Загадъчният мистър Куин

Глава II Сянка върху стъклото

— Чуйте това — каза лейди Синтия Дрейг и зачете на глас от списанието, което държеше в ръка. — „Мистър и мисис Ънкертън уреждат празненство в Грийнуейс Хаус тази седмица. Сред гостите са лейди Синтия Дрейг, мистър и мисис Ричард Скот, майор Портър, носител на орден за почетна служба, мисис Ставертън, капитан Аленсън и мистър Сатъртуейт.“ Не е зле — отбеляза лейди Синтия, оставяйки списанието. — Сега поне знаем какво ни чака. Домакините така са объркали нещата!

Нейният събеседник, същият онзи мистър Сатъртуейт, с чието име завършваше списъкът на гостите, я погледна въпросително. Говореше се, че, ако мистър Сатъртуейт се появи в къщата на новобогаташи, това е знак или за необичайно добра кухня, или за някаква човешка драма, която ще се разиграе там. Мистър Сатъртуейт изпитваше особен интерес към комедиите и трагедиите на съгражданите си.

Лейди Синтия, жена на средна възраст с решително лице и щедро положен грим, го потупа закачливо с най-новия вик на модата в слънчобраните, който бе екстравагантно положен на коленете й.

— Не се правете на света вода ненапита, след като прекрасно разбирате. Нещо повече, според мен вие сте тук тъкмо за да видите как ще хвърчи перушина!

Мистър Сатъртуейт запротестира енергично. Не разбирал за какво говори тя.

— Говоря за Ричард Скот. Да не би да не сте чували за него?

— Чувал съм, разбира се. Ловецът на едър дивеч, нали?

— Точно така. „Огромни мечки и тигри“, както се пее в песента. Разбира се, самият той сега е светски лъв. Ънкертънови просто ще пощуреят, само и само да се доберат до него. А жена му! Очарователно дете — о, извънредно очарователно дете! Но е толкова наивна. Само двадесетгодишна, а той трябва да е поне на четиридесет и пет.

— Мисис Скот изглежда много чаровна — сдържано отбеляза мистър Сатъртуейт.

— Да. Горкото дете…

— Какво искате да кажете?

Лейди Синтия му хвърли укорителен поглед и по специфичния си маниер продължи към същността на въпроса.

— Портър не е лош, макар че е малко скучен. Типичен африкански ловец, мълчалив и загорял от слънцето. Винаги е свирил втора цигулка след Ричард Скот — приятели за цял живот и така нататък. Когато се сещам сега за тях, си мисля, че сигурно са били заедно на онова пътуван…

— Кое пътуване?

— Онова пътуване. Пътуването на мисис Ставертън. Сега ще кажете, че никога не сте чували и за мисис Ставертън.

— Е, за мисис Ставертън съм чувал — съгласи се мистър Сатъртуейт почти с нежелание.

Двамата се спогледаха.

— Само Ънкертънови са способни на такова нещо — въздъхна тя. — Те са абсолютно безнадеждни — искам да кажа, в обществото. Каква ужасна идея да поканят двамата заедно! Разбира се, били чували, че мисис Ставертън се е занимавала със спорт и пътешествия и с какво ли не още, а също и за нейната книга. Хора като Ънкертънови даже не подозират какви капани могат да заложат! Занимавах се с тях миналата година и никой не може да си представи какво преживях. Човек трябва да е постоянно с тях. „Не правете това! Така не се постъпва!“… Слава богу, свърши се. Не че сме се скарали — о, не, аз никога не се карам, но нека някой друг да се заеме с тях. Както винаги съм казвала, мога да понеса простащината, но не търпя посредствеността!

След това малко загадъчно обобщение лейди Синтия замълча за момент, размишлявайки върху посредствеността на Ънкертънови, както тя я виждаше.

— Ако все още им бях наставница — продължи тя след малко, — щях да кажа кратко и ясно: „Не можете да поканите мисис Ставертън заедно със семейството на Ричард Скот. Той и тя на времето…“

Тя спря многозначително.

— Но дали наистина е било така? — попита мистър Сатъртуейт.

— О, драги! Добре известно е. Онова пътуване в джунглата! Учудвам се, че тази жена е имала очи да приеме поканата.

— Може би не е знаела, че другите ще дойдат? — предположи мистър Сатъртуейт.

— А може би е знаела? Най-вероятно е знаела.

— Да не би да мислите…

— Тя е, бих казала, наистина опасна жена. От онези, които не се спират пред нищо. Не бих искала да съм на мястото на Ричард Скот този уикенд.

— И съпругата му не знае нищо?

— Сигурна съм. Но предполагам, че някой приятел рано или късно ще я осветли по въпроса. А, ето го и Джими Аленсън. Добро момче. Спаси ми живота в Египет миналата зима. Толкова ми беше скучно… Здрасти, Джими, ела веднага тук!

Капитан Аленсън се подчини и се отпусна на тревата до нея. Беше симпатичен млад мъж около тридесетте, с бели зъби и заразителна усмивка.

— Радвам се, че ме повика — заяви той. — При семейство Скот третият е излишен. Портър се е зачел в „Фийлд“ и аз бях заплашен от смъртната опасност да бъда забавляван от домакинята.

Той се засмя. Лейди Синтия се засмя с него. Мистър Сатъртуейт, който в някои отношения беше малко старомоден — дотолкова, че рядко се присмиваше на домакините си, преди да е напуснал къщата им — остана сериозен.

