Загадъчният мистър Куин

Глава V Душата на крупието

Седнал на терасата на един хотел в Монте Карло, мистър Сатъртуейт се наслаждаваше на слънчевата светлина.

Всяка година във втората неделя на януари той напускаше Англия и заминаваше за Ривиерата. Беше по-точен дори от прелетните птици. През април се връщаше в Англия, май и юни прекарваше в Лондон и никога не пропускаше състезанията в Аскът. Изнасяше се от града след мача на „Итън“ и „Хароу“, като правеше някои посещения в провинцията, преди да се оттегли в Довил или Льо Туке. Ловните излети заемаха по-голямата част от септември и октомври и обикновено прекарваше един-два месеца в града, за да завърши годината. Познаваше всички и спокойно можеше да се каже, че всички го познаваха.

Тази сутрин беше намръщен. Морето беше възхитително синьо, градините бяха, както винаги, прекрасни, но хората го разочароваха. Изглеждаха му безвкусно облечена, шумна тълпа. Някои, разбира се, бяха комарджии — обречени души, които не можеха да се спасят. Тях мистър Сатъртуейт можеше да приеме. Те бяха необходим фон. Но му липсваше обичайният за Ривиерата елит — хората от неговия кръг.

— Заради курса на валутата е — промълви тъжно мистър Сатъртуейт. — Всякакви хора идват тук, дори такива, които никога не биха могли да си го позволят. И освен това, разбира се, остарявам… Днес всички млади хора ходят по разните швейцарски курорти.

Но имаше и други, които му липсваха — добре облечените барони и графове от чуждестранната дипломация, великите херцози и принцовете. Единственият истински принц, който беше виждал досега, работеше като пиколо в асансьор в един от по-неизвестните хотели. Липсваха му също красивите и богати дами. Все още бяха останали няколко, но далеч не бяха така многобройни, както на времето.

Мистър Сатъртуейт сериозно изучаваше драмата, наречена Живот, но предпочиташе материалът му да бъде ярко оцветен.

Той се почувства обезкуражен. Ценностите се променяха, а той беше твърде стар, за да се променя.

В този момент забеляза графиня Чарнова да се приближава към него.

Мистър Сатъртуейт беше виждал графинята в Моите Карло вече не един сезон. Първия път, когато я видя, беше в компанията на един велик херцог. Следващия път беше с австрийски барон. Няколко години нейни приятели бяха мъже от еврейски произход с блед вид и гърбави носове, които носеха доста екстравагантни бижута. През последните една-две години я виждаха често с много млади мъже, почти момчета.

И сега тя се разхождаше с един много млад мъж. По случайност мистър Сатъртуейт го познаваше и го съжали. Франклин Ръдж беше млад американец, типичен продукт на един щат в Средния запад — изгарящ от желание да направи впечатление, груб, но обичлив, странна смесица от вродена хитрост и идеализъм. Той беше в Монте Карло с група млади американци от двата пола, всички горе-долу от същия тип. Това беше първата им среща със Стария свят и те сдържаха критиките и възторга си.

Общо взето, те не харесваха англичаните в хотела; англичаните също не ги харесваха. На мистър Сатъртуейт, който с гордост се смяташе за космополит, те обаче доста му се нравеха. Тяхната прямота и енергия му допадаха, макар че инцидентните им прояви на невежество го караха да потръпва.

Ако питаха него, графиня Чарнова бе крайно неподходяща приятелка за младия Франклин Ръдж.

Той учтиво свали шапка, когато те се приближиха, и графинята го дари с чаровна усмивка и поклон.

Беше много висока жена с превъзходна фигура. Косата й бе черна, като очите, а миглите и веждите й бяха в такъв великолепен черен цвят, с какъвто природата едва ли би могла да ги създаде.

Мистър Сатъртуейт, който знаеше много повече женски тайни, отколкото е добре за един мъж да знае, незабавно отдаде дължимото на умението, с което тя се беше гримирала. Кожата й изглеждаше гладка, а тенът и бе равно издържан в кремавобяло.

Много леките тъмнокафяви сенки под очите й бяха особено ефектни. Устните й не бяха нито пурпурни, нито алени, а в приглушен винен цвят. Беше облечена в доста смело черно-бяло творение и носеше слънчобран в онзи розовочервен оттенък, който е така ефектен за тена.

