Загадъчният мистър Куин

Глава IV Небесно знамение

Съдията бе към края на речта си пред съдебните заседатели.

— Господа, почти изчерпах онова, което исках да ви кажа. Вземете предвид доказателствата и се произнесете дали случаят е изяснен дотолкова, че можете да признаете този човек за виновен в убийството на Вивиан Барнаби. Чухте показанията на слугите за онзи момент, в който е проехтял изстрелът. Те всички са единодушни по този въпрос. Видяхте писмото, написано от Вивиан Барнаби до обвиняемия сутринта на същия този ден, петък, 13 септември — писмо, което защитата не се опита да оспори. Чухте показанията, че задържаният отначало отричал, че е бил в Диъринг Хил, а по-късно, след като полицията представила доказателства, признал, че е бил там. Имайте предвид този факт, когато правите заключенията си. В този случай липсват преки доказателства. Сами трябва да установите мотива, начина на извършване на престъплението, както и вероятността да е извършено от друг. Твърдението на защитата е, че някакво непознато лице е влязло в музикалния салон, след като обвиняемият го е напуснал, и е застреляло Вивиан Барнаби с пушката, която, по странна разсеяност, обвиняемият е забравил там. Чухте версията на обвиняемия относно причината, която е забавила с половин час прибирането му вкъщи. Ако версията на обвиняемия ви се струва неправдоподобна и сте убедени, извън всякакво съмнение, че в петък, 13 септември, обвиняемият е прострелял отблизо с пушката си Вивиан Барнаби в главата, с цел да я убие, тогава, господа, вашата присъда трябва да бъде „виновен“. Ако, от друга страна, имате някакви основателни съмнения, ваш дълг е да оправдаете задържания. Сега ще ви помоля да се оттеглите в стаята си, да се посъветвате и да ме уведомите, когато стигнете до заключение.

Съдебните заседатели отсъстваха по-малко от половин час. Те се върнаха с присъдата, която за всички изглеждаше предрешена — „виновен“.

Като я чу, мистър Сатъртуейт напусна съда с намръщено и замислено лице.

Обикновените съдебни процеси за убийство не го привличаха. Беше твърде изискан, за да се интересува от отблъскващите подробности на повечето престъпления. Но случаят Уайлд бе различен. Младият Мартин Уайлд беше човек, който изцяло отговаряше на определението „джентълмен“, а жертвата, младата съпруга на Джордж Барнаби, беше негова лична позната.

Мислеше си за всичко това, докато вървеше по улица Холборн. Полута из някакви тесни улички по посока на Сохо. На една от тях имаше малък ресторант, познат на малцина избраници, сред които бе и той. Не беше евтин — напротив, беше много скъп, тъй като обслужваше изключително изтънчения вкус на разглезените ценители. Вътре бе тихо. Не бе допуснато спокойната атмосфера да бъде нарушена от някакъв джаз. Беше доста тъмно и келнерите изникваха с тихи стъпки от здрача, понесли сребърни блюда, като че ли извършват някакъв свещен ритуал. Ресторантът се казваше „Арлекино“.

Все още замислен, мистър Сатъртуейт влезе в „Арлекино“ и потърси любимата си маса, закътана в един далечен ъгъл. Поради падащия здрач не забеляза, преди да се е приближил, че тя вече е заета от висок мургав мъж, чието лице беше в сянка, а странната игра на сенките от цветното стъкло на прозореца превръщаше скромното му облекло в нещо като пъстър костюм на шут.

Мистър Сатъртуейт понечи да му обърне гръб, но точно в този момент непознатият направи леко движение и той го позна.

— Боже Господи! — възкликна мистър Сатъртуейт, който имаше слабост към старомодните изрази. — Та това е мистър Куин!

Три пъти вече беше срещал мистър Куин и всеки път срещата им бе при странни обстоятелства и водеше до необичайни резултати. Загадъчна личност беше този мистър Куин, умееше да показва на хората неща, които винаги са знаели, но в съвършено различна светлина.

Изведнъж мистър Сатъртуейт се почувства развълнуван, приятно развълнуван. Неговата роля беше тази на зрителя и това му беше известно, но понякога в компанията на мистър Куин той имаше чувството, че е актьор, и при това в една от главните роли.

— Много ми е приятно — каза той, сияещ с всички бръчици на суховатото си лице. — Наистина много ми е приятно. Надявам се, че нямате нищо против да се присъединя към вас?

