Загадъчният мистър Куин

Глава VI Мъжът от морето

Мистър Сатъртуейт се чувстваше стар. Това би могло и да не звучи изненадващо, тъй като според преценката на доста хора той си беше стар. Безгрижните младоци казваха на приятелите си: „Старият Сатъртуейт? О! Та той трябва да е на сто години — или поне на осемдесет.“ И дори най-милите момичета подхвърляха снизходително: „О, Сатъртуейт. Да, доста е стар. Трябва да има шейсет години.“ Което беше още по-лошо, тъй като той беше на шестдесет и девет.

Но в собствените си очи той, разбира се, не се виждаше стар. Шестдесет и девет беше интересна възраст — възраст на безкрайни възможности, възраст, когато най-после опитът от цял един живот започваше да се проявява. Но да се чувства стар — това беше друго нещо: уморено и обезкуражено състояние на духа, когато човек е склонен да си задава потискащи въпроси. Кой беше той, в края на краищата? Дребен, сух старец, който нямаше нито дете, нито коте; с никакви близки хора, а само една ценна колекция от предмети на изкуството, която в момента му изглеждаше особено незадоволителна. Никой не се интересуваше дали е жив или мъртъв.

Последната мисъл накара мистър Сатъртуейт бързо да се вземе в ръце. Това бяха пораженчески и безплодни мисли. Знаеше достатъчно добре — кой можеше да знае по-добре от него, че ако имаше съпруга, най-вероятно тя би го намразила или пък той нея. Че децата биха били постоянен извор на грижи и тревоги и че времето и вниманието, което те биха изисквали, би било бреме за него.

„Да живееш в безопасност и удобство — каза си твърдо мистър Сатъртуейт — това е главното.“

Тази мисъл му напомни за едно писмо, което беше получил сутринта. Извади го от джоба си и го препрочете, като с удоволствие попиваше съдържанието му. Беше от една херцогиня, а мистър Сатъртуейт обичаше да получава новини от херцогини. Наистина, писмото започваше с искане на голяма сума за благотворителност и, вероятно, без този мотив никога нямаше да бъде написано, но думите, с които молбата бе придружена, бяха толкова приятни, че мистър Сатъртуейт можеше да се престори, че не го забелязва.

Херцогинята пишеше:

Докато мистър Сатъртуейт сгъваше писмото, пред очите му ярко изплува образът на херцогинята. Нейните лоши настроения, неочакваната й, тревожна любезност, саркастичният й език, непобедимият й дух.

Дух! Всички имат нужда от него. Той извади друго писмо с марка от Германия, написано от млада певица, към която той беше проявил интерес. Беше мило признателно писмо.

Жалко, че тя трябваше да дебютира с Изолда. Чаровно, трудолюбиво момиче беше Олга, с прекрасен глас, но със слаб темперамент. Той си затананика: „Nay order him! Pray understand it! I command it I, Isolde.“ He, това дете го нямаше… този дух…, непобедимата воля — всичко, което се съдържаше в това последно „Аз, Изолда!“

Е, поне беше направил нещо за някого. Този остров го потискаше. Защо, о, защо бе изоставил Ривиерата, която познаваше така добре и където всички така добре го познаваха? Никой тук не проявяваше интерес към него. Никой не осъзнаваше, че това е онзи мистър Сатъртуейт — приятелят на херцогини и графини, певици и писатели. Никой на острова не заемаше високо положение в обществото или в артистичния свят. Повечето хора идваха тук от седем, четиринадесет или двадесет и една години; оценяваха и бяха оценявани.

С дълбока въздишка мистър Сатъртуейт слезе от хотела към малкия закътан пристан. Пътят му минаваше по улица, обрасла с бугенвилии — ярка, пламтящо алена маса, която го караше да се чувства по-стар и по-сив от всякога.

— Остарявам — измърмори той. — Вече съм стар и уморен.

Почувства се доволен, когато отмина бугенвилиите и тръгна по бялата улица, стигаща със синьо море. Едно окаяно куче стоеше в средата на пътя, като се прозяваше и протягаше на слънцето. Като се изпъна колкото можа, то седна и екзалтирано се зачеса. После стана, отърси се и се огледа какви други хубави неща ще му предложи животът.

До пътя имаше купчина боклук и то се насочи към нея, душейки в приятно очакване. Наистина, носът му не го беше измамил! Миризмата беше така богата, че надхвърляше и най-смелите му мечти. То душеше с нарастващо одобрение. После изведнъж съвсем се забрави, хвърли се по гръб и се затъркаля енергично върху възхитителната купчина. Светът тази сутрин се беше превърнал в кучешки рай!

Когато най-сетне се умори, то отново се изправи на краката си и се върна в средата на пътя. В този момент, без най-малкото предупреждение, една раздрънкана кола изскочи с бясна скорост иззад ъгъла, удари се право в него и безразлично отмина.

Кучето се изправи на крака, задържа се така за минута, гледайки мистър Сатъртуейт с неясен тъп упрек в очите, и падна. Мистър Сатъртуейт се приближи до него и се наведе. Кучето беше мъртво. Той продължи пътя си, размишлявайки колко тъжен и жесток е животът. Какъв измъчен, глух упрек имаше в погледа на кучето. „О, Свят! — като че ли казваше той. — О, Прекрасен Свят, на който се доверявах. Защо постъпи така с мен?“

Мистър Сатъртуейт продължи покрай палмите и пръснатите тук-там бели къщички, покрай плажа от черна лава, където прибоят бучеше и където някога, много отдавна, един известен английски плувец беше излязъл в морето и се беше удавил, покрай каменните басейни, където деца и стари дами се цамбуркаха и наричаха това къпане, по стръмния път, който се виеше нагоре до върха на скалата. Защото там, на ръба на скалата, имаше една къща, наречена Ла Пас — Спокойствие. Бяла къща със зелени, поизбелели, плътно затворени капаци на прозорците, с хубава китна градина и пътечка, оградена от кипарисови дръвчета, която водеше до полянката на ръба на скалата, откъдето далеко долу се виждаше бездънното синьо море.

Тъкмо натам се бе отправил мистър Сатъртуейт. Беше се влюбил в градината на Ла Пас. Никога не беше влизал във вилата. Тя като че ли винаги беше празна. Мануел, градинарят испанец, пожелаваше темпераментно „добро утро“ на минаващите, галантно даряваше дамите с букетче, а господата с по едно цвете за бутониерата. И усмивка увенчаваше мургавото му лице.

Понякога мистър Сатъртуейт си измисляше истории за притежателя на вилата. Любимата му версия беше, че там живее испанска танцьорка, някога световноизвестна с красотата си, сега укрила се тук, за да не узнае никога светът, че вече не е красавица.