Франклин Ръдж изглеждаше щастлив и важен.

„Ето един млад глупак — каза си мистър Сатъртуейт. — Но предполагам, че това не е моя работа. Той така или иначе няма да ме послуша. Е, и аз на времето на свой гръб съм се учил.“

Но все пак се почувства доста разстроен, тъй като в компанията имаше една много привлекателна млада американка и той беше сигурен, че тя никак няма да е доволна от приятелството на Франклин Ръдж с графинята.

Тъкмо щеше да се отдалечи в обратна посока, когато забеляза въпросното момиче да се приближава към него по една от пътечките. Беше облечена в добре скроен, ушит по мярка костюм с бяла муселинена риза, обута в удобни спортни обувки, а в ръката си носеше пътеводител. Има американки, които минават през Париж и излизат, облечени като Савската царица, но Елизабет Мартин не беше от тях. Тя „опознаваше Европа“ съвестно и сериозно. Имаше възвишени представи за културата и изкуството и се стремеше да получи колкото е възможно повече срещу ограничения си запас от средства.

Мистър Сатъртуейт трудно можеше да я възприеме като културна или артистична. На него му изглеждаше просто много млада.

— Добро утро, мистър Сатъртуейт — поздрави го Елизабет. — Виждали ли сте Франклин… мистър Ръдж, някъде наоколо?

— Да, само преди няколко минути.

— С неговата приятелка графинята, предполагам — каза остро момичето.

— Ъъъ… да, с графинята — призна мистър Сатъртуейт.

— Тази негова графиня никак не ми харесва — изрече момичето високо и нервно. — Франклин просто се е побъркал по нея. И не мога да проумея защо.

— Тя има много чаровни маниери, струва ми се — подхвърли внимателно мистър Сатъртуейт.

— Познавате ли я?

— Слабо.

— Много се тревожа за Франклин — Това момче обикновено е доста разумно. Човек не би си помислил, че ще се увлече по някоя прелъстителка. А сега не иска да чуе и дума — направо полудява, ако някой се опита да му каже нещо. Между другото, тя истинска графиня ли е?

— Не бих могъл да твърдя — отвърна мистър Сатъртуейт. — Може и да е.

— Това се нарича истинска английска дискретност — заяви недоволно Елизабет. — Аз пък мога да ви кажа, че в Саргън Спрингс — родния ни град — тази графиня би изглеждала като много странна птица.

Мистър Сатъртуейт си помисли, че сигурно би било така. Той се въздържа да посочи, че не са в Саргън Спрингс, а в княжество Монако, където, между другото, графинята изглежда много по на място от мис Мартин.

Той не отговори и Елизабет продължи към казиното. Мистър Сатъртуейт седна на една слънчева пейка. След малко при него дойде Франклин Ръдж.

Ръдж беше изпълнен с ентусиазъм.

— Толкова добре се чувствам — обяви той с наивен възторг. — Да, господине! На това му казвам аз живот. Доста по-различен от онзи, който водим в Щатите.

Възрастният човек обърна замисленото си лице към него.

— Навсякъде животът си прилича — отбеляза тъжно той. — Само носим различни дрехи.

Франклин Ръдж го изгледа втренчено.

— Не ви разбирам.

— Сигурно — съгласи се мистър Сатъртуейт, — защото сте още сте твърде млад. Но, извинете ме, възрастните не трябва да си позволяват проповедите да им станат навик.

— О, няма нищо. — Ръдж се засмя, показвайки прекрасни зъби, като всичките си сънародници. — Не бих казал, обаче, че съм очарован от казиното. Представях си хазарта по-различно — нещо по-трескаво. Изглежда ми доста скучен и жалък.

— Хазартът е въпрос на живот и смърт за комарджията, но не е особено зрелищен — отвърна мистър Сатъртуейт. — По-вълнуващо е да четеш за него, отколкото да го наблюдаваш.

Младият мъж кимна в знак на съгласие.

— Вие май сте голяма клечка в обществото. Така ли е? — попита той с почтителна прямота, от която да не му се обиди. — Искам да кажа, познавате всички тези херцогини, графини и всякакви благородници.