— Горкият Джими — изрази съчувствието си лейди Синтия.

— Но нали знаете, на когото не му сече главата, трябва да са му здрави краката. На косъм се отървах от изслушване на историята за семейния призрак.

— Призракът на Ънкертънови! — възкликна лейди Синтия. — Колко страшно!

— Призракът не е от фамилията Ънкертън — уточни мистър Сатъртуейт. — Призракът е на имението Грийнуейс. Купили са го с къщата.

— Вярно — съгласи се лейди Синтия. — Сега си спомних. Но той не дрънчи с вериги, нали? Този беше свързан с някакъв прозорец.

Джими Аленсън бързо вдигна поглед.

— Прозорец ли?

Но мистър Сатъртуейт не отговори веднага. Гледаше над главата на Джими към три фигури, които се приближаваха откъм къщата — слабо момиче, придружено от двама мъже. Между мъжете имаше привидна прилика — и двамата бяха високи и мургави, с бронзови лица и остри очи, но отблизо приликата изчезваше. Ричард Скот, ловец и изследовател, беше човек с невероятно ярка индивидуалност и магнетично излъчване. Джон Портър, негов приятел и другар по лов, имаше по-набито телосложение, безизразно лице, сякаш издялано от дърво и замислени сиви очи. Беше тих човек, който се задоволяваше винаги да свири втора цигулка след приятеля си.

А между тях двамата вървеше Мойра Скот, която до преди три месеца се наричаше Мойра О’Конъл. Имаше стройна фигура, големи, изпълнени с копнеж очи и златисточервена коса, която обграждаше дребното й лице като ореол на светица.

„Това дете не трябва да бъде наранявано — каза си мистър Сатъртуейт. — Отвратително би било да се нарани такова дете.“

Лейди Синтия поздрави новодошлите, като размаха последния вик на модата сред слънчобраните.

— Седнете и не прекъсвайте мистър Сатъртуейт — рече тя. — Той тъкмо ни разказва история за призраци.

— Обичам истории за призраци — каза Мойра Скот и се отпусна на тревата.

— За духа на имението Грийнуейс ли става дума? — попита Ричард Скот.

— Да. Знаете ли нещо за него?

Скот кимна.

— Гостувах тук на времето — обясни той. — Преди да се наложи Елиътови да продадат имението. Бдящият рицар, така ли беше?

— Бдящият рицар — повтори тихо жена му. — Харесва ми. Звучи интересно. Моля ви, продължавайте.

Но мистър Сатъртуейт като че ли не искаше да продължи. Той я увери, че всъщност изобщо не е интересно.

— Сега вече ни изработихте, Сатъртуейт — отбеляза саркастично Ричард Скот. — Вашето престорено нежелание да продължите само разпали интереса ни.

В отговор на всеобщото брожение мистър Сатъртуейт беше принуден да продължи.

— Наистина не е кой знае колко интересно — рече извинително той. — Доколкото е известно, в първоначалната история става дума за един рицар, далечен предтеча на семейство Елиът. Жена му имала любовник от пуританите. Съпругът бил убит от любовника в една стая на горния етаж и двамата виновници побягнали. Но, докато бягали, се обърнали, погледнали къщата и видели на прозореца лицето на мъртвия съпруг, което ги наблюдавало. Такава е легендата, но историята е свързана само със стъклото на прозореца в онази стая. На него има необикновено петно, почти незабележимо отблизо, но отдалеч създава впечатление за човешко лице, което гледа навън.

— За кой прозорец става дума? — попита мисис Скот, поглеждайки нагоре към къщата.

— Не се вижда оттук — отговори мистър Сатъртуейт. — От другата страна е, но е бил закован отвътре преди известно време — около четиридесет години, ако трябва да бъда точен.

— Защо са го заковали? Нали според вас призракът не се явява?

— Не се явява — увери я мистър Сатъртуейт. — Предполагам… е, предполагам, че са го направили от суеверие.

Сетне ловко успя да смени темата. Джими Аленсън беше напълно готов да обсъжда египетските гадатели на пясък.

— Повечето от тях са мошеници. Готови са да ти кажат какво ли не за миналото, но за нищо на света не биха се заели с бъдещето.

— Струва ми се, че обикновено е обратното — отбеляза Джон Портър.

— В тази страна е незаконно да се предсказва бъдещето, нали? — намеси се Ричард Скот. — Мойра поиска от една циганка да й предскаже съдбата, но жената й върна шилинга и каза, че нищо не става, или нещо подобно.

— Може би е видяла нещо толкова ужасно, че не е искала да ми го каже — предположи Мойра.

— Не наливайте масло в огъня, мистър Скот — рече безгрижно Аленсън. — Отказвам да повярвам, че над вас тегне лоша съдба.

„Чудя се… — помисли си мистър Сатъртуейт. — Чудя се…“

Той вдигна рязко поглед. Откъм къщата идваха две жени — ниска, набита чернокоса жена, небрежно облечена в нефритовозелено, и висока слаба фигура в кремаво. Първата беше домакинята, мисис Ънкертън, а другата — една жена, за която той често беше чувал, но никога не беше срещал.

— Ето и мисис Ставертън — обяви мисис Ънкертън доволно. — Мисля, че тук всички са приятели.

— Тези хора имат тайнствената дарба да изричат най-ужасните възможни реплики — измърмори лейди Синтия, но мистър Сатъртуейт не я слушаше. Гледаше мисис Ставертън.