Той си я представяше да излиза от къщата по здрач и да се разхожда из градината. Понякога се изкушаваше да попита Мануел каква е истината, но устояваше на изкушението. Предпочиташе фантазиите си.

След като размени няколко думи с Мануел и прие с благодарност една оранжева розова пъпка, мистър Сатъртуейт продължи надолу по пътечката между кипарисите към морето. Чудесно беше да седи тук — на ръба на бездната — с тази стръмна пропаст под краката му. Това го накара да си спомня за „Тристан и Изолда“, началото на третото действие с Тристан и Курвенал, онова самотно очакване, Изолда, която се втурва откъм морето, и Тристан, умиращ в прегръдките й. (Не, от малката Олга никога няма да излезе Изолда. Изолда от Корнуол, онази, която е мразела крал и е обичала крал…) Той потрепери. Почувства се стар и самотен, стана му студено… Какво беше получил от живота. Нищо… нищо. Даже по-малко и от онова куче на улицата…

Изведнъж един неочакван звук го изтръгна от размислите му. Не бе доловил стъпките, приближили се по пътечката. Първото, по което усети нечие присъствие, беше възклицанието „По дяволите“, произнесено на чист английски.

Огледа се и видя млад човек, който се взираше в него с очевидна изненада и разочарование. Мистър Сатъртуейт веднага позна мъжа, пристигнал предния ден и донякъде събудил интереса му. Мистър Сатъртуейт го наричаше „млад човек“, защото в сравнение с ветераните на курорта той наистина беше по-млад, но вероятно отдавна беше минал четиридесетте и се приближаваше към половинвековния си юбилей. Все пак, въпреки това, изразът „млад човек“ му подхождаше. Мистър Сатъртуейт обикновено не грешеше за такива неща. Около него витаеше някакво усещане за незрялост. Както възрастните кучета понякога приличат на малки кученца. Така беше и с непознатия.

Мистър Сатъртуейт си помисли: „Този приятел всъщност не е успял да порасне — поне не напълно.“

И все пак в него нямаше нищо от Питър Пан. Беше пухкав, почти пълен. Приличаше на човек, който винаги е бил добре материално и не се е лишавал от никакви удоволствия. Имаше кафяви очи, доста кръгли, светла, побеляваща коса, редки мустаци и доста подпухнало лице.

Това, което озадачи мистър Сатъртуейт, беше самото му присъствие на острова. Можеше да си го представи да стреля, да ловува, да играе поло, голф или тенис, да ухажва хубави жени. Но на острова нямаше никакъв дивеч, нямаше игри, освен миниголф, а най-близкото подобие на хубава жена беше старата мис Баба Киндърсли. Разбира се, имаше художници, които бяха привлечени от красотата на пейзажа, но мистър Сатъртуейт беше уверен, че младият човек не е от тях. Той ясно беше белязан с филистимлянския знак.

Докато търсеше отговор на тези въпроси, другият заговори, със закъснение осъзнал, че единственото му възклицание заслужава укор.

— Извинете — каза той с известно притеснение. — Всъщност, бях… е, стреснат. Не очаквах тук да има някой.

Усмихна се обезоръжаващо. Имаше очарователна усмивка, приятелска и привлекателна.

— Самотно място — съгласи се мистър Сатъртуейт, като любезно се премести встрани на пейката. Другият прие мълчаливата покана и седна.

— Не бих го нарекъл самотно — рече той. — Винаги има някой тук.

В гласа му прозвуча скрито негодувание. Мистър Сатъртуейт се учуди. Събеседникът му изглеждаше общителен. Защо така настояваше да остане сам? Може би имаше любовна среща? Не, не беше това. Погледна отново компаньона си с внимателно прикрито любопитство. Къде беше виждал подобно изражение? Този тъп, обиден поглед на недоумение.

— Значи вече сте идвали тук? — попита мистър Сатъртуейт, най-вече за да каже нещо.

— Качих се тук снощи след вечеря…

— Така ли? Мислех, че портата винаги е заключена.

След моментно мълчание младият човек обясни почти сърдито:

— Покатерих се през стената.

Сега вече мистър Сатъртуейт се вгледа в него с истинско внимание. Детективът в него заговори. Знаеше, че събеседникът му е пристигнал едва предния следобед. Беше имал твърде малко време, за да изучи красотата на вилата на дневна светлина и едва ли досега някой му бе говорил за нея. И все пак след здрач беше тръгнал направо към Ла Пас. Защо? Почти неволно мистър Сатъртуейт обърна глава, за да погледне вилата със затворените зелени капаци, но тя, както винаги, изглеждаше безжизнена и здраво заключена. Не, решението на загадката не беше там.

— И наистина ли намерихте някого тук снощи?

Другият кимна.

— Да. Трябва да е бил от другия хотел. Беше облечен в карнавален костюм.

— Карнавален костюм?

— Да. Нещо като костюм на Арлекин.

— Какво?

Въпросът просто се изтръгна от устните на мистър Сатъртуейт. Събеседникът се обърна и го погледна изненадан.

— Предполагам, че в хотелите често устройват балове с маски?

— О, разбира се — изрече мистър Сатъртуейт. — Да, да, разбира се.

Той замълча, останал без дъх. После добави: — Моля да извините вълнението ми. Знаете ли нещо за катализата?

Младият човек го изгледа втренчено.

— Никога не съм чувал. Какво е това?

Мистър Сатъртуейт издекламира сериозно:

— „Химична реакция, чието протичане зависи от присъствието на определено вещество, макар самото то да остава непроменено“.

— О! — възкликна младият човек неуверено.

— Имам един приятел. Казва се мистър Куин. Той може най-точно да бъде описан с думата „катализатор“. Неговото присъствие е знак, че нещо ще се случи, тъй като, когато се появи, стават странни разкрития. Тайни неща излизат на бял свят. И все пак самият той не взема участие в събитията. Имам чувството, че точно моя приятел сте срещнали тук снощи.

— Значи е много странна личност. Ужасно ме стресна. До един момент го нямаше, а после изведнъж се оказа тук! Сякаш излезе от морето.

Мистър Сатъртуейт огледа малката полянка и стръмната пропаст под краката си.

— Разбира се, това са глупости — каза другият. — Но така ми се стори. Всъщност оттук можеш да се изкачиш само ако имаш крила. — Той погледна над ръба. — Стръмна пропаст. Само да пристъпиш… е, със сигурност ще бъде краят.

— Всъщност, идеално място за убийство — каза любезно мистър Сатъртуейт.

