли да говоря с мис Кийли? Мадж, вие ли сте, скъпа? Промених решението си и ако все още не е късно, бих приел любезната ви покана. Не се оказа толкова спешно да се върна в града, както си мислех. Да… да… ще дойда навреме за вечеря.

Затвори телефона. Набръчканите му бузи странно поруменяха. Мистър Куин… загадъчния мистър Харли Куин. Мистър Сатъртуейт преброи на пръсти случаите, в които беше срещал тази мистериозна личност. Там, където беше замесен мистър Куин, винаги нещо се случваше. Какво се беше случило или щеше да се случи в Лейдъл?

Каквото и да беше, там имаше работа за него, за мистър Сатъртуейт. По един или друг начин той щеше да изиграе активна роля. Беше сигурен.

Лейдъл беше голяма къща. Притежателят й, Дейвид Кийли, беше един от онези тихи мъже с незабележителна външност, които изглеждат като част от мебелировката. Но тяхната невзрачност нямаше нищо общо с умствената им мощ. Дейвид Кийли беше блестящ математик и бе написал книга, напълно неразбираема за деветдесет и девет на сто от човечеството. Но, като много други хора с блестящ интелект, той не притежаваше никаква физическа сила или магнетизъм. Вечно се шегуваха, че Дейвид Кийли е истински невидим. Прислужниците го подминаваха със салатата, а гостите забравяха да го поздравяват или да се сбогуват с него.

Дъщеря му Мадж беше много различна — хубава, стройна млада жена, преливаща от енергия и жизненост. Уравновесена, здрава и нормална, извънредно симпатична.

Тъкмо тя посрещна мистър Сатъртуейт при пристигането му.

— Колко мило от ваша страна, че все пак дойдохте.

— Вие бяхте любезна, че приехте да си променя решението. Мадж, скъпа, изглеждате много добре!

— О! Аз винаги съм добре.

— Да, знам. Но има нещо повече. Изглеждате… е, „разцъфтяла“ е думата, която бих употребил. Случило ли се е нещо, скъпа? Нещо… по-особено?

Тя се засмя и леко се изчерви.

— Това е ужасно, мистър Сатъртуейт. Винаги всичко отгатвате.

Той пое ръката й.

— Значи ето защо. Появил се е вашият принц.

Изразът беше старомоден, но Мадж не възрази. Тя харесваше старомодното държание на мистър Сатъртуейт.

— Да… така е. Но никой не бива да узнае. Това е тайна. Но нямам нищо против вие да знаете, мистър Сатъртуейт. Винаги сте толкова добър и отзивчив.

Мистър Сатъртуейт обичаше да е съпричастен към романтичните изживявания на другите. Беше истински сантиментален викторианец.

— Мога ли да попитам кой е щастливецът? Е, тогава само ще кажа, че се надявам да заслужава честта, която му оказвате.

„Бива си го стария мистър Сатъртуейт“ — помисли си Мадж.

— О! Мисля, че прекрасно ще се разбираме — отвърна тя. — Обичаме да правим едни и същи неща, а това е толкова важно, нали? Вкусовете ни си приличат и знаем всичко един за друг. Всъщност, отдавна се срещаме. Приятно е човек да се чувства така спокоен и сигурен, нали?

Несъмнено — съгласи се мистър Сатъртуейт. — Но опитът ме е научил, че човек не може да познава напълно някой друг. Това е част от чара и привлекателността на живота.

— Е, ще рискувам — засмя се Мадж и те се качиха да се преоблекат за вечеря.

Мистър Сатъртуейт се позабави. Не водеше със себе си камериер, а винаги малко се притесняваше да оставя непознати да разопаковат багажа му. Когато слезе, всички вече се бяха събрали и в съвременен стил Мадж само каза:

— А, ето го и мистър Сатъртуейт. Умирам от глад. Да влизаме.

Тя поведе гостите, придружена от висока, белокоса жена дама с невероятно излъчване. Имаше много ясен, твърде звучен глас, а лицето й беше изящно очертано и доста красиво.

— Здрасти, Сатъртуейт — каза мистър Кийли.

Мистър Сатъртуейт подскочи.

— Здравейте — отвърна той. — Извинете, не ви забелязах.

— Никой не ме забелязва — заяви тъжно мистър Кийли.

