Загадъчният мистър Куин

Глава III „Звънчетата на клоуна“

Мистър Сатъртуейт беше раздразнен. През целия ден не му вървеше. Бяха тръгнали със закъснение, вече два пъти бяха спукали гума, и най-сетне след погрешен завой се бяха загубили сред дебрите на равнината Солсбъри. Наближаваше вече осем часа, а те бяха още на около четиридесет мили от Марсуик Манър, накъдето се бяха отправили. Претърпяха и трета авария, която влоши още повече нещата.

Мистър Сатъртуейт, като някакво малко птиче с разрешена перушина, щъкаше напред-назад пред селския гараж, докато шофьорът му се съветваше на нисък глас с местния експерт.

— Най-малко половин час — гласеше авторитетно изреченото заключение.

— И то при късмет — уточни Мастърс, шофьорът. — По-скоро четиридесет и пет минути, ако питате мен.

— Кое е това… място, между другото? — попита сърдито мистър Сатъртуейт. Като джентълмен, зачитащ чувствата на другите, той замени с думата „място“ израза „забравена от Бога дупка“, който бе понечил да употреби.

— Къртлингтън Малет.

Мистър Сатъртуейт не се почувства много по-осведомен и все пак името му се стори някак познато. Той се огледа наоколо отчаяно. Къртлингтън Малет като че ли се състоеше от една крива улица с гараж и поща от едната страна, а от другата — три магазина, в които не бе ясно какво се продава. Но по-надолу по пътя мистър Сатъртуейт забеляза нещо, което поскърцваше и се люлееше от вятъра, и настроението му се повиши малко.

— Виждам, че тук има странноприемница — отбеляза той.

— „Звънчетата на клоуна“ — рече човекът от гаража. — Ей там.

— Ако бих могъл да предложа, сър — започна Мастърс, — защо да не я посетите? Сигурно ще ви поднесат някакво ястие, е, разбира се, не от тези, с които сте свикнали. — Той замълча благоразумно, тъй като мистър Сатъртуейт беше свикнал с най-добрите ястия на континентални готвачи и имаше на свое разположение един cordon bleu2, на когото плащаше баснословна заплата.

— Няма да можем да продължим пътя си поне четиридесет и пет минути, сър. Сигурен съм. А вече минава осем часа. Бихте могли да се обадите на сър Джордж Фостър от странноприемницата и да го уведомите какви са причините за забавянето ни.

— Май си въобразяваш, че можеш да уреждаш всичко, Мастърс — остро забеляза мистър Сатъртуейт.

Мастърс, който си въобразяваше точно това, почтително замълча.

Мистър Сатъртуейт, въпреки силното си желание да отхвърли всяко отправено му предложение, в такова настроение бе, все пак погледна към поклащащия се знак на странноприемницата с известно вътрешно одобрение. Въпреки че апетитът му не надвишаваше този на едно птиче, той бе епикуреец, а дори и такива хора огладняват.

— „Звънчетата на клоуна“ — повтори замислено той. — Странно име за странноприемница. Не съм сигурен дали съм го чувал.

— И посетителите му са странни — осведоми ги местният човек, който се беше привел над кормилото и гласът му прозвуча приглушено и неясно.

— Странни ли? — възкликна мистър Сатъртуейт. — Какво имате предвид?

Другият като че ли сам не знаеше какво има предвид.

— Хора, които идват и си отиват. От този тип — каза той неопределено.

Мистър Сатъртуейт си помисли, че посетителите на една странноприемница, почти винаги са хора, които „идват и си отиват“. На определението явно не достигаше конкретност. Но въпреки това любопитството му се събуди. Все някак трябваше да убие четиридесет и пет минути. Дали в „Звънчетата на клоуна“ или някъде другаде — все едно.

С обичайните си ситни стъпки той тръгна надолу по улицата. Чу се далечна гръмотевица. Механикът погледна нагоре и каза на Мастърс:

— Наближава буря. Усещам я във въздуха.

— Божичко! — простена Мастърс. — А трябва да минем още четиридесет мили.

— О! — възкликна събеседникът му. — По-добре не бързайте. Няма да поискате да продължите пътя си, преди да премине бурята. Този ваш малък началник не изглежда любител на пътуването сред бури и мълнии.

— Дано го обслужат добре там — промърмори шофьорът. — Самият аз не бих се отказал от нещо за хапване.

— Бил Джоунс си го бива — каза човекът от гаража. — Кухнята му е добра.