Другият се взря в него, като че ли за момент не го беше слушал. После каза неясно:

— О, да… да, разбира се…

Той седеше, драскаше фигурки по земята с върха на бастуна си и се мръщеше. Изведнъж мистър Сатъртуейт откри на кого му прилича. Онзи тъп, уплашен, питащ поглед. Точно така гледаше прегазеното куче. Очите му и очите на този млад човек задаваха същия трогателен въпрос със същия упрек. „О, свят, на когото вярвах — какво направи с мен?“

Виждаше и други сходства между двамата. Същото лековато съществуване заради удоволствието, същата радостна привързаност към насладите в живота, същото отсъствие на интелектуален размисъл. И за двамата беше достатъчно да живеят заради мига. Светът беше добро място, място за вечни радости — слънце, море, небе, скрита купчина боклук.

И после — какво? Кучето беше блъснато от кола. Какво беше блъснало човека?

Обектът на размишленията му се намеси в този момент, но като че ли говореше повече на себе си, отколкото на мистър Сатъртуейт.

— Човек се чуди — рече той, — за какво е всичко?

Познати думи — думи, които обикновено караха мистър Сатъртуейт да се усмихва на несъзнателно проявения човешки егоизъм, според който всяко житейско явление има единственото предназначение да му носи радост или мъка. Той не отговори и непознатият каза с лек, малко извинителен смях:

— Чувал съм да казват, че всеки мъж трябва да построи къща, да посади дърво и да има син. — Замълча за момент, после добави: — Мисля, че веднъж посадих един жълъд…

Мистър Сатъртуейт леко се размърда. Любопитството му беше събудено, онзи постоянен интерес към работите на другите хора, в който херцогинята го обвиняваше, беше се възвърнал. Не беше трудно. В природата на мистър Сатъртуейт имаше една женска черта — той беше добър слушател като всяка жена и знаеше кой е подходящият момент да вмъкне окуражителна дума. Скоро чу цялата история.

Антъни Коздън, така се казваше непознатият, и неговият живот се оказаха точно каквито си ги беше представял мистър Сатъртуейт. Събеседникът му не беше добър разказвач, но слушателят му лесно запълни празнините. Твърде обикновен живот — среден доход, кратка военна служба, доста спорт, много приятели, много приятни занимания, изобилие на жени. Начин на живот, който потиска всяка мисъл и я замества с усещания.

Направо казано, животински живот. „Но има и по-лошо — помисли си мистър Сатъртуейт, опирайки се на опита си. — О, много по-лоши неща…“ Светът изглеждаше добро място за Антъни Коздън. Той мърмореше, защото всеки мърмори, но то не беше сериозно оплакване. И изведнъж — това.

Мъжът най-сетне стигна до същността — доста неясно и несвързано. Чувствал се малко неразположен, нищо повече. Отишъл при своя лекар и той му препоръчал да се посъветва с един специалист на Харли Стрийт. И после — ужасната истина. Опитали да я позамажат. Препоръчвали му повече да се пази, да не се вълнува, но не могли да прикрият, че само му хвърлят пясък в очите, че гледат да му спестят шока. Накрая станало ясно. Шест месеца, толкова му давали. Шест месеца живот.

Той обърна своите питащи кафяви очи към мистър Сатъртуейт. Разбира се, било голям удар. Човек някак си… някак си не знае какво да стори.

Мистър Сатъртуейт кимна сериозно и разбиращо.

Било му малко трудно да приеме тази вест, продължи Антъни Коздън. Как да използва времето. Ужасно е да чакаш смъртта. Не се чувствал истински болен, още не. Макар че по-късно и то щяло да стане, така казал специалистът. Изглеждаше толкова глупаво да умре човек, когато най-малко му се умира. Той решил, че е най-добре да продължи да живее, както обикновено. Но не се получило.

Тук мистър Сатъртуейт го прекъсна. Има ли, попита деликатно той, някаква жена?

Очевидно нямаше. Разбира се, имало жени, но не в този смисъл. Неговата компания винаги била весела. Те, твърдеше той, не обичали трупове. Той не искал да се превръща в ходещ покойник. Това би притеснило всички. Затова заминал за чужбина.

— Дошли сте на тези острови? Но защо? — Мистър Сатъртуейт търсеше нещо, нещо недоловимо, нещо дребно, което му убягваше, но все пак беше сигурен, че съществува. — Вероятно вече сте идвали тук?

— Да — призна с нежелание другият. — Преди години, когато бях млад.

И изведнъж, почти несъзнателно, той хвърли бърз поглед през рамо назад към вилата.

— Спомних си това място — каза той, посочвайки с глава към морето. — Една стъпка до вечността!

— И затова сте дошли тук снощи — довърши спокойно мистър Сатъртуейт.

Антъни Коздън му хвърли неодобрителен поглед.

— О… вижте сега… — запротестира той.

— Снощи сте срещнали някого тук. Този следобед срещате мен. Животът ви е бил спасен… на два пъти.

— Мислете, каквото искате. По дяволите, животът си е мой! Имам право да правя с него, каквото си искам.

— Това е клише — произнесе уморено мистър Сатъртуейт.

— Разбирам вашето отношение — великодушно отвърна Алтъни Коздън. — Естествено, че се опитвате да направите, каквото можете. И аз бих се опитал да разубедя някого, дори ако дълбоко в себе си осъзнавам, че е прав. А вие знаете, че съм прав. Един бърз край е по-добър от продължителния… който би причинил грижи, разходи и притеснения на всички. Във всеки случай, нямам никой на този свят…

— А ако имаше някой? — прекъсна го остро мистър Сатъртуейт.

Коздън си пое дълбоко дъх.

— Не знам. Дори и тогава, струва ми се, така би било по-добре. Но все едно, нямам…

Той спря рязко. Мистър Сатъртуейт любопитно го огледа. Като непоправим романтик, той отново предположи, че е замесена жена. Но Коздън отричаше. Той казваше, че не трябва да се оплаква. Общо взето, беше живял много добре. Жалко, че животът му трябва да свърши така скоро. Но във всеки случай беше имал всичко, което си струва да бъде притежавано. Освен син. Той би искал да има син. Би искал да знае, че синът му ще живее след, него. Все пак, повтори той, беше си поживял много добре…

Тук мистър Сатъртуейт загуби търпение. Човек, заяви той, който е все още в стадий на ларва, не може да твърди, че знае всичко за живота. Тъй като думите „в стадий на ларва“ явно не означаваха нищо за Коздън, той продължи да изяснява какво има предвид.

— Все още не сте започнал живота си. Вие сте едва в началото му.

Коздън се изсмя.

— Е, косата ми започна да побелява. Навърших четиридесет… Мистър Сатъртуейт го прекъсна.

— Това няма значение. Животът е съвкупност от физически и духовен опит. Аз, например, съм на шестдесет и девет. Наистина съм на толкова. Познавам, от първа или втора ръка, почти всичко, което може да предложи животът. Вие сте като човек, който говори за цялата година, а е виждал само сняг и лед! Цветята на пролетта, дългите дни на лятото, падащите листа на есента — той не знае нищо за тях — не знае дори, че съществуват. А вие искате да обърнете гръб дори на последната си възможност да ги видите.

