Загадъчният мистър Куин

I

— Малко се тревожа за Марджъри — сподели лейди Странли. — Моето момиче — уточни тя.

Последва замислена въздишка.

— Колко ужасно остарял се чувства човек, когато има пораснала дъщеря…

Мистър Сатъртуейт, към когото бяха отправени тези признания, реагира галантно, както го изискваше случаят.

— Никой не би го повярвал — заяви той с поклон.

— Ласкател! — смъмри го лейди Странли, но думата беше произнесена разсеяно и очевидно мислите й бяха другаде.

Мистър Сатъртуейт погледна деликатната, облечена в бяло фигура, с известно възхищение. Слънчевата светлина в Кан се изливаше обилно, но лейди Странли издържаше изпитанието много добре. От разстояние младежкият й вид беше наистина поразителен. Човек би могъл дори да се усъмни дали тя самата е възрастна или не. За мистър Сатъртуейт, който знаеше всичко, не беше тайна, че лейди Странли съвсем спокойно можеше да има пораснали внуци. Но тя въплъщаваше пълната победа на изкуството над природата. Фигурата й беше чудесна, тенът й също. Немалко козметични салони се бяха облагодетелствали от финансите й и резултатите несъмнено бяха поразителни.

Лейди Странли запали цигара, кръстоса красивите си крака, обвити в най-фини копринени чорапи, и повтори:

— Да, наистина доста се тревожа за Марджъри.

— Мили Боже! — възкликна мистър Сатъртуейт. — Какъв е проблемът?

Лейди Странли го погледна с красивите си сини очи.

— Не я познавате, нали? — Сетне добави за уточнение: — Тя е дъщеря на Чарлз.

Ако указателите „Кой кой е“ бяха строго изчерпателни, то справката за лейди Странли би могла да завършва така: „Хоби — бракосъчетание“. Тя се носеше през живота и пътят й беше осеян със съпрузи. От трима се беше лишила поради развод, а от един — поради смърт.

— Ако беше дете на Рудолф, можех да разбера — продължи лейди Странли. Помните ли Рудолф? Беше толкова темпераментен! Шест месеца след като се оженихме, трябваше да прибягна до онези странни неща — как им казваха? Брачни не знам какво си, сещате се какво искам да кажа. Слава богу, сега процедурата е по-проста. Спомням си, че се наложи да му напиша едно ужасно глупаво писмо. Всъщност, адвокатът ми го продиктува. Молех го да се върне, щях да направя всичко, което е по силите ми, и т.н., но на Рудолф не можеше да се разчита, толкова беше темпераментен. Веднага се втурна обратно вкъщи, а точно това не трябваше да прави. Адвокатите целяха съвсем друго.

Тя въздъхна.

— А Марджъри? — напомни мистър Сатъртуейт, тактично връщайки я към темата на разговора.

— Разбира се. Тъкмо това ви разправям, нали? Марджъри напоследък вижда и чува разни неща. Нали знаете — духове и всичко останало. Никога не бих предположила, че Марджъри има такова развито въображение. Тя ми е много добро момиче — винаги е била такава, само малко… скучновата.

— Невъзможно — промърмори мистър Сатъртуейт, опитвайки се някак да бъде галантен.

— Всъщност, направо е скучна — продължи лейди Странли. — Не се интересува от танци, коктейли или всичко онова, от което би трябвало да се интересува едно младо момиче. Предпочита да си стои на село и да ловува, отколкото да обикаля света с мен.

— Гледай ти — вмъкна мистър Сатъртуейт, — значи не е пожелала да дойде с вас?

— Е, и аз не настоявах толкова. Дъщерите като че ли ми действат потискащо.

Мистър Сатъртуейт се опита да си представи лейди Странли, придружена от сериозна дъщеря, но не успя.

— Започвам да се безпокоя, че Марджъри нещо не е наред — продължи майката бодро. — Чуването на гласове е много лош признак. Така казват. Да не си помислите, че в Абътс Мийд има духове. Старото имение е изгоряло до основи през 1836 година и на мястото му е построен нещо като ранновикториански замък, който просто не може да бъде населен с призраци. Твърде е грозен и обикновен.

Мистър Сатъртуейт се изкашля. Чудеше се защо му разказват всичко това.

— Помислих си — рече лейди Странли с ослепителна усмивка като че ли отгатнала мислите му, — че може би вие сте в състояние да ми помогнете.