Колко спокойна и естествена! Тя започна безгрижно:

— Здрасти! Ричард, не сме се виждали от векове. Съжалявам, че не можах да дойда на сватбата. Това ли е жена ти? Сигурно ви е омръзнало да посрещате всичките обветрени приятели на съпруга си.

Отговорът на Мойра беше учтив и доста плах. Бързо преценяващият поглед на по-възрастната жена с лекота се прехвърли върху друг стар приятел.

— Здрасти, Джон! — Същият спокоен тон, но с лека разлика — топла нотка, която липсваше преди.

И после — внезапна усмивка. Тя я преобрази. Лейди Синтия беше права. Опасна жена! Открити, дълбоки сини очи, но не с типичния за сирените цвят. Едно лице, почти сурово в покой. Една жена с бавен, провлечен глас и внезапна заслепяваща усмивка.

Айрис Ставертън седна. Тя бързо и естествено се превърна в център на групата. Човек чувстваше, че винаги ще бъде така.

Мистър Сатъртуейт беше откъснат от мислите си — майор Потър му предлагаше да се поразходят. Мистър Сатъртуейт по принцип не беше много по разходките, но се съгласи. Двамата се отдалечиха заедно през поляната.

— Разказът ви преди малко беше много интересен — каза майорът.

— Ще ви покажа прозореца — предложи мистър Сатъртуейт.

Поведе го към западната страна на къщата. Там имаше малка, изящна градина. Наричаха я Тайната градина. Това не беше лишено от смисъл, тъй като беше заобиколена от висок вечнозелен жив плет и дори пътят към нея минаваше по зигзагообразна алея между същите високи бодливи храсти.

Но отвътре беше много красива със старомодния чар на оформените лехи, застланите с плоски камъни пътечки и ниската, прекрасно изваяна каменна пейка. Когато стигнаха центъра на градината, мистър Сатъртуейт се обърна и посочи към къщата. Грийнуейс Хауз беше разположена по дължина на изток и на запад. На тази тясна западна стена имаше само един прозорец на първия етаж, почти обрасъл с бръшлян, с помътнели рамки; виждаше се, че е закован отвътре.

— Ето го — каза мистър Сатъртуейт.

Като проточи леко врат, Портър погледна нагоре.

— Хм, виждам само нещо като обезцветяване на една от рамките, нищо повече.

— Твърде близо сме — рече мистър Сатъртуейт. — Има една поляна нагоре в гората, откъдето се открива наистина добра гледка.

Той поведе майора извън Тайната градина и, като зави рязко наляво, навлезе в гората. Беше обзет от истински ентусиазъм на екскурзовод и едва забелязваше, че мъжът до него е разсеян и невнимателен.

— Разбира се, трябваше да направят друг прозорец, когато заковаха този — обясни той. — Новият гледа на юг към поляната, на която седим сега. Струва ми се, че семейство Скот са настанени във въпросната стая. Затова не исках да говоря на тази тема. Мисис Скот може да се почувства нервна, ако разбере, че спи в така наречената „обитавана от духове стая“.

— Да. Разбирам — промълви Портър.

Мистър Сатъртуейт го погледна остро и осъзна, че другият не е чул и дума от онова, което казва.

— Много интересно — рече Потър и удари с пръчката си няколко високо израснали напръстничета. После се намръщи и продължи: — Тя не трябваше да идва. Изобщо не трябваше да идва.

Хората често говореха по този начин на мистър Сатъртуейт. Като че ли беше толкова незначителен, че почти бе лишен от самоличност. Той бе просто идеалният слушател.

— Не — повтори Потър, — тя изобщо не трябваше да идва.

Мистър Сатъртуейт инстинктивно разбра, че събеседникът му не говори за мисис Скот.

— Така ли мислите? — попита той.

Потър поклати глава, като че ли предчувстваше нещо.

— Бях на онова пътуване — каза рязко той. — Отидохме тримата. Скот, аз и Айрис. Тя е прекрасна жена и невероятно добър стрелец. — Замълча за момент. — Защо са я поканили? — сопна се той.

— От неведение — вдигна рамене мистър Сатъртуейт.

Ще има неприятности — каза майорът. — Трябва да сме нащрек… и да направим, каквото можем.

Но сигурно мисис Ставертън…

— Говоря за Скот. — Той направи пауза. — Разбирате ли, трябва да имаме предвид и мисис Скот.

Мистър Сатъртуейт я беше имал предвид през цялото време, но не сметна за необходимо да го сподели, след като събеседникът му напълно я беше забравил по време на разговора.

— Как се е запознал Скот с жена си? — попита той.

— Миналата зима в Кайро. Всичко стана много бързо. След три седмици бяха сгодени, а след шест — женени.

— Тя ми изглежда много чаровна.

— Така е, без съмнение. И той я обожава… Но това няма значение. — И майор Потър отново повтори, като използува местоимението, означаващо за него само едно лице: — По дяволите, тя не трябваше да идва…

Точно тогава стигнаха до високо затревено пространство на известно разстояние от къщата. Отново с оттенък на гордост, като екскурзовод, мистър Сатъртуейт простря ръка.

— Вижте.

Бързо се смрачаваше. Прозорецът все още се различаваше ясно и се виждаше лице на мъж с шапка с перо, притиснато към едно от стъклата.

— Странно — отбеляза Потър. — Наистина, много странно. Какво ще стане, когато стъклото се счупи някой ден?

