Загадъчният мистър Куин

I

Мистър Сатъртуейт беше в операта и седеше сам в голямата си ложа на първи балкон. Отвън на вратата имаше картичка, на която беше отпечатано името му. Ценител и познавач на всички изкуства, мистър Сатъртуейт имаше особена слабост към хубавата музика и беше редовен посетител на Ковънт Гардън, като си запазваше ложа за всеки вторник и петък през целия сезон.

Но не се случваше често да седи в нея сам. Беше общителен дребен джентълмен и обичаше да пълни ложата си с елита на висшето общество, към което принадлежеше, както и с аристокрацията на артистичния свят, сред която също се чувстваше като у дома си. Но тази вечер беше сам, тъй като една графиня го беше разочаровала. Графинята беше не само красива светска дама, но и добра майка. Децата й бяха нападнати от онази разпространена, но винаги тревожеща болест — дребната шарка, и графинята си остана вкъщи, спорейки през сълзи с медицинските сестри с изрядно колосани одежди. Съпругът и, който й беше осигурил гореспоменатите деца и титлата, но който, извън това, беше пълна нула, не беше пропуснал шанса да се измъкне. Нищо не го отегчаваше повече от музиката.

Така че мистър Сатъртуейт седеше сам. Тази вечер програмата включваше „Cavalleria rusticana“ и „Pagliacci“. Тъй като първата никога не му беше допадала, той пристигна точно преди падането на завесата, по време на смъртната агония на Сантуца, и имаше достатъчно време, за да огледа залата с изпитателен поглед, преди всички да са излезли, заети с посещения или битки за кафе и лимонада. Мистър Сатъртуейт нагласи театралния си бинокъл, огледа още веднъж залата, набеляза си целта и тръгна към нея с добре очертан план за действия. План, чието изпълнение не започна, тъй като точно пред ложата си се сблъска с висок мургав мъж. Позна го и приятна тръпка на вълнение премина през тялото му.

— Мистър Куин! — възкликна мистър Сатъртуейт и сграбчи приятеля си за ръката, като че ли се страхуваше, че всеки момент може да се изпари във въздуха. — Отвличам ви в моята ложа — заяви решително мистър Сатъртуейт. — Нали не сте с компания?

— Не, седя сам в партера — отговори усмихнат мистър Куин.

— Е, тогава всичко е уредено — въздъхна облекчено мистър Сатъртуейт.

На някой страничен наблюдател той би се сторил почти комичен.

— Много мило от ваша страна — откликна мистър Куин.

— О, няма нищо. За мен е удоволствие. Не знаех, че обичате музика…

— Имам специални причини да харесвам „Pagliacci“.

— О! Разбира се — избъбри мистър Сатъртуейт и кимна разбиращо, макар че, ако трябваше, би се затруднил да обясни точно защо е използвал този израз. — Разбира се, напълно естествено.

Върнаха се в ложата при първия звънец и, подпрени на парапета, загледаха завръщащата се в партера публика.

— Ето една прекрасна глава — забеляза внезапно мистър Сатъртуейт.

Той посочи с бинокъла си точно под тях, в средата на партера. Там седеше момиче, чието лице не се виждаше, а само косата й сякаш от чисто злато, която прилягаше като шапка и откриваше бяла шия.

— Гръцка глава — отбеляза с възхищение мистър Сатъртуейт. — Истинска антична хубост. — Той въздъхна щастливо. — Удивително е, като се замисли човек, колко малко хора имат коса, която наистина им приляга. Днешните прически правят това още по-очевидно.

— Колко сте наблюдателен — отвърна мистър Куин.

— Виждам много неща — призна мистър Сатъртуейт. — Наистина ги виждам. Например, забелязах тази глава веднага. Непременно трябва да видим лицето й. Но то няма да подхожда, сигурен съм. Шансът е едно на хиляда.

Едва изрече тези думи и светлините потрепнаха и угаснаха. Чу се рязкото почукване на диригентската палка и операта започна. Тази вечер пееше някакъв нов тенор, наричан втори Карузо. Вестниците го определяха ту като югославянин или като чех, албанец, унгарец или българин, проявявайки удивително безразличие. Беше изнесъл невероятен концерт в Албърт Хол — програма от народни песни от родните му планини, със специално настроен оркестър. Песните бяха в странни полутонове и поназнайващите ги обявяваха за „изумителни и прекрасни“. Истинските музиканти бяха резервирани, съзнавайки, че човек трябва да има специално обучен и настроен слух, преди да си позволи каквато и да било оценка. Беше голямо облекчение за доста хора да установят тази вечер, че йоашбим можеше да пее на нормален италиански с всички обичайни ридания и трептения на гласа.