— Бих се радвал — отвърна мистър Куин. — Както виждате, все още не съм започнал вечерята си.

Един учтив главен келнер изплува от сенките. Мистър Сатъртуейт, както подхожда на човек с изискан вкус, се посвети изцяло на избора. След няколко минути главният келнер с лека одобрителна усмивка се отдалечи и един млад помощник започна свещенодействията си. Мистър Сатъртуейт се обърна към мистър Куин.

— Идвам от Олд Бейли — започна той. — Тъжна работа, бих казал.

— Признаха ли го за виновен? — попита мистър Куин.

— Да. Съдебните заседатели се съвещаваха само половин час.

Мистър Куин кимна.

— Неизбежен резултат при тези доказателства — отбеляза той.

— И все пак… — започна мистър Сатъртуейт и замълча.

Мистър Куин довърши изречението вместо него.

— И все пак вие сте на страната на обвиняемия? Това ли щяхте да кажете?

— Като че ли да. Мартин Уайлд е приятен младеж. Трудно е да се повярва такова нещо за него. Но в последно време много приятни младежи се оказват особено отблъскващи и хладнокръвни убийци.

— Твърде много — съгласи се тихо мистър Куин.

— Моля? — попита мистър Сатъртуейт, леко озадачен.

— Твърде много, за да бъде и Мартин Уайлд от тях. Още от началото имаше тенденция да се разглежда неговият случай просто като още един от серията еднотипни престъпления: мъж, който се опитва да се освободи от една жена, за да се ожени за друга.

— Е — възрази колебливо мистър Сатъртуейт. — Според доказателствата…

— О! — прекъсна го бързо мистър Куин. — Като че ли не съм се запознал с всички доказателства!

Мистър Сатъртуейт внезапно възвърна самоувереността си. Почувства внезапен прилив на сили. Изкушаваше се да се изяви драматично.

— Нека се опитам да ви представя случая. Познавах семейство Барнаби, нали разбирате. Наясно съм с особените обстоятелства. С мен ще можете да надникнете зад сцената, да погледнете събитията отвътре.

Мистър Куин се надвеси над масата и окуражително му се усмихна.

— Ако изобщо някой може да ми изясни нещата, това сте вие, мистър Сатъртуейт — промърмори той.

Мистър Сатъртуейт сграбчи с двете си ръце масата. Почувства се с приповдигнат дух, готов да надмине себе си. В момента той беше просто артист — артист, чието изразно средство бяха думите.

Бързо, с няколко широки щрихи, той нахвърли картината на живота в Диъринг Хил. Сър Джордж Барнаби, възрастен господин и голям скъперник. Човек, който постоянно се суети за дреболии. Човек, който навива всичките си часовници в петък следобед, който плаща сметките си всеки вторник сутринта и който всяка вечер проверява дали вратата е заключена. Педантичен човек.

От сър Джордж той се прехвърли върху лейди Барнаби. Представи нещата в по-меки краски, но с не по-слаба увереност. Беше я виждал само веднъж, но впечатлението му от нея беше ярко и трайно. Сияйно създание и трогателно млада. Дете в капан, така я описа той.

— Тя го мразеше, разбирате ли? Омъжила се за него, преди да разбере какво прави. А сега…

Била отчаяна. Не знаела към кого да се обърне. Нямала собствени пари и била напълно зависима от по-възрастния си съпруг. Но все пак бе дръзко създание, още несигурна в собствените си сили, с красота, която беше повече обещание, отколкото реалност. И била алчна. Мистър Сатъртуейт определено го беше забелязал. Заедно с дързостта си тя притежаваше и алчност, която я караше да се вкопчва в живота.

— Не познавах Мартин Уайлд — продължи мистър Сатъртуейт. — Но бях чувал за него. Живее на по-малко от миля. Занимава се с фермерство. А тя също се интересуваше от фермерство — или се преструваше. Ако питате мен, преструваше се. Мисля, че виждаше в него единствения си път за бягство и се вкопчи алчно в него, както би направило някое дете. Това можеше да свърши само по един начин. Знаем какъв е краят, тъй като писмата бяха почетени в съда. Той запазил нейните писма, а тя не запазила неговите, но от текста на нейните се вижда, че той е охладнявал. Той го признава. Тогава се е появило другото момиче. Тя също живее в Диъринг Вейл. Баща й е местният лекар. Сигурно сте я видели в съда? Не, казахте, че не сте бил там. Ще трябва да ви я опиша. Хубаво момиче, много хубаво. Нежно. Може би, да, може би малко глуповато. Но много спокойно, нали разбирате. И предано. Преди всичко предано.