— Като че ли забравяте — произнесе сухо Антъни Коздън, — че ми остават само шест месеца.

— Времето, както и всичко друго, е относително — отвърна мистър Сатъртуейт. — Тези шест месеца могат да се окажат най-дългите и разнообразни в целия ви живот.

Коздън не изглеждаше убеден.

— На мое място — каза той — и вие бихте направили същото. Мистър Сатъртуейт поклати глава.

— Не — отговори простичко той. — На първо място, съмнявам се, че би ми стигнала смелостта. За това трябва смелост, а аз не съм от храбрите. И, на второ място…

— Да?

— Винаги искам да знам какво ще се случи утре.

Коздън внезапно се изправи и се засмя.

— Е, сър, много мило от ваша страна, че ме изслушахте. Не знам защо го направихте, но няма значение. Това е. Казах повече, отколкото трябваше. Забравете го.

— А утре, когато се разбере за произшествието, очаквате да оставя нещата така? Да не споменавам за самоубийство?

— Както желаете. Радвам се, че разбирате поне едно — не можете да ме възпрете.

— Млади човече — започна мистър Сатъртуейт спокойно. — Едва ли бих могъл да се залепя за вас като някаква лепка. Рано или късно ще се изплъзнете от мен и ще осъществите намеренията си. Но поне този следобед не успяхте. Едва ли бихте искали след смъртта си да ме поставите под подозрението, че съм ви блъснал в пропастта.

— Така е — съгласи се Коздън. — Ако настоявате да останете тук…

— Настоявам — кратко отвърна мистър Сатъртуейт.

Коздън се изсмя добродушно.

— Тогава планът ми се отлага за сега. В такъв случай ще се върна в хотела. Може би ще се видим по-късно.

Мистър Сатъртуейт гледаше наляво към морето.

„А сега — каза си той тихо — какво следва? Трябва да следва нещо. Чудя се…“

Той стана. Постоя известно време на ръба на пропастта, загледан в танцуващата вода долу. Но не намери вдъхновение там. Бавно се обърна и слезе обратно по пътеката между кипарисите в тихата градина. Погледна затворената, спокойна къща и се почуди, както често се беше чудил преди, кой беше живял там и какво се беше случило между тези безмълвни стени. По някакъв внезапен импулс той изкачи няколко каменни стъпала и постави ръка върху един от избелелите зелените капаци.

За негова изненада той помръдна от докосването му. Поколеба се за момент, после смело го отвори. В следващия миг направи стъпка назад с леко стреснато възклицание. Една жена стоеше на прозореца с лице към него. Беше облечена в черно, а на главата й беше надиплена черна дантелена мантиля.

Мистър Сатъртуейт бързо се заизвинява на смесен италианско-немски — най-близкото до испански, което можа да измисли в момента. Беше уплашен и засрамен и заобяснява на пресекулки, че сеньората трябва да му прости. Той бързо си тръгна, преди жената да е изрекла и дума.

Беше на половината път през двора, когато тя проговори. Две остри думи като пистолетен изстрел.

— Върнете се!

Прозвуча като команда, каквато се отправяше към куче, и властността, която излъчваше, беше толкова силна, че мистър Сатъртуейт бързо се обърна и дотича до прозореца почти автоматично, преди да успее да се възпротиви. Подчини й се като куче. Жената все още стоеше неподвижна на прозореца. Тя го огледа от главата до петите, преценявайки го със съвършено спокойствие.

— Англичанин сте — каза тя. — Така си и помислих.

Мистър Сатъртуейт отново подхвана извиненията си.

— Ако знаех, че сте англичанка — започна той, — бих се изразил по-добре преди малко. Поднасям най-искрените си извинения за наглостта ми да отворя капака на прозореца. Страхувам се, че не мога да се оправдая с нищо, освен с любопитството си. Имах много силно желание да видя как изглежда тази очарователна къща отвътре.

Тя внезапно се изсмя. Дълбок, гърлен смях.

— Ако наистина искате да я видите — отвърна тя, — по-добре влезте.

Отмести се и мистър Сатъртуейт с чувство на приятно вълнение, пристъпи в стаята. Беше тъмно, тъй като капаците на другите прозорци бяха затворени, но той видя, че е оскъдно и доста бедно мебелирана. Всичко беше покрито с дебел слой прах.

— Не тук! — изкомандва тя. — Не използвам тази стая.

Поведе го през коридора до едно помещение от другата страна. Тук прозорците гледаха към морето и слънцето нахлуваше вътре. Мебелировката, както и в другата стая, беше бедна, но имаше няколко изтъркани килима, които на времето явно са били хубави, голям параван от испанска кожа и вази със свежи цветя.

— Ще пиете чай с мен — рече домакинята и за да го убеди добави: — Чаят е много хубав и ще бъде приготвен с кипяща вода.

Тя излезе и извика нещо на испански. После се върна и седна на дивана срещу госта си. За пръв път мистър Сатъртуейт можа да я разгледа добре.

Първото впечатление, което му беше направила, го накара да се почувства още по-сив и стар поради контраста с нейната ярка индивидуалност. Беше висока жена, силно почерняла от слънцето, мургава и хубава, макар и не вече млада. Когато тя беше в стаята, слънцето като че ли грееше два пъти по-силно, отколкото когато излизаше и някакво особено топло и живо усещане започна да завладява мистър Сатъртуейт. Сякаш простираше слабите си, набръчкани ръце към сгряващ огън. Помисли си: „Тя е толкова жизнена, че раздава топлина и на другите хора.“

Спомни си заповедния й тон, когато гласът й го беше спрял и му се прииска да можеше неговото протеже, Олга, да попие малко от тази мощ. Рече си: „Каква Изолда само би излязла от нея! А тя сигурно изобщо не може да пее. Колко зле е устроен животът.“ В същото време малко се страхуваше от нея. Не обичаше властните жени.

Тя просто го оглеждаше, седнала с подпряна върху ръцете брадичка, без да се преструва. Накрая кимна, като че ли беше решила нещо.

— Радвам се, че дойдохте — произнесе най-сетне тя. — Много ми се искаше да поговоря с някого този следобед. А вие сте свикнали с това, нали?

— Боя се, че не ви разбирам.

— Исках да кажа, че хората ви се доверяват. Разбрахте какво имам предвид! Не се преструвайте!

— Е… може би…

Тя продължи устремно, без да се интересува от мнението му.

— Човек би могъл да сподели с вас всичко. Това е, защото женската природа е доста изявена във вас. Вие знаете какво чувстваме ние, какво мислим… и колко странни неща вършим.

Гласът й замря. Чаят беше поднесен от едро, усмихнато испанско момиче. Беше хубав чай, китайски. Мистър Сатъртуейт отпи и одобрително кимна.