Мистър Сатъртуейт се усмихна.

— Това е най-интересната част от историята. Стъклото, доколкото знам, е било сменяно поне единадесет пъти, може би и повече. Последният път — преди дванадесет години, когато тогавашният собственик на къщата решил да унищожи мита. Но винаги е същото. Петното отново се появява — не веднага, това обезцветяване се разпростира постепенно. Като правило продължава между един и два месеца.

За пръв път Потър показа признаци на истински интерес. Той внезапно потръпна.

— Ужасно странни неща. Няма обяснение за тях. Каква е истинската причина да заковат прозореца отвътре?

— Е, смяташе се, че стаята… носи лош късмет. Ивсхъмови живееха в нея, точно преди да се разведат. После Стекли и жена му отседнаха тук, в тази стая, когато той избяга с една танцьорка.

Потър повдигна вежди.

— Разбирам. Опасна е не за живота, а за морала.

„А сега — помисли си мистър Сатъртуейт, — в нея са семейство Скот…, чудя се…“

Те мълчаливо се насочиха към къщата. Придвижвайки се почти безшумно по меката трева, потънали в собствените си мисли, неволно станаха подслушвани.

Тъкмо заобикаляха ъгъла на живия плет, когато чуха гласа на Айрис Ставертън, който се издигаше яростен и чист от дълбините на Тайната градина.

— Ще съжаляваш, ще съжаляваш за това!

Гласът на Скот отговори тихо и несигурно, така че думите не можеха да се различат и гласът на жената се извиси отново, изричайки слова, които те щяха да си спомнят по-късно.

… Ревността! Тя тласка към Дявола! Тя е самият Дявол! Тя може да бъде подтик за ужасно убийство. Внимавай, Ричард, за бога, внимавай!

Сетне Айрис излезе от Тайната градина пред тях и зави зад ъгъла на къщата, без да ги види. Вървеше бързо, почти тичаше, като жена, обсебена и преследвана от вещици.

Мистър Сатъртуейт отново си помисли за думите на лейди Синтия. Опасна жена. За пръв път почувства бързото, неотвратимо приближаване на трагедия, която не може да бъде избегната.

Все пак вечерта се засрами от страховете си. Всичко изглеждаше нормално и приятно. Мисис Ставертън със своята безгрижна незаинтересованост не показваше никакви признаци на напрежение. Мойра Скот беше, както и преди, чаровна и спокойна. Двете жени като че ли се разбираха много добре. Самият Ричард Скот изглеждаше в приповдигнато настроение.

Най-притеснена беше мисис Ънкертън. Тя потърси опора в мистър Сатъртуейт.

— Може да ви се стори глупаво, но, кой знае защо, ме полазват тръпки. Честно да ви кажа, изпратих да повикат стъкларя, без да кажа на Нед.

— Стъкларя ли?

— За да постави ново стъкло на онзи прозорец. Нед се гордее с него. Твърди, че придава колорит на къщата. Това не ми харесва, казвам ви. Ще си сложим ново стъкло и няма да има никакви отвратителни истории, свързани с него.

— Забравяте — каза мистър Сатъртуейт, — или може би не знаете. Петното се връща.

— И така да е… — отвърна мисис Ънкертън. — Ще кажа само, че е противоестествено!

Мистър Сатъртуейт вдигна вежди, но не отговори.

— И какво, ако се появи отново? — продължи мисис Ънкертън предизвикателно. — Ние с Нед не сме толкова бедни, че да не можем да си позволим по едно ново стъкло всеки месец — или всяка седмица, ако се наложи.

Мистър Сатъртуейт не прие предизвикателството. Беше виждал твърде много неща да се пречупват и да падат пред властта на парите, за да повярва, че дори духът на един рицар може да се съпротивлява успешно. Все пак беше заинтересуван от демонстрираното от мисис Ънкертън безгрижие. Дори тя не правеше изключение от общото напрежение в атмосферата — само че го придаваше на една измислена история за призраци, а не на междуличностните сблъсъци сред гостите си.

Така се случи, че мистър Сатъртуейт дочу още една част от разговор, която хвърли светлина върху положението. Качваше се по широкото стълбище, за да си легне. Джон Потър и мисис Ставертън седяха заедно в преддверието на голямата зала. Тя говореше с леко предизвикателство в прекрасния си глас.

— Нямах и най-малка представа, че семейство Скот ще бъдат тук. Честно казано, ако знаех, нямаше да дойда. Но мога да те уверя, драги Джон, че след като вече съм тук, няма да избягам…

Мистър Сатъртуейт отмина нагоре по стълбите и престана да долавя разговора. „Чудя се… Каква ли е истината? — помисли си той. — Дали е знаела? Чудя се… Какво ще излезе от всичко това?“

Той поклати глава.

В ясната светлина на утрото реши, че вероятно е бил малко мелодраматичен в представите си миналата вечер. Малко напрежение — да, наистина — поради обстоятелствата, но нищо повече. Хората се приспособиха. Неговото предчувствие, че приближава някаква голяма катастрофа, беше от нерви — просто нерви или може би черният дроб… Да, това беше — черният дроб. Трябваше да отиде в Карлсбад през следващите няколко седмици.

По собствена инициатива организира малка разходка вечерта, точно когато се стъмваше. Предложи на майор Потър да се качат до полянката и да видят дали мисис Ънкертън е удържала думата си и е сменила стъклото. А на себе си каза: „Упражнения, това ми трябва. Упражнения.“

Двамата мъже вървяха бавно през гората. Потър, както обикновено, бе мълчалив.