След първото действие завесата се спусна при бурни аплодисменти. Мистър Сатъртуейт се обърна към мистър Куин. Той осъзна, че последният очакваше от него някаква оценка и леко се поизпъчи. Нали все пак той беше познавач. Като критик беше почти непогрешим.

Много бавно кимна с глава и каза:

— Това се казва глас.

— Така ли мислите?

— Чудесен е. Като на Карузо. Хората може и да не го оценят веднага, тъй като техниката му не е достигнала съвършенство. Все още има остри ръбове, липса на увереност във взимането на височините. Но има глас, при това прекрасен.

— Бях на концерта в Албърт Хол — обади се мистър Куин.

— Така ли? Аз не можах да отида.

— Предизвика фурор с „Песента на овчаря“.

— Четох за това — отвърна мистър Сатъртуейт. — Припевът всеки път завършва с висок тон — нещо като вик. Нота, намираща се точно между „ла“ и „си бемол“. Много странно.

Йоашбим получи три биса, усмихваше се и се кланяше. Лампите отново светнаха и хората започнаха да се изнизват навън. Мистър Сатъртуейт се наведе над парапета, за да разгледа момичето със златистата коса. Тя стана, оправи шала си и се обърна.

Мистър Сатъртуейт затаи дъх. Знаеше, че такива лица остават в историята.

Момичето тръгна към изхода. Придружителят й — млад мъж, вървеше до нея. Мистър Сатъртуейт забеляза как я гледаха всички мъже наоколо — не можеха да свалят поглед.

„Каква красота! — каза си мистър Сатъртуейт. — Точно това е. Не чар, не привлекателност, не магнетизъм — никое от нещата, за които говорим така лекомислено — просто чиста красота. Формата на лицето, линията на веждите, извивката на брадичката.“ Той тихо изрецитира: „Лицето, заради което отплаваха хиляда кораба“. И за пръв път осъзна значението на тези думи.

Хвърли поглед към мистър Куин, който го наблюдаваше съучастнически и мистър Сатъртуейт не почувства нужда да изрази мислите си с думи.

— Винаги съм се питал — рече той — какви са всъщност жените от този род.

— Какво имате предвид?

— Хубавата Елена, Клеопатра, Мери Стюърт.

Мистър Куин кимна замислено.

— Ако излезем — предложи той, — може… да разберем.

Излязоха заедно и търсенето им се увенча с успех. Двойката, която искаха да видят, седеше във фоайето на полуетажа. За пръв път мистър Сатъртуейт забеляза придружителя на момичето — мургав млад мъж, не красив, но с някакво пламенно, неспокойно излъчване. Лицето му бе сякаш изсечено — изпъкнали скули, силна, леко изкривена челюст, дълбоко хлътнали очи, които бяха странно светли под сключените вежди.

„Интересно лице — помисли си мистър Сатъртуейт. — Изразително лице. В него има нещо.“

Младият мъж беше се навел напред и говореше със сериозен вид. Момичето го слушаше. Нито един от тях не беше от света на мистър Сатъртуейт. Реши, че са от категорията на любителите. Момичето носеше доста безформена дреха от евтина зелена коприна. Обувките й бяха от зацапан бял сатен. Младият мъж носеше вечерен костюм, в който като че ли не се чувстваше много удобно.

Двамата мъже минаха покрай тях няколко пъти. Четвъртия път видяха, че към двойката се е присъединил трети човек — светлокос млад мъж с вид на чиновник. С идването му във въздуха се появи напрежение. Новодошлият си играеше с вратовръзката си и изглеждаше нервен. Красивото лице на момичето, обърнато към него бе сериозно, а придружителят й се мръщеше гневно.

— Банална история — отбеляза тихо мистър Куин, докато минаваха.

— Да — въздъхна мистър Сатъртуейт. — Предполагам, че е неизбежно. Битка на две кучета за кокал. Винаги е било така и винаги ще бъде. И все пак на човек му се иска да е по-различно. Красотата… — Той спря. За мистър Сатъртуейт красотата означаваше нещо вълшебно. Трудно му беше да говори за нея. Погледна мистър Куин, който кимна с разбиране.

Върнаха се на местата си за второто действие.

Към края на представлението мистър Сатъртуейт се обърна нетърпеливо към приятеля си.