Мистър Джоунс, широкоплещестият петдесетинагодишен съдържател на „Звънчетата на клоуна“, в този момент сияеше подкупващо пред дребничкия мистър Сатъртуейт.

— Мога да ви поднеса хубава пържола, сър, и пържени картофи, и достатъчно добро за един джентълмен сирене. Насам, сър, към трапезарията. Нямаме много посетители в момента, тъкмо си отидоха господата, които бяха тук на риболов. Скоро отново ще имаме посетители за ловния сезон. Сега тук е само един джентълмен на име Куин…

Мистър Сатъртуейт замръзна на мястото си.

— Куин? — повтори той развълнувано. — Куин ли казахте?

— Така се казва, сър. Да не би да ви е приятел?

— О, да! Да, наистина. — Тръпнещ от вълнение мистър Сатъртуейт даже и не допусна, че на света може да има и друг човек с такова име. Изобщо не се усъмни. По някакъв странен начин новината съвпадаше с думите на човека от гаража. „Хора, които идват и си отиват…“ — много подходящо определение за мистър Куин. А и името на странноприемницата също изглеждаше много подходящо.

— Боже господи! — възкликна мистър Сатъртуейт. — Колко странно. Да се срещнем така неочаквано! Мистър Харли Куин, нали?

— Точно така, сър. Това е трапезарията, сър. А! Ето го и господина.

Висок, мургав и усмихнат, мистър Куин се надигна от масата, на която седеше, и с добре познатия глас изрече:

— О, мистър Сатъртуейт! Ето че пак се виждаме. Неочаквана среща, нали?

Мистър Сатъртуейт топло се ръкува с него.

— Радвам се. Наистина, много се радвам. Оказва се, имал съм късмет, че колата ми се повреди. Дълго ли ще останете тук?

— Само една нощ.

— Значи наистина имам късмет.

Мистър Сатъртуейт седна срещу приятеля си с лека доволна въздишка и погледна мургавото усмихнато лице срещу себе си с радостно очакване.

Събеседникът му леко поклати глава.

— Уверявам ви — каза той, — че не мога да извадя аквариум със златна рибка или заек от ръкава си.

— Жалко — отговори мистър Сатъртуейт, леко сепнат. — Да, трябва да призная, че аз като че ли съм започнал да очаквам от вас такова нещо. Приличате ми на магьосник. Ха-ха, така ви виждам. Като магьосник.

— И все пак — отбеляза мистър Куин, — вие правите изумителните фокуси, не аз.

— О — възрази припряно мистър Сатъртуейт, — но аз не мога да ги правя без вас. Липсва ми… да кажем, вдъхновение.

Мистър Куин усмихнато поклати глава.

— Думата е твърде силна. Само ви подавам нужната реплика в пиесата — това е всичко.

В този момент съдържателят на странноприемницата влезе с хляб и буца жълто масло. Докато поставяше храната на масата, блесна внезапна светкавица, последвана от гръмотевица почти над главите им.

— Страшна нощ, господа.

— В една такава нощ… — започна мистър Сатъртуейт и спря.

— Странно — каза съдържателят, — точно това се канех да кажа. В една такава нощ капитан Харуел доведе булката си вкъщи, ден преди да изчезне завинаги.

— О! — извика внезапно мистър Сатъртуейт. — Ама разбира се!

Беше си спомнил. Вече знаеше откъде му е познато името Къртлингтън Малет. Преди три месеца беше изчел всички подробности за невероятното изчезване на капитан Ричард Харуел. Както и другите читатели на вестниците в цяла Великобритания, и той се беше озадачавал от подробностите около изчезването, и, също като всеки друг британец, беше съставял свои собствени хипотези.

— Разбира се — повтори той. — Точно в Къртлингтън Малет се беше случило.

— Той беше отседнал при мен по време на лова миналата зима — заяви съдържателят. — О, добре го познавах. Симпатичен млад джентълмен, който като че ли нямаше никакви грижи. Смятам, че е бил убит. Колко пъти ги виждах да се прибират на конете си вкъщи, двамата с мис Льо Куто. Всички в селото говореха, че ще излезе нещо от връзката им и точно така стана. Тя бе много красива млада дама и хората тук я одобряваха, макар да бе чужденка — канадка. О, тук има някаква тъмна история. Никога няма да разберем какво точно се е случило. Но това наистина я съсипа. Сигурно знаете, че тя продаде къщата и замина зад граница. Не можа да понесе всички да я сочат с пръст, макар че нямаше никаква вина, горкото момиче! Тъмна история. Това мога да кажа.