— Не мога да се освободя от чувството — започна мистър Сатъртуейт разговорчиво, — че бяхме малко глупави във фантазиите си вчера. Като очаквахме някакви неприятности, така да се каже. В крайна сметка, хората трябва да се държат прилично — да скриват чувствата си и така нататък.

— Може би — съгласи се Потър, но след минута-две добави: — Възпитаните хора.

— Искате да кажете…

— Хора, които са живели доста дълго извън цивилизацията, понякога подивяват. Деградират. Наречете го, както искате.

Стигнаха до затревената площ. Мистър Сатъртуейт дишаше доста учестено. Никога не му бяха харесвали изкачванията.

Той погледна към прозореца. Лицето беше още там и изглеждаше по-живо от всякога.

— Виждам, че нашата домакиня се е отказала.

Потър хвърли само бегъл поглед нататък.

— Ънкертън я е отрязал твърдо, предполагам — рече безразлично той. — От онзи тип хора е, които могат да се гордеят с един заварен семеен призрак и няма да поеме риска да го прогони, когато, освен всичко друго му носи и печалба, защото е атракцията на дома. — Той замълча за една-две минути, взирайки се — не в къщата, а в буйната растителност, от която бяха заобиколени. — Минавало ли ви е някога през ум, че цивилизацията е ужасно опасна? — попита той.

— Опасна ли? — Тази дръзка забележка шокира мистър Сатъртуейт до дъното на душата му.

— Да. Тя няма обезопасяващи клапани, разбирате ли.

Той се обърна рязко и двамата поеха по пътеката, по която бяха дошли.

— Наистина ми е доста трудно да ви разбера — каза мистър Сатъртуейт, подтичвайки със ситни стъпки, за да е в крак с огромните крачки на спътника си. — Разумните хора.

Потър се изсмя. Кратък, презрителен смях. После погледна дребния възпитан господин до себе си.

— Мислите, че говоря глупости, мистър Сатъртуейт? Но, знаете ли, има хора, които могат да ви кажат, когато се задава буря. Те го чувстват предварително във въздуха. А други хора могат да предсказват неприятностите. Сега приближава беда, мистър Сатъртуейт, голяма беда. Може да дойде във всеки момент. Може…

Той замръзна на място, сграбчвайки ръката на мистър Сатъртуейт. И в тази дълга, тиха минута се чу звукът на два изстрела, а след тях — вик. Вик на жена.

— Господи! — извика Потър. — Дойде!

Той се затича по пътеката. Мистър Сатъртуейт се опитваше да го настигне. След малко стигнаха до поляната близо до плета на Тайната градина. В същото време Ричард Скот и мистър Ънкертън дойдоха от срещуположния ъгъл на къщата. Спряха едни срещу други, отляво и отдясно на входа на Тайната градина.

— Чу се… чу се оттам — заекна Ънкертън, сочейки с трепереща ръка.

— Трябва да видим — каза Потър и ги поведе по пътя в градината. Като заобикаляше последната стена на живия плет, замръзна на място. Мистър Сатъртуейт надникна над рамото му. Силен вик се изтръгна от Ричард Скот.

В Тайната градина имаше трима души. Двама от тях лежаха на тревата близо до каменната пейка, мъж и жена. Третият беше мисис Ставертън. Тя стоеше до живия плет близо падналите и се взираше в телата с ужасени очи. Държеше нещо в дясната си ръка.

— Айрис — извика Потър. — Айрис, за бога! Какво държиш в ръката си?

Тогава тя погледна надолу към ръката си. На лицето й се изписа учудване и недоумение.

— Пистолет — рече тя изненадано. После, сякаш след безкрайно дълго време, но всъщност едва няколко секунди, добави: — Аз… го вдигнах.

Мистър Сатъртуейт се приближи до мястото, където Ънкертън и Скот бяха коленичили на тревата.

— Лекар… — мърмореше Скот. — Трябва ни лекар.

Но беше твърде късно за лекар. Джими Аленсън, който се беше оплакал, че гадателите на пясък увъртат за бъдещето, и Мойра Скот, на която циганката беше върнала шилинга, лежаха там потънали във вечен сън.

Ричард Скот извърши кратък оглед. Железните нерви на този човек се проявиха и в тази криза. След първия вик на болка отново бе възвърнал самообладанието си.

Той положи нежно жена си на земята.

— Изстрел отзад — отбеляза кратко той. — Куршумът е минал през нея.

После прегледа Джими Аленсън. Неговата рана беше в гърдите и куршумът беше заседнал в тялото.

Джон Потър се приближи до тях.

— Не трябва да докосваме нищо — заяви строго той. — Полицията трябва да го види точно както е сега.

— Полицията? — сепна се Ричард Скот. Очите му се осветиха с внезапен пламък, когато погледна жената, стояща до живия плет. Той направи стъпка към нея, но в същото време Джон Потър направи движение, като че ли да пресече пътя му. За момент изглеждаше, че двамата приятели се дуелират с погледи.

Потър поклати много леко глава.

— Не, Ричард — каза той. — Така изглежда, но грешиш.

Ричард Скот проговори с мъка, облизвайки сухите си устни.

— Тогава защо… тя държи това в ръката си?

И отново Айрис Ставертън промълви със същия безжизнен тон:

— Аз… го вдигнах.