Влязоха. Масата беше ниска, овална и махагонова. Настаниха мистър Сатъртуейт между младата домакиня и едно ниско, мургаво момиче — сърдечно създание със силен глас и звънлив категоричен смях, който изразяваше по-скоро твърдата й решимост да се забавлява, отколкото някаква истинска веселост. Май се казваше Дорис и беше от онзи тип млади жени, които мистър Сатъртуейт най-малко харесваше. Смяташе, че за съществуването й липсва каквото и да било артистично оправдание.

От другата страна на Мардж седеше един около тридесетгодишен мъж, чиято прилика с белокосата жена издаваше, че са майка и син.

А до него… Мистър Сатъртуейт затаи дъх.

Не знаеше какво точно има в нея. Не беше красота. Беше нещо друго — нещо много по-фино и недосегаемо от красотата.

Тя слушаше доста скучноватия трапезен монолог на мистър Кийли с наведена леко настрани глава. Мистър Сатъртуейт остана с впечатлението, че тя сякаш не присъстваше в стаята. Беше някак си много по-нематериална от всички останали, насядали около овалната маса. Имаше нещо красиво в лекия страничен наклон на тялото й — нещо повече от красиво. Тя вдигна глава. Очите й за момент срещнаха погледа на мистър Сатъртуейт през масата и търсената дума изведнъж изскочи в главата му.

Приказна — ето каква беше тя. В нея имаше нещо омагьосващо. Сякаш беше едно от онези създания, които са само наполовина хора — една от Тайните обитатели на подземното царство. Край нея всички други изглеждаха прекалено истински…

Но в същото време по някакъв начин тя будеше съжаление в него. Като че ли тази приказност я ограничаваше. Той потърси подходящата фраза и я откри.

— Птица със счупено крило — промълви мистър Сатъртуейт.

Доволен, той се върна мислено към размислите си върху ръководствата за млади момичета. Надяваше се, че младата Дорис не е забелязала разсейването му. Когато тя се обърна към човека от другата й страна, мистър Сатъртуейт се обърна към Мадж.

— Коя е дамата, седнала до баща ви? — попита той тихо.

— Мисис Греъм ли? О, не, това е Мейбъл. Не я ли познавате? Мейбъл Ансли. По баща Клайдсли. От нещастната фамилия Клайдсли.

Той се сепна. Нещастните Клайдсли. Сега си спомни. Братът се беше застрелял, сестрата се беше удавила, друг беше загинал при земетресение. Странно обречено семейство. Това момиче сигурно беше най-младата му издънка.

Мислите му бяха внезапно прекъснати. Ръката на Мадж докосна неговата под масата. Всички останали разговаряха. Тя леко наклони глава наляво.

— Това е той — промълви тихо.

Мистър Сатъртуейт кимна бързо в знак на разбиране. Значи този млад мъж Греъм беше избраникът на Мадж. Е, ако се съди по външността, тя едва ли би могла да направи по-добър избор, а мистър Сатъртуейт беше тънък наблюдател. Приятен, общителен, леко небрежен млад мъж. Щяха да бъдат хубава двойка. Никой от тях не се занимаваше с глупости. Добри, здрави, възпитани млади хора.

Животът в Лейдъл протичаше по старомодните правила. Дамите напуснаха първи трапезарията. Мистър Сатъртуейт се приближи до Греъм и го заговори. Преценката му за младия мъж се потвърди. Но имаше нещо, което му се стори малко несъответстващо на неговия тип. Роджър Греъм беше разсеян. Умът му като че ли витаеше далеч, ръката му трепереше, докато оставяше чашата си на масата.

„Има нещо наум — забеляза проницателно мистър Сатъртуейт. — Не е толкова важно, колкото той си мисли, осмелявам се да предположа. Все пак се чудя какво ли е.“

Мистър Сатъртуейт имаше навика да пие по една-две таблетки за храносмилане след ядене. Тъй като беше пропуснал да ги донесе със себе си, отиде до стаята си, за да ги вземе.

По обратния път надолу към дневната мина по дългия коридор на приземния етаж. Около средата му се намираше една стая, известна като стаята с балкона. Мистър Сатъртуейт погледна на минаване през отворената врата и спря рязко.

В стаята струеше лунна светлина. Решетките на прозорците от ковано желязо й придаваха странен симетричен десен. На ниската рамка на прозореца седеше една фигура, наклонена леко настрани и тихо подръпваща струните на укелеле — не в ритъма на джаза, а много по-стара мелодия — като тропот на вълшебни коне, препускащи по приказни хълмове.

Мистър Сатъртуейт стоеше омагьосан. Тя беше облечена в рокля от тъмносин шифон, толкова набрана, че приличаше на птичи пера. Беше се привела над инструмента и тихо припяваше.