Той поклати глава, после, като си спомни внезапно за задълженията си, излезе забързано от стаята.

— Тъмна история — повтори тихо мистър Куин.

Тонът му подейства предизвикателно на мистър Сатъртуейт.

— Да не би да смятате, че можем да разрешим загадката, която и Скотланд Ярд не успя да разкрие? — попита остро той.

Събеседникът му направи характерен жест.

— Защо не? Минало е време. Три месеца. Има разлика.

— Странна е тази ваша идея — бавно каза мистър Сатъртуейт, — че след време нещата се виждат по-добре, отколкото в момента на събитието.

— Колкото повече време е минало, толкова повече нещата идват на мястото си. Виждат се истинските връзки между тях.

Възцари се мълчание, което продължи няколко минути.

— Не съм сигурен — започна колебливо мистър Сатъртуейт, — дали още си спомням ясно фактите.

— Мисля, че си спомняте — възрази тихо мистър Куин.

Мистър Сатъртуейт нямаше нужда от повече окуражаване. Неговата основна роля в живота беше да слуша и да наблюдава. Само в компанията на мистър Куин той беше в обратната позиция. Тук мистър Куин беше внимателният слушател, а мистър Сатъртуейт заемаше центъра на сцената.

— Преди малко повече от година — започна той — имението Ашли Грейндж стана собственост на мис Блинър Льо Куто. Красива стара къща, но е била пренебрегвана и изоставена празна дълги години. Не би могло да се намери по-добра стопанка. Мис Льо Куто е от френска Канада. Нейните предци били емигранти от Френската революция и й оставили в наследство колекция от почти безценни френски реликви и антики. Тя продължила да колекционира. Имаше много добър и строг вкус. До такава степен, че, когато след трагедията реши да продаде Ашли Грейндж с всичко, което беше в него, мистър Сайеръс Дж. Брадбърн, американски милионер, не се поколеба да плати фантастичната цена от шестдесет хиляди лири за имението. — Мистър Сатъртуейт замълча. — Споменавам тези неща — продължи той с извинителен тон, — не защото имат отношение към случая. Строго погледнато те нямат, а за да предам атмосферата. Атмосферата около младата мисис Харуел.

— Атмосферата винаги е много важна — кимна със сериозен вид мистър Куин.

— Така добиваме обща представа за това момиче — продължи събеседникът му. — Едва двадесет и три годишна, мургава, красива, добре сложена. В нея няма нищо грубовато или незавършено. И богата, не бива да го забравяме. Тя била сираче. Мисис Сейнт Клеър, дама с неоспорим произход и социално положение, живеела с нея като дойка. Но Елинър Льо Куто напълно разполагала със състоянието си. И разбира се не липсвали ловци на зестри. Поне дузина безпарични млади мъже се навъртали около нея по всякакви поводи — по време на лов, в балната зала — където и да отидела. Говорело се, че младият лорд Лекън, най-изгодната партия в областта, й предложил брак, но тя не приела. Сърцето й останало свободно, докато не се появил капитан Ричард Харуел. Капитанът отседнал в местната странноприемница за ловния сезон. Бил прекрасен ездач. Симпатичен, весел и сърцат младеж. Спомняте ли си старата поговорка, мистър Куин? „Щастливото ухажване не трае дълго.“ Е, макар и банално, оказало се вярно, поне отчасти. Не минали и два месеца, и Ричард Харуел и Елинър Льо Куто се сгодили. Сватбата последвала три месеца по-късно. Щастливата двойка заминала на сватбено пътешествие за две седмици в чужбина и после се завърнала, за да се установи в Ашли Грейндж. Нашият домакин току-що ни разказа, че в една бурна нощ като тази те се върнали у дома. Чудя се, дали това е било някакво знамение? Кой може да каже? Но, така или иначе, рано на следващата сутрин, около седем и половина, капитан Харуел бил забелязан да се разхожда в градината с един от градинарите — Джон Матиас. Бил без шапка и си подсвирквал. Можем да го смятаме за признак на добро настроение, на безметежно щастие. И все пак, доколкото знаем, от този момент нататък никой не е виждал капитан Ричард Харуел.

Мистър Сатъртуейт направи пауза, изпълнен с приятно съзнание за драматичността на момента. Възхитеният поглед на мистър Куин му отдаде признанието, от което имаше нужда и той продължи:

— Изчезването му развълнувало всички, защото било необяснимо. На следващия ден разстроената съпруга се обадила в полицията. Както знаете, те не успели да разрешат загадката.