— Тук ли живеете? — попита той общително.

— Да.

— Но невинаги. Обикновено къщата е затворена, нали? Поне така ми казаха.

— Тук съм през по-голямата част от времето, по-често, отколкото някой предполага. Използвам само тези стаи.

— Отдавна ли притежавате къщата?

— От двадесет и две години, но дойдох да живея тук година по-рано.

Доста глуповато (или поне така му се стори) мистър Сатъртуейт отбеляза:

— Дълго време.

— За едната година ли говорите? Или двадесет и двете?

Мистър Сатъртуейт се заинтригува и сериозно каза:

— Зависи.

Тя кимна.

— Да, зависи. Това са два отделни периода. Нямат нищо общо един с друг. Кое е дълго? Кое е кратко? Дори сега не бих могла да кажа.

Тя замълча за момент, умислена. После, леко усмихната продължи:

— Отдавна не съм говорила с никого. Толкова отдавна! Не се извинявам. Вие дойдохте в моята крепост. Вие поискахте да погледнете през прозореца ми. И винаги правите така, нали? Отмествате капака и надниквате през прозореца в живота на хората. Ако ви позволят. А често и ако не ви позволяват! Трудно е да се скрие каквото и да било от вас. Вашите предположения обикновено се оказват правилни.

Мистър Сатъртуейт почувства странно желание да бъде напълно искрен.

— На шестдесет и девет години съм — призна той. — Всичко, което знам за живота, е от втора ръка. Понякога ми става тъжно от това. И все пак, така научих много неща.

Тя кимна замислено.

— Знам. Животът е много странен. Не мога да си представя това усещане — да бъдеш винаги зрител.

В тона й прозвуча учудване. Мистър Сатъртуейт се усмихна.

— Разбира се, не бихте могли да знаете. Вашето място е в центъра на сцената. Вие винаги ще си останете примадона.

— Странни неща казвате.

— Но съм прав. Случвали са ви се различни неща и винаги ще ви се случват. Мисля, че около вас има някаква трагедия. Така ли е?

Очите й се присвиха. Тя го изгледа косо.

— Ако останете тук по-дълго, някой ще ви разкаже за плувеца англичанин, който се е удавил под тази скала. Ще ви кажат колко млад, красив и силен е бил и че младата му съпруга гледала отгоре, от скалата, и го видяла как се дави.

— Да, вече чух тази история.

— Този мъж беше мой съпруг. Това беше неговата вила. Той ме доведе тук, когато бях осемнадесетгодишна, а година по-късно загина. Прибоят го повлече към черните скали и го остави там — окървавен, смазан, обезобразен.

Мистър Сатъртуейт възкликна стреснато. Тя се наведе напред. Пламтящият й поглед беше впит в лицето му.

— Говорите за трагедия. Можете ли да си представите по-ужасна трагедия от това? Млада съпруга, омъжена само от една година, да стои безпомощна, докато мъжът, когото обича, се бори за живота си — и да го загуби по такъв ужасен начин.

— Потресаващо! — възкликна дълбоко развълнуван мистър Сатъртуейт. — Ужасно! Съгласен съм с вас. Нищо в живота не може да бъде така ужасно.

Изведнъж тя се изсмя. Отметна глава назад.

— Грешите — отвърна. — Има нещо още по-ужасно. И това е младата съпруга да стои там, да се надява и да копнее съпругът й да се удави…

— Но, за Бога! — извика мистър Сатъртуейт. — Да не искате да кажете…

— Да. Точно така беше. Стоях на колене там, на колене върху скалата и се молех. Прислужниците испанци си мислеха, че се моля за спасението на живота му. Не беше така. Молех се да пожелая спасението му. Повтарях едно и също: „Господи, помогни ми да не искам смъртта му.“ Но нищо не излизаше. През цялото време се надявах…, надявах… и надеждите ми се сбъднаха. — Тя помълча минута-две и после много тихо с доста различен глас изрече: — Ужасно е, нали? Такова нещо не се забравя. Бях така щастлива, когато разбрах, че наистина е мъртъв и няма да се върне, за да ме измъчва повече.

— Бедното дете! — възкликна шокиран мистър Сатъртуейт.

— Знам. Бях твърде млада. Такива неща трябва да се случват, когато човек е по-възрастен… по-подготвен… за жестокостта. Знаете ли, никой не познаваше истинската му природа. Изглеждаше ми чудесен, когато се запознах с него. Бях горда и щастлива, когато ми направи предложение. Но нещата се влошиха почти веднага. Той беше вечно недоволен от мен… всичко, което правех, не му харесваше… а аз така се стараех. После започна да му харесва да ме наранява. И най-вече да ме ужасява. Това му доставяше най-голямо удоволствие. Измисляше какво ли не ужасни неща. Няма да ви ги разкажа. Предполагам, че сигурно е бил малко луд. Бях тук сама, изцяло в негова власт и жестокостта се превърна в негово хоби. — Очите й се разшириха и потъмняха. — Най-лошото беше, когато дойде бебето. Очаквах дете. Заради някои неща, които той ми направи, то се роди мъртво. Самата аз едва не умрях… но оцелях. По-добре да бях умряла.

Мистър Сатъртуейт издаде неясен звук.

— А после дойде спасението — вече ви разказах как. Няколко момичета, които бяха отседнали в хотела, го предизвикаха. Така стана. Всички испанци му казваха, че е лудост да влиза в морето точно там. Но той беше суетен, искаше да се покаже. А аз… гледах го как се дави… и бях щастлива. Защо Бог позволява да се случват такива неща!

Мистър Сатъртуейт протегна малката си, суха ръка и хвана нейните. Тя я стисна силно като дете. Годините сякаш се отдръпнаха от лицето й и той видя пред себе си деветнадесетгодишното момиче.

— Отначало изглеждаше твърде хубаво, за да е истина. Къщата беше моя и можех да живея в нея. Вече никой не можеше да ми причини зло! Бях сираче, нямах близки роднини, никой не се интересуваше какво ще стане с мен. Това опростяваше нещата. Продължих да живея тук в тази вила и се чувствах като в рая. Да, като в рая. Никога не съм била толкова щастлива и никога вече няма да бъда. Просто да се събуждам и да знам, че всичко е наред — без болка, без ужаси, без да се чудя какво ще ми направи този път. Да, беше рай.

Тя направи дълга пауза. Наложи се мистър Сатъртуейт да я подкани:

— А после?

— Обикновено човек не се чувства доволен от онова, което има. Отначало ми беше достатъчно да бъда свободна. Но след време започнах да мисля за мъртвото си бебе. Само да можех да си го върна! Исках го като бебе, но и като играчка. Много исках някого или нещо, с което да си играя. Звучи глупаво и детинско, но беше точно така.

— Разбирам — кимна мистър Сатъртуейт.