— Аз ли?

— Да. Утре се връщате в Англия, нали?

— Да, така е — призна мистър Сатъртуейт предпазливо.

— И познавате всичките тия спиритисти, нали? Как не, та вие кого ли не познавате.

Мистър Сатъртуейт леко се усмихна. Една от слабостите му беше да има познати навсякъде.

— Така че какво по-просто? — продължи лейди Странли. — Аз самата не бих могла да намеря общ език с такива хора. Нали знаете, сериозни мъже с бради, обикновено с очила. Те ме отегчават ужасно и с тях се чувствам възможно най-зле.

Мистър Сатъртуейт беше доста стъписан. Лейди Странли продължи да му се усмихва ослепително.

— Значи всичко е уредено, нали? — каза тя доволно. — Ще прескочите до Абътс Мийд, ще видите Марджъри и ще се уговорите. Разбира се, ако Марджъри наистина е започнала да полудява, ще се върна у дома. А! Ето го и Бимбо.

Усмивката й от ослепителна премина в замайваща.

Млад човек в бял екип за тенис се приближаваше към тях. Беше около двадесет и две годишен и истински красавец.

Младият човек простичко каза:

— Търсих те навсякъде, Бабс.

— Как мина тенисът?

— Скапано.

Лейди Странли се изправи. Обърна глава през рамо, погледна към мистър Сатъртуейт и изчурулика нежно:

— Много мило от ваша страна, че ми помагате. Никога няма да го забравя.

Мистър Сатъртуейт погледна след отдалечаващата се двойка.

— Чудя се — промърмори той под носа си — дали Бимбо ще бъде номер 5.

II

Кондукторът в луксозния влак сочеше на мистър Сатъртуейт мястото, където беше станала железопътна катастрофа преди няколко години. Тъкмо привършваше вдъхновения си разказ, когато събеседникът му погледна нагоре и видя добре познато лице да му се усмихва през рамото на кондуктора.

— Драги мистър Куин! — възкликна мистър Сатъртуейт и дребното му набръчкано лице разцъфна в усмивка. — Какво съвпадение! И двамата се връщаме в Англия със същия влак! Предполагам, че натам сте тръгнали.

— Да — потвърди мистър Куин. — Имам работа там от доста важен характер. Ще вечеряте ли с първата смяна?

— Винаги я предпочитам. Разбира се, времето е абсурдно шест и половина, но рискът по отношение на кухнята е по-малък.

Мистър Куин кимна съпричастно.

— И аз съм така — каза той. — Може ли тогава да седнем заедно?

В шест и половина мистър Куин и мистър Сатъртуейт вече се бяха настанили един срещу друг на малка маса във вагон-ресторанта. Мистър Сатъртуейт отдаде дължимото внимание на раздела с вината в менюто и после се обърна към спътника си.

— Не съм ви виждал от… о, да, от Корсика. Тръгнахте си така внезапно тогава.

Мистър Куин сви рамене.

— Не по-внезапно от обикновено. Нали знаете, аз се появявам и изчезвам. Появявам се и изчезвам.

Думите като че ли събудиха някакъв спомен в съзнанието на мистър Сатъртуейт. Лека тръпка премина по гръбнака му — не неприятна, напротив. Усети приятно предчувствие.

Мистър Куин държеше бутилка червено вино, изучавайки етикета й. Бутилката беше между него и светлината и за момент червен блясък обля лицето му.

Мистър Сатъртуейт отново почувства внезапен прилив на вълнение.

— И аз се връщам с мисия в Англия — отбеляза той, широко усмихнат при спомена. — Вероятно познавате лейди Странли?

Мистър Куин поклати глава.

— Стара титла — продължи мистър Сатъртуейт, — много стара. Една от малкото, които могат да се продължават по женска линия. Тя си е баронеса по рождение. Наистина, доста романтична история.

Мистър Куин се разположи по-удобно в стола си. Келнерът, прелитащ с количката за сервиране, материализира купички със супа пред тях като по чудо. Мистър Куин отпи предпазливо от своята.

— Сега ще ми поднесете един от вашите прекрасни словесни портрети — промърмори той. — Така е, нали?

Мистър Сатъртуейт засия.