Той влезе в стаята — бавно, стъпка по стъпка. Беше близо до нея, когато тя вдигна поглед и го видя. Направи му впечатление, че тя не трепна, нито се изненада.

— Надявам се, че не ви преча — започна той.

— Моля, седнете.

Той седна наблизо на един полиран дъбов стол. Тя тихо си затананика.

— Тази вечер въздухът като че ли е изпълнен с магия — отбеляза тя. — Не мислите ли?

— Да, наоколо има много магия.

— Поискаха да им посвиря малко — обясни тя. — Но, докато минавах оттук си помислих, че ще е така прекрасно да поседя сама тук… в тъмнината, на тази лунна светлина.

— Е, тогава да… — понечи да се изправи мистър Сатъртуейт, но тя го задържа.

— Не си тръгвайте. Вие точно не ме смущавате. Чудно, но е така.

Той отново седна.

— Странна вечер беше — каза тя. — Късно този следобед се разхождах в гората и срещнах един човек, много особен човек — висок и мургав като изгубена душа. Слънцето залязваше и светлината му през дърветата му придаваше вид на Арлекин.

— О! — Мистър Сатъртуейт се наведе напред. Интересът му внезапно се събуди.

— Исках да поговоря с него… той… той ми изглеждаше така познат. Но го загубих сред дърветата.

— Мисля, че го познавам — отвърна мистър Сатъртуейт.

— Така ли? Той е… интересен човек, нали?

— Да, интересен е.

Настъпи пауза. Мистър Сатъртуейт беше озадачен. Чувстваше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Но сигурно… сигурно имаше нещо общо с това момиче. Той започна малко неловко:

— Понякога — когато човек е нещастен — иска да се скрие…

— Да. Така е. — Тя изведнъж бързо заговори: — О, разбирам какво имате предвид. Но грешите. Точно обратното е. Исках да бъда сама, защото съм щастлива.

— Щастлива ли?

— Ужасно щастлива.

Говореше доста тихо, но мистър Сатъртуейт изведнъж се стресна. Дали това момиче с думите, че е щастливо, имаше предвид същото, което Мадж Кийли влагаше в тези думи? Щастието за Мейбъл Ансли означаваше нещо като интензивен и пламенен екстаз… нещо, което не беше само човешко, а повече от човешко. Той леко се отдръпна.

— Аз… аз не знаех… — заекна той.

— Разбира се. Не бихте могли. Защото то още… не се е случило… аз още не съм щастлива… но ще бъда. — Тя се наведе напред. — Знаете ли какво е да стоиш сред гората, голяма гора с тъмни сенки и плътно заобикалящите отвсякъде дървета… гора, от която може никога да не излезеш… и изведнъж, точно пред себе си, да видиш страната на своите мечти, блестяща и прекрасна… само трябва да излезеш от гората и тъмнината и ще я откриеш…

— Толкова много неща изглеждат прекрасни — отбеляза мистър Сатъртуейт, — преди да ги достигнем. Някои от най-грозните неща на света понякога ни изглеждат много красиви…

Чуха се стъпки. Мистър Сатъртуейт обърна глава. Млад, светлокос мъж с глуповато, безизразно лице стоеше на вратата. Беше онзи, който мистър Сатъртуейт почти не забеляза на масата за вечеря.

— Чакат те, Мейбъл — каза той.

Тя стана. Онова изражение беше изчезнало от лицето й. Гласът й беше равен и спокоен.

— Идвам, Джерард — каза тя. — Говорех си с мистър Сатъртуейт.

Тя излезе от стаята и мистър Сатъртуейт я последва. Погледна през рамо, докато излизаше и улови изражението по лицето на съпруга й. Жаден, отчаян поглед.

„Омагьосан е — помисли си мистър Сатъртуейт. — И го усеща. Горкият… горкият.“

Дневната беше добре осветена. Мадж и Дорис Коулс я засипаха с упреци.

— Мейбъл, къде се губиш… откога те чакаме!

Тя седна на една ниска табуретка, настрои укелелето и запя. Всички запяха с нея.

„Как е възможно — помисли си мистър Сатъртуейт — да се пишат толкова много идиотски песни за «Моята любима».“

Но трябваше да признае, че синкопираните сърцераздирателни мелодии бяха все пак вълнуващи. Макар че, разбира се, не можеха да се мерят със старомодния валс.