— Нощта е влажна. Колата ми е тук. Позволете ми да ви откарам… ъъъ… донякъде.

Последната дума беше израз на деликатността на мистър Сатъртуейт. „Да ви закарам вкъщи“ можеше да прозвучи като любопитство. Мистър Куин винаги беше толкова потаен. Странно колко малко знаеше за него.

— Но може би — продължи той, — вас също ви чака кола?

— Не — отвърна мистър Куин. — Не съм с кола.

— Тогава…

Но мистър Куин поклати глава.

— Много сте любезен — отвърна той, — но предпочитам да вървя по пътя си. Освен това — продължи той със странна усмивка, — ако нещо се… случи, ваш ред е да излезете на сцената. Лека нощ, и благодаря. Още веднъж гледахме драмата заедно.

Тръгна си толкова бързо, че мистър Сатъртуейт нямаше време да протестира, но беше изпълнен с леко чувство на неудобство, трептящо в съзнанието му. Каква драма имаше предвид мистър Куин? „Pagliacci“ или нещо друго?

Мастърс, шофьорът на мистър Сатъртуейт, имаше навика да го чака в някоя странична уличка. Господарят му не обичаше дългото чакане, докато другите коли минат по реда си пред операта. Сега, както и друг път, той бързо зави зад ъгъла, където знаеше, че ще намери очакващия го Мастърс. Точно пред него вървеше една двойка и когато ги позна, към тях се присъедини друг мъж.

Всичко се разви за минута. Гласът на мъжа се издигна гневно. Гласът на другия мъж му отвърна с болка и възмущение. Последва схватката. Удари, разярено дишане, още удари, полицейска униформа, появила се величествено от нейде… и в следващия миг мистър Сатъртуейт застана до момичето, което се беше подпряло на стената.

— Извинете ме — обърна се той към нея. — Не бива да оставате тук.

Хвана я за лакътя и бързо я поведе по улицата. Момичето погледна назад.

— Не трябва ли да… — започна несигурно тя.

Мистър Сатъртуейт поклати глава.

— Много ще е неприятно за вас да се замесвате. Сигурно ще ви помолят да отидете в полицията заедно с тях. Сигурен съм, че никой от вашите… приятели не би желал това. — Той спря. — Това е колата ми. Ще ми достави голямо удоволствие, ако ми позволите да ви закарам до дома ви.

Момичето го погледна изпитателно. Порядъчността, която мистър Сатъртуейт излъчваше й направи положително впечатление. Наведе глава.

— Благодаря — каза тя и се качи в колата, докато Мастърс държеше вратата отворена.

В отговор на въпроса на мистър Сатъртуейт тя даде някакъв адрес в Челси и той се качи до нея.

Момичето беше разстроено и не му се говореше, а мистър Сатъртуейт беше твърде тактичен, за да се намесва в мислите й. Но след малко тя се обърна към него и сама го заговори.

— Не може ли хората да не се държат така глупаво — каза тя раздразнено.

— Много неприятно — съгласи се мистър Сатъртуейт.

Тактичното му държание я успокои и тя продължи, като че ли чувстваше нужда да се довери на някого.

— Да не си помислите… Всъщност, ето какво се случи. Мистър Ийстни и аз сме приятели от дълго време — откакто съм в Лондон. Полага големи грижи за гласа ми, осигури ми някои много полезни запознанства и изобщо е безкрайно мил. Той е страстен меломан. Беше голям жест да ме покани на опера тази вечер. Сигурна съм, че направо се е разорил. Но ето че мистър Бърнс дойде и заговори с нас съвсем любезно, а Фил (мистър Ийстни) се вкисна. И от къде на къде. Нали живеем в свободна страна. Мистър Бърнс винаги е толкова приятен, винаги в добро настроение. После, тъкмо отивахме към метрото, той ни настигна и се присъедини към нас. Не беше казал и две думи, когато Филип се нахвърли върху него като луд. И… о, всичко това никак не ми харесва.

— Никак? — повтори тихо мистър Сатъртуейт.

Тя се изчерви, но много леко. В нея нямаше престорено кокетство. Естествено беше да изпитва някакво приятно вълнение при мисълта, че се бият за нея, такава е женската природа, но мистър Сатъртуейт почувства нейното притеснение и загриженост. И това се потвърди в следващия момент, когато тя несвързано отбеляза:

— Надявам се, че не го е наранил.