— Тя наистина е прекрасна жена — започна той. — На шестдесет е — да, бих казал, най-малко на шестдесет. Познавах ги като момичета, нея и сестра й. Беатрис, така се казваше по-голямата. Беатрис и Барбара. Помня ги като сестрите Барън. И двете бяха хубави и в онези дни — много бедни. Но това беше преди много, много години — за Бога, та аз самият бях млад мъж тогава. — Мистър Сатъртуейт въздъхна. — От титлата ги деляха няколко поколения. Старият лорд Странли беше първи братовчед на майка ми, мисля. Животът на лейди Странли беше истински роман. Три неочаквани смъртни случая — двама братя на стареца и на един племенник. После — „Уралия“. Помните ли корабокрушението на „Уралия“? Потъна край брега на Нова Зеландия. Сестрите Барън били на борда й. Беатрис се удавила. Другата, Барбара, била сред неколцината оцелели. Шест месеца по-късно старият Странли умря. Тя успя да наследи титлата и значително състояние. Оттогава живее само за едно — за себе си! Остана си същата — красива, безскрупулна, абсолютно безсърдечна, загрижена единствено за себе си. Смени четирима съпрузи и не се съмнявам, че всеки момент ще придобие и пети. — После той описа мисията, с която бе натоварен от лейди Странли. — Реших да прескоча до Абътс Мийд, за да видя младата дама — обясни той. — Чувствам, че нещо трябва да се направи. Човек не може да си представи лейди Странли като обикновена майка. — Той спря и погледна мистър Куин през масата. — Бих искал да дойдете с мен — каза той с надежда. — Дали не може да се уреди?

— Страхувам се, че не — отвърна мистър Куин. — Но, нека помисля. Абътс Мийд е в Уилтшир, нали?

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Така си и мислех. По една случайност ще отседна недалеч от Абътс Мийд, в една странноприемница, която и двамата познаваме. — Той се усмихна. — Спомняте ли си „Звънчетата на клоуна“?

— Разбира се! — извика мистър Сатъртуейт. — Там ли ще бъдете?

Мистър Куин кимна.

— За седмица или десетина дни. Може и по-дълго. Ако дойдете да ме видите някой ден, много ще се радвам.

Мистър Сатъртуейт се почувства някак странно успокоен от това уверение.

III

— Мила госпожице. Марджъри — започна мистър Сатъртуейт. — Уверявам ви, че и през ум не ми минава да ви се присмивам.

Марджъри Гейл леко се намръщи. Седяха в просторния, удобен хол на Абътс Мийд. Марджъри Гейл беше едро, широкоплещесто момиче. Изобщо не приличаше на майка си, а носеше изцяло чертите на бащиния си род — поколения провинциални благородници, прекарали живота си на седлото. Изглеждаше свежа, уравновесена, истинско олицетворение на здравия разум. Въпреки това мистър Сатъртуейт не забравяше, че всички във фамилията Барън като цяло бяха склонни към психическа нестабилност. Марджъри можеше да е наследила физиката на баща си и в същото време да носи някои психически отклонения от рода си по майчина линия.

— Бих искала — заговори Марджъри — да се отърва от тази дама, Касън. Не вярвам в спиритуализма и не го харесвам. Тя е от онези глупави жени, които се вманиачават на някоя тема до крайност. Постоянно ме тормози да поканим медиум тук.

Мистър Сатъртуейт се изкашля, намести се леко в стола си и после с тон на съдия каза:

— Искам да се уверя, че знам всички факти. Първият… ъъъ… феномен се е появил преди два месеца, както разбирам?

— Горе-долу толкова — съгласи се момичето. — Понякога беше шепот, понякога — доста ясен глас, но винаги казваше едно и също.

— А именно?

— „Върни, онова, което не е твое. Върни онова, което открадна.“ Всеки път светвах лампата, но стаята беше празна и нямаше никой. Накрая толкова се изнервих, че повиках Клейтън, прислужницата на майка ми, да спи на дивана в стаята ми.

— И гласът въпреки това се появява?

— Да, но страшното беше, че Клейтън не го чу.

Мистър Сатъртуейт потъна в размисъл една-две минути.

— Силно ли се чу онази вечер или тихо?

— Беше почти шепот — призна Марджъри. — Ако Клейтън е спяла дълбоко, може и наистина да не го е чула. Посъветва ме да отида на лекар. — Момичето се изсмя горчиво и продължи: — Но от снощи дори Клейтън повярва.