— Доста — отвърна мистър Сатъртуейт. — Освен това познавам евреи, португалци, гърци и аржентинци.

— Ъ! — стресна се мистър Ръдж.

— Просто исках да кажа — поясни мистър Сатъртуейт, — че се движа в английското общество.

За няколко мига Франклин Ръдж потъна в дълбок размисъл.

— Познавате графиня Чарнова, нали? — изплю камъчето най-сетне той.

— Слабо — каза мистър Сатъртуейт, също както бе отговорил и на Елизабет.

— Виждате ли, тя е много интересна жена. Смята се, че европейската аристокрация е отживяла времето си. Може да е вярно за мъжете, но жените са различни. Не е ли удоволствие да се запознае човек с изискано създание като графинята? Остроумна, чаровна, интелигентна, с поколения цивилизация зад гърба си — аристократка до връхчетата на пръстите си!

— Така ли? — попита мистър Сатъртуейт.

— А не е ли така? Познавате ли семейството й?

— Не — отговори мистър Сатъртуейт. — Боя се, че знам много малко за нея.

— Тя е от рода Радзински — обясни Франклин Ръдж. — Една от най-старите унгарски фамилии. Преживяла е много необикновени неща. Виждали ли сте онази дълга перлена огърлица, която носи?

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Подарена й е от краля на Босна. Направила му услуга, като изнесла някакви тайни документи от кралството.

— И аз съм чувал — съгласи се мистър Сатъртуейт, — че перлите й са от краля на Босна.

Този факт наистина беше предмет на чести шушукания. Говореше се, че дамата е била близка приятелка на Негово Величество на времето.

— Ще ви кажа и още нещо.

Мистър Сатъртуейт слушаше и колкото повече неща чуваше, толкова повече се възхищаваше от буйното въображение на графиня Чарнова. Съвсем не беше обикновена прелъстителка (както Елизабет Мартин я беше описала).

Младият мъж беше достатъчно интелигентен, наивен и идеалист. Не, графинята действаше внимателно чрез заплетени дипломатични интриги. Имаше врагове и недоброжелатели — разбира се! Това беше загатнато така, че младият американец да почувства живота от старите времена, а графинята да бъде централната фигура — извисена и аристократична, приятелка на съветници и принцове. Личност, достойна за романтична преданост.

— И винаги е била заобиколена от съпернички — продължи топло младият човек. — Невероятно е, но никога не е успяла да открие жена, която да й бъде истинска приятелка. Жените са били против нея през целия й живот.

— Вероятно — изрече мистър Сатъртуейт.

— Не е ли скандално? — горещо възкликна Ръдж.

— Н-н-не… — промълви замислено мистър Сатъртуейт. — Не мога да преценя. Жените си имат собствени стандарти, нали знаете. Те трябва сами да се оправят помежду си.

— Не съм съгласен с вас — възрази сериозно Ръдж. — Едно от най-лошите неща в днешния свят е недоброжелателството между жена и жена. Познавате ли Елизабет Мартин? Ето, тя, например, е напълно съгласна с мен на теория. Често сме обсъждали заедно. Тя е още дете, но възгледите й са правилни. Щом се стигне обаче до практическа проверка, не е по-добра от всички други жени. Обяви се против графинята, без да знае нищичко за нея и не иска да ме чуе, когато се опитвам да й разкажа. Никак не е хубаво, мистър Сатъртуейт. Аз вярвам в демокрацията… а какво е тя, ако не братство между мъжете и сестринство между жените?

Той замълча с мрачен вид. Мистър Сатъртуейт се опита да си представи някакви обстоятелства, при които би могло да се породи сестринско чувство между графинята и Елизабет Мартин, но не успя.

— А графинята, от друга страна — продължи Ръдж, — искрено се възхищава от Елизабет и я смята за много очарователна. Какво показва това?

— Показва — отвърна сухо мистър Сатъртуейт, — че графинята е живяла доста по-дълго от мис Мартин.

Думите му предизвикаха неочаквана асоциация във Франклин Ръдж.

— Знаете ли на колко години е? Тя ми каза. Доста честно от нейна страна. Мислех, че е на двадесет и девет, но тя сама ми довери, че е на тридесет и пет. Не изглежда на толкова, нали?