— Предполагам, че е имало хипотези? — попита мистър Куин.

— О! Не липсват такива, уверявам ви. Хипотеза номер едно гласи, че капитан Харуел е бил убит. Но ако е така, къде е трупът? Едва ли би могъл да се изпари. И, освен това, какъв е мотивът? Доколкото е известно, капитан Харуел нямал нито един враг на този свят.

Той рязко спря, като че ли обзет от несигурност. Мистър Куин се наведе напред.

— Имате предвид — предположи той — младия Стивън Грант.

— Наистина — призна мистър Сатъртуейт. — Стивън Грант, ако правилно си спомням, се е грижел за конете на капитан Харуел и е бил уволнен от господаря си за някакво дребно провинение. На сутринта след завръщането на младата двойка, много рано, Стивън Грант бил забелязан в околностите на Ашли Грейндж и не могъл да даде убедително обяснение за присъствието си там. Бил задържан от полицията във връзка с изчезването на капитан Харуел, но срещу него нямало доказателства и впоследствие бил освободен. Наистина, може да се предположи, че той е имал зъб на капитан Харуел заради строгото наказание, но като мотив това определено е твърде недостатъчно. Предполагам, че полицията просто се е чувствала длъжна да покаже, че предприема нещо. Така че, както казах, капитан Харуел нямал врагове на този свят.

— Доколкото било известно — допълни замислено мистър Куин.

Мистър Сатъртуейт кимна в знак на съгласие.

— Стигаме до това какво, в крайна сметка, изобщо е известно за капитан Харуел? Когато полицията разровила неговото минало, се сблъскала с твърде оскъден материал. Кой е Ричард Харуел? Откъде е дошъл? Сякаш се появил като гръм от ясно небе. Бил прекрасен ездач и сравнително заможен. Никой в Къртлингтън Малет не си направил труда да научи нещо повече за него. Мис Льо Куто нямала родители или настойници, които да проучат положението и изгледите за бъдещето на годеника й. Тя била господарка сама на себе си. По тази точка теорията на полицията била твърде определена. Богато момиче и дързък натрапник. Старата позната история! Но не било точно така. Мис Льо Куто наистина нямала родители или настойници, но имала прекрасна фирма от адвокати в Лондон, която защитавала интересите й. Техните показания задълбочават мистерията още повече. Елинър Льо Куто пожелала да прехвърли една сума на името на бъдещия си съпруг, но той отказал. Заявил, че той самият също е заможен. Доказано било убедително, че Харуел никога не е взел и пени от парите на съпругата си. Нейното състояние останало недокоснато. Така че явно не е бил обикновен мошеник, но дали пък не е преследвал изкусно по-далечна цел? Дали не се е канел да я шантажира в бъдеще, в случай че някога Елинър Харуел пожелае да се омъжи за друг? Трябва да призная, че нещо подобно ми минаваше през ум. Винаги ми се е струвало, че това е най-правдоподобното обяснение — до тази вечер.

Мистър Куин се наведе напред подканващо.

— До тази вечер ли?

— Да. Тази хипотеза вече не ме задоволява. Как е успял да изчезне така внезапно и безследно в този ранен час, когато всички работници отиват на работа? При това гологлав.

— Няма съмнение по последната точка, тъй като градинарят го е видял, нали?

— Да, градинарят, Джон Матиас. Дали пък оттук няма да изскочи нещо?

— Полицията не би го пропуснала — отбеляза мистър Куин.

— Разпитвали са го подробно. Той нито веднъж не се поколебал в твърдението си. Излязъл от къщичката си в седем, за да отскочи до парниците и се върнал, в осем без двадесет. Прислужниците в къщата са чули предната врата да се хлопва около седем и петнадесет. Това указва времето, когато капитан Харуел е напуснал къщата. О, знам какво си мислите…

— Наистина ли? — поинтересува се мистър Куин.

— Или поне допускам. Достатъчно време за Матиас, за да свърши с господаря си. Но защо, защо? И ако е така, къде е скрил трупа?

Съдържателят влезе, понесъл голямо блюдо.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, господа.

Постави на масата огромна пържола, а до нея — съд, препълнен с хрупкави златисти картофи. Ароматът, носещ се от блюдата погъделичка обонянието на мистър Сатъртуейт. Почувства се по-добре.

— Чудесна вечеря — зарадва се той. — Направо чудесна. Тъкмо обсъждахме изчезването на капитан Харуел. Какво стана с градинаря, Матиас?