— Какво се случи снощи?

— Тъкмо щях да ви разкажа. Още на никого не съм го казвала. Вчера бях на лов и дълго преследвахме дивеч. Бях смъртно уморена и спах много тежко. Сънувах… ужасен сън… че съм паднала върху някаква желязна ограда и едно от остриетата бавно навлиза в гърлото ми. Събудих се и се оказа истина — някакъв остър предмет притискаше врата ми отстрани и същевременно един глас нашепваше: „Ти открадна онова, което ми принадлежи. Ти ще умреш.“ Изпищях — продължи Марджъри — и размахах ръце във въздуха, но нямаше никой. Клейтън чула вика ми от съседната стая, където спеше и веднага се втурна при мен. Ясно почувствала как нещо се плъзва покрай нея в тъмнината, но твърди, че каквото и да е било то, не е от плът и кръв.

Мистър Сатъртуейт я погледна изпитателно. Момичето беше силно впечатлено и разстроено. От лявата страна на шията й забеляза малко парче пластир. Тя улови посоката на погледа му и кимна.

— Да — каза тя, — не беше въображение, както виждате.

Мистър Сатъртуейт зададе следващия въпрос с почти извинителен тон — толкова мелодраматично му се виждаше подобно предположение.

— Не знаете ли някой… да ви има зъб? — попита той.

— Разбира се, че не — отвърна Марджъри. — Що за идея!

Мистър Сатъртуейт подхвана настъпление по друга линия. — Какви посетители сте имали през последните два месеца? — Нямате предвид само гостите за уикенда, предполагам?

— Марсия Кийн беше с мен през цялото време. Тя е най-добрата ми приятелка и обича конете като мен. Братовчед ми Роли Вавасър също прекарва тук доста време.

Мистър Сатъртуейт кимна. Пожела да се срещне с Клейтън — прислужницата.

— Тя от дълго време е с вас, предполагам? — попита той.

— Откакто се помня — отвърна Марджъри. — Била е камериерка на майка ми и леля Беатрис, когато са били момичета. Мисля, че затова майка ми я е задържала, макар че за себе си има камериерка французойка. Клейтън шие и върши разни дребни неща по домакинството.

Тя го заведе горе и Клейтън дойде при тях. Беше висока, слаба старица с побеляла, гладко сресана коса и изглеждаше като олицетворение на порядъчността.

— Не, сър — отвърна тя на въпросите на мистър Сатъртуейт. — Никога не съм чувала къщата да е обитавана от духове. Честно казано, сър, до снощи си мислех, че всичко това е плод на нейното въображение. Но наистина усетих как нещо се шмугна покрай мен в тъмнината. И, повярвайте ми, сър — не беше от плът и кръв. И после — раната на шията на мис Марджъри. Не си я е направило само, горкото момиче.

Но думите й подсказаха нещо на мистър Сатъртуейт. Възможно ли беше Марджъри сама да си е причинила тази рана? Чувал беше за странни случаи, когато момичета, наглед нормални и уравновесени като Марджъри, са правили най-изумителни неща.

— Скоро ще зарасне — каза Клейтън. — Не е като моята рана. — Тя посочи белега на челото си. — Случи се преди четиридесет години, сър. И още си личи.

— Станало е при потъването на „Уралия“ — вметна Марджъри.

— Една греда я ударила по главата, нали така, Клейтън?

— Да, мис.

— Какво мислите вие, Клейтън? — попита мистър Сатъртуейт. — Какво мислите, че означава това нападение над мис Марджъри?

— Наистина не бих искала да го казвам, сър.

Мистър Сатъртуейт правилно изтълкува думите й като проява на сдържаност на добре обучена прислужница.

— Какво наистина мислите, Клейтън? — повтори той настоятелно.

— Мисля, сър, че нещо много лошо трябва да е било извършено в тази къща и че, докато то не се разкрие, няма да има спокойствие.

Жената говореше сериозно и светлите й сини очи го гледаха твърдо.

Мистър Сатъртуейт слезе долу доста разочарован. Явно, Клейтън поддържаше традиционното обяснение — преследване от духове като наказание за злодеяние, извършено в миналото. Самият мистър Сатъртуейт не се задоволяваше с толкова малко. Феноменът се беше появил едва от два месеца. Едва след като Марсия Кийн и Роли Вавасър се бяха появили тук. Трябваше да проучи тези двамата. Беше възможно цялата работа да е просто груба шега. Но той поклати глава, недоволен от това разрешение. Нещата бяха доста по-зловещи.