Той се обърна към мистър Куин за кураж и той му се усмихна одобрително. Мистър Сатъртуейт продължи:

— Чуйте какво пише в последното писмо. Трябва да сте го видели, искам да кажа, във вестниците. Онова, което е писано сутринта в петък, 13-ти септември. Пълно е с отчаяни упреци и неясни заплахи и завършва с молба към Мартин Уайлд да дойде в Диъринг Хил същата вечер в шест часа. „Ще оставя страничната врата отворена, за да влезеш, така че никой няма да разбере, че си бил тук. Ще бъда в музикалния салон.“ Било е изпратено по куриер. — Мистър Сатъртуейт помълча една-две минути. — Когато бил арестуван, както си спомняте, най-напред Мартин Уайлд отрекъл, че изобщо е бил в къщата вечерта. Твърдял, че е взел пушката си и е излязъл на лов в гората. Но когато полицията представи доказателствата си, това твърдение рухна. Бяха намерили негови отпечатъци върху страничната врата и върху една от двете коктейлни чаши на масата в музикалния салон. Той призна, че е дошъл да види лейди Барнаби, че са имали бурен спор, но накрая успял да я успокои. Закле се, че е оставил пушката си отвън, опряна върху стената до вратата, и че е оставил лейди Барнаби жива и в добро здраве, когато си тръгнал малко след шест и петнадесет. Казва, че се е прибрал направо вкъщи. Но са представени доказателства, че се е прибрал във фермата си едва в седем без петнадесет, а както вече споменах, тя е на по-малко от миля. Пътят дотам не може да бъде половин час. Твърди, че изобщо е забравил за пушката си. Не звучи много вероятно… и все пак…

— И все пак? — попита мистър Куин.

— Е — бавно отвърна мистър Сатъртуейт, — възможно е, нали? Разбира се, съдът прие с недоверие неговото твърдение, но аз мисля, че греши. Разбирате ли, познавал съм доста млади мъже и знам, че тези емоционални сцени силно ги разстройват — особено мургавите, нервни хора като Мартин Уайлд. Виж, жените могат да преживеят такава сцена и дори да се чувстват определено по-добре след нея, напълно с разсъдъка си. Те им действат като предпазна клапа, заздравяват нервите им и така нататък. Но мога да си представя как Мартин Уайлд се отдалечава със замаяна глава, блед и нещастен, без изобщо да си спомня за пушката, която е оставил опряна до стената. — Той направи пауза от няколко минути, преди да продължи: — Не че това има значение. Тъй като, за нещастие, следващите събития са твърде ясни. Точно в шест и двадесет се чул изстрелът. Всички слуги са го чули — готвачът, прислужницата в кухнята, икономът, чистачката и личната камериерка на лейди Барнаби. Втурнали се към музикалния салон. Тя лежала свита върху облегалката на креслото си. Изстрелът е бил даден отблизо до тила й, така че сачмите не са могли да се разпръснат. Поне две от тях са засегнали мозъка й. — Той замълча отново, а мистър Куин сериозно попита:

— Предполагам, че прислужниците са дали показания?

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Да. Икономът е стигнал там една-две секунди преди другите, но показанията им практически се повтарят.

— Значи всички те са дали показания — изрече мистър Куин. — Без изключение?

— Сега си спомних — отговори мистър Сатъртуейт, — домашната прислужница била повикана само при разследването. Сетне заминала за Канада, мисля.

— Разбирам — каза мистър Куин.

Възцари се тишина и атмосферата на малкия ресторант като че ли се изпълни с чувство на неловкост. Мистър Сатъртуейт внезапно се почувства длъжен да се противопостави.

— Защо да не замине? — рязко попита той.

— А защо да замине? — парира го мистър Куин с леко присвиване на раменете.

Този въпрос раздразни мистър Сатъртуейт. Искаше да отклони темата от него и да се върне отново на позната територия.