Въздухът силно се задими. Синкопираният ритъм продължаваше.

„Няма разговори — мислеше ни мистър Сатъртуейт. — Няма хубава музика. Няма спокойствие.“ Искаше му се светът да не бе станал толкова шумен.

Изведнъж Мейбъл Ансли спря, усмихна му се през стаята и запя една песен на Григ.

„Моят лебед… моят любим…“

Беше една от любимите на мистър Сатъртуейт. Харесваше му нотката на неподправена изненада във финала.

„Дали е бил само лебед? Само един лебед?“

След това компанията се разпадна. Мадж предложи питиета, докато баща й взе изоставеното укелеле и започна разсеяно да подрънква на него. Компанията си пожела „лека нощ“ и се отправи към вратата. Всички говореха едновременно. Джерард Ансли се изплъзна незабелязано, изоставяйки другите.

Пред вратата на дневната мистър Сатъртуейт тържествено се сбогува с мисис Греъм. Имаше две стълбища. Едното — наблизо, а другото — накрая на дългия коридор. По него мистър Сатъртуейт се изкачи до стаята си. Мисис Греъм и синът й минаха по близкото стълбище, където вече ги беше изпреварил тихият Джерард Ансли.

— Най-добре си вземи укелелето, Мейбъл — посъветва я Мадж. — Иначе ще го забравиш на сутринта. Толкова рано ще трябва да тръгваш.

— Хайде, мистър Сатъртуейт — подкани го Дорис Коулс, като енергично го хвана за лакътя. — Който рано си ляга… и така нататък.

Мадж го хвана от другата страна и тримата се затичаха по коридора под звуците на смеха на Дорис. Застанаха на края, за да почакат Дейвид Кийли, който ги следваше доста по-бавно, като угасяше лампите по пътя си. Четиримата се качиха нагоре заедно.

На следващата сутрин мистър Сатъртуейт тъкмо се приготвяше да слезе на закуска, когато се чу тихо почукване на вратата и в стаята влезе Мадж Кийли. Лицето й беше мъртвешки бледо и цялата трепереше.

— О, мистър Сатъртуейт…

— Какво се е случило, детето ми? — Той я хвана за ръката.

— Мейбъл… Мейбъл Ансли…

— Да?

Какво се беше случило? Какво? Нещо ужасно — знаеше го. Мадж едва успяваше да говори.

— Тя… тя се е обесила снощи. От вътрешната страна на вратата си. О! Толкова е ужасно! Тя избухна в ридания.

Обесила се е. Невъзможно. Непонятно!

Той промълви няколко старомодни утешителни думи на Мадж и забърза надолу. Откри Дейвид Кийли, който изглеждаше разстроен и объркан.

— Обадих се в полицията, Сатъртуейт. Явно, трябваше да го направя. Така каза докторът. Тъкмо беше привършил с прегледа на… на… за бога, ужасно е! Сигурно е била ужасно нещастна… за да го направи по този начин… Странна беше тази нейна песен снощи. Лебедова песен, може би? Самата тя доста приличаше на лебед — на черен лебед.

— Да.

— Лебедова песен — повтори Кийли. — Като че ли вече го е била решила, а?

— Да… така изглежда… наистина изглежда така.

Той се поколеба. После помоли дали би могъл да види, ако, разбира се, не…

Домакинът му схвана недоизречената молба.

— Щом искате… забравих, че имате слабост към човешките трагедии.

Той го поведе по широкото стълбище. Мистър Сатъртуейт го последва. На горната площадка беше стаята на Роджър Греъм, а срещу нея, от другата страна на коридора, стаята на майка му. Вратата на последната беше открехната и през нея се процеждаше тънка струйка дим.

Мистър Сатъртуейт силно се изненада. Не допускаше, че мис Греъм е жена, която пуши толкова рано сутрин. Всъщност, смяташе, че тя изобщо не пуши.

Продължиха по коридора към предпоследната врата. Дейвид Кийли влезе в стаята и мистър Сатъртуейт го последва.

Стаята не беше много голяма и изглеждаше като обитавана от мъж. Една врата водеше към друго стая. Парче отрязано въже още се полюляваше от една кука високо на вратата. А на леглото…

Мистър Сатъртуейт застина за момент, вгледан в купчинката смачкан шифон. Направи му впечатление, че е набран и надиплен като перата на птица. А към лицето й изобщо не погледна.

Разгледа другата врата.

— Тази беше ли отворена?

— Да. Поне така казва прислужницата.

— Ансли ли е спал тук? Чул ли е нещо?