Пощата тъкмо беше пристигнала. Марджъри отваряше и четеше писмата си. Изведнъж нададе възклицание.

— Какви глупости ми пише! — извика тя. — Прочетете това. — И подаде писмото на мистър Сатъртуейт.

Беше послание, типично за лейди Странли.

— Майка ми винаги иска да я наричам Барбара — обясни Марджъри. — Чиста глупост, мисля аз.

Мистър Сатъртуейт се подсмихва. Осъзна, че твърдият консерватизъм на дъщерята сигурно понякога е доста мъчителен за лейди Странли. Съдържанието на писмото го впечатли с нещо, което очевидно не впечатляваше на Марджъри.

— Изпращали ли сте на майка си шоколадови бонбони? — попита той.

Марджъри поклати глава.

— Не съм. Трябва да е бил някой друг.

Мистър Сатъртуейт изглеждаше угрижен. Две неща му се струваха особено важни. Лейди Странли беше получила като подарък кутия шоколадови бонбони и беше прекарала остър пристъп на отравяне. Явно, тя не свързваше двете неща. А имаше ли връзка? Той самият беше склонен да мисли, че има.

Високо, мургаво момиче излезе от дневната и дойде при тях.

Представиха я на мистър Сатъртуейт като Марсия Кийн. Тя се усмихна на дребния господин мило и добронамерено.

— Дошли сте да хванете домашния призрак на Марджъри? — попита тя с провлачен глас. — Ние всички се забавляваме с този неин призрак. А, ето го и Роли.

Една кола току-що беше спряла пред главния вход. От нея се измъкна висок, светлокос млад мъж с енергична момчешка походка.

— Здравей, Марджъри! — извика той. — Здравей, Марсия! Доведох ви подкрепление. — Той се обърна към двете жени, които тъкмо влизаха в хола. Мистър Сатъртуейт разпозна в първата мисис Касън, за която Марджъри току-що бе говорила.

— Не се сърди, Марджъри, скъпа — подхвана тя, широко усмихната. — Мистър Вавасър каза, че няма нищо против. Наистина идеята беше негова да доведа мисис Лойд. — Тя посочи спътничката си с леко движение на ръката. — Да ви представя мисис Лойд — заяви тя триумфално. — Най-великият медиум, който някога е съществувал.

Мисис Лойд не възрази, само се поклони и остана със скръстени ръце. Беше румена млада жена с най-обикновен вид. Облеклото й не беше модерно, но доста пищно. Носеше огърлица от лунни камъни и няколко пръстена.

Марджъри Гейл, както забеляза мистър Сатъртуейт, не беше много доволна от това нашествие. Тя хвърли сърдит поглед към Роли Вавасър, който сякаш не си даваше сметка за тежестта на прегрешението си.

— Обядът е готов, струва ми се — каза Марджъри.

Чудесно — възкликна мисис Касън. — Ще проведем сеанса веднага след него. Имате ли малко плодове за мисис Лойд? Тя никога не се храни обилно преди сеанс.

Всички се преместиха в трапезарията. Медиумът изяде два банана и една ябълка. Отговаряше предпазливо и кратко на различните любезни забележки, отправяни й от Марджъри от време на време. Точно преди да станат от масата, тя внезапно отметна глава назад и подуши въздуха.

— Има нещо лошо в тази къща. Усещам го.

— Не е ли чудесна? — възкликна мисис Касън тихо и щастливо.

— О! Несъмнено — сухо отвърна мистър Сатъртуейт.

Сеансът беше проведен в библиотеката. Домакинята, както мистър Сатъртуейт забеляза, участваше доста неохотно. Само очевидната радост на гостите й помагаше да понесе изпитанията.

Всичко беше уредено с много грижи от мисис Касън, която, явно, беше добре запозната с тази материя: столовете бяха разположени в кръг, пердетата бяха спуснати и най-сетне медиумът заяви, че е готова да започнат.

— Шест души — произнесе тя, оглеждайки стаята. — Лошо. Трябва да сме нечетно число. Седем е идеално. Получавам най-добри резултати при кръг от седмина.