— Не може да има сериозно съмнение за това кой е стрелял. Всъщност всички прислужници като че ли били доста разстроени. Никой в къщата не знаел какво трябва да се направи. Едва след няколко минути се сетили да се обадят в полицията, а когато се опитали, открили, че телефонът не работи.

— О! — възкликна мистър Куин. — Телефонът не работел?

— Да — потвърди мистър Сатъртуейт и внезапно го осени усещането, че е казал нещо невероятно важно. — Разбира се, може да е било направено нарочно — бавно изрече то. — Но това като че ли е безсмислено. Смъртта е настъпила практически мигновено.

Мистър Куин не отговори и мистър Сатъртуейт усети, че обяснението му е незадоволително.

— Няма кой друг да бъде заподозрян, освен младия Уайлд — продължи той. — Дори според собствените му думи той е излязъл от къщата само три минути преди изстрела. Кой друг е могъл да стреля? Сър Джордж е играел бридж в една съседска къща. Той си тръгнал оттам в шест и половина и бил посрещнат на портата от прислужник, който му казал новината. Последният робер завършил точно в шест и половина, няма съмнение за това. Секретарят на сър Джордж, Хенри Томпсън, е заминал за Лондон този ден и всъщност е бил на делова среща в момента на изстрела. Остава Силвия Дейл, която, в крайна сметка, е имала доста добър мотив, но изглежда невъзможно тя да има нещо общо с такова престъпление. Изпращала на гарата в Диъринг Вейл своя приятелка, която заминавала с влака в 6:28. Затова тя отпада. И накрая — прислужниците. Какъв мотив би могъл да има, който и да било от тях? Освен това те всички са стигнали на местопрестъплението практически едновременно. Не, трябва да е бил Мартин Уайлд. — Но не го каза съвсем убедено.

Заеха се с вечерята си. Мистър Куин не беше в разговорчиво настроение, а мистър Сатъртуейт беше казал всичко, което имаше да каже. Но в тишината се долавяше напрежение. Беше изпълнена с нарастващото недоволство на мистър Сатъртуейт, което, кой знае защо, се изостряше и насърчаваше от отстъпчивостта на събеседника му.

Изведнъж мистър Сатъртуейт остави шумно ножа и вилицата си.

— Да предположим, че този млад човек наистина е невинен, а ще бъде обесен — каза той.

Изглеждаше много смутен и разстроен. Мистър Куин продължаваше да мълчи.

— Не че… започна мистър Сатъртуейт и спря. — Защо тази жена е заминала за Канада? — запита внезапно той.

Мистър Куин поклати глава.

— Дори не знам в коя част на Канада е отишла — продължи мистър Сатъртуейт сърдито.

— А не бихте ли могли да се осведомите? — предложи събеседникът му.

— Сигурно бих могъл. От иконома. Той трябва да знае. Или може би Томпсън, секретарят.

Направи нова пауза. Когато продължи да говори, гласът му звучеше почти умолително.

— Не че това има нещо общо с мен.

— Че един млад мъж ще бъде обесен след малко повече от три седмици?

— Е, ако гледате на нещата по този начин — да. Разбирам какво имате предвид. Живот и смърт. И това нещастно момиче. Не че съм безчувствен, но, в крайна сметка какъв смисъл има? Не е ли всичко твърде измислено? Дори ако открия къде в Канада е отишла онази жена… всъщност означава ли, че самият аз трябва да отида там? — Мистър Сатъртуейт изглеждаше доста разстроен. — Щях да ходя на Ривиерата следващата седмица! — патетично възкликна той.

В погледа му, отправен към мистър Куин като че ли се четеше въпроса: „Няма ли да ме пуснете?“

— Никога ли не сте били в Канада?

— Никога.

— Много интересна страна.

— Мислите ли, че се налага да замина? — изгледа го нерешително мистър Сатъртуейт.

Мистър Куин се облегна назад и запали цигара. Изпускайки кълба дим, бавно заговори:

— Доколкото знам, вие сте богат, мистър Сатъртуейт. Не милионер, но човек, който може да се отдаде на хобито си, без да взема предвид разходите. Виждали сте драмите на други хора. Никога ли не сте мислили за това да участвате в тях и да изиграете някоя роля? Никога ли не сте се виждали поне за момент като арбитър на съдбите на другите хора, застанал в центъра на сцената, държащ живота и смъртта в ръцете си?

Мистър Сатъртуейт се наведе напред. Обзе го старото нетърпение.