— Премести се в Есекс, мисля. Не пожела да остане тук. Някои хора го гледаха накриво, нали знаете. Макар че според мен той няма нищо общо.

Мистър Сатъртуейт си отряза от пържолата. Мистър Куин последва примера му. Съдържателят като че ли нямаше нищо, против да поостане и да си побъбри с тях. Мистър Сатъртуейт не възразяваше.

— Този Матиас — започна той. — Какъв човек беше?

— На средна възраст. Трябва да е бил силен някога, но тогава беше изгърбен и скован от ревматизъм. Много тежко заболяване, често го мъчеше и не го биваше за никаква работа. Според мен мис Елинър го държеше от добрина. Едва ли е бил много полезен като градинар, макар че жена му вършеше добра работа в къщата. Готвеше и помагаше в домакинството.

— Каква жена беше тя? — попита бързо мистър Сатъртуейт.

Отговорът на съдържателя го разочарова.

— Най-обикновена. На средна възраст, една строга такава. Освен това глуха. Не че ги познавах особено добре. Бяха само от месец тук, когато това се случи. Но казват, че на времето е бил рядко добър градинар. Мис Елинър имала чудесни препоръки за него.

— Тя интересуваше ли се от градинарство? — попита тихо мистър Куин.

— Не, не бих казал, поне не като някои от дамите тук, които плащат луди пари на градинарите и прекарват цялото си време, пълзейки на колене. На това му викам глупост. Разбирате ли, мис Льо Куто не идваше тук често, освен за лова през зимата. През останалото време беше в Лондон и там, по чужбинските курорти, където, казват, французойките не смеят да се потопят във водата по-нагоре от пръстите на краката си, за да не си развалят костюмите. Поне така съм чувал.

Мистър Сатъртуейт се усмихна.

— Нямаше ли… ъъъ… някаква жена около капитан Харуел? — попита той.

Въпреки че първата му хипотеза беше разклатена, той не се отказваше от идеята си.

Мистър Уилям Джоунс поклати глава.

— Нямаше нищо такова. Не съм чувал. Това си е мрачна загадка.

— А вашето обяснение? Вие какво мислите? — настоя мистър Сатъртуейт.

— Аз ли какво мисля?

— Да.

— Не знам какво да мисля. Смятам, че е бил убит, но от кого — не мога да кажа. Господа, ще ви поднеса сиренето.

Излезе от стаята, изнасяйки празните съдове. Бурята, която беше поутихнала, изведнъж избухна с удвоена мощ. Назъбена светкавица, последвана непосредственост силен гръм, накара мистър Сатъртуейт да подскочи. Преди да утихне последният отзвук на гръмотевицата, в стаята влезе младо момиче, което носеше обещаното сирене.

Тя беше висока, мургава и хубава, макар и малко намусена. Приликата й със съдържателя на „Звънчетата на клоуна“ беше достатъчна, за да стане ясно, че му е дъщеря.

— Добър вечер, Мери — поздрави я мистър Куин. — Бурна нощ.

Тя кимна и измърмори:

— Мразя тези бурни нощи.

— От бурите ли се страхувате? — попита мило мистър Сатъртуейт.

— Да се страхувам от бури? Не и аз! От малко неща се страхувам на този свят. Но бурята ги отприщва. И започват да говорят — все едно и също, като папагали. Татко винаги започва пръв. „Напомня ми за нощта, когато бедният капитан Харуел…“ И така нататък, и така нататък. Какъв смисъл има? Не могат ли просто да забравят?

— Такива неща се забравят едва, когато се изяснят — отбеляза мистър Куин.

— Но това не е ли ясно? Ами ако той просто е пожелал да изчезне? Тези изтънчени господа го правят понякога.

— Смятате, че е изчезнал по своя воля?

— А защо не? В това има повече смисъл, отколкото в предположението, че добросърдечен човек като Стивън Грант го е убил. За какво да го убива, бих искала да знам? Стивън си е пийнал малко повечко един ден, поразвързал си езика пред него и бил изхвърлен. Но какво от това? Намерил си е друга, не по-лоша работа. Нима може да е причина за хладнокръвно убийство?

— Но нали полицията е била напълно убедена в неговата невинност? — намеси се мистър Сатъртуейт.