— Твърди, че не.

— Просто невероятно — промърмори мистър Сатъртуейт. Погледна обратно към леглото.

— Къде е той?

— Ансли ли? Долу, с доктора.

Слязоха долу и откриха, че полицейският инспектор е пристигнал. Мистър Сатъртуейт беше приятно изненадан, когато откри в него свой стар познат — инспектор Уинкфийлд Инспекторът се качи горе с лекаря. Няколко минути по-късно помоли всички посетители в къщата да се съберат в дневната.

Щорите бяха спуснати и цялата стая приличаше на погребална зала. Дорис Коулс изглеждаше изплашена и потисната. Непрекъснато триеше очи с носна кърпичка. Мадж беше стегната и решителна. Чувствата й вече бяха изцяло под контрол. Мисис Греъм беше сдържана и се владееше, както винаги. Лицето й беше сериозно и безизразно. Трагедията като че ли беше засегнала най-силно сина й. Той изглеждаше наистина съсипан тази сутрин. Дейвид Кийли, както обикновено беше незабележим.

Опечаленият съпруг седеше сам, малко по-настрани от другите. Изглеждаше някак замаян, като че ли още не можеше да осъзнае какво се е случило.

Мистър Сатъртуейт, външно невъзмутим, вътрешно изгаряше от важността на дълга, който му предстоеше да изпълни.

Инспектор Уинкфийлд, последван от доктор Морис, влезе и затвори вратата след себе си. Прочисти гърлото си и заговори:

— Много тъжен случай, наистина много тъжен. Необходимо е при дадените обстоятелства да задам на всеки по няколко въпроса. Сигурен съм, че няма да възразите. Ще започна с мистър Ансли. Простете за въпроса, сър, но заплашвала ли е някога съпругата ви, че ще посегне на живота си?

Мистър Сатъртуейт импулсивно понечи да отговори, но после се отказа. Имаше много време. По-добре да не говори твърде скоро.

— Не, не мисля.

Гласът му беше толкова странен и колеблив, че всички скришом го погледнаха.

— Като че ли не сте сигурен, сър?

— Да, сигурен съм. Никога.

— А според вас тревожило ли я е нещо?

— Не. Не съм забелязал.

— Значи не ви е казала нищо. Че се чувства потисната, например?

— Не, нищо.

Каквото и да си мислеше инспекторът, не го каза. Вместо това продължи следващия си въпрос.

— Ще опишете ли накратко какво се случи снощи?

— Ние… всички се качихме, за да си легнем. Заспах незабавно и не съм чул нищо. Писъкът на прислужницата ме събуди тази сутрин. Втурнах се съседната стая и намерих жена си… намерих я…

Гласът му секна. Инспекторът кимна.

— Да, да, достатъчно. Няма нужда да се задълбочаваме. Кога за последен път видяхте жена си снощи?

— Ами… долу.

— Долу ли?

— Да, всички излязохме заедно от дневната. Качих се направо горе, като оставих другите гости да разговарят в хола.

— И сте сигурен, че не сте виждал жена си повече? Не ви ли пожела „лека нощ“, когато се качи в спалнята си?

— Когато се е качила, вече съм спял.

— Но тя ви е последвала само няколко минути по-късно. Нали така, сър? — Той погледна Дейвид Кийли, който кимна.

— Половин час след като аз се качих, нея още я нямаше — каза упорито Ансли.

Погледът на инспектора се прехвърлиха върху мисис Греъм.

— Не е ли останала във вашата стая, за да си поговорите, госпожо?

Дали мистър Сатъртуейт си въобрази или мисис Греъм наистина направи кратка пауза преди с обичайната си спокойна убедителност да отговори:

— Не, качих се веднага в стаята си и затворих вратата. Нищо не съм чула.

— А вие казвате, сър — обърна се инспекторът отново към Ансли, — че сте заспали и не сте чули нищо. Междинната врата е била отворена, нали?

— Да… така ми се струва. Но жена ми може да е влязла в стаята си през другата врата от коридора.

— Дори да е така, сър, щяхте да чуете някакви звуци — хриптене, потрепване на токчета върху вратата…

— Не.

Това беше изречено от мистър Сатъртуейт, който заговори импулсивно, неспособен да се въздържи. Всички се обърнаха към него изненадани. Самият той се почувства нервен, започна да заеква и почервеня.

— Извинете, инспекторе. Но трябва да говоря. На погрешна следа сте — изцяло погрешна. Мисис Ансли не се е самоубила! Сигурен съм! Била е убита!