„Кой кого?“ — помисли си мистър Сатъртуейт, усмихвайки се в тъмнината.

Опирайки се на собственото си заключение той попита:

— Надявате се, че мистър… Ийстни не е наранил мистър Бърнс?

Тя кимна.

— Да, това имах предвид. Толкова е ужасно. Бих искала да разбера.

Колата спря.

— Имате ли телефон? — попита той.

— Да.

— Ако желаете, ще разбера точно какво се е случило и после ще ви телефонирам.

Лицето на момичето светна.

— О, би било много мило. Сигурен ли сте, че няма да ви притесни?

— Ни най-малко.

Тя му благодари отново и му даде телефонния си номер, като малко срамежливо добави:

— Казвам се Джилиън Уест.

Докато се носеше в нощта в изпълнение на обещанието си, странна усмивка изплува върху устните на мистър Сатъртуейт.

Помисли си: „Значи това било то… Формата на лицето, извивката на брадичката!“

Но удържа на думата си.

II

Следващата неделя следобед мистър Сатъртуейт отиде в Кю Гардънс, за да погледа рододендроните. Много отдавна (изключително отдавна, както му се струваше) беше ходил в Кю Гардънс с една млада дама, за да види камбанките. Мистър Сатъртуейт много внимателно беше обмислил предварително това, което щеше да каже, и точните думи, които щеше да използува, за да поиска ръката на младата дама. Тъкмо си ги повтаряше наум, отговаряйки малко разсеяно на забележките й относно камбанките, когато дойде шокът. Младата дама спря да се възхищава на цветята и изведнъж довери на мистър Сатъртуейт (като на истински приятел) любовта си към друг. Мистър Сатъртуейт се отказа от малката реч, която беше подготвил, и трескаво затърси съчувствие и приятелство в най-долното чекмедже на съзнанието си.

Такъв беше романът на мистър Сатъртуейт — доста бледичък, ранновикториански по дух. Но оттогава му беше останала романтичната привързаност към Кю Гардънс и той често ходеше там, за да види камбанките или, ако беше прекарал в чужбина повече време от обикновено, рододендроните. Въздишаше наум, чувствайки се доста сантиментален, и наистина му беше много приятно — по един старомоден и романтичен начин.

Този следобед, докато се разхождаше между чайните рози, разпозна една двойка, седнала до една от малките маси на тревата. Бяха Джилиън Уест и светлокосият мъж. В същия момент и те го познаха. Видя как момичето се изчерви и оживено заговори на спътника си. В следващия момент той се ръкуваше и с двамата по коректния си, малко старомоден начин, и прие плахата покана да пие чай с тях.

Не мога да изразя, сър — започна мистър Бърнс, — колко съм ви благодарен, че сте се погрижили за Джилиън онази вечер. Тя ми разказа всичко.

Да, наистина — потвърди момичето. — Беше толкова мило от ваша страна.

Мистър Сатъртуейт се почувства доволен и заинтригуван от двойката. Тяхната наивност и искреност го трогна. Освен това така той надникваше в свят, който не познаваше много добре. Тези хора бяха от класа, която му бе далечна.

Наглед сдържан, мистър Сатъртуейт можеше да бъде много състрадателен. Много скоро той вече слушаше цялата история на новите си приятели. Отбеляза си, че мистър Бърнс беше станал Чарли, и новината, че двамата са се сгодили не го завари неподготвен.

— Всъщност — заяви мистър Бърнс с пленителна прямота, — решихме го едва днес следобед, нали, Джил?

Бърнс беше чиновник в транспортна фирма. Изкарваше добри пари, имаше и малки спестявания и двамата планираха да се оженят съвсем скоро.

Мистър Сатъртуейт слушаше, кимаше и поздравяваше.

„Обикновен млад мъж — помисли си той, — твърде обикновен. Приятен, прям младеж, който има с какво да се похвали. Има добро мнение за себе си, без да е горделив, симпатичен, без да е красив. В него няма нищо забележително и никога няма да открие Америка. Но момичето го обича…“

На глас каза:

— А мистър Ийстни…

Съзнателно замълча, но беше казал достатъчно, за да предизвика ефект, за който беше подготвен. Лицето на Чарли Бърнс се помрачи, а Джилиън видимо се разстрои. „Нещо повече — каза си мистър Сатъртуейт — Изглежда уплашена.“

— Не ми харесва това — рече тихо тя. Думите й бяха адресирани към мистър Сатъртуейт, сякаш инстинктивно знаеше, че той ще разбере чувството, недостъпно за нейния любим. — Разбирате ли… той направи много за мен. Насърчи ме да се заема с пеене и… и ми помогна. Но през цялото време знаех, че гласът ми не е наистина хубав — не е първокласен. Разбира се, имах ангажименти…

Тя спря.