— Трудно е да се обясни онова, което последва. Аз просто… е, това просто се случи, нали разбирате. Сред гостите на хотела имаше един млад англичанин. Той попадна случайно в моята градина. Носех испанска рокля и той ме помисли за испанка. Реших, че ще бъде забавно да се престоря, че е така и започнах играта. Испанският му беше лош, но горе-долу се разбирахме. Казах му, че вилата принадлежи на английска дама, която е далеч. Казах, че тя ме е научила да говоря малко английски и се преструвах, че говоря развален английски. Беше толкова забавно… толкова забавно… дори и сега си го спомням. Той започна да ме ухажва. Решихме, че вилата ще е нашият дом, че сме младоженци и идваме да живеем тук. Предложих да проверим капака на един от прозорците — онзи, който вие отворихте тази вечер. Беше отворен, а стаята вътре беше прашна и неподредена. Вмъкнахме се вътре. Беше вълнуващо и прекрасно. Правехме се, че къщата е наша. — Тя спря внезапно, като погледна умолително мистър Сатъртуейт. — Беше толкова хубаво, като в приказка. И хубавото за мен беше, че не бе истина. Беше фантазия.

Мистър Сатъртуейт кимна. Виждаше я ясно — може би по-ясно, отколкото самата тя се виждаше — изплашено, самотно дете, потънало в мечтата си, безопасна, защото не беше действителност.

— Сигурно е бил съвсем обикновен млад мъж. Тръгнал да търси приключения, но много мил. Продължихме да се преструваме. — Тя спря, погледна мистър Сатъртуейт и повтори: — Разбирате ли? Продължихме да се преструваме… На следващата сутрин той се върна във вилата. Видях го от спалнята си през капака на прозореца. Разбира се, той изобщо не предполагаше, че съм вътре. Все още ме мислеше за малка прислужница испанка. Стоеше там и се оглеждаше. Беше ме помолил да се срещнем отново. Бях се съгласила, но не смятах да го правя. Той стоеше там с притеснен вид. Мислех, че се притеснява за мен. Беше толкова мил… — Тя отново спря. — На следващия ден си замина. Никога повече не го видях. Бебето ми се роди девет месеца по-късно. Бях страшно щастлива. Да имам дете, без никой да ме наранява или да ме кара да страдам. Жалко, че не попитах моя англичанин за името му. Щях да кръстя детето на него. Щеше да бъде много хубаво. Струваше ми се малко нечестно спрямо него. Той ми беше дал онова, което исках най-много на света, а никога нямаше да го узнае! Но, разбира се, казах си, че той едва ли би приел така нещата. Че, ако знаеше, това само би го притеснило и раздразнило. За него аз бях само едно моментно забавление, това беше всичко.

— А детето? — попита мистър Сатъртуейт.

— Беше прекрасно. Нарекох го Джон. Да можеше да го видите сега. На двадесет години е. Ще стане минен инженер. За мен той е най-добрият и най-милият син на света. Казах му, че баща му е загинал, преди той да се роди.

Мистър Сатъртуейт се вгледа в нея. Интересна история. Но като че ли не беше разказана докрай. Беше сигурен, че има и още нещо.

— Двадесет години са много време — замислено отбеляза той. — Никога ли не сте мислили за нов брак?

Тя поклати глава. Лека червенина бавно плъзна по загорелите й бузи.

— Детето достатъчно ли е било за вас…

Тя го погледна. Очите й бяха по-нежни, отколкото ги бе виждал досега.

Какви странни неща се случват! — промърмори тя. — Такива странни неща… Не бихте повярвали — не, може би греша. Сигурно бихте. Не обичах бащата на Джон — тогава, искам да кажа. Не мисля, че даже съм разбирала какво изобщо е любов. Всъщност, струваше ми се естествено детето да прилича на мен. Но синът ми като че ли не бе мое дете. Приличаше на баща си, единствено на баща си. Опознах този мъж чрез неговото дете. Чрез детето се научих и да го обичам. Обичам го и сега. Винаги ще го обичам. Може да кажете, че си измислям, че съм си изградила идеал, но не е така. Обичам този мъж — истинският, реалния човек. И утре да го видя, ще го позная въпреки че са минали двадесет години, откакто се срещнахме. Любовта ми към него ме превърна в жена. Обичам го, както жената обича мъжа си. Двадесет години съм живяла с любовта си към него. И ще го обичам до смъртта си. — Тя спря рязко. После предизвика слушателя си. — Сигурно ме мислите за луда — да говоря такива странни неща…

— О, скъпа моя! — възкликна мистър Сатъртуейт и отново хвана ръката й.

— Нима ме разбирате?

— Мисля, че да. Но има още нещо, нали? Нещо, което не сте ми казали.

Тя смръщи вежди.

— Да, има още нещо. Отгатнахте. Веднага разбрах, че не сте от хората, от които може да се скрие нещо. Но не искам да ви го кажа, защото за вас е по-добре да не го знаете.

Той я погледна. Очите й срещнаха неговите смело и предизвикателно.

Събеседникът й си каза: „Това е изпитанието. Всички факти са в ръцете ми. Би трябвало да отгатна. Ако разсъждавам правилно, ще се добера до истината.“

След кратка пауза той бавно каза:

— Нещо не е наред. — Видя как клепачите й леко трепнаха и разбра, че е на вярна следа. — Нещо внезапно се е объркало след всички тези години. — Почувства как прониква… дълбоко в тъмните бездни на съзнанието й, където тя се опитваше да скрие от него тайната си. — Момчето — сигурно е нещо, свързано с него. Нищо друго не би ви засегнало.

Чу как тя рязко си поема дъх и разбра, че е познал. Беше жестоко, но необходимо. Нейната воля се бореше с неговата. Тя имаше силна, желязна воля, но под привидната мекота на маниерите му неговата не бе по-слаба. А и сякаш сам Господ му бе вдъхнал увереност, увереността на човек, който върши точно каквото трябва. Почувства внезапно съжаление към хората, чиято работа изискваше проследяването на такива груби неща като престъпленията. Тази детективска работа на ума, това събиране на следи, това търсене на истината, дивата радост, когато се приближаваш до разкритието… Помагаше му самият й стремеж да скрие истината от него. Усещаше как тя се вцепенява, докато той се приближава все повече и повече.

— Казвате, че за мен е по-добре да не знам. По-добре за мен? Но вие не сте много жалостива жена. Не бихте се спрели пред това да поставите за малко един непознат в леко неудобство. Значи има и нещо повече? Ако ми кажете, ще ме направите съучастник. Звучи почти като престъпление. Фантастично! Не бих могъл да ви свържа с престъпление. Освен един вид престъпление. Престъпление срещу самата вас!

Клепачите й се спуснаха против волята й и скриха очите й. Той се наведе напред и улови китката й.