— Някой от прислугата — предложи Роли и се изправи. — Ще повикам портиера.

— Да извикаме Клейтън — предложи Марджъри.

Мистър Сатъртуейт забеляза леко раздразнение по иначе ведрото лице на Роли Вавасър.

— Защо път Клейтън? — възрази той.

— Ти не я обичаш — бавно произнесе Марджъри.

Роли сви рамене.

— Тя не ме обича — каза той капризно. — Направо ме мрази. — Изчака една-две минути, но Марджъри не отстъпи. — Добре — съгласи се той, — повикайте я.

Кръгът беше оформен.

Настъпи тишина, нарушавана само от обичайните покашляния и поскърцвания на столовете. Скоро се чу поредица от почуквания, а после — гласът, с който медиумът беше осъществил контакт. Бе на червенокож от племето чероки.

— Смелият индианец ви приветства! Добър вечер, дами и господа. Някой тук много иска да говори. Някой тук много иска да изпрати съобщение на млада дама. Тръгвам сега. Дух ще каже каквото дошла да каже.

Пауза. После — нов глас, този път женски, попита тихо:

— Марджъри тук ли е?

Роли Вавасър реши да отговори.

— Да — каза той, тук е. Кой ще — Аз съм Беатрис.

— Беатрис ли? Коя е Беатрис?

За всеобщо раздразнение гласът на индианеца Чероки се чу отново.

— Имам съобщение за всички вас, хора. Живот тук много светъл и красив. Ние всички много работим. Помогнете на онези, които още не са преминали.

Отново тишина. После пак се чу женският глас.

— Говори Беатрис.

— Коя Беатрис?

Беатрис Барън.

Мистър Сатъртуейт се наведе напред. Беше силно развълнуван.

— Беатрис Барън, която се удави с „Уралия“?

— Да, точно така. Спомням си „Уралия“. Имам съобщение… за тази къща: „Върни онова, което не е твое“.

— Не разбирам — безпомощно промълви Марджъри. — Наистина ли сте леля Беатрис?

— Да, аз съм твоята леля.

Разбира се, че е тя — заяви укорително мисис Касън. — Как можеш да си толкова недоверчива? Духовете не обичат това.

И изведнъж на мистър Сатъртуейт му хрумна една много проста проверка. Гласът му потрепери, докато говореше.

— Спомняте ли си мистър Ботичети? — попита той.

Изведнъж се чу изблик на смях.

— Горкият стар Боатсъпсети. Разбира се.

Мистър Сатъртуейт остана вцепенен. Изпитанието беше успешно. Ставаше дума за случка от преди повече от четиридесет години, когато той и сестрите Барън бяха заедно на един морски курорт. Един техен познат млад италианец, беше излязъл в морето с лодка и се беше обърнал. Беатрис.

Барън шеговито го нарече Боатсъпсети. Изглеждаше невъзможно някой друг в стаята да знае за тази случка, освен самия него.

Медиумът се размърда и простена.

— Тя излиза — възкликна мисис Касън. — Страхувам се, че това е всичко, което ще получим от нея днес.

Дневната светлина отново освети стаята, изпълнена с хора, двама, от които бяха доста уплашени.

Мистър Сатъртуейт разбра по пребледнялото лице на Марджъри, че тя е дълбоко разтърсена. Когато се освободиха от мисис Касън и медиума, той проведе поверителен разговор с домакинята си.

— Искам да ви задам един-два въпроса, мис Марджъри. Ако вие и майка ви умрете, кой ще наследи титлата и имуществото?

— Роли Вавасър, предполагам. Майките ни бяха първи братовчедки.

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Като че ли често ви навестява тази зима — промълви тихо той. — Моля да извините въпроса ми, но той… привързан ли е към вас?

— Направи ми предложение преди три седмици — тихо отвърна Марджъри. — Отказах му.

— Моля да ме извините, но сгодена ли сте за някой друг?

Видя как лицето й поруменя.

— Да — отговори тя. — Ще се омъжа за Ноел Бартън. Майка ми се смее и казва, че това е абсурдно. За нея изглежда смешно да си сгодена за свещеник. Защо, бих искала да знам! Има свещеници и свещеници! Да видите само как язди Ноел.

— О, сигурен съм в това — отвърна мистър Сатъртуейт. — Несъмнено.

Влезе прислужник с телеграма върху поднос. Марджъри я отвори.