Възцари се мъртва тишина. После инспектор Уинкфийлд тихо попита:

— Какво ви кара да сте толкова уверен, сър?

— Аз… го чувствам. Много силно го чувствам.

— Но мисля, сър, че трябва да има нещо повече. Трябва да има някаква определена причина.

Разбира се, че имаше определена причина. Съществуваше тайнственото съобщение от мистър Куин. Но не можеше да го кажеш на полицейски инспектор. Мистър Сатъртуейт се огледа отчаяно, но не намери помощ.

— Снощи… когато разговаряхме, тя каза, че е много щастлива. Много щастлива. Точно така се изрази. Не приличаше на жена, която смята да извърши самоубийство. — Сетне триумфално добави: — Тя се върна в дневната да вземе укелелето си, за да не го забрави на сутринта. Това също не навежда на мисълта за самоубийство.

— Така е — призна инспекторът. — Действително е така. — Той се обърна към Дейвид Кийли. Взе ли укелелето горе със себе си?

Математикът се опита да си спомни.

— Мисля, че… да, взе го. Качи се нагоре с него в ръка. Спомням си, че я видях да завива по стълбите, преди да изгася лампата тук.

— О! — извика Мадж. Но сега то е тук.

Тя посочи драматично към масата, върху която беше укелелето.

— Странно — отбеляза инспекторът. Бързо прекоси стаята и натисна звънеца.

С кратко нареждане изпрати иконома да потърси прислужницата, чието задължение беше да разтребва стаите сутрин. Тя дойде и уверено отговори, че тази сутрин укелелето е било първата вещ, която е избърсала от праха.

Инспектор Уинкфийлд я освободи и после строго каза:

— Бих искал да говоря насаме с мистър Сатъртуейт, моля. Всички са свободни. Но никой да не напуска къщата.

Мистър Сатъртуейт заговори трескаво веднага щом вратата се затвори след другите.

— Сигурен съм, инспекторе, че държите случая изцяло в ръцете си. Изцяло. Току-що усетих, че… както казах, имам извънредно силното чувство, че…

Инспекторът вдигната ръка и го прекъсна:

— Прав сте, мистър Сатъртуейт. Дамата е била убита.

— Значи сте го знаели? — Мистър Сатъртуейт беше разочарован.

— Някои неща озадачиха доктор Морис. — Той погледна лекаря, който беше останал в дневната и потвърди думите му с кимване. — Направихме задълбочен преглед. Въжето около врата й не е било въжето, с което е била удушена. Нещо много по-тънко е причинило смъртта, нещо, подобно на жица. То направо се е врязало в плътта. Следата от въжето отгоре. Била е удушена и после обесена на вратата, за да се създаде впечатлението за самоубийство.

— Но кой…

— Да — каза инспекторът. — Кой? Това е въпросът. Какво ще кажете за съпруга, чиято спалня е в съседната стая, но не е пожелал „лека нощ“ на жена си и не е чул нищо? Бих казал, че не трябва да търсим далеч. Трябва да открием в какви отношения са били. Тук можете да ни бъдете полезен, мистър Сатъртуейт. Вие сте най-възрастният и можете да получите достъп до неща, до които ние не можем. Открийте какви са били отношенията между двамата.

— Не обичам… — започна мистър Сатъртуейт, вцепенявайки се.

— Няма да бъде първото убийство, в чието разкриване сте ни помогнали. Спомням си случая на мисис Стрейнджуейс. Вие имате нюх за тези неща, сър. Невероятен нюх.

Да, така беше. Той имаше нюх. Тихо отвърна:

— Ще направя всичко възможно, инспекторе.

Дали Джерард Ансли беше убил жена си? Дали? Мистър Сатъртуейт си спомни нещастния му вид предишната вечер. Той я обичаше… и страдаше. Страданието води мъжете към странни дела.

Но имаше и още нещо — някакъв друг фактор. Мейбъл беше казала за себе си, че излиза от гора — гледаше напред към щастието… не обикновено, рационално щастие… а нещо друго… пламенен екстаз…

Ако Джерард Ансли казваше истината, половин час след него Мейбъл все още не е била прибрала в стаята си. И все пак Дейвид Кийли я бе видял да изкачва стълбите. Имаше още две заети стаи в това крило — на мисис Греъм и на сина й.

На сина й. Но той и Мадж…

Сигурно Мадж би се досетила… Но Мадж не беше от досетливите. И все пак, нямаше дим без огън… Дим!