Мистър Сатъртуейт, чиято лична преценка за възрастта на дамата се колебаеше между четиридесет и четири и четиридесет и девет, само повдигна вежди.

— Бих ви предупредил да не вярвате на всичко, което ви казват в Монте Карло — промърмори той.

Имаше достатъчно опит, за да знае, че е безсмислено да спори с младежа. Франклин Ръдж беше обхванат от духа на рицарството — нямаше да повярва на никое твърдение, което не бе подкрепено с авторитетно доказателство.

— Ето я и графинята — каза момчето, ставайки.

Тя се приближи към тях с ленивата грация, която така й подхождаше. Скоро и тримата седяха заедно. Държеше се много мило към мистър Сатъртуейт, но някак разсеяно. Ласкаеше самолюбието му, като го питаше за мнението му и го приемаше за неоспорим авторитет по живота на Ривиерата.

Всичко беше добре замислено. Бяха минали едва няколко минути и Франклин Ръдж се оказа елегантно, но категорично отпратен. Графинята и мистър Сатъртуейт останаха на четири очи.

Тя свали слънчобрана си и започна да рисува с него фигурки в праха.

— Интересувате се от това хубаво американско момче, нали, мистър Сатъртуейт?

— Той е добър младеж — отбеляза предпазливо мистър Сатъртуейт.

— И аз го намирам за симпатичен — откликна графинята. — Разказах му много за живота си.

— Наистина? — попита мистър Сатъртуейт.

— Подробности, които съм споделяла само с малцина — продължи мечтателно тя. — Животът ми бе необичаен, мистър Сатъртуейт. Малко хора биха повярвали, ако чуят какви невероятни неща са ми се случвали.

Мистър Сатъртуейт беше достатъчно съобразителен, за да схване накъде бие. Беше го нарочила за главния си враг. В крайна сметка историите, които беше разказала на Франклин Ръдж, можеше и да са верни. Струваше му се малко вероятно и твърде съмнително, но все пак беше възможно. — Никой не би могъл да отрече категорично: „Не е така.“

И изведнъж мистър Сатъртуейт я видя в странна нова светлина. Сега вече тя не беше харпия, а отчаяно създание в беда, което се бори със зъби и нокти. Хвърли един скрит поглед към нея. Слънчобранът и беше подпрян на земята. Забелязваха се ситните бръчици в ъгълчетата на очите й. На слепоочието й пулсираше вена.

Новото впечатление го завладя и започна да се превръща в увереност. Тя беше отчаяна и дръзка. Щеше да бъде безпощадна към него или към когото и да било друг, застанал между нея и Франклин Ръдж. И все пак чувстваше, че нещо му се изплъзва. Очевидно имаше достатъчно пари. Винаги бе прекрасно облечена, а бижутата й бяха великолепни. Не можеше да има сериозен проблем. Какво беше тогава? Любов? Той знаеше, че жените на нейната възраст се влюбват в момчета. Можеше да бъде това. Но беше сигурен, че имаше още нещо.

Нейното доверително рандеву с него явно представляваше хвърляне на ръкавица. Сигурно се надяваше, че ще го подтикне да се изкаже неодобрително за нея пред Франклин Ръдж. Мистър Сатъртуейт тайно се усмихна. Беше твърде врял и кипял, за да се хване. Знаеше кога е разумно човек да си държи устата затворена.

Същата вечер той я наблюдаваше в „Cercle Prive“, докато тя си опитваше късмета на рулетката.

Залагаше отново и отново, само за да види как й прибират залога. Понасяше загубите си със стоическото хладнокръвие на постоянна клиентка. Заложи един-два пъти на четно, постави максимума на червено, спечели малко в средната дузина и после отново го загуби, накрая опита шест пъти на нечетно и загуби и шестте. След това с леко, грациозно движение на раменете се обърна и си тръгна.

Изглеждаше необикновено впечатляваща в златистата си рокля гарнирана със зелено. Прочутите босненски перли бяха увити около шията й. Носеше дълги перлени обици.

Мистър Сатъртуейт чу двама мъже наблизо да я обсъждат одобрително.

— Тази Чарнова! — каза единият. — Добре изглежда, нали? Кралските перли от Босна много й отиват.

Другият, дребен мъж с вид на евреин, любопитно се загледа след нея.