— Полиция — рече Ънкертън и стана. — Трябва да повикаме полиция веднага. Може би вие ще се обадите, Скот? Някой трябва да остане тук — да, сигурен съм, че някой трябва да остане тук.

По своя тих, изискан начин мистър Сатъртуейт предложи да остане. Неговият домакин прие предложението с огромно облекчение.

— Дамите — обясни той. — Трябва да съобщя новините на дамите, на лейди Синтия и съпругата ми.

Мистър Сатъртуейт остана в Тайната градина, гледайки тялото на тази, която преди малко беше Мойра Скот.

„Горкото дете — каза си той. — Горкото дете…“

Припомни си старата фраза, че злото, сторено от хората, ги надживява. Не беше ли по някакъв начин Ричард Скот отговорен за смъртта на невинната си жена? Щяха да обесят Айрис Ставертън, предположи той, въпреки че не му се искаше да мисли за това, но съпругът не носеше ли поне част от вината? Злото, което вършат хората…

И момичето, невинното момиче, беше платило.

Погледна надолу към нея с дълбоко съжаление. Нейното дребно лице беше толкова бяло и замислено; на устните й беше замръзнала полуусмивка. Разпиляната златна коса, изящното ухо. В долната му част имаше петно от кръв. Чувствайки се нещо като детектив, мистър Сатъртуейт предположи, че там е имало обица, откъсната при падането. Той проточи врат напред. Да, беше прав — на другото й ухо висеше малка перлена капка.

Горкото дете, горкото дете!

— И така, сър — каза инспектор Уинкфийлд.

Бяха в библиотеката. Инспекторът, енергичен, проницателен на вид около четиридесетгодишен мъж, довършваше разследванията си. Беше разпитал повечето гости и вече имаше определено мнение по случая. Сега изслушваше майор Потър и мистър Сатъртуейт. Мистър Ънкертън седеше отпуснат в един стол, взирайки се с празен поглед в отсрещната стена.

— Както разбирам, господа — продължи инспекторът, — сте се разхождали. Връщали сте се към къщата по пътека, която заобикаля отляво така наречената Тайна градина. Така ли е?

— Точно така, инспекторе.

— Чули сте два изстрела, а после — женски писък?

— Да.

— След това сте изтичали възможно най-бързо, излезли сте от гората и сте стигнали до входа на Тайната градина. Ако някой е излязъл от градината, могъл е да го направи само през единствения вход. Живият плет е непроходим. Ако някой е изтичал от градината и е завил надясно, би срещнал мистър Ънкертън и мистър Скот. Ако е завил наляво, вие щяхте да го видите. Така ли е?

— Така е — кимна майор Потър. Беше много блед.

— Това като че ли изчерпва нещата — заключи инспекторът. — Мистър и мисис Ънкертън и лейди Синтия Дрейг са седели на поляната, мистър Скот е бил в билярдната зала, която гледа към поляната. Около шест и десет мисис Ставертън излязла от къщата, разменила една-две думи с онези, които седели там и завила зад ъгъла към Тайната градина. Две минути по-късно се чули изстрелите. Мистър Скот изскочил от къщата и заедно с мистър Ънкертън изтичали до Тайната градина. В същото време вие и мистър… ъ-ъ-ъ… Сатъртуейт сте дошли от противоположната посока. Мисис Ставертън е била в Тайната градина с пистолет в ръка, от който е било стреляно два пъти. Според мен тя е застреляла първо дамата в гръб, както е седяла на пейката. И когато капитан Аленсън е скочил към нея, го е застреляла в гърдите, докато се е приближавал. Разбирам, че е имало… по-ранна връзка между нея и мистър Ричард Скот.

— Долна лъжа — заяви Потър.

Гласът му се извиси, рязък и груб. Инспекторът не каза нищо, само поклати глава.

— Каква е нейната версия? — попита мистър Сатъртуейт.

— Тя казва, че е отишла в Тайната градина, за да остане замалко сама. Точно преди да завие зад ъгъла, чула изстрелите. Влязла през входа, видяла пистолета, който лежал в краката й и го вдигнала. Никой не е минал покрай нея и не е видяла никого в градината, освен двете жертви. — Инспекторът направи пауза. — Така твърди тя и макар че я предупредих, настоява да даде показания.

— Ако тя твърди така — заяви майор Потър с все още смъртно бледо лице, — значи това е истината. Познавам Айрис Ставертън.

— Е, сър — каза инспекторът, — по-късно ще имаме много време за подробностите. Междувременно трябва да изпълня дълга си.

С рязко движение Портър се обърна към мистър Сатъртуейт.

— Не можете ли да помогнете? Направете нещо!

Мистър Сатъртуейт не можеше да не се почувства извънредно поласкан. Към него беше отправен зов за помощ — към него, най-незначителния сред хората — и то от човек като Джон Портър.

Тъкмо щеше да измърмори със съжаление отговора си, когато Томпсън, лакеят, влезе с визитна картичка върху поднос и я поднесе на господаря си с почтително покашляне. Мистър Ънкертън все още седеше сгушен на стола, без да взема участие в това, което ставаше около него.

— Казах на господина, че може би няма да можете да го приемете, сър — промърмори Томпсън. — Но той настоя, че има уговорка и че е много спешно.

Ънкертън взе картичката.

— Мистър Харли Куин — прочете той. — Спомням си, че искаше да ме види заради една картина. Наистина се уговорих с него, само че сега…

Но мистър Сатъртуейт вече беше поел топката.