О! Сега си спомни. Струйката дим, процеждаща се през вратата на стаята на мисис Греъм.

Той пристъпи веднага към действия. Изкачи стълбите и влезе в стаята й. Беше празна. Затвори вратата след себе си и я заключи.

Приближи се към решетката на камината. Имаше купчинка от полуизгорели парченца хартия. Много внимателно ги разрови с пръст. Имаше късмет. В самия център бяха останали няколко недогорели парченца — парченца от писма…

Много несвързани фрагменти, но му казаха нещо ценно.

Много внимателно мистър Сатъртуейт сложи парченцата в един плик, който взе от писалището. Отиде до вратата и я отключи. Отвори я и се отзова лице в лице с мисис Греъм.

Беше неловък момент и за миг мистър Сатъртуейт се зачуди как да постъпи, но направи онова, което вероятно беше най-доброто — подходи към ситуацията прямо…

— Претърсих стаята ви, мисис Греъм. Открих нещо — няколко недоизгорени писма.

Полъх на паника премина по лицето й и отмина бързо, но все пак се беше появил.

— Писма от мисис Ансли до сина ви.

Тя се поколеба за момент. После тихо каза:

— Така е. Помислих, че е най-добре да се изгорят.

— По каква причина?

— Синът ми е сгоден. Тези писма… ако получат гласност поради самоубийството на бедното момиче… биха могли да причинят много грижи и болка.

— Синът ви би могъл да изгори сам писмата.

Тя нямаше готов отговор. Мистър Сатъртуейт се възползва от предимството си.

— Открили сте тези писма в стаята му, донесли сте ги тук и сте ги изгорили. Защо? Страхували сте се, мисис Греъм.

— Нямам навика да се страхувам, мистър Сатъртуейт.

— Не… но в случая е имало опасност.

— Опасност ли?

— Синът ви е можело да бъде арестуван… за убийство.

— Убийство!

Видя как лицето й пребледня. Той бързо продължи:

— Чули сте мисис Ансли да влиза в стаята на сина ви снощи. Дали вече й е бил казал за годежа си? Не, мисля, че не. Тогава й го е съобщил. Скарали са се и той…

— Това е лъжа!

Толкова бяха погълнати в словесния си дуел, че не чуха стъпките. Роджър Греъм беше се приближил зад тях незабелязано.

— Всичко е наред, майко. Не се тревожи. Елате в моята стая, мистър Сатъртуейт.

Мистър Сатъртуейт го последва в стаята му. Мисис Греъм се обърна и не се опита да ги придружи. Роджър Греъм затвори вратата.

— Слушайте, мистър Сатъртуейт. Мислите, че съм убил Мейбъл. Мислите, че съм я удушил… тук… и съм я завлякъл до стаята, където съм я обесил на онази врата… по-късно, когато всички заспят?

Мистър Сатъртуейт се взря в него. После изненадващо отвърна: — Не, не мисля така.

— Слава богу. Не бих могъл да убия Мейбъл. Аз… аз я обичах. Или не? Не знам. Това е загадка, която не мога да обясня. Привързан съм към Мадж — винаги съм бил. Тя е толкова добро момиче. Подхождаме си. Но Мейбъл беше различна. Аз бях… не мога да го обясня… като омагьосан. Мисля… мисля, че се страхувах от нея.

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Това беше лудост… нещо като пламенен екстаз… Но беше невъзможно. Нищо нямаше да излезе. Такива неща… не траят дълго. Знам какво значи в днешно време да бъдеш омагьосан.

— Да, така трябва да е било — промълви замислено мистър Сатъртуейт.

— Аз… аз исках да се измъкна от всичко това. Щях да кажа на Мейбъл снощи.

— Но не сте го направили?

— Не — отвърна бавно Греъм. — Кълна ви се, мистър Сатъртуейт, че изобщо не съм я виждал, след като си пожелахме „лека нощ“ долу.

— Вярвам ви — каза мистър Сатъртуейт.

Той се изправи. Не! Роджър Греъм не беше убил Мейбъл Айсли. Може да е бягал от нея, но не можеше да я е убил. Беше се страхувал от нея, от тази дива, непонятна фея. Беше познал магията… и й беше обърнал гръб. Беше предпочел безопасността и здравия разум, от които знаеше, че „ще излезе нещо“ и се беше отказал от безплътната мечта, която би могла да го отведе кой знае къде.