— Имаше доста неприятности — намеси се Бърнс. — Момичетата имат нужда от някой, който да ги пази. Джилиън имаше доста проблеми, мистър Сатъртуейт. Наистина имаше доста проблеми. Хубава е, както виждате. Е, това често носи грижи на момичетата.

И мистър Сатъртуейт беше дискретно осведомен за различни случки, които Бърнс назова общо думата „проблеми“. Млад мъж, който се беше застрелял, необикновеното поведение на един банкер (при това женен!), агресивен непознат (без съмнение откачен!), необузданите изблици на един възрастен художник. В непринудения тон на Чарлз Бърнс можеше да се проследи низ от насилие и трагедии, които Джилиън Уест бе оставяла навсякъде след себе си.

Според мен — завърши той, — на този мистър Ийстни леко му хлопа дъската. Джилиън щеше да си има неприятности с него, ако не се бях появил аз, за да се погрижа за нея.

Смехът му прозвуча малко нелепо на мистър Сатъртуейт. А на устните на момичето не се появи ответна усмивка. Тя гледаше сериозно мистър Сатъртуейт.

Нямам нищо против Фил — изрече бавно тя. — Знам, че той ме обича, и аз го обичам като приятел, но… но нищо повече. Не знам как ще понесе новината за Чарли. Той… страхувам се, че ще…

Тя замълча, безмълвна пред лицето на неясните опасности, които предусещаше.

Ако мога да ви помогна по някакъв начин — откликна топло мистър Сатъртуейт, — само ми кажете.

Изразът на Чарли Бърнс като че ли съдържаше някакво неясно неодобрение, но Джилиън веднага каза:

— Благодаря.

Мистър Сатъртуейт остави новите си приятели, след като обеща да отиде при Джилиън на чай следващия четвъртък.

В четвъртък мистър Сатъртуейт усета лека тръпка на приятно предчувствие. Помисли си: „Стар съм, но не чак толкова, че да не може да ме впечатли едно лице. Какво лице…“ После поклати глава, предусещайки вълнението, което го очакваше.

Джилиън беше сама. Чарли Бърнс щеше да дойде по-късно. Гостът забеляза, че тя изглежда много по-щастлива, като че ли от раменете й бе паднал тежък товар. И наистина тя прямо си го призна.

Ужасно се страхувах да кажа на Фил за Чарлз. Толкова съм била глупава. Явно, не съм го познавала достатъчно. Беше разстроен, разбира се, но никой не би могъл да се държи по-мило. Наистина беше мил. Вижте какво ми изпрати тази сутрин — сватбен подарък. Не е ли великолепен?

Беше великолепен дар за млад мъж с положението на Филип Ийстни. Четири лампов радиоапарат от последен модел.

И двамата толкова обичаме музиката — обясни момичето. Фил каза, че когато слушам концерт от този апарат, винаги ще мисля по малко за него. И сигурно ще е така. Бяхме толкова добри приятели.

Трябва да се гордеете с приятеля си — каза тихо мистър Сатъртуейт. — Той е приел удара като истински спортсмен.

Джилиън кимна. Изведнъж от очите й бликнаха сълзи.

Помоли ме да направя нещо за него. Тази вечер е годишнината от първата ни среща. Иска да си остана вкъщи и да слушам радиопрограмата. Да не излизам никъде с Чарли. Разбира се, съгласих се и бях трогната. Казах му, че ще мисля за него с благодарност и добри чувства.

Мистър Сатъртуейт кимна, но беше озадачен. Рядко грешеше в преценката си за характерите и смяташе Филип Ийстни за неспособен на такава сантиментална молба. Сигурно младият мъж беше по-обикновен, отколкото му се беше сторило. Джилиън явно намираше идеята напълно в тон с характера на отхвърления й любим. Мистър Сатъртуейт беше малко, съвсем малко… разочарован. Самият той беше сантиментален и го знаеше, но очакваше нещо по-добро от останалия свят. Освен това сантименталността беше характерна за неговата възраст. Нямаше роля в пиесата на модерния свят.

Помоли Джилиън да му изпее нещо и тя се съгласи. Каза й, че има очарователен глас, но всъщност беше съвсем наясно, че определено е второкласен. Ако постигнеше успех в професията, която си беше избрала, той би се дължал на лицето, а не на гласа й.