— Искате да кажете… ако тръгна на това лудешко пътуване до Канада…

Мистър Куин се усмихна.

— О, пътуването до Канада беше ваше предложение, не мое — отбеляза тихо той.

— Не можете да се отдръпвате така — възрази мистър Сатъртуейт със сериозен тон. — Когато и да се натъкна на вас… — Той спря.

— Да?

— Има нещо във вас, което не разбирам. Може би никога няма да го разбера. Последния път, когато ви срещнах…

— По време на лятното равноденствие.

Мистър Сатъртуейт се стъписа, като че ли тези думи съдържаха някакъв неясен за него смисъл.

— По време на лятното равноденствие ли беше? — попита объркано той.

— Да. Но нека не се разпростираме върху това. Не е толкова важно, нали?

— След като вие го казвате — съгласи се мистър Сатъртуейт. Почувства, че ако в думите на мистър Куин имаше скрит смисъл, той му се изплъзна. — Когато се върна от Канада… — направи малко неловка пауза той — бих… много бих искал да ви видя отново.

— Страхувам се, че в момента нямам точно определен адрес — каза мистър Куин със съжаление. — Но често идвам тук. Ако също посещавате това заведение, без съмнение не след дълго ще се срещнем.

Разделиха се любезно.

Мистър Сатъртуейт беше много развълнуван. Забърза надолу към параходната агенция и попита какво е разписанието на корабите. После се обади в Диъринг Хил. Гласът на иконома му отговори, мек и учтив.

— Казвам се Сатъртуейт. Обаждам се от името на една… ъъъ… адвокатска фирма. Бих искал да ви задам няколко въпроса относно една млада жена, която в последно време е била прислужница във вашето домакинство.

— Може би говорите за Луиза, сър? Луиза Бълард?

— Точно това е името й — съгласи се мистър Сатъртуейт, много доволен, че другият го каза.

— Съжалявам, но тя не е в страната, сър. Замина за Канада преди шест месеца.

— Можете ли да ми дадете адреса й?

Икономът съжалявал, но не можел. Била отишла някъде в планините… някакво шотландско име… а-а, Банф… май така било. Някои от другите млади жени в къщата очаквали новини от нея, но тя не им писала, нито им дала някакъв адрес.

Мистър Сатъртуейт му благодари и затвори. Все още беше непоколебим. Приключенският дух гореше в гърдите му. Ще отиде в Банф. Ако тази Луиза Бълард е там, ще я открие по някакъв начин.

За негова изненада пътуването му достави огромно удоволствие. Отдавна не беше предприемал дълго пътешествие по море. Ривиерата, Льо Туке, Дювил и Шотландия бяха обичайните му маршрути. Усещането, че заминава на неизпълнима мисия, добавяше допълнителен привкус към пътешествието му. За какъв пълен глупак биха го помислили другите пътници, ако можеха да узнаят целта на пътуването му! Е, не познаваха мистър Куин!

В Банф той откри лесно обекта на търсенията си. Луиза Бълард работеше в големия хотел в града. Дванадесет часа след пристигането си той застана лице в лице с нея.

Беше около тридесет и пет годишна жена, анемична на вид, но със здраво телосложение. Имаше светлокестенява чуплива коса и честни кафяви очи. Той си помисли, че е малко глупава, но много почтена.

Тя прие с готовност твърдението му, че е бил помолен да събере още някои факти около трагедията в Диъринг Хил.

— Четох във вестника, че мистър Мартин Уайлд е бил осъден, сър. Много тъжно.

Като че ли не се съмняваше във вината му.

— Един хубав млад господин е извършил зло. Но, макар че не трябва да се говори лошо за мъртвите, нейна светлост го докара дотам. Не го оставяше на мира. Е, и двамата си получиха наказанието. Когато бях дете, на стената в стаята ми висеше надпис: „С Бога шега не бива“. И това е самата истина. Знаех си, че нещо ще се случи онази вечер и точно така стана.

— Как се случи? — попита мистър Сатъртуейт.