— Полицията! Какво значение има полицията! Когато Стивън влезе в бара вечер, всички го гледат враждебно. Те всъщност не вярват, че той е убил Харуел, но не са напълно сигурни. Затова го гледат под око и стоят настрана. Мислите ли, че е приятно хората да се отдръпват от теб, като че ли си различен с нещо от останалите? Защо татко не иска и да чуе за нашата женитба със Стивън? „Можеш да си намериш по-добра партия, моето момиче. Нямам нищо против Стивън, но… е, не се знае!“ — Тя замълча, дишайки неравно от вълнение. — Това е жестоко! Жестоко е! — избухна тя. — Стивън?! Та той и на мравката път прави! А през целия му живот ще има хора, които ще мислят, че го е сторил. Това го кара да се затваря в себе си и да не вярва на никого. Не предполагам — сигурна съм. И колкото по-особено се държи той, толкова повече хората ще си мислят, че нещо не е наред.

Тя замълча отново. Погледът й се спря върху лицето на мистър Куин, като че ли нещо в него беше предизвикало нейното избухване.

— Нищо ли не може да се направи? — попита мистър Сатъртуейт.

Наистина бе разстроен. Тази история като че ли беше предопределена. Тъкмо защото доказателствата срещу Стивън Грант бяха неясни и недостатъчни, опровергаването им ставаше още по-трудно.

Девойката се обърна към него.

— Само истината може да му помогне — извика тя. — Само ако капитан Харуел можеше да се намери, да се върне… Ако можеше да се разбере какво наистина се е случило…

Чу се звук, който силно напомняше ридание и тя бързо излезе от стаята.

— Хубаво момиче — отбеляза мистър Сатъртуейт. — Колко тъжна история. Бих искал… много бих искал да можехме да направим нещо.

Неговото нежно сърце беше смутено.

— Правим, каквото можем — каза мистър Куин. — Все още има половин час, преди да сте готов да тръгнете.

— Да не би да смятате, че можем да стигнем до истината така — само като разговаряме?

— Вие сте видели доста от живота — отговори сериозно мистър Куин. — Повече от много други хора.

— Животът отмина покрай мен — възрази горчиво мистър Сатъртуейт.

— Но е изострил погледа ви. Там, където другите са слепи, вие виждате.

— Така е — съгласи се мистър Сатъртуейт. — Прекрасен наблюдател съм.

Той доволно се поизпъчи. Моментната горчивина беше преминала.

— Според мен — обади се той след една-две минути, — за да стигнем до причината на нещо, трябва да проучим последиците.

— Чудесно — одобри мистър Куин.

— Последствието в този случай е, че мис Льо Куто — искам да кажа, мисис Харуел — е омъжена и все пак неомъжена. Тя не е свободна. Не може да се омъжи отново. Както и да гледаме на въпроса, Ричард Харуел е странна фигура. Човек, появил се от нищото, с мистериозно минало.

— Съгласен съм — кимна мистър Куин. — Виждате онова, което всички виждат, което не може да бъде пропуснато: капитан Харуел в лъча на прожектора като подозрителна фигура.

Мистър Сатъртуейт го погледна със съмнение. Думите като че ли извикваха малко по-различна картина в ума му.

— Проучихме следствието — каза той. — Или, да го наречем така, резултата. Сега можем да преминем към…

Мистър Куин го прекъсна.

— Не засегнахте резултата откъм строго материалната му страна.

— Прав сте — съгласи се мистър Сатъртуейт след моментен размисъл. — Проучването трябва да се прави изчерпателно. Резултатът от трагедията е, че мисис Харуел е омъжена и все пак неомъжена, и няма право на нов брак. Че мистър Сайръс Брадбърн е купил Ашли Грейндж и цялото му обзавеждане за… шестдесет хиляди лири ли бяха? И че някой в Есекс е наел Джон Матиас за градинар. При все това ние не подозираме този „някой в Есекс“ или мистър Сайръс Брадбърн, че имат пръст в изчезването на капитан Харуел.

— Ставате саркастичен — забеляза мистър Куин.

Мистър Сатъртуейт му хвърли остър поглед.

— Но сигурно сте съгласен, че…

— О, съгласен съм — каза мистър Куин. — Идеята е абсурдна. Какво следва?

— Да си представим, че се връщаме във фаталния ден. Да кажем, че изчезването е станало тази сутрин.

— Не, не — усмихна се мистър Куин. — Тъй като, поне във въображението си, имаме власт над времето, нека го обърнем в другата посока. Да кажем, че изчезването на капитан Харуел е било преди сто години. Че ние сме в две хиляди и двадесет и пета година и се връщаме назад.