— Значи познах! Мислите да посегнете на живота си.

Тя тихо извика.

— Как разбрахте? Как разбрахте?

— Но защо? Не сте уморена от живота. Никога не съм виждал по жизнена жена от вас.

Тя стана и се приближи до прозореца, като при това отметна кичур от черната си коса.

— Щом отгатнахте толкова много, мога да ви кажа и цялата истина. Не трябваше да ви каня тази вечер. Трябваше да се досетя, че ще узнаете твърде много. Вие сте точно такъв човек. Бяхте прав за причината. Става дума за момчето. Той нищо не знае. Но последния път, когато си дойде вкъщи, ми разказа трагична история за един свой приятел и тогава открих нещо. Ако разбере, че е извънбрачно дете, това ще го съсипе. Той е горд — ужасно горд! Има си момиче. О! Няма да навлизам в подробности. Но той ще дойде много скоро и иска да научи всичко за баща си. Иска подробности. Родителите на момичето, естествено, искат да знаят. Когато научи истината, той ще скъса с нея, ще опропасти живота си. Знам какво ще каже. Твърде млад и глупав е, за да го разбере правилно. Напълно разбираемо. А има ли значение какви са хората? Те са такива, каквито са. Това просто ще го съсипе… Но ако, преди да дойде, се случи нещастие, всичко ще изчезне в мъката му по мен. Ще прегледа документите ми, няма да открие нищо и ще се подразни, че съм му разказала толкова малко. Но няма да заподозре истината. Така е най-добре. Човек трябва да плаща за щастието си, а аз получих толкова много — о, толкова много щастие! И на практика цената няма да бъде висока. Малко смелост, за да скоча… и може би един-два мига мъчителен страх.

— Но, детето ми…

— Не спорете с мен. — Тя почти се нахвърли върху него. — Няма да слушам стандартни аргументи. Животът ми принадлежи само на мен. Досега Джон имаше нужда от него. Но той вече няма нужда от мен. Търси другар, спътник в живота, ще отиде при нея с още по-голямо желание, когато аз вече няма да съм тук. Животът ми е безполезен, но смъртта ми ще бъде от полза. И имам правото да постъпя, както искам, със собствения си живот.

— Сигурна ли сте?

Резкият му тон я изненада. Тя леко заекна.

— Ако животът ми никому не е нужен… а аз най-добре мога да преценя това…

Той отново я прекъсна.

— Не е сигурно.

— Какво искате да кажете?

— Чуйте ме. Ще ви разкажа един случай. Един човек отива някъде, за да извърши самоубийство, да кажем. Но по случайност намира там друг човек. Замисълът му се проваля и той си тръгва — и остава жив. Другият човек спасява живота на първия не защото е необходим за него или има значение в живота му, а просто поради факта че присъства на подходящото място в подходящия момент. Ако отнемете живота си днес, може би след пет, шест, седем години, някой ще преживее катастрофа или ще умре само защото вас няма да ви има на определено място. Може, например, избягал кон, който се носи по улицата, да се отклони при вида ви и така да не стъпче детето, което си играе наблизо. Това дете може да порасне и да стане велик музикант или да открие лекарство против рака. Или нека да не бъде толкова мелодраматично. То може да порасне и да живее… обикновен щастлив живот…

Тя го гледаше втренчено.

— Странен човек сте вие. Казвате неща, за които никога не съм се замисляла…

— Твърдите, че вашият живот ви принадлежи — продължи мистър Сатъртуейт. — Но ще се осмелите ли да пренебрегнете шанса да изиграете своята роля в гигантска драма под ръководството на божествен режисьор? Редът на вашата реплика може и да не дойде до самия край на пиесата. Тя може да е съвсем маловажна, просто роля на статист, но от нея може да зависи основното действие в пиесата. Ако не подадете репликата на друг актьор, целият замисъл може да се провали. Вие като личност може да не означавате нищо за никого на света, но като човек на определено място можете да имате невероятно значение.

Тя седна, все още взряна в него.

— Какво искате да направя? — попита просто тя.

Това беше моментът на триумф за мистър Сатъртуейт. Той даваше заповедите.

— Искам да ми обещаете само едно — да не предприемате нищо неразумно за двадесет и четири часа.

Тя помълча една-две минути и после каза:

— Обещавам.

— Има и още нещо — една услуга.

— Да?

— Оставете капака на прозореца на стаята, в която надникнах, отворен и стойте будна там тази нощ.

Тя го погледна учудено, но кимна в знак на съгласие.

— А сега — каза мистър Сатъртуейт, долавяйки спада на напрежението, — наистина трябва да тръгвам. Бог да ви благослови, скъпа.

Той си напусна сцената доста притеснен. Прислужницата испанка го посрещна в коридора и му отвори страничната врата, като през цялото време го разглеждаше любопитно.

Вече се стъмваше, когато стигна до хотела. На терасата стоеше самотна фигура. Мистър Сатъртуейт се насочи веднага към нея. Беше развълнуван и сърцето му биеше ускорено. Почувства колко важни неща бяха в ръцете му. Едно погрешно движение и…

Но той се опита да си възвърне самообладанието и да говори естествено и непринудено с Антъни Коздън.

— Топла вечер — отбеляза той. — Почти загубих представа за времето, докато седях горе на скалата.

— Там ли прекарахте цялото това време?

Мистър Сатъртуейт кимна. Летящата врата на хотела се отвори, за да пропусне някого и лъч светлина внезапно падна върху лицето на другия, осветявайки погледа му, изпълнен със страдание и болезнено, търпеливо недоумение.

Мистър Сатъртуейт си помисли: „За него е по-лошо, отколкото би било за мен. Въображението, фантазията, размислите — те могат да помогнат много. Човек може да заглуши болката с промени. Но неразбиращото, сляпо животинско страдание е ужасно…“

Коздън заговори внезапно с дрезгав глас:

— Ще изляза да се поразходя след вечеря. Разбирате ли? Третия път ще успея. За Бога, не се намесвайте. Знам, че намесата ви ще е с добри намерения и така нататък, но повярвайте ми — безполезно е.

Мистър Сатъртуейт се изправи.

— Никога не се меся — заяви той, като с това се отрече от целия смисъл и цел на съществуването си.

— Знам какво си мислите — продължи Коздън, но другият го прекъсна.

— Моля да ме извините, но ще ми позволите да не се съглася — каза мистър Сатъртуейт. — Никой не може да знае какво мисли някой друг. Някои хора си въобразяват, че знаят, но почти винаги грешат.

— Е, може и така да е. — Гласът на Коздън беше изпълнен със съмнение, чувстваше се лекото му стъписване.