— Бях в стаята си, сър, и се преобличах, и тогава случайно погледнах през прозореца. Минаваше влак и белият дим от локомотива се издигаше във въздуха, и, ако ми повярвате, приемаше формата на гигантска ръка. Огромна бяла ръка върху аленото небе. Пръстите бяха сгърчени, като че ли се протягаха да хванат нещо. Наистина се стреснах. „Видя ли сега? — казах си. — Това е знак, че нещо се приближава“ — и точно в този момент чух изстрела. Дойде — казах си, втурнах се надолу по стълбите и заедно с Кери и другите в хола отидохме в музикалния салон. Там лежеше тя, застреляна в главата… и кръвта, и всичко останало. Ужасно! Споменах на сър Джордж, че съм видяла знака преди това, но той като че ли не ми обърна внимание. Лош ден беше. Чувствах го с костите си още от рано сутринта. Петък, при това 13-ти. Какво може да се очаква?

Тя продължи. Мистър Сатъртуейт слушаше търпеливо. Отново и отново я връщаше към престъплението, като я разпитваше внимателно. Накрая трябваше да признае поражението си. Луиза Бълард беше казала всичко, което знае, а разказът й беше простичък и прям.

Но все пак той откри един важен факт. Въпросната длъжност й била предложена от мистър Томпсън, секретаря на сър Джордж. Предложената й заплата била толкова голяма, че тя се изкушила и приела службата, въпреки че заради нея трябвало да напусне Англия много бързо. Някой си мистър Денмън уредил всичко тук и я предупредил да не пише на свои колеги в Англия, тъй като това може „да й създаде проблеми с емиграционните власти“, твърдение, което тя приела на вяра.

Заплатата, която тя между другото спомена, наистина беше толкова голяма, че мистър Сатъртуейт се озадачи. След известно колебание реши да се срещне с този мистър Денмън.

Не беше трудно да накара мистър Денмън да му разкаже всичко, което знае. Срещнал Томпсън в Лондон и Томпсън му направил услуга. Секретарят му писал през септември, че по лични причини сър Джордж би искал да изпрати това момиче извън Англия. Дали би могъл да й намери работа? Била изпратена парична сума, за да повиши силно заплатата й.

— Обикновените проблеми, предполагам — каза мистър Денмън, като се облегна небрежно в стола си. — Изглежда добро и тихо момиче.

Мистър Сатъртуейт не се съгласи, че са обикновените проблеми. Беше сигурен, че Луиза Бълард не е някоя отхвърлена изгора на сър Джордж Барнаби. По някаква причина е било жизненоважно тя да напусне Англия. Но защо? И кой беше в дъното на всичко това? Самият сър Джордж, като е действал чрез Томпсън? Или последният е работел по своя собствена инициатива и си е послужил с името на работодателя си?

Все още замислен над тези въпроси, мистър Сатъртуейт предприе обратното пътуване. Беше разочарован и обезсърчен. Пътуването му не беше донесло голяма полза.

Потиснат от чувството за провал, той се насочи към „Арлекино“ на следващия ден след завръщането си. Не разчиташе на успех от първия път, но за негово задоволство познатата фигура седеше на същата уединена маса. На мургавото лице на мистър Сатъртуейт се появи гостоприемна усмивка.

— Дааа… — започна мистър Сатъртуейт, посягайки към бучка масло — вие ме изпратихте за зелен хайвер.

Мистър Куин повдигна вежди.

— Аз ли съм ви изпратил? — възрази той. — Идеята си беше изцяло ваша.

— Чиято и да беше, не се оказа успешна. Луиза Бълард няма какво да каже.

Мистър Сатъртуейт го запозна с подробностите от разговора с домашната прислужница и после продължи за срещата си с мистър Денмън. Мистър Куин слушаше мълчаливо.

— Едно нещо поне открих — продължи мистър Сатъртуейт. — Тя просто е била умишлено отстранена. Но защо? Не разбирам.

— Така ли? — Гласът на мистър Куин, както винаги, звучеше предизвикателно.

Мистър Сатъртуейт се изчерви.

— Навярно си мислите, че бих могъл да я разпитам по-умело. Уверявам ви, че я връщах върху случилото се отново и отново. Не по моя вина не получих онова, което ни трябва.

— А сигурен ли сте — попита мистър Куин, — че не сте получили онова, което ви трябва?

Мистър Сатъртуейт го погледна изненадан и срещна тъжния, леко присмехулен поглед, който му бе така добре познат.

Дребният господин поклати глава, леко озадачен.