— Мистър Харли Куин ли казахте? — извика той. — Колко необикновено! Колко необикновено, наистина! Майор Портър, вие ме попитахте дали мога да ви помогна. Мисля, че мога. Мистър Куин е мой приятел — или може би трябва да кажа познат. Забележителен човек.

— Някой криминалист-аматьор, предполагам — вметна презрително инспекторът.

— Не — възпротиви се мистър Сатъртуейт. — Изобщо не е такъв. Но има сила, почти мистериозна сила, да ви накара да осъзнаете онова, което сте видели със собствените си очи, да си изясните онова, което сте чули със собствените си уши. Нека поне го поставим в течение на случая и да видим какво ще каже.

Мистър Ънкертън хвърли бърз поглед към инспектора, който само изсумтя и погледна към тавана. Тогава домакинът кимна на Томпсън, който излезе от стаята и се върна, съпроводен от висок, слаб непознат.

— Мистър Ънкертън? — ръкува се непознатият. — Съжалявам, че ви безпокоя в такъв момент. Трябва да оставим разговора си относно картината за друг път. О! Моят приятел, мистър Сатъртуейт. Още ли сте такъв почитател на драмата, както обикновено?

Лека усмивка се плъзна за момент по устните на непознатия, докато произнасяше последните думи.

— Мистър Куин — започна мистър Сатъртуейт развълнувано, — тук се разиграва драма и точно сега сме в кулминацията й. Двамата с моя приятел, майор Портър, бихме искали да чуем вашето мнение за нея.

Мистър Куин седна. Лампата с червен абажур хвърляше широка лента цветна светлина върху карираното му палто и оставяше лицето му в сянка, като че ли носеше маска.

Мистър Сатъртуейт нахвърли накратко основните щрихи на трагедията. След това замълча, очаквайки трепетно думите на оракула.

Но мистър Куин само поклати глава.

— Тъжна история — рече той. — Тъжна, потресаваща трагедия. Липсата на мотив я прави много интригуваща.

Ънкертън се взря в него.

— Вие не разбирате — каза той. — Свидетел е чул мисис Ставертън да заплашва Ричард Скот. Тя е изпитвала силна ревност от жена му. Ревността…

— Съгласен съм — кимна мистър Куин. — Ревността е като обладаване от демони. Едно и също е. Но вие не ме разбрахте. Нямах предвид убийството на мисис Скот, а това на капитан Аленсън.

— Прав сте — извика Портър, като скочи от мястото си. — Това е слабото място. Ако Айрис изобщо е искала да застреля мисис Скот, щяла е да я издебне някъде сама. Не, ние сме на погрешен път. И мисля, че виждам друго разрешение. Само тези трима души са били в Тайната градина. Фактът е безспорен. Но си представям развитието на трагедията по друг начин. Да предположим, че Джими Аленсън застрелва първо мисис Скот и после себе си. Възможно е, нали? Той изпуска пистолета, докато пада. Мисис Ставертън го намира на земята и го вдига, както самата тя твърди. Как ви се струва?

Инспекторът поклати глава.

— Не става, майор Портър. Ако капитан Аленсън беше стрелял в себе си от упор, по дрехата му щеше да има нагар.

— Може да е държал пистолета на една ръка разстояние.

— Защо да го прави? Не звучи смислено. Освен това няма мотив.

— Може би внезапно е загубил ума си — промърмори не твърде убедено Портър. Замълча отново, сетне като че ли изведнъж събра сили и предизвикателно попита: — Е, мистър Куин?

Последният поклати глава.

— Не съм магьосник. Не съм дори криминалист. Но ще ви кажа едно: вярвам в ценността на впечатленията. По време на всяка криза винаги има един момент, който се откроява сред останалите, една картина, която остава, след като всичко друго е избледняло. Мисля, че мистър Сатъртуейт трябва да е бил най-непредубеденият наблюдател сред присъстващите. Ще се опитате ли да се върнете назад, мистър Сатъртуейт и да ни разкажете за момента, който ви е направил най-силно впечатление? Когато чухте изстрелите ли беше? Или когато за пръв път видяхте труповете? А може би когато забелязахте пистолета в ръката на мисис Ставертън? Освободете ума си от всички стандартни представи за значимост и ни кажете.

Мистър Сатъртуейт съсредоточи поглед върху лицето на мистър Куин, също както някой ученик, повтарящ урок, в който не е сигурен.

— Не — изрече бавно той. — Нито един от изброените. Моментът, който винаги ще помня, е, когато по-късно стоях сам до труповете и гледах мисис Скот. Тя лежеше на една страна. Косата й беше разпиляна. На нежното й ухо имаше петънце кръв.

И още докато го произнасяше, разбра, че е казал нещо страшно важно.

— Кръв на ухото й? Да, спомням си — каза бавно Ънкертън.

— Обицата й трябва да се е откъснала, докато е падала — обясни мистър Сатъртуейт.

Но предположението му прозвуча доста неправдоподобно.

— Тя лежеше на лявата си страна — каза Портър. — Предполагам, че е било това ухо?

— Не — възрази бързо мистър Сатъртуейт. — Беше дясното й ухо.

Инспекторът се прокашля.

— Намерих това в тревата — оповести той и показа на всички златна халкичка.

— Господи! Тя не може да се е разбила на парчета само от падането. По-скоро е била простреляна от куршум.