Не държеше отново да види младия Бърнс, затова стана да си върви. В този момент вниманието му бе привлечено от едно украшение на лавицата над камината, което изпъкваше сред останалите безвкусни предмети като скъпоценност на бунище.

Беше извит съд от тънко зелено стъкло, издължен и грациозен, а на ръба му имаше нещо като гигантски сапунен мехур, стъклено кълбо с преливащи се цветове. Джилиън забеляза, че гостът й бе запленен от съда.

И това е сватбен подарък от Фил. Красиво е, нали? Той работи в някаква фабрика за стъкло.

Прекрасно изделие — каза с възхищение мистър Сатъртуейт. — Стъклодувите от Мурано биха се гордели с него.

Той си тръгна със странно изострен интерес към Филип Ийстни. Изключително интересен млад мъж. И все пак момичето с прекрасното лице предпочиташе Чарли Бърнс. Колко странна и непредвидима беше вселената!

На мистър Сатъртуейт хрумна, че поради забележителната красота на Джилиън Уест, вечерта прекарана с мистър Куин сякаш беше лишена от обичайния заряд. Като правило, всяка среща с този тайнствен човек водеше до някакви странни и непредвидени събития. С надеждата да се натъкне отново на загадъчния си приятел, той се насочи към ресторанта „Арлекино“, където веднъж, в миналите дни, беше срещнал мистър Куин и той му каза, че често наминава там.

Мистър Сатъртуейт обходи „Арлекино“ сепаре по сепаре, оглеждайки се с надежда. Не откри и следа от мургавото, усмихнато лице на мистър Куин. Откри обаче друг. На една малка маса седеше сам Филип Ийстни.

Заведението беше препълнено и мистър Сатъртуейт седна срещу младия мъж. Сега разбираше какво е имал предвид мистър Куин онази вечер в операта. Изведнъж почувства силно вълнение. Като че ли беше въвлечен в неясна плетеница от събития. И той играеше важна роля в тях, макар още да не знаеше точно каква. Разиграваше се драма и мистър Сатъртуейт вземаше участие в нея. Не биваше да пропуска репликата си. Трябваше да каже своите няколко реда в нужния момент.

Седна срещу Филип Ийстни с чувството, че се подчинява на неизбежното. Не беше трудно да започне разговор. Ийстни изглеждаше нетърпелив да говори. Мистър Сатъртуейт, както винаги, беше окуражаващ и съчувстващ слушател. Говориха за войната, за експлозивите, за отровните газове. Ийстни знаеше много неща за последните, тъй като през по-голямата част от войната беше се занимавал с производството им. Мистър Сатъртуейт го намираше наистина интересен.

Ийстни каза, че имало един вид газ, който никога не е бил изпробван. Примирието дошло твърде рано. На него били възлагани големи надежди. Само едно вдишване било смъртоносно. Той се оживяваше все повече, докато говореше.

Установил веднъж контакт, мистър Сатъртуейт внимателно прехвърли разказа върху музиката. Слабото лице на Ийстни светна. Той заговори страстно и разпалено, като истински любител на музиката. Обсъдиха йоашбим и младият мъж показа ентусиазъм. И двамата с мистър Сатъртуейт се съгласиха, че нищо на света не може да надмине един наистина добър тенор. Ийстни като момче беше слушал Карузо и той му беше направил незабравимо впечатление.

Знаете ли, че той е можел да счупи винена чаша с гласа си? — попита той.

Винаги съм мислел, че това е мит — отвърна усмихнато мистър Сатъртуейт.

— Не, това е светата истина. Напълно е възможно. Въпрос на резонанс.

Той потъна в технически детайли. Лицето му порозовя. Очите му заблестяха. Темата като че ли го омагьосваше и мистър Сатъртуейт забеляза, че той познава извънредно задълбочено онова, за което говори. Възрастният мъж осъзна, че пред него стой човек с изключителен ум — ум, който може да бъде наречен почти гениален. Блестящ, хаотичен, още несигурен къде да насочи способностите си, но несъмнено гениален.

Спомни си за Чарли Бърнс и се удиви на Джилиън Уест.

Изведнъж осъзна колко късно е станало и поиска сметката си. Ийстни изглеждаше леко притеснен.

Срамувам се. Така се отплеснах — извини се той. — Но някаква щастлива случайност ви изпрати тук тази вечер. Исках… имах нужда да поговоря с някого.