— Мисълта ви си е само ваша — каза събеседникът му. — Никой не може да промени или да повлияе на начина, по който възнамерявате да се възползвате от нея. Нека поговорим за нещо не така болезнено. Онази стара вила, например. Тя има особен чар — така уединена, защитена от света, криеща бог знае каква тайна. Тя ме изкуши да извърша едно осъдително действие. Опитах се да отворя капака на един от прозорците.

— Така ли? — Коздън рязко обърна глава. — Но е бил заключен, разбира се?

— Не — отвърна мистър Сатъртуейт. — Беше отворен. — После добави тихо: — Третият капак от края.

— Но — изтръгна се от Коздън — това беше онзи…

Той внезапно замлъкна, но мистър Сатъртуейт видя светлината, който проблесна в очите му. Той се изправи с чувство на удовлетворение.

Но все пак у него остана някакво леко безпокойство. Ако се използува любимата му метафора с драмата, той се надяваше, че е произнесъл кратката си реплика правилно. Защото беше много важна.

Но като премисли всичко отново, артистичното му чувство беше задоволено. По пътя си към скалата Коздън щеше да опита този капак. На човешката природа не беше свойствено да се съпротивлява. Един спомен от преди повече от двадесет години го беше довел на това място. Същият спомен щеше да го отведе до прозореца. А после?

— На сутринта ще разбера — каза си на глас мистър Сатъртуейт и продължи да се преоблича старателно за вечеря.

Някъде около десет часа мистър Сатъртуейт отново пристъпи в градината на Ла Пас. Мануел го посрещна с веселото си. „Добро утро“ и му подаде розова пъпка, която мистър Сатъртуейт внимателно постави в бутониерата си. После се приближи до къщата. Постоя там няколко минути, загледан в спокойните бели стени и избелелите зелени капаци на прозорците. Толкова тихо, толкова спокойно. Дали всичко беше само сън?

В този момент един от прозорците се отвори и дамата, която заемаше мислите на мистър Сатъртуейт, излезе. Тя се запъти право към него с бодра, грациозна походка, като че ли беше обхваната от силно вълнение. Очите й блестяха, кръвта избиваше по бузите й. Изглеждаше като фигура, олицетворяваща щастието върху скулптурен фриз. В нея нямаше колебание, съмнения или трепет. Приближи се до мистър Сатъртуейт, постави ръце на раменете му и го целуна, неведнъж, а много пъти. Едри, тъмни, кадифени, червени рози — така си спомняше после той тези целувки. Слънце, лято, пойни птички, такава беше атмосферата, в която се почувства потопен. Топлина, радост и невероятна сила.

— Толкова съм щастлива — каза тя. — О, скъпи! Как разбрахте? Как успяхте да разберете? Вие сте като добрия вълшебник от приказките. — Тя замълча, останала без дъх от щастие. — Днес ще отидем при консула, за да се оженим. Когато Джон се върне, баща му ще бъде тук. Ще му кажем, че е имало някакво недоразумение в миналото. О, той няма да задава въпроси. Толкова съм щастлива… толкова съм щастлива…

Щастието наистина струеше от нея. То заливаше мистър Сатъртуейт като топло, пенещо се течение.

— За Антъни беше такава радост да разбере, че има син. Никога не съм и мечтала, че той ще се интересува от него. — Тя погледна уверено мистър Сатъртуейт в очите. — Не е ли странно как накрая нещата се подреждат така добре и всичко свършва прекрасно?

Сега той я видя по-ясно от всякога. Дете — все още дете — с любовта си към илюзиите. Нейните приказки, в които накрая двама души „живели дълго и щастливо“.

Той тихо каза:

— Ако направите вашия мъж щастлив през тези последни месеци, наистина ще извършите нещо прекрасно.

Очите й се отвориха широко и изненадано.

— О! — възкликна тя. — Нима мислите, че ще го оставя да умре? След всички, тези години — когато най-после дойде при мен. Познавам много хора, които лекарите са били отписали, но които днес са още живи. Да умре? Разбира се, че няма да умре!

Той я погледна — силна, красива, жизнена — с непобедимата си смелост и воля. Знаеше също, че понякога и лекарите грешат. — Личният фактор — човек никога не знае колко много или колко малко може да зависи от него.

Тя заговори отново с упрек и закачливост в тона:

— Не мислите, че ще му разреша да умре, нали?

— Не — отвърна мистър Сатъртуейт най-после, много тихо. — Някак си, скъпа, вярвам, че няма да му разрешите…

След това се обърна, стигна по пътеката между кипарисите до пейката с изглед към морето и намери там онзи, когото очакваше да види. Мистър Куин се изправи и го поздрави — същият, както винаги — мургав, присмехулен, усмихнат и тъжен.

— Очаквахте ли да ме видите? — попита той.

— Да, очаквах — отговори мистър Сатъртуейт.

Седнаха заедно на пейката.

— Струва ми се, че пак сте изиграли ролята на Провидението, ако се съди по изражението ви — започна мистър Куин.

— Като че ли не знаете всичко.

— Винаги ме обвинявате в ясновидство — отвърна усмихнато мистър Куин.

— Ако не знаете нищо, защо сте бил тук онази нощ и сте чакал? — не се предаваше мистър Сатъртуейт.

— О, това ли?

— Да, това.

— Имах да изпълня едно… поръчение.

— От кого?

— Понякога, благодарение на фантазията си ме наричат „адвокат на мъртвите“.

— На мъртвите? — попита мистър Сатъртуейт, малко озадачен. — Не разбирам.

Мистър Куин посочи с дългия си тънък пръст сините дълбини долу.

— Един човек се е удавил тук преди двадесет и две години.

— Знам… но не разбирам…

— Да предположим, че, в крайна сметка, този човек е обичал младата си жена. Любовта може да направи мъжете дяволи, или пък ангели. Тя се е възхищавала от него като момиче, но не можел да докосне женствеността в нея и това го е влудявало. Той я е измъчвал, защото я е обичал. Случват се такива неща. Знаете го не по зле от мен.

— Да — призна мистър Сатъртуейт. — Виждал съм такива неща… но рядко, много рядко…

— Виждали сте също, по-често, че има нещо, наречено разкаяние, желание да се поправи злото — на всяка цена да се поправи причиненото зло.

— Да, но смъртта е дошла твърде рано…

— Смъртта! — В гласа на мистър Куин звучеше презрение. — Вие вярвате в задгробния живот, нали? А можете ли да докажете, че същите желания, същите страсти няма да действат в този друг живот? Ако страстта е достатъчно силна, куриер ще се намери.

Гласът му затихна.

Мистър Сатъртуейт стана, леко разтреперан.

— Трябва да се прибирам в хотела — каза той. — Ако сте в тази посока…

Но мистър Куин поклати глава.

— Не — отвърна той. — Ще се върна, откъдето съм дошъл.

Когато мистър Сатъртуейт погледна назад през рамо, видя приятеля си да върви към ръба на скалата.