— Така е било — извика мистър Сатъртуейт. — Бил е куршум. Сигурно е било така.

— Имало е само два изстрела — каза инспекторът. — Един куршум не би могъл едновременно да закачи ухото й и да я прониже в гърба. И ако единият изстрел е отнесъл обицата, а вторият я е убил, не би могъл да убие също и капитан Аленсън — освен ако той не е стоял близо пред нея. Много близо с лице към нея. О, не, не дори тогава, освен ако…

— Освен ако тя не е била в прегръдките му, щяхте да кажете — допълни мистър Куин със странна усмивчица. — А защо не?

Всички се взряха един в друг. Идеята беше толкова нова — Аленсън и мисис Скот… Ънкертън изрази гласно това чувство.

— Та те едва се познаваха — промърмори той.

— Не знам — промълви замислено мистър Сатъртуейт. — Може да са се познавали по-добре, отколкото ние мислехме. Лейди Синтия каза, че той я е спасил от скука в Египет миналата зима, а вие — той се обърна към Потър, — вие ми казахте, че Ричард Скот се е запознал с жена си в Кайро миналата зима. Може наистина да са се познавали много добре…

— Като че ли не прекарваха доста време заедно — отбеляза Ънкертън.

— Не. По-скоро се избягваха. Като се замисля, сега ми изглежда почти неестествено…

Всички погледнаха мистър Куин, като че ли малко стреснати от заключенията, до които бяха достигнали така неочаквано.

Мистър Куин се изправи.

— Виждате — заключи той — какво ни донесе впечатлението на мистър Сатъртуейт. — После се обърна към Ънкертън. — Сега е ваш ред.

— Моля? Не ви разбирам.

— Бяхте много замислен, когато влязох в тази стая. Бих искал да знам точно каква мисъл ви беше обхванала. Независимо дали има някаква връзка с трагедията. Независимо дали ви изглежда… суеверна… — Мистър Ънкертън леко трепна. — Кажете ни.

— Нямам нищо против да ви кажа — отвърна Ънкертън. — Макар че няма нищо общо със случая и че вероятно ще ми се присмеете. Казвах си, че жена ми не трябваше да се меси и да сменя стъклото на онзи прозорец. Имах чувството, че това сякаш хвърли проклятие върху нас.

Той не можеше да разбере защо двамата мъже срещу него го гледаха така странно.

— Но тя още не го е сменила — обади се най-сетне мистър Сатъртуейт.

— Смени го. Човекът дойде още сутринта.

— Господи! — възкликна Портър. — Започвам да разбирам. Предполагам, че онази стая е облицована с ламперия, а не с тапети?

— Да, само че какво…

Но Портър беше изскочил от стаята. Другите го последваха. Той отиде направо горе в спалнята на Скот. Стаята бе очарователна, облицована в кремаво, с два прозореца с изглед на юг. Портър прокара ръце по ламперията на западната стена.

— Някъде има пружина. Трябва да има. А! — Чу се щракване, и една част от ламперията се отмести навътре. Откриха се мръсните стъкла на въпросния прозорец. Едното стъкло беше чисто и ново. Портър бързо се наведе, вдигна нещо и го сложи на дланта си. Беше част от щраусово перо. След това погледна мистър Куин. Той кимна.

Майорът отиде до шкафа за шапки в спалнята. В него имаше няколко шапки — шапките на покойницата. Взе една от тях — с широка периферия, украсена с големи пухкави пера — изискана излетна шапка.

Мистър Куин заговори с тих, вглъбен глас.

— Да си представим — започна той — един мъж, който по природа е страшно ревнив. Един мъж, който е отсядал тук преди години и знае тайната на пружината в ламперията. За да се развлече един ден той я отваря и поглежда Тайната градина. Тогава съзира жена си с друг мъж, явно не подозиращи, че някой може да ги види. За него вече няма съмнение какви са отношенията помежду им. Полудява от ярост. Какво да прави? Стъмва се, и той си спомня историята за петното върху стъклото. Осенява го идея. Отива до полицата и си слага шапката с пера и широка периферия. Всеки, който погледне към прозореца, би си помислил, че вижда Бдящия рицар. Така той може да ги наблюдава безопасно и в момента, когато те се хвърлят в прегръдките си, стреля. Той е добър стрелец — прекрасен стрелец. Докато падат, стреля още веднъж — този изстрел отнася обицата. Той хвърля пистолета през прозореца в Тайната градина, хуква надолу по стълбите и излиза през билярдната зала.

Потър пристъпи към него.

— И остави вината да падне върху нея! — извика той. — Не направи нищо и ги остави да я обвинят. Защо? Защо?

— Мисля, че знам защо — каза мистър Куин. — Ще се опитам да налучкам — при мен нещата стават главно с налучкване, — че може би Ричард Скот някога е бил лудо влюбен в Айрис Ставертън — толкова лудо, че дори когато я среща години по-късно, живите въглени на ревността отново се разгарят. Бих казал, че Айрис Ставертън някога си е мислела, че може да го обикне; че е отишла на ловно пътуване с него и с още някого и че при завръщането си е била влюбена в по-достойния мъж.

— По-достойния мъж? — измърмори Потър, замаян. — Имате предвид…

— Да — потвърди мистър Куин с лека усмивка. — Имам предвид вас. — Той замълча за момент, после добави: — Ако бях на ваше място, бих отишъл при нея сега.

— Ще го направя — каза Потър.

Той се обърна и напусна стаята.