Той завърши с лек, странен смях. Очите му още пламтяха с някакво потиснато вълнение. И все пак в него имаше нещо много трагично.

За мен беше удоволствие — отвърна мистър Сатъртуейт. — Разговорът ни беше много интересен и полезен за мен.

После направи обичайния си лек, галантен и малко смешен поклон и излезе от ресторанта. Нощта беше топла и, докато вървеше по улицата, си представи нещо много странно. Имаше чувството, че не е сам, че някой върви до него. Напразно си казваше, че си внушава. Усещането се засилваше. Някой вървеше до него по тази тъмна, тиха улица, някой, когото не можеше да види. Не разбра какво точно извика образа на мистър Куин така отчетливо в съзнанието му. Почувства се така, сякаш той върви до него и все пак трябваше само да се озърне, за да се увери, че е сам. Но чувството, че мистър Куин е до него не изчезна, а се появи и още нещо — потискащо чувство за надвиснала опасност. Трябваше да направи нещо и то бързо. Нещо не беше наред и възможността да го оправи бе в неговите ръце.

Усещането беше толкова силно, че мистър Сатъртуейт се отказа да се бори с него. Вместо това затвори очи и се опита да извика образа на мистър Куин в съзнанието си. Само ако можеше да го попита… но веднага осъзна, че тази мисъл е погрешна. Както винаги, щеше да бъде безполезно да се допитва до него за каквото и да било. Щеше да му каже: — „Всички нишки са в ръцете ви“ — или нещо такова.

Нишките. Какви нишки? Той анализира внимателно собствените си чувства и впечатления. На първо място усещането за опасност. Кой бе заплашен?

И изведнъж пред очите му изникна картина — Джилиън Уест, която седи сама и слуша радиото.

Мистър Сатъртуейт хвърли едно пени на минаващо вестникарче и грабна един вестник. Отвори веднага на програмата на Лондонското радио. Тази вечер имаше предаване с йоашбим, забеляза той с интерес. Щеше да пее „Salve Dimora“ от „Фауст“, а после — избрани народни песни. „Песента на овчаря“, „Рибата“, „Малкият елен“ и така нататък.

Мистър Сатъртуейт сгъна вестника. Като знаеше какво слуша Джилиън, сякаш я виждаше по-ясно. Как седи там сама…

Странна беше тази молба на Филип Ийстни. Не беше в стила му, изобщо не беше в стила му. В Ийстни нямаше никаква сантименталност. Той беше човек на силните страсти, може би даже опасен човек…

Отново тази мисъл го стресна. Опасен човек — това означаваше нещо. „Всички нишки са в ръцете ви“. Срещата му Филип Ийстни тази вечер, колко странно. Ийстни бе казал, че е щастлива случайност. Дали беше случайност? Или част от странно заплетения замисъл, който мистър Сатъртуейт на два-три пъти беше доловил?

Върна се мислено назад. Трябваше да има нещо в разговора му с Ийстни, нещо, за което да се хване. Трябваше да има! Защо иначе щеше да изпитва това странно усещане, че трябва да направи нещо и то бързо? За какво говореше той? За пеене, за войната, за Карузо.

Карузо… Мислите на мистър Сатъртуейт се отклониха. Гласът на йоашбим беше почти равен на този на Карузо. Джилиън щеше да седи и да слуша как той звъни — истински и могъщ, как отеква из стаята, как чашите звънят…

Той затаи дъх. Чашите звънят! Карузо, който пее срещу винена чаша и чашата се счупва, йоашбим, който пее в лондонско студио, а в една стая на повече от миля се чува звън на счупено стъкло — не от винена чаша, а от тънко зелено стъкло. Един кристален сапунен мехур се счупва — сапунен мехур, който вероятно не е празен…

И в този момент мистър Сатъртуейт внезапно полудя или поне така би се сторило на околните. Отвори бясно вестника още веднъж, хвърли бърз поглед в обявите за радиопрограмата и после затича с всички сили по тихата улица. На края й откри едва пълзящо такси. Скочи в него, извика някакъв адрес на шофьора и му заяви, че е въпрос на живот и смърт да стигне там бързо. Шофьорът, вземайки го за душевноболен, но богат, — направи всичко възможно.