— Странен човек сте вие — каза тихо мистър Сатъртуейт. — Вярвате в миналото, а не в настоящето. Защо?

— Преди малко използувахте думата „атмосфера“. В настоящето няма атмосфера.

— Вероятно е така — съгласи се замислено мистър Сатъртуейт. — Да, така е. Настоящето като че ли е… ограничено.

— Хубаво определение — отбеляза мистър Куин.

Мистър Сатъртуейт направи малък смешен поклон.

— Твърде любезен сте.

— Да вземем… не, не настоящата година, би било твърде трудно, но, да кажем, миналата година — продължи събеседникът му. — Обобщете я вместо мен. Вие, който имате дарбата да говорите гладко.

Мистър Сатъртуейт помисли за момент. Държеше на репутацията си.

— Преди сто години е бил векът на пудрата и кръпките — каза той. — Можем ли да кажем, че 1924 беше векът на кръстословиците и обирите?

— Прекрасно — одобри мистър Куин. — Имате предвид в национален план, а не в международен, предполагам?

— Колкото до кръстословиците, трябва да призная, че не знам — отговори мистър Сатъртуейт. — Но обирите бяха доста разпространени в Европа. Спомняте ли си онази серия от нашумели кражби от френски замъци? Заключението бе, че сам човек не би могъл да ги извърши. Най-невероятни номера трябва да са били използвани, за да се проникне в сградите. Според една хипотеза била замесена трупа акробати — Клондините. Веднъж гледах тяхно представление — наистина майсторска работа. Майка, син и дъщеря. Изчезнаха от сцената по доста тайнствен начин. Но ние се отдалечаваме от темата.

— Не много далеч — отбеляза мистър Куин. — Само през Ламанша.

— Където французойките не искат да си мокрят пръстите на краката, според нашия любезен домакин — каза със смях мистър Сатъртуейт.

Последвалата пауза изглеждаше някак важна.

— Защо е изчезнал? — възкликна мистър Сатъртуейт. — Защо? Това е невероятно, като някакъв ловък номер.

— Да — съгласи се мистър Куин. — Ловък номер. Това е точното описание. Отново атмосфера, нали разбирате. И къде е същността на ловките номера?

— Бързината на ръката лъже окото — изрецитира мистър Сатъртуейт гладко!

— Това е всичко, нали? Да бъде излъгано окото. Понякога от бърза ръка, понякога — с други средства. Има много начини — пистолетен изстрел, махване с червена кърпичка — нещо, което изглежда важно, но всъщност не е. Окото се отклонява от същността, уловено от някакво зрелищно действие, което не означава нищо, съвсем нищо.

Мистър Сатъртуейт се наведе напред с блеснали очи.

— Тук има нещо. Това е идея. — И продължи тихо: — Пистолетният изстрел. Кой е пистолетният изстрел във фокуса, който обсъждаме? Кой е зрелищният момент, който завладява въображението?

Той рязко си пое дъх.

— Изчезването — промълви мистър Сатъртуейт. — Ако липсва този факт, нищо няма да остане.

— Нищо ли? Ами ако нещата вървяха по същия начин без това драматично събитие?

— Искате да кажете… ако предположим, че мис Льо Куто все пак продаде Ашли Грейндж и замине без причина?

— Да.

— А защо не? Би предизвикало приказки, предполагам, и много хора щяха да се заинтересуват от цената на всичко, съдържащо се… О, почакайте! — Той замълча за момент, после продължи: — Прав сте. Твърде ярка светлина от прожекторите е насочена върху капитан Харуел. Заради това тя остава в сянка. Мис Льо Куто! Всички питат: „Кой е този капитан Харуел? Откъде е дошъл?“ И тъй като тя е засегнатата страна, никой не прави разследвания за нея. Дали наистина е канадка? Дали онези прекрасни предмети наистина са били наследени? Бяхте прав, че не сме се отклонили далеч от темата — само през Ламанша. Така нареченото наследство е било откраднато от френски замъци. По-голямата част от него се състои от ценни предмети на изкуството, които трудно могат да се продадат незабелязано. Тя купува къщата — вероятно за дребна сума. Установява се в нея и плаща добри пари на една английска дама с безукорна репутация, за да й бъде настойница. После идва той. Планът е разработен предварително. Сватбата, изчезването и чудото за три дни! Какво по-естествено от това една жена с разбито сърце да иска да продаде всичко, което й напомня за отминалото й щастие? Американецът е колекционер, вещите са автентични и красиви, някои от тях — безценни. Той прави предложение, тя го приема. Напуска този край, тъжна и безутешна. Големият удар е успешен. Окото на публиката е измамено от бързината на ръката и от зрелищния номер. — Мистър Сатъртуейт замълча, порозовял от удоволствие. — Но, ако не бяхте вие, никога нямаше да го проумея — каза той с внезапна скромност. — Вие имате много особено въздействие върху мен. Човек толкова често казва някои неща, без дори да разбира какво всъщност означават. Вие умеете да му ги посочвате. Но все пак не ми е напълно ясно. Трябва да е било много трудно за Харуел да изчезне по този начин. В крайна сметка полицията в цяла Англия го е търсела. Най-просто би било да остане скрит в Грейндж — промърмори мистър Сатъртуейт. — Ако е можел да го уреди.