— Значи това са перлите от Босна? — попита той. — Наистина ли? Странно.

Той тихо се засмя.

Мистър Сатъртуейт не чу нищо повече, тъй като в същия момент обърна глава и с радост разпозна един стар приятел.

— Драги мистър Куин. — Той топло се ръкува с него. — Последното място, където бих очаквал да ви срещна.

Мистър Куин се усмихна. Мургавото му, привлекателно лице се озари.

— Това не би трябвало да ви изненадва — отвърна той. — Сега е карнавалът. Често идвам тук по време на карнавала.

— Така ли? Е, за мен е голямо удоволствие. Държите ли да останете в залите? Мисля, че там е твърде топло.

— Ще бъде по-приятно отвън — съгласи се другият. — Да се разходим в градината.

Въздухът отвън беше остър, но не много хладен. Двамата мъже задишаха дълбоко.

— Така е по-добре — отбеляза мистър Сатъртуейт.

— Много по-добре — съгласи се мистър Куин. — И можем да говорим на спокойствие. Сигурен съм, че искате да ми разкажете много неща.

— Наистина.

Мистър Сатъртуейт нетърпеливо заговори за догадките си. Както обикновено, той се гордееше със способността си да улавя атмосферата. Графинята, младият Франклин, безкомпромисната Елизабет — скицира ги с майсторски щрихи.

— Променили сте се, откакто се запознахме — усмихна се мистър Куин, когато събеседникът му завърши рецитала си.

— В какво отношение?

— Тогава ви стигаше да бъдете само зрител на драмата, която ви предлага животът. Сега като че искате да участвате, да излезете на сцената.

— Така е — призна мистър Сатъртуейт. — Но в този случай не знам какво да правя. Много съм озадачен. Може би… — Той се поколеба. — Може би ще ми помогнете?

— С удоволствие — каза мистър Куин. — Ще видим какво може да се направи.

Мистър Сатъртуейт изпита странно усещане на облекчение и спокойствие.

На следващия ден той запозна Франклин Ръдж и Елизабет Мартин със своя приятел — мистър Харли Куин. Зарадва се, като видя, че те си допаднаха. Графинята не беше спомената, но по време на обеда той чу новини, които привлякоха вниманието му.

— Мирабел пристига в Монте тази вечер — сподели той развълнувано с мистър Куин.

— Фаворитката на парижките сцени?

— Да. Сигурно знаете… обществена тайна е… че тя е последната страст на босненския крал. Обсипва я с бижута. Казват, че е най-капризната и екстравагантна жена в Париж.

— Срещата й с графиня Чарнова тази вечер сигурно ще бъде интересна.

— Точно това си мислех.

Мирабел беше високо, слабо създание с прекрасна изрусена коса. Гримът й беше в бледолилаво, а червилото оранжево. Изглеждаше изумително и луксозно. Беше облечена в нещо, с което приличаше на райска птица, и носеше перлени огърлици, които висяха върху голия й гръб. Тежка гривна, инкрустирана с едри диаманти, беше закопчана на левия й глезен.

Появата й в казиното предизвика сензация.

— Вашата приятелка графинята трудно ще я надмине — промърмори мистър Куин на ухото на мистър Сатъртуейт.

Последният кимна. Беше любопитен да види как ще се справи графинята.

Тя се появи късно и тих шепот се понесе наоколо, докато се отправяше към една от централните маси за рулетка.

Беше облечена в бяло — само една права роба от марокен, каквато би облякла някоя дебютантка в обществото. По Блестящо белите й бели ръце и шия нямаше никакви украшения. Не носеше нито едно бижу.

— Умно — одобри незабавно мистър Сатъртуейт. — Показва, че съперничеството е под достойнството й и открито пренебрегва конкурентката си.

Той се приближи и застана до масата. От време на време се забавляваше, като залагаше. Понякога печелеше, но по-често губеше.

Крайната дузина породи страхотно оживление. Числата 31 и 34 се падаха отново и отново. Залозите се сипеха в този край на масата.

Усмихнат, мистър Сатъртуейт направи последния си залог за вечерта, като постави максимума на 5.

Графинята на свой ред се наведе и постави максимума на 6.

— Faites vos jeux3! — провикна се дрезгаво крупието. — Rien ne va plus. Plus rien4.