Възцари се тишина. После мистър Куин каза със съвсем друг тон:

— Онзи ден направихте прекрасно описание на хората в тази история. С няколко думи ги откроихте така ясно, като че ли бяха гравирани. Бих искал да направите нещо такова за мястото, то остана в сянка.

Мистър Сатъртуейт беше поласкан.

— Мястото ли? Диъринг Хил? Е, то е обикновена къща от днешния тип. Червени тухли, нали знаете, и високи прозорци. Доста неприветлива отвън, но много уютна отвътре. Не е много голямо имение. Около два акра земя. Всички тези къщи са еднакви. Построени са за богаташи. Вътрешността на къщата напомня хотел, спалните са като хотелски стаи. Всички спални са със самостоятелни бани с топла и студена вода, има много позлатени електрически лампи. Много е удобно, но не от истински селски тип. Човек би казал, че Диъринг Вейл е само на деветнадесет мили от Лондон.

Мистър Куин слушаше внимателно.

— Чувал съм, че железопътните връзки са лоши — отбеляза той.

— О, не бих казал — отвърна с готовност мистър Сатъртуейт. — Бях там за малко миналото лято. Стори ми се доста добре за град. Разбира се, влаковете са на един час. 48 минути след всеки кръгъл час от Ватерлоо — до 22:48.

— И колко време се пътува до Диъринг Вейл?

— Около три четвърти час. 28 минути след кръгъл час сте в Диъринг Вейл.

— Разбира се. Трябваше да си спомня — каза мистър Куин с жест на раздразнение. — Мис Дейл е изпратила някого в 6:28 онази вечер, нали?

Мистър Сатъртуейт не отговори една-две минути. Умът му се върна внезапно върху неразрешения проблем. Най-после попита:

— Бих искал да ми кажете какво имахте предвид, когато ме попитахте преди малко дали съм сигурен, че не съм получил онова, което ми трябва?

Така поставен, въпросът звучеше доста заплетено, но мистър Куин не се престори, че не разбира.

— Просто се чудех дали не сте твърде взискателен. В крайна сметка, открили сте, че Луиза Бълард е била умишлено отпратена от страната. Щом е така, трябва да има някаква причина. А причината трябва да е в това, което тя ви е казала.

— Ами… — учуди се мистър Сатъртуейт, — какво ми е казала? Ако беше дала показания пред съда, какво щеше да каже?

— Би могла да каже какво е видяла — отвърна мистър Куин.

— Какво е видяла?

— Небесно знамение.

Мистър Сатъртуейт се вторачи в него.

— За онази глупост ли говорите? Онази суеверна представа, че това е Божията ръка?

— Може би — рече мистър Куин — напук на всичко, което ние с вас знаем, може наистина да е била Божията ръка, така да се каже.

Другият беше истински озадачен от сериозността на тона му.

— Глупости — отсече той. — Тя самата каза, че е това е бил пушекът от влака.

— Питам се, в каква ли посока се е движел този влак — промърмори мистър Куин.

— Едва ли е бил към Лондон. Те минават десет минути преди кръгъл час. Трябва да е бил влакът нагоре — в 6:28 — не, така не става. Тя каза, че изстрелът е бил веднага след това, а ние знаем, че изстрелът е бил чут в шест и двадесет. Влакът не би могъл да подрани с десет минути.

— Едва ли, по тази линия — съгласи се мистър Куин.

Мистър Сатъртуейт се взираше пред себе си.

— Може би е бил товарен влак — промълви той. — Но ако е било така, то тогава…

— Тогава не би имало нужда да я отстраняват от Англия. Съгласен съм — каза мистър Куин.

Мистър Сатъртуейт го гледаше с широко отворени очи, сякаш беше омагьосан.

— Влакът от 6:28 — рече бавно той. — Но ако е така, ако изстрелът е бил тогава, защо всички казват, че е бил по-рано?

— Ясно е защо — отвърна мистър Куин. — Очевидно часовниците не са били верни.

— Всичките? — усъмни се мистър Сатъртуейт. — Твърде невероятно съвпадение, бих казал.

— Нямам предвид съвпадение — каза другият. — Имах предвид, че е било петък.

— Петък? — повтори мистър Сатъртуейт.

— Нали сам ми казахте, че сър Джордж винаги навивал часовниците в петък следобед — припомни му мистър Куин.