Мистър Сатъртуейт се облегна назад. В главата му беше бъркотия от откъслечни мисли — полузабравени научни факти от гимназиалните уроци, фрази, които Ийстни беше използувал тази вечер. Резонанс… собствени честоти на трептене… ако външна честота съвпадне със собствената честота… имаше нещо за висящ мост, по който марширували войници и ритъмът на тяхната стъпка съвпада с честотата на люлеене на моста. Ийстни беше проучил темата. Той знаеше. И беше гений.

В 10:45 започваше излъчването на йоашбим. Тъкмо сега. Но беше Фауст. Едва „Песента на овчаря“ — с онзи висок тон след припева щеше… щеше… какво щеше да направи?

Отново му се зави свят. Тонове, полутонове, обертонове. Не знаеше много за тези неща… но Ийстни знаеше. За бога, дано стигне навреме!

Таксито спря. Мистър Сатъртуейт се хвърли навън и затича по каменните стъпала към втория етаж като млад атлет. Вратата на апартамента беше открехната. Той я блъсна и мощният тенор го посрещна. Думите на „Песента на овчаря“ му бяха познати, но не в такава необичайна обстановка. Значи беше пристигнал навреме. Отвори със замах вратата на дневната. Джилиън седеше там, облегната на стола до камината.

Тя сигурно го помисли за луд. Вкопчи се в нея, крещейки нещо нечленоразделно, и наполовина я изтегли, наполовина я извлече навън, докато застанаха на площадката на стълбището.

Чудесен висок тон, мощен, взет с един замах, с пълно гърло — тон, с който всеки певец би могъл да се гордее. А с него — друг звук: тихият звън на счупено стъкло.

Бездомна котка се шмугна покрай тях в апартамента. Джилиън направи едно движение, но мистър Сатъртуейт я задържа, говорейки несвързано.

— Не, не! Смъртоносно е! Няма миризма, нищо, което да ви предупреди. Едно вдишване е достатъчно. Никой не знае колко смъртоносен може да се окаже. Никога не е било изпитвано нещо подобно.

Повтаряше нещата, които му беше казал Филип Ийстни тази вечер.

Джилиън се взираше неразбиращо в него.

III

Филип Ийстни извади часовника си и го погледна. Беше точно единадесет и половина. През последния три четвърти час той се разхождаше напред-назад по брега на реката. Погледна Темза и се обърна… за да срещне погледа на компаньона си от вечерята.

— Странно — каза той и се изсмя. — Като че ли тази вечер съдбата ни среща един с друг.

— Ако наричате това Съдба — отвърна мистър Сатъртуейт.

Филип Ийстни го погледна по-внимателно и изражението му се промени.

— Какво има? — промълви той.

Мистър Сатъртуейт се насочи право към целта.

— Идвам направо от апартамента на мис Уест.

— И?

Същият глас, същото мъртвешко спокойствие.

— Извадихме оттам… една мъртва котка.

Възцари се тишина. После Ийстни попита:

— Кой сте вие?

Мистър Сатъртуейт говори известно време. Той изреди цялата верига от събития.

— Така че пристигнах навреме — завърши той. След кратка пауза попита много тихо: — Имате ли нещо да кажете?

Очакваше нещо — някакъв изблик, някакво безумно оправдание. Но нищо такова не последва.

— Не — отвърна тихо Филип Ийстни. Обърна се рязко и се отдалечи.

Мистър Сатъртуейт го проследи с поглед, докато мракът го погълна. Против волята си изпитваше странно съчувствие към Ийстни, разбирането на един творец към друг, преклонението на сантименталния човек към истинския влюбен или на простосмъртния към гения.

Най-сетне се опомни и закрачи в посоката, накъдето беше изчезнал Ийстни. Започваше да пада мъгла. Скоро срещна полицай, който го изгледа подозрително.

— Не чухте ли някакъв плясък преди малко? — попита полицаят.

— Не — отвърна мистър Сатъртуейт.

Полицаят гледаше надолу към реката.

— Сигурно поредният самоубиец — изръмжа недоволно той. — Нищо не може да ги спре.

— Предполагам — отвърна мистър Сатъртуейт, — че си имат причини.

— Най-често заради пари — заяви полицаят. — Понякога е заради жена — добави той, готвейки се да се отдалечи. — Невинаги е по тяхна вина, но някои жени причиняват много нещастия.

— Има такива жени — съгласи се тихо мистър Сатъртуейт.

Когато полицаят се отдалечи, той седна на една пейка. Мъглата започна да го обгръща. Замисли се за Елена от Троя и се зачуди дали тя не е била обикновена жена, която природата бе дарила за добро или за зло с прекрасно лице.