Топчето се завъртя, бръмчейки весело. Мистър Сатъртуейт си помисли: „За всеки от нас играта означава различно нещо. Мъчителни надежди и отчаяние, скука, лениво забавление, живот и смърт.“

Щрак!

Крупието се наведе напред, за да погледне.

— Номер пет, червено, нечетно.

— Мистър Сатъртуейт спечели!

Крупието събра останалите залози и побутна печалбата на мистър Сатъртуейт към него. Той протегна ръка да я вземе. Графинята също посегна. Крупието гледаше от единия към другия.

— За мадам — каза той рязко.

Графинята взе парите. Мистър Сатъртуейт се отдръпна. Той си оставаше джентълмен. Графинята го погледна в очите и той отвърна на погледа й. Един-двама от хората наоколо посочиха на крупието грешката му. Но той поклати глава нетърпеливо. Беше решил. Дрезгавият му глас се разнесе отново:

— Залагайте, дами и господа.

Мистър Сатъртуейт се върна при мистър Куин. Под безупречното си поведение той скриваше силно възмущение. Мистър Куин го изслуша съчувствено.

— Лошо — каза той, — но такива неща се случват. По-късно ще се срещнем с вашия приятел Франклин Ръдж. Уреждам малко вечерно празненство.

Тримата мъже се срещнаха в полунощ и мистър Куин обясни плана си.

— Ще играем на „Храсти и пътеки“ — започна той. — Избираме място за срещата си, после всеки излиза навън и честта го задължава да покани първия срещнат.

Франклин Ръдж сметна идеята за забавна.

— И какво става, ако не приемат?

— Трябва да използвате всичките си способности за убеждаване.

— Така да бъде. И къде е мястото на срещата?

— Едно малко бохемско кафене, където се посещава от странни гости. Казва се „Льо Каво“.

Той обясни местоположението му и тримата се разделиха. Мистър Сатъртуейт имаше късмета веднага да се натъкне на Елизабет Мартин и с радост я покани. Стигнаха до „Льо Каво“ и се спуснаха в нещо като мазе, където намериха подредена маса за вечеря, осветена от старомодни свещници.

— Ние сме първите — каза мистър Сатъртуейт. — А, ето го и Франклин…

Той рязко спря. С Франклин беше графинята. Моментът беше деликатен. Елизабет прояви по-малко такт, отколкото бе способна. Графинята като светска жена остана на висота.

Последен дойде мистър Куин. Придружаваше го дребен, мургав, спретнато облечен човек, чието лице се стори познато на мистър Сатъртуейт. След малко той го разпозна. Беше крупието, който по-рано тази вечер беше направил такава непростима грешка.

— Позволете ми да ви представя на компанията, мосю Пиер Воше — каза мистър Куин.

Дребният мъж изглеждаше смутен. Мистър Куин бързо и непринудено го запозна с останалите. Вечерята бе поднесена. Чудесна вечеря. Виното пристигна — прекрасно вино. Сковаността в атмосферата донякъде се стопи. Графинята мълчеше, както и Елизабет. Франклин Ръдж стана разговорчив. Впусна се да разказва различни истории — не вицове, а сериозни случки. А мистър Куин тихо и незабелязано доливаше чашите с вино.

— Ще ви разкажа, и това е истинска история, за един човек, който успя в живота — изрече прочувствено Франклин Ръдж.

За жител на страна със сух режим, той явно не беше пренебрегнал достойнствата на шампанското.

Разказа историята си може би малко по-обстоятелствено от необходимото.

Едва беше изрекъл последната дума и Пиер Воше, който седеше срещу него, като че ли се събуди. Той също бе отдал дължимото на шампанското. Наведе се напред през масата и започна с плътен глас:

— Аз също ще ви разкажа една история. Но моята история е за един човек, който не успя в живота. Човек, който не се изкачваше нагоре, а слизаше надолу. И, както и вашата, тя е истинска история.

— Моля, мосю, разкажете ни я — подкани го любезно мистър Сатъртуейт.

Пиер Воше се облегна в стола си и погледна към тавана.