— Майка ми се връща утре — каза тя. — Неприятно. По-добре се чувствам, когато я няма.

Мистър Сатъртуейт не коментира думите на дъщерята. Може би си мислеше, че е права. „В такъв случай — промърмори си той — връщам се в Лондон.“

IV

Мистър Сатъртуейт не беше напълно доволен от себе си. Усещаше, че е оставил проблема недовършен. Наистина, след завръщането на лейди Странли отговорността му отпадна. Все пак чувстваше, че не бе узнал всичко за мистерията на Абътс Мийд.

Но последвалото събитие беше толкова сериозно, че го завари напълно неподготвен. Научи за него от страниците на сутрешния вестник. „Баронеса умира във ваната си“ — гласеше заглавието в „Дейли мегафон“. Другите вестници бяха неделикатни в изразите си, но фактът беше един и същ. Лейди Странли беше открита мъртва във ваната си и смъртта й се дължеше на удавяне. Според заключението загубила съзнание и в това състояние главата й се плъзнала под водата.

Но мистър Сатъртуейт не беше доволен от обяснението. Извика камериера си и отдели за тоалета си по-малко от обичайните грижи. Десет минути по-късно големият му Ролс Ройс го отнасяше извън Лондон с най-голямата възможна скорост.

Но, странно, той не се беше отправил към Абътс Мийд, а към една малка странноприемница на около петнадесет мили разстояние, която носеше доста необичайното име „Звънчетата на клоуна“. С огромно облекчение разбра, че мистър Харли Куин все още е там. Само след минута стоеше лице в лице с приятеля си.

Мистър Сатъртуейт го сграбчи за ръката и веднага оживено заговори:

— Ужасно съм разстроен. Трябва да ми помогнете. Вече имам страшното предчувствие, че може да е твърде късно… че онова добро момиче може да бъде следващата жертва. А е толкова добро момиче. Добро от главата до петите.

— Ще ми кажете ли — попита усмихнато мистър Куин — за какво всъщност говорите?

Мистър Сатъртуейт го погледна укоризнено.

— Знаете. Абсолютно съм сигурен, че знаете. Но ще ви кажа.

Той изля цялата история за посещението си в Абътс Мийд и, както винаги с мистър Куин, произнесе с удоволствие монолога си. Беше красноречив, що се отнася до подробностите.

— Съгласете се — завърши той, — трябва да има някакво обяснение.

Погледна с надежда към мистър Куин, като куче към господаря си.

— Вие трябва да разрешите задачата, не аз — отговори мистър Куин. — Аз не познавам тези хора. А вие ги познавате.

— Познавам сестрите Барън от четиридесет години — с гордост заяви мистър Сатъртуейт.

Мистър Куин кимна. Изглеждаше до такава степен изпълнен със съчувствие, че събеседникът му унесено продължи:

— В Брайтън, с този Ботичети-Боатсъпсети — доста глупава шега, но как само се смяхме… Божичко, толкова бях млад тогава. Правех много глупости. Спомням си прислужницата, която бяха довели. Казваше се Алис — такова дребно създание много чиста и невинна. Целунах я в коридора на хотела, спомням си, че едно от момичетата едва не ме хвана на местопрестъплението. О, боже, колко отдавна беше… — Той поклати глава и въздъхна. После погледна мистър Куин. — Значи не можете да ми помогнете — каза той жалостиво. — В други случаи…

— В други случаи вие показахте, че прекрасно се справяте изцяло със собствени усилия — прекъсна го сериозно мистър Куин. — Мисля, че и този път ще стане така. На ваше място веднага бих тръгнал за Абътс Мийд.

— Точно така, точно така — съгласи се мистър Сатъртуейт. — Всъщност, точно това мислех да направя. Мога ли да ви убедя да дойдете с мен?

Мистър Куин поклати глава.

— Не — отвърна той. — Моята работа тук е свършена. Тръгвам си почти незабавно.

В Абътс Мийд веднага заведоха мистър Сатъртуейт при Марджъри Гейл. Тя седеше със сухи очи на едно бюро в дневната, по което бяха разпръснати различни документи. Нещо в поздрава й го трогна. Изглеждаше толкова доволна, че го вижда.