— Мисля, че е бил много близо до Грейндж — каза мистър Куин.

Неговият многозначителен поглед не убягна на мистър Сатъртуейт.

— Къщичката на Матиас? — възкликна той. — Но полицията сигурно я е претърсила?

— И вероятно неведнъж — допълни мистър Куин.

— Матиас — промълви мистър Сатъртуейт, намръщен.

— И мисис Матиас — напомни мистър Куин.

Мистър Сатъртуейт се взираше напрегнато в него.

— Ако тази банда наистина са били Клондините — каза той замечтано, — то те са били трима. Двамата млади са Харуел и Елинър Льо Куто. А майката — мисис Матиас ли е била? Но в такъв случай…

— Матиас страдал от ревматизъм, нали? — невинно вмъкна мистър Куин.

— О… извика мистър Сатъртуейт. — Схванах го. Но би ли могло да се извърши? Мисля, че да. Слушайте. Матиас е бил там един месец. През това време Харуел и Елинър са били две седмици на сватбено пътешествие. Двете седмици преди сватбата те вероятно са били в града. Един добър актьор би могъл да изиграе ролите на Харуел и Матиас. Когато Харуел е бил в Къртлингтън Малет, Матиас удобно е бил повалян от ревматизма си, а мисис Матиас е поддържала заблудата. Нейната роля е била много необходима. Без нея някой би могъл да заподозре истината. Както казвате, Харуел се е скрил в къщата на Матиас. Той е бил Матиас. Когато най-сетне планът е бил осъществен, а Ашли Грейндж — продаден, той и жена му заявили, че купуват къща в Есекс. Сбогом на Джон Матиас и жена му — завинаги.

На вратата на трапезарията се почука и Мастърс влезе.

— Колата е отвън, сър — съобщи той.

Мистър Сатъртуейт стана. Последва го и мистър Куин, който се приближи до прозореца и дръпна завесите. В стаята нахлу лунна светлина.

— Бурята е свършила — забеляза той.

Мистър Сатъртуейт си слагаше ръкавиците.

— Другата седмица ще вечерям с комисаря — каза той важно.

— Ще изложа хипотезата си пред него.

— Няма да е трудно да се докаже или обори — отбеляза мистър Куин. — Едно сравняване на предметите в Ашли Грейндж със списък, предоставен от френската полиция…

— Точно така — потвърди мистър Сатъртуейт. — Много лош късмет за мистър Брадбърн, но…

— Вярвам, че той ще преживее загубата — успокои го мистър Куин.

Мистър Сатъртуейт му подаде ръка.

— Довиждане. Не мога да ви опиша колко съм щастлив от тази неочаквана среща. Утре ли казахте, че заминавате?

— Може би още тази нощ. Моята работа тук е свършена, нали разбирате, аз просто идвам и си отивам.

Мистър Сатъртуейт си спомни, че беше чул същите думи по-рано тази вечер. Твърде любопитно.

Излезе при колата и чакащия Мастърс. През отворената към бара врата долетя гласът на съдържателя, плътен и самодоволен.

— Тъмна история — казваше той. — Тъмна история и това си е.

Той не използува думата „загадъчна“. Неговото определение бе с доста по-различен смисъл. Мистър Уилям Джоунс беше изискан човек, който подбираше прилагателните според компанията си. Компанията в бара харесваше цветистите прилагателни.

Мистър Сатъртуейт се настани удобно в просторната лимузина. Беше изпълнен с триумф. Видя младата Мери да излиза на стъпалата и да застава под скърцащия знак на странноприемницата.

„Тя няма представа — каза си мистър Сатъртуейт. — Няма представа какво смятам да направя!“

Табелката на „Звънчетата на клоуна“ леко се поклащаше от вятъра.