— Историята започва в Париж. Там живял един работлив бижутер. Той бил млад, безгрижен и усърден в професията си. Казвали, че има голямо бъдеще. За него вече гласели добър брак. Булката не изглеждала зле, зестрата била напълно задоволителна. И после, какво мислите? Една сутрин той вижда едно момиче. Такова едно нещастно, малко момиче, господа. Красиво? Да, може би, ако не било полумъртво от глад. Но така или иначе за този младеж тя притежавала магия, на която не можел да устои. Тя се борела да си намери работа, била добродетелна — или поне така му казала. Дали е истина — не знам.

Гласът на графинята внезапно прозвуча от полумрака.

— Защо да не е истина? Има такива момичета.

— Е, както казах, младият мъж й повярвал. И се оженил за нея. Голяма глупост! Близките не искали повече да разговарят с него. Той се бил подиграл с чувствата им. Оженил се за — ще я наричам Жана — и извършил добро дело. Той така й казал. Очаквал да му бъде много благодарна. Бил пожертвал много заради нея.

— Прекрасно начало за горкото момиче — отбеляза саркастично графинята.

— Той я обичал, но още отначало тя го подлудявала. Изпадала в настроения… пристъпи… можела да бъде студена с него един ден и страстна на следващия. Най-сетне той разбрал истината. Тя не го обичала. Омъжила се за него, за да оцелее. Тази истина го наранила, ужасно го наранила, но той направил всичко възможно, за да не си проличи. И все пак чувствал, че заслужава благодарност и отклик на желанията си. Карали се. Тя го оскърбявала. Боже, как само не го измъчвала! Можете да отгатнете следващата стъпка, нали? Неизбежното трябвало да се случи. Тя го изоставила. Две години бил сам, работел в малкия си магазин без вести от нея. Имал само един приятел — абсента. Работата вече не вървяла така добре. И ето че един ден влязъл в магазина и я намерил да седи там. Била прекрасно облечена. На ръцете си носела пръстени. Той стоял прав и я разглеждал. Сърцето му биело — о, как биело! Не знаел какво да прави. Искало му се да я набие, да я сграбчи в прегръдките си, да я хвърли на пода и да я стъпче, да се хвърли в краката й. Не направил нито едно от тези неща. Взел пинсетите и продължил работата си. „Какво ще обича мадам?“ — попитал делово. Въпросът му я разстроил. Тя не търсела това, нали разбирате. „Пиер — казала. — Върнах се.“ Той оставил пинсетите и я погледнал. „Искаш прошка ли? — попитал. — Искаш да те приема обратно? Искрено се разкайваш?“ „Искаш ли да се върна при теб?“ — промълвила. О, как тихо произнесла тези думи. Той знаел, че тя му поставя капан. Копнеел да я вземе в прегръдките си, но бил твърде умен, за да го направи. Престорил се на безразличен. „Аз съм християнин — казал. — Опитвам да постъпвам така, както Църквата изисква.“ А тайно си мислел: „Ще й дам да разбере, ще я поставя на колене!“ Но Жана, както я нарекох, отметнала глава назад и се изсмяла. Това бил зъл смях. „Пошегувах се с теб, малкия — казала тя. — Погледни тези скъпи дрехи, тези пръстени и гривни. Дойдох да ти се покажа. Мислех, че ще те накарам да ме вземеш в прегръдките си и когато го направиш щях да плюя в лицето ти и да ти кажа колко те мразя!“ След тези думи излязла от магазина. Можете ли да повярвате, господа, че една жена може да бъде толкова зла? Да се върне, само за да го измъчва?

— Не — възрази графинята. — Не мога да повярвам и никой, освен глупак, не би го повярвал. Но всички мъже са слепи обядаи глупци.

Пиер Воше не й обърна внимание и продължи:

— И този млад мъж, за когото ви разказвам, затъвал все повече и повече. Продължил да пие. Малкият магазин бил продаден. Той стигнал до дъното, до калта. После дошла войната. О, това било за добро. Войната измъкнала човека от калта и го научила да не живее вече като животно. Тя го облагородила и отрезвила. Изтърпял студа, болката и страха от смъртта… но не загинал и когато войната свършила, отново бил човек. Тогава, господа, той дошъл тук. Дробовете му били засегнати от газа. Препоръчали му да си намери работа на юг. Няма да ви досаждам с работите, които сменил. Ще кажа само, че накрая се оказал крупие, и там — там, в казиното, една вечер я видял отново. Жената, която разрушила живота му. Изглеждала богата, като че ли нищо не й липсвало — но, господа, очите на едно крупие са остри. И ето, една вечер тя поставила последния си залог на масата. Не ме питайте откъде знам. Просто знам! Тези неща се усещат. Другите не биха повярвали. Тя още има хубави дрехи — защо не ги е заложила, би се запитал човек? Но само да го направи — и край на кредита. Бижутата? О, не! Нали съм бил бижутер на времето? Истинските бижута отдавна ги няма. Кралските перли са продадени една по една и заменени с фалшиви. А междувременно трябва да се яде и да се плащат сметките в хотела. А богатите мъже… е, те са я виждали наоколо от много години. „Трябва да е над петдесетте — казват си. — С моите пари ще си намеря някое по-младо пиленце.“

Дълга въздишка се чу откъм прозореца, където графинята се беше облегнала.

— Да. Това беше върховен момент. Две нощи я наблюдавах. Да губи, да губи и отново да губи. И ето, дойде краят. Тя заложи всичко на едно число. До нея английският милорд също заложи максимума — на съседното число. Топчето се търкулна… Моментът дойде, тя загуби… Погледът й срещна моя. Какво да направя? Рискувам работата си в казиното. Ограбвам английския милорд. „За мадам“ — казах аз и изплатих парите.

— О! — Чу се трясък. Графинята скочи на крака и се наведе през масата, като събори чашата си на пода.

— Защо? — извика тя. — Това искам да знам! Защо го направи? Настъпи пауза — пауза, която изглеждаше безкрайна. Двамата се гледаха през масата, гледаха се… Приличаше на Дуел.

Малка подла усмивчица пропълзя по лицето на Пиер Воше. Той вдигна ръце и каза:

— Мадам, има едно чувство, наречено съжаление…

Тя се отпусна отново назад.

— Разбирам.

Беше спокойна и усмихната. Отново се овладя.

— Интересна история, мосю Воше, нали? Позволете ми да ви подам огънче за цигарата.

Тя ловко нави парченце хартия на руло, запали го на свещта и го протегна към него. Той се наведе напред, докато пламъкът обхвана върха на цигарата, която държеше между устните си. После тя неочаквано се изправи.

— А сега трябва да ви оставя. Моля ви, няма нужда никой да ме изпраща.

Преди да разберат какво става, беше излязла. Мистър Сатъртуейт понечи да се втурне след нея, но го спря учудената ругатня, която се чу откъм французина.

— Хиляди дяволи!

Той гледаше полуизгорената тръбичка, която графинята беше захвърлила на масата. Разви я и промърмори:

— Боже господи! Банкнота от петдесет хиляди франка. Разбирате ли? Това беше печалбата й от тази вечер. Всичко, което има на този свят. И запали цигарата ми с нея! Защото беше твърде горда, за да приеме… съжаление. О! Горда — винаги е била горда като самия Дявол! Тя е единствена… Великолепна!

Той скочи от мястото си и хукна навън. Мистър Сатъртуейт и мистър Куин също станаха. Келнерът се приближи до Франклин Ръдж.

— Сметката, мосю — обяви безстрастно той.

Мистър Куин бързо я взе от ръцете му.

— Чувствам се някак самотен, Елизабет — отбеляза Франклин Ръдж. — Тези чужденци… нещо им става. Не ги разбирам. Какво означава всичко това, все пак? — Той я погледна през масата. — Ей, хубаво е човек да види нещо стопроцентово американско като теб. — Гласът му придоби обидения тон на малко дете. — Тези чужденци са толкова странни.

Те благодариха на мистър Куин и излязоха заедно в нощта. Мистър Куин прибра рестото си и се усмихна на мистър Сатъртуейт, който се оглеждаше самодоволно като пъстропера птица.

— Е — каза той. — Мина прекрасно. Сега всичко е наред с нашите влюбени гълъбчета.

— Кои? — попита мистър Куин.

— О! — възкликна мистър Сатъртуейт стъписан. — Да, може и да сте прав, като се има предвид южняшкият темперамент и всичко останало.

Гласът му звучеше колебливо.

Мистър Куин се усмихна и цветното стъкло зад него за момент го облече в шутовски костюм от шарени светли петна.