— Роли и Марсия тъкмо си тръгнаха. Мистър Сатъртуейт, докторите не са прави. Убедена съм, напълно съм убедена, че някой е натиснал главата на майка ми под водата и я е задържал там. Била е убита и онзи, който я е убил, иска да убие и мен. Сигурна съм. Затова… — Тя посочи документа пред себе си. — Пиша си завещанието. — Много пари и част от собствеността не са свързани с титлата, а трябва да се погрижа и за парите на баща ми. Оставям всичко, което мога, на Ноел. Знам, че той ще го използува добре. Не се доверявам на Роли — той винаги се е опитвал да измъкне, каквото може. Ще се подпишете ли като свидетел?

— Скъпа млада лейди — отговори мистър Сатъртуейт, — трябва да подпишете завещанието си в присъствие на двама свидетели и те трябва също да се подпишат едновременно с вас.

Марджъри отхвърли тези юридически тънкости.

— Това няма ни най-малко значение — заяви тя. — Клейтън ме видя да го подписвам. После се подписа самата тя. Тъкмо щях да повикам портиера, но и вие сте подходящ.

Мистър Сатъртуейт не поднови протеста си. Той отвори капачката на писалката си и тъкмо щеше да добави и своя подпис, когато внезапно застина. Името, написано над неговото собствено, отприщи поток от спомени. Алис Клейтън.

Нещо като че ли много яростно се бореше да достигне до съзнанието му. Алис Клейтън — в това имаше нещо важно. Нещо, свързано с мистър Куин, беше замесено в него. Нещо, което беше казал на мистър Куин съвсем скоро.

О, сети се! Алис Клейтън — така се казваше тя. Невинното създание. Хората се променяха — да, но не чак толкова. А Алис Клейтън, която той познаваше, имаше кафяви очи. Стаята като че ли се завъртя около него. Той потърси опипом стол и като че ли от огромно разстояние, чу разтревожения глас на Марджъри:

— Зле ли ви е? О, какво има? Изглеждате много зле.

Той отново дойде на себе си. Хвана ръката й.

— Скъпа, сега разбирам всичко. Трябва да се подготвите за голям шок. Жената на горния етаж, която наричате Клейтън, изобщо не е Клейтън. Истинската Алис Клейтън се е удавила в „Уралия“.

Марджъри се взираше в него.

— Коя е тя тогава?

— Не греша, не може да греша. Жената, която наричате Клейтън, е сестрата на майка ви, Беатрис Барън. Спомняте ли как ми казахте, че е била ударена по главата от греда? Навярно при този удар е загубила паметта си и тогава майка ви е видяла възможност…

— Да й измъкне титлата, искате да кажете — довърши Марджъри. — Да, би го направила. Ужасно е, че го казвам сега, след като вече е мъртва, но беше точно такава.

— Беатрис беше по-голямата сестра — продължи мистър Сатъртуейт. — След смъртта на чичо ви тя трябваше да наследи всичко, а майка ви не би получила нищо. Майка ви е представила раненото момиче за своя камериерка, а не за сестра. Момичето се е съвзело от удара и, разбира се, е повярвало на онова, което й казали… че е Алис Клейтън, прислужницата на майка ви. Предполагам, че едва напоследък паметта й е започнала да се възвръща, но ударът по главата, получен от толкова години, в крайна сметка е причинил увреждания на мозъка.

Марджъри го гледаше ужасено.

— Тя е убила майка ми и е искала да убие и мен — промълви тя.

— Така изглежда — отвърна мистър Сатъртуейт. — В мозъка й се е загнездила само една смътна идея — че наследството й е било откраднато и задържано от вас и майка ви.

— Но… но Клейтън е толкова стара.

Мистър Сатъртуейт замълча за момент. Пред очите му се появи видение — съсухрената старица с побеляла коса и лъчезарното златокосо създание, седнало под слънчевите лъчи на Кан. Сестри! Възможно ли беше наистина? Спомни си сестрите Барън — колко много си приличаха. Само защото животът им се беше развил по различни пътища…

Поклати тъжно глава, замислен над прекрасното и жалкото в живота…

Обърна се към Марджъри и тихо каза:

— Най-добре да се качим горе при нея.

Намериха Клейтън седнала в малката стаичка, където шиеше. Тя не обърна глава, когато влязоха и мистър Сатъртуейт много скоро откри защо.

— Сърдечен пристъп — промърмори той и докосна студеното, вцепенено рамо. — Може би така е най-добре.