Беше разумен млад мъж и за мистър Сатъртуейт, човек на изкуството и познавач на живота, той бе интересен.

Остави Роджър Греъм в стаята му и слезе долу. Дневната беше празна. Укелелето на Мейбъл лежеше на една табуретка до прозореца. Той го пое и разсеяно задърпа струните. Не знаеше нищо за инструмента, но слухът му подсказа, че е кошмарно разстроен. За да се увери, завъртя един от ключовете.

Дорис Коул влезе в стаята. Тя го погледна укоризнено.

— Укелелето на бедната Мейбъл — отбеляза тя.

Нескритият й упрек засили упорството на мистър Сатъртуейт.

— Настройте го, моля ви — каза той и добави: — Ако можете.

— Разбира се, че мога — отвърна Дорис, обидена, че я смятат за некомпетентна в каквото и да било отношение.

Тя го взе от него, опита една струна, завъртя рязко един ключ и струната се скъса.

— О, не исках… А, виж ти… колко странно! Тази струна не е подходяща — по-дебела е. Струна „ла“ е. Глупаво е да се постави тук. Разбира се, че ще се скъса, когато се опитваш да я настроиш. Колко са глупави хората.

— Да — съгласи се мистър Сатъртуейт. — Така е дори когато се опитват да бъдат хитри…

Тонът му беше така странен, че тя се вторачи в него. Той взе укелелето от нея и извади скъсаната струна. Излезе от стаята, държейки я в ръка. В библиотеката откри Дейвид Кийли.

— Вземете — каза той.

Подаде му струната. Кийли я взе.

— Какво е това?

— Скъсана струна за укелеле. — Той замълча за момент. После попита: — Какво направихте с другата!

— Каква друга?

— Онази, с която сте я удушили. Мислите се за много хитър, нали? Направили сте го много бързо, докато всички ние се смеехме и говорехме в хола. Мейбъл се е върнала в тази стая за своето укелеле. Свалили сте струната, докато си играехте с него малко преди това. Увили сте я около врата й и сте я удушили. После сте излезли навън, заключили сте вратата и сте се присъединили към нас. По-късно, посред нощ, сте слезли и… и сте се освободили от тялото, като сте го обесили на вратата на стаята й. Сложили сте друга струна на укелелето — но е била неподходяща струна. Ето защо казвам, че сте глупак.

Настъпи пауза.

— Но защо го направихте? — възкликна мистър Сатъртуейт след малко. — За бога, защо?

Мистър Кийли се изсмя. Странен кикот, който прониза мистър Сатъртуейт.

— Толкова беше просто — отговори той. — Затова! Пък и никой не ме забелязва. Никой не забелязва какво правя. Помислих си… помислих си, че ще ги надхитря всичките…

Отново издаде онзи отвратителен кикот и погледна мистър Сатъртуейт с безумен поглед.

Мистър Сатъртуейт се почувства щастлив, че точно в този момент инспектор Уинкфийлд влезе в стаята.

Двадесет и четири часа по-късно, на път за Лондон, мистър Сатъртуейт се събуди от дрямката си и откри един висок мургав мъж да седи срещу него в купето на влака. Не беше много изненадан.

— Скъпи мистър Куин!

— Да, тук съм.

Мистър Сатъртуейт каза:

— Не мога да ви погледна в очите. Срамувам се… Провалих се.

— Сигурен ли сте?

— Не успях да я спася.

— Но открихте истината?

— Да, така е. Някой от онези млади мъже можеше да бъде обвинен… можеше да бъде признат за виновен. Така че, все пак, съм спасил нечий живот. Но тя… тя… това странно, приказно създание… — Гласът му секна и той погледна към мистър Куин.

— Дали смъртта е най-голямото зло, което може да се случи на някого?

— Не знам… е, вероятно… не…

Мистър Сатъртуейт си спомни Мадж и Роджър Греъм… Лицето на Мейбъл на лунната светлина — нейното блажено, неземно щастие…

— Не — призна той. — Не, може би смъртта не е най-голямото зло…

Спомни си смачкания син шифон на роклята й, който му беше заприличал на перата на птица… Птица със счупено крило…

Когато вдигна поглед, видя, че е сам. Мистър Куин го нямаше.

Но беше оставил нещо след себе си.

На седалката имаше една грубо издялана птица от някакъв бледосин камък. Статуетката може би нямаше особени художествени достойнства, но притежаваше нещо друго.

Притежаваше неуловимо приказно очарование.

Така каза мистър Сатъртуейт, а той беше познавач.