— Той ги е нагласил с десет минути назад — промърмори мистър Сатъртуейт шепнешком, изумен от откритията, които направи. — После е отишъл да играе бридж. Мисля си, че сигурно е отворил писмото на жена си до Мартин Уайлд онази сутрин, да, несъмнено го е прочел. Разделил се е с компанията си за бридж в 6:30, открил е пушката на Мартин, подпряна до страничната врата, влязъл е и я е застрелял в гръб. После е излязъл отново, хвърлил е пушката в храстите, където беше намерена по-късно, и се е престорил, че тъкмо се връща от съседите, когато някой е изтичал да го извика. Но телефонът? Какво е станало с телефона? О, да, разбирам. Прекъснал го е, за да не могат да се обадят в полицията. Така там не биха могли да отбележат времето, когато е било получено съобщението. И сега версията на Уайлд се потвърждава. Истинското време, когато е излязъл, е било шест и двадесет и пет. Тъй като е вървял бавно, той би могъл да стигне вкъщи в седем без петнадесет. Да, сега разбирам всичко. Луиза е била единствената опасност с безкрайните си приказки за суеверните си фантазии. Някой може да разбере значението на влака и тогава — сбогом на прекрасното алиби.

— Чудесно — изкоментира мистър Куин.

Мистър Сатъртуейт се обърна към него, порозовял от удоволствие.

— Единственото, което остава, е… как да действаме сега?

— Бих предложил Силвия Дейл — рече мистър Куин.

Мистър Сатъртуейт, изглежда, се съмняваше.

— Споменах ви отвърна той, — че тя ми се стори малко… ъъъ… глупава.

— Има баща и братя, които ще предприемат необходимите стъпки.

— Така е — съгласи се мистър Сатъртуейт с облекчение.

Много скоро той седеше с момичето и й разказваше историята. Тя слушаше внимателно. Не му задаваше въпроси, но когато той свърши, се изправи.

— Трябва да взема такси. Веднага!

— Какво ще правите, мило дете?

— Отивам при сър Джордж Барнаби.

— Невъзможно. Напълно погрешна стъпка. Позволете ми да…

Той продължи да я убеждава нервно, но не й направи никакво впечатление. Силвия Дейл непреклонно следваше собствените си планове. Позволи му да се качи с нея в таксито, но остана глуха за всичките му възражения. Заръча му да я чака в колата, а тя самата влезе в градската кантора на сър Джордж.

След половин час излезе. Изглеждаше изтощена. Светлата й красота беше повехнала като цвете без вода. Мистър Сатъртуейт я посрещна загрижено.

— Спечелих — промълви тя и се облегна назад с притворени очи.

— Какво? — озадачи се той. — Какво направихте? Какво му казахте?

Тя леко се изправи.

— Казах му, че Луиза Бълард е отишла в полицията и е разказала всичко. Казах, че полицията е направила разследвания и че свидетели са го видели да влиза в имението си и да излиза отново няколко минути след шест и половина. Казах му, че играта е свършила. Той… той направо рухна. Казах му, че все още има време да се измъкне, че още някой и друг час полицията няма да успее да дойде, за да го арестува. Казах му, че, ако подпише самопризнание, че е убил Вивиан, няма да предприема нищо, но ако не го направи, ще изпищя и ще кажа истината на цялата сграда. Той така се стресна, че не знаеше какво да прави. Подписа документа, без да разбере какво върши.

— Вземете… вземете — Почти насила тя пъхна листа в ръцете му. — Вие знаете какво да направите с него, за да освободят Мартин.

— Наистина го е подписал — извика мистър Сатъртуейт изумен.

— Той е малко глупав, нали разбирате — каза Силвия Дейл. — И аз също — добави тя след известен размисъл. — Затова знам как се държат глупавите хора. Губим контрол, правим грешки и после съжаляваме.

Тя потръпна и мистър Сатъртуейт потупа ръката й.

— Трябва ви нещо, за да се съвземете — рече той. — Елате, близо сме до едно мое любимо убежище, „Арлекино“. Били ли сте някога там?

Тя поклати глава.

Мистър Сатъртуейт спря таксито и заведе момичето в малкия ресторант. Той се отправи към масата в ъгъла, с надежда в сърцето. Но масата беше празна.

Силвия Дейл видя разочарованието, изписано на лицето му.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — отговори мистър Сатъртуейт. — Всъщност очаквах да видя един свой приятел тук. Но няма значение. Някой ден сигурно ще го видя отново.